Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La piel del tambor, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
bambo (2006)

Издание:

СЕВИЛСКОТО ПРИЧАСТИЕ. 2000. Изд. Еднорог, София. Роман. Превод: от исп. Мариана АЛЕКСАНДРОВА [La piel del tambor / Arturo Perez-Reverte]. Формат: 20 см. Страници: 432. Цена: 6.90 лв. ISBN 954-9745-21-Х

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Yanko173)

II
Трима злодеи

Когато пристигна в някой град, винаги питам кои са дванадесетте

най-красиви жени, дванадесетте най-богати

мъже и човекът, който може да накара да ме обесят.

Стендал, „Люсиен Льовен“

Селестино Перехил, личен секретар на банкера Панчо Гавира, ожесточено прелистваше списание „О&S“. Беше се запътил към бар „Каса Куеста“ в сърцето на севилския квартал Триана. За лошото му настроение допринасяха няколко неща: неизлечимата му язва, деликатната задача, която го отвеждаше в момента през Гуадалкивир и корицата на списанието, което държеше. Перехил беше тантурест, нервен човечец, който криеше преждевременното си оплешивяване, като наресваше косата си върху него от една точка наравно с лявото си ухо. Обичаше белите чорапи, крещящите копринени вратовръзки, двуредните сака със златни копчета и проститутките от хотелските барове. Но най-много обичаше магическата поредица числа върху игралните маси във всяко казино, което все още го допускаше да играе. Това, заедно със срещата, на която неохотно отиваше, беше причина язвата да го тормози повече от обикновено. А корицата на списанието не правеше нищо, за да подобри настроението му. Дори безчувствен човек като Селестино Перехил не можеше да не се притесни от снимката на жената на шефа си с друг мъж. Особено когато лично той е насочил фотографите.

— Малка мръсница — каза той на глас и двойка минувачи се извърна да го погледне.

После Селестино си спомни къде беше тръгнал. Извади от джобчето на сакото си бледоморава копринена кърпичка и изтри чело. Пред очите му на фона на зелено сукно кошмарно се въртяха числата 7 и 16. „Ако се измъкна от тази каша, каза си той, кълна се в Светата Дева, ще се откажа.“

Хвърли списанието в една кофа за боклук, зави под една реклама на бира „Крускампо“ и спря пред вратата на бара. Мразеше този тип заведения с мраморните им маси, облицовани с плочки стени и рафтове, пълни с прашни бутилки бренди „Тери Сентенарио“. Те символизираха онази Испания на кастанетите и китарите — старомодна, бедна и вулгарна — от която беше толкова трудно да се измъкнеш. Някога той беше незначителен частен детектив, който се занимавате с долнопробни изневери и нарушения на социалното осигуряване, докато късметът не го срещна с Панчо Гавира и неговата голяма банка. Сега висеше по модерните барове и пиеше уиски с лед под звуците на музика; посещаваше скъпо обзаведени офиси с бръмчащи факсове и климатици, със секретарки, говорещи три езика; където непременно се подмяташе „Файненшъл Таймс“ и мъже със скъпи одеколони небрежно споменаваха Цюрих и Ню Йорк или Токийската стокова борса. Точно като в рекламите.

Видът на Дон Ибраим, Ел Потро дел Мантелете и Ла Ниня Пунялес (Ел Потро дел Мантелете /исп./ — Жребецът с късата наметка Ла Ниня Пунялес /исп./ — Момичето с камите — (Б. р.)) бързо го върна на земята. Те вече го чакаха, неумолими като съдбата. Видя ги веднага щом влезе — вдясно от бара от тъмно дърво, украсен с варакосани цветя. Над тях висеше надпис, останал сигурно от началото на столетието: „Параходна линия Севиля-Санлукар ежедневно прави курсове между Севиля и устието на Гуадалкивир“. Те седяха на една мраморна маса и Перехил забеляза, че хересът „Ла Ина“ вече се лее, макар че беше едва единадесет сутринта.

— Как сте? — попита той и седна.

Това не беше въпрос, защото не му пукаше как са и те го знаеха. Виждаше го и в трите чифта очи, които го наблюдаваха как оправя маншетите на ризата си — жест, копиран от елегантния му шеф — преди внимателно да постави лакти на масата.

— Имам работа за вас — обяви той.

Перехил видя, че Ел Потро дел Мантелете и Ла Ниня Пунялес погледнаха към дон Ибраим, който мрачно кимна и зави краищата на мустаците си — гъсти, червеникаво-сиви и щръкнали. Въпреки тези заплашителни атрибути, Дон Ибраим изглеждаше добродушен и кротък човек. Беше висок, много пълен и правеше всичко някак тържествено. Асоциацията на севилските адвокати отдавна беше открила, че разрешителното му е подправено, но времето, през което беше практикувал право незаконно, му беше придало сериозно и достолепно излъчване. Той носеше бастун със сребърна дръжка, сламена шапка с широка периферия и часовник с ланец, който висеше между двата джоба на жилетката му. Твърдеше, че спечелил часовника от Ърнест Хемингуей при една игра на покер в публичния дом „Чикита Крус“ в Хавана, още в дните преди идването на Кастро.

— Разполагаш с пълното ни внимание — каза той, отдалечен от масата заради шкембето си.

Триана и цяла Севиля знаеха, че дон Ибраим Кубинецът е лъжец и мошеник, но и съвършен джентълмен. Например в случая, едва след благовъзпитан поглед към Ел Потро дел Мантелете и Ла Ниня Пунялес, той беше отговорил от името на тримата, за да покаже, че е поласкан да ги представлява.

— Има една църква и един свещеник — започна Перехил.

— Началото не е добро — каза дон Ибраим.

В едната си ръка, окичена със златен пръстен с печат, държеше димяща пура, а с другата почистваше пепелта от панталона си. От своята пропиляна младост в Куба беше придобил вкус към безупречно белите ризи, панамените шапки и пурите „Монтекристо“. Приличаше на някой от испанците, натрупали богатства в Латинска Америка в началото на века и завърнали се в Севиля с фишек златни монети, малария и прислужник мулат. Но единственото, което дон Ибраим беше донесъл обратно, беше маларията.

Перехил го погледна, объркан. Беше ли лошо началото, защото беше посипал пепел върху панталоните си или защото работата беше свързана с църква и свещеник?

— Стар свещеник — каза той, за да изпита дон Ибраим и за да направи задачата по-лесна. Но после си спомни. — Всъщност има двама свещеници — един стар и един млад.

— Ozu! — възкликна Ла Ниня Пунялес на циганско наречие от бреговете на Гуадалкивир. — Двама свещеници!

Сребърните й гривни издрънчаха по отпуснатите й ръце, когато пресуши чашата с херес. До нея Ел Потро дел Мантелете поклати глава, явно очарован от дебелата следа червило върху ръба на чашата й.

— Двама свещеници — повтори тревожно дон Ибраим и димът от пурата се издигна през мустаците му.

— Всъщност са трима — каза откровено Перехил.

Дон Ибраим сви рамене и отново поръси панталоните си с пепел.

— Стори ми се, че каза „двама“.

Не, трима. Старият, младият и още един, който пътува насам.

Перехил видя, че си разменят предпазливи погледи.

— Трима свещеници — каза Дон Ибраим, взрян в нокътя на малкия пръст на лявата си ръка. Беше дълъг като шпатула.

— Точно така.

— Млад, стар и един, който пътува насам.

— Да, от Рим.

— От Рим.

Ла Ниня Пунялес отново издрънка с гривните си.

— Твърде много свещеници — каза тя скръбно и докосна крака на дървената маса за късмет.

— Значи навлизаме в Църквата — каза Дон Ибраим тежко, сякаш забележката му беше резултат от продължително размишление.

Перехил подтисна порива да стане и да си тръгне. Няма да се получи, помисли си той, загледан в тримата: бившият фалшив адвокат с пепел по панталоните, Ла Ниня с бенката на лицето и масурите над повяхналото чело и бившият боксьор в категория „петел“ със смачкан нос. После си припомни числата 7 и 16 върху масата за карти и снимките в списанието. Изведнъж му се стори, че е непоносимо горещо. Но може би не температурата в бара, а страхът просмукваше ризата му с пот и го караше да усеща устата си суха и грапава. Намери професионалисти, му беше казал Панчо Гавира. Имаш шест милиона песети, за да се оправиш с това. От теб зависи как ще използваш парите.

Перехил, разбира се, беше използвал парите по свой начин: за шест часа в казиното беше изгубил три от шестте милиона. По петстотин хиляди на час. Беше похарчил дори сумата, получена от списанието срещу информацията за съпругата на шефа му, или по-скоро бившата му съпруга. На всичкото отгоре Рубен Молина, хищният лихвар, беше на път да прати копоите си подир него за други шест милиона песети.

— Работата е лесна — чу се да казва Перехил. Знаеше, че няма избор. — Чиста. Без усложнения. По милион на всеки.

— Защо ние? — попита дон Ибраим.

Перехил погледна право в тъжните му, мътни очи и за миг долови тревога в дълбините им. Преглътна, после прокара пръст по вътрешността на яката си. Отново погледна дебелата пура на адвоката-измамник, безформения нос на Ел Потро и бенката на Ла Ниня. Трима неудачници, които би трябвало да са в затвора. Развалини. Отрепки. Но с парите, които му бяха останали, можеше да си позволи само тях.

Докато им отговаряше, усети, че се изчервява:

— Защото сте най-добрите.

* * *

През първата си сутрин в Севиля Лоренцо Кварт изгуби почти час, за да открие църквата. Няколко пъти по невнимание той излезе от Санта Крус и трябваше да търси обратния път. Тогава осъзна, че туристическата му карта е безполезна в този лабиринт от тихи, тесни улички. Веднъж или два пъти минаващи коли го принудиха да търси убежище в хладните тъмни входове, чиито порти от ковано желязо водеха към дворове с плочници, пълни с рози и мушкато. Най-накрая стигна до малък площад, ограден от сгради в бяло и охра, от чиито парапети висяха сандъчета с цветя. На покритите с плочки пейки бяха изрисувани сцени от „Дон Кихот“, а от няколко дървета се носеше силен аромат на портокалов цвят.

Църквата беше малка, тухлената й фасада беше едва двадесет метра на ширина и образуваше ъгъл със съседното здание. Изглеждаше в ужасно състояние: камбанарията се крепеше на дървени подпори, дебели греди поддържаха външната стена, а едно скеле частично скриваше плочата, изобразяваща Христос, обградена от ръждясали железни лампи. Имаше и циментовоз, купчина чакъл и няколко торби цимент.

Това беше тя. Кварт остана взрян в сградата няколко минути. Скрита сред портокаловите дървета, под чистото андалуско небе на тази прекрасна утрин, църквата изобщо не изглеждаше злокобна. Две наклонени шестоъгълни колони стояха от двете страни на бароковия портик. Над него имаше ниша със статуята на Девата. „Богородица със сълзите“, почти изрече на глас той. Чак тогава пристъпи към църквата и когато я наближи, видя, че Девата беше обезглавена.

Някъде наблизо забиха камбани и ято гълъби излетя от покривите около площада. Той проследи полета им, после отново се вгледа във фасадата на църквата. Нещо се беше променило. Въпреки андалуското слънце и портокаловите дървета с ароматни цветове, сградата изглеждаше различна. Внезапно старите греди, които подпираха стените, боята на камбанарията, която се белеше на парцали като изгоряла кожа и камбаната, която висеше неподвижна от кобилицата, обрасла с бурени, всичко придаде на мястото мрачна и обезпокояваща атмосфера. „Църква, която убива, за да се защити“, гласеше загадъчното съобщение на Висперас. Кварт отново погледна безглавата Дева и вътрешно се засмя на неудобството си. Май не беше останало много за защитаване.

За Кварт вярата беше нещо относително. Монсиньор Спада не грешеше като говореше за него, макар и полу на шега, като за добър войник. Веруюто на Кварт не се състоеше от разбулени истини; то по-скоро почиваше на заключението, че човек има вяра и действа съобразно с нея. В тази светлина католическата църква от самото начало беше за Кварт това, което е армията за младите хора — място, където правилата дават повечето отговори, стига човек да не подлага на съмнение основната идея. В случая с Кварт, неговата самодисциплина заместваше вярата. Но ветеранът-архиепископ беше доловил парадокса, че всъщност липсата на вяра и наличието на цялата необходима гордост и самовзискателност, необходими за поддържането и, правеха Кварт толкова добър в работата му.

Всичко, разбира се, имаше своя първоизточник. Син на рибар, загинал в морето, Лоренцо Кварт беше взет под крилото на строгия селски свещеник, който му помогна да влезе в семинарията. Отличен и съвестен студент, от чийто напредък се интересуваха дори преподавателите му, Кварт беше надарен с онази южняшка яснота на ума, която прилича на тихата болка, предизвиквана от източните ветрове и пламтящите средиземноморски залези. Един ден като дете той беше стоял с часове на пристанищния вълнолом, брулен от вятъра и дъжда, докато в открито море няколко безпомощни рибарски лодки се бореха с огромните вълни. В далечината те изглеждаха дребни и нищожно крехки сред издигащата се като планински върхове пяна, а моторите им се бореха да ги изкарат обратно на пристанището. Една лодка беше изчезнала. А това означаваше, че с нея са изчезнали синове, съпрузи, братя и бащи. Жени в черно с деца, вкопчени в полите им, седяха до фара и движеха устни в безмълвна молитва, докато се опитваха да различат коя лодка липсва. А когато най-накрая малките лодки влязоха в пристанището, мъжете на борда погледнаха към вълнолома, където Лоренцо стискаше ръката на майка си и свалиха шапки. Дъждът, вятърът и вълните продължаваха да реват. Повече лодки не се завърнаха. В този ден Лоренцо разбра, че е безмислено да се молиш на морето. И се закле, че никой никога няма да седи в дъжда и да го чака да се завърне в пристанището.

* * *

Вратата на църквата, направена от дъб и украсена с дебели гвоздеи, беше отворена. Когато Кварт влезе вътре, посрещна го полъх от студен въздух, сякаш току-що беше повдигнал надгробен камък. Той свали тъмните си очила и потопи пръсти в светената вода. Усети хладината й, докато очертаваше кръстния знак на челото си. Позлатеният олтар блестеше меко в отсрещния край на нефа. Половин дузина дървени пейки бяха наредени с лице към него. Останалите бяха струпани в ъгъла, за да освободят място за скелето. Миришеше на восък, застоял въздух и вековна плесен. Цялата църква тънеше в полумрак, с изключение на горния ляв ъгъл, осветен с прожектор. Кварт погледна към светлината и видя една жена на скелето да фотографира прозорците от оловно стъкло.

— Добро утро — каза тя.

Косата й сивееше, но не преждевременно, както при Кварт. Трябва да е над четиридесет, помисли си той, когато тя го погледна от скелето. Като се държеше за металните стълбове, тя чевръсто слезе. Косата й беше прибрана в малка плитка, носеше тениска с яка, джинси, изцапани с гипс, и маратонки. В гръб можеше да мине за младо момиче.

— Казвам се Кварт — каза той.

Жената отри дясната си ръка в джинсите и се ръкува кратко, но здраво с него. Ръката й беше загрубяла.

— Грис Марсала. Работя тук.

Имаше американски акцент. Очите й, оградени с бръчици, бяха искрящи и дружелюбни, а усмивката й — открита и непринудена. Тя любопитно го огледа.

— Красив свещеник сте — произнесе накрая прямо. Погледът й се спря на якичката му. — Очаквахме някой доста по-различен.

— Ние?

— Да. Всички ние чакаме пратеника от Рим. Безличен дребен човек в расо, с куфарче, пълно с требници и разпятия.

— Кои сте всички вие?

— Не знам. Всички ние. — Тя започна да брои на изцапаните си с гипс пръсти. — Отец Приамо Феро, енорийският свещеник. Помощникът му, отец Оскар. Архиепископът, кметът и още неколцина.

Кварт сви устни. Не беше осъзнал, че мисията му ще бъде обществено достояние. Смяташе, че ИВД е информирал само нунция на Мадрид и архиепископа на Севиля. Нунцият не би казал на никого, но можеше да си представи без усилие как архиепископът, монсиньор Корво, разпространява слухове. По дяволите негова светлост!

— Не очаквах такъв прием — каза той студено.

Жената сви рамене, без да обръща внимание на тона му.

— Не става дума за вас, а за църквата. — Тя посочи към скелето, към боята на почернелия таван, която се провиждаше изпод дебелия слой плесен. — Напоследък тази църква пробуди много силни страсти. А в Севиля никой не може да пази тайна. — Тя леко се приведе към него и снижи глас, имитирайки поверителен тон. — Казват, че дори папата се интересува от това.

Мили Боже! За миг Кварт остана мълчалив, вперил поглед в обувките си, после погледна жената в очите. „Моментът е удобен, както всеки друг, за да започна да разплитам някои от нишките“, помисли си той. Затова я доближи, докато почти докосна рамото й и се огледа с превзета подозрителност.

— Кой казва това? — прошепна той.

Смехът й беше непринуден като цялото й поведение.

— Според мен, архиепископът на Севиля — каза тя. — И между другото, изглежда не ви обича много.

Непременно трябва да се отплатя за добрината на негова светлост при първа възможност, помисли си Кварт. Жената го гледаше закачливо. Той се колебаеше да бъде открит като нея, затова само вдигна вежди с отработената невинност на йезуит. Всъщност наистина беше усвоил този жест от един йезуит в семинарията.

— Много добре сте информирана. Но не бива да вярвате на всичко, което чувате.

Грис Марсала се разсмя.

— Не вярвам — каза тя, — но клюките ме забавляват. Както вече ви казах, работя тук. Аз съм архитектът, който отговаря за реставрирането на църквата. — Тя отново се огледа и въздъхна. — Не говори много добре за уменията ми, нали? Но това е една дълга и тъжна история за неодобрени калкулации и непристигнали суми.

— Вие сте американка, нали?

— Да, работя тук от две години. Бях назначена от фондацията „Юрника“. Внесох една трета от парите за първоначалния реставрационен проект. Отначало тук работехме трима души, имаше още двама испанци, но останалите напуснаха. Така или иначе напоследък работата спря. — Тя го погледна, за да види ефекта от думите си. — Пък и разбира се, двамата мъртъвци.

Кварт не реагира.

— Имате предвид злополуките?

— Наречете ги както искате. Злополуки. — Тя го наблюдаваше отблизо и изглеждаше разочарована, когато той не каза нищо повече. — Запознахте ли се с енорийския свещеник?

— Не още. Пристигнах едва снощи. Не съм се видял още и с архиепископа. Исках първо да видя църквата.

— Ами ето я. — Тя махна с ръка към високия олтар в края, едва различим в полумрака. — Барок от седемнадесети век с олтар от Дуке Корнехо… Едно малко бижу, което се разпада.

— Ами обезглавената Богородица на вратата?

— Някои от гражданите решили да отпразнуват обявяването на Втората република през 1931 година по свой собствен начин. — Тя го каза мило, сякаш дълбоко в себе си прощаваше на вандалите.

Кварт се чудеше от колко време ли е в Севиля. Определено не беше малко. Испанският й беше перфектен и тя изглежда се чувстваше свободно.

— Откога живеете тук?

— Близо четири години. Но преди да се установя, съм идвала много пъти в града. Дойдох със стипендия и всъщност така и не си тръгнах.

— И защо?

Тя сви рамене.

— Не знам. Случва се с много американци, особено младите. Идват тук и просто не могат да си тръгнат. Остават и се прехранват, като свирят на китара или рисуват портрети по площадите. — Тя замислено погледна слънчевото петно на пода до вратата. — Нещо в светлината, в цветовете на улиците тук пречупва волята ти. Прилича почти на болест.

Кварт направи няколко стъпки навътре в нефа и спря. Отляво се намираше амвонът със спираловидното си стълбище, полузакрито от скелето. Изповедалнята беше отдясно, в малък страничен параклис, който водеше към ризницата. Прокара ръка по една от дървените подпори, почернели от времето.

— Какво мислите за църквата? — попита тя.

Кварт погледна нагоре. Цилиндричен свод с люнети се издигаше над единствения неф и късия трансепт. Елипсовидният купол беше украсен с фрески, почти напълно заличени от дима на свещите и от пожар. Около ръбовете на голямо петно от сажди едва се различаваха няколко ангела и брадати пророци, покрити с петна от плесен, от които изглеждаха като прокажени.

— Не знам — отговори той. — Малка е. Много е хубава. И стара.

— На три века е — каза тя. Стъпките им отекваха, докато вървяха покрай пейките към олтара. — Там, откъдето идвам, една тристагодишна сграда е историческо съкровище, което никой не би посмял да докосне. Но тук има много места като това, които се рушат. И никой не си мърда пръста.

— Може би са твърде много.

— Звучи странно, казано от свещеник. Макар че вие не приличате на такъв. — Тя отново го погледна с шеговит интерес и този път забеляза безупречната кройка на тънкия му черен костюм. — Ако не бяхте с якичка и черна риза..

— Не съм носил якичката от двадесет години — прекъсна я той студено. После погледна над рамото й: — Разказвахте ми за църквата и другите подобни на нея места.

Тя наклони глава смутена, като очевидно се опитваше да го прецени. Кварт усети, че въпреки самочувствието си, беше респектирана от якичката му. Като всички жени, помисли си, стари или млади. Дори най-решителните губеха самоувереност, когато някоя дума или жест внезапно им напомнеха, е той е свещеник.

— А, да, църквата — каза Грис Марсала най-накрая, но мислите й явно бяха другаде. — Не съм съгласна, че има твърде много места като това. В крайна сметка те са част от колективната ни памет, нали? — Тя сбръчка нос и потропа с крак по изтърканите плочи на пода, сякаш те й бяха свидетели. — Убедена съм, че загубата или унищожението на всяко старинно здание, картина или книга ни прекършва и похабява.

Гласът й беше неочаквано силен и горчив. Когато забеляза изненадата на Кварт, тя се усмихна.

— Аз съм американка и нямам нищо общо с това — каза Грис Марсала извинително. — А може би имам. То е наследство на цялото човечество. Нямаме право да го оставим да се срути.

— Затова ли останахте в Севиля толкова дълго?

— Може би. Във всеки случай затова съм сега тук, в тази църква. — Тя погледна към прозореца, където работеше, когато Кварт пристигна. — Знаете ли, че това е една от последните църкви, построени в Испания, докато е била под властта на Хабсбургите? Работата официално приключила на първи ноември 1700 година, когато Карл Втори, последният от династията, бил на смъртно легло. На следващия ден първата литургия, отслужена тук, била реквием за краля.

Стояха пред високия олтар. Светлината от прозорците падаше диагонално и под лъчите й позлатената надолтарна резба леко блестеше. Останалата част беше засенчена от релефите. През скелето Кварт можеше да различи централната част с Девата, заслонена под широк балдахин над нишата. Леко се поклони пред нея. В страничните части, отделени от портика с резбовани колони, имаше ниши с фигури на херувими и светци.

— Великолепен е — каза той с чувство.

— Дори повече от великолепен.

Грис Марсала мина зад олтара и запали лампа, за да го освети. Златистите листа и дървета оживяха, когато поток от светлина се изля върху изящно резбованите колони, медальони и гирлянди. Кварт се възхити на начина, по който различните елементи хармонично се съчетаваха.

— Великолепен — повтори той впечатлен и се прекръсти. После видя, че Грис Марсала го наблюдава внимателно, сякаш беше направил нещо неуместно.

— Не сте ли виждала преди свещеник да се кръсти? — Той се усмихна студено, за да скрие смущението си.

— Предполагам. Но има различни видове свещеници.

— Има само един вид свещеници — каза той бързо. — Католичка ли сте?

— Отчасти. Прадядо ми е бил италианец. — Грис го погледна закачливо. — Имам доста ясно разбиране за греха, ако това имате предвид. Но на моята възраст… — Тя докосна посивялата си коса.

Кварт реши, че е време да смени темата.

— Говорехме за олтарната украса и аз казах, че е великолепна… — Той я погледна в очите, сериозен, учтив, дистанциран. — Да започнем ли отначало?

Грис Марсала наклони глава като предишния път. Интелигентна жена, помисли си той, но ме кара да се чувствам неудобно. Инстинктите му бяха добре развити от работата в ИВД и усещаше някаква фалшива нотка. Нещо не беше както трябва. Той се взря в нея с надеждата да открие някакво обяснение, но нямаше начин да се сближат повече, без да стане по-откровен, а той се колебаеше.

— Моля ви — добави свещеникът.

Тя сякаш щеше да се усмихне, но не го направи.

— Добре — каза накрая и двамата се обърнаха към олтара. — Скулпторът Педро Дуке Корнехо го завършил през 1711 година. Платили му две хиляди сребърни ескудо. Както казахте, великолепен е. Въплъщава цялата енергия и въображение, присъщи на севилския барок.

Красивата, многоцветна статуя от дърво на Девата беше висока около метър. Тя носеше синя мантия и държеше ръцете си разперени, с дланите нагоре. Пиедесталът й беше оформен като полумесец, а десният й крак настъпваше змия.

— Много е хубава — каза Кварт.

— Направена е от Хуан Мартинес Монтаньес почти столетие преди олтара… Била е собственост на херцозите на Ел Нуево Естремо. Един от тях помогнал за построяването на църквата, а синът му дарил скулптурата. Сълзите дали името на храма.

Кварт се вгледа по-отблизо. Отдолу се виждаха сълзи, които проблясваха върху лицето, короната и мантията.

— Доста са едрички.

— На оригинала били по-малки и направени от стъкло. Но сега това са перли. Двадесет съвършени перли, донесени от Америка в края на миналото столетие. Останалата част от историята се намира в криптата.

— Тук има и крипта?

— Да. Входът е скрит вдясно от олтара. Това е нещо като частен параклис. Няколко поколения херцози на Ел Нуево Естремо са погребани вътре. През 1687 година един от тях, Гаспар Брунер де Лебрия, дарил земя от имението си за църквата, при условие, че веднъж на седмица ще се отслужва литургия за спасението на душата му. — Тя посочи към нишата вдясно от Богородица, в която се виждаше фигура на коленичил за молитва рицар. — Ето го, изваян от Дуке Корнехо, както и фигурата на съпругата му отляво… Наел своя любим архитект Педро Ромеро и този на херцога Медина-Сидония да проектират сградата. Така започнала връзката на семейството с тази църква. Синът на Гаспар Брунер, Гусман, накарал да добавят фигурите на родителите му, за да бъде завършен олтарът, а фигурата на Богородица била донесена тук през 1711 година. Семейството поддържа връзки с църквата и днес, макар и не толкова близки. Всичко това е свързано с конфликта.

— Какъв конфликт?

Грис Марсала се взря в олтара, сякаш не беше чула въпроса. После потърка тила си и въздъхна.

— Наречете го както искате. — Опитваше се да звучи безгрижно. — Може да се каже, че сме в задънена улица. Заради Макарена Брунер, майка й — старата херцогиня и всички останали.

— Още не съм видял майката и дъщерята Брунер.

Когато Грис Марсала се обърна към Кварт, в очите й имаше отмъстителен блясък.

— Така ли? Е, сигурно ще ги видите.

Кварт я чу да се смее, докато гасеше лампата. Олтарът отново потъна в сянка.

— Какво всъщност става тук? — попита той.

— В Севиля ли?

— В тази църква.

Тя помълча няколко мига, преди да отговори.

— Това трябва да решите вие — каза най-накрая. — Затова са ви изпратили.

— Но вие работите тук. Трябва да имате някакви идеи по въпроса.

— Разбира се, че имам, но ги пазя за себе си. Знам само, че има повече хора, които искат да съборят тази църква, отколкото такива, които желаят да я запазят.

— Защо?

— Това не знам. — Дружелюбието й изчезна. Сега беше неин ред да бъде затворена и дистанцирана. — Може би защото квадратен метър земя в тази част на Севиля струва цяло състояние… — Тя поклати глава, сякаш да я отърси от неприятни мисли. — Ще намерите много хора, които ще ви разкажат всичко за това.

— Казахте, че имате някакви идеи.

— Така ли? — Усмивката й изглеждаше принудена. — Може би. Всъщност това не е моя работа. Работата ми е да спася колкото мога повече от сградата, докато има пари за работа. Каквито няма.

— Защо останахте сама тук?

— Работя извънредно. Пък и откакто реставрирам църквата, не съм намерила какво друго да правя, затова имам много свободно време.

— Много свободно време — повтори Кварт.

— Точно така. — В гласа й отново се усещаше горчивина. — И нямам къде другаде да отида.

Заинтригуван, той щеше да я разпитва още, когато звукът на нечии стъпки го накара да се обърне. Дребна неподвижна фигура, облечена в черно, стоеше на вратата и хвърляше плътна сянка върху настилката.

Грис Марсала, която също се беше обърнала, се усмихна странно на Кварт.

— Време е да се запознаете с енорийския свещеник, не мислите ли? Отец Приамо Феро.

* * *

Веднага щом Селестино Перехил излезе от бар „Каса Куеста“, дон Ибраим дискретно започна да брои банкнотите, които помощникът на Панчо Гавира им беше оставил, за да покрият най-належащите си разходи.

— Сто хиляди — каза той, когато свърши.

Ел Потро дел Мантелете и Ла Ниня Пунялес кимнаха мълчаливо. Дон Ибраим направи три купчини по тридесет и три хиляди, сложи едната във вътрешния джоб на сакото си и подаде останалите на приятелите си. Последната банкнота от хиляда песо остана на масата.

— Какво мислите? — попита той.

Намръщен, Ел Потро дел Мантелете поглади банкнотата и се взря във фигурата на Ернан Кортес върху горната й страна.

— Изглежда ми истинска — рискува той.

— Говоря за работата, не за банкнотата.

Ел Потро гледаше мрачно парите, а Ла Ниня Пунялес сви рамене.

— Парите са си пари — каза тя, сякаш това обясняваше всичко. — Но работата с всички тези свещеници изглежда опасна.

Дон Ибраим махна пренебрежително с ръка и отново поръси с пепел панталоните си.

— Ще действаме с най-голям такт — каза той и с мъка присви шкембето си, за да бръсне пепелта.

Ла Ниня каза „Оzu“, а Ел Потро кимна, все още загледан н банкнотата. Той беше на около четиридесет и пет години и всяка една от тях личеше на лицето му. В младежките си години, между промеждутъците, когато служеше в Испанския легион, се беше провалил като начинаещ бикоборец. Това остави дъх на неуспех в очите и гърлото му и белег от рог под дясното ухо. Всичко, което получи пък от кратката си кариера като участник в шампионата по бокс на Андалусия в категория „петел“ беше счупеният нос, изпъкналите, обсипани с белези вежди и известно забавяне при съчетаването на мисъл, думи и действия. Когато ограбваше туристи по улиците, той прекрасно се преструваше на слабоумен. Отнесеният му поглед беше изключително убедителен.

— Много е важно да бъдем тактични — каза той бавно. Продължаваше да се мръщи, както винаги, когато мислеше. Точно това направи — намръщи се и обсъди задълбочено въпроса — когато един ден се прибра и откри жена си, дишаща учестено, възседнала брат му, който беше в инвалидна количка, със смъкнати до коленете панталони. Без да бърза или да повишава тон, кимайки, докато брат му го уверяваше, че това е недоразумение и че може да обясни всичко, неуспелият бикоборец бутна количката почти нежно от площадката и тя се затъркаля заедно с човека в нея надолу по стълбите. Брат му се претърколи по тридесет и двете стъпала и си счупи черепа, което се оказа фатално. Жената на Ел Потро се оттърва по-леко — той я наби методично, насини й и двете очи и после я нокаутира с ляво кроше. Половин час по-късно тя се съвзе, събра си багажа и завинаги го напусна. Работата с брат му не се размина толкова леко. Само благодарение на адвоката му съдията беше убеден да промени обвинението от предумишлено (с възможна присъда от тридесет години) на непредумишлено убийство, което доведе до оправдателна присъда поради липса на доказателства.

Адвокатът беше дон Ибраим. Асоциацията на севилските адвокати все още нямаше съмнения за автентичността на дипломата, издадена в Хавана. Но Ел Потро не се интересуваше дали дон Ибраим е правоспособен адвокат. Бившият тореадор и боксьор никога нямаше да забрави страстната защита, която му беше донесла свободата. „Един разбит дом, ваша чест. Братът-измамник, напрегнатият момент, интелектът на моя клиент, липсата на желание за убийство, липсата на спирачки на количката.“ Оттогава Ел Потро дел Мантелете беше сляпо, героично и непоклатимо предан на своя благодетел и тази преданост нарасна още повече, ако това беше възможно, след позорното изхвърляне на дон Ибраим от адвокатската професия. Верен като куче, мълчалив и непоколебим, Ел Потро би направил всичко за господаря си.

— Все пак свещениците са твърде много за моя вкус — каза Ла Ниня и сребърните й гривни издрънчаха, докато въртеше празната си чаша.

Дон Ибраим и Ел Потро се спогледаха. После лъжливият адвокат поръча още по чаша херес и тапас (традиционен испански специалитет, нещо като палачинки с различен пълнеж. — (Б. р.)) с пикантна свинска наденица. Веднага щом келнерът сложи питиетата на масата, Ла Ниня изпразни чашата си на една глътка. Дон Ибраим и Ел Потро извърнаха очи.

Горчиво вино, със щастие пълно,

макар че пия, мъката си да удавя,

аз няма да забравя…

Тя пееше тихо и от сърце, като облизваше начервените си устни, влажни от херес. Ел Потро прошепна оlе, без да я поглежда, като лекичко почукваше в такт с мелодията по масата. Докато пееше народната песен, очите й — тъмни и трагични, очертани с дебела очна линия — изглеждаха огромни върху красивото някога лице. Когато беше пила твърде много херес, тя си спомняше как веднъж, както в песента, един мургав мъж беше наръгал с нож друг мъж заради нея. После започваше да търси в чантата си отдавна изгубената изрезка от вестник. Ако наистина се беше случило някога, трябва да е било по времето, когато Ла Ниня се появяваше на афишите за представленията си в цялата си циганска слава; дръзка н красива, младата надежда на испанската песен. Наричаха я наследница на доня Конча Пикер.

Сега, три десетилетия след краткия момент на своята слава, тя работеше в долнопробни клубове и барове от туристическите обиколки „Нощна Севиля“, които предлагаха вечеря п програма. Умореното потропване на танцовите й обувки къртеше трески от разнебитените сцени.

— Откъде ще започнем? — попита тя, като гледаше Дон Ибраим.

Ел Потро също погледна към човека, когото уважаваше иай-много в този свят, след загиналия тореадор Хуан Белмонте. Осъзнаващ своята отговорност, лъжливият адвокат продължително всмукна от цигарата си и два пъти прочете ценоразписа с тапас върху черната дъска зад бара. Крокети. Шкембе. Пържена аншоа. Яйца в сос „Бешамел“. Език със сос. Пълнен език.

— Както добре се е изразил Юлий Цезар — каза Дон Ибраим когато реши, че е изминало достатъчно време, за да имат думите му достатъчно силен ефект — Galia est omnia divisa in partbus infidelibus. (Из „Галската Война“ от Юлий Цезар. Преводът не отговаря на цитата. — (Б. р.)) С други думи, преди да направиш нещо, трябва добре да огледаш нещата. — Той се огледа като генерал пред щабни офицери. — Разузнаване на територията, ако разбирате за какво говоря. — Дон Ибраим примигна със съмнение. — Разбирате ли за какво говоря?

— Ozu.

— Да.

— Добре. — Адвокатът поглади мустаците си, доволен от високия дух на армията си. — Искам да кажа, че трябва да отидем и да огледаме тази църква и всичко останало. — Той погледна към Ла Ниня, която беше вярваща. — Като разбира се, имаме предвид факта, че това е свещен храм.

— Знам къде е църквата — каза тя с дрезгавия си глас. — Стара е и вътре винаги има строители. Понякога ходя там на литургия.

Като добра певица на фламенко тя беше дълбоко религиозна. От своя страна, макар и да твърдеше, че е агностик, Дон Ибраим уважаваше правото на вероизповедание. Той с любопитство се приведе към нея. Щателното проучване беше майка на всички победи — беше го чел някъде. Казал го беше Чърчил или Фридрих Велики.

— Какъв човек е енорийският свещеник?

— От старата школа. — Ла Ниня се намръщи съсредоточено. — Старомоден, избухлив… Веднъж изхвърли някакви туристи, млади момичета, които влязоха по време на службата. Слезе от олтара, както си беше с филона и всичко останало и направо ги наруга, задето били с къси панталонки. „Това не е плаж, каза им, тръгвайте си.“ И ги изхвърли.

Дон Ибраим кимна удовлетворен.

— Свят човек, разбирам. Божи човек.

— До върха на пръстите си.

След известен размисъл, Дон Ибраим изпусна едно кръгче от дим и загледа как се отдалечава. Изглеждаше умислен.

— Значи в случая имаме свещеник с характер — каза накрая.

— Не зная за характера му — каза Ла Ниня, — но със сигурност има буен темперамент.

— Разбирам. — Дон Ибраим направи още едно кръгче, но този път не се получи. — Значи този почтен свещеник може да предизвика трудности. Имам предвид, може да ни затрудни.

— Той може да провали цялата работа.

— Ами младият свещеник, помощникът?

— Виждала съм го да помага по време на литургия. Изглежда мил и кротък. Не е такъв грубиян.

Дон Ибраим погледна през улицата към високите до коляното кожени ботуши от Валверде дел Камино, които висяха пред магазина за обувки „Ла Валенсиана“. После с меланхолично присвиване на раменете, се обърна отново към Ел Потро и Ла Ниня. При друг случай веднага би казал на Перехил къде да си завре тази работа. Или по-вероятно, би му поискал повече пари. Но при това положение на нещата, нямаше избор. Той тъжно се загледа в Ла Ниня с изкуствената бенка, олющения лак за нокти и тънките пръсти, обгърнали празната чаша. Погледна наляво и срещна предания поглед на Ел Потро. После се взря в собствената си ръка върху масата. Пръстенът, който носеше, беше фалшив. От време на време успяваше да го продаде — имаше няколко — за пет хиляди песети на някой глупак из баровете на Триана. Ел Потро и Ла Ниня бяха негови хора и негова отговорност. Единият заради лоялността си в злощастието, а другата, защото никога не беше чувал някой да пее „Златисточервената наметка“, както тя я пееше в едно tablao (/исп./ — заведение за фламенко — (Б. р.) ) при пристигането му в Севиля. Той я срещна отново дълго време след това. Вече танцуваше в един долнопробен клуб и беше похабена от алкохола и годините, сякаш излязла от песните, които изпълняваше с дрезгав пронизващ глас, който караше косата ти да настръхва. „Вълчицата“, „Балада за храбростта“, „Фалшивата монета“, „Татуировка“. През нощта, когато се срещнаха, Дон Ибраим се закле, че ще я спаси от забравата, за да окаже почит на таланта й. Защото въпреки клеветите, с които го бяха засипали Асоциацията на адвокатите и статиите в местните вестници, когато беше в затвора заради абсурдната диплома, за която никой не даваше пет пари; въпреки измамите, с които беше принуден да преживява оттогава насам, той не беше негодник. Кубинецът вирна глава и намести ланеца на часовника си. Беше просто честен човек, на когото не му беше провървяло.

— Това е единствено въпрос на стратегия — каза той замислено, за да убеди повече себе си, отколкото някой друг. Усещаше, че надеждите на приятелите му са насочени към него. Перехил беше обещал три милиона, но Дон Ибраим беше чул, че той работи за банкер, тъпкан с пари, така че там, откъдето идваха тези, имаше още много. А той и приятелите му имаха нужда от средства, за да осъществят отдавнашната си мечта. Макар и повърхностно, дон Ибраим четеше много — как иначе щеше да практикува право в Севиля толкова дълго време, без да се изложи — и трупаше цитати като златни кюлчета. Най-хубавата мисъл за мечтите беше на Томас Д. Х. Лорънс, онзи от Арабия, написал „Мадам Бътерфлай“ — „Хората, които мечтаят с отворени очи, винаги успяват“ или нещо подобно. Съмняваше се, че Ел Потро и Ла Ниня са с отворени очи, но нямаше значение, той щеше да отваря своите и заради тях.

Погледна с обич към Ел Потро, който бавно дъвчеше парче наденица.

— Какво мислиш, шампионе?

Ел Потро продължи да дъвче мълчаливо още половин минута.

— Мисля, че можем да го направим — каза той най-накрая, когато другите двама вече почти бяха забравили въпроса. — Ако Бог ни даде щастие.

Дон Ибраим въздъхна.

— Точно в това е проблемът. С всичките тези свещеници, не знам на чия страна ще бъде Бог.

Ел Потро се усмихна за първи път тази сутрин. Усмивката му винаги изглеждаше като голямо усилие за белязаното му от бикове и боксьори лице.

— Всичко за каузата — каза той.

Ла Ниня произнесе тихо и нежно: оlе.

Един мъж без страх от смъртта

закле ми се в любов…

Тя пееше тихичко, сложила ръка върху ръката на Ел Потро. От развода си той живееше сам. Дон Ибраим подозираше, че тайно обича Ла Ниня, но никога не й го беше признал от уважение към нея. От своя страна тя оставаше вярна на спомена на мъжа със зелени очи, който все още я чакаше на дъното на всяка поредна бутилка. Колкото до Дон Ибраим, никой нямаше сигурно доказателство за неговите любовни връзки. Във вечерите, изпълнени с мансаниля и китарен звън, той обичаше да разказва откъслеци от романтичните си приключения на млади години в Куба, когато бил приятел на Бени Муур, Звяра на Ритъма; „Саrafocа“ Перес Прадо и Хорхе Негрет, мексиканския актьор — докато можеше да говори, разбира се. Припомняше си времето, когато Мария Феликс (Прочута испанска актриса, играла и в американски филми — (Бел. пр.)), божествената Мария, лейди Мария, му подарила абаносов бастун със сребърна дръжка и литрова бутилка текила в нощта, когато изневерила на Агустин Лара с него. А слабият и елегантен Лара, съсипан, написал безсмъртна песен, която да облекчи болката му, че е бил измамен. Усмивката на Дон Ибраим го подмладяваше при спомена за Акапулко, нощите, плажовете, Мария, моя любов, хубава Мария. Между чашите мансаниля Ла Ниня тихичко си тананикаше песента, в която той беше виновният прелъстител. А Ел Потро седеше там със своя твърд, мълчалив профил.

След като съдбата ги събра в Севиля, странна дружба крепеше тримата другари през безкрайния махмурлук на живота им. Една кротка пиянска утрин те откриха благородна цел, докато наблюдаваха широката спокойна Гуадалкивир — своята Кауза. Някой ден щяха да имат пари и да отворят сензационно tablao. Щяха да го нарекат „Храма на песента“ и там, най-накрая щеше да бъде отдадена почит на изкуството на Ниня Пунялес и традиционната испанска песен щеше отново да възкръсне.

Скъпа, казваше той,

горящ от страст…

Ла Ниня пееше тихичко. Дон Ибраим повика келнера, за да уреди сметката и с достолепно изражение поиска бастуна на хубавата Мария и светлата си сламена шапка. Надигна се с мъка, докато Ел Потро дел Мантелете, който скочи сякаш беше ударила камбана, придърпа стола на Ла Ниня и двамата я придружиха до вратата. Оставиха банкнотата с изображението на Ернан Кортес на масата като бакшиш. В крайна сметка, денят беше специален. Пък и както каза Ел Потро, в кратко обяснение на разхищението, Дон Ибраим беше джентълмен.

* * *

Тъмната фигура влезе в църквата. Светлината зад нея заслепяваше Кварт. В мига, когато очите му се адаптираха към тъмнината, отец Приамо Феро беше стигнал до него. И Кварт разбра, че нещата бяха по-лоши, отколкото се опасяваше.

— Аз съм отец Кварт — каза той и подаде ръка. — Току-що пристигнах в Севиля.

Ръката му остана във въздуха между двамата, докато две пронизващи черни очи се взираха подозрително в него.

— Какво правите в моята църква?

Началото не е добро, помисли си Кварт, докато бавно сваляше ръка и наблюдаваше човека пред себе си. Външността на отец Феро беше груба като гласа му. Беше дребен и слаб, а бялата му коса беше лошо подстригана и несресана. Носеше овехтяло расо, покрито с лекета, и чифт тежки стари обувки, които явно отдавна не бяха лъскани.

— Помислих, че ще е добра идея, ако се огледам — отвърна спокойно Кварт.

Най-смущаващото у възрастния свещеник беше лицето му. Беше обсипано с петна, бръчки и малки белези, като въздушна снимка на пустиня, които му придаваха суров, измъчен израз. После идваха очите му — черни, предизвикателни и хлътнали, взиращи се в света без особена симпатия. Той огледа подробно Кварт, копчетата му за ръкавели, кройката на костюма и най-накрая лицето му. Не изглеждаше доволен от това, което видя.

— Нямате право да бъдете тук.

Кварт си помисли да се обърне към Грис Марсала, която слушаше разговора безмълвно, но веднага осъзна, че тя няма да му помогне.

— Отец Кварт питаше за вас — обади се тя колебливо.

Погледът на отец Феро остана прикован върху посетителя.

— Защо?

Пратеникът от Рим повдигна лекичко лявата си ръка в умиротворителен жест. Забеляза, че отец Феро гледа неодобрително скъпия му часовник „Хамилтън“.

— Тук съм, за да съставя доклад за църквата — каза той. Сега беше почти сигурен, че тази първа среща е провал, но реши да упорства още малко. В крайна сметка това му беше работата. — Трябва да поговорим, отче.

— Нямам какво да ви кажа.

Кварт вдиша и издиша бавно. Най-лошите му страхове се бяха сбъднали и старите, нежелани спомени се връщаха. В износеното си расо отец Феро символизираше всичко, което Кварт мразеше: бедността и неизменната бдителност на грубоватия селски свещеник, който беше способен само да заплашва с адските мъки или да слуша изповедите на набожните старици, от които се различаваше само по това, че беше изкарал няколко години в семинарията и бръщолевеше латински. Ако отец Феро беше Висперас, той великолепно се прикриваше. Задачата нямаше да бъде никак лесна.

— Съжалявам, но смятам, че имаме да обсъждаме много неща — настоя Кварт, като извади плика, подпечатан с тиарата и ключовете на св. Петър, от джоба на сакото си. — Аз съм специален пратеник от Института по външни дела. Ще намерите акредитивите ми в това писмо от Държавния секретар.

Отец Феро взе писмото и го скъса, без изобщо да го погледне. Парченцата полетяха към пода.

— Пет пари не давам за акредитивите ви.

Дребен и предизвикателен, той погледна нагоре към Кварт. Шестдесет и четири годишен, пишеше в доклада, който лежеше на бюрото на пратеника в хотела. Двадесет години работил в провинцията, десет години като енорийски свещеник в Севиля. Той и Мастифът биха били добра двойка гладиатори в Колизеума в Рим. Кварт си представяше отец Феро с тризъбец в едната ръка и мрежа, преметната през рамо, обикалящ около противника си, докато зрителите крещят за кръв. В работата си Кварт се беше научил веднага да преценява с кого трябва да внимава. Отец Феро беше като онзи тип, който си пие тихо в края на бара, докато всички останали крещят, и изведнъж строшава бутилка, за да ти пререже гърлото. Или като войника на Кортес, който прецапва езерото Теноктитлан, носейки кръст над главата си. Или като кръстоносеца, който избива неверници и еретици.

— И не знам какво е това с вътрешните дела — продължи свещеникът, без да сваля очи от Кварт. — Аз се подчинявам на архиепископа на Севиля.

Който явно внимателно беше подготвил посрещането на досадния пратеник от Рим. Кварт успя да запази спокойствие. Бръкна отново в джоба на сакото си и измъкна наполовина още един плик, идентичен с онзи, който лежеше на парченца в краката му.

— Точно той е следващият, когото ще посетя — каза той.

Отец Феро кимна презрително.

— Тогава идете и го вижте — каза той. — Аз съм подчинен на архиепископа и ако той ми нареди да говоря с вас, ще говоря. Дотогава забравете за мен.

— Бях изпратен специално от Рим. Някой помоли да се намесим. Предполагам, че знаете за това.

— Аз не съм молил за нищо. Рим е далеч, а това е моята църква.

— Вашата църква? — Кварт преброи наум до пет. Усещаше как Грис Марсала ги наблюдава с напрежение. — Това не е вашата църква, отец Феро. Това е нашата църква — каза той.

За миг старият свещеник мълчаливо се взря в късчетата от плика на пода. После извърна лицето си, без да гледа в определена точка и Кварт видя странното му изражение — нещо между усмивка и гримаса.

— Тук също грешите — каза най-накрая отец Феро, сякаш това обясняваше всичко. После тръгна през нефа към ризницата.

Кварт се насили да направи последен опит за спогаждане.

— Тук съм, за да ви помогна, отче — каза той към отдалечаващия се гръб на отец Феро.

Беше положил всички усилия, сега можеше да остави нещата да следват своя ход. Беше дал своя принос към смирението и солидарността между свещениците. Отец Феро нямаше монопол върху гнева.

Старият свещеник спря, за да коленичи пред олтара и Кварт го чу да се смее кратко и неприятно.

— Да ми помогнете? Как би могъл някой като вас да ми помогне? — Той се обърна с лице към Кварт и гласът му проехтя из нефа. — Познавам хората от вашия тип… Църквата има нужда от друг вид помощ, а вие не го носите в нито един от елегантните си джобове. Затова си вървете. След двадесет минути имам кръщене.

* * *

Грис Марсала го изпрати до вратата. Кварт трябваше да мобилизира цялото си самообладание, за да прикрие неприязънта си към стария свещеник. Слушаше с половин ухо опитите й да извини отец Феро. Бил под голямо напрежение, каза тя. Политиците, банкерите, архиепископа, всички кръжали наоколо като лешояди. Ако не бил отец Феро, църквата отдавна щяла да бъде унищожена.

— Благодарение на него най-накрая все пак може и да я съборят. С него вътре — каза Кварт, без да крие лошите си чувства.

— Моля ви, не говорете така.

Тя беше права. Възвърнал самоконтрола си, Кварт съжали, че се беше държал така. Когато излезе навън, вдъхна аромата на портокаловите цветове. Един работник се занимаваше с нещо, близо до циментовоза. Свещеникът погледна отсъстващо към него, докато минаваха край портокаловите дръвчета на площада.

— Не разбирам поведението му — каза той. — Аз съм на негова страна. Църквата е на негова страна.

Грис Марсала изглеждаше скептично настроена.

— И коя е тази Църква? Римската? Или архиепископът на Севиля? Или самият вие? — Тя поклати глава. — Не. Отец Феро е прав. Никой не е на негова страна и той го знае.

— Сякаш се опитва да направи нещата още по-трудни за вас.

— Те вече са достатъчно трудни. Той е в открит конфликт с архиепископа. Кметът го заплашва със съд за клевета… смята, че отец Феро го е обидил преди няколко седмици по време на неделната проповед.

Кварт спря заинтригуван.

— Как го е нарекъл?

Тя се усмихна сухо.

— Каза, че е безскрупулен и подкупен политик и долен спекулант — тя погледна към Кварт, за да види реакцията му, — ако си спомням добре.

— Такива неща ли говори обикновено на проповедите си?

— Само когато наистина побеснее. — Грис Марсала се замисли. — Май напоследък му се случва твърде често. Говори за търговците в храма и други подобни.

— Търговците — повтори Кварт.

— Да. Между другото.

— Не е лошо — каза Кварт. — Изглежда нашият отец Феро знае как да си намира приятели.

— Той има приятели — възрази тя. Ритна една капачка от шише и загледа как се търкаля. — Има и енориашите си. Добри хора, които идват тук да се молят и се нуждаят от него. Не бива да го съдите по това, което току-що видяхте.

Внезапната й разгорещеност я подмлади. Кварт поклати глава, притеснен.

— Не съм тук, за да съдя. — Той се обърна и погледна към ризницата, за да не среща погледа й. — Други са онези, които правят това.

— Разбира се. — Тя спря пред него, бръкнала в джобовете си. Не му хареса начинът, по който го наблюдаваше. — Вие сте от онези хора, които пишат докладите си и после си измиват ръцете от цялата работа, нали? Вие просто отвеждате хората при претора и това е всичко. Други са онези, които казват „Разпий го!“.

— Нямах представа, че така добре познавате Евангелието.

— От много други неща също нямате представа.

Смутен, свещеникът пристъпваше от крак на крак. После приглади с ръка посивялата си коса. Работникът беше спрял работа и се облягаше на лопатата си, втренчил поглед в тях. Беше млад и носеше стари работни дрехи, покрити с гипс.

— Всичко, което се опитвам да направя — каза Кварт, — е да се убедя, че разследването ми е щателно.

Все още с лице към него, Грис Марсала поклати глава.

— Не, не е така — каза тя и сините й очи го пронизаха. — Отец Приамо беше прав: вие сте дошъл да се убедите, че екзекуцията ще бъде бърза.

— Така ли каза той?

— Да. Когато архиепископът го уведоми за идването ви.

Кварт погледна над рамото на жената. Виждаше един прозорец с решетка, на която висяха саксии с мушкато и клетка с канарче.

— Просто искам да помогна — каза той с равен глас, който му се стори чужд. В този момент църковната камбана заби и канарчето запя, доволно от акомпанимента.

Задачата нямаше да бъде никак лесна.