Александър Белов
Похищението на Европа (11)

10.

Белов отиде при Лайза, Витя и Уотсън. Само преди няколко часа щеше да се зарадва на такъв обрат на събитията. Честно казано, не му се ходеше в Илпирск. Предпочиташе да се заеме с проучването на къщата на Митрофанов. Но решителността му си каза думата и сега той трябваше да се появи на празника на лятото. На всяка цена!

Помисли си, че на негово място Шмит щеше да отвлече вертолета. Но онова, което е позволено на Юпитер, не е позволено на бика. Подобен номер би завършил плачевно за един кандидат-губернатор. Което означаваше, че този вариант дори не можеше да се обсъжда. Целта не оправдаваше средствата. Дори нещо повече, такива средства правеха целта непостижима.

Лайза го гледаше с тревога и надежда. И той не можеше да я излъже. Докато минаваше покрай групата журналисти, забеляза един младеж. Той носеше брезентово яке, а под вдигнатата му качулка стърчеше козирка на бейзболна шапка. Журналистът дори не погледна към Александър, но за сметка на това той веднага го позна. Това беше същият младеж, който му зададе интригантския въпрос за Олга. Той трепереше и говореше високо на съседа си:

— Няма да се кача на тази кофа с перка. Чарковете му се сипят по земята! Да не би да съм камикадзе?

Съседът му, който, ако се съдеше по дрехите и прическата, беше столично парче, раздразнено му отвърна:

— Ще се качиш, къде ще идеш? Трябва да си изкараш парите, Паша, парите…

Младежът с бейзболната шапка гледаше умолително приятеля си:

— Добре де… Само да си дръпна два пъти и ще се оправя. Може ли?

Жителят на столицата погледна към вертолета, чиито перки вече набираха скорост.

— Добре! Само че бързо!

Журналистът намести скосената си раничка, измъкна нещо от пазвата си, стисна го в юмрук и хукна към дървената белосана колибка. На вратата на колибката се мъдреха две букви: „М“ и „Ж“. Решението се появи моментално. Белов отиде при екипа си и каза с широка усмивка:

— Тръгваме!

— Ами… — подхвана Витя, но той го прекъсна:

— Качвайте се в колата!

Злобин седна послушно зад волана, Лайза и Уотсън — на задната седалка, а Саша се настани на предната.

— Да тръгваме! — Джипът бавно потегли. — Мини близо до тоалетната, аз ще скоча в движение — инструктира Белов Витя.

— Мога ли да попитам какво си намислил? — поинтересува се Лайза.

— Гледайте телевизия — отвърна Белов. — Ще научите всичко от новините.

Извади огърлицата от мечи нокти от джоба на якето си, сложи я на врата си и я скри под ризата. Лайза наблюдаваше с тревога странните му приготовления.

Когато тойотата се изравни с тоалетната, той се приготви, скочи на тревата и махна с ръка на Витя да не спира. Злобин се подчини. Джипът продължаваше нататък. Никой не забеляза изчезването на Белов. Той отиде зад ъгъла на дървената постройка. Долови специфичната миризма на трева. Младежът с бейзболната шапка всмукваше бързо и треперенето му постепенно преминаваше.

— Здрасти! — каза Белов. — Позна ли ме? Аз съм големият специалист, който лекува наркотична зависимост. Дойдох тъкмо навреме, нали? Обичам да помагам на хората! Ако не се съпротивляваш и направиш каквото ти кажа, изобщо няма да те боли. Е, или почти няма да те боли. Възрастните никога ли не са ти казвали, че наркотиците са гадно нещо?

Журналистът се вцепени. Папиросата „Беломор“, в която беше натъпкана тревата, падна от устата му.

— Какво? Аз…

Но Саша не го изслуша. Размаза с обувката си джойнта.

— Съблечи се!

След две минути от тоалетната излезе човек с брезентово яке. На гърдите му беше забоден бадж с акредитацията му. Дългата козирка на бейзболната шапка и нахлупената качулка скриваха лицето му. Човекът намести раницата си и хукна към вертолета…

 

 

— Къде отиваме? — обърна се Витя към спътниците си.

— Вкъщи — отвърна Уотсън.

Лайза кимна в знак на съгласие.

След този кратък диалог в колата се възцари тишина. Мълчанието не беше предизвикано от това, че нямаха какво да си кажат, а от това, че искаха да кажат страшно много неща. И Лайза, и Витя, и Уотсън подозираха, че в главата на всеки се върти една и съща мисъл: как можа да се случи всичко това? Как Зорин успяваше да научи всяка крачка на Белов? В крайна сметка той не беше ясновидец? Какво беше това? Някаква случайност? Или съвпадение?

Всичко започна пет минути, след като Белов стъпи на камчатска земя. Въпросът за проблемите на Олга беше предварително подготвен. Дори нещо повече — той беше формулиран неприятно и зададен в най-неподходящия момент — в самия край на пресконференцията. Задейства се така нареченият синдром на Щирлиц: последната изречена дума се запомня най-добре.

След като показаха по телевизията пресконференцията на летището, зрителите останаха с едно-единствено впечатление: а-а-а, значи това е онзи Белов, чиято жена е алкохоличка!

Белов започна предизборната си кампания като претендент, който имаше, меко казано, разклатена репутация. И това беше само началото. След това, само няколко часа по-късно, Белов се срещна с Княза. Срещата им беше фиксирана с фотоапарат. Със същата цел — да бъде дискредитиран. Е, поне тук всичко беше ясно. Имаше подставено лице. Следяха го от разстояние. Трябваше да свикне да живее под прицела на фотоапаратите и телевизионните камери. Добре, че Князът му помогна. Ако не бяха неговите хора, Саша здравата щеше да загази.

И накрая днешното произшествие. Те изобщо не се съмняваха, че Зорин ще поиска да отиде на празника на лятото. Това негово желание не будеше подозренията им. И защо да не поиска? В следващите шест месеца всички претенденти за престола на Камчатка щяха да се завират навсякъде, само и само да покажат физиономията си пред хората и да натрупат допълнителни точки.

И, разбира се, Зорин също би могъл да предположи, че и Белов се кани да замине за Илпирск. Но проблемът беше в това, че той не просто предполагаше, а знаеше това със сигурност. Иначе нямаше да подхване цялата тази тупурдия с Комитета по авиацията и вертолета, който уж беше изчерпал лимита на полетите си. И какво означаваше това?

Лайза улови погледа на Злобин върху себе си. Той я наблюдаваше внимателно в огледалото за обратно виждане. Тя се направи, че не го забелязва, и се извърна. Уотсън продължаваше да мълчи, което не отговаряше на веселия му и общителен характер. Пък и позата му беше доста напрегната.

Лайза се боеше, че ако това продължи дори само още една седмица, всичко ще започне да се разпада. Те нямаше да могат да живеят в непрекъснато напрежение. Ако не друго, Зорин поне успя да породи раздор в лагера на Белов. Още малко и щяха да започнат да се подозират, и да се обвиняват взаимно във всички смъртни грехове…

Стигнаха до къщата и спряха пред пътечката. Работниците вече бяха дошли и бяха започнали да монтират скелето. Лайза забеляза, че те се държат някак различно. Ако вчера чакаха примрели как ще завърши спорът между Белов и Княза, днес изглеждаха спокойни, тъй като се бяха убедили, че конфликт не се очертава.

Ръкостискането на входа беше нещо като акредитивно писмо, връчено от престъпния бос на Камчатка на временно пребиваващия пришълец от Сибир. Въпреки всичката си слава и авторитет Белов не можеше да стане свой човек просто за един миг. За целта бяха необходими време и конкретни дела. Доверието на хората трябваше да се спечели.

Лайза не можа да сдържи горчивата си усмивка. „Доверието на хората… Как можем да го спечелим, след като си нямаме доверие помежду си?“

Беше потисната и смазана. Най-неочаквано я обзе пристъп на безпричинна раздразнителност. Кой знае защо напоследък това й се случваше все по-често. Искаше й се да легне, да се скрие под одеялото и да не вижда никого. Лайза въздъхна и тръгна към спалнята си. Часовникът показваше осем и половина.

 

 

— О, боже! — Фьодор вдигна ръце към небето. — Наистина ли в цяла Камчатка няма нито едно брезово дърво?

Лукин постоя така, чакайки отговор. Но очевидно в този момент всевишният беше зает с нещо друго. Той не се съмняваше, че господ го чува. Но рядко влиза в диалог. Та затова му се налагаше самостоятелно да реши проблема с огрева.

— Добре — измърмори. — И борът ще свърши работа. Вярно, ще трябват повечко дърва, защото борът гори по-бързо.

Лъснатият бакърен котел сияеше на лъчите на утринното слънце. Фьодор взе десетина тухли и ги подреди във формата на мегалитните постройки в Стоунхендж — вертикално, така че да образуват кръг, като остави разстояние помежду им.

Сега трябваше да запали огън в средата на този кръг и да сложи котела отгоре му. Да го нажежи до бяло и да го облее с олио. След това да запържи нарязаните лук, моркови и овнешко месо, да ги залее с вода, да ги изчака да заврат, а след това вече можеше да добави и ориза.

Фьодор владееше до тънкост технологията за приготвяне на плов. Единственото притеснително нещо бе, че нямаше брезови дърва. Не беше съвсем сигурен, че с борови цепеници може да се приготви истински плов.

От къщата излезе Уотсън. Носеше небесносини дънки и извадена отгоре бяла ленена риза. Стилните червеникави мокасини, обути на бос крак, довършваха летния му тоалет. Той спря на входа и запали цигара. Погледна към издигащото се слънце и реши да отиде на хладина. Слезе по стъпалата и спря в сянката на къщата близо до Фьодор, който се щураше покрай котела.

— Какво става с нашия плов? — попита той.

— Няма брезови дърва — оплака се Лукин. — Не зная какво да правя.

— Е, това си е проблем — поклати съчувствено глава Уотсън. — А други дърва не вършат ли работа?

— Истинският плов — авторитетно изрече Фьодор — се приготвя само с брезови дърва.

— Ами да — съгласи се Уотсън. — Значи затова узбеките купуват от нас цели влакови композиции брезови дърва.

Той демонстративно се извърна, но малкото зърно на съмнението, попаднало в неспокойната душа на Фьодор, беше достатъчно. Той се почеса по врата и се замисли дали в Узбекистан растяха брези или не?

Коварният Уотсън не му обръщаше (или се правеше, че не му обръща) никакво внимание. Правеше гъсти сивкави кръгчета с дима от цигарата, а след това ги пронизваше с тънка струйка пушек.

— Може пък — каза неуверено Фьодор — и борът да свърши работа? Като няма риба, и ракът е риба?

— Разбира се! — потвърди Уотсън. — И обратното. Помня, че веднъж бях в Ташкент… — примижа замечтано той. — Красив град. А около него има само брезови гори. С едни такива високи брези, от които правят кораби.

Фьодор се навъси.

— Подиграваш ли ми се, зевзек такъв?! — възкликна той с разтреперан от обида глас.

Уотсън сви рамене.

— Сам си си виновен. Тъпчеш си главата с всякакви глупости. Бреза, бор… Какво значение има? След като си се хванал да правиш плов, направи го, пък ако ще да го сготвиш на огън от кравешки лайна! Между другото мисля, че узбеките правят точно така.

— Само че аз не съм узбек!

Уотсън най-сетне благоволи да се обърне.

— Точно така — каза, — ти си откачалка от друго измерение. Живееш в измислен свят, в някакъв виртуален свят. А разумът ражда чудовища в съня си.

— В смисъл? — не го разбра Фьодор.

Уотсън захвърли фаса, излезе от сянката и застана до Фьодор. Сега бръснатата му глава сияеше на слънцето също като лъснатия котел.

— Защо измисли тази история за демона? Защо го направи? Знаеш ли как изплаши нещастната Лайза? През нощта тя получи нервен припадък. Хайде, да речем, ние сме свикнали. Познаваме те отдавна и знаем всичките ти странности. Но чуждите хора нямат представа, че живееш в някакъв свой свят. Те мислят, че си нормален човек. Едва не ни вкара в беля! Защо се нахвърли на Княза?

Фьодор мълчеше засрамен.

— А мем много ли се изплаши? — попита, без да вдига очи.

— Много. — Щом видя искреното му разкаяние, Уотсън поомекна. — Обещай ми, че повече няма да правиш така.

— Ще правя! — заяви неочаквано Фьодор. — Защото бях прав. Призракът на търговеца Митрофанов следи къщата си. — Зашепна: — Той е някъде тук. Някъде наблизо.

Внезапно Уотсън изпита желание да нахлупи лъскавия бакърен котел на главата му. Реши да смени тактиката и призова гласа на разума му.

— Фьодор — започна. — С теб сме големи хора и много добре знаем, че призраци няма.

— Как да няма, след като го видях? — приплака Лукин. — С ей тези очи?! — И за по-убедително разтвори показалеца и средния си пръст и ги насочи към очите си.

Упорството му минаваше всякакви граници. Приятелят му не издържа и избухна.

— Кого си видял? — разкрещя се. — Търговецът Митрофанов ли? Откъде би могъл да знаеш как е изглеждал, чвор такъв! Да не би покойната ти прабаба да ти е изпратила по пощата картичка с неговата снимка? — Уотсън си пое шумно въздух няколко пъти и го изпусна. След това се поуспокои и добави вече по-тихо: — Ще кажа на Саша да те върне в Красносибирск. И без това няма никаква полза от теб, само ни късаш нервите. Дори един плов не можеш да направиш като хората!

Очакваше от Фьодор всякаква реакция, само не и тази, която последва.

— Точно това не бива да става — изрече абсолютно спокойно Лукин. — Има полза от мен и аз ще ви го докажа. И много добре зная как изглежда Митрофанов. Ела с мен! — Хвана Уотсън за лакътя и го поведе към портала.

— Къде? — учуди се той.

— Ела, ела, близо е. А когато се върнем, ще сготвя плова, дори ако се наложи да изгоря леглото ти!

Двамата излязоха през портала. Вместо да тръгне към шосето, Лукин свърна по една пътечка, която се виеше по склона. Пътечката водеше към града.

— Все пак къде отиваме? — попита Уотсън.

— Къде, та къде? — измърмори Фьодор. — На улица „Тарас Шевченко“!