Александър Белов
Похищението на Европа (8)

7.

— А! — възкликна тихичко Олга и отвори очи.

На стола до леглото й седеше Шмит и четеше дебела книга в червена подвързия. Щом видя, че Олга се събуди, той се усмихна и затвори книгата.

— Добро утро! — каза, погледна часовника и се коригира. — Или по-точно, добър ден. А пък, ако трябва да сме съвсем точни: добър вечер. Сега е шест часът.

Олга го погледна така, сякаш изобщо не можеше да разбере откъде се е взел тук.

Но той не се притесни от това. Думите на доктор Наршак му направиха много силно впечатление. „Липса на внимание и топлота — повтаряше си непрекъснато Шмит. — Май че остарявам и ставам прекалено сантиментален.“ Самоиронията му беше само прикритие, а в действителност бе напълно убеден, че постъпва правилно. Също като Белов и той не искаше да повтаря предишните си грешки.

Шмит извади от джоба си голяма карирана носна кърпа и избърса челото на Олга. Не го направи много сръчно, но за сметка на това беше искрен.

— Искаш ли вода? — попита загрижено.

Олга спеше неспокойно, мяташе се в леглото и говореше нещо, но Шмит не успя да разбере какво точно казва. По устните й бяха засъхнали бели корички, косите й бяха разрошени, но имаше и положителни признаци, за които бе споменал доктор Наршак — дъхът й постепенно се бе изчистил от алкохолните пари, а по страните й се бе появила руменина.

„Значи всичко ще е наред — каза си Шмит. — Тя ще се оправи и аз ще й помогна.“

— Вода ли? — Олга се намръщи, сякаш се опитваше да си спомни нещо. — Да, ако обичаш.

Бяха докарали Олга тук преди два дни. След това Белов замина, а Шмит хукна да търси картината, обикаляйки една след друга всички изложбени зали. За три часа успя да вдигне на крак цяла Москва. Новината, че някакъв малоумен „нов руснак“ търси репродукция на „Похищението на Европа“, моментално се разнесе сред столичните художници. Той остави навсякъде номера на мобилния си телефон и скоро започна да получава най-различни обаждания.

Пет или шест пъти му предложиха копие на картината „Момичето с прасковите“, три пъти му предложиха „Петър Първи“, заеквайки и едва подбирайки думите си, един живописец се опита да му пробута рисунка с изображението на Анна Павлова в балета „Силфида“ и накрая, за по-малко от минута му предложиха „Жената с коня“ и „Одисей и Навзикая“. Ала никой нямаше „Похищението на Европа“.

Дмитрий вече най-сериозно се замисли дали да не ограби Третяковската галерия и тъкмо се чудеше как по-лесно да направи това, когато изведнъж се разнесе още едно позвъняване и някаква старица с писклив глас му каза, че има копие на „Похищението на Европа“, направено от „покойния папа“ горе-долу по същото време, по което е бил създаден и оригиналът.

— Купувам я! — изкрещя той в слушалката и я помоли да му каже адреса си.

— Но трябва да имате предвид, мон шер — продължи старицата без никакво притеснение, — че цените на произведенията на изкуството днес са много високи. Особено на произведенията на изкуството отпреди революцията.

— Колко струва? — попита Шмит.

— Трийсет хиляди долара и нито цент по-малко — отвърна старицата.

Дмитрий не се пазари. Дори обеща голяма шоколадова торта, а също и букет червени рози, заради което беше наречен „душичка“ и „блестящ кавалергард“.

— Нямам търпение час по-скоро да ви зърна, мон шер — каза собственичката на картината, опитвайки се в гласа й да прозвучи отдавна забравеното момичешко притеснение. — Чакам ви, мон шер поручик! — Тя произнесе последната дума натъртено.

Шмит натъпка бойния си кон с овес (или казано по-просто, зареди мерцедеса с бензин 98) и заби шпори в полегатото му черно тяло. На път за „Верхняя Масловка“, където живееше въпросната чаровница, Дмитрий успя да се отбие в „Ситибанк“ и да изтегли необходимата сума. А също така се постара да осигури обещаните цветя и тортата.

Така се сдоби с копието на прочутата картина на Серов, което изумително приличаше на оригинала. Всъщност той можеше да съди за това само от думите на досегашната му собственичка, тъй като никога не беше виждал самата картина.

До затварянето на изложбените салони оставаше съвсем малко време, но въпреки това Шмит успя да избере подходяща рамка. Тя беше масивна, с ярка позлата. За рамката и поставянето й му взеха само четиристотин долара и Дмитрий остана много доволен, защото според него тя спокойно можеше да струва и хиляда долара, понеже тежеше като гира и изглеждаше много по-добре от картината.

Когато отиде в клиниката, Шмит разбра, че не се е налагало да бърза чак толкова. Олга спеше и както каза Наршак, през следващите двайсет и четири часа не би трябвало да се събуди.

— Добре. Ще почакам — заяви Шмит и се настани на стола до леглото й.

Наршак не успя да изгони Дмитрий от клиниката и го остави да прави каквото ще. През нощта Шмит остана в стаята на Олга.

На сутринта лекарят и сестрите, които бяха дежурили цяла нощ, хукнаха да се оплакват на шефа си от досадния посетител. Оказа се, че той непрекъснато тичал в дежурната стая, размахвал ръце и шепнел силно:

— Бързо! Елате да видите! Какво й става? Защо диша толкова шумно? Имам чувството, че системата всеки момент ще излезе от вената й! Много дълго лежи на една и съща страна, няма ли да получи рани от залежаването?

Наршак изслуша жалбите на персонала и повика Шмит в кабинета си.

— Оставането ви в клиниката — каза — зависи от поведението ви. Моля ви да не тероризирате медицинския персонал, защото в противен случай ще ви изпратя вкъщи.

Дмитрий погледна умолително лекаря.

— Но аз не мога да седя със скръстени ръце!

Наршак кимна.

— Разбирам ви. — Замисли се, а след това вдигна показалец. В очите на лекаря проблеснаха палави искрици, но тъй като Шмит беше обзет от комплекса на квачка, той не забеляза това. — Искам да ви възложа едно сериозно поръчение. Разбирате ли, в момента провеждаме дезинтоксикация и дехидратираща терапия. Вследствие на употребата на алкохол водата излиза от кръвоносната система и се отлага в тъканите. Затова тя има отоци…

Шмит кимна с разбиране.

— Да, докторе, има отоци… Много големи отоци…

— Сега работата на бъбреците — продължи Наршак — постепенно ще се нормализира и излишните течности ще бъдат изхвърлени през филтрационната система. Кажете — стана сериозен лекарят, — мога ли да ви поверя контрола на диурезата?

— Разбира се, че можете — заяви разпалено Дмитрий и след кратка пауза попита: — Извинете, контрола на какво?

Наршак извади от чекмеджето на бюрото си клипборд, защипа един лист хартия на него и взе луксозна писалка от пластмасовата поставка.

— Сложихме катетър на пациентката и сега урината се събира в резервоар, който представлява специален пластмасов плик с деления. Той е окачен на една кукичка под леглото. Вашата задача е на всеки час да записвате обема на събраната течност.

— Разбрах ви! — Шмит грабна клипборда и стана от стола.

— Да, и още нещо — спря го лекарят. — Да записвате на всеки час изобщо не означава, че трябва да докладвате на всеки час. Достатъчно е да го правите два пъти в денонощието. А сега идете в нашия стол, ще се разпоредя да ви нахранят.

Дмитрий постъпи точно така. Пациентите в клиниката на Наршак го приеха топло и радушно, но той не успя да си поговори с никого, защото отговорността, която му възложиха, го смазваше с тежкото си бреме. Поглеждайки непрекъснато към часовника си, Шмит излапа на бърза ръка един омлет, изяде две препечени филии и изпи чаша сок. Стрелките на часовника му показваха пет без десет и вече беше време да направи първото засичане на данните.

Оттогава бе направил трийсет и една засечки, отбелязвайки съвестно нивото на течността в пластмасовия резервоар. Преди четири засичания лично доложи на Наршак, че торбичката е пълна.

— Прекрасен резултат! Това означава, че функцията на бъбреците е напълно възстановена — каза авторитетно Наршак и Дмитрий засия, сякаш заслугата за това беше изцяло негова. — Продължавайте наблюдението.

В момента беше три часът следобед — тъкмо време да запише поредните показания. След двете денонощия, които прекара в клиниката, Олга най-сетне се събуди.

— Пий по малко, не бързай — каза Шмит и й подаде чаша вода. — Трябва да поемаш течности.

Той се отдръпна назад и погледна под леглото.

— До четиристотин остана съвсем малко — обяви и отново погледна Олга.

Шмит беше поразен от промяната на лицето й. Тя гледаше някъде зад гърба му.

— Какво има там? — Погълнат от наблюденията, той вече бе забравил за картината. Наблюдението на диурезата на всеки час му се струваше далеч по-важно занимание.

— Картината… — промълви Оля.

— Картината ли? А, да… — Шмит махна с ръка, сякаш ставаше дума за нещо съвсем незначително. — Тази… Не е лоша. Според мен и рамката е много подходяща. Как мислиш?

— Картината — повтори Олга и на челото й запулсира тънка синя вена.

Чувството й беше странно, сякаш внезапно я бе посетило нещо от далечното минало. „Май че лекарите наричат това дежа вю“ — помисли си тя.

В московския апартамент, в който навремето живееха с Белов, имаше няколко телефонни апарата, а един от тях беше със звуков определител. И всеки път, когато някой звънеше, първо се разнасяше тъничко пиукане — нежен мелодичен звук, който с изтънчения си музикален слух можеше да долови само Олга. Този звук се разнасяше от телефона, който висеше в кухнята, и едва след няколко секунди гласът на автомата безпогрешно назоваваше номера на човека, който се обаждаше.

Сега тя също чуваше този нежен мелодичен звук като предвестник на някакъв нов, по-ярък спомен. Олга знаеше, че той скоро щеше да я споходи и може би нямаше да се окаже чак толкова приятен.

„Похищението на Европа“… В горния ляв ъгъл имаше делфин с извит в полет гръб, който скачаше над водата. Малко по-вдясно под него се виждаше огромен бик с дълги и остри рога, които се събираха в горните си краища като лира. На гърба му, подвила крака, седеше крехка чернокоса девойка, облечена в обикновена тъмна рокля. Това беше Европа, дъщерята на финикийския цар Агенор.

Сюжетът беше класически — всемогъщият Зевс бил поразен от красотата на девойката, превърнал се на бик и я откраднал. Пренесъл я през морето на широкия си гръб.

Картината, която висеше на стената на болничната стая, повтаряше точно оригинала на Серов, но тя не можеше да се отърве от чувството, че някъде беше виждала и друг вариант. И всичко в него далеч не беше толкова спокойно и безметежно.

Не, самата Европа си беше същата — тъжна и замислена. И това беше обяснимо, защото любовта на боговете имаше и обратна страна — завистта на богините. Но самият Зевс… Тоест бикът… При Серов той не изразяваше никакви емоции и приличаше на покорен впрегатен добитък.

А онзи бик, който се бе запечатал в съзнанието на Олга, беше зъл. Той се усмихваше злобно, сякаш искаше да каже: „Добре, добре… ще видим какво ще излезе от всичко това! И ти, девойко, ако си мислиш, че ще бъдеш щастлива, знай, че се лъжеш… Лъжеш се!“

А делфинът бе разтворил хищно зъбатата си паст и му пригласяше: „Лъжеш се, девойко! Лъжеш се!“

И внезапно я осени. Тя се сети за това, което й се бе появило насън. Белов вървеше по дълъг коридор сам сред пълната тъма. Той крачеше опипом, изпънал ръце пред себе си. В едната си ръка държеше фенерче, но не го включваше. Вероятно по някаква причина искаше да върви в мрака.

Коридорът само изглеждаше безкраен. Внезапно той зави под прав ъгъл и Белов се озова в следващата стая. Той застина, сякаш се опитваше да долови нещо. В мрака се появиха тънки синкави линии. Те проблясваха и сякаш висяха в сгъстения въздух. Линиите се открояваха все по ясно и очертаха изображението на делфин, който скачаше над водата с извит гръб.

Но този делфин не беше жизнерадостният обитател на морските простори, какъвто бяха свикнали да го виждат зрителите на „Подводната одисея на екипа на Кусто“. Тъкмо обратното, той хищно се озъби и разкри своята паст, пълна с остри като бръсначи зъби.

Олга извика. Шмит премести поглед от бившата си жена към картината, но колкото и да се опитваше, не можа да съзре в нея нищо стряскащо.

— Къде е Белов? — попита Олга.

Дмитрий сви рамене.

— В Камчатка — отвърна с такъв тон, сякаш Саша просто нямаше къде другаде да бъде.

— Колко е часът? — попита отново тя.

— Осемнайсет часа и шест минути — отвърна по войнишки отсечено Шмит.

— Значи, в Камчатка е четири часът през нощта… Дима, обади се на Александър. Имам лошо предчувствие. Мисля, че го грози опасност.

 

 

Белов премина през цялата дълга поредица от шест стаи, но никъде не откри светещите линии. Това не означаваше, че те не съществуваха, защото пластът боя можеше да е неравен и на места да е по-тънък, а на други — по-дебел. Може би линиите бяха избили, защото не ги бяха боядисали добре? Той не можеше да изключи и такава възможност.

Стигна до завоя, изчака малко и продължи нататък към огромната зидана печка. И на същото място, точно там, където го видя за пръв път, забеляза синкавата светлина.

Внимателно се обърна наляво. Върху стената на нивото на лицето му се очертаваха дъгообразни линии. Саша не ги виждаше изцяло, защото линиите бяха накъсани и сякаш образуваха пунктир. В началото те изобщо не очертаваха цялостна картина, но той търпеливо чакаше. Изминаха няколко минути, докато очите му напълно свикнаха със странната светлина, и изведнъж… Рисунката сякаш изплува пред него и му се разкри в цялата си простота и лаконичност.

Това беше делфин, който скачаше над водата и с извит гръб летеше нагоре. Вярно, той не изглеждаше съвсем обичайно. Може би защото неизвестният художник го бе изобразил като… злобно животно или нещо такова?

Въпреки подчертаната примитивност на рисунката Белов долавяше, че той е създаден от ръката на истински професионалист. Не, по-скоро на Майстор. Точно така, с голяма буква. Иначе как можеше да се обяснят поразителната чистота и яснота на линиите?

Саша си спомни легендата за знаменития Джото. Когато сред безброй претенденти папата избирал най-достойния, Джото го сразил с убийствен аргумент: отишъл до платното и без да повдига ръка, само с един замах очертал идеална правилна окръжност. А след това, колкото и да я измервал с пергела, папата не открил нито едно отклонение.

Божественото е просто. А празнотата никога не може да се скрие зад измислената сложност.

Саша гледаше делфина, а очите му сякаш сами следваха съвършената дъга. Той не изпитваше напрежение и не срещаше никаква съпротива, но въпреки това… в тази рисунка нещо не беше наред.

Тя правеше дълбоко, силно и противоречиво впечатление, сякаш художникът се бе осмелил да надникне в кипящата бездна на ада от висотата на таланта, с който го бе надарило небето.

Белов трудно би могъл да опише чувствата си. Той не искаше повече да гледа рисунката и в същото време не можеше да откъсне очи от нея.

— Трябва да проверя дали някъде вече не съществува такава рисунка — изрече на глас, сякаш се подканяше да се извърне от стената и да продължи нататък.

Пред него имаше още две стаи. В първата откри още една рисунка — силует на момиче. То седеше, подвило крака под себе си. Дългите коси скриваха гърдите му, а очите му бяха сведени. В позата му се долавяше обреченост, предчувствие за нещо тъжно и… неизбежно.

Александър, който не искаше да се поддава на адската магия на неизвестния художник, не се задържа пред рисунката. Мина бързо покрай нея и се озова в последната стая, където се намираше огромната зидана печка.

Белов вече знаеше, че и тук щеше да има рисунка. Застана в средата на стаята и бавно започна да се обръща с надеждата, че всеки миг пред него ще се разкрие третата част на този загадъчен триптих.

За негова изненада стените се оказаха чисти. Третата част я нямаше. Той вече се канеше да се върне в спалнята, но внезапно нещо го накара да се приближи до зиданата печка в ъгъла.

Спомни си, че така и не я разгледа добре. През деня беше поразен от размерите й, хвърли й само един бърз поглед и с възхищение поклати глава. Но сега, в светлината („или по-точно в отблясъците“ — усмихна се Белов) на онова, което видя, зиданата печка безусловно заслужаваше по-сериозно внимание.

Той започна да обикаля печката, докосвайки студените кахлени плочки. Но отново не откри никакви рисунки. И никакъв намек за синкавите линии.

Саша се ядоса. Стигна до ъгъла и тръгна назад с твърдото намерение да приключи търсенията си. Ускори крачка и в тъмнината се удари болезнено в дръжката, с която се затваряше вратичката за пещта. Той се наведе, за да разтърка удареното място, и… застина.

Върху масивната чугунена плоскост с дебели светещи линии се очертаваше муцуната на огромен бик с дълги рога, които в горните си краища се събираха като лира.

— Делфин, момиче и бик — промърмори Белов. — Много мила компания. Но защо имам чувството, че някъде съм виждал това?

Можеше да включи фенерчето. Рисунките моментално изчезнаха, сякаш изобщо не ги е имало. Но той със сигурност знаеше, че те са тук. До него, на стените.

Сега вече изобщо не се съмняваше, че рисунките са истинско произведение на изкуството, и се питаше кой ли е техният автор. Художникът беше придал божествена форма на едно наистина дяволско и демонично съдържание. Бе използвал дарения му от всевишния талант, за да възхвали нечистата сила. И бе допуснал непростима грешка.

Белов вървеше към спалнята страшно озадачен от онова, което видя.

Докато се опитваше да разгадае една загадка — за резетата, които бяха направени само от едната страна на вратите, той се натъкна на друга, също толкова сложна.

Нямаше спор, че Митрофанов е бил необикновена личност. Или просто е бил ненормален? Защото лудостта също не можеше да се изключи. Но той много добре знаеше, че не е достатъчно да си луд, а също така трябва да можеш да продадеш изгодно лудостта си.

Ако се съдеше по цената на къщата и по думите на Витя, Митрофанов е бил богат човек. Всъщност не. Той не е бил богат, а много богат човек.

Откъде ли се бе сдобил с огромното си състояние? По какъв начин бе успял да го натрупа? Може би ключът на тази тайна се криеше в биографията на търговеца? Така или иначе, Белов реши, че трябва да научи колкото се може повече за Митрофанов.

Утре (или по-точно днес) сутринта нямаше да може да направи нищо, защото трябваше да замине за село Илпирск на празника на лятото. Предстоеше му да се срещне с чобанина Иван Пинович Рултетегин.

„Той не е чобанин, а еленовъд — поправи се. — Чобаните пасат овце. Макар че няма кой знае каква разлика. Но сега не ме интересува нито чобанинът, нито еленовъдът, а само търговецът Митрофанов и зашифрованото му послание.“

Белов не се съмняваше, че това беше именно послание. Дори и през ум не му минаваше, че рисунката е направена просто така, без каквато и да било умисъл.

Колкото и да беше странно, хипотезата, че рисунката не е направена току-така, се потвърждаваше косвено и от воя. Същият онзи „ужасен звук“, който изплаши Фьодор, а сетне и Лайза. А честно казано, скъса нервите и на Белов.

За щастие това се оказа най-лесната част от главоблъсканицата, която му предлагаше търговецът Митрофанов.

А му помогна да я реши сър Артър Конан Дойл и данните за местния климат, почерпени от един географски справочник.

Когато Белов изключи фенерчето и тръгна сред непрогледния мрак да търси тайнствените знаци, изрисувани на стената, забеляза, че воят стихна, а когато стигна до последния завой на анфиладата, окончателно изчезна.

Саша се бе сблъсквал в живота си с мистични явления, например като Алатир-камък, където ходиха с боксьора Степанцов. И въпреки това Белов си оставаше човек със съветско възпитание и първо се опитваше да намери рационално обяснение за нещата.

Разбира се, че източникът на този вой не беше някакъв си призрак. Силата и звученето му зависеха от силата и скоростта на вятъра навън. В една от историите за Шерлок Холмс същият ефект се постигаше с помощта на гърло от счупена бутилка, сложено в комина на камината.

Както Белов се досещаше, в къщата на търговеца Митрофанов инженерната система, която издаваше този звук, беше доста по-сложна от една бутилка. Най-вероятно тя беше създадена от самия архитект, който бе проектирал къщата. Сигурно по този начин собственикът се е надявал да сплаши прекалено любопитната прислуга. Че какво повече трябваше, за да всееш страх в непросветените и неграмотни хора? Страховитият вой беше напълно достатъчен, още повече, че тук вятърът духаше непрекъснато, тъй като къщата беше построена на хълма.

Морето и земята се нагряваха от слънцето неравномерно, а през деня налягането над земята беше по-слабо, затова вятърът духаше откъм морето. Казано по-просто, той духаше винаги, но беше най-силен сутрин и по залез-слънце.

След като бурята отмина, настъпи временно затишие. Докато Белов гледаше рисунките, беше тихо. Но веднага щом се появеше лек ветрец, всичко започваше отначало.

Но сега не се вслушваше във воя. И той не го разсейваше от най-важната му задача — изображенията на делфина, момичето и бика! Ето какво беше най-интересното.

Александър се върна на стълбището и се качи на втория етаж. Отвори вратата на спалнята и се промъкна на пръсти в стаята.

Лайза кротко спеше. Тя вече не крещеше насън, а дишането й беше равномерно и спокойно. Кестенявите й коси бяха разпилени по възглавницата.

Той оправи завивките и за известно време остана прав, загледан в младата жена. „Интересно, как ли ще реагира на откритието ми?“ — помисли си. Искаше му се да разкаже всичко на любимата си, но той реши, че преди това трябва да се посъветва с Уотсън, защото новината за загадъчните рисунки можеше да предизвика нов нервен срив у Лайза.

Скоро щеше да се съмне, а Белов си мечтаеше да поспи малко, поне два часа. Ала през тази нощ така и не можа да заспи.

Тъкмо започна да се съблича, когато мобилният му телефон иззвъня. Саша стисна апарата, та поне малко да притъпи звука, и изскочи в коридора.

Обаждаше се Шмит от Москва. Според Белов той му зададе възможно най-идиотския въпрос:

— Саша! Спиш ли?

— Не, спя — отвърна шепнешком Белов — и сънувам, че уж съм заспал и някой ми се обажда. А пък аз не мога да разбера на кого съм притрябвал в четири часа през нощта?

Шмит замълча. Очевидно отговорът го стъписа.

— Саша — каза след кратка пауза. — Добре ли си?

— Да, много съм добре — увери го той. И наистина, нямаше как да му разкаже за всичко, което се случи? Защото Дима като нищо щеше да си помисли, че е полудял. — А вие как сте?

В гласа на Шмит прозвуча искрена радост.

— Тя се съвзе, Саша. — В слушалката се разнесе някакъв шум, а сетне Шмит добави: — Поздравява те. Само че кой знае защо много се притеснява. Казва, че те грози опасност.

Белов се усмихна.

— Успокой я. Кажи й, че всичко е наред…

— Саша, тази картина… — продължи Шмит. — Тя й действа някак странно. А пък там уж не е нарисувано нищо особено. Море, риби и едно момиче, яхнало крава. Без седло.

Белов изведнъж почувства, че подът се разлюля под краката му. Всичко наоколо се завъртя и се размаза. Това усещане продължи само за част от секундата.

— Какво каза? — попита. — Делфин, момиче и бик, така ли?

Шмит не беше убеден, че е казал точно това. И замълча, тъй като очевидно разглеждаше картината.

— Ами, да — рече. — Без седло.

— Дима, ти си прав! — възкликна Белов. — Всичко е точно така!

— Саша? — попита разтревожено Дима. — Наистина ли си… добре?

— Да, да, добре съм! Благодаря ти! Ще ти се обадя. През деня. — Той хукна към първия етаж. Искаше час по-скоро да влезе в централната зала и да седне пред компютъра.

— Саша — каза Шмит. — Не ми звъни през деня. Защото тогава при нас е нощ.

— Така ли? Странно. Понеже в момента часовата разлика изобщо не те притеснява.

— Сърдиш ли ми се? Не бих ти се обадил по това време. Но Олга поиска. Стори й се, че си в опасност — оправда се Дмитрий.

— Няма проблеми. Обаждай се, когато искаш. Край!

Белов прибра мобифона в джоба си и дръпна тежкото резе на вратата, която водеше към централната зала. Отиде до разпределителното табло и включи осветлението.

„По дяволите! Ето откъде имам чувството, че вече съм виждал тези рисунки! Случват се и такива съвпадения!“

В действителност това съвпадение не беше реалистично. Вероятността то да съществува беше толкова малка, че дори не си струваше да се споменава. И въпреки това, както казваше Фьодор, имайки предвид юнашкото си хъркане, това беше научен факт.

Саша седна пред компютъра и натисна клавиша за стартирането му. Стори му се, че той се зарежда прекалено дълго.

Най-сетне заставката на монитора се появи. Това беше снимка от шампионския мач на Степанцов, направена в мига, когато съдията вдига ръката му с червена ръкавица. До боксьора стоеше Белов.

Саша натисна бутона за свръзка и модемът започна да набира номера. Те имаха Интернет, но старата телефонна линия пречеше на компютъра да действа бързо.

Той набра на търсачката думите „Похищението на Европа“. След две минути компютърът му предложи списък с хиляди сайтове. Александър избра официалния сайт на Държавната Третяковска галерия.

Изображението бавно се появи на монитора. Делфин, момиче и бик. Фрагментите от картината приличаха на рисунките по стените на къщата, но само приличаха на тях и Белов разбра в какво се състоеше основната им разлика.

Картината не излъчваше онази злост, която се криеше зад очертанията на светещите линии. Да, може би в нея имаше лека печал, но не и плашеща безизходица.

Запази файла с изображението и отвори справочната статия за картината и нейния автор.

Валентин Александрович Серов (1865–1911). Изразителността на платното е постигната чрез съчетание на графични и живописни средства…

„Така, така, така, по-нататък…“

Присъщи на художника са методите на декоративното решение (живописен лаконизъм, обобщеност на формите) от късната му творба „Похищението на Европа“ (1910).

— Значи, ето какво било? Интересно. Излиза, че той е нарисувал тази картина малко преди смъртта си. — Белов още не знаеше дали си струва да придава на този факт голямо значение, но за всеки случай се постара да го запомни.

Часовникът в долния десен ъгъл на екрана показваше четири часа сутринта. Но сега вече и дума не можеше да става, че ще заспи. Александър беше страшно заинтригуван от историята на рисунките, които бяха (и в същото време не бяха) част от „Похищението на Европа“.

Последните открития изобщо не го доближиха към разгадаването, напротив, появяваха се все нови и нови въпроси, които трябваше да формулира ясно и да подреди по важност.

Взе лист и химикалка и започна да пише:

1. Да науча колкото се може повече за търговеца Митрофанов. Биографията му. Откъде е дошъл? Къде е изчезнал?

2. Историята на къщата. Кога е била построена? Кой е архитектът й? Защо има толкова странно вътрешно разпределение?

Помисли малко и към втора точка добави: „Зиданата печка“. Сетне написа:

3. Да се опитам да направя копия на рисунките по стените. Да ги намаля и да ги сравня с фрагментите от картината „Похищението на Европа“. Ако се наложи, да направя художествена експертиза за установяване на авторството. (В Москва?)

4. Да науча всичко за художника Серов. И дали пътищата му не са се пресичали с пътищата на търговеца Митрофанов?

Остави листа пред себе си и се замисли какво още можеше да се добави като първостепенна задача. Сигурно беше забравил и пропуснал нещо…

„Стоп! — каза си. — Изпуснах най-важната подробност. Те светят!“

Като човек, посветил много време на изучаването на камъните и минералите, знаеше, че излъчването на светлина е пряко свързано с радиоактивността на съответното вещество. Това означаваше, че радиоактивността на съставката, нанесена върху стената, би трябвало да е доста висока, иначе светлината нямаше да избие под мазилката.

Вярно, това по никакъв начин не се свързваше с представите на Белов за технологиите, които съществуваха в началото на двайсети век. Доколкото знаеше, тогава още не са можели да произвеждат изотопи в промишлени количества.

Някъде по това време Мария Склодовска-Кюри бе успяла да получи за пръв път металния радий, заради което е била удостоена с Нобелова награда. Но с количеството, което тя е успяла да извлече, едва ли е било достатъчно да се направи дори една малка точица, камо ли да се нарисуват три големи рисунки.

„Значи, са ги нарисували много по-късно. Само че кога? И защо? След революцията къщата опустяла и никой не се интересувал от нея. Да речем, че след Великата отечествена война, някъде през шейсетте, някой се е сдобил с нужното количество боя, съдържаща изотопи, чието лъчение в синкавия спектър е видимо. Но защо, смея да попитам, по стените е трябвало да възпроизвеждат изопачени фрагменти от «Похищението на Европа»?“

Всичко се обърка още повече. Белов усещаше, че се движи в правилна посока, но по този път имаше заложени толкова хитри капани, че той просто не можеше да им се начуди.

След всеки завой можеше да има задънена улица, всяка следа можеше да се окаже фалшива.

„При всички случаи трябва да започна от самия Митрофанов. Анфиладата и зиданата печка са били построени по негова поръчка. Оттук тръгва и нишката, за която трябва да се хвана, за да размотая цялото кълбо. Но първо…“

Взе още един лист и го сгъна във формата на фунийка. След това порови в чекмеджето на бюрото и намери ножица. От поставката за моливи избра жълт маркер.

„Е, а фенерчето си е с мен. Готов съм за първия експеримент.“

Белов изключи осветлението и отново тръгна през тъмните стаи към първата рисунка.

Там изчака очите му да свикнат с тъмнината и когато на стената се появи озъбеният делфин, попълни с маркера малка част от светещата линия. След това включи фенерчето и изстърга боята до тухла заедно с шпакловката в хартиената фунийка.

„Трябва да я дам за анализ — реши. — Жалко, че няма да мога да направя това днес. Днес по план трябва да съм при еленовъда…“

Изобщо не му се ходеше в Илпирск. Сигурно празникът на лятото беше важно и радостно събитие за камчадалите. Но след онова, което откри в къщата, за Белов то беше глупава и скучна формалност. Ако зависеше от него, щеше да си остане в града и да се заеме с нещо по-интересно — да се опита да намери отговори на поставените въпроси.

Но Александър знаеше как щеше да се отнесе към това Лайза. Тя щеше да е страшно недоволна, че той нарушава плана.

Да, Саша знаеше това. Но не знаеше нещо друго — че по време на празника на лятото към поредицата от загадки щеше да се добави още един много важен елемент. И това щеше да стане в юртата на върховния шаман на Камчатка Иван Пинович Рултетегин.