Александър Белов
Похищението на Европа (32)

31.

Саша забеляза, че Шмит се напрегна. Показалецът му нежно и леко се допря до спусъка, чертите на лицето му се изостриха и устните му се разтеглиха в усмивка, която не предвещаваше нищо добро за онзи, който стоеше зад вратата.

— Белов! — извика някой на прага. Ниският дрезгав глас му беше познат. — Тук ли си?

— Всичко е наред — каза Саша. — Това е Князът.

Той отиде до вратата и я отвори. На прага стоеше висок слаб човек с гъста бяла коса. Белов и Шмит излязоха навън. Бойците на престъпния бос отстраняваха догарящите съчки от къщата.

— Значи това е къщата в тайгата, за която говореше Виталий? — попита Князът.

— Да — потвърди Белов.

— И тя е натъпкана догоре със съкровища, а?

— Погледни и сам ще се убедиш.

Князът влезе в къщата. В това време Белов огледа последствията от престрелката. На земята лежаха петима души.

Очевидно те не бяха очаквали нападението. Видя мъжа с простреляната ръка. Бойците на Княза бяха пробили в тялото му още няколко дупки, непредвидени от природата. Младежът лежеше по лице, подвил нелепо крака. Хората, които бяха дошли заедно с Княза, стискаха оръжието си и гледаха напрегнато Шмит. Дмитрий обаче беше спокоен и весел. Ръцете му висяха свободно покрай тялото, а широката му длан почти скриваше пистолета.

Той се усмихваше глуповато и дори си подсвиркваше някаква мелодия, но Белов много добре знаеше какви усилия коства това престорено спокойствие на приятеля му. Това беше тънка психологическа игра, която имаше за цел да приспи бдителността на противника.

Шмит зае позиция зад дясното му рамо. Саша знаеше какво щеше да направи боецът от войските със специално предназначение в случай на опасност. С лявата си ръка щеше да бутне Саша на земята, щеше да падне рязко на едно коляно и да открие стрелба. След това щеше да се претърколи на една страна и още докато се търкаляше, щеше да успее да изстреля два куршума.

Бойците на Княза (те бяха четирима) стояха като гости от близкото минало. Те бяха истински мутри, издокарани с анцузи и кожени якета. Всеки държеше в ръката си пушка или калашник с протрит дървен приклад. Изглежда, дори не се досещаха, че най-опасното оръжие на тази малка полянка сред тайгата не бяха техните пушки и дори прочутият автомат, а ей този як мъж с прошарени слепоочия, който стоеше и се хилеше като селски идиот.

„Ето го моят истински ангел-хранител“ — помисли си Белов.

И наистина, когато беше с Шмит, не се страхуваше. И дори фактът, че в пистолета „Макаров“ имаше само шест патрона, изобщо не увеличаваше шансовете на бандитите. Те бяха напълно достатъчни на Шмит, за да натръшка и четиримата само с едно завъртане.

Но Саша знаеше и още нещо — Дмитрий никога нямаше да започне да стреля пръв. Двамата не искаха да убиват никого. Защото нямаше как да вършиш благородни дела с изцапани с кръв ръце.

Момчетата на Княза не сваляха погледи от Шмит.

— Ти кой си? — каза единият от тях и направи крачка напред.

— Какво? — усмихна се широко Дима, оголвайки зъби.

Младежът стисна автомата.

— Питам кой си?

— Ами такова… — Лявото стъпало на Шмит незабелязано се премести малко напред и Саша разбра какво ще се случи — Дмитрий беше заел бойна поза и се бе приготвил за стрелба. — Аз просто така…

— Той е с мен — побърза да поясни Белов. — Всичко е наред, момчета!

Сега младежът насочи вниманието си към него.

— Какво държиш в ръцете си?

Саша притисна вързопчето до гърдите си. Търсеше правилния отговор, но не можеше да намери нужните думи.

— Огън, паднал от небето — каза най-сетне.

Младежът и приятелите му се спогледаха.

— Какво?

В този миг зад Белов и Шмит се чуха стъпки. Князът излезе навън.

— Оръжейната палата пасти да яде — въздъхна нервно той.

Престъпният бос на Камчатка, който очевидно не беше беден човек, изглеждаше поразен от несметните съкровища, които се пазеха в къщата.

— И какво ще правим с това? — попита той.

Саша виждаше как шансовете да избегнат сблъсъка неудържимо се топяха. Несъмнено Князът обичаше да изрича красиви думи и беше по свой начин благороден, само че благородството му си имаше определени граници.

Белов разбираше за какво си мислеше в този момент той: „Дали пък да не ги оставя тук заедно с петте трупа? Гърмели се хората, какво да се прави? Златото си струва да се рискува!“

Въпреки поразителната външна прилика с Кондрашов той не приличаше на него по нищо друго. Професорът по история щеше да предаде скъпоценностите в музея. Но Князът…

А най-странното бе, че Белов не го обвиняваше за нищо. Той знаеше, че на този свят не съществуват чак толкова много хора, които да не се изкушат при вида на такова богатство.

— Аз трябва да върна метеорита — заяви Белов. — Останалото не ме интересува. — Помълча малко и добави: — Засега не ме интересува.

Князът отиде при Белов.

— Саня Бели! — каза той, клатейки глава. — Когато ти дойде тук, аз си мислех, че ще станем приятели. И че ще живеем спокойно, и няма да си пречим един на друг.

Белов направи крачка встрани. Сега Князът беше на огневата линия поне на двама от своите бойци. Другият държеше пушка „Мосберг“, заредена с патрони за картечница и едва ли би стрелял от страх да не улучи боса си. А пък четвъртият… Общо взето, Шмит знаеше какво да прави.

— Аз и сега ти предлагам да се разделим с добро — отвърна Саша. — Нямаме какво да делим. Ще предадем съкровищата и ти ще получиш точно една четвърт, както е по закон.

Князът се усмихна накриво:

— Защо трябва да получавам една четвърт, като мога да взема всичко?

— Лесно спечелените пари още не са донесли щастие на никого. Спомни си Ерофей.

Престъпният бос изръмжа глухо от ярост:

— Какво ми завираш в носа този Ерофей? Не искам да слушам повече тези дрънканици: „метеоритът, проклятието…“! Това са глупости, предназначени за хора със слаби нерви!

— Не се знае — рече тихо Белов. — Поне Виталий беше съгласен с мен.

— Виталий ли? — Князът се сепна, сякаш се бе ударил в бетонна стена. — Виталий ли? — повтори и прокара длан пред очите си, сякаш махаше невидима пелена. — Него вече го няма. — Краткото му объркване отмина и злобата му отново кипна. — Знаеш ли какво, Белов? Всъщност ти си го убил! Убил си го, за да откраднеш картата! Иначе как щеше да намериш това място?

— Аз нямам нищо общо с това — отвърна спокойно. — И ти го знаеш. Просто си търсиш оправдание за онова, което се каниш да направиш. Бях в подземието на къщата на Митрофанов и видях скелета на Ерофей със стърчащо острие между ребрата. Проклятието съществува и то се е изпълнило! Много ми е мъчно, че пострада един невинен човек, но неговата кръв не тежи на моята душа, а на тяхната — и той посочи убитите. — Един от тях е убил твоя брат.

— Проклятието… — измърмори Князът. Той си шепнеше нещо, но Саша не можеше да разбере какво точно. — Проклятието! — Князът вдигна глава и погледна Белов право в очите. — Няма такова проклятие. И сега аз ще ти докажа това. — Започна бавно да отстъпва назад.

Направи една крачка. Сетне още една… И още една…

Сега двамата приятели отново стояха на прицела на четиримата бандити. Бойците на Княза чакаха сигнал и всеки миг той можеше да бъде даден. Изведнъж Шмит се промени. Идиотската усмивка изчезна от лицето му. Вдигна мълниеносно ръка и взе Княза на мушка.

— Първо ти! — каза. — Тъкмо да проверим проклятието.

Напрежението достигна своя връх. А най-лошото бе, че положението изглеждаше безизходно. Шмит и Белов не можеха да открият огън. И двамата много добре знаеха, че това не е изход. Куршумът, изстрелян от пистолета на Злобин, рано или късно щеше да се появи в материалите на следствието и това само щеше да влоши положението им.

В този смисъл позицията на Княза и бойците му изглеждаше по-печеливша, защото тяхното оръжие най-вероятно не беше регистрирано в картотеките.

Белов беше с вързани ръце от закона. И не можеше да се направи нищо! „Щом си се хванал на хорото, ще го играеш.“ Онова, което можеше да си позволи Саша Белия, беше неприемливо за губернатора на Камчатка.

А освен това… Може би това звучеше глупаво, но вероятно то се дължеше на действието на Серту, който той държеше. Белов изпитваше непреодолимо отвращение към Ерофей Кистеньов и страшните дела, които бе извършил. Той не бе в състояние да се принизи до него.

Казано на езика на шахматистите, това беше мат. Седем души стояха един срещу друг с оръжие в ръце и се бояха да помръднат, за да не провокират стрелбата. Обаче никой не смееше да свали и пистолета си. Белов и Шмит усещаха как щеше да завърши всичко това. На някого нямаше да му издържат нервите и пръстът му щеше да натисне спусъка. И тогава…

В настъпилата тишина се чу шумолене. След това — слаб глух звук. Князът се обърна. Един мъж, облечен в тъмен костюм, пълзеше бавно, оставяйки по покритата с пожълтели и изсъхнали иглички земя тъмна кървава диря. Князът се зарадва на възможността да изпусне натрупалата се пара в свирката. А може би просто искаше да се отдръпне?

— Не сте ли го доубили? — попита той, извади пистолета и тръгна към ранения.

Белов, Шмит и четиримата бойци продължиха да стоят неподвижно. Дмитрий държеше на мушка Княза.

В постъпките на Княза веднага се долавяха разбойническите навици. Саша си помисли, че и Ерофей Кистеньов е постъпвал по същия решителен и жесток начин с жертвите си. Престъпният бос се приближи до мъжа и се надвеси над него. Хвана го с лявата си ръка за яката на сакото и го обърна рязко по гръб. Вдигна дясната си ръка, с която стискаше пистолета, допря го до челото на ранения и… внезапно спря.

— Какво е това? — попита.

Сакото на ранения се разтвори и от вътрешния джоб изпадна един малък бележник с тъмнокафява кожена подвързия. Княза отвори бележника и видя пожълтелите страници, изписани с характерен почерк. В края на някои думи стоеше отдавна забравената буква „ъ“.

— Това дневникът на Ерофей ли е? Откъде го имаш? — Очите му така се свиха, че заприличаха на главички на карфици. Той претърси ранения мъж и намери един лист, сгънат на четири. Това беше картата. Веднага се виждаше, че картата е попълвана с три различни почерка — дядото, бащата и самият Кондрашов бяха нанасяли бележките си по нея.

Княза прехапа устна.

— Исках да те застрелям — каза със съжаление той. — И без малко не го направих. Но това няма да стане. — Прибра пистолета си и извади сгъваемия си нож. Натисна копчето и тясното блестящо острие излезе от дръжката. — Защото ще е много просто да те застрелям. Сега ще ти отрежа сърцето. Само че много бавно. На малки парченца.

Той разкъса ризата на гърдите на мъжа и седна на корема му, притискайки ръцете му с коленете си. В този момент Белов виждаше много добре лицето му. То изглеждаше ужасно. Князът притисна острието до загорялата кожа и направи дълбок разрез. Краищата на раната се разтвориха, кръвта бликна и изведнъж…

Раненият рязко се отдръпна. Всичко стана толкова бързо, че никой не успя да забележи нищо. Мъжът измъкна дясната си ръка, която беше притисната от коляното на Княза. Стисна рязко юмрук и от ножницата, прикрепена за горната част на ръката му, се появи дълга ръбеста пила. Раненият събра последните си сили и заби пилата право в сърцето на Княза. Той изрева, а от устата му бликна струйка разпенена кръв. Опита се да стане, но пилата беше заседнала здраво в тялото му. Князът се гърчеше в конвулсии и започна да залита наляво. Бойците хукнаха към него, а Белов се възползва от създалата се суматоха и извика:

— Изчезваме!

Шмит нямаше нужда да му се повтаря. Двамата приятели се втурнаха към Дяволската долина. Докато момчетата на Княза се ориентираха какво става, вече беше късно. Изстреляните от тях куршуми подкастряха върховете на гъстите храсталаци и издираха стволовете на дърветата. Но тайгата беше като джунглата — само да се отдалечиш на десетина метра, и вече никой не можеше да те види. За всеки случай Шмит стреля два пъти в движение, та у момчетата да не се породи глупаво желание да ги преследват. Точно така и стана — никой не хукна да гони двамата приятели.

Саша и Дмитрий слязоха по стръмния полегат склон на долината, притичаха стотина метра по дъното й и се изкачиха от другата страна. Шмит веднага откри делтапланера. Накара Саша да затегне добре колана си. След това запали мотора.

— Е, бог да ни пази!

Машината започна да се засилва, набирайки скорост с всеки изминат метър. Шмит изцеждаше от двигателя всичко, на което беше способен, натискайки до дупка ръчката на газта. Буквално на два метра от пропастта делтапланерът се разтресе, подскочи и се откъсна от земята. Шмит увеличи докрай ъгъла на издигане и малката машина се изстреля в небето почти отвесно.

Дмитрий знаеше, че гориво имаше само на дъното на резервоара, затова искаше да набере максимална височина и сетне да лети по инерция, докато е възможно. Саша гледаше тайгата, която се носеше под краката им. Колкото и да се стараеше, той така и не можеше да види покрива на къщата на Митрофанов. Но през цялото време помнеше, че някъде там долу се намираше ниската дървена къща, която криеше камари жълт метал. Същият онзи метал, който караше хората да полудяват.

След няколко минути моторът започна да се дави, да киха и изведнъж замлъкна. Известно време делтапланерът летя на същата височина, а след това постепенно започна да се снижава. Шмит направи десен завой, отклонявайки се от правия курс.

— Къде отиваш? — попита го Белов.

— Там има шосе — обясни Шмит. — Ще кацнем на него.

— Защо?

— Ако не греша, понякога край шосетата има бензиностанции. А в тайгата със сигурност няма.

И наистина, сивата лента на шосето се показа след около двеста метра. Дмитрий изравни с него машината и се опита да следва извивките му. Той удържаше делтапланера с последни сили. Кацнаха пред синята табела с надпис „Бензиностанция — 30 км“.

— Далечко е. — Шмит се почеса по тила. — Добре де, ще измислим нещо.

След около четвърт час се чу шум на мотор.

— Само да не е дизел — каза Дима.

Белов обаче си помисли: „Само да не са момчетата на Княза.“ Но им провървя. Оказа се, че това беше един пенсионер, който се връщаше от вилата си в града. А освен това в багажника си носеше цяла туба бензин. Шмит зареди бързо делтапланера, порови в джоба си и извади една златна монета.

— Какво ми даваш? — стъписа се пенсионерът.

Дмитрий сви рамене.

— Имам и това. — Извади пистолета от колана си и го насочи към челото на пенсионера. — Избирай!

Възрастният човек грабна монетата и вдигна ръце.

— Момчета! Хайде да се разделим с добро.

— Разбира се, че ще се разделим с добро! — усмихна се Белов. — Черният период свърши! И вече започна белият! — Посочи дългата осова линия, която минаваше през шосето и се губеше на хоризонта.

Делтапланерът отново се издигна във въздух и се насочи към Петропавловск.

— Дима — каза с укор Белов. — Защо му даде златната монета? Защо се правиш на баровец?

— Саша — отвърна му абсолютно сериозно той. — Кажи ми, само че честно… Виждал ли си поне един кавалер на „Златното руно“, който да плаща с кредитна карта?

— Не. Не съм виждал.

— Точно така. А между другото, аз съм два пъти кавалер на „Златното руно“!

И двамата се засмяха. На делтапланера също му беше весело и той леко поклати криле.