Александър Белов
Похищението на Европа (20)

19.

Князът беше точен. Точно след два часа, както бе обещал, пред къщата отново спряха същите два черни джипа. Вратата се отвори и на покритата с чакъл пътечка се появи Князът. А след него… Белов не можеше да повярва на очите си — от колата излезе неговият двойник. Той беше точно копие на Княза — слаб, висок, жилест, с буйна бяла коса. Вярно, за разлика от оригинала този мъж беше леко прегърбен и облечен малко по-зле от него. Всъщност не че беше облечен по-зле, а просто дрехите му бяха по-евтини. С набитото си око на постоянен клиент на скъпите магазини Белов веднага прецени, че ризата, панталоните и обувките на Княза струват десет пъти по-скъпо от облеклото на двойника му. Посрещна двамата мъже на входа. Стисна ръката на Княза и се обърна към другия.

— Виталий Сергеевич Кондрашов — представи се той.

— А пък аз съм Алексей Семьонович Хусточкин — каза най-неочаквано Князът.

— Александър Николаевич Белов — завърши процедурата по запознанството Саша.

Масите в централната зала бяха събрани в средата. Фьодор и Уотсън заедно с Витя и Люба, които бяха успели да се върнат от града, разстилаха колосаните покривки и подреждаха чиниите. Лайза си почиваше в стаята си. Пловът наистина беше станал страхотен.

Веднага след като всички се настаниха край масата, Фьодор за пет минути се превърна в център на внимание. Изслушвайки поредната похвала, той церемониално се кланяше, но гледаше Кондрашов с подозрение, сякаш се боеше, че той всеки момент ще се разтвори във въздуха, оставяйки след себе си само няколко капчици студена роса.

Ала Виталий Сергеевич изобщо не приличаше на призрак.

Той с удоволствие изпи една чаша водка, замези си и пристъпи към основното ястие — плова, като също не пропусна да похвали готвача. На Лукин малко му поолекна на душата. Той също изпи една чаша водка и се поотпусна.

Когато мъжете се нахраниха, вече бяха готови не само да говорят, но и да се изслушват взаимно.

— Николай Василиевич Митрофанов е бил мой прадядо — изрече с видимо вълнение високият слаб мъж с белите коси. Сетне погледна към Княза, който седеше до него, и уточни: — Или по-точно, той е бил наш прадядо.

Князът се усмихна и кимна.

— А освен това — добави мъжът — Николай Василиевич Митрофанов е откраднал Европа.

— Европа ли? И таз добра. — Белов чак подсвирна от изненада. — Какво имате предвид? Можете ли да ни разкажете това по-подробно, Виталий Сергеевич!

Кондрашов извади евтините си цигари местно производство, запали една и остави пакета на масата. В този момент Князът, който седеше до него и хвърляше горделиви погледи към далечния си роднина, незабелязано прибра цигарите на Кондрашов и сръчно ги смени със суперлеките „Парламент“.

Отначало това се стори забавно на Белов, но сетне си спомни за днешния им разговор по телефона. „От всичките си предци познавах само майка си, пък и тя отдавна умря…“ това бяха простички думи, произнесени съвсем тихо. Един отчаян вик на самотата. Саша си помисли, че човек живее трудно на този свят, когато е съвсем сам. Затова крадецът проявяваше такава трогателна загриженост за роднината, който най-неочаквано се бе намерил.

Кондрашов пушеше, загледан разсеяно над главата на Белов.

— Да — отвърна най-сетне той. — Прадядо ми е откраднал Европа. Той бил жесток, но наивен човек… сигурно е смятал, че метеоритът му е донесъл щастие… Но в действителност се оказало, че това не е така. Може би се учудвате откъде зная всичко това? Въпросът ви е закономерен. Разбирате ли… — поколеба се, опитвайки се да си спомни името и презимето на Белов, — Александър Николаевич… Намерих дневника на моя прадядо. Към него имаше обширни коментари на дядо ми, а след това — и страници, изписани с почерка на баща ми… — Той тъжно се усмихна. — Съкровищата на загадъчния ни прадядо не са им давали мира. Но…

Погледът му спря на бутилката. Князът се оказа по-съобразителен от сервитьор в луксозен ресторант. Той бързо грабна шишето и напълни чашата на Кондрашов. А след това побутна към него чиния с кисели краставички. Виталий Сергеевич изпи водката, без да чака някой да му направи компания, замези си и отново дълбоко въздъхна. Изглежда, разказът му нямаше да бъде весел.

— Ще карам поред — каза Кондрашов. — От самото начало. На деветнайсети август хиляда деветстотин и втора година около полунощ местно време в северната част на Камчатския полуостров, или по-точно в онази част на материка, която свършва непосредствено до него, се наблюдавало странно явление. Описанията на това явление са достигнали до нас по разказите на очевидци. Обитателят на селището Слаутное, което се намира на брега на река Пенжина, Тимофей Агапов, който бил управител на артела на кожарите, а по съвместителство бил и астроном любител, разказва, че внезапно се разнесло силно ниско бучене, което много бързо се усилвало. Небето се озарило от ярки светкавици. Те се появявали на запад и се придвижвали на изток.

Кондрашов беше добър разказвач. Пред очите на слушателите му се появяваха живи картини от миналото.

— Въпреки късния час обитателите на селото излезли навън, за да не пропуснат края на света. Домашните животни реагирали още по-енергично. Кравите и конете се щурали панически из оборите, кокошките тичали из дворовете, свинете отчаяно квичали, а кучетата лаели. Общо взето, всички осъзнавали, че става нещо изключително.

— Тимофей Агапов написал подробно описание, което по-късно изпратил в Руската академия на науките. Успяха да открият описанието сред архивните материали. Според думите на Агапов на небето първо се появила светеща пътека, широка почти цяла верста. Светлината в средата на пътеката била бяла, а по краищата ставала синкава. От тази пътека се разнасяло ниско и много силно бучене, от което всичките му вътрешности се тресели. След две минути звукът станал толкова силен, че го заболели ушите. Струвало му се, че тъпанчетата му ще се пукнат и всички, които чували този звук, били принудени да си запушат ушите с ръце.

— Точно над селището се появило небесно тяло, което с ужасяваща скорост ги приближавало от запад. Не било възможно да се прецени на каква височина се намирало то, поради което било много трудно да се определят геометричните му размери, но и по форма, и по диаметър то приличало на колело от каруца. Обектът прелетял покрай тях и изчезнал. Скрил се зад видимата част на тайгата. Очевидно все пак е летял много ниско, макар да не докосвал върховете на най-високите дървета.

— Интензивността на светлината намаляла, бученето също стихнало. След минута и половина хоризонтът на изток се озарил от ярък блясък, какъвто се получава при взрив на снаряд. Агапов започнал да брои и когато стигнал до сто двайсет и четири, усетил ударната вълна. Изведнъж земята под краката му се надигнала и се разлюляла.

— Изхождайки от разликата в скоростта на светлината и звука в газова среда, Агапов предположил, че мястото, на което е паднало небесното тяло, се намирало на сто и двайсет-сто и трийсет версти от селището Слаутное, макар че изчислението му може и да не е било точно, тъй като релефът по тези места е разнообразен — базалтът и гранитът се редуват с глинести и песъчливи почви. Той предложил да нарекат неоткрития на този етап болид Европа, защото долетял по нашите места оттам, откъм Атлантическия океан и западните покрайнини на континента.

В този разказ имаше някакви странни съвпадения със съня на Белов в самолета малко преди да кацне в Камчатка. Той не преставаше да се учудва от себе си. Обикновено най-важните събития в живота му бяха предшествани или от сънища, или от някакви знаци на съдбата. И този път отново се случи така.

— Ето, нали виждате колко подробно е казано всичко, но в същото време колко приблизително звучи? — обърна се Кондрашов към него. — Тимофей изпратил описанието си в Академията, но не бива да се забравя колко време е пътувала пощата от Слаутное до Санкт Петербург. Защото това е станало в началото на двайсети век.

— Хората цял месец обсъждали странното явление, а сетне просто го забравили. Ала скоро плъзнали слухове, че метеоритът е станал собственост на едно племе еленовъди от тундрата. Слуховете се разпространявали от ловците, които се препитавали с продажбата на кожи и от време на време идвали в артела, за да ги предават. Но никой не бил виждал самия камък, защото според тях племето го смятало за свещен и го пазело.

— След две години на петропавловското пристанище пристигнала експедиция от Санкт Петербург, оглавявана от професора по геология Куликов. За съжаление не мога да кажа нищо повече по този въпрос, защото членовете на експедицията изчезнали. Сякаш потънали вдън земя. За последен път ги видели в селището Илпирск, където Куликов и хората му се отбили, за да се снабдят с храна. Но със сигурност зная, че в тяхното изчезване има пръст нашият прадядо Николай Василиевич Митрофанов. Тогава той се казвал Ерофей Кистеньов и бил страшен разбойник и душегубец… — Кондрашов замълча. След като чу изчерпателната характеристика на прадядо си, Князът смутено се покашля.

— Ерофей Кистеньов и бандата му ограбили и избили всички членове на експедицията. Той споменава накратко за това в дневника си. Преди смъртта си Куликов му казал къде трябва да търси камъка, който според него носел невероятен късмет. Разказал му и дори му дал едно парченце от метеорита. Оттогава Ерофей преследвал една-единствена цел — на всяка цена да намери камъка.

— Ала само след половин година бил изпратен на каторга, защото заклал трима свои приятели по чашка в една кръчма. За такова престъпление му се полагали окови и доживотна присъда. Вярно, бандитът останал в Камчатка, защото просто нямало къде по-далеч да го изпратят. А след още една година убил двама пазачи и избягал…

— Сериозен мъж е бил! — възкликна одобрително Князът. — Същински престъпен бос! — Но след като видя, че никой не споделя възхищението му, замълча и потупа внимателно Кондрашов по ръката. — Продължавай, Виталий!

— Ерофей Кистеньов бил много упорит и як човек. Той избягал в тайгата. За главата му била определена голяма награда, но никой не успял да го хване, въпреки че носел затворнически дрехи и окови на краката си, които тежали по два пуда. Дори за самия него остава пълна загадка как е успял да оцелее в тайгата сам, без огън и без оръжие. В дневника си прадядо ми пише: „Всяка сутрин се събуждах с мисълта, че днес ще пукна. Но преди това ми се искаше да видя камъка. И аз ставах, и продължавах да вървя напред, а когато железата разкъсаха краката ми до кръв и опряха чак до костите, започнах да пълзя, гризейки земята със зъби.“ Той бродил из тайгата цели три месеца. Краката му почернели. Развил гангрена. Пръстите му започнали да капят един подир друг и той трябвало да се придвижва на четири крака. Веднъж изгубил съзнание, а когато се свестил, открил, че се намира в някакъв стан.

— Белокос старец на име Рултетегин едва успял да го спаси. Но самият Ерофей смятал, че дължи живота си не на стареца, а на магическия камък, който през цялото време бил до него. Според думите му метеоритът излъчвал някаква живителна сила и раните му започнали бързо да заздравяват.

— Той отново се научил да ходи и скоро вече тичал, надбягвайки дори камчадалите. Този човек имал невероятна жизнена сила. Не се спирал пред нищо и за него не съществували недостижими цели. Всъщност старецът Рултетегин бил обречен още от мига, в който Ерофей решил да открадне камъка. Една нощ той се промъкнал в юртата на Пазителя…

Белов възпря с жест Кондрашов и довърши вместо него:

— И го убил. Забил нож право в сърцето му.

Кондрашов замълча и се вторачи с интерес в него:

— Да, точно така станало. А вие откъде знаете?

Саша сви рамене:

— Просто се досетих.

Виталий Сергеевич го гледа съсредоточено в течение на няколко секунди, след това вероятно реши, че Белов казва истината, и продължи:

— А след още една година в Петропавловск се появил Николай Василиевич Митрофанов. Същински новоизлюпен граф Монте Кристо. Ако кажем, че е бил баснословно богат, това би означавало да не кажем нищо. Никой не знаел откъде е натрупал богатствата си. Митрофанов веднага си купил званието търговец от първа гилдия. Пръскал щедро асигнациите. Създавал концесии, откривал фабрики и заводи, а там, където всички останали безнадеждно губели пари, той печелел по десет рубли от всеки вложен петак. Хората шушукали, че е намерил някъде из тайгата богата златна жила, но никой не можел да провери дали в действителност това било така. Без съмнение хората имали известна полза от него, защото работниците му печелели толкова, колкото не можело да се спечели дори в Путиловския завод. В сравнение с него Сава Морозов бил дребен търговец, а Мамонтов — беден притежател на сергия. Дейността му имала и още една страна, за която езикът ми просто не се превърта да я нарека „добро дело“, но тя съществувала. Митрофанов започнал системно да унищожава бившите си аверчета — всички онези, които биха могли да разпознаят в него Ерофей Кистеньов. Престъпните елементи изчезвали безследно един подир друг, а началникът на полицията на петропавловското пристанище не знаел дали да се радва на това, или да страда. И не само началникът на полицията. Самият генерал-губернатор смятал за чест да бъде поканен на обяд у Николай Василиевич. През същата година той започнал да строи тази къща, в която в момента седим с вас. Според свидетелствата на очевидци никой от гостите на търговеца не е влизал по-навътре от централната зала — просто не го допускали по-нататък. Така че преценете сами какъв човек е бил Николай Василиевич Митрофанов. Той нямал семейство. Но две жени родили синове от него още когато бил Ерофей Кистеньов. И оттам тръгнали два рода — Хусточкини и Кондрашови. — Виталий Сергеевич посочи към Княза и към себе си. — Моят дядо — Никодим Ерофеевич Кондрашов никога не е виждал баща си. Майка му решила да му разкаже за него едва след революцията, когато търговецът Митрофанов изчезнал, сякаш потънал вдън земя. Много хора искали да се доберат до съкровищата му, но не открили нищо в къщата. Никой не знае къде са се дянали златото, скъпоценните камъни и предметите на изкуството. Къщата дълги години била собственост на държавата и достъпът до нея бил забранен. Наскоро научих, че вие — погледна той към Белов — сте решили да реставрирате къщата и да си направите резиденция в нея…

— Не е точно така — поправи го Саша. — Искам да я реставрирам и да я дам на града. Например да направя тук музей.

— Така ли? — Кондрашов го погледна изпитателно.

— Да — отвърна той.

— Значи, онова, което съм чувал за вас, е истина. Вие сте безкористен човек, но аз кой знае защо се съмнявах в това. Съгласете се, че за това има обяснение. В наше време хората мислят само за собствения си джоб и за нищо друго.

— За съжаление е точно така — потвърди Белов. — Но аз сигурно съм специален случай.

— Гарантирам за Белов — каза уверено Князът, — той не лъже. Казвам ти го със сигурност, Виталий.

— Добре, много се радвам. — Кондрашов изглеждаше малко притеснен от това, че не беше проявил доверие към Белов. — Признавам си, че исках да се срещна с вас и наблюдавах къщата…

— А пък Фьодор ви взе за призрак — вмъкна Уотсън. — А сетне реши, че и Александър Семьонович също е призрак.

Лукин обидено изпръхтя.

— Това стана, защото съм свикнал да разсъждавам логично — заяви. — Още през първия ден от пребиваването си в къщата чух гласове. Отидох да видя кой говори, но нямаше никого. Кой би могъл да вие нощем? Това, първо. И второ. Тази къща ме заинтригува. Веднага отидох в библиотеката, за да науча подробности за нея и за собственика й. И видях снимката на търговеца Митрофанов, а сетне видях и вас, докато се криехте в храстите. Страшно си приличате! Просто нямате никаква разлика! И какво трябваше да си помисля? На мое място всеки нормален човек би стигнал до същия извод. Призракът си е призрак.

Уотсън се ухили и засука мустак. Заявлението за нормалния човек и за единствения възможен извод му се стори доста съмнително, но той сметна за благоразумно да премълчи.

— Ние наистина много си приличаме — потвърди Кондрашов. — Аз изрязах снимката, когато разбрах, че вървите по моя път. А пък аз познавам местната библиотека като петте си пръста. В нея няма никакви други данни за търговеца Митрофанов. Той си остава една загадка.

— Хайде да се опитаме да я разгадаем — предложи Белов. — Аз също имам известна информация и непременно ще я споделя с вас, но преди това бих искал да чуя следното: какво се каните да направите с метеорита? Ако не се лъжа, той се казва Серту — огън, който пада от небето?

— Да, но в научните кръгове е прието да го наричат Европа — поправи го Кондрашов. — Все пак астрономът любител Тимофей Агапов влязъл в историята. — Той направи пауза и запали цигара. — Бих искал да върна камъка…

— А струва ли си да правиш това, Витя? — прекъсна го Князът. — След като носи толкова голям късмет?

Кондрашов дълго мълча, сетне отвърна:

— На моя род не е донесъл нищо друго освен мъка. Самият Митрофанов изчезнал по време на революцията. Би могло да се предположи, че човек с такова състояние непременно ще се появи някъде. В Съединените щати, в Европа, в краен случай — в Латинска Америка! Но той изчезнал. Дядо ми — Никодим Ерофеевич, много се зарадвал, когато неговата майка му дала дневника на баща му. Дядо ми си мислел, че ще забогатее за един миг. Дори направил приблизителна карта, на която било отбелязано къде би могъл да се намира метеоритът. Отишъл да търси това място в тайгата и не се върнал. Баща ми — Сергей Никодимович, израснал без него. Той намерил дневника на тавана на къщата си сред камара ненужни вещи. И буквално се поболял от тази история. Ходил до Москва и Ленинград, посетил всички исторически архиви и преровил купища документи. И успял да уточни картата, която направил дядо ми. И какво си мислите, че станало? Един прекрасен ден той отишъл в тайгата…

— И не се върнал — довърши мрачно вместо него Князът. — Не зная, не зная. Моят дядо и моят баща не са търсили метеорита, но също не са свършили много добре. Като че ли има някакво проклятие…

Белов потръпна. Естествено, нито Кондрашов, нито Князът можеха да знаят за проклятието на Пазителя, насочено срещу рода на Митрофанов. Но те очевидно го усещаха. И имаха само един изход — да върнат камъка на камчадалите.

Саша побърза да отклони разговора от опасната тема.

— Аз ви предлагам моя вариант. Надявам се той да е добър за всички. Задължително трябва да върнем метеорита. Но не е изключено заедно с камъка да открием и съкровищата на търговеца Митрофанов. Тогава според закона онзи, който го е намерил, си запазва една четвърт от него. Веднага заявявам, че аз нямам никакви претенции. Вие сте законните му наследници и трябва да го поделите… — Някой го ритна с всичка сила под масата. Белов млъкна и видя разгневения поглед на Фьодор. Размаха пръст на Лукин, пое си дъх и довърши: — Да го поделите помежду си…

Кондрашов се оживи:

— Ако дадете къщата за етнографски музей, можем да държим всичко тук. Прадядо ми не е събирал асигнации, а е купувал бижутерски изделия, скулптори, картини. Между другото, знаете ли, че художникът Валентин Серов е нарисувал картината „Похищението на Европа“ по негова поръчка?

Белов се сепна.

— Предполагах, но не бях съвсем сигурен… Откъде имате тази информация?

— Пак оттам — усмихна се Кондрашов. — От дневника. През хиляда деветстотин и осма година, когато къщата била построена, Митрофанов заминал за Москва и там се запознал с много интересни хора. Включително и със Серов. Благодарение на несметното си състояние Николай Василиевич бил приет в средите на московската бохема. Чул от някого митологичния сюжет и той много му харесал. Нали разбирате, Ерофей Кистеньов, който се криел зад търговеца Митрофанов, не му давал мира. Той искал да се похвали с най-голямото си съкровище — с метеорита, но не можел да каже това на всеослушание. А за да задоволи собственото си тщеславие, измислил интересен ход — поръчал на художника картина, която да символизира престъплението му. През хиляда деветстотин и девета година Серов нарисувал „Похищението на Европа“ и прадядо ми я донесъл в Камчатка. Една година по-късно, през деветстотин и десета, Серов нарисувал още няколко варианта на картината, които се различавали от оригинала. Единият от тях сега се намира в Третяковската галерия, другият е в Руския музей, а останалите са в частни колекции. Според прадядо ми художникът смятал, че първият вариант е… — той щракна с пръсти, търсейки подходящата дума… — някак си дяволски? Че излъчва нещо лошо… Че от него струи някакво зло, разбирате ли!

— Да, разбирам — съгласи се Белов. Защото той със сигурност знаеше, че това е така.

— Серов сякаш изпитвал вина пред висшите сили и се опитвал да я изкупи — добави Кондрашов.

— А къде се намира в момента първият вариант, който принадлежал на Митрофанов? — попита Саша.

— Най-вероятно там, където се намира и метеоритът — отвърна потомъкът. — В тайгата.

Настъпи мълчание. Доволен от постигнатия ефект, Кондрашов плъзна хитър поглед по присъстващите.

— Работата е там, че Митрофанов е имал не една, а две къщи. Вероятно през цялото време е усещал несигурността на положението си и затова е построил една непристъпна крепост, в която би могъл да избяга в случай на нужда. Мисля, че точно там е криел и съкровищата си, та затова тук не са намерили нищо.

— И къде се намира тази втора къща? — попита крайно заинтригуван Белов.

— Това вече никой не знае.

— Дори и вие ли?

— Аз зная съвсем приблизително къде е било местонахождението й, почти по същия начин, по който астрономът любител Тимофей Агапов е знаел къде е мястото, на което е паднал метеоритът. Неслучайно споменах за картата. Започнал да я прави още моят дядо въз основа на бележките в дневника. Баща ми е успял да я уточни. Смея да се надявам, че аз съм стеснил кръга на търсенето още повече, но… независимо от всичко това са стотици квадратни километри, в които няма никакъв ориентир. Митрофанов нарочно не е прокарал пътища дотам, за да не издаде посоката, в която се намира къщата. Всички работници, които са я строили, били убити. Прадядо ми много подробно е описал как е извършил това.

В очите на Кондрашов проблесна хищен плам и на Белов за миг му се стори, че седи на една маса с прочутия душегубец Ерофей Кистеньов. Не, дори с двама ерофеевци.

Видението изчезна. Саша прокара ръка пред очите си, сякаш сваляше някаква невидима пелена, и отново погледна към двамата мъже, които изумително си приличаха.

Сега вече виждаше всичко по съвсем друг начин. Край масата срещу Белов седяха двама братя близнаци с много представителна и съвсем благообразна външност. В очите, жестовете и маниерите им нямаше нищо разбойническо. Дори Князът приличаше повече на възрастен начален учител, отколкото на престъпен бос.

И въпреки това духът на Ерофей Кистеньов витаеше наоколо. Несъкрушимата му жизнена сила се долавяше дори сто години по-късно и това се проявяваше най-вече в изумителната прилика, която изглеждаше крайно невероятна за толкова далечни роднини.

Внезапно Белов осъзна, че бащите и дядовците на Кондрашов и Хусточкин са изглеждали по съвсем същия начин — като абсолютни копия на Ерофей Кистеньов. И дори само в това вече имаше някакъв лош знак, някакъв печат на Каин, с който бяха белязани всички потомци на жестокия душегубец. Това беше един затворен кръг, който можеше да се разкъса само по един-единствен начин — като върнат метеорита (Европа или Серту — какво значение имаше как се нарича?) на истинските му собственици.

— Ще ми покажете ли картата? — попита той, гледайки Кондрашов право в очите. — Мисля, че би трябвало да обединим усилията си.

— Моите момчета няма да имат нищо против да пообиколят тайгата — подкрепи го Князът. — С такава дружина ще намерим другата къща за нула време.

Виталий Сергеевич се колебаеше. От една страна, много му се искаше да прояви доверие към Белов, но, от друга страна, нещо го възпираше.

— Проблемът е в това, че… нали разбирате, аз не нося със себе си картата и дневника на прадядо ми. Те са скрити на сигурно място — каза най-сетне.

Князът изтълкува съмненията му по свой начин и сложи ръка на рамото му.

— Витя — каза любезно, — не бой се. Заклевам се, че нищо лошо няма да се случи. Всичко ще стане точно така, както каза Александър Николаевич.

— Саша — отвърна му в същия дух Кондрашов, — аз не се боя. Или по-точно, боя се, но не от това, че ще бъда измамен.

— А… от какво? — не разбра Князът.

— Боя се дори да се доближа до този камък. А какво ще стане, ако отидем в тайгата и… — Той не довърши, но всички много добре разбираха какво имаше предвид потомъкът на търговеца Митрофанов. — Този метеорит е като камък на шията — ужасно е да живееш с него, но още по-ужасно е да го изхвърлиш. Ами ако те повлече към дъното заедно със себе си? Разбирам, че трябва да го върнем, но преди това трябва да го намерим и… да го пипнем.

— Е, щом ти не искаш, ще го направя аз. Не съм суеверен. — Князът се засмя, но всички присъстващи забелязаха, че смехът му беше малко нервен.

— Не, Саша! — възкликна Кондрашов. — И на теб също няма да ти разреша да го направиш. Ти по нищо не се различаваш от мен! Ти си на петдесет и две години и аз също съм почти на толкова. Ти живееш сам и аз също живея сам. И ако трябва да бъда съвсем честен, не мисля, че твоят живот е по-щастлив от моя.

— Е, да речем, че някои неща не са точно така — възрази му замислено Князът. — Сега, когато се намерихме, вече не сме сами. А колкото до живота… Съгласен съм! Ти дори си по-добре от мен. Защото да работиш като преподавател в педагогическия институт е по-добре отколкото да търкаш наровете в затвора. А аз съм правил това цели осемнайсет години с малки прекъсвания. От глупост, разбира се, но… Няма какво да говорим сега за това. Миналото не може да се поправи… — Той си наля една чаша, изпи я и се покашля. След това бодна с вилица една маринована гъба и я лапна. — Тъй че как ще постъпим с камъка?

Саша разбра, че е дошъл ред за най-важните аргументи. Той трябваше да произнесе решаващата дума.

— Ето какво, братя! — обърна се към гостите си. — Независимо дали искате или не, но ще се наложи да върнем метеорита на камчадалите. Току-що се връщам от Илпирск. Ходих там на празника на лятото, който преди се е наричал празник на Серту. Срещнах се с Иван Пинович Рултетегин, който е потомък на първия Пазител. Много интересен човек!

При споменаването на името Рултетегин Кондрашов пребледня. Белов забеляза, че на Княза също му прилоша.

— Ще ви покажа нещо — рече Белов, стана и отиде до големия масивен сейф в ъгъла на залата.

Сейфът беше донесен тук от Витя, тъй като според неговите разбирания, ако в един офис няма сейф, значи това не е никакъв офис. И сега този железен сандък стоеше празен, тъй като нямаше какво да крият в него. Още от самото начало Белов градеше предизборната си кампания на принципа на пълната откритост. Той нямаше нужда да крие източниците си на финансиране, защото харчеше собствените си пари, и нямаше никакви компрометиращи материали, защото нямаше дискредитиращи връзки. В целия щаб имаше само едно-единствено оръжие — личния пистолет „Макаров“ на Злобин, но Витя предпочиташе да не се разделя с него и дори нощем слагаше пистолета под възглавницата си.

Вярно, Уотсън държеше в сейфа една гарафа с вода, защото там тя не се стопляше. А ключът от него се намираше в чекмеджето на бюрото.

Белов взе ключа и отвори сейфа. Извади един продълговат предмет, увит в обработена кожа.

— Случи се така, че сега аз също имам отношение към всичко това — каза. — Моят талант е да се забърквам в такива истории. Разбирам, че нямате никакво основание да ми вярвате… Но какво ще кажете за това? Витя, Уотсън! Дръпнете завесите!

Приятелите му бързо дръпнаха завесите на прозорците. Централната зала потъна в мрак.

Белов разгърна вързопчето. Под тънката кожа избиваше бледа синкава светлина. Саша сложи на масата късия нож, прибран в ножницата. Дръжката му беше инкрустирана с парченце от непознат камък, който излъчваше нежното сияние.

— По този нож — каза Белов — са кръвта на първия Пазител, отпечатъците от пръстите на Ерофей Кистеньов и парченце от метеорита. Колко много неща са преплетени в един здрав възел! Но щом Рултетегин е дал на мен ножа, значи аз съм длъжен да разсека този възел. Помогнете ми да го направя! Покажете ми картата.

Най-сетне Кондрашов се реши.

— Добре — каза, — ще ви дам картата. Но… при едно условие. Ще направите всичко сам. Нито аз, нито Саша — посочи към Княза, — няма да отидем в тайгата. Нали разбирате защо.

— Виталий! — намеси се Князът. — Какво говориш? Това е някак…

— Това е моето условие — повтори упорито Кондрашов и престъпният бос бе принуден да се съгласи с него.

— Мога да ти дам моите момчета — предложи той на Белов.

— Благодаря, мисля, че ще се справим сами. И тъй…

— Ще ви донеса картата още тази вечер — каза Кондрашов. — И ще ви дам всички необходими пояснения по нея.

— Прекрасно! — зарадва се Белов. — А пък аз…

Изведнъж мобифонът на Княза иззвъня. Той се извини.

След като приключи разговора, стана от масата.

— Е? Аз трябва да тръгвам. Имам работа. Благодаря ви, а най-много благодаря на теб, брадатко — обърна се той към Лукин.

Фьодор се изчерви от притеснение.

— Вие, такова… Александър Семьонович… Много ли ми се сърдите за ризата?

Князът се изсмя:

— Какво говориш! Каква риза! Това е просто един парцал и нищо повече. За сметка на това сега имам брат. Само като си помисля, че цял живот сме живели един до друг и изобщо не сме подозирали това. А? А това не е Москва, градът ни е малък. Не е ли странно?

— Няма нищо странно — отбеляза кротко Кондрашов. — Движели сме се в различни кръгове.

Всички замълчаха в очакване на реакцията на Княза. Но той не се разсърди, а само се натъжи и изведнъж каза:

— Ако мутрата ти е крива, няма защо да се сърдиш на огледалото… Честно казано, не бих искал да приличам на прадядо си. Доста неприятен тип е бил. Но както и да е — за мъртвите или добро, или нищо. Затова по-добре да си мълча. До скоро, момчета! До довечера! — И добави, обръщайки се към Кондрашов: — Витя, да те закарам ли?

Той също се накани да си тръгне.

— Да, да, вече ми е време. Ще тръгвам. Александър Николаевич, значи… Всичко си остава в сила. До довечера.

Братята (по сметките на Белов излизаше, че те са братовчеди четвърто коляно, но той можеше и да греши) излязоха навън и се качиха в колата. Джипът потегли, разпръсквайки чакъла с широките си гуми. След него тръгна и колата, която го съпровождаше.

Белов, Уотсън, Лукин и Витя стояха на входа и изпращаха с поглед кортежа на Княза.

— Саша! — обади се Уотсън. — Помниш ли, че преди казваха: „Синът не може да отговаря за постъпките на баща си“?

— Да, имаше нещо такова.

— А на тези двамата до ден-днешен им се налага да отговарят за онова, което е извършил прадядо им. Според теб това справедливо ли е?

— Кой може да каже какво е справедливо? — отвърна Белов. — Това не го решаваме ние. Но аз зная едно. Трябва да живееш така, че да не се налага децата ти да плащат за твоите грешки.

— Добре казано! — похвали го Уотсън. — Хайде да изпием по едно по този повод.

Те се върнаха в централната зала и седнаха край масата. Наляха си по една чаша водка и я изпиха. След това Уотсън попита, сочейки към парченцето метеорит, вградено в дръжката на ножа:

— Саня, а защо свети? Това не е ли опасно?

Белов поклати глава.

— Отначало аз също мислех, че става дума за радиоактивност. Но тогава камъкът щеше да има не живителна, а убийствена сила. Рултетегин не ми каза нищо подобно. Но аз за всеки случай го прибрах в сейфа. Стените му са толкова дебели, че никаква радиоактивност не може да премине през тях. Между другото, ще ти възложа една задача. — Белов уви ножа в парчето кожа, прибра го в сейфа и извади оттам едно малко хартиено пакетче, в което се намираше светещото вещество, което изстърга от стените на къщата. — Това е образец. Намери някаква химическа лаборатория в града и нека там да направят нужните анализи.

— Добре — съгласи се Уотсън. — Но ще го направя утре, съгласен ли си? Защото днес нещо ме мързи…

— И на мен ми се приспа — подкрепи го Фьодор. — Дали да не подремнем малко? До довечера?

— Същински дяволи сте — подсмихна се Белов. — Добре. Обявявам отбой. Можете да поспите.

Той отиде в спалнята, където Лайза кротичко спеше. В коридора се разнесе шум от стъпките на Фьодор и Уотсън, които отиваха към стаята си. Витя и Люба останаха да разтребят масата, а по начина, по който Злобин категорично отхвърли всички предложения за помощ, Белов се досети, че освен с миенето на чинии имаше с какво друго да се заемат.

След няколко минути къщата на Митрофанов потъна в дълбок следобеден сън. Настъпи тишина. Но… Това не беше тишина, а по-скоро измамно затишие преди буря.