Метаданни
Данни
- Серия
- Бригадата (16)
- Оригинално заглавие
- Похищение Европы, 2006 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Ива Николова, 2006 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 8 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Александър Белов. Похищението на Европа
Руска, първо издание
Редактор: Лилия Анастасова
Художествено оформление на корица: Димитър Стоянов — Димо
ИК „Ера“, 2006 г.
ISBN: 954-9395-48-0
История
- — Добавяне
32.
Ако Белов знаеше къде точно се намира петропавловската болница, сигурно щеше да накара Шмит да приземи машината в двора й. Но Саша си спомняше със сигурност къде се намира само къщата на Митрофанов, затова кацнаха на пътечката, която водеше към къщата. Приятна изненада очакваше Белов — освен Витя и Лукин, го посрещна и старият му познат генерал Веденски.
— Как е Лайза? — беше първият въпрос, който Саша зададе на Уотсън.
— Добре е. В болницата е, Олга е с нея. Ние също се канехме да ходим там, но…
— Какво има? — Белов огледа всички присъстващи.
— Ела, Александър — каза Веденски. — Ще ти покажа нещо.
Влязоха в централната зала. На бюрото имаше една дебела папка с червена кожена подвързия. Генералът извади от папката няколко листа и ги сложи пред Белов.
— Тези показания са достатъчни, за да свалят обвиненията от теб. А по-късно ще ми трябват, за да ги приложа към материалите по делото на господин Зорин.
Белов взе първия лист и започна да чете.
Аз, Любов Николаевна Фомичева, заявявам…
— Къде е тя? — попита Саша, след като изчете всичко докрай.
— Горе. Заключена е в стаята си — отвърна Веденски.
Без да каже нито дума, Белов се качи на втория етаж и отиде в дъното на коридора. Спря пред заключената врата, сякаш се замисли за нещо, след това превъртя решително ключа в ключалката и влезе. Дребничката крехка жена седеше на леглото. Големите й очи бяха пълни със сълзи. Той взе един стол, сложи го внимателно до леглото и седна.
— Защо? — попита.
Люба отново се разплака, но Белов поклати глава.
— Недей. — И пак попита: — Защо го направи?
Тя извади носната си кърпичка, избърса очите си и издуха носа си.
— Брат ми беше взел кредит от една банка. Искаше да започне свой бизнес. Но не успя да върне парите навреме. Зорин изкупи дълга му и започна да го шантажира…
— Защо не ми каза?
Жената сви рамене. Той въздъхна и отново отмести стола.
— Върви си! — каза й.
— Аз не знаех — започна да се оправдава бившата секретарка. — Дори не предполагах, че Зорин ще стигне чак дотам… Той ми каза, че му трябва парченце метеорит за анализ… И ми обеща…
Белов вече не я слушаше. Огледа стаята и видя, че Люба вече е успяла да събере багажа си. Двата куфара и чантата й бяха затворени.
— Таксито ще дойде всеки момент. Върви си. — И той излезе от стаята.
Белов слезе в централната зала и отиде при Витя.
— Извикай такси, нека да я закара на летището. И й дай пари, изплати й командировъчните.
— Шефе! — възмути се Злобин. — Вместо да я…
Белов не му позволи да довърши.
— Стига! Всичко свърши. Преживяхме го, направихме си изводите и вече сме го забравили. Край!
— Да. — Уотсън засука мустаци. — Ето на, вземеш, че направиш добро на някого, а пък сетне той те продаде за три копейки… Уф! — И махна с ръка.
Саша не можа да сдържи усмивката си.
— Уотсън! Недей да обобщаваш. Не всички жени са такива. Има и други. И аз… — Погледна към Шмит и се коригира: — И сега ние ще отидем при тях. Защото ние ги… — Замълча и погледна с очакване Дмитрий.
Той сви рамене и пъхна ръце в джобовете си, очевидно за да прикрие смущението си.
— Ами, да — каза. — Общо взето, обичаме ги, защо трябва да крием…
Изкъпан, гладко избръснат и с чисти дрехи, след половин час Белов влезе в болничната стая, където лежеше Лайза. Под мишницата си носеше някакво вързопче.
Олга стана да го посрещне. Погледна боязливо към Лайза, но сетне събра кураж и се хвърли на врата на Белов.
— Ти си жив и здрав? Слава богу!
Шмит, който стоеше зад гърба на Саша, се покашля високо.
— Ако някой се интересува… В което между другото много се съмнявам… Аз също съм жив и здрав. Лайза! След като тези двамата не ни обръщат никакво внимание, хайде и ние с теб да се целунем!
Олга пусна Белов и разцелува Шмит.
— Глупчо! Как бих могла да не ти обръщам внимание! Ти си толкова… Силен, мъжествен и смел!
— И съм два пъти кавалер на ордена „Златното руно“, моля да не се забравя! — добави. — А той — посочи с глава към Саша — не е нищо особено. Само някакъв си бъдещ губернатор на Камчатка.
Когато остана насаме с Лайза, Белов разгърна вързопчето.
— Лайза, това е Серту!
Тя докосна камъка.
— Серту, това е Лайза! — каза тя в същия дух.
Белов сложи ръка на корема й и изведнъж… Не, това просто не беше възможно, бременността й беше още в началото. Вероятно просто така му се стори. Стори му се, защото много искаше да повярва в това, но… Сякаш два чифта малки, но много силни крачета започнаха да ритат едновременно.
— Ти… усещаш ли нещо? — попита Белов Лайза.
Тя се усмихна.
— Разбира се. Аз усещам всичко. И те също усещат.
Саша целуна пръстите й и малко се притесни от сълзите, които най-неочаквано се появиха в очите му.
— Аз… малко се уморих — смутено изрече.
Дори нямаше нужда да казва това. Лайза разбираше всичко. Тя го галеше нежно по ръката и в прекрасните й очи се отразяваше синкавото сияние, което излъчваше Серту.
Вечерта Веденски изпрати шифрограма до администрацията на президента. Батин веднага отговори: „Чакайте указания“. Игор Леонидович не знаеше какви щяха да бъдат те. Батин не беше споменал нищо такова по време на последния им разговор. А през нощта събитията от последните два дни стигнаха до логичния си завършек.
Когато се върна от болницата, Белов веднага легна да спи. Той беше изтощен и смяташе, че нищо не би могло да го събуди, преди да са изтекли поне две денонощия. Но точно в полунощ някаква сила сякаш го накара да стане и да отиде до прозореца. Долу, по сребристата пътека от лунната светлина видя една висока фигура на човек с тояга в ръка. До краката на човека клечеше куче.
Макар да продължи да си мисли, че това е мираж, Белов се облече набързо и изтича надолу по стълбите. В ръцете си носеше вързопчето. Излезе навън и се втурна към човека с кучето.
— Иван Пинович! Вие ли сте? Как се озовахте тук?
Рултетегин се усмихна.
— Дойдох, мелгитанин! За да стигнеш донякъде, трябва да вървиш. Непрекъснато да вървиш. Има ли друг начин?
— Иван Пинович! Намерих Серту! — каза Белов, макар в същото време да имаше чувството, че Рултетегин вече знае всичко.
— Готов ли си да се разделиш с него? — попита шаманът.
— Разбира се. Той е ваш.
— Браво, мелгитанин! Виждам, че си се научил да прокарваш русло. Ето тук. — Докосна слепоочието си с дългия си пръст. — Това е по-важно, отколкото да притежаваш Серту. Късметът е капризен и изменчив. А умението никога няма да те подведе.
Той протегна ръка и Саша му подаде като хипнотизиран метеорита, увит в парчето обработена кожа.
Рултетегин пое внимателно камъка и го притисна до гърдите си като грижовна майка, която прегръща детето си.
— Серту! — прошепна.
След това свали торбата от гърба си, развърза я и сложи метеорита вътре.
— Каква награда искаш, мелгитанин?
— Награда ли? — не разбра Белов. — Нямам нужда от награда. Вече получих всичко. Нали сега мога да прокарвам русло?
Шаманът кимна.
— Петър и Павел — каза. — Те ще бъдат велики воини, можеш да не се съмняваш. Ще бъдат като теб.
Рултетегин се обърна и се отдалечи от къщата с широки уверени крачки. Белов не можеше да го остави да си отиде просто така, без да се сбогува с него. Той се опитваше да подбере нужните думи, но не можеше. Съзнавайки, че изрича някаква глупост, Саша извика:
— Иван Пинович! Все исках да ви питам. Защо вашето куче се казва Тума? Какво значи това?
Рултетегин спря за миг.
— Тума значи приятел. Приятелят винаги ти помага да намериш верния път, дори ако си сляп. — Помълча малко, а след това махна с тоягата си и каза: — Напред, Тума! Води ме, приятелю!
Шаманът крачеше след кучето по лунната пътека, а Белов имаше чувството, че те всеки момент щяха да се издигнат над асфалта и да тръгнат по нощното небе натам, откъдето Серту беше дошъл на земята.