Артуро Перес-Реверте
Севилското причастие (9)

IX
Светът е малък

Достоен да бъде мургав и севилец.

Кампоамор, „Влакът-експрес“

Катедралата, осветена от прожектори, плуваше в нереално светло петно сред нощния мрак. Притеснени от светлината, гълъбите летяха във всички посоки, появяваха се и изчезваха в тъмнината край огромната грамада от куполи, кулички и контрафорси, на чийто връх се издигаше кулата Хиралда. Като измислена е, помисли си Кварт, старинна и необичайна като холивудски филмов декор, направен от платно и папие-маше. Разликата беше в това, че площад „Вирхен де лос Рейес“ беше истински, построен от тухли в продължение на столетия — най-старата му част беше от XII век — и никое филмово студио не би могло да пресъздаде подобно невероятно място, колкото и пари и талант да хвърли в изработката. Беше уникална, съвършена сцена. Особено когато Макарена Брунер вървеше през нея; особено, когато тя спря под огромната улична лампа в центъра на площада. Високата й, стройна фигура се очертаваше сред златистия блясък на осветената каменна стена, а тъмните й очи спокойно се спряха върху Кварт.

— На света има малко подобни гледки — каза тя.

Беше вярно, но мъжът от Рим осъзнаваше колко много добавяше присъствието на тази жена към очарованието на мястото. Дъщерята на херцогиня Ел Нуево Естремо беше облечена в същите дрехи като в двора на Каса дел Постиго, но беше се наметнала с леко яке и носеше малка кожена раничка. Почти не бяха говорили, докато вървяха. Кварт остави отец Феро в обсерваторията му и се сбогува с херцогинята. „Заповядайте да ни видите пак“, каза любезно възрастната дама и му даде за спомен малка плочка в стил мудехар с изображение на птица. Някога тя беше украсявала двора, но паднала при бомбардировките през 1843 година и изкарала век и половина между няколко дузини счупени и повредени плочки в избата, близо до старите конюшни. Когато Кварт излизаше от къщата с плочката в джоба, Макарена го спря на портата. Предложи му да се поразходят и да хапнат тапас в някой бар в Санта Крус. „Освен ако нямате други ангажименти, добави тя и го погледна. С архиепископа или някой друг“. Кварт се засмя, докато закопчаваше сакото си. Така те двамата се озоваха на площада с осветената катедра ла, втренчили погледи един в друг. Това, помисли си трезво Кварт, не допринасяше много за душевното спокойствие, което църковните правила препоръчваха за спасението на безсмъртната свещеническа душа.

— Искам да ви благодаря — каза тя.

— За какво?

— За дон Приамо.

Още гълъби излетяха в мрака. Кварт и Макарена тръгнаха към двореца Алкасар и арката в стената. От време на време тя се обръщаше към него, леко усмихната.

— Вие се сближихте с него — каза тя. — Може би сега вече разбирате.

Кварт каза, че би могъл да разбере някои неща. Поведението на отец Феро, непреклонността му за църквата, съпротивата му към мисията на Кварт. Но това било само част от проблема. Задачата на Кварт в Севиля била да напише обстоен доклад за ситуацията, като включи, ако е възможно, разкриването на Висперас. Но той все още нямал информация за хакера. Отец Оскар щял да си замине, а Кварт не успял да прецени дали той има нещо общо с това или не. Освен това трябвало да прегледа полицейските доклади и архиепископското разследване на смъртта на двамата души в църквата. В допълнение — той показа джоба на якето, където беше сложил картичката на Карлота Брунер — трябвало да разреши мистерията с нея и страницата, отбелязана в Новия завет.

— Кого подозирате? — попита Макарена.

Те стояха в прохода под арката, до малкия бароков олтар на Девата, обграден от стъкло, където смехът на Кварт отекна сухо и безчувствено.

— Всички — каза той. — Дон Приамо Феро, отец Оскар, приятелката ви Грис Марсала… Дори вас. Всеки е заподозрян, че го е извършил или че си премълчава. — Той се огледа, докато влизаха в двора на Алкасар, сякаш очакваше да намери виновниците там, дебнещи в засада. — Сигурен съм, че всички се прикривате един друг. Ако само един от вас говори искрено в продължение на тридесет секунди, моето разследване ще приключи.

Макарена стоеше до него и го гледаше внимателно, притиснала раничката до гърдите си.

— Така ли мислите? — попита тя.

Кварт вдъхна аромата на портокаловите дървета, който изпълваше двора.

— Сигурен съм — каза той. — Висперас е един от вас и е изпратил съобщението, за да привлече вниманието на Рим и да помогне на отец Феро да спаси църквата си… В своята наивност той смята, че обръщението към папата ще помогне на истината да победи. Че истината не може да навреди на една справедлива кауза. Но после аз идвам в Севиля, готов да открия истината, която Рим търси, която вероятно не е точно такава, каквато си я представяте всички вие. Може би затова никой не ми помага, а вместо това аз се сблъсквам със загадка след загадка, включително тази с картичката.

Те прекосиха площада. Понякога стъпките им ги доближаваха един до друг и Кварт усещаше парфюма й, жасмин с примеси на портокалов цвят. Тя ухаеше също като града.

— Може би идеята е не да се помогне на вас — каза тя, — а на другите. Може би това се прави, за да разберете какво става.

— Разбирам поведението на отец Феро. Но разбирането ми не помага. Вие изпратихте съобщението си, като се надявахте тук да дойде благ свещеник, изпълнен със симпатия, а ви изпратиха войник, въоръжен с меча на Исус Навин (Старозаветен пълководец, наследник на Мойсей — (Б. р.)). — Той поклати глава. — Защото аз съм войник като сър Мархолт, когото сте харесвала като младо момиче. Работата ми е да съобщавам фактите и да откривам виновните. Другите са тези, които проявяват съчувствие и намират разрешение, ако това е възможно. — Той млъкна и леко се усмихна. — Няма смисъл да се прелъстява пратеникът.

Стигнаха до лъкатушещ проход, който водеше към Санта Крус. Докато вървяха, сенките им се сливаха върху бялата мазилка на стените. Беше необичайно интимно и Кварт се почувства облекчен, когато излязоха в нощта на другия край.

— Така ли мислите? — попита тя. — Че се опитвам да ви прелъстя?

Кварт не отговори. Вървяха мълчаливо покрай стената, после завиха по тясна уличка, която ги отведе в стария еврейски квартал.

— Сър Мархолт също е защитавал справедливите каузи — каза тя.

— Времената са били различни. Пък и вашият сър Мархолт е просто творение на Джойн Стайнбек. Вече няма справедливи каузи. Дори моята не е такава. — Той млъкна, сякаш размишляваше върху истината в думите си. — Но тя е моя.

— Забравяте отец Феро.

— При него не става дума за справедлива кауза, а за личен избор. Всеки се оправя както може.

— Моля ви, гледала съм „Казабланка“ поне 20 пъти. Само това ми липсваше, свещеник, който играе на изгубил илюзиите си герой. Свещеник, който се смята за Хъмфри Богарт.

— Не се смятам за Богарт, по-висок съм. Все едно, грешите. Вие нищо не знаете за мен. — Тя продължи да върви напред, втренчена право пред себе си, сякаш не искаше да го чуе. Искаше му се да я хване за ръката и да я задържи, но се овладя. — Не знаете защо съм свещеник, нито защо съм тук, нито какво съм направил, за да бъда тук — каза той. — Не знаете колко хора като Приамо Феро съм срещал през живота си или какво правя с тях, когато получа заповед. — Говореше горчиво, защото знаеше, че думите му са излишни. Как би могла тя да го разбере! Тя се обърна към него и каза:

— Звучи тъй, сякаш съжалявате, че не разполагате с глава, която да изпратите със следващата поща в Рим. — Тя се приведе към него. — Мислел сте, че ще бъде лесно, нали? Но аз знаех, че нещата ще бъдат различни, щом опознаете жертвата си.

— Грешите — каза Кварц; като задържа погледа й. — Това, че опознах отец Феро няма значение, поне на официално ниво.

— А на неофициално? — Тя почука по челото си. — Сигурно имате и собствени мисли.

— Това ми е работата. Но аз познавах много от „жертвите си“, както се изразихте. И това нямаше значение.

Въздишката й беше презрителна.

— Предполагам, че е така. Сигурно затова си купувате костюми по поръчка от скъпи шивачи, носите скъпи обувки, кредитна карта и страхотен часовник. — Тя го огледа от глава до пети, враждебна и предизвикателна. — Те са вашите тридесет сребърника.

Беше ядосана и Кварт започна да се чуди докъде смята да стигне. Стояха един срещу друг на тясната уличка. Над тях, отрупаните с цветя балкони от двете й страни, почти се докосваха.

— Тези дрехи — каза Кварт, като хвана ревера си и й го показа — тези обувки и кредитни карти, този часовник, са много полезни, когато се опитваш да впечатлиш сръбски генерал или американски дипломат. Има свещеници-работници, женени свещеници, свещеници, които отслужват всяка сутрин литургия и свещеници като мен. И аз не мога да ви кажа от кого зависи съществуването на другия. — Той се усмихна иронично, но вниманието му беше другаде — Макарена беше твърде близо, а улицата — твърде тясна. — Въпреки че вашият отец Феро и аз сме единодушни в едно: никой от нас не си прави илюзии по отношение на работата си.

Той спря внезапно, уплашен от нуждата да се оправдае пред нея. Бяха сами на улицата, осветена от далечна лампа. Тя изглеждаше прекрасно, разтворените й устни разкриваха бели зъби. Дишаше бавно, със спокойствието на жена, която е красива и го знае. Изражението й вече не беше презрително. Кварт почувства физически, мъжки страх, подобен на замайване. Трябваше да направи усилие да не отстъпи и да се облегне на стената.

— Защо не ми кажете какво знаете? — попита той.

Тя го погледна, сякаш беше очаквала нещо друго. Очите се преместиха върху якичката му.

— Може и да не ми вярвате, но аз знам много малко — каза тя накрая. — Мога да отгатна някои неща. Но няма да бъда тази, която ще проговори. Вършете си работата, и оставете другите да вършат своята.

Кварт тръгна отново по тясната уличка. Тя го последва мълчаливо, притиснала раничката до гърдите си.

* * *

В „Лае Тересас“ бутовете пушена шунка висяха между бутилки „Ла Гита“, стари плакати за фестивала през Страстната седмица и априлския карнавал и избелели снимки на стройни, сериозни и отдавна мъртви тореадори. На бара келнерите записваха поръчките на клиентите, докато Пепе, управителят, режеше тънки филии шунка „Хабуго“ с дълъг, остър като бръснач нож и тихичко си припяваше:

Колко се радвам,

скъпи братовчеде,

колко се радвам

да ям шунка „Серано“.

Той се обръщаше към придружителката на Кварт с „доня Макарена“ и без никой от тях да е поръчвал, им донесе тапас със свинско в доматен сос, свински наденички, печени на грил гъби и две високи чаши със златиста, ароматна мансаниля. До вратата, облегнат на бара до Кварт, редовен клиент с червендалесто лице добросъвестно пресушаваше една след друга чашите вино. От време на време Пепе спираше да пее и без да спира да реже шунка, разменяше по няколко думи с него за футболния мач между „Севиля“ и „Бетис“, който предстоеше.

— Фантастично — повтаряше червендалестият мъж с пиянска упоритост.

Пепе кимна и отново запя, а мъжът се върна към виното си. Една сива мишка показа главичка от джоба на якето му. От време на време мъжът й даваше парченца сирене от чинията до него на бара. Гризачът усърдно дъвчеше сиренето и никой не изглеждаше изненадан.

Макарена отпи от мансанилята си и се подпря на лакът на бара, спокойно, сякаш си беше у дома. Всъщност тя се движеше из целия квартал Санта Крус, сякаш беше част от дома й и в известен смисъл беше така, или е било столетия наред — всеки ъгъл беше запечатан в генетичната й памет, познат на териториалния й инстинкт. Кварт осъзна, че не би могъл да си представи квартала и дори града без нейното присъствие, без тъмната й коса, прибрана на тила, белите зъби и тъмните очи — и тази мисъл обърка агента на ИВД. Още веднъж се сети за картините на Ромеро де Торес и старата тютюнева фабрика, която в момента беше приютила университета. Кармен, тютюноработничката, която навива влажните тютюневи листа върху загорялото си бедро. Той вдигна поглед и очите му срещнаха нейните, приковани върху него.

— Харесва ли ви Севиля? — попита Макарена.

— Много — отвърна той, като се чудеше дали тя може да отгатне мислите му.

— Това е много особено място. — Тя зачопли своите тапас. — Тук миналото и настоящето живеят ръка за ръка. Грис казва, че ние, севилците, сме стари и мъдри. Приемаме всичко и смятаме, че всичко е възможно. — Тя хвърли бърз поглед към червендалестия им съсед и се усмихна. — Дори да споделяш сиренето си в бара с мишка.

— Вашата приятелка добра ли е с компютрите?

Погледът, който му хвърли, беше почти възторжен.

— Никога не се отказвате, нали? — попита тя, набоде една гъба с клечката от коктейла и я изяде. — Умът ви работи еднопосочно. Защо не я попитате?

— Питах я. Отговори уклончиво като всички останали.

Един мъж влезе в бара. Беше пълен, около петдесетгодишен, облечен в бяло. За миг Кварт изпита чумството, че го е виждал някъде и преди. Когато минаваше край тях, мъжът повдигна шапката си и се огледа, сякаш търсеше някого. После погледна часовника си и излезе през другата врата, като размахваше бастун със сребърна дръжка.

Кварт забеляза, че лявата му буза беше зачервена и намазана с мехлем и че мустаците му изглеждат странно, сякаш бяха опърлени.

— А пощенската картичка? — попита Кварт Макарена. — Има ли Грис Марсала достъп до сандъка на пралеля ви Карлота?

Тя се усмихна, сякаш се забавляваше от настойчивостта му.

— Знае къде е, ако това имате предвид. Но съвсем лесно би могъл да е дон Приамо. Или отец Оскар, дори аз. Или майка ми… Представяте ли си херцогинята с кока-колата си, нахлурила бейзболна шапка с козирката назад, да се промъква във ватиканската компютърна система в малките часове?

Тя потопи парче месо в доматения сос и го предложи на Кварт.

— Боя се, че разследването ви може да се окаже абсурдно.

Докато вземаше коктейлната пръчица от Макарена, пръстите на Кварт докоснаха нейните.

— Бих искал да видя този сандък — каза той.

Тя го наблюдаваше как яде.

— Сега? Само вие и аз? — Тя се усмихна. — Това е доста рисковано, нали? Макар да подозирам, че истинската ви цел е да видите какъв компютър имам. — Пепе постави чиния шунка пред тях и тя разсеяно погледна розовите парчета, изпъстрени с ароматна сланина. — Защо не? Ще има какво да разказвам на приятелите си. Би ми се искало да видя лицето на архиепископа, когато разбере. — Тя наклони глава встрани замислено. — Или лицето на съпруга ми.

Кварт погледна сребърните халки в ушите й.

— Не искам да ви създавам неприятности — каза той.

Тя се засмя.

— Неприятности? Надявам се Панчо да позеленее от завист и да закипи от ревност. Ако чуе, че не само сделката му с църквата пропада, но и един интересен свещеник се върти около мене, ще полудее. — Тя внимателно погледна Кварт. — И ще стане опасен.

— Звучи обезпокоително. — Кварт допи чашата си с мансаниля, без да изглежда ни най-малко притеснен.

— Все пак — каза Макарена след известен размисъл — за вас ще бъде по-добре да видите сандъка на Карлота. Ще добиете по-ясна представа какво означава „Богородица със сълзите“.

— Вашата приятелка Грис — каза Кварт и си взе парче шунка — се оплаква, че парите за реставрацията са свършили…

— Вярно е. Херцогинята и аз имаме колкото да преживяваме, а енорията няма пари. Дон Приамо има малка заплата, а неделните помощи не са достатъчни дори за свещите. Понякога се чувстваме като изследователите от филмите, над които кръжат лешояди. Например в четвъртък — сцената е странна.

Пред двете чаши мансаниля тя разказа на Кварт, че „Богородица със сълзите“ не може да бъде докосната, докато там се отслужва литургия за душата на нейният прадядо Гаспар Брунер де Лебрия в осем сутринта всеки четвъртък. Той починал един четвъртък през 1709 година. Затова представител от архиепископството и нотариус, нает от Панчо Гавира, присъствали в църквата всеки четвъртък, на една пейка в дъното, в очакване на най-малката грешка или нередност.

Кварт каза, че не може да повярва и двамата се засмяха. Но Макарена скоро стана отново сериозна.

— Изглежда детинско, нали? Всичко да зависи от такова малко нещо. — Тя вдигна чашата към устните си, но спря и я остави. — Всичко, което е нужно, за да се унищожи църквата, е свещеникът да не отслужи литургията в четвъртък или да се отклони от общоприетата формула. Тогава архиепископът на Севиля и банка „Картухано“ ще спечелят… Ето защо се тревожа, че отец Оскар си отива. Те ще опитат да направят нещо срещу дон Приамо.

Тя наистина изглеждаше уплашена. Кварт не знаеше какво да мисли.

— Трудно е да се допусне — каза той най-накрая. — Не харесвам много монсиньор Корво, но съм сигурна, че никога не би позволил…

Тя вдигна ръка, сякаш за да я сложи на устните му.

— Не говоря за архиепископа — каза тя. После се отдръпна, обърна се към бара и се заигра с ръба на чашата на Кварт.

„Опитваш се да ме объркаш“, помисли си той. Не знаеше дали тя играе по своя инициатива или заради другите; дали целта е да прелъсти пратеника или да неутрализира врага. Фактът беше, че всички те, под претекста да го накарат да узнае другата страна на историята, напълно го объркваха. „Трябва ти нещо солидно, за което да се хванеш“, каза си той. „Работата ти разследването, църквата, нещо. Информация и факти, въпроси и отговори. Ясен ум, спокойствие като нейното. Жената е оръдие на дявола, примамка към вечното проклятие, враг на човечеството и безсмъртната душа. Стой далеч от нея или е свършено с теб, Лоренцо Кварт. Как беше казал монсиньор Спада? «Ако духовникът държи парите далеч от джоба си и краката си далеч от женско легло, има шанс да спаси душата си». Или нещо такова“.

— Като стана дума за пари — започна той. Трябваше да задава въпроси. Беше тук, за да води разследване, а не да позволява на Кармен от тютюневата фабрика да слага пръсти върху устните му. — Мислили ли сте да продадете картините във вестиария, за да довършите реставрацията?

— Те не струват нищо. Онзи Мурильо не е истински.

— Ами перлите?

Тя го погледна, сякаш беше казал невероятна глупост.

— Защо Ватиканът не продаде художествената си колекция и не раздаде парите на бедните? — попита тя.

Довърши питието си, извади портфейла си и поиска сметката. Кварт настоя да плати, но тя не искаше и да чуе. Управителят се извини: съжалявам, отче, доня Макарена е редовен клиент и тъй нататък.

Излязоха на улицата. Сенките им се удължиха в светлината на уличните лампи. В участъците без светлина, луната ги осветяваше, бяла и почти пълна, между сенките на стрехите и балконите, които почти се докосваха над главите им. След малко Макарена проговори.

— Вие още не разбирате — каза му тя саркастично. — Тези перли са сълзите на Карлота. Наследството на капитан Халок.

* * *

В тесните улички стъпките отекваха силно, затова тримата заговорници вървяха на голямо разстояние от двойката и последователно минаваха покрай тях, за да не предизвикат подозрение. Понякога дон Ибраим и Ла Ниня Пунялес, докато Ел Потро Мантелете оставаше отзад, друг път само той или с Ла Ниня подръка — ръката, която не беше обгоряла или превързана, но винаги държаха под око свещеника и младата херцогиня. Това не беше лесно, защото улиците на Санта Крус се извиваха и лъкатушеха, а често бяха и задънени. Един път тримата колеги трябваше набързо да се изтеглят, панически отстъпвайки на пръсти в сенките, когато Кварт и Макарена стигнаха до задънен площад и се върнаха по пътя, по който бяха дошли, след като постояха и поговориха няколко минути.

Сега всичко беше наред. Двойката вървеше по улица с плавни завои и широки порти, така че можеше да бъде следена без много риск. Успокоен, дон Ибраим — огромна бледа сянка в тъмнината, — извади пура и я сложи в устата си, като сластно я въртеше между пръстите си. Лъжливият адвокат почувства как го залива вълна от обич, докато гледаше приятелите си. Те изпълняваха много съвестно задачата си. На тихите места Ла Ниня сваляше обувкиге си с високи токчета, за да не вдига шум. Вървеше с грация, която годините не и бяха отнели, понесла обувките и чантата си, в която бяха плетивото й, фотоапаратът на Перехил и изрезката за мъжа със зелени очи, който беше убил заради нейната любов. Вечната Ниня в роклята си на точки, боядисаната коса, масурите като на Естрелита Кастро — певица на фламенко, отправила се към въображаемото си tablao. До нея сериозният и мъжествен Ел Потро я подкрепяше със здравата си ръка, съзнаващ, че това е най-голямата почит, която би могъл да окаже на жена като нея.

С бастуна си под мишница, дон Ибраим запали пурата. Пъхна в джоба си очуканата сребърна запалка — спомен от Габриел Гарсия Маркес, когото дон Ибраим твърдеше, че познавал, когато авторът на „Никой не посещава полковник Парамо“ е бил скромен журналист в Картахена де Индиас — и напипа билетите за неделната корида, купени същия следобед от Ел Потро.

В свободното си време бившият тореадор и боксьор работеше с група играчи на „тука има-тука няма“ близо до моста на Триана. Той беше защитник на момчето, което държеше трите чаши и малкото топче. Сега я виждате, сега — не, хайде, господине, заложете двадесет и пет хиляди песети. Наоколо съучастниците ги заобикаляха, а двама мъже на ъгъла следяха за полиция. С мрачен и отговорен вид, облечен в карирано сако, което му беше твърде малко, Ел Потро вдъхваше доверие. Благодарение на неговото представление той и колегите му бяха освободили един пуерторикански турист от дебела пачка долари. И за да се реваншира за гафа с бутилката от „Анис дел Моно“, Ел Потро подари на дон Ибраим и Ла Ниня скъпи билети за коридата. Беше инвестирал цялата си сутрешна заработка в трите билета, защото щяха да участват наистина големи имена: Коро Ромеро, Еспартако и Енрике Понсе (Коро Маестрал беше оттеглен в последната минута без обяснение) и шест — цели шест бика „Карденал и Мурубе“.

Дон Ибраим издуха облак дим и докосна нежната кожа на бузата си, която внимателно беше намазана с мехлем. Мустаците и веждите му бяха опърлени, но не можеше да се оплаче: бяха се отървали само с повърхностни обгаряния, една съсипана маса, почернял таван и голям страх. Особено, когато видяха Ел Потро да тича из стаята с пламтяща ръка като във филма с Винсент Прайс във восъчния музей. С голямо присъствие на духа, призовавайки Дева Мария, Ла Ниня поля дон Ибраим със сифона за сода и хвърли одеяло върху масата, за да угаси огъня. След това имаше само дим, обяснения, съседи, тропащи по вратата и един много неудобен момент, когато пожарникарите пристигнаха и не откриха огън, а само тримата почервенели партньори. По мълчаливо съгласие никой от тях не споменаваше за нещастния индицент. Защото, както каза дон Ибраим, вдигнал пръст, след като Ла Ниня се върна от аптеката с туба мехлем и много марля, има болезнени епизоди в живота, които е по-добре да се забравят.

Свещеникът и младата херцогиня изглежда бяха спрели, за да си поговорят, защото Ла Ниня и Ел Потро дискретно изчакваха на ъгъла, опрени на стената. Дон Ибраим беше доволен от почивката — не беше лесна работа да маневрира обемистото си тяло по тесните дълги улици. Той погледна към луната и дръпна от пурата, чийто дим нежно се изви на спирали в сребристата лунна светлина. Дори миризмата на урина и боклук, която се носеше край някои от баровете в най-тъмните улички, не можеше изцяло да заглуши аромата на портокалови цветове, жасмин и цветя, които отрупваха балконите. Докато вървяха, чуваха иззад щорите приглушена музика, откъслеци от разговори, диалог от филм или аплодисменти от някое телевизионно шоу. От близката къща се чуха няколко такта болеро, които напомниха на дон Ибраим за други лунни нощи по различни улици и той потъна в носталгията по своето двойно минало — истинското и измисленото, — които се смесваха в паметта му като серия от елегантни вечери по топлите плажове на Сан Хуан, дълги разходки из стара Хавана, аперитиви в Лос Порталес де Веракрус, докато мариачи пееха „Божествени жени“ от неговия приятел Винсенте или „Хубавата Мария“ — песен, за чието композиране той беше изиграл главна роля. Или може би, каза си той, докато дърпаше продължително от пурата, му липсваше само младостта. И мечтите, които животът винаги унищожава.

Все пак, помисли си дон Ибраим, когато Ел Потро и Ла Ниня продължиха и той ги последва, винаги щеше да има Севиля, части от която така силно му напомняха за места от миналото. Защото под определен ъгъл, сред цветовете и светлината, в този град както никъде другаде, ясно се долавяше тихото бръмчене, с което изчезваше времето, или може би самият град. Дон Ибраим дръпна отново от пурата си и тъжно кимна: просяк беше заспал до един вход, завит с вестници и картони и празна чиния до себе си. Инстинктивно, той бръкна в джоба си и намери монети под билетите за коридата и запалката на Гарсия Маркес. С усилие се наведе и остави монетата до спящата фигура. Десет крачки по-нататък осъзна, че вече няма дребни за обаждането до Перехил. Замисли се дали да не се обърне и да си вземе монетата, но се спря. Ел Порто или Ла Ниня сигурно имаха дребни. Подаянието беше демонстрация на вяра. И не би било почтено да го отмени.

* * *

Светът е малък, но след тази нощ Селестино Перехил често се чудеше дали срещата на шефа му с младата херцогиня и свещеника от Рим беше случайност или тя нарочно се разхождаше под носа на Гавира, знаейки, че в този час съпругът й (или бившият й съпруг) винаги пие в бар „Локо де ла Колина“. Гавира седеше на претъпканата тераса с приятелката си, а Перехил беше вътре, на бара, близо до вратата в ролята си на бодигард. Гавира си беше поръчал шотландско малцово уиски с лед, наслаждаваше се на първата глътка и се възхищаваше на приятелката си — привлекателна севилска манекенка, която въпреки явния дефицит в интелектуално отношение, или точно заради него, беше станала известна с едно изречение в телевизионна реклама за някакъв модел сутиени. Фразата гласеше „Всичко това е мое“ и Пенелопи Хайдегер, която анатомически имаше правото да направи подобно изявление, я произнасяше с унищожителен ефект. Гавира явно се подготвяше да се наслади на това „всичко“, което й принадлежеше, през следващите няколко часа. Нелош начин, помисли Перехил, шефът му да престане да мисли за банка „Картухано“, църквата и всичко, което превръщаше живота му в ад.

Телохранителят приглади косата си и се огледа. От мястото си до вратата виждаше чак до ъгъла на улица „Пласентинес“. Имаше и добър изглед към краката на Пенелопи, чиято къса пола от ликра разкриваше голяма част от бедрото й, в близост до кръстосаните крака на Гавира. Температурата беше приятна и Гавира беше по риза, с разхлабена връзка, а сакото му беше преметнато на стола. Въпреки проблемите си, той изглеждаше добре със сресаната си назад коса и излъчваше аромат на богатство с блестящия златен часовник върху силната си загоряла китка. Слушаха „Европа“ на Сантана. Щастлива, мирна, почти домашна сцена, помисли Перехил. Всичко изглежда вървеше гладко. Нямаше и помен от Циганина Майрена или Пилето Муелас и сърбежът в уретрата му беше изчезнал благодарение на шише „Бленокс“. В този миг , той се беше отпуснал напълно, изпълнен със сияйни надежди за себе си и своя шеф. Гледаше две хубави момичета, които седяха отзад и вече беше установил визуален контакт. Докато си поръчваше още едно уиски („Дванадесетгодишно“, каза той на келнера с апломб на космополит), изведнъж се зачуди как вървят нещата за дон Ибраим, Ел Потро и Ла Ниня и къде ли са по това време на нощта. Последния път, когато му се обадиха, щяха да подпалят част от църквата, колкото да бъде затворена и литургията в четвъртък да не се състои. Оттогава не беше чул нищо от тях. Вероятно щеше да намери съобщение на телефонния секретар, когато се прибереше. С тези мисли Перехил отпи от уискито си. После видя младата херцогиня и свещеника от Рим да завиват иззад ъгъла и едва не се задави с леденото кубче.

Приближи се към вратата, но остана вътре. Надушваше предстоящото нещастие. Не беше тайна, че Гавира беше болезнено ревнив по отношение на все още законната си жена. Но дори да не беше, предната корица на „Q&S“ и снимките с бикобореца бяха достатъчна причина банкерът да бъде бесен. На всичко отгоре свещеникът беше красив, добре облечен, елегантен. Приличаше на Ричард Чембърлейн в „Птиците умират сами“, но беше по-мъжествен. Перехил се разтрепери, особено когато видя Ел Потро с Ла Ниня под ръка дискретно да показва глава иззад ъгъла. След малко дон Ибраим се присъедини към тях и тримата съучастници застанаха там, объркани и без да успеят да прикрият смущението си. Перехил си пожела земята да го погълне.

С туптяща в слепоочията му кръв, Гавира бавно се изправи, като се опитваше да се овладее.

— Добър вечер, Макарена — каза той.

„Никога не следвай първоначалния си импулс, беше му казал старият Мачука, когато започваше кариерата си. Успой адреналина, направи нещо с ръцете си и освободи ума си. Печели време“. Затова той облече сакото си и внимателно го закопча, докато гледаше в очите на съпругата си, студени като лед.

— Здравей, Панчо — каза тя, като едва погледна тясната пола и бюста на събеседницата му, които бяха станали част от националното богатство.

За момент Гавира не беше сигурен кой кого позори. Всички на терасата, на бара и по цялата улица ги наблюдаваха.

— Ще пийнете ли нещо?

Каквото и да говореха враговете му, не можеха да отрекат, че има железни нерви. Той се усмихна учтиво, макар че всичките му мускули бяха напрегнати, червена пелена замъгляваше зрението му и кръвта биеше още по-оглушително в слепоочията му. Поправи вратовръзката си и се втренчи в свещеника, като чакаше да ги представят. Духовникът беше много елегантно облечен, в черен костюм по поръчка, черна копринена риза и кръгла якичка. На всичко отгоре беше висок. Гавира мразеше високи мъже. Особено, когато съвсем открито се разхождаха вечер из Севиля със съпругата му. Чудеше се дали хората биха се възмутили, ако удари свещеника в лицето.

— Панчо Гавира. Отец Лоренцо Кварт.

Продължаваха да стоят прави. Пенелопи все още седеше, забравена и изолирана за момента. Гавира раздруса ръката на Кварт, като я стисна здраво, а свещеникът му отвърна със същата сила. Очите на свещеника бяха спокойни, и банкерът си каза, че няма причини да смята, че той е замесен. Но когато се обърна към съпругата си, очите на Макарена бяха като ножове. Гневът започваше да взема връх. Усещаше, че всички го гледат. Щяха да говорят за това цяла седмица.

— Сега излизаш със свещеници, така ли?

Не искаше да прозвучи така. Изобщо не искаше да го казва, но беше твърде късно. По устните на Макарена проблесна тържествуваща усмивка и той разбра, че е попаднал в капан. Това го накара да се вбеси още повече.

— Това беше изключително грубо, Панчо — каза тя.

Беше ясно как се чувства и каквото и да кажеше или направеше той, щеше да бъде забелязано и използвано срещу него. А на тази тераса присъстваше цяла Севиля. Тя можеше да представи свещеника дори като свой изповедник. Междувременно високият духовник чакаше, наблюдавайки и двамата безмълвно. Очевидно не искаше проблеми, но не беше разтревожен. Изглеждаше дори дружелюбен, застанал там мълчаливо, с вид на спортист, на баскетболист в траурно облекло от Армани.

— Как върви безбрачието, отче?

Сякаш някакъв друг Панчо Гавира беше поел командването и банкерът нямаше друг избор, освен да продължава. Приел съдбата си, той се усмихна, след като го каза. С широка усмивка. По дяволите всички жени, казваше тя. Тяхна е вината, че ние с теб стоим тук, лице в лице.

— Добре, благодаря. — Гласът на свещеника беше овладян и спокоен, но Гавира забеляза, че той леко се е извърнал на една страна. Също така беше извадил лявата си ръка от джоба.

Този свещеник и друг път се е бил, помисли банкерът.

— Дни наред се опитвам да говоря с теб — каза Гавира на Макарена, но без да сваля очи от свещеника. — Никога не вдигаш телефона.

Тя презрително сви рамене.

— Няма за какво да говорим — отговори бавно и ясно. — Пък и бях заета.

— Виждам.

На стола си, госпожица Хайдегер кръстосваше и прибираше краката си за радост на минувачите, клиентите и келнерите. Свикнала да бъде център на вниманието, тя беше много недоволна.

— Няма ли да ме представиш? — попита манекенката Гавира.

— Млъкни. — Банкерът отново погледна към свещеника. — Колкото до вас…

С ъгълчето на окото си виждаше, че Перехил се е приближил, в случай, че му дотрябва. Точно тогава един мъж в карирано сако и превързана ръка мина покрай тях. Имаше сплескан нос като на боксьор и погледна кратко към Перехил, сякаш очакваше сигнал от него. Когато не получи такъв, продължи по улицата и изчезна зад ъгъла.

— Колкото до мен? — попита свещеникът.

Беше невъзмутимо спокоен и Гавира се чудеше как да се измъкне, без да изгуби достойнството си, но и без да предизвиква скандал. Макарена стоеше между тях и се наслаждаваше на ситуацията.

— Севиля много заблуждава, отче — каза Гавира. — Ще бъдете изненадан колко опасна може да бъде, когато не спазвате правилата.

— Правилата? — Свещеникът го изгледа студено. — Изненадвате ме, Мончо.

— Панчо.

— О!

Банкерът почувства, че губи самообладание.

— Не обичам свещеници, които не носят расо — каза той и стисна челюсти. — Изглеждат така, сякаш се срамуват, че са свещеници.

Духовникът го погледна безизразно.

— Не ги обичате — повтори той, сякаш размишляваше върху думите му.

— Никак даже. — Банкерът поклати глава. — Освен това тук омъжените жени са свети.

— Не ставай идиот — каза Макарена.

Свещеникът погледна към бедрата на госпожица Хайдегер, а после отново към Гавира.

— Разбирам — отвърна той.

Гавира насочи пръст към гърдите на духовника.

— Не — каза той с нисък, плътен и заплашителен глас. Съжаляваше за всяка дума, веднага щом я изговореше, но не можеше да се спре. Беше като в кошмар. — Не разбирате.

Свещеникът огледа пръста на Гавира. Червената пелена пред очите на банкера ставаше все по-плътна. Той по-скоро усети, отколкото видя Перехил да се приближава — верният служител, готов да защити шефа си. Сега Макарена изглеждаше разтревожена, сякаш нещата бяха стигнали по-далеч, отколкото беше очаквала. Гавира изпита силно желание да удари и нея, и свещеника, да освободи целия гняв, натрупан през последните няколко седмици заради провала на брака му, църквата, „Пуерто Тарга“, борда на директорите, който след няколко дни щеше да реши бъдещето му в „Картухано“. Целият му живот премина пред очите му — битката да се издигне, сложните маневри с дон Октавио, женитбата му с Макарена. Той беше рискувал безброй пъти и беше печелил. И сега, когато почти беше успял, „Богородица със сълзите“ стърчеше в центъра на Санта Крус като опасен риф. Залогът беше всичко или нищо, или я заобикаляш, или потъваш. Щом спреш да въртиш педалите, ще паднеш, както му беше казал старият банкер.

Гавира направи огромно усилие да не удари свещеника, който беше взел една чаша от масата. Беше чашата на Гавира. Държеше я небрежно, но като оръжие. Гавира осъзна, че Кварт не беше от свещениците, които обръщат и другата буза. Това внезапно го охлади и го накара да погледне мъжа с любопитство, дори с известно уважение.

— Това е моята чаша, отче — каза той.

Свещеникът се извини с лека усмивка. Той остави чашата на масата, където Пенелопи нетърпеливо потропваше с лакираните си нокти и след като му кимнаха, той и Макарена продължиха пътя си, без нито дума повече. Гавира отпи голяма глътка от уискито. Наблюдаваше ги замислено, докато Перехил зад него въздъхна с облекчение.

— Откарай ме вкъщи — намуси се Пенелопи.

Гавира, който наблюдаваше как съпругата му и свещеникът изчезват зад ъгъла, дори не се обърна. Изпразни чашата си и едва се въздържа да не я удари в земята.

— Майната ти! — каза той.

Подаде чашата на Перехил с поглед, който беше като заповед. Перехил с лека въздишка хвърли чашата на земята, колкото можеше по-дискретно. Тя стресна една ексцентрична двойка, която точно минаваше покрай бара: дебел мъж, облечен в бяло, с шапка и бастун и хванала го подръка жена в рокля на точки, с масури като Естрелита Кастро, която носеше фотоапарат.

* * *

Тримата се събраха точно зад ъгъла, под арабския портик на джамията, на стълбището, което миришеше на конски тор и на старата Севиля. Дон Ибраим седна с мъка и поръси с пепел от пурата шкембето си.

— Имахме късмет — каза той. — Светлината беше достатъчна за снимките.

Заслужаваха няколко минути почивка. Той беше в добро настроение и се чувстваше доволен от добре свършената работа. Audaces fortuna llevat (Поредната грешка на дон Ибраим. В действителност сентенцията гласи „Audaces fortuna iuvat“ — Съдбата подпомага смелите (Б.р.)) и така нататък, макар че не беше сигурен дали llevat е подходящият глагол.

Ла Ниня седна до него, с подрънкващи гривни и обици и фотоапарат в скута.

— Така е — съгласи се тя с дрезгавия си глас. Събу обувките и разтърка кокалестите си крака, нашарени с разширени вени. — Перехил няма от какво да се оплаче този път. Наистина няма.

Дон Ибраим си повя с шапката и потърка опърлените си мустаци. В този миг на триумф пурата му ухаеше победоносно.

— Не — каза той тържествено. — Няма. Той сам видя, че всичко беше извършено с изрядна, почти военна точност. Не е ли така, Потро? Като командосите във филмите.

Ел Потро, който стоеше като на пост, тъй като никой не му беше казал да седне, кимна:

— Точно така.

— Накъде тръгнаха влюбените птички? — попита дон Ибраим и сложи шапката на главата си.

Ел Потро погледна надолу по улицата и каза, че са тръгнали към Аренал. Имаха достатъчно време да ги настигнат.

Дон Ибраим взе апарата от скута на Ла Ниня и му го подаде.

— Извади филма, преди да се развали.

Послушно, като използваше и здравата, и превързаната си ръка, Ел Потро отвори апарата, докато дон Ибраим търсеше другата ролка. Най-накрая я намери, извади я от кутията и я подаде на приятеля си.

— Нали пренави филма, преди да отвориш апарата? — попита той небрежно.

Ел Потро замря и се втренчи в него, после с трясък затвори апарата.

— Какво трябваше да пренавия? — запита той подозрително, свил вежди.

С новия филм в една ръка и пура в другата, дон Ибраим го гледа известно време.

— По дяволите — каза той накрая.

* * *

Те вървяха мълчаливо до Аренал. Макарена се обръщаше от време на време да погледне Кварт, но никой не проговори. Нямаше какво да си кажат, а той не можеше да я попита дали срещата със съпруга й е била случайна или планирана от нея. Помисли си, че навярно никога няма да узнае.

— Оттук е минал той — каза най-накрая Макарена, когато стигнаха до реката.

Слязоха по широките стълби, които водеха до кейовете на Гуадалкивир, в подножието на древната арабска кула, наречена „Златна“. Нямаше никакъв вятър и сенките на палмите и декоративните храсти бяха неподвижни в лунната светлина.

— Кой? — попита той.

— Капитан Халок.

Тъмни и тихи, туристическите корабчета бяха закотвени към понтоните по пустия бряг. Черната вода отразяваше светлините на Триана на отсрещния бряг, свързани от ивици автомобилни фарове по мостовете „Исабел Втора“ и „Сан Телмо“.

— Това е било старото пристанище на Севиля, — каза Макарена. Носеше якето си на раменете и все още притискаше кожената раничка към гърдите си. — Само преди столетие тук щеше да има кораби на док… Останките от оживената търговия с Америка. Кораби плавали надолу по реката към Санлукар и Кадис, преди да прекосят Атлантика. — Тя тръгна напред и спря до едно стълбище, което водеше към тъмната вода. — На старите снимки се виждат какви ли не плавателни съдове — бригантини, шхуни, скифове — закотвени на двата бряга… Там са били рибарските лодки и лодките с бели тенти, които превозвали тютюноработничките от Триана до тютюневата фабрика. Всички кранове и складове били тук, на този кей.

Тя млъкна и се обърна към Пасео дел Аренал, модерния купол на театър „Маестранса“, съвременните сгради, които се издигаха между тях и кулата Хиралда, осветена в далечината, и Санта Крус, скрит от погледа.

— Било е гора от мачти и платна — добави той. — Това е виждала Карлота от гълъбарника.

Те тръгнаха по кея в сенките, хвърляни от дърветата в лунната светлина. Млада двойка се целуваше под една улична лампа и Кварт видя, че Макарена я наблюдава със замислена усмивка.

— Вие страдате от носталгия — каза той — по една Севиля, която никога не сте познавала.

Усмивката й се разшири, после лицето й отново се скри в сянката.

— Това не е истина — отвърна тя. — Познавах я добре и още я познавам. Чета и мечтая много за този град. Някои неща ми казаха дядо ми и мама. Другите знам просто инстинктивно. — Тя докосна китката си, където се усещаше пулса. — Усещам ги тук.

— Защо избрахте Карлота Брунер?

Макарена се забави за миг, преди да отговори.

— Тя ме избра. — Обърна се към Кварт. — Вярват ли свещениците в духове?

— Не съвсем. Духовете не подхождат на електричеството, на ядрената енергия… Или на компютрите.

— Може би в това е тяхното очарование. Аз вярвам в тях, или поне в определен вид духове. Карлота била романтична млада жена, която четяла романи. Живеела обгърната от пашкула на един изкуствен свят, защитена от всичко. Един ден срещнала мъж, истински мъж. Сякаш била ударена от гръм. За нещастие, Мануел Халок също се влюбил в нея.

От време на време минаваха покрай неподвижната сянка на някой рибар, цигарата му припламваше, краят на въдицата проблясваше и стръвта разплискваше спокойните води. Риби пляскаха върху паважа на кея, блестящи на луната, докато нечия ръка не ги прибере в кофата.

— Разкажете ми за Халок — каза Кварт.

— Бил тридесетгодишен, беден, втори офицер на един от параходите, които плавали между Севиля и Санлукар. Срещнали се, когато Карлота пътувала по реката с родителите си. Казват, че той също бил красив и предполагам, че в униформа е изглеждал още по-добре. Знаете, че това често е вярно за моряците, войниците…

Тя сякаш щеше да добави нещо, но остави изречението недовършено. Минаха покрай туристическо корабче, закотвено на кея, тъмно и тихо. Кварт успя да различи името му на лунната светлина: „Хубавица“.

Макарена продължи.

— Халок бил заловен да се навърта край оградата на Каса дел Постиго и прадядо ми Луис накарал да го уволнят. Използвал цялото си влияние, а то било значително, за да се убеди, че човекът няма да си намери никъде работа. Отчаян, Халок решил да търси щастието си в Америка. Карлота обещала да го чака. Съвършен сюжет за любовен роман, не мислите ли?

Вървяха един до друг и понякога стъпките им отново ги сближаваха толкова, че почти се докосваха.

За да заобиколи един железен кнехт (Нисък железен стълб, за който се привързват лодки — (Бел. пр.)) в тъмнината, Макарена се оказа съвсем близо до Кварт, докосна го за пръв път и като че ли изминаха векове, преди да се отдалечи.

— Халок се качил тук на кораба си — каза тя. — Шхуна, наречена „Навзикая“. На Карлота не било разрешено дори да дойде и да се сбогува с него. От гълъбарника тя наблюдавала как корабът отплува надолу по реката; не било възможно да го види от толкова далеч, но твърдяла, че той е на палубата и маха с кърпичката си, докато корабът се изгубил от поглед.

— Как се развили нещата за Халок?

— Добре. След известно време му поверили командването на кораб и контрабандата на стоки между Мексико, Флорида и Куба. — В гласа й имаше оттенък на възхищение. Кварт си представяше Мануел Халок на мостика на кораба и стълб дим на хоризонта. — Казват, че не бил светец, че се занимавал и с пиратство. Някои от корабите, които пресекли пътя му, потънали без следа или били открити да се носят без управление, разграбени. Предполагам, че е бързал да забогатее и да се върне… Шест години той плавал из Карибско море и си извоювал сериозна репутация. Американците обявили награда зе главата му. Един ден акостирал неочаквано в Севиля с цяло състояние в банкноти и златни монети и кадифена кесия, която съдържала 20 прекрасни перли за сватбата.

— Макар че тя не му била писала?

— Да. Презполагам, че Халок също е бил романтичен. Той предположил, че прадядо ми е попречил на Карлота да му пише, но вярвал в любовта й и в известен смисъл бил прав. Тя му казала, че ще го чака и все още стояла в кулата и наблюдавала реката. — Макарена гледаше тъмните води. — Полудяла две години преди завръщането му.

— Успели ли да се видят?

— Да. Прадядо ми бил бесен. Отначало отказал. Бил арогантен мъж и обвинявал Халок за нещастието. В края на краищата по съвета на лекарите и молбите на съпругата си, се съгласил на среща. Един следобед капитанът доъл в двора, който познавате, в своята морскосиня униформа с позлатени копчета… Представяте си сцената, нали? Кожата му била набръчкана от слънцето, а мустаците и бакенбардите му били посивели. Казват, че изглеждал с двадесет години повече от възрастта си. Карлота не го познала. След десет минути часовникът ударил и тя казала: ″Трябва да се връщам в кулата. Той може да се върне всеки момент″. И си тръгнала.

— Какво направил Халок?

— Не казал нищо. Прабаба ми плачела, а прадядо ми бил обхванат от отчаяние. Халок си взел шапката и си тръгнал. Отишъл в църквата, където се надявал да се ожени и дал на свещеника перлите, които бил донесъл за Карлота. Прекарал нощта, скитайки из Санта Круз, и призори заминал с първия кораб, който вдигнал платна. Този път никой не го наблюдавал как размахва кърпичката си.

На земята се търкаляше празна кутия от бира. Макарена я побутна с крак във водата. Чу се тих плясък и двамата загледаха как малката черна форма отплува надалеч.

— Можете да прочетете останалата част от историята във вестниците от онова време — продължи тя. — Докато Халок бил на път към Карибите, през 1898 година в пристанището на Хавана бил взривен корабът „Мейн“. Испанското правителство дало официалното си одобрение на каперството срещу Северна Америка и Халок веднага получил позволително. Корабът му бил много бърз катер, „Манагуа“, въоръжен, с екипаж, събиран от кол и въже из Антилските острови. Той успял да пробие блокадата. През юни 1898 атакувал и потопил два търговски кораба в Мексиканския залив и влязъл в нощно сражение с военния кораб „Шеридан“. И двата кораба били сериозно повредени…

— Изглежда се гордеете с него.

Макарена се засмя. Бил прав. Каза му, че се гордее с мъжа, който можел да й бъде прачичо, ако не се били намесили глупостта и слепотата на семейството. Мануел Халок бил истински мъж до края. Знае ли Кварт, че той останал в историята като последният испански пират и единственият, участвал в испанско-американската война? Най-голямото му постижение било преминаването на блокадата на Сантяго. Влязъл в пристанището през нощта със съобщения и припаси за адмирал Сервена и на сутринта на трети юли излязъл в морето с другите кораби. Можел да остане в пристанището, тъй като бил моряк от търговския флот и не бил под командването на ескадрата, която всички смятали за обречена. Състояла се от стари, зле въоръжени кораби, които нямали шанс срещу американските бойни кораби и кръстосвачи. Но вдигнал платна. Тръгнал последен, след като всички испански кораби, които отплавали един след друг, били потопени или запалени. Не помислил да бяга. Вместо това дал пълен напред към вражеските кораби, с черен флаг, издигнат заедно с испанския. Когато го потопили, се опитвал да блъсне бойния кораб „Индиана“. Оцелели нямало.

Светлините на Триана, отразени в реката, проблясваха меко по лицето на Макарена.

— Добре знаете историята — каза Кварт.

Тя бавно се усмихна.

— Разбира се. Чела съм описанието на битката стотици пъти. Дори пазя изрезките от вестници в сандъка.

— Карлота никога ли не узнала?

— Не. — Макарена седна на една каменна пейка и затърси в раничката цигарите си. — Тя чакала още дванадесет години пред онзи прозорец, загледана в Гуадалкивир. Постепенно пристанището западнало, имало все по-малко и по-малко кораби. Шхуните вече не се носели нагоре и надолу по реката. И един ден тя също изчезнала от прозореца. — Тя сложи цигара в устата си и извади запалка. — Дотогава историята за Карлота и капитан Халок се била превърнала в легенда. Както казах, имало дори песни за тях. Тя била погребана в криптага на църквата, където щяла да се омъжи. По нареждане на дядо ми Педро, който станал глава на семейството след смъртта на бащата на Карлота, двадесетте перли били използвани за изобразяването на сълзи по лицето на Девата.

Тя запали цигарата си, като заслони пламъка с ръка. Изчака запалката да изстине и я върна обратно под презрамката на сутиена си, очевидно без да съзнава, че Кварт наблюдава нсяко нейно движение. Беше унесена в спомените за капитан Халок.

— Това била почитта на дядо ми — продължи Макарена — към паметта на сестра му и мъжа, който можел да му бъде зет. Сега църквата е всичко, което е останало от тях. — Тя погледна Кварт, сякаш едва сега си спомни, че и той е там. — И картичката.

— Съществувате и вие, и вашите спомени.

На лунната светлина усмивката на Макарена беше безрадостна.

— Аз ще умра като всички останали — каза тя тихо. — Сандъкът и съдържанието му ще свършат на някой търг, както и всичко друго, заобиколени от други прашни предмети. — Тя дръпна от цигарата си и рязко, сякаш презрително издуха дима.

Кварт седна до нея. Раменете им се докоснаха, но той не се отдръпна. Беше му приятно да е до нея. Ароматът на жасмин, смесен с мириса на тютюна, достигна до него.

— Затова водите своята война — каза той.

Тя кимна.

— Да. Моята война, не тази на отец Феро. Война срещу племето и забравата. — Тя говореше толкова тихо, че Кварт едва разбираше думите й. — Принадлежа към изчезваща раса и напълно го съзнавам. Всъщност това е хубаво, защото вече няма място за хора като мен и семейството ми, нито за спомени като моите… Нито за красиви тъжни истории като тази на Карлота Брунер и капитан Халок. — Пламъчето на цигарата й проблесна. — Това е моя лична война, защото отбранявам своето жизнено пространство. — Тя говореше по-високо и думите й бяха насочени пряко към Кварт. — Когато дойде време да умра, ще приема края си с чиста съвест. Като войник, който се предава едва когато е изстрелял последния си куршум. Изпълнила дълга си към името, което нося и нещата, които обичам. Това включва „Богородица със сълзите“ и паметта на Карлота.

— Защо всичко трябва да свършва така? — попита нежно Кварт. — Можете да имате деца.

Нещо пробяга по лицето на жената. Настъпи дълга тишина, преди тя отново да проговори.

— Не ме разсмивайте. Моите деца ще станат малки чужденци, застанали пред екраните на компютъра, облечени като децата в американските комедии. За тях името на капитан Халок ще звучи като излязло от анимационен филм. — Тя хвърли цигарата си в реката. — Затова предпочитам този край. Това, което съществува, ще умре с мен.

— А съпругът ви?

— Не знам. Засега той е в добра компания, както видяхте. — Тя презрително се засмя. — Нека го накараме да плати всичките си дългове… Все пак Панчо е мъж, който обича да потропва по бара за сметката си и да си тръгва с гордо вдигната глава. — Тя сведе глава и този жест сякаш символизираше поличба или заплаха. — Но този път цената ще бъде висока. Много висока.

— Има ли той още шансове?

Тя се извърна към него изненадана, с присмехулно изражение.

— При кого? За какво? За сделката с църквата? При онази малка уличница с големите цици? При мен? — Когато се размърда в тъмнината, очите й отразиха далечните светлини и бледия блясък на луната. — Всеки мъж има по-голям шанс при мен. Дори вие.

— Моля ви, не ме намесвайте — каза Кварт. Тонът му трябва да беше доста емоционален, защото тя млъкна заинтригувана.

— Защо да не ви намесвам? Би било прекрасен начин да си отмъстя. И много приятен. Поне така се надявам.

— На кого ще си отмъстите?

— На Панчо. На Севиля. На всичко.

Безшумна сянка на плоскодънен влекач се спускаше по реката. След малко приглушеното ръмжене на двигателите стигна до тях, но някак отдалечено от кораба, който сякаш се спускаше със собствени сили по течението.

— Прилича на призрачен кораб — каза тя. — Като шхуната, на която отплавал капитан Халок.

Единствената светлина на кораба, самотна лампа на борда, хвърли червен отблясък върху лицето й. Постепенно черненото изчезна и остана само малка зелена точица, която намаляваше в далечината, докато не се стопи напълно.

— Тя се появява през нощите — добави тя, — когато има пълнолуние. А Карлота гледа през прозореца си. Искате ли да отидем и да я видим?

— Кого?

— Карлота. Ще отидем в градината и ще чакаме. Както когато бях дете. Не искате ли да дойдете с мен?

Известно време Макарена го гледа мълчаливо.

— Чудя се — каза тя най-накрая — откъде вземате проклетото си спокойствие.

— Не съм толкова спокоен, колкото си мислите. — Кварт тихичко се засмя. — В момента ръцете ми треперят.

Истина беше. Трябваше да се въздържа да не посегне, да хване главата й под конската опашка и да я придърпа към себе си. Мили Боже! От дълбините на съзнанието му изплува спомена за смеещия се Спада. Отвратителни същества, Саломе, Йезавел. Дяволски създания. Тя протегна ръка, силете пръсти с неговите и усети, че той наистина трепери. Ръката й беше гореща. Докосваха се за пръв път след ръкостискането при поздрава. Кварт внимателно освободи ръката си и силно удари каменната пейка с юмрук. Болката стигна чак до рамото му.

— Мисля, че е време да се връщаме — каза той и се изправи.

Тя погледна ръката, а после лицето му, объркана. Безмълвно тръгнаха към Аренал, като избягваха да се докосват. Кварт хапеше устни, за да не изстене от болка. Чувстваше как кръвта се стича по пръстите му от наранените кокалчета.

* * *

Някои нощи са просто твърде дълги и тази още не беше свършила. Кварт току-що се беше върнал в хотела и взел ключа от сънливия портиер, когато видя Онорато Бонафе да го чака във фоайето. Между многото неприятни черти на този човек беше и навикът му да се появява в най-неудобните моменти.

— Може ли да поговорим, отче?

— Не.

Пъхнал наранената си ръка в джоба, с ключ в другата, Кварт тръгна към асансьора, но Бонафе му препречи пътя, като се усмихваше по същия мазен начин, както и при предишната им среща. Носеше същия измачкан бежов костюм и малката чанта висеше от китката му. Кварт погледна към сплъстената коса, увисналата гуша и лукавите малки очички на журналиста. Едва ли нещо добро го беше довело тук.

— Направих проучвания — каза Бонафе.

— Махайте се — каза Кварт и се накани да извика портиера, за да го изхвърли.

— Не сте ли любопитен да разберете какво научих?

— Не ме интересува нищо, което можете да ми кажете.

Бонафе изглеждаше обиден.

— Жалко — каза той и нацупи влажните си устни. — Можехме да се споразумеем. Предложението ми е великодушно. — Той леко се наклони от тлъстата талия надолу. — Вие ще ми кажете нещичко за тази църква и енорийския свещеник, което мога да използвам в статията, а в замяна аз ще ви дам малко информация, която не ви е известна. — Усмивката му се разшири. — И като стана дума, няма да споменаваме за малките ви вечерни разходки.

Кварт замръзна, невярващ на ушите си.

— Какво искате да кажете?

Журналистът изглеждаше доволен, че е привлякъл вниманието на свещеника.

— Нещо, което знам за отец Феро — каза той.

— Не, говоря за вечерните разходки — Кварт го прикова с поглед.

Бонафе пренебрежително махна с малката си ръка с маникюр.

— Какво да ви казвам? Нали знаете… — Той намигна. — Оживеният ви светски живот тук, в Севиля.

Кварт стисна ключа в здравата си ръка и се замисли дали да не удари с него мъжа. Но това беше недопустимо. Един свещеник, дори лишен от християнско смирение като Лоренцо Кварт, не би могъл да се бие с някакъв журналист за жена през нощта, само на двадесет метра от двореца на архиепископа и няколко часа след публичен скандал с ревнив съпруг. Макар че беше агент на ИВД, щяха да го заточат в Антарктика. Затова направи голямо усилие да се овладее. Отмъщението е мое, казва Бог.

— Предлагам ви споразумение — каза Бонафе. — Ще си кажем по няколко неща, няма да ви намесвам в историята и тонът ще бъде много приятелски. Можете да ми се доверите. Това, че съм журналист, не значи, че нямам принципи. — Той театрално се удари по гърдите на нивото на сърцето, а малките му очички блестяха цинично под подпухналите клепачи. — Истината е моя религия.

— Истината — повтори Кварт.

— Точно така.

— И каква истина ще ми кажете за отец Феро?

Журналистът се усмихна още по-широко. Сервилна, конспиративна гримаса.

— Добре. — Той загледа ноктите си. — Той е имал някакви проблеми.

— Всички ги имаме.

Бонафе изцъка с език със светски маниер.

— Не и такива — каза той и сниши глас, за да не го чува портиерът. — Очевидно в предишната енория не са му стигали парите. Затова продал някои неща, ценна икона, две картини… Не опазил Божията лоза, както трябвало. — Той се засмя на собствената си шега. — Изпил виното.

Кварт остана невъзмутим. Беше обучен да запомня информацията и по-късно да я анализира. Все пак се почувства засегнат. Ако това беше вярно, той трябваше да го знае. Но никой не го беше информирал.

— И какво общо има това с „Богородица със сълзите“?

Бонафе стисна устни.

— Теоретично нищо. Но трябва да се съгласите, че ще предизвика прекрасен малък скандал. — Мазната усмивка стана дяволита. — Ето какво е журналистиката, отче — малко оттук, малко оттам… Трябва ни само зрънце истина някъде и ето ти история за първа страница. По-късно може да бъде опровергана, или да получим повече информация, или нещо друго. Междувременно обаче са продадени двеста хиляди броя.

Кварт го погледна с отвращение.

— Преди малко казахте, че истината е ваша религия.

— Така ли казах? — попита Бонафе, глух за презрението на Кварт. — Сигурно съм имал предвид истината с малко „и“, отче.

— Излезте оттук!

— Съжалявам — Бонафе вече не се усмихваше. Погледна към ключа, който Кварт стискаше в лявата си ръка. А когато свещеникът извади и другата си ръка от джоба, с ожулени кокалчета, покрита със засъхнала кръв, тревожният поглед на журналиста започна да се мести от едната към другата.

— Казах да излезеш или ще накарам да те изхвърлят. Може дори да забравя, че съм свещеник и да те изхвърля сам.

Той пристъпи към Бонафе, който отстъпи две крачки.

— Няма да посмееш — протестира неубедително журналистът, но не каза повече. Имаше библейски прецеденти — търговците в храма и така нататък. Всъщност само на няколко метра оттук, над вратата на някогашната джамия, имаше много изразителен барелеф на тази тема.

Кварт сграбчи Бонафе и повлече дребната му шишкава фигура към входа, за удивление на портиера. Бонафе се опита да оправи дрехите си, преди да бъде изблъскай през вратата на улицата. Чантата му падна на земята. Кварт я вдигна и я хвърли след него.

— Не искам повече да те виждам — каза той.

Под уличната лампа журналистът се опитваше да възвърне достойнството си. Ръцете му трепереха и косата му беше разрошена. Беше пребледнял от унижение и гняв.

— Не съм свършил с теб — успя да каже той най-накрая. Гласът му се скърши в почти женско ридание. — Кучи син!

Кварт сви рамене; не го наричаха така за първи път. Върна се във фоайето. На рецепцията, с ръка върху телефонната слушалка — беше започнал да избира полицията, — портиерът го гледаше с очи, почти изскочили от учудване и уважение. Какъв свещеник!

* * *

Въпреки раните и ожулването по кокалчетата, Кварт можеше да движи ставите на дясната си ръка без много трудност. Като ругаеше глупостта си на глас, той съблече сакото и отиде в банята, за да промие и дезинфекцира раната. После пюжи в една кърпичка всичкия лед, който успя да намери в минибара и върза с нея ръката си. Известно време стоя на прозореца, който гледаше към осветения площад „Вирхен де лос Рейес“ и катедралата, под стряхата на архиепископския дворец. Разправията с Бонафе не излизаше от главата му.

Когато всичкият лед се стопи, ръката му вече не го болеше толкова. Отиде при сакото си и изпразни джобовете му. Внимателно подреди съдържанието му върху тоалетката — портфейл, автоматична писалка, картички за писане, дребни монети. Избелялата картичка до капитан Халок с изглед от църквата и водоносеца с магарето, който изчезваше като призрак в белия ореол, заобикалящ снимката. И в този момент образът, гласът и уханието на Макарена Брунер внезапно заляха Кварт; преградата, която ги задържаше, просто изчезна. Църквата, мисията му в Севиля, Бонафе, всичко избледня като изчезващия водоносец и не остана нищо, освен Макарена: полуусмивката й в мрака на кея на Гуадалкивир, медените проблясъци в очите й, топлината на близостта й. Кармен, тютюноработничката, която навива влажните тютюневи листа върху бедрото си. Макарена, разсъблечена в горещия следобяд, слънчевият й загар на фона на белите чаршафи и слънцето, което прониква на хоризонтални ивици през щорите. Капчици пот в корените на косата й на челото, по тъмния триъгълник, по клепачите.

Все още беше много горещо. Беше почти един сутринта, когато той влезе да си вземе душ. Бавно се съблече и остави дрехите да се свлекат в краката му. Когато го направи, сякаш някакъв непознат се втренчи в него от огледалото на гардероба. Висок, мрачен мъж, който свали обувките, чорапите и ризата си, после се наведе да разкопчае колана си и свали черните си панталони на пода. Когато смъкна гащетата, разкри пениса си, който още беше възбуден от спомена за Макарена. Кварт седеше, загледан в непознатия в огледалото. Той беше строен, имаше плосък стомах и тесни бедра. Гърдите му бяха твърди и добре очертани, както и извивката на мускулите на ръцете и раменете. Като войник, неостаряващ и безсмъртен, освободен от бронята и оръжията си, мълчаливият мъж, който гледаше Кварт, изглеждаше добре. Но Кварт се чудеше какъв е смисълът да изглеждаш добре.

Шумът от течаща вода и осъзнаването на собственото му тяло го върнаха към спомена за една друга жена. Беше в Сараево през август 1992 година, по време на едно кратко и опасно пътуване. За участие в евакуацията на монсиньор Франьо Павелич, хърватски архиепископ, много ценен от папата. Павелич беше заплашван и от босненските мюсюлмани, и от сърбите. Трябваше да им дадат десет хиляди германски марки, за да се съгласят прелатът да отиде в Загреб, без да бъде застрелян на границата, нещо, което се беше случило с помощника му — монсиньор Йешик беше застрелян от снайперист. Кварт пристигна с хеликоптер на ООН, с въоръжен ескорт и парите в куфарче, окачено с верига за китката му. Това беше най-жестокият период на Сараево, артилерийски обстрел, включително и по опашките за хляб, по двадесет-тридесет убити на ден и стотици ранени, струпани в коридорите на болницата, без електричество или лекарства. В гробищата нямаше място и заравяха жертвите на футболните стадиони. Ясмина не беше точно проститутка. Имаше жени, които предлагаха услугите си като преводачки на журналисти и дипломати в хотел „Холидей Ин“ и те често включваха и нещо повече в замяна на консерва или пакет цигари. Окуражена от свещеническото му облекло, Ясмина доближи Кварт и му разказа една от онези широко разпространени в обсадения град истории: за бащата-инвалид, войната, глада. Кварт обеща да й осигури цигари и храна и тя се върна същата вечер, облечена в черно, за да се предпази от снайперистите. За шепа марки Квартт й купи пакет „Марлборо“ и няколко военни дажби. Същата нощ в стаите имаше течаща вода и тя го попита дали може да си вземе душ, захапала юмрука си. Съблече се на светлината на свещта и стоя под водата, докато той я наблюдаваше очарован. Беше руса, с бяла кожа и големи гърди. Докато водата се стичаше по тялото й, тя се обърна и погледна Кварт с усмивка на благодарност и покана. Но той не помръдна, опрял гръб във вратата, само се усмихна. Онзи път не беше въпрос на правила. Просто не можеш да приемеш някои неща в замяна само на храна и цигари. Затова, когато тя се облече, те слязоха в бара на хотела и в светлината на друга свещ, изпиха половин бутилка бренди, докато отвън падаха сръбските бомби. После Ясмина целуна набързо свещеника по устните и потъна в сенките.

Сенки и женски лица. Кварт се почувства по-добре от студената вода, която се стичаше по лицето и тялото му. Той държеше наранената си ръка далеч от водата, отпусната върху плочките на стената. Постоя така известно време, докато кожата му настръхна, после излезе изпод душа и се отръска. Леко попи водата с кърпа и легна на леглото по гръб. Голото му тяло усещаше влажните чаршафи. Сложи наранената си ръка между бедрата и почувства как плътта му нараства и се втвърдява от мисли и спомени. Виждаше един мъж, вървящ между две светлини, самотен рицар-тамплиер на високото плато, под лишеното от бог небе. Затвори очи, изпълнен с безпокойство. Опита да се моли, но едва преодоляваше паузите между думите. Чувстваше огромна самота. И тиха, отчаяна мъка.