Александър Белов
Похищението на Европа (21)

20.

Зорин нервно се разхождаше из необятния си кабинет. Пътят от единия до другия му край беше точно трийсет и шест крачки. През този половин час, откакто непрекъснато го обикаляше, вече беше навъртял близо два километра.

Притихналият Хайловски седеше на крайчеца на един стол и наблюдаваше шефа си. След трийсет и шест крачки в северозападна посока чувствителният нос на Глебушка веднага се обръщаше като стрелка на компас. А след трийсет и шест крачки на югоизток главата му отново описваше кръг в противоположната посока.

Най-сетне улучи момента, когато бръчките по челото на Зорин малко се поотпуснаха и вместо шест станаха само три, което означаваше, че шефът му горе-долу е способен да възприема адекватно околната действителност.

— Виктор Петрович! — изрече Хайловски. — На ваше място аз не бих се тревожил чак толкова. Защо трябва да драматизираме ситуацията? Кой знае, може…

Той не довърши изречението си. Зорин преодоля разстоянието до Глебушка с три скока и енергичност, която изобщо не съответстваше на едрото му тяло, и стисна болезнено рамото на помощника си. Броят на бръчките му достигна критичен брой и нещастният специалист по политически технологии преброи девет или десет. По бузите на Зорин цъфнаха същински рози, а цветът им беше като на онези, които слагаха върху ковчезите.

— Млъкни, мухльо! — изкрещя Зорин и Хайловски се сви. — По цял ден слушам от теб едно и също: „Виктор Петрович това… Виктор Петрович онова“! Жужиш в ухото ми като досаден комар, който непрекъснато ми се ще да… — замахна и удари по бюрото — утрепя!

— Господин Зорин — измърмори Глебушка. — Защо ми държите такъв тон? Аз съм много известен специалист в своята област. С моите препоръки се съобразяват…

— Нека да се съобразяват — процеди през зъби Зорин. — А пък аз ти предлагам да си ги завреш там, където слънцето никога не огрява! „Препоръки“! — повтори презрително. — И какво друго можеш да правиш, освен да даваш идиотските препоръки? Мен също много ме бива да си чеша езика. Няма защо да ме учиш на това. Но при Белов номерът ти няма да мине! Разбираш ли? За разлика от твоите кремълски гъзолизци той е човек на делото. И щом е казал, че ще намери метеорита, значи ще го намери.

— И какво представлява този метеорит? — опита се да обърне всичко на шега Хайловски. — Едно парче камък? Само да наредите, и още утре ще имате тонове такива камъни. Ще вържете червена панделка на един от тях и ще го подарите на онзи слепец. Какъв е проблемът?

— Проблемът е в това — заговори най-неочаквано с абсолютно спокоен тон Зорин и Глебушка прецени това като много лош знак, — че всяка лъжа, дори и най-майсторската, има край. И ако искаш хората да ти вярват, от време на време трябва да им подхвърляш поне малко истина.

— Нещо не разбирам — учуди се Хайловски. — Какво искате всъщност: да ви вярват или да станете губернатор на Камчатка?

— А ти да не мислиш, че това не е едно и също? Сега времената са други. Всичко се промени. През последните десет години се пръкнаха толкова много лъжци, че хората се умориха от тях. Просто се умориха. И имат нужда от някакви конкретни действия. От нещо, което могат да пипнат с ръцете си. И Белов усеща това. За разлика от теб аз го познавам много отдавна. Този човек може да превръща в победа дори пораженията си. И след като съм имал неблагоразумието да се сблъскам с него, ще трябва да играя в неговото поле. И по неговите правила. В смисъл, да правя нещо, а не да плета дантели от красиви думи.

— В такъв случай какво предлагате? — наежи се Хайловски. — Според последните данни на вашия информатор Белов скоро ще стигне до метеорита и ще го занесе на Рултетегин. Как ще успеете да го изпреварите?

Зорин мълчеше. Седна край масата, разхлаби възела на вратовръзката си и извади от вътрешния джоб на сакото си тефтерчето с най-важните телефонни номера — първото и основно оръжие на всеки апаратчик. Вярно, Виктор Петрович осъзнаваше, че годините си казваха думата, защото преди помнеше всички важни номера наизуст, а сега вече трябваше да ги записва.

Понечи да посегне към телефона, но задържа ръката си във въздуха и погледна многозначително към Хайловски.

— Виж какво… Я върви на… разходка.

— Виктор Петрович! — разтревожи се той. — Какво се каните да направите? Искам да ви предупредя, че не бива да стигате до крайности. Това може да се обърне срещу вас!

— Отивай на разходка! — повтори тихо Зорин.

— Виктор Петрович! — кресна Глебушка. — Не забравяйте какво е заложено на тази карта! Някои решения, които в момента ви се струват единствено възможни, после ще рикошират…

— Вече взех решение — отсече Зорин. — Точно защото твърде много неща са заложени на тази карта! А сега — марш навън, чистофайнико!

— Аз ще изляза! — извика Хайловски. — Но не защото вие ми наредихте да го направя, а защото не искам да вземам участие в такива игри! Аз съм противник на каквото и да било насилие!

— Не се напъвай чак толкова — успокои го Зорин. — Никой не ни записва, кабинетът е чист. Изчезвай или ще метна нещо по тебе.

Виктор Петрович спря погледа си на масивното мраморно преспапие. Хайловски проследи погледа му и побърза да излезе.

— Дивак! — изсъска той, докато затваряше вратата след себе си. — Варварин! Може да управлява само туземци!

Честно казано, Хайловски не беше далеч от истината. Зорин искаше точно това.

Виктор Петрович изчака Глебушка да излезе и придърпа телефона към себе си. Още няколко минути обмисля предстоящото телефонно обаждане, претегляйки всички „за“ и „против“.

— Е няма начин и оная работа да е там, и душата да е в рая — каза най-сетне и набра номера. — Да! Позна ли ме? Чуй ме добре. Нали ми каза, че имаш една бригада от яки момчета. Тъй, трябва ми… — погледна в бележките си — Виталий Сергеевич Кондрашов. Той притежава една много ценна карта. От теб се иска…

Изборът беше направен. Вече нямаше връщане назад. Противопоставянето му с Белов бе достигнало до онази точка, от която вече нямаше връщане. Борбата беше на живот и смърт.

Виктор Петрович нямаше намерение да мре. И не виждаше никакъв друг изход.

 

 

Дневният сън е като подвижни пясъци — колкото повече спиш, толкова повече ти се спи. Белов много добре знаеше това, но подремна малко, а след това цял час лежа до Лайза, боейки се да помръдне, за да не я събуди.

Мислеше за предстоящите приключения. „Интересно — каза си, — дали ще успеем да намерим метеорита?“ Не беше лесна работа да открият къщата в непроходимата тайга на Камчатка. По-лесно бе да намерят игла в копа сено.

„Разбира се — размишляваше Белов, — твърде много неща зависят от картата, която е направил Кондрашов. От това, доколко подробна е тя. Ето кой е най-важният въпрос.“

Най-сетне не издържа, стана внимателно от леглото, взе бяла риза и дънките си и излезе на пръсти от стаята. Докато минаваше покрай прозореца, долови някакво движение в храстите край оградата.

Храсталаците от диви шипки се разлюляха, а след това всичко отново притихна.

Саша постоя още няколко минути, загледан съсредоточено. Движението не се повтори.

Той взе дрехите си, излезе тихо от спалнята и слезе на първия етаж. Там обу дънките си, метна ризата на раменете си и влезе в централната зала.

Масите вече бяха по местата си. А вратата беше заключена с тежкото резе.

Саша седна на бюрото, прехвърляйки наум списъка от неразгадани загадки. По някакъв странен начин всичко съвпадна, и то така, че не му се наложи да си блъска дълго главата.

Светещите картинки намериха обяснението си и то се криеше в неудържимото тщеславие на Ерофей Кистеньов. Собственикът на къщата беше възпроизвел по стените фрагменти от картината, нарисувана от Серов, като за целта бе използвал специална боя, в която бе добавил стрити на прах парчета от метеорита. Горделивостта не е давала мира на разбойника. Какво пък, това беше напълно обяснимо. Днешните олигарси от „Рубльовка“ също правеха какво ли не, за да се изфукат пред обеднелия и гладен народ: „Я ни вижте какви сме! Успяхме да се озовем на подходящото място в подходящото време!“

Саша подозираше, че най-подходящото място за тях е затворът (впрочем, Батин също мислеше така), а подходящото време е доживотна присъда. Лесно спечелените пари никога не носеха щастие. Историята на търговеца Митрофанов беше доказателство за това. Ала хората не се променяха. И в дъното на всичко беше безнаказаността. Колко пъти му се бе налагало да чува: „Ако знаех, че нищо няма да ми се случи за това…“ и по-нататък следваше някакво ужасно откровение, като се почнеше от секс с десетгодишно момиченце и се стигнеше до отравяне на омразната тъща. Човек трудно можеше да се промени, а за този, който не се подчинява на морални принципи, бе необходимо бързо и неотвратимо наказание.

Но невинаги това наказание можеше да бъде чак толкова зримо и осезаемо. За Ерофей Кистеньов то се бе проточило през годините и продължаваше до ден-днешен, застрашавайки Княза и Кондрашов. Всъщност какво ли правеха те?

Мислите му отново се върнаха към приключилия обяд. Кондрашов обеща да дойде вечерта, навън здрачът вече се сгъстяваше, скоро щеше да задуха вятърът, който разнасяше „страшния вой“ из къщата, а професорът още го нямаше. Може би скривалището, в което държеше картата, се намираше твърде далеч? Всичко беше възможно.

На Белов му се стори, че чу предпазливи стъпки. Приближи се до прозорчето и видя, че навън се мярна сянка и моментално изчезна.

Но тя беше там и Белов знаеше, че не му се е привидяло. И призракът на търговеца Митрофанов очевидно нямаше нищо общо с нея.

Премести се безшумно до другия прозорец. И видя как мъже, облечени с черни униформи, преметнали къси автомати на раменете си, обкръжават къщата.

Какво означаваше това? Да не би да бяха дошли да ги арестуват? Но от къде на къде? И защо? Единственото, в което можеха да го обвинят, беше шамарът, който удари на журналиста. Но за да му предявят някакви претенции по този повод, изобщо нямаше нужда да изпращат щурмовата група на частите със специално предназначение.

Белов изстина. И си представи какво щеше да се случи след няколко секунди — мъжете с униформи щяха да разбият вратата, да влязат вътре и да натръшкат всички на пода…

Официалната предизборна кампания още не беше започнала и нито Белов, нито който и да било от кандидатите не се ползваше с имунитет. На този етап той продължаваше да бъде частно лице и не можеше да разчита на защитата на закона. Което означаваше, че…

Изтича по стълбата на втория етаж.

— Събудете се! Бързо! Ставайте!

Най-много от всичко се страхуваше да не би баретите да стреснат Лайза.

Пръв в коридора изскочи Витя. Този път по гащите му се мъдреха палави мики мауси и с някаква далечна част на съзнанието си, която не беше обзета от нарастващата му тревога, Белов отбеляза, че мики маусите изобщо не са по-уместни от цветенцата.

Злобин вече бе успял да препаше кобура си, а в ръката си стискаше пистолета.

— Какво става? — измърмори, но Саша го прекъсна:

— Не задавай въпроси. Всички да влязат в стаята на Лайза. Остави пистолета на пода!

— Какво? — не разбра Витя.

— На пода! — повтори Белов и изтръгна оръжието от ръцете му.

Саша осъзнаваше, че онези, които са организирали това максишоу, можеха да имат съвсем конкретна заповед: дори и при най-малкия намек за съпротива да открият огън. Затова беше по-добре да не рискуват.

След Витя в коридора се показа и Люба по домашен халат, Уотсън с книга в ръка и Фьодор, който приличаше на несресан пудел, тъй като косата и брадата скриваха лицето му.

Белов им нареди да се съберат покрай Лайза и да чакат, без да правят резки движения. Никой нямаше полза да се кара с баретите.

Откъм централната зала се чу чукане по вратата.

— Отворете! — разнесе се вик.

— Никой да не мърда! — изкомандва Белов и заслиза надолу.

Забеляза, че Витя не го послуша и тръгна след него, но нямаше време да спори.

— Отворете! — крещеше мъжът, а Саша трескаво обмисляше какво още би могъл да направи. Какво трябваше да направи, докато вратата все още беше затворена.

— Аха, да! — Грабна мобифона си и набра познатия номер.

От другата страна на апарата се чу нисък дрезгав глас:

— Слушам!

— Княже! — Секундите летяха, щурмоваците всеки момент щяха да започнат да разбиват вратата и сега не му беше до конспирации. — Княже, баретите са при мен. Знаеш ли какво става?

— Според мен ти би трябвало да знаеш по-добре — отвърна Князът.

— В какъв смисъл? Нищо не разбирам. Всеки момент ще ме заловят като особено опасен престъпник…

— Обещах да стоя зад дясното ти рамо… Като ангел-пазител. Но сега стоя зад лявото ти рамо и ти сам си си виновен за всичко.

От изненада Белов се закова на място. Витя, който не успя да спре навреме, се блъсна в него.

— За какво говориш? Разделихме се само преди някакви си три часа и изобщо не мога да разбера какво се е случило?

Князът отвърна:

— И искаш да ти повярвам, така ли? Напразно. Аз съм свикнал да вярвам на онова, което виждам. А пък думите са празна работа.

— Повтарям за последен път — отворете! — извика мъжът отвън. Сетне замълча. След секунда мощен удар разтресе дъбовата врата, но резето издържа на първия напън.

— Ще те арестуват, Бели — каза със задоволство Князът. — Ако не рипаш много, ще оцелееш и ще те закарат във временния арест. Но не бих се заклел, че ще излезеш жив оттам. Камчатка ще има друг губернатор. Всичко, което ще кажеш, вече няма значение.

Това заявление стъписа Белов. Той не очакваше такъв удар в гърба. Оказваше се, че всичко вече беше решено и той нямаше никакъв избор.

Бяха го накиснали. Но за разлика от столичното йезуитство тук действаха директно и грубо. Озова се между чука и наковалнята: от едната му страна бяха баретите, а от другата — Князът. Щеше да получи или куршум от бойците, или примка от съкилийниците си.

Изведнъж се успокои и мислите му потекоха ясно. В трудни моменти винаги ставаше така и благодарение на това свое умение се измъкваше от най-критичните ситуации.

— Добре. Тъй да бъде — каза, без да обръща внимание на ударите по вратата. — Но след като вече нищо няма значение, поне ми кажи в какво ме обвиняват?

Князът мълчеше. Но след това очевидно реши, че вече не може да стане по-лошо.

— Преди час — каза, натъртвайки на всяка дума — близо до къщата на Митрофанов са намерили Витя. Убили са го и са му взели картата.

В гласа му звучеше болка.

— Моите съболезнования — каза Саша. — Но защо си решил, че аз имам нещо общо с това?

— Убили са го с онзи нож — отвърна Князът. — А по него има само твои отпечатъци. Как ще ми обясниш това?

Външната врата, която водеше към централната зала, се разтърси и поддаде. Белов видя как един огромен чук изби парче от дебелите дъбови дъски и заседна в образувалата се дупка. Вече нямаше никакво време.

Той се втурна към сейфа. Намери ключа в чекмеджето на бюрото, отключи бързо железния сандък и… застина.

Сейфът беше празен.

Изведнъж осъзна всичко. Някой (а кой друг би могъл да бъде този някой освен Зорин?) беше решил да играе ва банк. И единствената му цел беше физическото унищожаване на Белов.

Отпечатъците от пръсти по дръжката на ножа бяха само повод и за милицията, и за Княза. Ако Саша разполагаше поне с няколко часа, би могъл да изясни всичко, но номерът беше точно в това, че не разполагаше дори с минута.

Баретите имаха заповед да стрелят на месо, а реакцията на обезумелия от мъка Княз не беше трудна за предвиждане.

Естествено, след известно време всички щяха да разберат, че накисването му с ножа е съшито с бели конци, но това щеше да стане после. А посмъртното оправдание не играеше кой знае каква роля.

Чукът излезе обратно през дупката и на негово място се показа една ръка с черна ръкавица. Още малко и щурмоваците щяха да влязат в къщата.

Белов не изчака това да се случи, а излезе от централната зала, затвори я след себе си и дръпна резето. „Ефективна тактика! — помисли си. — Ето на какво е разчитал търговецът Митрофанов. През прозорците не може да се мине, а пък за да разбият вратата, е нужно време.“

След като затвориха вратата, двамата със Злобин стигнаха до ъгловата стая, където беше стълбата, водеща към втория етаж.

— Витя! — каза му Белов. — Не изпадайте в паника! Отговаряш за Лайза с главата си.

— Ами ти? — попита Витя.

— Не се тревожи за мен, ще измисля нещо. Донеси ми пистолета. Бързо!

Злобин хукна нагоре по стълбата. Веднага щом се изгуби от погледа му, Белов доближи мобифона до ухото си.

— Княже! Чуваш ли ме?

— Тресеш ли се? — попита злобно той. — Показваш характер, така ли? Няма смисъл.

— Княже! — изкрещя Саша. — Давам ти честната си дума, че аз нямам нищо общо с това. И ще ти го докажа. Още не зная как, но ще го докажа. И искам да те предупредя, че ако от главите на моите близки падне само един косъм, аз ще се превърна в най-лошото ти проклятие. Разбра ли ме? Затова не върши глупости! И стой зад дясното ми рамо!

Прекъсна връзката и го направи тъкмо навреме. Вратата вече се люлееше, поддавайки се на напора на яките момчета с маски на лицата.

Витя дотича и му хвърли пистолета. Белов хвана оръжието във въздуха и хукна през коридорите.

Той чу виковете на Лайза. Тя искаше да отиде при Саша, но Уотсън или Лукин вероятно я възпираха. И постъпваха правилно.

Баретите нахлуха в къщата. Един от тях, облечен с черна униформа и маскировъчна шапка на главата, приклекна и взе Белов на мушка.

— Не мърдай! — изкрещя.

Саша отскочи в тъмното. Откосът на автомата натроши мазилката и се впи в стената. Белов се стовари върху вратата от другата й страна и дръпна резето.

Куршумите изкъртваха остри трески от дървесината, а една от тях одраска лицето му.

Белов хукна през стаите, заключвайки вратите след себе си. Той си мислеше колко ли време му остава и осъзнаваше, че то е съвсем малко. Рано или късно щеше да стигне до последната стая, откъдето нямаше изход.

Изведнъж си спомни думите на Уотсън, които беше казал, докато спореха с Витя за къщата. Тогава той сравни поредицата от преходни стаи с каюти в подводница.

„В подводницата всичко е обмислено до най-малката подробност. Каютите не водят до задънена стая, а до…“

Тогава Уотсън не довърши мисълта си, защото пристигна Князът и го прекъсна. Но сега Белов сам се досети какво имаше предвид Станислав Маркович.

И ако архитектът, който бе проектирал къщата, без да подозира, бе използвал за построяването на анфиладата същия принцип, който много по-късно бе възприет при изграждането на подводниците, значи Саша имаше шанс за спасение.

Защото „каютите не водят до някоя задънена стая, а до спасителната капсула“. Ето къде беше решението.