Метаданни
Данни
- Серия
- Бригадата (16)
- Оригинално заглавие
- Похищение Европы, 2006 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Ива Николова, 2006 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 8 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Александър Белов. Похищението на Европа
Руска, първо издание
Редактор: Лилия Анастасова
Художествено оформление на корица: Димитър Стоянов — Димо
ИК „Ера“, 2006 г.
ISBN: 954-9395-48-0
История
- — Добавяне
14.
Вече наближаваше обяд. Празният стомах на Уотсън беше по-добро мерило за това от който и да било часовник. Доктор Вонсовски стана и излезе в коридора с твърдото намерение да обяви на Витя, че обитателите на обсадения замък нямат нищо против да хапнат нещо. Откри Злобин в централната зала на първия етаж. Той седеше зад бюрото, а пред него имаше два мобифона и един пистолет. Щом чу стъпки зад гърба си, Витя се обърна и посегна към оръжието, но когато видя Уотсън, отново се отпусна.
— А, Министерството на здравеопазването! Какво искаш? — попита недружелюбно, когато приятелят му се приближи до него.
— Ние искаме да ядем — отвърна Уотсън. — Това може да ти се стори странно и дори нахално, но ние искаме да ядем.
Злобин седеше, без да сваля очи от изящния ултрамодерен апарат „Моторола“, който стоеше на бюрото до неговия „Сименс“.
— Ами, яжте — отвърна, без да се обръща. — Мен не ме чакайте, аз не съм гладен.
— Не ме разбра — каза Уотсън. — Въобще не съм дошъл да те каня на обяд. Честно казано, изобщо не ми пука дали си гладен или не. Но ти ни забрани да излизаме навън и затова Фьодор не можа да сготви плов. Консервите са в килера, а ключовете са у теб.
— А-а-а… — Витя дръпна чекмеджето на бюрото, извади връзка ключове, избра един от тях и го даде на Уотсън. — На, граби! Само внимавай Фьодор да не изяде всичкия компот от праскови.
Уотсън взе ключовете, но не побърза да си тръгне. Виждаше, че нещо тревожи Злобин, и то толкова силно, че чак физиономията му се бе променила.
Вонсовски се колебаеше. Предполагаше, че моментът не е много подходящ за изясняване на отношенията, но все пак се реши.
Премести стола и седна до Витя.
— Виж какво! — започна. — Можеш ли да ми обясниш какво става?
Злобин го стрелна с оценяващ поглед. Кой знае защо този поглед накара Уотсън да се смути, сякаш наистина беше виновен за нещо. „Това не може да е само заради библиотеката“ — помисли си.
— Ами, става така — отвърна Витя, — че някой от нас играе двойна игра. Наистина ли не забелязваш нищо? Спомни си пресконференцията на летището. Саша току-що бе пристигнал в града, а журналистите вече бяха научили за проблемите с Олга. Ами днес? Историята с вертолета? Това също не беше случайно, някой е действал по сигнал от нашата къща! На научен език на това му викат изтичане на информация!
— Искаш да кажеш, че…
— Искам да кажа, че се досещам кой е той. Засега нямам стопроцентови доказателства, но ще се сдобия с такива. — Злобин стрелна с поглед моторолата.
Уотсън погледна мобилния телефон. Апаратът беше тънък, лек и имаше сребрист корпус. И веднага се набиваше на очи. Той вече го беше виждал някъде. Но къде? Погледна още веднъж към мобифона и се вледени. Нямаше никакво съмнение, че принадлежеше на Лайза.
— Нали не мислиш, че е Лайза?
Витя се подсмихна.
— Мисля, мисля и още как. Помисли си и ти: кой най-добре от всички знае плановете на Белов? Кой непрекъснато е в течение на всички неща около него?
— Витя — разпери ръце Уотсън. — Както е известно, жената на Цезар е извън подозренията…
Злобин само махна презрително с ръка.
— Тя не му е жена. Питам те, от какъв зор беше слязла посред нощ на първия етаж на къщата?
Уотсън нямаше отговор на въпроса. Той също не знаеше как да коментира среднощното произшествие.
— И децата биха се досетили, че е искала да предупреди Зорин — заяви авторитетно Витя. — И тя го е предупредила, няма кой друг да го направи. А след това, когато Саша е забелязал отсъствието й, разигра цяла комедия. За неин късмет и Фьодор взе да дрънка разни глупости за призраци от сорта на бащата на Хамлет. Призрак, та призрак! И тя се хвана за тази идея. Имаше призрак и толкова по въпроса. Нали така? Бели петна в паметта и няма проблеми! Така ли е?
Уотсън бе принуден да се съгласи. Той си спомни как Лайза отказваше да й сложи инжекция с успокоително. И защо ли се съпротивляваше? Може би много добре знаеше, че няма нужда от транквиланти, защото просто симулираше нервен пристъп?
— А днес — продължи безмилостно Витя — тя тайничко се измъкна от къщата и отиде в града. Сигурно си е мислела, че никой няма да я забележи. Но аз я забелязах! И я проследих!
— И какво стана? — попита напрегнато Уотсън.
— Прекара цял час в някаква сграда. На вратата й нямаше нито табела, нито надпис. Сградата се охранява много добре, но на въпроса ми какво се намира там, никой не ми отговори. Е? И къде е била? Според теб тази задача трудна ли е за решаване?
— Хайде все пак да не бързаме с изводите — каза плахо. Уотсън. — Това може да са просто съвпадения?
— Престани! — смръщи се Витя. — Съвпадения били! Такива съвпадения има само по филмите. Така че положението е следното. До завръщането на Саша няма да пусна никого да излезе от къщата. Когато Белов си дойде, ще видим за какво става дума. А на този етап ще ядете консерви. А пък аз искам да проверя кой се обажда на нашата дама. — И той отново се вторачи в апарата, сякаш всеки момент очакваше обаждането, което щеше да потвърди (или да опровергае, но Злобин изобщо не разчиташе на това) най-лошите му подозрения.
Нещастният Уотсън, който напълно се обърка от неочаквания обрат на събитията, дори не намери думи, за да отговори. А той искаше да каже нещо. Или поне, докато Станислав Маркович слизаше по стълбите, в главата му (освен мисълта за храната) се въртеше и още една идея.
— Ще провериш… ще провериш… — мърмореше си замислено. — Да! Сетих се! Аз също искам да проверя нещо!
— Какво? — наежи се Витя.
— Разбираш ли… — Уотсън се боеше, че Злобин няма да го изслуша докрай, и затова заговори бързо и объркано. — Днес с Фьодор ходихме в библиотеката. Той ме убеждаваше, че там в теченията на старите списания е видял снимка на призрака… тоест на търговеца Митрофанов…
— И какво от това? — Тази новина не направи никакво впечатление на Витя.
— Но ние не открихме тази страница…
— В това няма нищо странно!
— Някой я е откъснал.
Витя го погледна с недоверие и отмести очи.
— Очаквах нещо подобно. Може пък да го е направил самият Фьодор? Той е способен на това.
— Фьодор няма нищо общо с тази работа! Искам да разбера какво има на тази страница. И защо са я откъснали?
— И какво се каниш да направиш?
— Мисля да се обадя на Шмит в Москва. Ще го накарам да отиде в Ленинската библиотека, да открие този брой и да преснеме страницата на ксерокс. А след това да ни изпрати копието по факса.
Витя сви рамене.
— Да. Очевидно близкият контакт с Фьодор ти влияе. Занимаваш се с глупости. Ето кое е най-важното сега — посочи към апарата на Лайза, — а не някакъв си измислен призрак. Но след като искаш да го направиш… Защо пък не? Обади му се.
— Ще му се обадя по-късно — каза Уотсън. — Часовата разлика е девет часа. Ще се обадя, когато там е сутрин.
— Прави каквото щеш — отвърна Витя.
Подрънквайки с ключовете, Уотсън тръгна към килера. Честно казано, самият той също не придаваше кой знае какво значение на скъсаната страница. Безусловно далеч по-важно беше това, че в техния лагер има шпионин. Вярно, той все не можеше да повярва напълно, че предателят е Лайза.
Още не знаеше, че щяха да изминат няколко часа и всичко щеше да се промени. И онова, което преди му се струваше несъществено, най-неочаквано щеше да мине на преден план.
Белов гледаше възхитено великана с червеното кожено наметало. Преди той кой знае защо си мислеше, че чукчите, ескимосите, евенките, хантите, мансите и изобщо всички народности, които населяват Далечния Север, не са много високи хора. Това беше общоприета представа, тиражирана от киното и телевизията.
Но Иван Пинович беше истински гигант. Той беше суховат, жилест, с необичайно широки рамене и дълги ръце и приличаше на могъщ клонест дъб, който необяснимо как бе израснал насред тундрата.
Рултетегин не можеше да остане незабелязан, а след като човек го зърнеше, не можеше да откъсне очи от него. В този човек всичко беше необичайно: и ръстът, и яркото наметало, и дългата тояга, и кучето на каишка… Но най-поразително беше лицето му… Сякаш на него завинаги бе застинало спокойно и величествено изражение.
От малкото данни, които Лайза беше събрала, Белов знаеше, че Рултетегин е чукча по националност. Той беше родом от онази част на материка, която свършваше непосредствено до полуострова и формално принадлежеше към региона на Камчатка. Знаеше още, че Иван Пинович е еленовъд и е един от най-уважаваните хора сред местните жители.
Но кой знае защо Лайза изобщо не разполагаше с данни, че Рултетегин е сляп. „И как ли пасе елените? — помисли си Саша. — Как го прави, при положение, че това е трудно дори за зрящ човек?“ Лайза му бе споменала, че Иван Пинович Рултетегин е най-почитаният между шаманите в Камчатка. Ала високият мъж беше облечен с обикновено (макар и много ярко) кожено наметало, а не със специални украшения от вълчи кожи и не стоеше до свещения стълб, а до финалната линия. Казано накратко Рултетегин не приличаше на шаман нито по външния си вид, нито по поведението си.
И въпреки това Белов не можеше да се отърве от странното, почти мистично усещане, че той съсредоточено го наблюдава, макар че… Как би могъл да го наблюдава един слепец? Но Рултетегин приличаше на мощен радар и Саша имаше чувството, че го вижда дори отвътре.
Изведнъж гигантът сложи ръка на рамото му. Белов не предполагаше, че тя е толкова тежка. Чувствителните пръсти на шамана се плъзнаха от ключицата към врата му, опипвайки плетената материя, и напипаха огърлицата от мечи нокти. Рултетегин застина. Белов също мълчеше. А след това шаманът рече:
— Видели сте Господаря на тайгата? И не сте избягали? И сте носили само копие и нож? Браво!
Великанът опипа още огърлицата нокти и свали ръката си.
В първия момент Саша възприе думите му като нещо съвсем нормално. Стереотипът в мисленето на градския човек му внушаваше, че тайгата и тундрата са някак близо една до друга.
Но след това изведнъж осъзна, че между Алатир-камък и Камчатка има стотици и стотици версти. Което означаваше, че Иван Пинович нямаше откъде да знае какво се бе случило преди време в тайгата.
Саша носеше копието, а Степанцов — острия нож с широко острие. И същите тези нокти, които сега висяха на врата на Белов, бяха оставили няколко дълбоки белега по гърдите на боксьора.
Всичко беше точно така, но… Откъде Рултетегин беше научил тази история?
Сякаш, за да изпревари въпроса, Иван Пинович каза:
— Всеки човек знае това, което трябва да знае. Трябва само да отвори сърцето си и внимателно да слуша.
Рултетегин направи няколко движения с тоягата, сякаш търсеше твърда почва за следващата си крачка, и изрече:
— Вече е два часът. В четири ще започне да се стъмва. Мъжете ще се съберат край огъня, а жените ще започнат да готвят еленско месо. Искам да отвориш сърцето си за моите думи, мелгитанин…
Белов погледна машинално към часовника си. Беше два без пет. „Добре де, да речем, че се ориентира по слънцето — предположи, но се отказа от това предположение. — Как би могъл? Та нали не вижда слънцето!“
Изведнъж му се стори, че всичко това е някакъв старателно разиграван спектакъл, който има за цел да го направи на глупак и да го постави в неловко положение.
Напоследък непрекъснато имаше изтичане на информация и беше напълно възможно някой от обкръжението му да е разказал на Рултетегин за приключението му в тайгата. Същият човек, който бе подшушнал на журналистите за Олга и на Зорин — за намерението на Белов да отиде на празника на лятото.
— Иван Пинович — попита, — откъде знаете колко е часът в момента?
— Виждам — каза великанът. Лицето му беше все така застинало, но в гласа му прозвуча насмешка, — че сърцето ти още не е отворено. Тревата винаги знае къде е слънцето. Тя се обръща към него дори когато е затрупана със сняг. Усещам с тоягата накъде гледа тревата и затова зная колко е часът. Доволен ли си от отговора ми, мелгитанин?
Белов нищо не отговори.
— За да знаеш, не е задължително да виждаш — продължи Рултетегин. — А за да виждаш, не са ти нужни очи. Когато си само на пет години и изведнъж целият околен свят потъне в мрак, е трудно да стигнеш до тези прости истини. Но когато ги осъзнаеш, цветовете отново се връщат и светът става по-богат, отколкото е бил. Аз трябва да ти покажа моя свят. Готов ли си да отвориш сърцето си за моите думи?
„В края на краищата — помисли си Белов — всички религии на света и дори езичеството се крепят на един-единствен крайъгълен камък — на вярата. Значи, въпросът се свежда до едно — дали искам да му повярвам?“
— Аз… — поколеба се, тъй като не знаеше дали вече е готов.
— Не мисли за нищо — каза Рултетегин. — Само слушай. Тума, напред! — подвикна на кучето си и то послушно изопна каишката. — Ще се борим — обясни Иван Пинович и тръгна към свещения стълб.
Белов го последва. Забеляза, че хората почтително се отдръпнаха пред Рултетегин. Не че го избягваха, но като че ли се бояха да го доближат. Вероятно не само Белов имаше странното чувство, че незрящият вижда човека дори отвътре.
Приготовленията край големия казан вървяха с пълна сила. Момчетата хвърляха цепеници в огъня, жените стриваха в дървени купи боровинки и къпини и добавяха към тях риба и жълти корени.
Кучето се обръщаше, за да види дали господарят му го следва, и водеше Иван Пинович към свещения стълб, където състезанието по хвърляне на брадва беше в разгара си.
Острието на брадвата беше съвсем обикновено — блестящо и добре наточено, но дръжката й не приличаше на онези, които майсторяха в руските села. Плоското дърво изпълняваше ролята на крило и благодарение на това далечината на полета надвишаваше стотина метра.
Белов забеляза, че всеки участник в състезанието мята собствената си брадва, така че мъжете се съревноваваха не само по силата, с която хвърляха, а и по майсторството, с което бяха изработили правилно брадвата си.
Рултетегин стигна до стълба и спря. Той съсредоточено се вслуша в онова, което ставаше наоколо. Когато поредният състезател развъртя и метна брадвата, Иван Пинович само поклати глава:
— Лошо хвърляне. Ще падне най-много на сто и петдесет метра…
Белов се озърна. Очакваше да види криви усмивки по лицата на мъжете, но всички бяха сериозни, а най-сериозен беше хвърлилият брадвата. Изглежда, самият той също осъзнаваше, че не се е справил добре.
Саша видя Тергуве. Павел беше съсредоточен, защото бе дошъл неговият ред. Щом забеляза погледа на Саша, Тергуве му обясни с усмивка:
— Рултетегин не може излъже. Вятър духа право в негов уши.
След това отново стана сериозен, хвърли наметалото си и вдигна от земята тежката брадва с дълга извита дръжка. Оръдието приличаше едновременно на индианска томахавка и австралийски бумеранг.
Павел стисна дървото за самия му край и отметна ръка встрани. Започна бавно да развърта металния снаряд над главата си. С всяко следващо завъртане движенията му се ускоряваха. Изведнъж Тергуве издаде кратък вик и внезапно се завъртя рязко на пети, накланяйки тялото си напред. Пръстите му се разтвориха и брадвата излетя толкова стремително, сякаш бе стрела, отпратена от тетивата на лък.
Рултетегин кимна одобрително.
— Браво, Павел! Ти победи, както и миналата година. А дядо Они изгуби още един елен.
Мъжете почтително се разшумяха. Нямаше нужда младите еленовъди да забиват колчета и да измерват разстоянието, защото вярваха безрезервно на Иван Пинович.
— А сега ще се борим — каза великанът през смях.
Мъжете се отдръпнаха и Рултетегин остана в средата на образувалия се кръг заедно с Белов.
— Никой не иска да се бори с мен, мелгитанин — каза. — Може би поне ти ще се осмелиш да го направиш?
Кръгът беше широк. Изведнъж Белов осъзна, че отдавна вече не вижда Зорин и помагачите му. Те се бяха изнизали някъде, сякаш се бяха почувствали излишни на празника на лятото.
Слънцето залязваше сред сивкава пара. Вечерната роса избиваше на едри капки по тревите. Земята излъчваше сила и покой и сякаш изпълваше душата докрай.
Кой знае защо Саша реши, че не е много удобно да се бори със слепец. „Неприлично е“ — каза си.
Но еленовъдите мълчаха. Те не осъждаха Белов, а тъкмо обратното — съчувстваха му.
— Добре де. Хайде да се борим, Иван Пинович — изрече.
Последните му думи бяха заглушени от силните викове. Мъжете предвкусваха предстоящото забавление.
Рултетегин остави тоягата си на земята, хвана кучето за нашийника и му заповяда да застане до него. След това свали няколкото плоски кутийки, които висяха на врата му, и разкопча наметката.
На Белов му се стори, че под дрехите на великана сякаш изскочиха синкави искри. Но това продължи само миг. Под наметалото имаше ножница, от която стърчеше къс нож, а синкавият му блясък се докосна до светлината на умиращия ден и моментално угасна.
Рултетегин грижливо откопча ножницата от колана си и я уви в наметалото си.
— Не се бой, мелгитанин — каза. — Ще внимавам. Костите ти още не са готови за истинска борба.
„Не са готови за истинска борба ли? Тогава какво според теб е бил целият ми досегашен живот?“ — възмути се Белов, но не изрече нито дума.
Нави ръкавите на пуловера си, изпука с пръстите си и тръгна към съперника си. Той очакваше, че незрящият ще заеме някаква бойна поза или поне ще опъне ръце напред, но Рултетегин стоеше неподвижно като свещения стълб.
Саша прехвърли наум възможните варианти.
„Ще сграбча ръката му и ще го дръпна към себе си. А след това в зависимост от ситуацията ще го подсека отзад или ще го поваля с бедро. Не бива да го хвърлям силно, ще трябва да го положа внимателно на тревата, та да не би…“
Не успя да довърши мисълта си. Веднага щом ръката му се озова близо до Иван Пинович, се случи нещо странно.
Рултетегин сграбчи китката му без усилие, сякаш на шега. Белов се опита да се освободи с кръгово движение, което в айкидо се наричаше „со таи доса“, но кой знае защо номерът не мина.
Великанът не го стискаше с всичка сила. Позволи на Белов да охлаби хватката му и да довърши движението си докрай. А след това последва лек удар в гърдите му — точно в момента, когато Саша пренесе тежестта на тялото си на единия крак и за част от секундата изгуби равновесие — и Белов падна по гръб.
Разнесе се радостен смях. Белов скочи на крака.
— Още не си започнал да се бориш — каза му Рултетегин. — Не ти дава мира глупавата мисъл, че не те виждам. Но аз виждам много повече, отколкото можеш да си представиш. Бори се!
„Така ли било?!“ — Саша реши да действа по-енергично.
„Ще насоча атаката си към горната част на тялото му, а в последния момент ще клекна в краката му. Ще го сграбча с две ръце през коленете и тогава ще видим…“
Но веднага щом се доближи до Рултетегин, сякаш някакъв нежен, но много силен вихър го подхвана и го понесе в бърз водовъртеж.
Той дори не успя да усети момента, когато инициативата изцяло премина в ръцете на шамана.
Великанът продължаваше да не помръдва от мястото си и само ръцете му плавно се издигаха нагоре, и също така плавно се спускаха като могъщи криле на исполинска птица.
Погледнато отстрани, сякаш високият човек нежно увиваше другия в пашкул като грижовна майка, която повива с пелени, сгушва и приспива детето си.
Белов осъзна, че вече и дума не можеше да става за приличие, и напрегна всичките си мускули, но — странна работа! — силата му неизменно се обръщаше срещу самия него. Да се бориш с Рултетегин беше все едно да се опитваш да пробиеш дупка в огледалото с фенерче.
Отново изгуби равновесие и бе принуден да направи няколко крачки, за да не падне. Ала не само че не успя да възстанови равновесието си, а дори тъкмо обратното — продължи да прави крачка след крачка и движението му ставаше все по-бързо и по-бързо.
Пръстите на Рултетегин се отпуснаха и Белов полетя стремително встрани също като брадвата, която Тергуве метна.
Той се просна на тревата.
— Много обичаш победата, мелгитанин! — каза Иван Пинович. — Това е добре. Всички я обичат. Но това не е достатъчно, за да бъдеш винаги победител. Трябва да обичаш самата борба. И да забравиш за победата. Защото тя с нищо не се различава от поражението. И едното, и другото са само една спирка по безкрайния път. Опитай още веднъж.
Белов се изправи.
„Неслучайно ми казват, че съм като неваляшка. Изправям се въпреки всичко и…“
Той буквално се нахвърли на Рултетегин. Вече не планираше действията си и се надяваше, че тялото му само ще извърши нужната комбинация. Мислено отхвърли някои забрани и реши да действа с по-ефективни методи, които бяха свързани със самбото. Иван Пинович не беше от бойците, към които можеше да се отнася със снизхождение.
„Отбивам ръцете му, приближавам се, сграбчвам го за дрехите. Когато посегне към мен, го удрям в гърдите, той полита на другата страна. Тогава го дърпам рязко към себе си, удрям го с крак в корема и се премятам през глава, докато той пада!“
Всичко ставаше толкова бързо, че Белов не можа да довърши тази мисъл.
Рултетегин усети приближаването му и ръката му започна бавно да описват дъга. Белов отби рязко ръката на съперника си, но това не даде очаквания резултат. Ударът му сякаш уцели възглавница и по-нататък всичко тръгна по сценария на Иван Пинович, а той отново се почувства като брадва, която някой здравата развърта, преди да я метне.
Това хвърляне беше далеч по-силно от предишните. Тъй като атаката на Белов беше по-мощна, противодействието на Рултетегин се оказа със съответната сила. Саша прелетя няколко метра във въздуха и ако не беше свел навреме глава към гърдите си, последствията щяха да бъдат много печални. Още докато летеше, се сви на кълбо и падна на земята, претъркаляйки се. Тревата се оказа по-мека от ринг.
Обзет от невероятен хъс, Саша скочи на крака.
— Вече го правиш по-добре, мелгитанин! — похвали го Иван Пинович. — Започна да се бориш истински. Но още не знаеш кое е най-важното нещо в борбата. Ти живееш в един-единствен кратък миг, без да осъзнаваш, че този миг е частица от живота ти. Той е пряко свързан с миналото и от него зависи бъдещето. Опитай се да се погледнеш отстрани, почувствай как през тялото ти бавно протича самото време. Не пречи на течението му. Безсмислено е да слагаше бентове по пътя му, но би могъл да му изкопаеш ново русло… Тук. — Докосна слепоочието си с дългите си пръсти. — Ти трябва да видиш това русло. Но не с очите си, а със сърцето си.
Всичко това много напомняше на някакви будистки наставления. Като православен човек Белов не можеше да признае напълно езическата гледна точка. Християнската доктрина твърдеше, че „всичко е в Божиите ръце“, и тешеше любознателния човешки ум с неясното „неведоми са пътищата Господни“.
Но сега върховният шаман на Камчатка (който дори не приличаше на шаман) Иван Пинович Рултетегин предлагаше на Белов сам да определи по-нататъшния ход на събитията и да „изкопае ново русло“ в главата си. А той усещаше, че още не е готов за това.
От друга страна, видимите противоречия между двете религии само изглеждаха като противоречия. Ако човек се замислеше, учението на Христос изобщо не отхвърляше правото на избор. Защото липсата на избор би означавала липса на възможност за усъвършенстване. Ако това беше така, то християнството като цяло и православието в частност щяха да изгубят привлекателната си гъвкавост и щяха да се превърнат в един непробиваем таван от закостенели правила, подобни на таблицата за умножение.
Изведнъж Белов осъзна, че всичко в живота става точно така. Реката на времето течеше през всеки от нас, тя не можеше да бъде спряна, но всеки можеше да направи избора си, като й „изкопае ново русло“. Времето беше нескончаемо и човек не знаеше какво ще му се случи в следващия момент, защото „неведоми са пътищата Господни“, но в същото време бъдещето изцяло зависеше от настоящето. Не беше задължително да разбираш тази връзка, но трябваше да я усещаш. Затова изборът на пътя винаги трябваше да бъде добре обмислен и отговорен.
Не биваше да се избира път, за който предварително се знаеше, че е измамен и че не води доникъде. И за да е по-лек изборът на човека, във всяка религия съществуваше непробиваем таван от непоклатими правила. Всички те бяха горе-долу еднакви: „Не убивай, не кради, не пожелавай жената на ближния си…“ Много хора вървяха по грешен път и след това горчиво се каеха. Но мъдростта на силните и силата на мъдрите се състоеше точно в това да не „копаят русло“, което води към водопад. Човек трябваше да устремява реката си към Великия океан, който всъщност беше самият Бог.
Съзнанието му не се намесваше повече. Дори точно обратното — то се изключи и премина на някакво по-високо ниво. Изведнъж Белов успя да се види отстрани като една мъничка песъчинка, изгубена в безкрайните простори на Вселената и Времето. И в същото време виждаше тази песъчинка толкова ясно, сякаш цялата светлина на света се пречупваше през нея.
И стана нещо странно — секундите се превърнаха в столетия. Той се бореше с Рултетегин и се чувстваше като прашинка, танцуваща в слънчев лъч.
Знаеше предварително какви ще бъдат всички действия на противника му и усещаше всяко движение, сякаш тялото на великана беше продължение на неговото собствено тяло. От това опияняващо чувство дъхът му спираше и му се щеше то да продължи вечно.
Агресията му изчезна и Белов вече не се опитваше да атакува. Не искаше победа на всяка цена, а просто се наслаждаваше на борбата и танцуваше като прашинка в слънчев лъч.
Не виждаше и не чуваше нищо от онова, което ставаше наоколо, докато властният вик на Рултетегин не го накара да се върне на земята:
— Стига, мелгитанин! Сега вече сърцето ти е отворено. Ти си готов да слушаш. Да вървим, ще ти кажа всичко, което трябва да знаеш.
Белов се сепна. Двамата с Рултетегин стояха в средата на големия кръг, а десетки съсредоточени очи следяха напрегнато всяко тяхно движение.
Всичко си беше точно такова каквото и преди няколко секунди, но в същото време изглеждаше съвсем различно, по-загадъчно и по-значително. Всяка тревица криеше в себе си някаква тайна и всяко вдишване се превръщаше в звено от общата верига на събитията.
— Тума! — подвикна Рултетегин на кучето си.
Песът излая. Слепецът се обърна по посока на звука, отиде до нещата си и започна да се облича.
Сложи си коженото наметало, увеси плоските кутийки на гърдите си (Белов изобщо не знаеше какво има в тях) и взе тоягата си. Не надяна на колана си ножницата с ножа, а я пъхна в пазвата си и каза, обръщайки се към Тергуве:
— Павел! Покажи на Тума къде е юртата ти!
Тергуве отиде при кучето и посочи към най-отдалечената шатра:
— Тума! Ида там!
Четирикракият водач сякаш веднага разбра какво трябваше да направи. Опъна дългата каишка и поведе господаря си към жилището на Тергуве.
Тума водеше Рултетегин, а той водеше Белов. Вероятно, погледнато отстрани, това изглеждаше доста забавно: куче, слепец и Александър… Но Белов изобщо не се съмняваше, че вървят по правилния път.