Александър Белов
Похищението на Европа (5)

4.

Белов излезе навън и присви очи от яркото слънце. Пред него стоеше непознат мъж. Той имаше гъсти бели коси и лице с груби и резки черти. Пронизващите му сиви очи под рунтави вежди приличаха на две миниатюрни амбразури, готови всеки миг да изригнат ураганен порой от олово.

„Княза — стрелна се през ума на Белов. — Значи ето как изглежда престъпният бос на Камчатка. По всичко личи, че е от старата гвардия. Истински бандюга с признат авторитет. Само че какво иска от мен? Опитва се да вземе страха на бъдещия губернатор, така ли? Ха!“

Той огледа помощниците на престъпния бос. Те бяха шестима на брой яки младежи и предимството очевидно беше на тяхна страна. Вярно, и компанията на Белов си я биваше, а в патлака на Витя имаше девет патрона, но все пак…

Седмият мъж най-неочаквано се усмихна. На Белов му се стори, че чу пращенето, с което се врязаха бръчките по суровото лице на Княза.

— Ама това наистина е Саша Белия. А пък аз си помислих, че брадатият се шегува — каза той и започна да се изкачва по стъпалата. В същото време направи едва забележимо движение с ръка и шестте горили омекнаха, сякаш им бяха изпуснали всичкия въздух. Престъпният бос подаде слабата си жилеста ръка. — Е, здравей! Ще ме пуснеш ли да вляза?

Белов стисна протегнатата ръка и отстъпи встрани.

— Здравей. Влизай.

Князът влезе в залата и погледна към Витя.

— Скрий го, синко. Идвам с мир. Нека се облива с пот под мишницата ти.

Злобин улови утвърдителния знак на Белов и прибра пистолета в кобура.

Посетителят заобиколи масата и спря, очаквайки покана да седне. Уважението към чуждия дом и неговия господар беше в кръвта на престъпните босове с авторитет. Белов се приближи до него и отдръпна един стол само на два сантиметра, но това беше достатъчно престъпният бос да оцени по достойнство оказаното му гостоприемство.

Той кимна учтиво и седна. Саша се настани до него.

— Извинявай, че не те предупредих за посещението си — каза Князът. — Знам, че не бива да се срещаш с такива като мен. Трябва да си бял във всеки смисъл на думата.

Белов повдигна вежди. Наистина срещата с престъпния бос едва ли можеше да повиши рейтинга му.

— Повече няма да се видим — продължи Князът. — Затова ще ти кажа всичко сега. — Той огледа всички, които бяха в залата — Витя, Уотсън и Люба.

— Това са мои хора — каза Белов и Князът отново кимна.

— Добре. Искам да знаеш, че ние нямаме какво да делим с теб. Аз съм добре с „бащицата“, тоест не крада от държавата. Не уважавам и дрогата, не се занимавам с такива неща. Ако седнеш на високия стол, сам ще разбереш за какво става дума. Има за какво да се хванеш и можеш да не се съмняваш в това. Няма защо да крия — дебелосерковците ги одрусваме. Ти също ще ги хванеш за гушите. Станали са твърде нагли, на всичко слагат ръка като че ли утре ще настъпи краят на света. Скоро ще започнат да крадат и празни бутилки от клошарите. Теб всички те познават. Ти си свестен човек. С теб хората ще се почувстват по-добре. Общо взето, престъпният свят те подкрепя, макар че, както знаеш, ние не се занимаваме с политика.

Белов кимна в знак на съгласие.

— Момчетата искат да ти благодарят за боксьора. — В сивите очи на мъжа проблеснаха весели искрици. — Аз не се кланям на знамена, защото днес са едни, а утре — други. Но сърцето ме боли за Русия. Ти се държа мъжки, Серьога — също. И натупа онова американско копеле.

Саша се усмихна, спомняйки си как Сергей Степанцов удържа заслужена победа в Ню Йорк и стана световен шампион.

— Това е всичко. — Гостът отново стана сериозен. — Колкото по-малко са думите, толкова по-ясно е положението. Накрая искам да те предупредя, че скоро ще започнат да ти въртят номера. Някой ти е вдигнал мерника, но не мога да разбера кой. Следите водят далеч, чак до Москва. Ще стоя зад гърба ти. Зад дясното ти рамо.

— Като ангел-хранител ли? — попита Белов.

Вместо отговор Князът вдигна ръка. Между пръстите му неочаквано се появи едно бяло картонче. Престъпният бос подаде картончето на Саша. На него беше изписан само един телефонен номер и нищо повече. Нито име, нито фамилия, нищо друго.

Престъпният бос стана и тръгна към изхода. На вратата се обърна и рече:

— Да! Всъщност ето защо дойдох. Прибери онзи клоун, че моите момчета без малко не го смляха. На какво прилича това — да събличаш самия Княз пред очите на почтените хора. Малко го поступаха, но нищо му няма. Ще му мине като на куче. Не ми се сърди.

Той се изсмя, сякаш проскърцаха несмазани панти на врати, и тръгна към колата си. Бойците му доведоха Фьодор. Той се държеше за корема, лявото му око беше подуто, а по брадата му имаше засъхнала кръв.

Щом зърна Лукин, сърцето на Белов се сви, но той осъзнаваше, че положението можеше да бъде и по-лошо. Очевидно Фьодор отново бе извършил нещо необмислено. Неспокойната му душа без малко не го беше отвела твърде далеч. Всичко това трябваше да се изясни. Но последните думи на Княза прозвучаха като извинение.

Момчетата на престъпния бос настаниха Фьодор на един стол, а единият от тях го потупа по рамото.

— Нали не ни се сърдиш, браточка?

Той разкриви лице и просъска:

— Добре де, сам съм си виновен. Благодаря ви, че не ме убихте.

Младежът потърси сред присъстващите някой, който да съответства на ранга му, и безпогрешно се обърна към Витя:

— Браточка, на дървото ви има кукувица. Ние ще я свалим, но ти също недей да дремеш.

Двамата със Злобин излязоха навън и младежът посочи дъба.

— Вдяваш ли?

Между гъстите клони се мярна слънчево зайче. Витя стисна юмруци, но младежът го успокои.

— Не се пъни, ние ще свършим работата. Няма да цапаме наоколо. А пък този — посочи той към Фьодор — го дръж под око. Понеже е един такъв… отвеян.

Мощните двигатели забоботиха. Князът и свитата му се качиха в джиповете и си заминаха.

Белов стоеше и си мислеше за своя нов съюзник. Но още повече го тревожеше предупреждението за тайнствения и могъщ враг.

Злобин обикаляше наоколо и се ругаеше заради това, че отново — вече за втори път през този ден — се издъни и не забеляза скрития наблюдател на къщата.

Уотсън изтича в съседната стая да вземе куфарчето, в което държеше лекарствата, и отиде при Фьодор.

— Ех, ти, мъко моя! Лукин, лукова главо такава! И как ти хрумна да направиш това?

Фьодор едва успя да отвърне:

— Малко сме хората, дето ставаме за нещо.

 

 

Фотографът довършваше третото филмче. Ръцете му трепереха от радост. Още през първия ден успя да заснеме как Белов стиска ръката на белокосия мъж. Фоторепортерът не знаеше кой е този мъж, но много добре разбираше, че той е човек, с когото един кандидат-губернатор не би трябвало да се среща. Цялото му същество му подсказваше, че компроматът вече е налице! Прекрасен компромат!

Тъй като от богатия си личен опит знаеше, че не бива да се задържа в укритието си, той тъкмо се канеше да слезе от дървото, когато изведнъж чу още едно изщракване. Също на затвор, но не на любимия си никон.

Папаракът погледна надолу. До дървото стоеше една типична мутра и се усмихваше. Усмивката на мъжа сякаш съществуваше отделно от него, също като на Чеширския котарак, но за сметка на това черното око на пистолета „Макаров“ гледаше фотографа право в челото, без да мига. И в едноокия поглед на пистолета нямаше дори и сянка от доброжелателност.

— Сам ли ще слезеш, преди да си станал инвалид — попита напевно младежът, — или да ти помогна?

Фоторепортерът знаеше, че постоянното носене на оръжие предизвиква повишена нервност у хората и излишните въпроси можеха само да влошат положението. Без да се впуска в пререкания, увеси никона на врата си и заслиза надолу. Когато до земята му оставаха два метра, спря за миг и незабелязано, както му се струваше, огледа околността. Папаракът пресмяташе дали ще може да скочи долу и да хукне към близките храсти.

Младежът сякаш прочете мислите му. И се усмихна толкова широко, че очите му се превърнаха в малки цепчици.

— Бързо ли бягаш? — попита мило мутрата. — Нямам нищо против. Бягай, куршумът при всички случаи ще те настигне.

Фотографът още веднъж обмисли внимателно ситуацията и стигна до извода, че ще е по-добре да не предизвиква съдбата.

— И през ум не ми е минало — отвърна мрачно той, зае удобна поза и скочи на земята. — Нали виждаш, не мърдам. — И за по-сигурно вдигна ръце.

Младежът кимна одобрително. Той грееше от щастие, сякаш бе Малкият лакомник, който току-що е изял една тава бисквити с буркан сладко. Мутрата прибра пистолета в джоба си и отиде при фотографа. По-нататък нещата се развиха толкова светкавично, че папаракът дори не успя да реагира. Стори му се, че нажеженият от слънцето въздух леко се раздвижи и в следващия миг усети ужасна болка в слабините — там, където се намира най-чувствителното място на мъжа. Фотографът нададе вой, но младежът само стисна още по-здраво пръстите си, сякаш бяха плоскости на менгеме. Папаракът се надигна на пръсти и застина, боейки се да помръдне.

— Моля те, ако обичаш да ми покажеш документите си. Разбира се, ако имаш такива. — Мутрата говореше толкова любезно, че просто нямаше как да му откаже.

Папаракът измъкна от горния си джоб шофьорската си книжка и пълномощното за маздата.

— Много благодаря — каза младежът и внимателно започна да чете картата с шофьорските данни на фотографа. — Олеле! — занарежда той. — Олеле, олеле! Олеле, олеле, олеле! Виж какво пише тук! Книжката е издадена в Москва. А какъв вятър те е довял при нас, приятелю?

Направи още едно леко движение с пръстите си, сякаш превърташе метални топки в дланта си, и фотографът внезапно бе обзет от желание да разкаже на този човек всичко за себе си, и да сподели с него цялата история на живота си, без да пропусне нито една подробност.

— Аз… ох-х-х… аз… — Но кой знае защо разказът не се получаваше и звучеше неясно и объркано.

— Искаш да кажеш, че си се качил на дървото, за да заничаш през прозорците по жените? — направи се, че се е досетил браточката. — Ти си извратеняк, така ли? И обичаш да мастурбираш по дърветата? Според мен това не е хубаво. Ти как мислиш?

Фотографът кимна.

— Но не се бой — подиграваше се младежът, — аз няма да кажа на никого. Общо взето, ние сме любезни и радушни хора. И обичаме гостите. Особено, ако са от Москва… — Изведнъж той рязко смени темата: — Я виж какъв хубав фотоапарат имаш. Сигурно прави страхотни снимки?

Папаракът отново кимна. Че какво друго можеше да направи? Снимките наистина станаха страхотни.

— Моля те… — каза умолително младежът. — Може ли аз да проявя филмите ти? Съгласен ли си? Ще си платя, не се притеснявай… — Тонът му беше такъв, като че ли всеки миг щеше да допре длани една до друга, но… Но продължаваше да държи пистолета в дясната си ръка.

Филмите… Снимките, на които Белов стискаше ръката на белокосия, сигурно струваха много скъпо. Но едва ли бяха по-скъпи от онова съкровено нещо, което ти се даваше веднъж в живота.

„Майната му на всичко“ — помисли си злочестият папарак.

Той извади касетката с филма, пусна я в плика и го подаде на мутрата. За по-сигурно младежът потупа джобовете на фотографа и се убеди, че няма други филми. Желязната му хватка се поотпусна и „извратеният тип“ успя да си поеме въздух.

— Самолетът за Москва излита в двайсет часа и четирийсет и пет минути — каза младежът. — Много държа да си заминеш с този полет. Ще потърся името ти в списъка на пътниците и ако установя, че то не е сред тях… Ще се разстроя. Няма да ме разочароваш, нали?

— Да — процеди фотографът. — Ще си замина…

— Ето, видя ли. Всички въпроси могат да се решат с добро, нали така? — Мутрата се обърна и си тръгна.

Сетне се извърна само веднъж и се закани на „извратения тип“. На лицето му сияеше широка усмивка, но папаракът не си правеше илюзии, защото със същата усмивка младежът можеше да го накълца на парчета… или да го хвърли в морето, като преди това завърже за крака му чугунен радиатор. Казано накратко, нямаше смисъл да предизвиква съдбата.

Репортерът хукна към сивата мазда, запали мотора й и се понесе към летището, като твърдо си даде дума в бъдеще да не се появява в Камчатка, ако няма някакви изключително сериозни причини за това.

 

 

— Видях всичко през прозореца — заяви Лайза още от прага. — Кой беше този? Какъв е този човек? — В този миг погледът й спря на Фьодор. Тя плесна с ръце и възкликна: — Боже мой! Какво са ти направили?

Лукин кашляше и се въсеше, докато Уотсън обработваше раните и синините му. Щом зърна Лайза, той се изпъчи и се опита да свали ръката на лекаря от лицето си, но Уотсън строго му кресна:

— Стой мирно, нещастнико!

И Фьодор му се подчини.

— Изглежда, нашият Фьодор е успял да се скара с местния престъпен бос — отвърна Белов вместо него.

— И изобщо не се знае какво щеше да му се случи, ако Князът не беше разбрал, че е наш човек — добави Витя.

Лайза отиде до масата с решителна крачка.

— Така. Трябва да знам какво става тук.

— Честно казано, и ние много искаме да разберем — изрече Саша.

Погледите на всички се насочиха към Лукин. Уотсън напои един тампон памук с кислородна вода и изми кръвта от лицето му.

— Разказвай — нареди той. — Нали поне си в състояние да говориш. Обикновено човек не може да ти затвори устата.

Фьодор вдигна очи към тавана и се прекръсти. Няколко секунди мърда беззвучно устни, а сетне сведе глава и се огледа. Белов, Витя, Лайза и Люба не сваляха очи от него. Интересът на аудиторията му вдъхна сили. Кой знае защо Фьодор опипа месестия си нос, сякаш искаше да се убеди, че той все още е на мястото си, и започна своя разказ.

— Та така, странници мои — каза той, — искам да ви споделя една страшна тайна, до която стигнах след дълги и мъчителни търсения.

— Това и с просто око се вижда, шибан Сократ такъв — избоботи Витя, но Фьодор не го чу.

— Тази къща е вертеп на призраци. Пристан на тъмните сили, които се надигат отзад ада… — обяви Лукин.

— Които се надигат от задника ли? — попита замислено Уотсън. — Виж ти, това вече е от областта на проктологията.

Белов и Лайза едва сдържаха смеха си. Лукин винаги си беше отнесен човек, но никой дори не би допуснал, че можеше да се забърка в някаква сериозна история.

— Когато прекрачих за пръв път прага на къщата, сърцето ми направо падна в петите — продължи Фьодор и изведнъж кресна на Уотсън с тъничък фалцет: — По-леко, ама че си конски доктор! — Уотсън само сви рамене. — Нещастното ми сърце се гърчеше и се късаше на парчета, сякаш ми казваше: „Не биваше да изоставяш убежището на странниците и есенната благодат на «Нил Сорски» и да идваш тук, в забравения от бога край, където огнените езици на преизподнята напират изпод земята.“ Но аз знаех, че трябваше да постъпя така заради общото ни дело. През първата нощ не затворих очи дори за миг…

— Сигурно затова хъркаше толкова силно — рече невъзмутимо Витя.

— Шът, невернико! — кресна му Лукин. — Щом ти казвам, че не съм затворил очи, значи не съм ги затворил. И тъй като не намерих телесен покой, а душата ми отдавна вече бе обзета от тревога, излязох навън да подишам с пълни гърди нощната прохлада. И какво намерих там, братя? Вместо прохлада? — Той понижи глас и размаха пръст на нещо невидимо, мълвейки: — Демона! Ето какво намерих. Демона в човешки образ.

— Че той наистина може да е бил човек? — опита се да заобиколи мистичната тема Лайза, тъй като беше човек с рационално мислене.

Но Фьодор само снизходително се усмихна.

— Аз ли не познавам демоните? О, не, видях го много добре, както в момента виждам вас. Ликът му беше бледен, тялото му беше изпито, ръстът му беше висок, а косите му бяха бели и буйни.

Белов кимна, защото Фьодор описа портрета на Княза, макар и малко метафорично, но доста точно.

— Криеше се в храстите зад оградата — нареждаше Лукин, — а в очите му горяха алчни пламъци. И тъй като аз твърдо вярвам в силата на светия кръст, го осених в божието знамение. Махни се, нечиста сило! Махни се веднага, веднъж завинаги и изобщо. Демонът скръбно сведе очи и хукна да бяга.

— Това ли е всичко? — попита Витя. — А защо не ми каза какво се е случило?

— Защото неподготвеното сърце е безсилно срещу дяволските магии — отвърна му моментално Лукин. — Какво би могъл да направиш ти?

— Виж ти, виж ти — поклати глава Витя. — Виж ти, виж ти…

— Стига си каканизал! — нахвърли му се Фьодор. — Изслушайте ме докрай и ще видите, че съм прав за всичко. На другата нощ демонът не се появи и аз спах спокойно. Между другото, може и да съм хъркал — обърна се той с извинителен тон към Уотсън. — Малко. Но хъркането не ми пречи да усещам нечистата сила от километър, независимо от състоянието на атмосферата. А ако си спомняте, през третата нощ се разрази страшна буря.

— Наистина валя дъжд — отбеляза Витя. — И дори на два пъти прогърмя.

— Точно така! — Фьодор вдигна към тавана тържествуващо загрубелия си пръст с мръсен нокът. — Значи всички сте чули гръмотевицата. Но гласовете на демоните мога да ги чувам само аз!

— И ти си чул гласовете на демоните, така ли? — наостри уши Уотсън.

— Естествено — отвърна Лукин с тон, който не допускаше никакво съмнение.

Лекарят се обърна към Белов:

— Саша, боя се, че нещата отиват на зле. Трябва да помислим за спешно хоспитализиране. — Този път той беше сериозен.

— Млъкни най-сетне, антихристе! — извика Фьодор. — Казвам ти, че чувах гласове. Единият от тях беше много ясен и висок. И през цялото време виеше ей така. — Настоятелят на приюта „Нил Сорски“ отметна глава назад и започна тихичко да вие: — О-у-у-у! А-у-у-у! О-у-у-у! Виеше, сякаш искаше да ми каже нещо. Но най-важното е — изгледа приятелите си Лукин, — че аз отново го видях. Демонът стоеше в същите храсти под голям черен чадър…

— И чадъра ли е взел от преизподнята? — прекъсна го Белов. — Доколкото разбирам, там обслужването е доста добро. Може пък адът да не е чак толкова страшен, колкото го описват? Ако изобщо съществува.

— Не словоблудствай, Александър — прекъсна го с вид на средновековен мисионер Лукин. — Като отричаш ада, отричаш и адските мъки, което означава, че отричаш и райското блаженство, и вечния живот, и възкресението на мъртвите. Двете суперсили — Раят и Адът, водят непрестанна борба за нашите души. Водят я денем и нощем, защото те никога не спят.

— И никога не хъркат. Всичко е ясно — обобщи изводите от проповедта Злобин. — Значи ни следят още от първия ден. А ти, тикво такава, си траеш! — Това вече се отнасяше за Фьодор.

— Какво значи „траеш си“? — отвърна свадливо той. — Демонът стана толкова нагъл, че започна да се появява през деня! След онази нощ, когато бурята вилня, го видях на два пъти, но все не можех да го настигна. Днес отново го забелязах и си помислих, че този път няма да ми се измъкне. И почти го догоних, но… Малко се обърках.

Белов като че ли вече разбра какво се бе случило. Сега всичко горе-долу беше ясно.

— Значи, ти си се нахвърлил на Княза? Така ли?

Фьодор сведе виновно глава.

— Ами, обърках се, нали ви казах… Само че те много си приличат. Но това не е той. Всичко това са козните на лукавия. Наистина ли не виждате дяволския пръст в тази история?

— И ти какво направи на Княза? — не преставаше Белов.

Фьодор сви рамене.

— Ами… Скъсах му ризата. Сграбчих го за яката, но дали ръката ми се оказа много силна или ризата му — много слаба…

— Пуф-ф-ф! — въздъхна шумно Витя. — Добре, че остана жив, чвор такъв! Ако някой се беше нахвърлил на шефа и му беше скъсал ризата, аз щях да го… Да, сега вече разбирам тези момчета. Трябва да си благодарен, че не са нахранили раците с… — той направи благообразна физиономия и каза, дразнейки Лукин — тленното ти тяло.

— Стига, момчета! — намеси се Саша. — Всичко е добре, когато свършва добре. Няма да се караме. Аз нямам претенции към хората на Княза. Фьодор не е бил прав. И си е получил заслуженото.

— Предлагам да му сложим усмирителна риза и да го заключим! — обади се Уотсън.

— И ти… също, така ли? — Лукин се озърташе изплашено. — Всички сте срещу мен, така ли?

Лайза неочаквано му се притече на помощ. През цялото време тя слушаше мълчаливо „ужасната история“. Но сега реши да се намеси.

— Излиза — започна тя, — че ти на няколко пъти си видял един и същи човек? Така ли е? — Адвокатското й образование си казваше думата. Лайза умееше да поставя въпросите ясно.

— Така е, уважаема — зарадва се Фьодор. — Само ти ме разбираш, миличка… Веднага се вижда, че с теб сме от един дол дренки…

Лайза пусна съмнителния комплимент покрай ушите си и продължи:

— Този човек е наблюдавал къщата, а след това ти си го видял в града? Така ли е?

— Да, уважаема, точно така е. На едно и също място — близо до пазара. В самото начало на улица „Тарас Шевченко“.

— Ще го имаме предвид. А защо твърдиш, че това не е човек, а призрак?

— Ами защото… — Фьодор се покашля притеснено. — Той си е призрак. Как би могъл да ходи по земята, след като отдавна вече е мъртъв?

— В смисъл? Какво имаш предвид?

— Олеле! — Лукин свря глава в раменете си. — Не исках да ви казвам веднага, за да не стане някоя беля, но явно ще се наложи. Както и да е, вече може… Напръсках навсякъде със светена вода…

— А под леглата си сложил чаши, нали? Вече забелязах това — каза Лайза. — И кой е този призрак? Казвай де, Ван Хелсинг!

Фьодор облещи очи и прошепна:

— Това е бившият собственик. Търговецът… Митрофанов…

В настъпилата тишина се чуваше как компютрите тихичко бучат. Всички мълчаха; не знаеха какво да кажат. Освен предизборната борба им предстоеше и борба с призраци. Изглежда, нещата вземаха неприятен обрат.