Артуро Перес-Реверте
Севилското причастие (13)

XIII
„Хубавицата“

Е, Уотсън — каза Холмс, — може би няма да се държиш

толкова възпитано, ако те лишат едновременно от

съпругата и богатството ти.

А. Конан Дойл, „Приключенията на Шерлок Холмс“

На фона на пасо добле по говорителите се носеше гласът на екскурзовода — ставаше дума за Златната кула и осемвековната й история. Моторът на туристическото корабче пореше реката и след малко изместената от него вода достигна до „Хубавицата“ й я заклати. Каютата миришеше на застояла пот. Когато звукът на мотора и музиката заглъхнаха, дон Ибраим видя как един слънчев лъч, който влизаше през отворения илюминатор, бавно се придвижва към десния борд, през масата, отрупана с останки от храна. Лъчът просветна в сребърните гривни на Ла Ниня Пунялес и после бавно се измести наляво и спря върху зле замаскираната плешивина на Перехил.

— Можехте да изберете място, което не се люлее — каза той.

Косата му беше несресана и той триеше потното си чело с носна кърпичка. Очите му бяха мътни и имаше вид на човек, страдащ от морска болест. Туристическите корабчета минаваха начесто и всяка вълна му носеше нови изпитания.

Дон Ибраим не отговори. Животът го беше научил да не съди другите в нещастие или срам. Той разви лентата на една „Монтекристо“ и нежно я погали. Обряза я с ножчето на Орсън и я сложи в устата си, като я въртеше сладострастно, докато мокреше единия й край и вкусваше аромата му.

— Как е свещеникът? — попита Перехил, малко по-спокоен сега, когато лодката беше спряла да се люлее, но все още пребледнял.

С незапалена пура в устата дон Ибраим кимна сериозно, както подхождаше на ситуация, включваща Божи служител. Нямаше причина отвличането да бъде лишено от почтителност. Това беше нещо, което беше научил в Латинска Америка, където хората се стреляха, но запазваха добрите си обноски.

— Добре е. Много тих и спокоен.

Перехил се наведе над масата като внимаваше да не погледне храната и леко се усмихна:

— Старецът е упорит — каза той.

— Ozu — каза Ла Ниня. — Много упорит. — Тя плетеше на една кука, пръстите й се движеха бързо, а гривните подрънкваха. Отвреме на време оставяше плетивото си и отпиваше от мансанилята си в бутилката, оставена наблизо. От горещината тушът й се беше разтекъл, а червилото — размазало. Дългите й коралови обици се полюшваха, когато лодката се поклащаше.

Дон Ибраим одобрително вдигна вежди при отговора й. Тя не преувеличаваше. Бяха отишли да отвлекат стария свещеник след полунощ в алеята, която водеше към градинската порта на Каса дел Постиго, и им отне доста време, да хвърлят одеяло върху главата му, да завържат ръцете му и да го натикат в микробуса, нает за двадесет и четири часа, който ги чакаше зад ъгъла. В битката бастунът на дон Ибраим се счупи на две, окото на Ел Потро беше насинено, а Ла Ниня изгуби две пломби. Да не повярваш как се биеше дребният стар човечец.

На Перехил му беше лошо и беше нервен. Отвличането на свещеник и задържането му за няколко дни едва ли би било погледнато с одобрение от някой съдия. Дон Ибраим също имаше съмнения, но знаеше, че вече е твърде късно да се връща назад. Пък и всичко това беше негова идея. Мъжете като него вървяха смело напред. Освен това четирите и половина милиона, които щяха да вземат за работата, си заслужаваха.

Перехил беше махнал сакото си като дон Ибраим. Но за разлика от обикновената бяла риза на адвоката, тази на телохранителя беше ярка комбинация от синьо-бели райета с пропита от пот розова яка, а връзката му — нашарена със зелени, червени и морави хризантеми, приличаше на увехнал букет.

— Надявам се, че ще се придържате към плана — каза той. Дон Ибраим изглеждаше обиден. Той и колегите му осъществяваха операцията с безупречна точност, ако не се смятат дребните епизоди като непредвиденото взаимодействие на Ел Потро с бензина или нещастната случайност с осветяването на филма. Все пак планът не беше нищо особено. Беше въпрос само да задържат свещеника още ден и половина и после да го пуснат да си върви. Беше лесно, евтино и притежаваше известна елегантност. Стюърт Грейнджър, Джеймс Мейсън, Роналд Колман и Дъглас Феърбанкс Младши биха го одобрили (Дон Ибраим, Ел Потро и Ла Ниня си бяха взели под наем видеокасети с изследователска цел).

— Колкото до възнаграждението… — Лъжливият адвокат тактично остави изречението недовършено и се зае да пали пурата си. Мъжете на честта не говорят за пари. Перехил не би разбрал какво е чест, дори да го удариш с нея през лицето, но той беше длъжен да му даде възможност. Затова дон Ибраим поднесе запалката към своята „Монтекристо“, наслади се на първото, невероятно дръпване и зачака Перехил да заговори.

— Когато пуснете свещеника да си върви — каза Перехил — ще платя на трима ви. Милион и половина на всеки, включително ДДС. — Той тихо се засмя на собствената си шега и отново изтри челото си. Ла Ниня вдигна за миг поглед от плетивото си и дон Ибраим хвърли поглед към Перехил през дима на пурата си. Той не харесваше нито мъжа, нито смеха му и внезапно заподозря, че Перехил може да няма пари да им плати. С въздишка извади часовника от сакото си. Трудно е да бъдеш водач, помисли си. Да се преструваш на самоуверен, да даваш нареждания с твърд глас, да прикриваш съмненията си със жест, поглед или усмивка. Може би Ксенофон — начело на десет хиляди души — или пък Колумб, или Писаро, когато е начертал линия в пясъка с меча си, може би те също са изпитвали същото усещане — като че ли някой е издърпал стълбата под краката ти и ти висиш от покрива като герой от анимационен филм.

Дон Ибраим погледна с нежност към Ла Ниня. Единственото, което го безпокоеше, ако се наложеше да отидат в затвора, беше, че ще са разделени. Кой тогава щеше да се грижи за нея? Без Ел Потро, без дон Ибраим да подвиква оlе, когато тя пее, да хвали готвенето й, да я води на корида в „Маестранса“, да я подкрепя, когато е попрекалила с пиенето, нещастното същество щеше да умре като птичка вън от клетката си. И какво щеше да стане със заведението, което щяха да направят за нея?

— Замести Ел Потро, Ниня.

Тя довърши мансанилята си, стана, приглади роклята си; погледна през илюминатора. Над мушкатото, посадено в стари консервени кутии — леко повяхнало, макар Ел Потро да го поливаше всеки следобяд, тя виждаше стария кей, някои вързани лодки и отзад Златната кула и моста Сан Телмо.

— Не се виждат маври — каза тя.

После взе плетивото си и прекоси каютата. Колосаните й волани подскачаха и след нея остана тежък аромат на „Мадерас де Ориенте“, който явно причини на Перехил доста неприятно чувство при преминаването й. Когато отвори вратата на каютата, дон Ибраим мерна свещеника — седнал на стол, с извърнато лице, с очи, превързани с един от копринените шалове на Ла Ниня и китки, привързани към облегалката на стола с широк лейкопласт, купен предишния следобед от аптека на улица „Пуреса“. Той стоеше неподвижен, напълно откъснат, и безмълвен, освен когато го питаха дали иска сандвич, чаша с питие или да отиде до тоалетната. Тогава им казваше да вървят по дяволите.

Ел Ниня влезе вътре, а Ел Потро излезе и затвори вратата зад себе си.

— Как е той? — попита Перехил.

— Кой?

Ел Потро спря до масата объркан. Окото му изглеждаше зле след битката миналата нощ. Стройните му, мускулести плещи, блестящи от пот, се очертаваха под потника. Лявата му ръка все още беше превързана. На дясното рамо, близо до белега от ваксинацията, имаше синя татуировка на женска глава с неразбираемо име отдолу. Дон Ибраим никога не го беше питал дали това е името на неверницата, предизвикала падението му, а Ел Потро никога не говореше за него. Може би не си спомняше. Все едно, личният живот си беше лична рабта.

— Свещеникът — каза отпаднало Перехил. — Как е той?

Намръщен, бившият тореадор и боксьор размишляваше по въпроса. Най-накрая погледна Дон Ибраим като копой, който, получил команда от непознат, чака потвърждение от господаря си.

— Добре — отговори той, след като не видя възражение в очите на шефа си. — Но все още не е казал нито дума.

— Нищо ли не попита?

Ел Потро потри смачкания си нос, опитвайки се да си спомни. Вероятно от жегата му беше още по-трудно да мисли.

— Не — каза той. — Разкопчах малко расото му, за да може да диша, но той не каза нищо.

— Това трябваше да се очаква — намеси се дон Ибраим. — Той е църковен служител. Това е посегателство върху достойнството му. — Той изтърси пепелта от предницата на ризата си, докато Ел Потро кимна бавно, загледан в затворената врата, сякаш току-що беше разрешил някакъв проблем, който го тормозеше.

— Тръгвам си — каза Перехил, бледен и потен. Не можеше да понесе повече дима на пурата и люлеенето. — Придържайте се към инструкциите ми. — Докато се изправяше, той автоматично приглади косата върху плешивината си.

В този миг „Хубавицата“ се разлюля от преминаването на поредното туристическо корабче и Перехил замаяно загледа как слънчевият лъч, който влизаше през илюминатора, се придвижи от левия борд към десния и се върна обратно. Неспособен да си поеме въздух, той се обърна към дон Ибраим и Ел Потро с див поглед.

— Извинете — каза им с приглушен глас и хукна към вратата.

* * *

Това беше най-неприятният обяд в живота му. Гавира едва докосна сепията с бакла и сьомгата на грил. С мъка стигна до десерта усмихнат и без да скача през пет минути, за да се обади на секретарката си, която отчаяно издирваше Перехил. На няколко пъти загуби нишката на мисълта си насред изречението и членовете на борда на „Картухано“ го изчакваха да довърши обяснението си. Само с неимоверно усилие на волята успя да излезе с чест от изпитанието. Трябваше му време да помисли, да изработи планове и разрешения на проблемите, възникнали от отсъствието на телохранителя му, но време нямаше. Тази среща беше решаваща за бъдещето му и той не можеше да пренебрегне гостите си. Трябваше да се бие на два фронта, като Наполеон срещу британската и пруската армия при Ватерло. Той се усмихваше, отпиваше от червеното вино, излагаше гледната си точка и палеше цигари, докато умът му трескаво работеше. Членовете на борда постепенно минаваха на негова страна, но той все повече се тревожеше от липсата на новини от Перехил. Помощникът му сигурно имаше нещо общо с изчезването на свещеника и може би беше замесен в смъртта на Бонафе. Тази мисъл накара Гавира да се облее в студена пот, но все пак успя да се овладее. Един по-слаб човек вероятно би заронил сълзи над покривката.

Оберкелнерът се зададе между масите и от лицето му беше ясно, че идва със съобщение за Гавира. Като подтисна импулса да скочи от стола си, банкерът довърши изречението, угаси цигарата си, отпи глътка вода, избърса устата си със салфетка и едва тогава се изправи и каза с усмивка на гостите си: „Бихте ли ме извинили за момент?“

Отиде до фоайето с ръце в джобовете, за да не си личи, че треперят. Стомахът му се сви, когато забеляза Перехил, с разрешена коса и ужасяваща вратовръзка.

— Имам добри новини — каза телохранителят.

Бяха сами. Гавира го избута в мъжката тоалетна и заключи вратата зад тях, когато се увери, че вътре няма никой.

— Къде беше? — попита той.

— Да предотвратя литургията утре — каза Перехил със самодоволна усмивка.

На Гавира му се искаше да го убие тук и веднага с голи ръце.

— Какво си направил, негоднико?

Усмивката на Перехил угасна и той примигна.

— Какво мислиш? — заекна той. — Направих каквото ми каза. Неутрализирах свещеника.

— Свещеника?

В неоновата светлина плешивата глава на Перехил блестеше под редките кичури коса.

— Да — каза той. — Моите приятели го извадиха от употреба, но се грижат добре за него. Ще го пуснат в петък и това е всичко.

— Ами другият?

— Кой друг?

— Бонафе. Журналистът.

— А, този. — Перехил се изчерви и явно се смути. — Мога да ти обясня. Историята е сложна, но ще ти обясня всичко, кълна се.

Гавира почувства, че го залива вълна от паника. Ако помощникът му бе замесен в смъртта на Онорато Бонафе, проблемите на банкера едва сега започваха. Той крачеше из мъжката тоалетна и се опитваше да разсъждава. Но белите плочки сякаш бяха изпразнили ума му. Обърна се към Перехил и каза:

— Дано историята ти да си заслужава. Полицаите търсят свещеника.

Странно, Перехил не изглеждаше особено изненадан. Дори му се стори облекчен.

— Те са бързи — каза той, — но не се тревожи.

Гавира не можеше да повярва на ушите си.

— Да не се тревожа?

— Не. Ще ти струва само пет-шест милиона повече.

Гавира бутна телохранителя си към мивката. Не знаеше дали да го удари в лицето или да му зададе друг въпрос. Като се овладя с мъка, той попита:

— Сериозно ли говориш, Перехил?

— Няма за какво да се тревожиш.

— Шегуваш се, нали?

— Не бих се шегувал с теб, шефе. Никога.

Гавира затвори очи.

— Идваш и ми казваш, че си отвлякъл свещеник, който е издирван за убийство и искаш да не се тревожа?

— Какво искаш да кажеш с това „издирван за убийство“? — попита Перехил, снишил глас.

— Точно това, което казах.

Телохранителят се огледа и провери дали вратата е заключена. После попита:

— Какво убийство?

— В църквата е извършено убийство и твоят проклет свещеник е главният заподозрян.

Перехил се изсмя кратко и отчаяно.

— Не се шегувай така, шефе.

Гавира го доближи така плътно, че Перехил почти седна в мивката.

— Погледни ме. Приличам ли на човек, който се шегува?

Сега Перехил беше бял като плочките.

— Убийство ли? — попита той.

— Точно така. И те мислят, че проклетият свещеник го е извършил.

— Преди или след като го отвлякохме?

— Откъде, по дяволите, да знам? Вероятно преди.

Перехил преглътна с мъка.

— Нещо не разбрах, шефе. Кой е бил убит?

* * *

Гавира остави Перехил да повръща в тоалетната. Сбогува се с членовете на борда и се качи в мерцедеса си. Каза на шофьора да включи климатика и да тръгва, и си наля питие. С клетъчния телефон в ръка той се опита да мисли. Беше сигурен, че помощникът му е казал истината. Сега, когато първоначалната паника беше преминала, виждаше новите проблеми. Не знаеше дали това е поредица от съвпадения или хората на Перехил наистина са отвлекли свещеника, малко след като е очистил журналиста. Фактът, че според полицията смъртта е настъпила рано вечерта и че свещеникът не е бил отвлечен — според Макарена и свещеника от Рим — преди полунощ, оставяше отец Феро без алиби. Това не променяше нищо. Виновен или не, той беше заподозрян и полицията го търсеше. Оттук нататък да го задържат беше рисковано. Гавира беше сигурен, че свещеникът можеше да бъде освободен, без това да провали собствените му планове. Всъщност, това много добре го устройваше. Отец Феро щеше да бъде твърде ангажиран със следствието. Ако хората на Гавира го пуснеха тази вечер, беше сигурно, че на другия ден в „Богородица със сълзите“ нямаше да има литургия. Номерът беше как да се върне свещеникът в обществото незабелязано, без скандал. Дали след това той щеше да се предаде или да избяга, не интересуваше Гавира. По един или друг начин Приамо Феро щеше да бъде извън играта за известно време. Едно анонимно обаждане можеше да помогне за това. Архиепскопът на Севиля нямаше да бърза да му намери заместник. Колкото до дон Октавио, на него му беше все едно.

Трябваше да се обмисли проблемът с Макарена, но Гавира можеше да спечели от новото положение на нещата.

Щеше да бъде прекрасно, ако успее да я убеди, че е освободил свещеника заради нея, че Перехил се е престарал като го е отвлякъл, но самият Гавира няма нищо общо с това. Проблемът за Бонафе, заплашваше всички тях и особено дон Приамо, и тя щеше да си замълчи. Дори можеше да се сдобрят.

Макарена и свещеникът от Рим можеха да се погрижат за енорийския свещеник със или без полицията. Всъщност Гавира нямаше нищо против стареца, но ако имаше късмет, отец Феро беше обречен също като църквата си.

С включения климатик температурата в мерцедеса беше прекрасна. Вече по-спокоен Гавира се отпусна в седалката, тапицирана с черна кожа, и се огледа в огледалото за обратно виждане. Може би денят не беше чак толкова лош. Акулата се усмихна и избра номера на Каса дел Постиго.

* * *

Макарена погледна към Кварт, когато затвори телефона. Стоеше замислена, облегната с лакът на масата, покрита с книги и документи, в ъгъла на стаята на най-горния етаж, която използваше за кабинет. Тук имаше плочки, украсени с цветя, листа и малтийски кръстове; тъмни греди по тавана и огромна мраморна камина. Присъствието на Макарена личеше навсякъде — телевизор, видео, малка уредба, книги за изкуството и по история, старинни бронзови пепелници, удобни фотьойли, тапицирани с тъмно кадифе, бродирани възглавнички. Огромният шкаф съдържаше купчина древни ръкописи, многобройни пергаментови свитъци и видеокасети, а на стената висяха няколко добри платна — „Свети Петър“ от Алонсо Васкес и изображение на битката при Лепанто от неизвестен художник. До прозореца, под стъклен похлупак, имаше статуетка на намръщен архангел, вдигнал меч.

— Готово — каза Макарена.

Кварт стана, но тя не помръдна.

— танала е грешка и той се извинява. Кълне се, че няма нищо общо с това. Хората, които работят за него, са го направили по собствена инициатива.

На Кварт му беше все едно. По-късно щеше да има време да установи чия е вината. Важното беше да стигнат до отец Феро преди полицията. Виновен или не, той беше свещеник и Църквата не можеше да стои със скръстени ръце.

— Къде го държат? — попита той.

— В безопасност е, на една лодка, закотвена на стария кей до Аренал. Панчо ще се обади, когато уреди нещата. — Тя прекоси стаята, взе цигара от бюрото си и извади запалката изпод презрамката на сутиена си. — Предлага да го предаде на мен, а не на полицията, срещу сдобряване. Макар че споменаването на полицията си е чист блъф.

Кварт пое дъх с облекчение. Поне тази част от проблема беше разрешена.

— Ще кажете ли на майка си? — попита той.

— Не. По-добре е да не знае, докато всичко не се уреди. Тази новина може да я убие. — Беше разтревожена. Дори забрави да запали цигарата си. — Трябваше да чуете Панчо — добави тя. — Внимателен, очарователен, изцяло на мое разположение. Знае, че ще спечели и ми пробутва несъществуваща алтернатива. Дон Приамо не може да избяга, когато го освободят.

Тя произнесе това студено и тази студенина нахлу в Кварт. Всеки път, когато някой от жестовете й пробуждаше пресен спомен, той усещаше огромна тъга. След като беше успяла да се сближи толкова много с него и да го отведе на онова място, където границите бяха размити, а самотата и нежността — споделени, тя отново се беше отдръпнала. Беше твърде рано да усети какво беше спечелил или изгубил от досега си с горещата женска плът, но образът на предадения рицар-тамплиер го измъчваше. Севиля беше взела твърде много от Кварт за твърде кратко време, без да му даде в замяна нищо друго, освен болезнен самоанализ. Той мечтаеше за бойния зов, това щеше да му върне спокойстието.

Тъмните очи на Макарена бяха приковани върху него, но той не беше в мислите й. Нямаше медени искрици, нито сенки на листа от портокаловите дървета в лунната светлина. За миг агентът на ИВД се зачуди какво прави тук.

— Не разбирам защо отец Феро трябва да бяга — каза той с усилие. — Ако е изчезнал, защото е бил отвлечен, това намалява подозренията.

Тя не беше убедена.

— Това не променя нищо. Ще кажат, че е заключил мъртвеца в църквата.

— Да. Но може би, както каза Грис, той може да докаже, че не е видял Бонафе. Най-добре за всички ще бъде, ако той обясни всичко. За вас, за мен и за него.

Тя поклати глава и каза:

— Трябва да говоря с дон Приамо преди полицията.

После отиде до прозореца и се облегна на перваза, загледана в двора.

— Аз също — каза Кварт и се приближи. — Ще бъде по-добре, ако отиде в полицията, заедно с мен и адвоката, когото повиках от Мадрид. — Той погледна часовника си. — И който вече трябва да е с Грис в полицейското управление.

— Тя никога няма да обвини дон Приамо.

— Разбира се.

Макарена се обърна към Кварт с тревога в очите.

— Ще го арестуват, нали?

Беше абсурдно да ревнуваш от дребния, рошав свещеник, но Кварт не можеше да отрече, че прави точно това.

— Не знам — отвърна той. Долу, в люлеещия се стол до фонтана, забравила за всичко на света, Крус Брунер си вееше с ветрилото и кротко четеше. — Но от това, което видях в църквата, се боя, че ще е така.

— Вие мислите, че той го е направил, нали? — Макарена изглеждаше много тъжна, докато гледаше майка си. — Въпреки че не е изчезнал по свое желание, все още вярвате, че е той.

— Още не вярвам в нищо — отсече Кварт. — Това не е моя работа. — Помисли за човека, който протегнал ръка към Свещения кивот и го докоснал. Господ му се разгневил и го поразил заради прегрешението. И той умрял до кивота.

Макарена мачкаше незапалената цигара между пръстите си и парченца тютюн падаха в краката й.

— Дон Приамо не е убиец.

Кварт премълча. Мислеше си за Онорато Бонафе, мъртъв в изповедалнята, поразен от неумолимия гняв на Всемогъщия. Той можеше да си представи отец Феро като убиец.

* * *

Единадесет без четвърт. Облегнат на уличния стълб до моста на Триана, Перехил чу ударите на часовника, докато наблюдаваше блестящите отражения в черните води на реката. Фаровете на колите, пресичащи моста, се плъзгаха по железните перила, над арките и каменните колони, надолу по парапетите на градините и терасите, които се издигаха от булевард „Кристобал Колон“ до Маестранса. Но под моста цареше тишина.

Той тръгна по еспланадата под моста към стария кей на Аренал. Бризът от Санлукар подухна, набръчка леко тъмната повърхност на Гуадалкивир и повдигна духа на телохранителя. След силните емоции през последните няколко часа, нещата се връщаха към обичайния си ход. Дори язвата му го отпускаше. Срещата беше в единадесет часа до лодката, където дон Ибраим и колегите му щяха да чакат. Гавира беше дал на Перехил пълни инструкции, така че да няма грешка. Дамата и високият свещеник щяха да дойдат, за да приберат отец Феро и работата на Перехил беше само да се увери, че всичко ще мине гладко. Енорийският свещеник трябваше да бъде свален от лодката и предаването му щеше да стане в един от старите складове на кея. Перехил носеше ключа от склада в джоба си. Колкото до парите за тримата съдружници, помощникът беше имал сериозен проблем да убеди шефа си да плати; но спешността на случая и желанието на банкера да се отърве от енорийския свещеник подпомогнаха нещата. Перехил нежно се потупа по корема — носеше четири и половина милиона в банкноти от по десет хиляди, скрити под ризата, затъкнати под колана на шортите му. Имаше още петстотин хиляди вкъщи, които получи от шефа си в последната минута под предлог на жизненоважни за успешното приключване на операцията разходи. С всички тези пари у себе си, той вървеше вдървено, сякаш носеше корсет.

Започна да си подсвирква оптимистично. Мястото беше пусто, с изключение на неколцина рибари и влюбените двойки. Перехил слушаше с наслада квакането на жабите в тръстиките. Луната изгряваше над Триана и светът беше прекрасен. Единадесет без пет. Той ускори крачка. Умираше да приключи с тази работа, за да отиде направо в казиното и да види какво може да направи с половин милион. Като задели двадесет и пет хиляди за срещата с Долорес ла Негра.

— О, Перехил, каква изненада.

Той замръзна. Две фигури се изправиха от каменната пейка, край която минаваше. Едната беше висока, слаба и заплашителна — Майрена Циганинът. Другата беше стройна, елегантна и се движеше грациозно като танцьор — Пилето Муелас. Луната се скри зад облак или може би очите на Перехил се замъглиха. Язвата го прониза и краката му се подкосиха.

— Виж коя дата сме днес — каза Перехил със слаб хленчещ глас. — Имам още един ден.

Двете сенки се приближиха. Цигарите им просветваха, едната по-високо от другата.

— Не си го сметнал правилно — каза Майрена Циганинът. — Имаш още един час. Четвъртък започва точно в полунощ. — Той запали клечка и пламъкът освети чуканчето на малкия му пръст. — Час и пет минути.

— Ще платя — каза Перехил, — кълна се.

Смехът на ПилетоМуелас беше дружелюбен.

— Разбира се, че ще платиш. Затова ще поседим заедно на тази пейка и тримата. Да ти правим компания, докато стане четвъртък.

Перехил се огледа обезумял от паника. Реката не предлагаше никаква защита, а нямаше шансове, ако побегне по пустия кей. Можеше временно да отложи нещата, като им даде парте, които бяха у него, но този вариант имаше два недостатъка: парите не покриваха целия му дълг към лихваря и нямаше как да обясни загубата на Гавира, на когото вече дължеше сумата от 11 милиона. Без да се смята отвлеченият свещеник, който висеше като тежък товар на шията на Перехил. Дамата и високият свещеник щяха да дойдат и той си представяше израза на лицата на дон Ибраим, Ел Потро дел Мантелет и Ла Ниня Пунялес, ако ги остави да се справят сами. На всичкото отгоре в църквата имаше мъртвец, полиция и какви ли не проблеми. Той отново погледна към тъмната река. Може би щеше да му излезе по-евтино, ако просто скочи в нея и се удави.

Въздъхна дълбоко и извади пакет цигари. Погледна последователно към двете сенки. Защо да се тревожа, помисли си той уморено, има толкова много болници.

— Някой има ли огънче?

Майрена Циганинът щеше да запали клечка, когато Перехил хукна по кея към моста на Триана, сякаш животът му зависеше от това. Което си беше истина.

За известно време помисли, че се е отървал. Дишането му беше равномерно — едно, две, едно, две — кръвта пулсираше в слепоочията му, сърцето му биеше силно, а дробовете му горяха, сякаш ги бяха извадили от гърдите и обърнали с вътрешността навън. Тичаше почти сляпо в тъмнината. Чуваше двамата мъже зад себе си, ругатните на Циганина Майрена и хриптенето на Пилето Муелас. На няколко пъти му се стори, че усеща как докосват гърба или краката му. Полудял от ужас, той затича по-бързо и помисли, че се е измъкнал. Виждаше светлините на колите, които бързо преминаваха отпред по моста. Стъпала, помисли си объркано, замаян от усилието. Някъде вляво имаше стъпала и нагоре по тях — улици, светлини, хора. Той рязко се обърна и удари в нещо гърба си, но продължи да тича, като викаше от болка. Ето ги стъпалата — по-скоро ги усети, отколкото ги видя в сянката. Направи последно усилие, но все по-трудно успяваше да накара краката си да му се подчиняват. Втурна се напред, но дробовете му бяха като разтворена рана и не можеше да диша. Стигна подножието на стъпалата и си помисли, че може би все пак ще успее. После силите му изневериха и той падна на колене като прострелян.

Свършено беше с него. Под ризата му банкнотите бяха залепнали от пот. Претърколи се по гръб и легна на най-долното стъпало, а звездите над него се завъртяха като светлини на виенско колело. Къде отиде всичкият кислород, помисли си той и притисна с ръка сърцето си, за да не изскочи от устата му. До него задъхани, облегнати на стената, Циганинът Майрена и Пилето Муелас се опитваха да си поемат дъх.

— Кучи син — чу той да казва Циганинът на пресекулки, — тича като вятъра!

Сега Пилето се приведе над него, свистейки като пробит мях, и оголените му зъби просветнаха в светлината на уличната лампа.

— Това бе е страхотно, Перехил, наистина — каза той и го потупа по лицето. — Впечатлени сме.

Той се изправи на крака и с усмивка още няколко пъти приятелски потупа Перехил, после скочи върху дясната му ръка и я счупи. Това беше само първата кост, която му счупиха тази нощ.

* * *

Макарена погледна за стотен път часовника си. Беше единадесет и четиридесет.

— Нещо не е наред — прошепна тя.

Кварт беше сигурен, че е права, но замълча. Чакаха в тъмнината до заключената врата на пристана за гребни лодки. Над тях, между палмите, декоративните храсти и терасите на Аренал, се виждаше куполът на театър „Маестранса“ и ъгълче от банка „Картухано“. На около триста метра надолу по реката Златната кула, цялата осветена, стоеше като страж пред моста сан Телмо. Точно по средата, закотвена на кея, беше „Хубавицата“.

С пуловер, завързан около раменете, тя гледаше към мястото, откъдето трябваше да се появи човекът на Гавира. Лодката, в която се предполагаше, че е задържан отец Феро, изглеждаше пуста, тиха и тъмна. Бяха дошли по-рано и след известно време Кварт помисли, че банкерът може да ги е измамил. Но после отхвърли идеята — на този етап Гавира не можеше да си позволи да играе номера.

Пристанът изскърца под бриза. Водата леко се разплиска около стълбовете на кея. Нещо сигурно беше променило плана. Ако приемеха, че старият свещеник е на лодката, а те нямаха други гаранции за това, освен думата на Гавира, освобождаването му щеше много да се усложни, ако посредникът не се появеше. Кварт си помисли за Навахо.

— Може би трябва да се обадим на полицията — предложи той.

— В никакъв случай — каза тя, без да сваля очи от лодката. — Първо трябва да поговорим с дон Пирамо.

Кварт се огледа.

— Никой не идва — каза той.

— Ще дойдат. Панчо знае, че може да изгуби много покрай тази история.

Но никой не се появяваше. Макарена се разхождаше покрай портата на пристана. Беше забравила цигарите си. Кварт стоеше и наблюдаваше „Хубавицата“, докато тя отиде да се обади на съпруга си. Когато се върна, изглеждаше мрачна. Банкерът я беше уверил, че Перехил обещал да бъде в единадесет на срещата, с парите за предаването на свещеника. Нямал представа какво е станало, но щеше да се срещне с тях там след петнадесет минути.

След известно време Гавира се появи и тръгна под акациите към пристана. Носеше поло под сакото, леки панталони и спортни обувки. В тъмното изглеждаше по-мургав от обикновено.

— Бог знае какво е станало с Перехил — каза той вместо поздрав. И това беше — нито извинения, нито излишни забележки.

Той явно беше притеснен и готов да направи всичко, за да освободи отец Феро от отвличането, с което можеше да бъде свързан. Беше готов на всичко, само и само полицията да не се намесва. Кварт се възхити на самоконтрола му. Гавира беше донесъл цигари и двамата с Макарена запалиха, като си правеха завет с шепи. Банкерът повече слушаше, отколкото говореше, с наклонена глава, хладнокръвен. Искал само всичко да се разреши по най-добрия начин. Накрая той погледна право към Кварт и попита:

— Вие какво мислите?

Не беше предизвикателство или заплаха, а обективен въпрос.

Кварт се поколеба само за миг. Не му харесваше идеята старият свещеник да попадне от ръцете на престъпниците направо в ръцете на помощник-началник Навахо. Искаше да поговори с него преди това.

— Трябва да се качим на борда — каза той и кимна към „Хубавицата“.

— Да вървим тогава — каза решително Макарена.

— Един момент — спря я Кварт. — Първо трябва да знаем какво ще намерим там.

Гавира му каза. Според докладите на Перехил, имало трима души. Шефът бил дебел мъж на около петдесет години. Имало и една жена, и бивш боксьор, който можел да бъде опасен.

— Познавате ли разположението на лодката?

Гавира не го познаваше, но това беше обичайният тип туристическа лодка — горна палуба с няколко реда столове, мостик на носа, а под палубата — половин дузина каюти и машинното отделение. Очевидно лодката от доста време не беше в употреба.

Призраците, които бяха тормозили Кварт през последните няклко часа, постепенно изчезнаха. Нощта, лодката в мрака, предстоящият сблъсък, всичко това го изпълваше с детински приятно чувство на очакване. Отново беше на познат терен. Дори откри неочаквано у Панчо Гавира другар по оръжие и неприязънта му към него намаля. Нямаше съмнение, че на другия ден тя ще се поднови, но поне тази вечер рицарят-тамплиер имаше съюзник. Кварт оценяваше факта, че Гавира беше дошъл пеша и сам, и се готвеше да се качи на борда на „Хубавицата“ без излишни думи.

— Да вървим — каза Макарена нетърпеливо. В този миг двамата мъже изобщо не я интересуваха. Единствената й грижа беше лодката.

Гавира погледна Кварт и белите му зъби пробляснаха в мрака.

— След вас, отче — каза той.

Те напредваха предпазливо, за да не вдигат шум. Лодката беше привързана за кея с две въжета — едно от носа и едно от кърмата. Като преминаха безшумно по подвижното мостче, те се озоваха на палубата, затрупана с купчини въжета, стари спасителни пояси, гуми, маси и столове. Кварт премести портфейла си в джоба на панталона, свали сакото си и го остави сгънато на един от столовете. Гавира мълчаливо последва примера му.

Прекосиха горната палуба. За момент им се стори, че долавят движение под краката си и кеят леко се освети, сякаш някой беше отворил илюминатор и гледаше навън. Кварт затаи дъх и тихо пристъпи напред. Кръвта бучеше в ушите му и той се опита да се успокои, за да чува всичко, което става край него. Сигна до мостика, където румпелът и инструментите бяха покрити с платнища. Облегнат на стената, той се ослуша. Мястото изглеждаше мръсно и изоставено. Макарена и Панчо напрегнати стояха до него. Банкерът въпросително погледна Кварт. Макарена се намръщи. Изглеждаше така, сякаш цял живот е нападала лодки посред нощ. Иззад вратата се чуваше приглушен звук от радио.

— Ако има проблеми — всеки от нас ще се заеме с един от мъжете — прошепна Кварт. — Макарена може да се погрижи за отец Феро.

— Ами жената? — попита Гавира.

— Не знам. Ще видим дали ще направи нещо и тогава ще действаме.

Те обсъдиха ситуацията шепнешком. Банкерът каза, чел ще говори от името на Перехил и ще се опита да реши нещата по мирен начин. Бързо претеглиха положителните и отрицателните черти на този подход. Проблемът, разбира се, беше, че похитителите очакваха пари, а Гавира носеше само кредитните си карти. Като съжаляваше още веднъж, че не са се обадили на полицията, Кварт обмисляше стратегията. Ако опитаха приятелския подход, щеше да има много приказки. Едно нападение изисква бързина, изненада, насилие. Идеята беше да не дават на противниците си възможност да мислят, да ги изненадат. А ако станеше най-лошото, той се надяваше, че Бог — или който беше дежурен тази нощ — ще се погрижи да няма жертви.

— Да влизаме.

Това е лудост, помисли си той. После взе тежка метална пръчка, пое си дълбоко дъх и отвори вратата. Чудеше се дали не трябваше и да се прекръсти.

* * *

Дон Ибраим разля кафе по панталоните си. Високият свещеник се беше появил на вратата по риза и с неприятна на вид метална пръчка в ръката. Дон Ибраим с мъка се изправи на крака и видя още един мъж зад свещеника, мургав и красив, и разпозна банкера Гавира. После се появи и младата херцогиня.

— Моля ви, успокойте се — каза високият свещеник. — Дойдохме да поговорим.

Все още по потник, с блестяща от потта татуировка на Испанския Легион на рамото му, Ел Потро Мантелет се изправи на койката си и стъпи с боси крака на пода. Той погледна към дон Ибраим сякаш питаше дали тази среща е уговорена или не.

— Изпраща ни Перехил — съобщи Гавира. — Всичко е наред.

Ако всичко беше наред, помисли си дон Ибраим, те нямаше да са тук, Перехил щеше да сложи четири и половина милиона на масата, а високият свещеник нямаше да държи металния прът. Нещо се беше объркало. Той погледна над рамената на тримата новодошли, очаквайки полицията да се появи всеки момент.

— Трябва да поговорим.

Това, което трябваше да направят дон Ибраим, Ла Ниня и Ел Потро, беше да изчезнат моментално оттук. Но Ла Ниня беше оттатък със стария свещеник, а бягството нямаше да бъде толкова лесно, защото трима души блокираха изхода. По дяволите късмета ми, помисли си той. По дяволите всички Перехиловци и свещеници на света. Знаеше, че да се замесиш с хора в расо носи нещастие — това беше ясно от самото начало.

— Има някакво недоразумение — каза дон Ибраим, за да спечели време.

Лицето на свещеника беше каменно. Металният прът отиваше на якичката му колкото чифт пистолети — на Христос. Дон Ибраим се подпря на масата, а Ел Потро го наблюдаваше като куче, което очаква заповед. Ако само можеше да защити Ла Ниня, помисли си дон Ибраим. И да се убеди, че тя няма да пострада, ако се случи най-лошото.

Събитията го подтикнаха да вземе решение. Младата херцогиня се огледа и очите й пламнаха.

— Къде го държите? — попита тя и без да чака отговор тръгна към затворената врата на каютата.

„Тази млада дама е полудяла“, помисли си дон Ибраим. Инстинктивно, Ел Потро стана и препречи пътя й. Той колебливо погледна към съучастника си, но дон Ибраим не знаеше как да реагира. В този миг банкерът мръдна, сякаш да защити жената и Ел Потро, по-решителен спрямо мъжете, му удари един ляв, който го отхвърли до стената. След това нещата се усложниха. Сякаш някъде в изгубената му памет беше прозвучал звънец, Ел Потро сви юмруци и започна да подскача из каютата, като нанасяше удари във всички посоки, готов да защити титлата си в категория „петел“. Гавира беше отпратен към един шкаф, пълен с метални чаши, които с трясък изпадаха. Младата херцогиня се наведе, за да избегне едно от десните крошета на Ел Потро и се насочи към каютата, където беше старият свещеник, а дон Ибраим се развика на всички да се успокоят. Никой не го послуша.

Ла Ниня, дочула шума, излезе да види какво става и се сблъска с младата херцогиня, докато Гавира, който несъмнено искаше да си отмъсти за удара на Ел Потро, тръгна към дон Ибраим с определено недобри намерения. Високият свещеник погледна колебливо към металния прът в ръката си, хвърли го на земята и отстъпи, за да се предпази от Ел Потро, който още се целеше във всичко, което се движеше, включително собствената си сянка.

— Спрете! — молеше дон Ибраим. — Спрете!

Обхваната от истерия, Ла Ниня блъсна младата херцогиня и хукна към банкера, сякаш да му извади очите. Гавира я спря с един некавалерски удар, който я отхвърли обратно в каютата сред разветите волани на роклята й, точно в краката на стария свещеник, който беше завързан за стола и с превързани очи. В този момент дон Ибраим забрави за мисията си на дипломат. Лъжливият адвокат обърна масата, наведе глава, както го бяха научили Кид Тунеро и дон Ернесто Хемингуей в бар „Флорида“ в Хавана и с вика „Вива Запата!“ — това беше първото, което му дойде на ум — хвърли своите сто и десет килограма срещу банкера и двамата се блъснаха в другата стена на каютата. Точно тогава Ел Потро удари свещеника в лицето с дяво кроше, Кварт се хвана за лампата, за да не падне; жицата присветна, когато се измъкна от контакта и лодката потъна в мрак.

— Ниня! Потро! — извика дон Ибраим и задъхан от битката, пусна банкера.

Нещо се строши. Мракът беше изпълнен с викове и удари. Някой, вероятно високият свещеник, падна върху дон Ибраим и го удари толкова силно с лакът в лицето, че му се привидяха звезди. Негодникът не подаваше и другата си буза. С разкървавен нос, дон Ибраим изпълзя настрани, като влачеше корема си. Беше ужасно горещо и той едва дишаше. Ел Потро за момент се появи на входа, все още замахващ наляво и надясно в някакъв свой измислен свят. Още удари и ругатни се понесоха от различни посоки и нещо се счупи със звук на сцепено дърво. Обувка с висок ток стъпи върху ръката на дон Ибраим, а после едно тяло падна върху него. Той веднага позна роклята с волани и аромата на „Мадерас де Ориенте“.

— Вратата, Ниня! Тичай към вратата!

Той се изправи на крака, замахна към някого, който му препречваше пътя и не го улучи, грабна Ла Ниня за ръката и я извлече на палубата. Ел Потро беше вече там и подскачаше около руля. Дон Ибраим, с разтуптяно сърце, изтощен, убеден, че всеки момент ще получи инфаркт, го хвана за ръката и стиснал Ла Ниня с другата, ги задърпа към стълбата и сушата. Там, като ги буташе пред себе си, успя да ги изкара от кея. Ла Ниня плачеше. Зад нея, свел глава и сумтейки през нос, Ел Потро дел Мантелете продължаваше битката си със сенките — вляво и вдясно.

* * *

Изкараха отец Феро на палубата и седнаха там, като се наслаждаваха на хладния вечерен въздух след схватката. С помощта на фенерчето, което намериха, Кварт видя издутата буза и почти затвореното дясно око на Гавира, мръсното лице на Макарена с драскотина на челото и раздърпаната фигура на стария свещеник с накриво закопчано расо и двудневна четина, покриваща белязаното му лице. Самият Кварт не беше в много по-добро състояние — мъжът, който приличаше на боксьор, му беше нанесъл един добър удар, точно преди да угасне лампата, затова сега челюстта му беше схваната, а ушите бучаха. Опипа с език един зъб и му се стори, че е разклатен. Мили боже!

Картината беше странна — палубата на „Хубавица“, затрупана със счупени столове, светлините на Аренал над парапета, осветената Златна кула над акациите по реката. И Гавира, Макарена и той в полукръг около отец Феро, който не беше казал и дума. Старият свещеник се взираше в черната река, сякаш се намираше някъде много далеч.

Гавира пръв проговори. Спокоен и точен, той наметна сакото си. Без да отрича, че е отговорен, каза, че Перехил не е разбрал инструкциите му. Затова сега беше тук, за да се опита да поправи нещата, ако може. Беше готов да предложи на стария свещеник компенсация, която включваше разкъсването на Перехил на парченца, когато го пипне; но даде ясно да се разбере, че това не променя отношението му към църквата. Двете неща били напълно различни. Той млъкна, за да опипа подутата си буза и запали цигара.

— Това значи — добави той след минута размисъл, — че аз повече не участвам. — И това беше всичко, което каза.

После заговори Макарена, която разказа на стария свещеник подробно за всичко, което се беше случило след изчезването му. Отец Феро слушаше без никаква проява на чувства, дори когато тя му каза, че Онорато Бонафе е мъртъв и полицията подозира именно него в убийството. Това беше работа за Кварт. Отец Феро се обърна към него и зачака.

— Проблемът е — каза агентът на ИВД, — че нямате алиби.

На светлината на фенерчето очите на стария свещеник изглеждаха хлътнали и неразгадаеми.

— Защо трябва да имам алиби? — попита той.

— Времето на убийството — каза Кварт и се приведе, опрял лакти на коленете си — е между седем или седем и половина вечерта и девет. Зависи по кое време сте затворили църквата. Ако имате свидетели какво сте правили по това време, ще бъде чудесно. — Докато чакаше стария свещеник да отговори, той забеляза колко сурово е лицето му.

— Няма свидетели — каза отец Феро.

Изглежда не се притесняваше. Кварт и Гавира си размениха погледи. Банкерът остана мълчалив. Кварт въздъхна.

— Това усложнява нещата — каза той. — Макарена и аз можем да свидетелстваме, че пристигнахте в Каса дел Постиго малко след единадесет и че в държанието ви нямаше нищо подозрително. Грис Марсала може да потвърди, че всичко е било нормално до седем и половина. Предполагам, че първото, което полицията ще ви попита, е, как не сте видели Бонафе в изповедалнята. Но вие не сте влязъл в църквата, нали? Това е най-логичното обяснение. Имаме адвокат за вас и ви уверявам, че той ще поиска да потвърдите това.

— Защо?

Кварт го погледна раздразнено.

— Как да ви кажа? Защото това е най-достоверното обяснение. Ще бъде по-трудно да се докаже невинността ви, ако им кажете, че сте заключил църквата, знаейки, че в нея има мъртвец.

Отец Феро остана невъзмутим, все едно нямаше нищо общо с това. Кварт продължи да говори, като му напомни, че отдавна са минали времената, когато властите приемат думата на свещеника като Евангелието. Особено когато в неговата църква има труп. Но старецът не му обърна внимание, а просто гледаше ту към Макарена, ту към тъмната река.

— Кажете ми, какво е най-удобно за Рим? — попита отец Феро най-накрая.

Това беше последното, което Кварт очакваше да чуе. Обзе го нетърпение.

— Забравете за Рим. Не сте толкова важен. При всички случаи ще има скандал. Представете си свещеник, обвинен в убийство, при това в собствената му църква.

Отец Феро почеса брадичката си. Изглеждаше почти като човек, който се забавлява.

— Добре — каза той най-накрая. — Случилото се е удобно за всички. Вие се отървавате от църквата — каза той на Гавира, — а вие и Рим — на Кварт — от мен.

Макарена се изправи.

— Моля ви, не говорете така, дон Приамо — каза тя. — Има хора, които се нуждаят от тази църква и от вас. Аз имам нужда от вас. Херцогинята — също. — Тя погледна яростно съпруга си. — А утре е четвъртък.

За момент лицето на отец Феро се смекчи.

— Знам — отвърна той, — но нещата вече са извън моите ръце. Кажете ми нещо, отец Кварт. Вярвате ли, че съм невинен?

— Аз вярвам — каза Макарена, почти умолително.

Но очите на стария свещеник бяха приковани върху Кварт.

— Не знам — отговори му Кварт. — Наистина не знам. Но това няма значение. И вие сте свещеник като мен. Мой дълг е да ви помогна, доколкото мога.

Отец Феро изгледа странно Кварт — така, както никога досега не беше го гледал. Този път в очите му нямаше суровост, а нещо, което напомняше на благодарност. Брадичката му потрепери, но после той примигна, стисна зъби и изразът му отново стана враждебен.

— Не можете да ми помогнете — каза той. — Никой не може. Не ми трябват алибита или доказателства, защото когато заключих вратата на вестиария, онзи човек лежеше мъртъв в изповедалнята.

Кварт затвори очи. Това не оставяше никакъв изход.

— Откъде сте сигурен? — попита той, страхувайки се от отговора, който предполагаше, че ще получи.

— Защото аз го убих.

Макарена рязко се извърна и извика. Гавира запали друга цигара. Отец Феро се изправи и непохватно започна да закопчава отново расото си.

— По-добре е да ме предадете на полицията веднага — каза той на Кварт.

* * *

Луната се плъзгаше по Гуадалкивир, за да се слее с отражението на Златната кула в далечината. Седнал на брега, с крака провиснали над водата, дон Ибраим притискаше носна кърпичка до кървящия си нос. Ризата му се беше разпасала и разкриваше тлъстия му корем, покрит с петна от кафе и масло от лодката. До него, сякаш реферът беше преброил до десет и нищо вече нямаше значение, Ел Потро лежеше по корем и също се взираше в черните, тихи води, потънал в мечтата си за корида и следобедна слава, за аплодисменти под светлините на боксовия ринг. Приличаше на уморена хрътка, която вярно чака до господаря си.

И ранобудните минувачи те питат:

Какво чакаш Мария Пас….

В подножието на стъпалата, които водеха към реката, Ла Ниня топеше подгъва на роклята си във водата, търкаше челото си и тихичко си припяваше с дрезгав глас, ухаещ на мансаниля и поражение. А светлините на Триана примигваха от далечния бряг, докато бризът от Санлукар, от морето и — както се говореше — от Америка, накъдряше повърхността на реката и охлаждаше тримата приятели.

Веднъж той ми се закле в любов,

но сега пее друга песен.

Дон Ибраим сложи ръка на сърцето си и отново я отпусна. Беше оставил часовника на дон Ернесто Хемингуей, запалката на Гарсия Маркес, шапката и пурите си на „Хубавица“. Заедно с последните късчета от достойнството си и обещаните четири и половина милиона, които щяха да използват, за да построят заведение за Ла Ниня. В живота му имаше много неуспешни предприятия, но нито едно толкова катастрофално.

Той въздъхна дъбоко и се изправи, като се подпираше на рамото на Ел Потро. Ла Ниня се качи по стълбите откъм реката, хванала грациозно мокрите си поли. Лъжливият адвокат погледна с обич разрешения масур, отпуснатия кок, размазания туш и устните й, останали без червило. Ел Потро също се изправи и той вдъхна мириса на честната му мъжка пот. И тогава, невидима в тъмнината, една огромна кръгла сълза се стече по бузата на дон Ибраим.

Поне и тримата бяха живи и здрави. А това беше Севиля. В неделя Коро Ромеро щеше да се бори на Ла Маестранса. Триана, цялата озарена, се простираше през реката като убежище, охранявано от невъзмутимата бронзова фигура на Хуан Белмонте. Имаше и единадесет бара, разположени на площ от триста метра на площад „Алтосано“. Някъде нетърпеливо звънна китара, очакваща глас, който да запее с нея. В крайна сметка нищо нямаше чак толкова голямо значение. Някой ден дон Ибраим, Ел Потро, Ла Ниня, испанският крал и римският папа щяха да умрат. Но Севиля щеше да остане, ухаеща както винаги на горчиви портокали и жасмин през пролетта. Загледана в отражението на града в реката, донесла и отнесла толкова много неща, добри и лоши; толкова много мечти и живот, Ла Ниня запя:

Ти спря коня си,

дадох ти огънче,

а очите ти бяха

две зелени майски звезди…

Сякаш песента й беше сигнал, тримата приятели тръгнаха един до друг, без да се обръщат назад. Мълчаливата луна ги следваше по водите на реката, докато изчезнаха в сенките и остана само слабо ехо от последната песен на Ла Ниня Пунялес.