Артуро Перес-Реверте
Севилското причастие (15)

XV
Висперас

Използването на истинското му

име щеше да наруши закона.

Клоу и Мънго, „Доближавайки нулата“

Два дни след като се върна в Рим и представи доклада си за „Богородица със сълзите“, Кварт беше посетен в апартамента си на Виа дел Бабуино от монсиньор Паоло Спада. Навън валеше, точно както три седмици по-рано, когато Кварт заминаваше за Севиля. Когато се позвъни, той стоеше на отворения прозорец към терасата и гледаше как дъждът пада по покривите, боядисаните в охра стени на къщите, зеленикавите плочи на паважа и стъпалата на Пиаца ди Спаня.

Спада застана на входа, солиден и набит, в подгизнал черен шлифер. Той отърси водата от рошавата си глава.

— Минавах оттук — каза той — и помислих, че може би ще ме почерпиш едно кафе.

Без да чака отговор, окачи шлифера си на закачалката, влезе в спартански обзаведената всекидневна и седна на фотьойла до прозореца. Остана мълчалив и загледан в дъжда, докато Кварт не се върна от кухнята с кафеник и чаши на поднос.

— Светият Отец получи доклада ти.

Кварт кимна, подаде му захарта и разбърка кафето си прав. Ръкавите му бяха навити над лактите, а якичката — разкопчана.

Мастифът го погледна над ръба на чашата, навел масивната си глава на гладиатор.

— Получи също и доклад от архиепископа на Севиля, в който се споменава името ти.

Дъждът се засили и за миг плющенето му по терасата отвлече вниманието на двамата мъже. Кварт сложи чашата си на подноса и се усмихна тъжно и отнесено.

— Съжалявам, ако съм ви създал проблеми, монсиньор.

Дисциплиниран и почтителен като винаги. Въпреки че бе в собствения си апартамент, той стоеше мирно, изравнил палците си с шевовете на панталоните.

Директорът на ИВД го погледна с обич, после сви рамене.

— На мен не си причинил проблеми — каза той меко. — Напротив, приключи с доклада за рекордно време, справи се с трудна мисия и взе правилни решения във връзка с предаването на отец Феро на полицията и юридическата му защита. — Той млъкна, загледан в огромните си ръце. — Всичко щеше да бъде чудесно, ако се беше ограничил с това.

Кварт отново се усмихна тъжно.

— Но не го направих.

Известно време архиепископът наблюдаваше агента с изпъстрените си с кафяви петънца очи.

— Не. Накрая си решил да вземеш страна — каза той намръщен. — Да се намесиш, мисля, че това е думата. И си го направил в най-неподходящото време и по най-неподходящ начин.

— На мен не ми се видя така, монсиньор — каза Кварт.

Архиепископът благосклонно кимна.

— Разбира се. Знам. Но така изглежда в очите на ИВД. — Той сложи чашата си на подноса и с любопитство погледна Кварт. — Заповедите ти бяха да останеш неутрален.

— Знам, че беше напразно — каза Кварт. — Символичен жест, нищо повече. — За миг той потъна в мислите си. — Но има моменти, в които един жест ти се струва от значение.

— Всъщност не е бил съвсем напразно — каза Спада. — Според моята информация, нунциатът в Мадрид и архиепископството на Севиля тази сутрин са получили нареждане да запазят „Богородица със сълзите“ и да назначат нов енорийски свещеник. — Той добродушно-иронично намигна на Кварт. — Последните ти бележки за малкото късче от рая, което ще изчезне, за овехтялата кожа на барабана и всичко останало, определено имаха ефект. Много вълнуващо и убедително. Ако по-рано знаехме за риторичните ти способности, щяхме да ги използваме по-добре.

Мастифът замълча. Твой ред е да задаваш въпросите, намекваше мълчанието му. Направи нещата малко по-лесни за мен.

— Това е добра новина, монсиньор — каза Кварт. — Но добрите новини могат да бъдат съобщени по телефона… Каква е лошата новина?

Прелатът въздъхна.

— Лошата новина е Негова Светлост Йежи Ивашкевич. — Той отмести поглед и отново въздъхна. — Нашият скъп брат во Христе чувства, че е позволил на мишката да се изплъзне и иска да си го върне. Разбрал е много неща от доклада на архиепископа. Според него ти си надвишил правомощията си. Ивашкевич вярва и на някои обвинения, направени от монсиньор Корво по повод на личното ти поведение. Фактът е, че те двамата ще направят нещата доста трудни за теб.

— А за вас, Ваша Светлост?

— Аз не съм толкова лесна жертва, имам досиета и други такива. — Спада пренебрежително махна с ръка. — Пък и сравнителната подкрепа на държавния секретар. Всъщност ми предложиха да ме оставят на мира срещу нещо дребно.

— Главата ми.

— Малко или много. — Архиепископът се изправи и се заразхожда из стаята. С гръб към Кварт той изучаваше малка скица в рамка на стената. — Това е символично, разбира се. Както твоята литургия миналия четвъртък. Знам, че не е справедливо. Но животът е несправедлив. Рим е несправедлив. Това е положението. Такива са правилата на играта и ти добре го знаеш. — Той се обърна към Кварт, скръстил ръце зад гърба си. — Ще ми липсваш, отче Кварт — каза той. — Ти все още си добрият войник. Знам, че си направил най-доброто, което си могъл. Може би струпах твърде голям товар на раменете ти. Надявам се, че поне сега духът на онзи бразилец, Нелсън Корона, ще почива в мир.

— Какво ще правят с мен? — въпросът беше зададен неутрално, обективно, без следа от тревога.

Спада вдигна ръце с отвращение.

— Ивашкевич, милосърден както винаги — каза той, — искаше да те изпратим в някой далечен секретариат. — Той изцъка с език. — За щастие аз държа няколко коза. Не казвам, че си рискувах главата за теб, но извадих биографията ти и им напомних за отличното ти досие, включително задачите ти в Панама и хърватския архиепископ, когото измъкна от Сараево. Затова накрая Ивашкевич се съгласи, че трябва само да бъдеш освободен от ИВД. — Мастифът сви квадратните си рамене. — Полякът ще вземе някой от епископите ми, но играта свърши наравно.

— И каква беше присъдата? — попита Кварт.

Представи си, че е далеч от всичко това. Може би няма да бъде толкова трудно, помисли си. Малко по-тежко, малко по-студено, но студът го има и тук. За момент се зачуди дали щеше да има куража да се откаже от всичко, ако присъдата беше твърде сурова. Да започне нещо съвсем различно, без черния костюм, който да го предпазва. Проблемът беше, че след Севиля, местата, където можеше да отиде, бяха малко.

— Приятелят ми Азопарди — говореше Спада, — държавният секретар, се съгласи да помогне. Обеща ми да се занимае с твоя случай. Идеята е да ти намери място на аташе към някой нунций, ако е възможно, в Латинска Америка. След време, ако положението стане по-благоприятно и аз още съм начело на ИВД, ще поискам да се върнеш. — Той изглеждаше облекчен, когато видя, че Кварт е спокоен. — Приеми го като временно заточение или като една по-дългосрочна задача. Най-общо казано, трябва да изчезнеш за известно време. В края на краищата, делото на Петър може да е вечно, но папите и техните екипи идват и си отиват. Полските кардинали остаряват, пенсионират се или се разболяват от рак. Знаеш как е. — Той се усмихна накриво. — А ти си млад.

Кварт отиде до прозореца. Дъждът все още се плискаше по плочите. Носеше се под краката му като сиво платнище над покривите на близките сгради. Вдъхна влажния въздух. Пиаца ди Спаня блестеше като току-що лакирана картина с маслени бои.

— Има ли новини за отец Феро? — попита той.

Мастифът вдигна вежди. Това не е в моите ръце, означаваше жестът.

— Според нунциариата в Мадрид — каза той, — адвокатът, който си му намерил, върши добра работа. Смятат, че отец Феро ще бъде освободен заради сенилност и липса на доказателства или ако се стигне до най-лошото, ще получи лека присъда според испанските закони. Годините му са напреднали и има много неща, които могат да предразположат съдията в негова полза. Засега се намира в затворническата болница в Севиля при много добри условия. Може да поискат да го изпратят в дом за възрастни свещеници. Мисля, че за него е все едно.

— Да — каза Кварт. — За него няма значение.

Спада си наля още кафе.

— Интересен тип е този стар свещеник. Мислиш ли, че той го е направил? — Той погледна Кварт с чаша в ръката. — Повече не сме чували нищо за Висперас. Жалко, че не откри кой е. Ако го беше направил, можех по-добре да те защитя срещу Ивашкевич. — Той мрачно отпи от кафето си. — Това щеше да бъде тлъст кокал за поляка.

Кварт кимна мълчаливо към прозореца, загледан в дъжда. На светлината косата му изглеждаше по-сива. Капчици дъжд намокриха лицето му.

— Висперас — каза той.

* * *

Последната вечер в Севиля, той беше слязъл във фоайето и я беше заварил там, точно както първия път, седнала в същия фотьойл. Само седмица беше изминала от онзи ден, но на Кварт му се струваше, че винаги е бил в Севиля. Като огромния каменен кораб, на няколко метра оттам през площада, със своите купички и летящи контрафорси. Като дезориентираните от прожекторите гълъби, които летяха в нощта, като Санта Крус, реката, кулата Алмохад и Ла Хиралда. Като Макарена Брунер, която го гледаше как се приближава. Когато тя се изправи в средата на празното фоайе, Кварт разбра, че присъствието й все още го вълнува до дъното на сърцето му. За щастие, помисли си той, докато вървеше към нея, тя не го обичаше.

— Дойдох да се сбогувам — каза Макарена. — И да ви благодаря.

Излязоха на улицата. Беше истинско сбогуване: кратки изречения, едносрични отговори, клишета, учтиви забележки, каквито си разменят непознати и нито дума за тях двамата. Кварт забеляза официалния й тон. Беше спокойна, но избягваше очите му. За първи път изглеждаше смутена. Разговаряха за отец Феро, за пътуването на Кварт на следващия ден. За литургията, която беше отслужил в „Богородица със сълзите“.

— Не съм си представяла, че ще ви видя там — каза Макарена.

Понякога, както през нощта, когато се бяха разхождали из Санта Крус, стъпките им ги сближаваха и всеки път Кварт изпитваше остро физическо чувство за загуба. Сега вървяха мълчаливо, сякаш си бяха казали всичко. За да продължат да разговарят, имаха нужда от думи, които нито един от тях не искаше да произнесе. Светлината на уличните лампи хвърляше сенките им върху Арабската стена и те спряха до нея лице в лице. Кварт се взря в тъмните й очи, в огърлицата от слонова кост върху загорялата й кожа. Не изпитваше горчивина към нея. Знаеше, че го беше използвала — беше добро оръжие, а Макарена вярваше, че защитава справедлива кауза — и той беше й позволил да го използва. Мислите му започнаха да се подреждат. Скоро щеше да остане само празнотата от загубата, надлежно обуздавана от гордостта и самодисциплината му. Но нито жената, нито Севиля щяха някога да изчезнат от паметта му.

Той потърси някакво изречение, поне дума, преди Макарена да изчезне завинаги от живота му. Нещо, което тя да запомни, което да не е в дисонанс със старинните стени, железните улични лампи, осветената кула в далечината и небето, където блестяха студените звезди на отец Феро. Но откриваше само празнота. Дълго натрупвана, убийствена умора, която можеше да се изрази само с поглед или усмивка. Затова той се усмихна в тъмнината. Сега тя го гледаше в очите, сякаш на устните й беше замръзнала дума, която не може да изговори. Кварт се обърна и си тръгна, чувствайки погледа й върху себе си. Помисли си глупаво, че ако в този момент тя би извикала „Обичам те“, щеше да разкъса свещническата си якичка, да се върне и да я прегърне като офицер от старите черно бели филми, който захвърля кариерата си заради една фатална жена или като онези нещастни глупаци Самсон и Олоферн (Според Стария завет Самсон става жертва на любовта си към коварната Далила; еврейката Юдит отрязва главата на влюбения в нея вражески пълководец Олоферн и така спасява народа си. — (Б. р.)). Мисълта го развесели. Той знаеше и винаги беше знаел, че Макарена Брунер никога вече няма да каже тези думи на някой мъж.

— Чакайте! — каза тя внезапно. — Искам да ви покажа нещо.

Кварт спря. Това не бяха вълшебните думи, но му бяха достатъчни, за да се обърне. Тя все още стоеше там, където я беше оставил, и сянката й падаше върху стената. Отхвърли назад глава и разтърси косата си с отбранително движение, насочено по-скоро към самата нея, отколкото към него.

— Заслужихте си го — каза тя с усмивка.

* * *

Каса дел Постиго беше тиха. Английският часовник в галерията удари дванадесет, когато прекосяваха двора с фонтана между мушкатото и папратите. Всички светлини бяха угасени и в лунната светлина сенките им се плъзгаха по мозайката, която блестеше от влага след скорошното поливане на цветята. В градината щурците свиреха в подножието на тъмната кула, която приютяваше Гълъбарника.

Макарена поведе Кварт по галерията през малка всекидневна и после по дървени стъпала с железен парапет. Стигнаха до остъклената галерия на горния етаж, заобикаляща вътрешния двор и продължиха до затворената врата в края й. Преди да отвори вратата, Макарена спря и прошепна на Кварт.

— Никой не трябва да знае това.

Тя сложи пръст на устните си и отвори вратата. Посрещнаха ги звуците на „Вълшебната флейта“. Първата стая, неосветена, беше пълна с мебели, покрити с калъфи. Лунната светлина се процеждаше през прозореца. Музиката идваше от друга стая. Там, през отворената стъклена врата, се виждаше осветено от лампа писалище, покрито с компютърно оборудване: два големи монитора „Сони“, лазерен принтер, модем. С поглед, вперен в екрана, по който проблясваха икони и букви, с ветрилото от Ромеро де Торес и две празни бутилки от кока-кола върху купчина списания „Wired“, погълната от пътуването, което всяка нощ я отвеждаше далеч от къщата, Севиля, себе си и миналото, Висперас мълчаливо бродеше из необятното киберпространство.

Тя дори не изглеждаше изненадана, че са там. Пишеше внимателно, а очите й бяха впити в един от мониторите. Кварт забеляза, че прави всичко много предпазлво, сякаш се боеше да не натисне погрешен клавиш и да провали нещо важно. Погледна към екрана: цифрите и знаците нищо не значеха за него, но хакерът явно се оправяше с лекота. Носеше тъмна копринена роба, чехли и около шията си — прекрасната перлена огърлица. Кварт поклати глава. Внезапно всички знаци на екрана се смениха от нови и очите на Крус Брунер, херцогиня Ел Нуево Естремо светнаха.

— Готово! — каза тя и отново започна да пише. След малко натисна „Ентър“ и се облегна удовлетворена. Очите й, зачервени от взиране в екрана, блестяха злобно, когато най-накрая погледна дъщеря си и свещеника. — „Защото сами вие твърде добре знаете, че денят Господен ще дойде тъй, както крадец нощя.“ — каза тя на Кварт. — Не е ли така, отче? Първа част на Писмата до солуняните, струва ми се 5:2.

Дъщеря й сложи ръка на рамото й и погледна Кварт. Възрастната дама наклони глава към нея.

— Ако знаех, че ще имам посещение по това време на нощта, щях да се подготвя — каза тя с непресторено съжаление и докосна перлената огърлица. — Но тъй като Макарена ви е довела, няма нищо. — Тя стисна ръката на дъщеря си. — Сега знаете моята тайна.

Кварт все още не можеше напълно да повярва. Погледна празните бутилки от кока-кола, купчината компютърни списания на английски и испански, ръководствата, които надничаха от отворените чекмеджета на писалището, кутиите с дискети. Крус и Макарена го наблюдаваха — едната развеселена, другата — мрачна. Той не можеше да отрече свидетелството на сетивата си — от това бюро една седемдесетгодишна стара дама беше подлудила Ватикана.

— Как го направихте? — попита той.

Крус Брунер дръпна ръката си и я плъзни по клавиатурата. Пиано, помисли си Кварт. Възрастните херцогини свирят на пиано, бродират и плетат дантели или се отдават на носталгия, а не се превръщат в хакери нощно време.

— Никога нямаше да се сетя — каза той.

— Че една малка стара дама може да разбира от всичко това? — Тя се изправи със замислено изражение. — Признавам, че е малко странно, но това е. Един ден просто погледнах от любопитство. Натиснах клавиш и видях, че на екрана става нещо. И че можеш да пътуваш до невероятни места и да правиш неща, за които не си и мечтал. — Тя се усмихна и лицето й внезапно се подмлади. — По-забавно е, отколкото да гледаш венецуелски сапунени опери по телевизията.

— Откога се занимавате с това?

— Не от много отдавна. Три-четири години. — Тя се обърна към дъщеря си, опитвайки се да си спомни по-точно. — Винаги съм била много любопитна — видя ли отпечатан ред, трябва да го прочета. Един ден Макарена купи компютър, за да работи с него. Когато излезе, седнах пред него омагьосана. Имаше една игра, малка топка за пинг-понг. Така научих как да действам с клавиатурата. Имам проблем със съня, както знаете, затова започнах да прекарвам по няколко часа на компютъра. Мисля, че съм се пристрастила.

— На нейната възраст — каза Макарена с обич.

— Да. — Старата херцогиня се обърна към Кварт, сякаш го подканваше да изрази неодобрението си. — Бях толкова любопитна, че започнах да чета всичко, което можех да намеря, за компютрите. Научих английски като дете, затова се записах на курсове чрез кореспонденция и се абонирах за компютърни списания. — Тя леко се изсмя и закри устата си с ръка, сякаш шокирана от самата себе си. — Здравето ми не е много добро, но за щастие умът ми все още е в ред. Станах нещо като експерт за много кратко време. А уверявам ви, на моята възраст това е ободряващо.

— Тя дори се влюби — каза Макарена.

Майка и дъщеря се засмяха. Кварт се чудеше дали и двете не са малко луди — всичко приличаше на нелепа шега. Или може би той полудяваше. Този град те побърква, каза си той. Хубаво е, че си тръгваш сега, преди да е станало твърде късно.

— Преувеличава — каза Крус Брунер. — Вече имах оборудването и софтуера и започнах да действам. И наистина имах виртуална любовна връзка. Една нощ влязох в компютъра на един хакер, младеж на 16 години. Ако можете да си видите лицето, отче. Никога не съм виждала някой да изглежда толкова шокиран.

— Не можете да очаквате от мен да приема това за нормално.

— Предполагам, че не. — Старата дама посочи към модема и купчината списания. — Представете си — каза тя — какво е за жена на почти 70 години да открие такъв свят. Моят приятел се наричаше Лудия Майк. Никога няма да чуя гласа на Майк, нито ще видя лицето му, но той ме разведе из целия този фантастичен свят. Имаше електронна дъска за обяви и така се свързах с други маниаци, често момчета, които прекарват часове наред в стаите си и влизат в чужди компютри.

Гласът й звучеше гордо, сякаш говореше за много елитен клуб. Кварт сигурно изглеждаше объркан, защото Макарена се усмихна и помоли майка си да му обясни за какво става дума.

Старата дама сложи ръка на клавиатурата.

— Просто хората разговарят и си пращат съобщения. Има и чат-румове. След извесно време можеш да достигнеш определена степен в света на хакерите. Когато за пръв път се обадиш, те питат за името и телефона. Ти не им даваш истинското име, а прякор и фалшив номер. Известна доза параноя е добро качество за един хакер.

— И какъв е вашият прякор?

— Настина ли искате да знаете? Против правилата е, но ще ви кажа, щом сте стигнал дотук, благодарение на Макарена. — Тя вдигна ръка с престорена гордост. — Аз съм кралицата на Юга.

Нещо ставаше на монитора и херцогинята прекъсна, за да натисне няколко клавиша. Дълъг текст със ситен шрифт се появи на екрана. Крус Брунер продължи.

— След това — каза тя — започнах да посещавам тайни уеб-сайтове в Интернет. Намерих си приятели. Много е забавно. Обменяш полезна информация, номера, игрички, вируси. Най-накрая се научих как да влизам във всички мрежи, да пътувам в чужбина, да крия входовете и изходите си, да влизам в защитени системи. Най-щастливият ми ден беше, когато проникнах в данъчното и си оправих сметката.

— Което е престъпление — каза дъщеря й укорително и явно не за първи път. — Когато разбрах, изтичах в кметството. Сметката ни беше платена до 2005 година. Трябваше да им кажа, че има грешка.

— Може и да е престъпление — съгласи се старата дама, — но оттук не изглежда така. Оттук нищо не изглежда като престъпление. — Тя се усмихна палаво на Кварт. — Това е най-хубавото. Сега — продължи тя — поддържам постоянен контакт с Майк и още двадесетина хакери. Повечето от тях вероятно са под двайсет години. Не знам възрастта, пола или истинските им имена, но имаме ужасно вълнуващи виртуални срещи на места като „Галери Лафайет“ в Париж, Имперския военен музей или клонове на „Конфедерацията на руските банки“. Което, между другото е толкова лесно, че и едно дете може да пробие кода и да промени сметките. „Конфедерацията“ се използва за тренажор от начинаещите хакери.

Тя беше Висперас, нямаше съмнение. Кварт си я представяше, свита пред компютъра. Нощ след нощ, изпълнени с пътуване през киберпространството и срещи с други самотни пътници. Неочаквани срещи, обмяна на информация и мечти, вълнението от разкриването на тайните и пресичането на границата към забраненото — тайно братство, за което времето, пространството, спомените, самотата, успехът или провалът нямаха значение; което си беше създало виртуален свят, в който всичко е възможно и нищо не е под удара на закона. Прекрасен начин за бягство, изпълнен с неограничени възможности. По свой собствен начин, Крус Брунер също се бунтуваше срещу Севиля, символизирана от красивия мъж на портрета в хола до картината на красивото младо момиче от Сулоага.

— Как проникнахте във Ватикана?

— Случайно. Един контакт в Рим — предполагам, че е семинарист или млад свещеник — се мотаеше из системата за удоволствие. Станахме приятели и той ми разкри два добри начина за влизане. Това беше преди шест или седем месеца.

Точно тогава положението на „Богородица със сълзите“ стана много сериозно. Нито архиепископът на Севиля, нито нунциатът в Мадрид щяха да обърнат внимание на отец Феро и ми хрумна, че това е добър начин да привлека вниманието на Рим.

— Казахте ли на отец Феро?

— Не, дори дъщеря ми не знаеше. Откри по-късно, когато съществуването на Висперас, както сте го нарекли, стана известно. — Старата дама произнесе името с явно задоволство. Кварт би искал да види лицата на негова Светлост Йежи Ивашкевич и монсиньор Спада, ако научат всичко това. — От начало мислех да оставя обикновено съобщение в централната система на Ватикана, като се надявах да попадне на необходимото място. Едва по-късно, когато открих начин да вляза, реших да проникна в компютъра на папата. Случайно попаднах на добре защитен файл, наречен INMAVAT и разбрах, че в него има нещо важно. Направих няколко опита да проникна в него, като използвах триковете, на които ме бяха научили приятелите ми хакери и една нощ успях. Една седмица посещавах INMAVAT, докато не разбрах за какво става дума. Намерих каквото ми трябваше, събрах амуниции и атакувах. Останалото знаете.

— Кой ми изпрати картичката?

— О, това ли? Аз, разбира се. Понеже бяхте тук, помислих си, че трябва да разберете и другата част от проблема. Качих се в Гълъбарника и намерих нещо подходящо в сандъка на Карлота. Беше малко смътно, но произведе желания ефект.

Кварт не успя да се въздържи и избухна в смях.

— А как влязохте в стаята ми?

Старата дама изглеждаше шокирана.

— Господи, не го направих лично! — каза тя. — Представяте ли си ме да тичам на пръсти по хотелските коридори? Използвах по-достоен метод. Прислужницата ми подкупи една келнерка. — Тя се обърна към дъщеря си. — Когато сте показали картичката на Макарена, тя веднаха разбрала, че съм аз. Но беше достатъчно мила да не ме издаде.

Кварт откри потвърждение в очите на Макарена. Погледна отново към екрана на компютъра.

— Кажете ми какво правите сега.

— О, това ли? Можете да го наречете разчистване на сметки. Не се тревожете. Този път няма нищо общо с Рим. Нещо по-близо до дома е. По-лично.

Кварт погледна. „Строго поверително“, прочете той. „Доклад за вътрешно разследване на сделката за П.Т. и други“. Имената на банка „Картухано“ и Панчо Гавира изпъкваха насред текста.

Някои от методите, използвани за прикриване на действителното положение са следните: френетично търсене на нови и скъпи източници на финансиране, двойно счетоводство и нарушение на банковите закони; както и рискове, които — ако очакваната продажба на „Пуерто Тарга“ на „Сън Кафер Али“ (според предварителни слухове на стойност 180 милиона долара) не се осъществи — ще нанесат сериозен удар на банка „Картухано“ и ще предизвикат обществен скандал, като навредят на добрите отношения на банката с нейните акционери, повечето от които са консервативни по природа и имат малки дялове.

Колкото до нередностите, за които е директно отговорен сегашният вицепрезидент, разследването откри пълна липса на финансово благоразумие. Значителни суми са били изплатени на професионалисти и частни лица без нужната документация. Тук влизат случаи на заплащане на обществени лица и институции, което може да бъде описано само като подкуп. Разследването откри също…

 

Той погледна първо Макарена, а после — херцогинята. Това беше изстрел, насочен директно към бившия й съпруг. Спомняше си банкера от предишната нощ на кея и кратката симпатия, която проблесна между тях, когато обединиха сили, за да освободят стария свещеник.

— Какво смятате да правите с това? — попита той.

Макарена сви рамене. Крус Брунер беше тази, която му отговори.

— Просто искам малко да изравня везните. Хората направиха толкова много за църквата. Самият вие ни спечелихте още една седмица, като отслужихте литургията вчера. Мисля, че затова Макарена е решила, че заслужавате да дойдете тук тази вечер.

— Той няма да каже на никого — каза Макарена.

— Добре — съгласи се херцогинята. Тя огледа дъщеря си намръщено, после отново се обърна към Кварт.

— Въпреки че се чувствам по същия начин, както отец Феро. На моята възраст много неща вече нямат значение и не се страхуваш толкова. — Тя разсеяно погали клавиатурата. — Ето например, сега ще се погрижа да бъде въздадена справедливост. Знам, че не е много християнско дело, отец Кварт. — Сега гласът й звучеше по-твърдо и решително. — Предполагам, че след това ще трябва да се изповядам. Възнамерявам да прегреша срещу милосърдието.

— Мамо!

— Оставете ме сама, скъпа, моля те. — Тя посочи към текста на екрана. — Това е доклад от вътрешната финансова проверка на банка „Картухано“. Той разкрива всички машинации на Панчо, включително и с „Богородица със сълзите“.

Ако ги направя обществено достояние, малко ще навредя на банката, но много — на зет си. — Тя се усмихна. — Не съм сигурна дали Октавио някога ще ми прости.

— Ще му кажеш ли? — попита Макарена.

— Разбира се.

— Откъде взехте този доклад? — попита Кварт.

— От компютъра на зет ми. Паролата му не беше трудна за отгатване. — Тя поклати глава. — Съжалявам, защото винаги съм харесвала Панчо. Но трябва да избера между църквата и него.

Светлинка проблесна върху едно от устройствата. Крус Брунер я погледна, после се обърна към свещеника с високомерието на поколения херцози Ел Нуево Естремо.

— Това е модемът — каза тя с блеснали очи. Усмивката й беше жестока и презрителна. — Изпращам доклада по факса на всички вестници в Севиля.

Застанала до майка си, с лице скрито в тъмнина, Макарена отстъпи назад и се втренчи в пространството. Долу английският часовник удари между тъмните картини, които стояха на стража в сенките на Каса дел Постиго. Кварт беше сигурен, че в този момент духът на Карлота Брунерйсе усмихва горе в кулата, докато една шхуна се плъзга срещу течението на реката с опънати бели платна от бриза, който всяка вечер идва от морето.

* * *

Крус Брунер умря в началото на зимата. По това време Кварт беше изкарал три месеца като трети секретар в папския нунциарат в Богота. Прочете за това в международното издание на „АВС“. Некрологът съдържаше дълъг списък с титлите на починалата и включваще молбата на дъщеря й Макарена, наследничка на титлата, да се молят за душата й. Няколко седмици по-късно той получи плик с марка от Севиля, в който имаше само малка печатна картичка в черна рамка със същия текст като на некролога. Тя не беше придружена от писмо, а само от картичката на „Богородица със сълзите“, която Карлота Брунер беше изпратила на капитан Халок.

След време Кварт научи и за съдбата на някои от другите участници в историята. Писмо от отец Оскар, изминало целия път от малко селце в Алмерия до Рим и после до Богота, го уведоми, че „Богородица със сълзите“ все още е отворена за поклонение и функционира като енорийска църква. Помощник-свещеникът беше добавил, че напълно е променил мнението си за Кварт.

Единствената новина за Панчо Гавира беше кратко съобщение във финансовата част на латиноамериканското издание на „Ел Паис“ за пенсионирането на Октавио Мачука от банка „Картухано“ в Севиля и назначението на нов председател на борда. Името беше непознато на Кварт. Статията споменаваше също оставката на Гавира като вицепрезидент и главен управител на банката.

Кварт получи и откъслечна информация за отец Феро. Присъдата беше непредумишлено убийство и свещеникът беше преместен от затворническата болница в дом за стари свещеници в севилската епархия. Беше все още там, с влошено здраве в края на същата зима, но според кратка учтива бележка от директора на дома в отговор на запитването на Кварт, едва ли щял да преживее месеца. Прекарвал дните си в стаята и не общувал с никого. Само нощем, когато времето било хубаво, излизал в градината, придружен от сестрата и мълчаливо седял на някоя пейка, вперил поглед в звездите.

За останалите хора, с чиито съдби пътят му су беше преплел в Севиля, Кварт не узна нищо. Те постепенно избледняха от паметта му заедно с призраците на Карлота Брунер и капитан Халок, които често го придружаваха при дългите му вечерни разходки из колониалния квартал на стара Богота. Изчезнаха всички — с едно изключение.

Той я видя само веднъж и никога ме се увери напълно, че е била тя. Това се случи малко по-късно. Кварт тъкмо беше преместен в един още по-отдалечен секретириат в Картахена и прелистваше местния вестник, когато попадна на статия за селското въстание в мексиканския щат Чиапас. Тя описваше живота в едно малко, отдалечено селце под контрола на партизаните. В местното училище група деца бяха фотографирани с учителката си. Снимката беше размазана и дори с помощта на лупа Кварт не можеше да бъде сигурен, но жената му изглеждаше много позната. Носете джинси и сивата й коса беше събрана в къса плитка; ръцете й почиваха върху раменете на учениците си и тя гледате предизвикателно обектива със студените си сини очи. Течи очи бяха последното, което Онорато Бонафе видя, преди да бъде поразен от Божия гняв.