Артуро Перес-Реверте
Севилското причастие (10)

Х
In ictu oculi^[1]

Погледни тази къща. Построена е от Светия дух.

Магически бариери я пазят.

„Книга на мъртвите“

Кварт пристигна в църквата късно сутринта, след кратко посещение в архиепископския дворец и друго при заместник-началник Навахо. „Богородица със сълзите“ беше пуста. Единственият признак на живот беше свещта, която гореше пред олтара. Той седна на една пейка и дълго време се взира в скелето до стените, в почернелия таван, в позлатените релефи на олтара, потънали в сянка. Когато отец Оскар излезе от ризницата и видя Кварт, не изглеждаше изненадан. Помощник-свещеникът носеше сива свещеническа риза, джинси и маратонки. Изглеждаше по-възрастен, отколкото при последната им среща. Косата му беше несресана и под очите му имаше тъмни кръгове, които личаха дори през очилата. Лицето му беше сиво, сякаш беше станал много рано или прекарал безсънна нощ.

— Висперас отново е ударил — каза му Кварт и му показа съобщението, изпратено по факса от Рим. Беше пристигнало около един през нощта, по времето когато Кварт се занимаваше с Бонафе в хотелското фоайе. Но агентът на ИВД не разказа за това на отец Оскар. Нито му каза, че екипът на Ареги беше успял отново да прехвърли хакера в паралелен файл, където той беше оставил съобщението си, вярвайки, че се свързва директно със Светия отец. Отец Гарофи беше проследил сигнала на Висперас до телефонната линия на големия магазин „Ел Корте Инглес“ в центъра на Севиля, където хакерът отново беше изчезнал.

Ако някой разори Божия храм, него Бог ще защото Божият храм е свет…

— Първо послание на апостол Павел до коринтяните — каза отец Оскар, като върна хартията на Кварт.

— Знаете ли нещо за това?

Младият свещеник сякаш щеше да каже нещо, но вместо това отрицателно поклати глава и седна до Кварт.

— Все още се движите като слепец — каза той. — Не сте толкова добър, колкото разправяха.

— Кога заминавате? — попита Кварт и сложи съобщението на Висперас в джоба си.

— Утре следобяд.

— Отивате на неприятно място.

— По-лошо от неприятно — каза отец Оскар с тъжна усмивка. — Вали веднъж в годината. Можеха да ме пратят и в пустинята Гоби, — Той погледна към Кварт.

Кварт вдигна ръка.

— Нямам нищо общо с това — каза той.

— Знам. — Оскар Лобато прокара пръсти през косата си и се загледа в свещта пред олтара. — Самият монсиньор Корво си разчиства сметките с мен. Мисли си, че съм го предал. — Той горчиво се изсмя. — Знаете ли, аз бях надежден, млад свещеник с блестящо бъдеще. Затова реши да ме назначи за помощник на дон Приамо. Но вместо да действам като шпионин на архиепископа, аз се присъединих към врага.

— Държавна измяна — каза Кварт.

— Да. А има някои неща, които Църквата не прощава.

Кварт кимна. Можеше да гарантира за това.

— Защо го направихте? — попита той. — Знаел сте по-добре от всички, че това е загубена кауза.

Помощник-свещеникът скръсти крака и подпря стъпалата си на възглавничките за коленичене.

— Мисля, че ви отговорих на този въпрос по време на последния ни разговор. — Очилата му се плъзнаха по носа и това го накара да изглежда още по-уязвим. — Рано или късно ще принудят дон Приамо да напусне енорията и ще настъпи ера и на търговците… Църквата ще бъде унищожена и те ще си поделят имуществото й. — Той смръщи лице, взрян право пред себе си. — Но аз не съм толкова сигурен, че битката е изгубена.

Под купола цареше тишина. Двамата свещеници седяха безмълвно.

— Допреди няколко месеца бях блестящ млад духовник — каза отец Оскар накрая. — Трябваше само да седя в краката на архиепископа и да си държа устата затворена. Но тук намерих достойнството си, като човек и като свещеник. Парадоксално, нали? Трябваше да се науча на достойнство от един стар свещеник с такива неприятни маниери и груба външност; арагонски свещеник, упорит като муле, който отслужва литургията на латински и се занимава с астрономия. — Той се облегна назад и скръсти ръце. — Животът е странен. Съдбата, която ме очаква, някога би ми се сторила трагедия. Сега я виждам различно. Бог може да бъде навсякъде, във всяко ъгълче, защото Той върви с нас. Исус гладувал четиридесет дни в пустинята. Монсиньор Корво не знае, но сега се чувствам като истински свещеник, защото имам за какво да се боря. Като ме пращат в изгнание, те само ме правят по-силен и по-решителен. Единственото, което постигнаха е, че затвърдиха вярата ми.

— Вие ли сте Висперас?

Отец Оскар свали очилата си и ги изтри в ризата. Погледна предпазливо към Кварт.

— Това е най-важното, нали? Църквата, отец Феро, аз — всъщност това не ви интересува. — Той изцъка с език. — Вие си имате задача. — Помощник-свещеникът механично почисти първо едната леща, после другата. — Не е важно кой е Висперас. Съобщението е предупреждение. Или призив към благородство, ако все още го има във фирмата, за която работим с вас. — Той сложи очилата си. — Напомняне, че почтеността и честността все още съществуват.

Кварт направи кисела гримаса.

— На колко години сте? — попита той. — На двадесет и шест? С възрастта ще преодолеете тези глупости.

Отец Оскар повдигна вежди.

— В Рим ли придобихте цинизма си — попита той — или вече си го имахте? Не ставайте глупав. Отец Феро е честен човек.

Кварт поклати глава. Преди час той беше прелистил досието на отец Феро в архиепископския дворец. По време на краткия им разговор в Галерията на прелатите, под портретите на техни светлости Гаспар Борха (1645) и Аугустин Спинола (1640), монсиньор Корво потвърди в общи линии историята. Преди десет години отец Феро бил обект на църковно разследване в епархията Уеска заради незаконна продажба на църковна собственост. Към края на пребиваването му като енорийски свещеник в Силас де Ансо в Пиренеите, изчезнали икона и скулптура на разпнатия Христос. Фигурата на Христос не била нищо особено, но иконата била от началото на XIV век и я приписвали на майстора от Ретаскон. Местният епископ бил много разтревожен, когато установил, че липсва. Енорията била бедна и било възприето енорийският свещеник почти свободно да разполага с повереното му имущество. Отец Феро се измъкнал леко, само със забележка от висшестоящия си.

Това, което Бонафе беше надушил, се потвърди. Кварт почувства, че Корво, необичайно искрен в този случай, сигурно беше много щастлив, че този мрачен момент от живота на отец Феро се превръщаше в обществено достояние. Кварт подозираше, че самият архиепископ, пряко или не, е бил източникът на информация за журналиста. Във всеки случай историята за Силас де Ансо беше вярна. Следващото потвърждение Кварт откри в полицейското управление, където На-вахо се обади на колегата си в Мадрид, главен инспектор Фейхо, шеф на отдела за разследване на кражби на произведения на изкуството. Една икона за олтар от маестро Ретаскон, идентична с изчезналата от Силас де Ансо, била закупена срещу законна разписка от аукционерите „Клеймор“ в Мадрид. Франсиско Монтегрифо, директор на „Клеймор“, добре известен търговец на произведения на изкуството, потвърди, че определена сума била платена на свещеника дон Приамо Феро Ордас. Същинско подаяние в сравнение с тази, за която картината била продадена на търг, но това било въпрос на търсене и предлагане, изтъкнал Монтегрифо пред главен инспектор Фейхо, който предаде информацията на Навахо.

— Колкото до честността на отец Феро — каза Кварт на отец Оскар, — може би не винаги е бил толкова праволинеен.

— Не знам за какво намеквате — каза младият свещеник. — И не ме интересува. Уважавам човека, когото познавам. Потърсете вашия Юда някъде другаде.

— Това ли е последната ви дума? Може би още не е късно.

Отец Оскар се втренчи в него.

— Не е късно? Това да не е намек, че все още може да ме опростят? Стига да сътруднича? — Клатейки глава невярващо, той се изправи. — Странно. Вчера дон Приамо спомена, че е разговарял с вас у херцогинята и че може би сега ще започнете да разбирате. Но няма значение дали разбирате или не. Важното е да убиете пратеника, нали? За вас и шефовете ви няма значение, че има проблем, а че някой е дръзнал да го изкара наяве.

С един последен презрителен поглед той се отправи към ризницата, но изведнъж спря, сякаш се беше сетил за нещо и се полуобърна към Кварт.

— Може би Висперас все пак е сгрешил — каза той и гласът му отекна из кораба. — Може би Светият отец не заслужава да получава съобщенията му.

* * *

Сноп слънчеви лъчи бавно се плъзгаше отляво надясно по изтърканите плочи в подножието на олтара. Кварт погледна нагоре към прозореца, през който проникваше светлината — на него беше изобразено свалянето от кръста. Стъклото с торса, главата и краката на Христос липсваше и изглеждаше сякаш свети Йоан и Мария свалят от разпятието само две ръце. Оловото около липсващата фигура на Христос оформяше странен силует, неясно присъствие, което караше страданието и усилията на майката и апостола да изглеждат напразни.

Кварт отиде до олтара и входа към криптата. Спря до желязната порта, зад която стълбите се спускаха в мрака и докосна черепа, издълбан в трегера — както преди, камъкът вледени ръката му. Като се опитваше да потисне смътното безпокойство, предизвикано от тишината в църквата, мрачното стълбище и мириса на плесен, който се носеше от криптата, той си наложи да стои там. „От гръцкото kryptos — «скрито»“, прошепна той. Там, където камъкът беше ключ към други времена, към друг живот, където лежаха костите на четиринадесет херцози Ел Нуево Естремо и витаеше сянката на Карлота Брунер.

Слънчевата пътечка върху пода беше изминала цяла плочка вдясно и отъняваше, когато агентът на ИВД се отправи към средата на кораба. Погледна нагоре към цепнатината, откъдето беше паднало парчето корниз, удряйки фатално секретаря на архиепископа. Отиде до скелето и го разтърси, но то изглеждаше здраво закрепено. Застана приблизително на мястото, където беше стоял отец Урбизу, когато е бил убит. Имаше достатъчно място някой да застане на скелето под корниза и да откърти парче, но полицейският доклад отхвърляше тази възможност. Това и падането на архитекта, този път в присъствието на свидетел, изглежда изключваха човешка намеса и в двата случая, приписвайки ги, както твърдяха Висперас и отец Феро, на Божия гняв. Или на съдбата, която според Кварт, беше космически часовникар, който всяка сутрин се събуждаше в настроение за номера. Или на непохватността на сънливите раблезиански богове. Когато те хвърлят препечената филия от закуската си, тя винаги пада с маслото надолу.

Мотивът на Висперас беше ясен. Компютърните му съобщения бяха призив към здравия разум, молба за справедливост, за подкрепа на стария свещеник, който водеше последната си битка в един забравен ъгъл на шахматната дъска. Но отец Оскар беше прав, когато каза, че Висперас е сгрешил, като е изпратил съобщенията си. Рим не можеше да ги разбере, а Спада изпрати неподходящ човек. Светът и идеалите, към които хакерът призоваваше, отдавна бяха престанали да съществуват.

Кварт отстъпи няколко крачки и разгледа скелето и повредените прозорци в лявата част на църквата. Когато отново се обърна към кораба, Грис Марсала стоеше зад него и го наблюдаваше.

* * *

Изложбата „Религиозното изкуство в барокова Севиля“ беше обявена за открита и аплодисменти изпълниха залите на Художествената фондация на банка „Картухано“. По-късно келнери започнаха да разнасят на подноси напитки и хапки, докато гостите се възхищаваха на творбите, които щяха да бъдат изложени в сградата на Аренал през следващите три седмици. Застанал между „Христос на добрата смърт“ от Хуан де Меса, зает от университета и „Свети Леандро“ на Мурильо от вестиария на катедралата, Панчо Гавира поздравяваше господата и целуваше ръцете на дамите, усмихвайки се наляво и надясно. Носеше безупречен антрацитеносив костюм и пътят в намазаната му с гел коса беше също толкова съвършен, колкото бялата яка и маншетите на ризата му.

— Много добра реч, кмете.

Банкерът и Маноло Алмансор, кмет на Севиля, се потупваха взаимно по гърбовете. Кметът беше трътлест и мустакат. Имаше честно лице и това му беше спечелило многобройните гласове и втория мандат, но един скандал, свързан с нелегитимни договори, забогатяването на зет му при съмнителни обстоятелства и обвиненията от три негови секретарки в сексуален тормоз означаваха, че този път, по-малко от месец преди общинските избори, загубата му е сигурна.

— Благодаря, Панчо. Това ще е последната ми публична изява.

Банкерът се усмихна утешително и каза.

— Нещата ще се оправят.

Кметът поклати глава със съмнение. Поне Гавира щеше да го утеши за края на мандата. В замяна на връщането на земята на „Богородица със сълзите“, което включваше и предварителен договор за продажба, както и премахване на всички пречки пред урбанистичното развитие на Санта Крус, един заем на Алмансор щеше да бъде изличен — сериозна сума, с която си беше купил луксозна къща в най-богатия и модерен квартал на Севиля. Хладнокръвен като играч на покер главният управител на „Картухано“ беше го обобщил точно няколко дни по-рано, на обяда в ресторант „Бесера“, когато предложи сделката — парите са утеха, кмете.

Премина келнер и Гавира взе от подноса чаша изстуден херес. Отпи и се огледа. Между дамите във вечерни рокли и господата в костюми и вратовръзки — Гавира винаги изискваше официално облекло при такива поводи — се движеше и вторият фронт — духовниците. Негова светлост архиепископът на Севиля и Октавио Мачука се движеха бавно из залата, като очевидно споделяха впечатлението си от платното на Валдес Леал, заето за изложбата от църквата при болница „Каридад“. In Ictu Oculu — Смъртта, която гаси свещ пред короната и тиарите на император, епископ и папа. Но Гавира беше сигурен, че не картината е тема на разговора им.

— Негодници — каза кметът зад него.

Алмансор не говореше за архиепископа или банкера, имаше предвид останалите гости, които се отнасяха с него студено. Цяла Севиля знаеше, че след месец няма да е кмет. Вероятният му заместник, политик от „Андалусия за андалусците“, собствената партия на Алмансор, обикаляше наоколо и получаваше предварителни поздравления с предпазлива усмивка.

— Вземете си едно питие, кмете — каза Гавира с окуражаващо намигване.

Той му поднесе уиски от подноса и кметът погълна половината наведнъж. Погледна банкера благодарно като бито куче. Интересно е, помисли си Гавира, как живите трупове създават вакуум около себе си. Преди хората се трупаха около Маноло Алмансор, а сега никой не го доближаваше, сякаш всички се бояха да не се заразят. Такива бяха правилата на играта. В света на Алмансор нямаше милост за победените, само едно питие в навечерието на екзекуцията. Гавира стоеше и му предлагаше уиски от името на „Картухано“, след като го беше накарал да открие изложбата, отчасти защото все още се нуждаеше от него, отчасти защото след като го беше купил, чувстваше известна отговорност. Чудеше се дали един ден някой ще предлага питие и на него.

— Разбий тази църква, Панчо — каза кметът и пресуши чашата си с горчивина. — Построй каквото искаш там и прекарай колкото можеш повече от тях.

Гавира разсеяно кимна, приковал вниманието си върху двамата мъже, които разговаряха до платното на Валдес Леал. Той се извини и ги доближи, като се стараеше това да изглежда случайно. По пътя се усмихваше в необходимите посоки, ръкуваше се и целуна няколко напудрени бузи. Възпитан, самоуверен, той чувстваше завистта на мъжете и възхищението на жените, които се упътваха към него в момента, когато се отдалечи от кмета. Чу да прошепват името на Макарена зад него няколко пъти, но не позволи на това да въздейства на поведението му. Остави чашата си на един поднос, провери връзката си и застана до монсиньор Корво и дон Октавио Мачука.

— Хубава картина.

Архиепископът и старият банкер погледнаха картина сякаш едва сега я забелязваха. Смъртта държеше коса и носеше ковчег в костеливата си ръка. В краката й картата на света, един меч, книги и пергаменти символизираха победата над живота, славата, науката и светските удоволствия. С другата си мършава ръка тя гасеше свещ. Празните орбити на черепа се взираха в зрителя. In Ictu Oculu. Гавира не знаеше латински, но картината беше добре известна в Севиля и смисълът й беше явен.

— Хубава? — Архиепископът размени поглед със стария Мачука. — Само един младеж би казал това за такава ужасна сцена. Смъртта ви изглежда далечна, драги Гавира. Но за нас тази картина е доста по-разбираема. Не е ли така, дон Октавио?

Банкерът кимна, хищническите му очи бяха нащрек. Всъщност Корво беше почти двадесет години по-млад от Мачука, но архиепископът обичаше да създава впечатление на мъдър старец, тъй като това вървеше заедно с титлата му.

— Панчо е победител — каза Мачука. — Той не се бои, че свещта му ще бъде угасена.

Очите на стареца закачливо проблеснаха под полуспуснатите клепачи. Едната му ръка беше в джоба на старомодното двуредно сако, а другата висеше до тялото му, почти толкова костелива, колкото тази на Смъртта от картината. Архиепископът се усмихна съучастнически.

— Всички се подчиняваме на Божията воля — каза той с професионален патос.

Гавира се съгласи неопределено, но погледна остро към банкера. Мачука разбра намерението му.

— Говорехме за твоята църква, Панчо — каза той.

Гавира прие за добър знак факта, че Акилино Корво с нетрепваща усмивка прие притежателното местоимение, изполвано от Мачука. В края на краищата архиепископството щеше да получи значителна компенсация, както и обещанието на „Картухано“ да построи друга църква на различно място. Без да се споменава фондацията за благотворителна дейност сред циганите, която архиепископът хитро беше включил в пакета.

— Тя все още е църква на Ваше преосвещенство — отбеляза смирено Гавира.

Монсиньор Корво с благодарност прие забележката. Тъй като говореха за църкви, той се почувства задължен да коментира в качеството си на духовен глава.

— Болезнен конфликт — каза той, след като дълго търси нужната фраза.

— Но неизбежен — добави Гавира и доби печален вид.

С ъгъла на окото си видя усмивката на Мачука. Спомни си, че старецът знае не само за предложенията, направени от „Картухано“ на Негова светлост, но и за непубликувания доклад, свързан с половин дузина духовници в епархията, които бяха нарушили принципа на безбрачието. Свещениците бяха популярни сред енориашите си и публикуването на подобна информация, със снимки и показания под клетва, щеше да предизвика голям скандал. Корво нямаше нито възможностите, нито властта да се справи с проблема, а един скандал би го принудил да вземе решения, които той, повече от всеки друг, не искаше да вземе. Свещениците бяха добри хора, а в тези смутни времена, когато кандидатите за духовници бяха малко, щеше да е жалко да се вземе прибързано решение. Затова монсиньор Корво с облекчение беше приел компромисното решение на Гавира да откупи доклада, за да предотврати публикуването му. В католическата църква отложеният проблем е решен проблем.

Гавира притеснено се чудеше как Мачука е узнал за този негов ход. Самият той беше организирал операцията, като плати на частни детективи да направят проучването и после използва влиянието си в пресата, за да потули случая за пред епископа — което си беше класически пример на изнудване.

— Негова светлост гарантира неутралитет — каза Мачука, като наблюдаваше отблизо Гавира. — Но преди малко ми каза, че дисциплинарните процедури срещу отец Феро вървят много бавно. Очевидно — той присви очи — свещеникът от Рим не е могъл да открие достатъчно доказателства срещу него.

Корво вдигна ръка. Под маската на пастирското си спокойствие той изглеждаше разтревожен. Въпросът не бил точно в това, каза той с мрачен глас, трениран за амвона. Отец Кварт не бил дошъл в Севиля да действа срещу енорийския свещеник на „Богородица със сълзите“, а по-скоро да изпрати на Рим подробна информация. Прелатът напомни на двамата мъже, че църковни формалности пречат на Севилската архиепископия да предприеме директни действия. Той продължи да описва неприятната ситуация: един свещеник в напреднала възраст, въпрос на дисциплина и т.н. Съгласен беше принципно с Рим, но имаше резерви. Докато говореше, Корво избягваше очите на Гавира и гледаше към Мачука, за да провери дали е уместно да продължава. Лицето на стареца остана непроницаемо, затова Негова светлост продължи да обяснява, че разследването на отец Кварт не върви с желаната експедитивност. Архиепископът бил уведомил висшестоящите инстанции, но в подобен случай не можел да направи нищо повече.

— Искате да кажете — каза намръщен от раздразнение Гавира, — че не очаквате незабавното отстраняване на отец Феро от поста му?

Архиепископът вдигна двете си ръце, сякаш казваше ite, messa est.

— Повече или по-малко. Разбира се, накрая ще стане. Но не за два или три дни. Може би след две седмици. — Той прочисти гърлото си. — Най-много месец. Както казах, въпросът е извън властта ми. Искрено ви съчувствам.

Загледан в картината, Гавира подтисна импулса да му каже нещо грубо. Имаше желание да удари архиепископа. Преброи до десет, загледан в празните очи на Смъртта и успя да се усмихне.

Мачука беше вперил поглед в него.

— Това е доста време, нали? — попита старият банкер.

Корво сметна, че забележката се отнася до него, въпреки че всъщност присвитите очи на Мачука не бяха изпускали лицето на Гавира. Архиепископът изтъкна, че не може нищо да направи без заповед от Рим, нищо, докато отец Феро продължава да отслужва литургията всеки четвъртък. Гавира не успя да скрие гнева си.

— Ваша светлост не трябваше да отнася проблема до Рим — каза той остро. — Трябваше да се погрижите за него под вашата юрисдикция, докато имаше още време.

Архиепископът пребледня. Изправи се.

— Може би — отговори. — Но ние, прелатите, също имаме съвест, господин Гавира. Моля да ме извините… — Той кимна и се отдалечи със стиснати устни.

— Обиди го — каза Мачука, сбръчкал нос.

Гавира беше допуснал още една грешка. Той сви рамене нетърпеливо.

— Достойнството на монсиньора си има цена като всичко друго. Цена, която мога да платя. — Той се поколеба за миг, за да види реакцията на стария банкер. — Която „Картухано“ може да плати.

— Но засега онзи свещеник е все още там — каза злобно Мачука. — Имам предвид стария свещеник. — Той внимателно наблюдаваше Гавира. Младият мъж, който усещаше погледа му, докосна връзката и маншетите си и се огледа. Една красива жена мина край него и той й се усмихна. Като гледаше отдалечаващата се жена, Мачука продължи. — А това означава, че Макарена и тъща ти ще продължат да се борят за църквата. Засега.

Ударът не успя. Гавира си беше възвърнал самообладанието.

— Не се тревожете — каза той. — Аз ще се оправя.

— Надявам се, защото времето ти изтича. Колко дни имаш до събранието? Седмица?

— Вие знаете колко — каза Гавира. — Осем дни.

Мачука кимна бавно.

— Знаеш ли, Панчо, любопитен съм да видя как ще уредиш това. Бордът наистина иска главата ти. — Той лукаво се усмихна. — Но ако я отървеш, моите поздравления.

Мачука отиде да поздрави някакви познати и Гавира остана сам до картината на Леал. Отпуснат дребен човек, с лакирана коса и двойна брадичка, която изглеждаше като продължение на бузите му, застана наблизо. Веднага щом срещна очите на Гавира, той се приближи и каза:

— Името ми е Онорато Бонафе, от списание „Q&S“. — Той протегна ръка. — Може ли да поговорим?

Гавира пренебрегна протегнатата ръка, намръщен, чудейки се кой е пуснал вътре този човек.

— Ще ви отнема само минута.

— Обадете се на секретарката ми — каза студено банкерът и му обърна гръб.

За негова изненада Бонафе го последва. Едновременно раболепен и самодоволен, мъжът хапеше устни и гледаше към Гавира с ъгъла на окото си. Противна личност, каза си Гавира и най-после спря.

— Пиша статия — каза Бонафе — за църквата, от която толкова се интересувате.

— Какво имате предвид?

Бонафе вдигна тлъстата си рка.

— Е — каза той с дразнеща усмивка, — ако сметнем, че банка „Картухано“ е страната, която иска разрушаването на „Богородица със сълзите“, мисля, че един разговор или изявление ще бъде… Нали разбирате?

Гавира остана невъзмутим.

— Не.

Мазно и търпеливо, Бонафе осветли банкера: „Картухано“, църквата и прехвърлянето на земята. Енорийският свещеник, един съмнителен индивид, в конфликт с архиепископа на Севиля и обект на дисциплинарно наказание или нещо гакова. Два нещастни случая, които може би не са такива. Специален пратеник от Рим. Красивата му съпруга или бивша съпруга, дъщеря на херцогиня Ел Нуево Естремо. Тя и този свещеник от Рим…

Той спря, забелязал израза на Гавира. Банкерът, бесен, пристъпи към него.

— Добре, значи разбирате — каза Бонафе. — Казвам ви всичко това, за да получите представа — заглавия на първа страници, корица. Ще публикуваме историята следващата седмица. Затова вашият коментар ще бъде много важен.

Банкерът остана неподвижен и мълчалив. Бонафе леко се усмихна, очаквайки отговор. Накрая Гавира каза:

— Искате да ви кажа всичко за случая?

— Точно така.

Перехил мина наблизо. На Гавира му се стори, че по лицето му се изписа паника при вида на Бонафе и се изкуши да повика Перехил и да го пита дали той е виновен за присъствието на журналиста. Но моментът не беше подходящ за разправии. Всъщност му се искаше да изрита навън този дебел дребосък.

— И какво ще получа за това, че разговарям с вас?

Усмивката на Бонафе беше безочлива.

— Ще контролирате информацията. Ще представите вашата версия на историята. — Журналистът многозначително замълча. — Можете да ни спечелите на своя страна, ако разбирате за какво говоря.

— А ако не коментирам?

— Е, тогава е друго. Ние така или иначе ще пуснем статията. Ще пропуснете добра възможност.

Сега беше ред на Гавира да се усмихне заплашително, усмивката, която му беше спечелила прозвището „Акулата“.

— Това ми звучи като заплаха.

Бонафе поклати глава, без да разбира значението на усмивката му.

— Господи, не. Просто ви казвам как стоят нещата. — Подпухналите му малки очички светеха от алчност. — Играя честно с вас, господин Гавира.

— И защо постъпвате така?

— Ами… не знам. — Бонафе приглади измачканото си сако. — Може би защото имате добър обществен имидж. Нали знаете „Млад банкер налага нов стил“ и тъй нататък. Изглеждате добре на снимки, дамите ви харесват. С други думи, личността ви осигурява добри тиражи. Вие сте на мода и моето списание може да ви помогне да останете на мода. Представете си го като начин да подобрите рейтинга си. Колкото до съпругата ви…

— Какво за съпругата ми?

Гавира буквално изплю думите, но Бонафе изглежда не забелязваше опасните признаци.

— Тя също изглежда добре на снимки — каза той и спокойно срещна погледа на Гавира. — Макар да мисля, че онзи бикоборец… Е, с това е свършено. Сега наред е свещеникът от Рим… Знаете за кого говоря, нали?

Гавира мислеше бързо. Трябваше му само седмица, след това нищо нямаше да има значение.

— Да, разбирам — каза той. — И колко ще ми струва това подобряване на имиджа?

Бонафе вдигна двете си ръце и събра пръсти като за молитва.

— Мислех — каза той успокоен и доволен — за едно подробно интервю по въпроса за църквата. Обмяна на мнения. После… не знам. — Той намигна на банкера. — Може би ще искате да инвестирате в пресата.

Перехил отново мина наблизо. Гавира забеляза, че помощникът му става все по-неспокоен. Банкерът се усмихна.

— От известно време аз инвестирам в пресата — каза той. — Но досега не ми се беше налагало да се занимавам с хора като вас.

Журналистът доби самодоволен вид на съзаклятник. И Гавира си помисли, че Онорато Бонафе беше точно от типа мазни нищожни хорица, които по филмите успяват да си изпросят смъртта.

* * *

— Това, което ме очарова в Европа — каза Грис Марсала, — е дългата й история. Идваш на място като това, поглеждаш пейзажа или се облягаш на някоя стара стена и всичко е пред теб. Твоето минало, твоите спомени, самият ти.

— Затова ли сте обсебена от тази църква? — попита Кварт.

— Не само от тази църква.

Бяха в портика пред фигурата на Исус с истинската коса и прашните оброчни дарове, висящи по стената.

— Може би трябва да сте американец, за да разберете — каза след малко монахинята. — Там понякога имаш чувството, че всичко това е било построено от странни, извънземни хора. После един ден идваш тук и разбираш, че то е част от собствената ти история. Че посредством своите предшественици ти си сложил тези камъни един върху друг. Може би затова много от моите сънародници са омагьосани от Европа. — Тя се усмихна на Кварт. — Завиваш зад някой ъгъл и внезапно си спомняш. Мислел си, че си бил сирак, но се оказва, че не си. Затова не искам да се върна обратно.

Тя се облегна на стената до съда със светената вода. Както обикновено, сивеещата й коса беше сплетена и тя носеше старо синьо поло, което миришеше на пот. Грис пъхна палци в задните джобове на изцапаните си джинси.

— Няколко пъти осиротявах — каза тя. — А да си сирак, означава да си роб. Спомените ти дават някаква сигурност, знаеш кой си и къде отиваш, или къде не отиваш. Без тях ти си предоставен на милостта на първия човек, който се появи и те нарече „дете мое“. Не сте ли съгласен? — Тя чакаше Кварт да кимне и той го направи. — Когато защитаваш спомените си, защитаваш свободата си. Само ангелите се радват на лукса да бъдат зрители.

Кварт си мислеше за доклада за Грис Марсала, който беше получил от Рим, и който сега лежеше на бюрото в хотела. ( Някои части бяха подчертани с червено. Беше влязла в религиозен орден на осемнадесет години. Учила архитектура и изящни изкуства в Калифорнийския университет в Лос Анджелис, после преминала специализирани курсове в Севиля, Мадрид и Рим. Блестяща академична биография. Седем години преподавателка по изкуство. Четири години директорка на религиозен университетски колеж в Санта Барбара. Прекарала криза на личността със здравословни усложнения. Освободена за неопределено време от ордена. В доклада не се споменаваше дали е изкарала курсове по компютър.

Кварт погледна монахинята. Навън, на площада, светлината се засилваше и ставаше горещо. Беше благодарен на хладината в църквата.

— Значи вашите възстановени спомени ви задържат тук.

— Повече или по-малко. — Грис Марсала се усмихна тъжно, загледана във военния медал, привързан към сватбен букет, между даровете, сякаш се чудеше кой ли е държал тези цветя. — Футуристите — каза тя — смятаха, че Венеция трябва да бъде взривена, за да се унищожи модела. Това, което приличаше на претенциозен парадокс тогава, сега се превърна в реалност в архитектурата, литературата… И в теологията. Събарянето на градове е пример за крайност, брутален начин за ускоряване на нещата. Има и по-изтънчени пътища.

— Вие и останалите не можете да спечелите тази битка — каза меко Кварт.

— Аз и останалите? — Монахинята беше изненадана. — Ние не сме клан или секта. Ние сме просто хора, които са се събрали около тази църква, всеки по своите лични причини. — Тя поклати глава — това беше очевидно. — Вземете отец Оскар.

Той е млад и намери кауза, в която да се влюби. По същия начин това можеше да бъде жена или либералната теология. Колкото до дон Приамо, той ми напомня за онази прекрасна книга, „Пролетното приключение на Лопе де Агире“ от Рамон Сендер, който ни изнасяше лекции в университета. Това е историята на един дребен, суров конкистадор, който куца от старите си рани и винаги ходи в броня, независимо от жегата, защото не вярва на никого. И отец Феро като него се бунтува срещу неблагодарния далечен крал и води своята лична битка. Не е ли забавно? Кралете пращат хора като вас да затварят или екзекутират хора като Агире. — Тя въздъхна и замълча за момент. — Предполагам, че това е неизбежно.

— Разкажете ми за Макарена.

Като чу името, Грис Марсала погледна внимателно Кварт. Той издържа на погледа й.

— Макарена — каза тя — защитава своите спомени, няколко сувенира, сандъка на пралеля си и книгите, които е чела като дете и са я белязали дълбоко. Тя се бори с онова, което в ефекти на веселие нарича „ефекта Буденброкови“, усещането за един умиращ свят, изкушението да се наредиш при парвенютата, за да оцелееш. Отчаянието на разума.

— Продължавайте, моля ви.

— Няма много за разказване. Вие сам можете да го видите. — Грис Марсала посочи през вратата към огрения от слънце площад. — Тя наследи един свят, който вече не съществува, това е всичко. Още едно сираче, вкопчено в руините.

— И каква роля играя аз във всичко това? — Той съжали веднага, щом го каза, но тя изглежда не го намери за странно.

— Не знам — сви рамене. — Вие сте свидетел. — Тя се замисли за миг. — Те всички са толкова самотни. Мисля, че искат да разберете или по-скоро онези, които са ви изпратили, да разберат. Точно като Агире, който дълбоко в себе си иска кралят му да го разбере.

— Ами Макарена?

Грис Марсала разглеждаше раните по кокалчетата на Кварт.

— Макарена ви харесва — отвърна тя простичко. — Искам да кажа като човек. Не съм изненадана. Не знам дали го усещате, но вашето присъствие в Севиля носи по нещо на всекиго. Предполагтам, че тя се опитва да ви прелъсти по свой собствен начин. — Тя се усмихна като палаво момченце. — Нямам предвид физически.

— Това притеснява ли ви?

Монахинята с любопитство го изгледа.

— Защо да ме притеснява? Аз не съм лесбийка, отец Кварт. Казвам го, в случай, че сте загрижен за отношенията ми с Макарена. — Тя се разсмя. — Колкото до мъжете по принцип и в частност хубавите свещеници, аз съм девственица по обет и избор.

Притеснен, Кварт погледна към площада над рамото на жената.

— Какво става между Макарена и съпруга й? — попита той.

— Тя го обича. — Американката изглеждаше изненадана, сякаш това беше толкова ясно, че не се нуждаеше от обяснение. После иронично се усмихна на Кварт. — Не гледайте така, отче. Явно е, че не прекарвате достатъчно време в изповедалнята. Не знаете нищо за жените.

Кварт излезе навън и почувства слънцето върху раменете си като дебела наметка. Грис Марсала го последва, заобиколи купчина пясък и чакъл и спря до циментовоза. Свещеникът погледна нагоре към камбанарията, закрита от скелето, и погледът му се спря на обезглавената Дева над вратата.

— Бих искал да видя жилището ви, сестро Марсала.

— Вие ме изненадвате.

— Едва ли.

Настъпи тишина.

— Мразя да ме наричат „сестра Марсала“. Или това беше начинът молбата ви да прозвучи официално? В края на краищата, искате да посетите апартамента на монахиня, която живее сама. Не се ли тревожите какво ще кажат хората? Монсиньор Корво например? Или шефовете ви в Рим. Макар че, разбира се, вие информирате шефовете си в Рим.

Кварт не знаеше дали да се намръщи или да се засмее. В края на краищата се разсмя.

— Беше само предложение — каза той. — Една идея. Опитвам се да сглобя цялостната картина. Ако видя как живеете, това ще да ми помогне.

Той я погледна в очите и тя разбра, че говори истината.

— Разбирам. Търсите улики.

— Така е.

— Компютри, свързани с Рим. Нещо такова.

— Да.

— И ако откажа, ще влезете ли все пак, както направихте с квартирата на дон Приамо?

— Откъде знаете за това?

— Отец Оскар ми каза.

Твърде много информация циркулира наоколо, помисли си раздразнено Кварт. В този малък странен клуб всеки споделяше всичко. Единственият, който трябваше да се бори за информация, беше той. Под лъчите на безмилостното слънце, внезапно се почувства много уморен, изкушаваше се разхлаби якичката и да свали сакото, но не го направи.

Грис Марсала бавно заобиколи циментовоза.

— Защо не? — каза тя накрая със замислена усмивка. — През трите години, когато живях тук, в апартамента ми не е влизал мъж. Ще бъде интересно да видя какво е. Ще се опитам да не ви се хвърля на врата в минутата, когато затворя вратата. Ще се отбранявате ли като света Мария Горети или имам шанс? Въпреки че на моята възраст, не мисля, че ще представлявам голямо изпитание за нечий обет. За всяка жена е трудно осъзнае, че завинаги е изгубила красотата си. — Сега изражението й беше сериозно. — Особено за една монахиня.

* * *

— Разположете се удобно — каза тя.

Иронията беше явна. В малката всекидневна на апартамента й на третия етаж имаше много малко удобства. Тестният балкон гледаше към улица „Сан Хосе“, близо до Пуерта де ла Карне. Отне им само десет минути, за да стигнат тук от „Богородица със сълзите“. Под безжалостните лъчи на слънцето улиците бяха като фурна и варосаните стени заслепяваха. Севиля беше цялата в светлина. Бели стени и светлина във всички варианти, помисли Кварт, докато вървеше със сестра Марсала на зиг-заг в търсене на сянката. Това му напомни за времето, когато той и монсиньор Павелич тичаха от заслон до заслон по улиците на Сараево, за да се скрият от снайперистите.

Той махна очилата си и огледа стаята. Всичко беше безупречно чисто и подредено. Имаше канапе с плетена покривка, телевизор, малка библиотека с книги и касети, бюро с документи, папки и химикалки. И персонален компютър. Чувствайки очите на Грис Марсала върху себе си, той отиде до него — 486 с принтер. Достатъчно мощен, за да бъде този на Висперас, но нямаше модем, а телефонът беше на другият край на стаята, прикрепен неподвижно към стената.

Кварт плъзна поглед по книгите и касетите. Имаше предимно барокова музика, но и много фламенко, класическо и модерно, и всички албуми на Камарон. Книгите бяха монографии върху изкуството и реставрацията и есета върху Севиля. Две от тях, „Бароковата архитектура на Севиля“ от Санчо Корбачо и „Художествен пътеводител из Севиля и околиите провинции“ бяха пълни с листчета хартия, изпъстрени с бележки. Единствената религиозна творба беше износена, подвързана в кожа библия. На стената висеше в рамка репродукция на „Шахматен двубой“ от Питер Ван Хойс.

— Виновна или невинна? — попита Грис Марсала.

— Засега невинна — отговори той. — По липса на доказателства.

Тя се разсмя. Когато се обърна с усмивка към нея, той видя отражението си в огледалото на отсрещната стена. В старинна, красива рамка от много тъмно дърво то изпъкваше сред скромния апартамент.

Монахинята проследи погледа му.

— Харесва ли ви? — попита тя.

— Много.

— Няколко месеца живях на сандвичи, за да спестя пари за него. — Тя се погледна в огледалото, после отиде в кухнята за две чаши вода.

— Какво му е специалното? — попита Кварт, когато изпи водата си.

— На огледалото? — Грис Марсала се поколеба. — Може да се каже, че това е един вид лично отмъщение. Символ. Единственият лукс, който си позволих тук. — Тя хвърли подигравателен поглед на Кварт. — Това и да пусна мъж в апартамента си, въппреки че е свещеник. Не съм се глезила много често през тези три години, нали? Ние, монахините, сме много стриктни. — Тя въздъхна театрално и двамата се усмихнаха. Грис посочи с жест стаята. — Още в началото, като послушничка те учат, че в килията на монахиня огледалата са опасни — каза тя. — Според правилата броеницата и молитвениникът са единственото ти огледало. Не притежаваш нищо, получаваш дрехите, бельото и дори дамските превръзки от ръцете на общността. Ако трябва да спасиш душата си, не бива да имаш индивидуалност или личен избор.

Тя отиде до прозореца и малко вдигна щорите. Слънчевата светлина нахлу вътре и накара Кварт да примигне.

— Цял живот съм следвала правилата — каза тя. — Продължих да го правя и тук, в Севиля, въпреки това малко отклонение от обета ми за бедност. Имах проблем. Разбрах от Макарена, че ви е разказала. По-скоро болест на духа, отколкото на плътта. Бях директор на девически колеж. Никога не съм разменила и дума с архиепископа на моята епархия, освен по професионални въпроси. И все пак се влюбих в него или мислех, че съм се влюбила, което е същото… В деня, когато на четиридесет години застанах пред огледалото, за да се гримирам, защото той щеше да дойде, осъзнах какво се е случило. — Тя показа на Кварт белега върху китката си. — Не беше опит за самоубийство, както подозираха колегите ми, а пристъп на ярост. На отчаяние. Когато излязох от болницата и поисках съвет от висшестоящите, те ми препоръчаха само молитви, дисциплина и примера на света Тереза от Лизиьо.

Тя млъкна за момент, потърквайки китката си, сякаш се опитваше да изтрие белега.

— Помните ли историята на света Тереза, отче? — попита тя. Свещеникът кимна.

— Тя имала туберколоза и спяла в леденостудена килия, но никога не се оплакала и не поискала одеяло. Добрият Господ я наградил за страданията й, като я прибрал на двадесет и четири години.

Тя тихичко се засмя и присви очи. Сигурно някога е била привлекателна, помисли си Кварт. В известен смисъл още беше такава. Той се зачуди колко членове на религиозен орден, мъже или жени, биха направили това, което беше сторила тя.

Грис Марсала седна в креслото, а Кварт остана прав. Тя горчиво му се усмихна.

— Посещавал ли сте гробище на монахини, отец Кварт? Редици малки, идентични надгробни камъни. Върху тях са издълбани монашеските им имена, а не онези, с които са кръстени. Те са били членове на орден, нищо друго не се зачита пред Бога. Това са най-тъжните гробища, които някога можеш да видиш. Като военно гробище с хиляди кръстове, надписани „Неизвестен“. Те са непоносимо самотни и сякаш питат „За какво беше всичко?“

Кварт заговори предпазливо, като ловец, който дебнеше плячката си.

— Такива са правилата. Знаела сте ги, когато сте се подстригала за монахиня.

— Когато го направих, не знаех значение на думи като „репресия“, „нетолерантност“ и „невежество“. Това са истинските правила. Също като в „1984“ на Оруел (фантастичен роман от Джордж Оруел, където символ на властта е „Големият брат“, който контролира Всички (Б. р.)). Голямата Сестра те наблюдава. И колкото си по-млада и хубава, толкова по-зле. Клюките, групировките, най-добрите приятелки, завистта, ревността… Знаете старата поговорка: те се събират, без да се познават, живеят, без да се обичат и умират, без да скърбят една за друга… Ако някога престана да вярвам в Бога, се надявам, че поне ще продължа да вярвам в Страшния съд. Бих искала да срещна някои от монахините и всичките си игуменки там!

— Защо станахте монахиня?

— Това заприлича на изповед. Не ви доведох тук, за да си облекча съвестта. Защо вие станахте свещеник? Беше ли обичайната история — баща-потисник и свръхлюбяща майка?

Кварт поклати глава. Тази насока на разговора не му харесваше.

— Баща ми почина, когато бях много малък — каза той.

— Ясно. Друг случай на едипов комплекс, както би казал циничният стар Фройд.

— Не мисля. Чудех се дали да не постъпя в армията.

— Като в роман! Червено й черно. — Тя си играеше с покривчицата. — Баща ми беше ревнив, властен човек. Боях се да не го разочаровам. Ако се вгледате отблизо в този избор при повечето жени, особено на хубавите момичета, често ще откриете продължителна тревога, предизвикана от постоянните предупреждения на бащите им: всички мъже искат само едно и тъй нататък. Още от детството си много монахини са възпитавани като мен да внимават с мъжете и да не изпадат в слабост пред тях. Ще се учудите колко много от сексуалните фантазии на монахините включват красавицата и звяра.

Известно време те се гледаха мълчаливо. Кварт почувства, че сега между тях имаше приятелски чувства. И двамата бяха избрали една и съща работа. Странната и болезнена солидарност, която възниква между духовниците в един труден свят.

— Какво може да направи една монахиня, когато на четиридесет години осъзнае, че все още си е същото малко момиче, командвано от баща й? — Грис Марсала продължи. — Дете, което от силно желание да не го разочарова, да не извърши грях, се е отдало на още по-големия грях да не живее собсвения си живот. Дали е мъдро или е глупаво и безотговорно на осемнадесет години да се отречеш от светската любов и заедно с нея от доверието, от отдаването, от секса? Какво трябва да направи една жена, когато изпита тези чувства твърде късно?

— Не знам — каза Кварт. Беше дружелюбен и искрен. — Аз съм само обикновен свещеник. Не зная много от отговорите. — Той огледа стаята, скромните мебели и компютъра. — Може би да счупи огледалото и после да си купи друго. Това изисква кураж.

— Може би — отговори Грис Марсала. — Но жената в огледалото не е същата. — Когато погледна Кварт, в очите й имаше болка. — Малко неща в живота са толкова трагични като това да откриеш истината твърде късно.

* * *

Те го чакаха в бар „Каса Куеста“, точни както обикновено, седнали на една маса под рекламата за влака Севиля-Сан-лукар-Крайбрежието, около бутилка херес „Ла Ина“.

— Вие сте некадърници — каза Селестино Перехил. — Ужасно ме изложихте.

Дон Ибраим се намръщи на огънчето на пурата си, което щеше да падне върху белите му одежди. Подръпна нервно крайчетата на опърлените си мустаци, докато Перехил беснееше. До него, Ел Потро дел Мантелете гледаше упорито в лявата си ръка, все още превързана, която почиваше на масата. Ла Ниня Пунялес изглежда беше единствената, която остана безразлична към общия им срам. Блуждаещиягт й поглед се беше приковал върху пожълтял плакат на стената — „Арена Лунарес, 1947 — Хитанильо де Триана, Домингин и Минолете“. Ноктите на дългите й, мършави ръце бяха червени като устните и кораловите й обици. Сребърните й гривни подрънкваха всеки път, когато пълнеше чашата си. Беше изпила сама половината бутилка.

— Беше много глупаво да ви давам тази работа — каза Перехил. Беше ядосан, чувстваше се зле и вратовръзката му беше изкривена. Лицето му изглеждаше сиво и сложната му прическа беше в безпорядък. Само преди час Гавира го беше пекъл на бавен огън — какво става, имбецил такъв. Плащам ти, за да има резултати и за цяла седмица ти нищо не си направил, освен да объркаш всичко. Дадох ти шест милиона за тази работа, а доникъде не сме стигнали. На всичко отгоре онзи журналист, Бонафе, си пъха носа в тази работа. И между другото, Перехил, когато имаме време, можеш да ми кажеш каква работа имаш с това влечуго. Ще ми обясниш много подробно, защото мисля, че има нещо, което не зная. Имаш време до сряда. Разбра ли? Защото в четвъртък не искам никой в тази църква, дори самия Бог. Иначе ще изцедя от теб шестте милиона. Ти си кретен, Перехил, пълен кретен.

— Да си имаш вземане-даване със свещеници носи лош късмет — каза дон Ибраим.

Перехил го погледна и каза:

— Вие сте онези, които носите лош късмет.

— Историята с бензина — отбеляза Ла Ниня — беше предупреждение от Бога. Адските огньове. — Тя четеше плаката за последната корида на Манолете.

Дон Ибраим нежно се вгледа в циганския й профил и размазания грим и отново почувства тежестта на отговорността си. Ел Потро чакаше като вярно куче. Забележката на Перехил, че носят лош късмет, вероятно едва сега беше стигнала до съзнанието му. Дон Ибраим погледна Ел Потро окуражаващо.

— Предупреждение от Бога — повтори той думите на Ла Ниня от уважение и липса на нещо по-добро за казване.

— Оzu.

— Значи ли това, че се отказвате? — попита Перехил.

— Никой не се отказва — заяви дон Ибраим с достойнство и сложи ръка на гърдите си. Когато го направи, пепел падна върху шкембето му.

— Никой — повтори Ел Потро.

— И какво ще направите? — попита Перехил. — Времето изтича. Този четвъртък в църквата не трябва да има литургия.

Лъжливият адвокат вдигна ръка.

— Нека преценим и обмислим — каза той. — Макар че заради съвеста си решихме да не посягаме на свещеното здание, нищо не ни пречи да действаме с човешкия елемент. — Той дръпна от пурата си и зардеда как кръгчето кубински дим отлита надалеч. — Говоря за свещеника.

— Кой от тримата?

— Енорийският свещеник. — Дон Ибраим уверено се усмихна. — Според сведенията, събрани от Ла Ниня в квартала и между енориашите, помощник-свещенйкът заминава утре — вторник — така че енорийският свещеник ще бъде сам. — Тъжните му зачервени очи, без мигли след злополучния инцидент, се спряха върху служителя на Панчо Гавира. — Разбираш ли, приятелю?

— Да — каза Перехил и се намести в стола. — Но не съм сигурен накъде води това.

— Не искаш литургия тук в четвъртък, нали?

— Точно така.

— Щом няма свещеник, няма литургия.

— Да. Но онзи ден ти ми каза, че съвестта ти не позволява да счупиш краката на стареца. И като стана дума за това, писна ми от твоята съвест.

Дон Ибраим се огледа и предпазливо сниши глас.

— Не е нужно да стигаме толкова далеч. Представи си, че този свещеник, този Божи служител изчезне за два-три дни, без да получи никаква телесна повреда.

Слаба усмивка на надежда изгря на лицето на телохранителя.

— Можете ли да направите това?

— Разбира се. — Дон Ибраим дръпна от пурата си. — Чиста операция. Без кръв, без счупени кости. Но ще ти струва малко повече.

— Колко повече? — попита подозрително Перехил.

— О, не много. — Дон Ибраим хвърли поглед на приятелите си и рискува със сумата. — По половин милион на всеки за квартира и храна.

Четири милиона и половина на този етап бяха нищо, затова Перехил се съгласи. Финансовото му състояние беше ужасно, но ако операцията успееше, Гавира нямаше да се стиска за допълнителната сума.

— Какво имате предвид? — попита Перехил.

Дон Ибраим погледна през прозореца към тясната бяла дъга на уличката „Де ла Инкуизисион“, разколебан дали да разправи подробности. Разгорещен, въпреки охладеното вино, той взе ветрилото на Ла Ниня и си повя.

— По реката има едно място — каза той. — Лодката, на която живее Ел Потро. Можем да държим свещеника там до петък, ако искаш.

Перехил погледна към безизразното лице на Ел Потро и сви вежди.

— Ще успеете ли?

Дон Ибраим мрачно кимна.

— Ще успеем.

Като всички хора, които отчаяно искаха да бъдат убедени, Перехил се успокои. Извади пакет американски цигари и запали една.

— Сигурни ли сте, че няма да нараните свещеника? — попита той. — Ами ако се съпротивлява?

— Моля те. — Дон Ибраим тревожно погледна към Ла Ниня, и постави ръката си на рамото на Ел Потро. — Той е възрастен свещеник. Божи човек.

Перехил кимна. Трябваше да наблюдават свещеника от Рим и дамата, напомни им той. И да правят снимки. Не бива да забравят снимките.

— Планът не е лош — добави Перехил. — Откъде ви дойде идеята?

Като поглаждаше това, което беше останало от мустаците му, дон Ибраим се усмихна, едновременно тържествуващ и скромен.

— От един филм, който снощи даваха по телевизията — „Затворникът от Зенда“.

— Мисля, че съм го гледал — каза Перехил и нагласи косата си така, че да скрива плешивината му. Направи знак на келнера да донесе втора бутилка. — Не е ли онзи, в който един човек влезе в затвора заради приятелите си, а после намери съкровище и си отмъсти?

Дон Ибраим поклати глава, докато келнерът наливаше виното.

— Не — каза той. — Това е „Граф Монте Кристо“. В онзи, за който говоря, лошият брат отвлича краля, за да стане сам крал. Но после идва Стюърт Грейнджър и го спасява.

— Не е ли страхотно? — кимна Перехил доволен. — Наистина се образоваш, когато гледаш телевизия.

* * *

Не само личността на Онорато Бонафе притежаваше някои свински качества. По времето, когато стигна до портика, пот се лееше от розовата му двойна брадичка и попиваше в яката. Той изтри лице с кърпичката си, докато оглеждаше оброчните дарове, които висяха на стената, струпаните в единия край на кораба пейки и скелето. Беше късен следобед. Светлината, която се процеждаше през счупените прозорци, беше златиста и червена и обливаше счупените и прашни резби със странно сияние. Два ангела гледаха в пространството, а сенчестите фигури на херцозите от Ел Нуево Естремо, коленичили за молитва, сякаш оживяваха.

Бонафе тръгна несигурно напред, като оглеждаше купола, амвона и изповедалнята, чиято врата беше отворена. В нея и в ризницата нямаше никой. Той приближи вратата на криптата и се вгледа в стълбите, които потъваха в тъмнината. Обърна се към олтара. Фигурата на Девата беше там, в нишата си, обкръжена от скелето: Бонафе я гледа един миг, после с решителността на човек, планирал ходовете си, се покачи по стълбата до фигурата на пет метра над стената. Червената светлина от прозорците осветяваше бароковата резба, сърцето, пронизано с ками, очите на „Богородица със сълзите“, вдигнати към небето. А върху бузите, синята наметка и короната от звезди блестяха перлите на капитан Халок. Бонафе извади кърпичката си, попи потта от челото и врата си и почисти перлите. Вгледа се в тях отблизо. После извади джобно ножче от джоба си. Внимателно остърга една от перлите, инкрустирана в мантията и замислено я заразглежда. После предпазливо я извади от гнездото й. Беше голяма колкото зърно нахут. Подържа я за миг в дланта си и с доволна усмивка я пъхна в джоба на сакото си.

В пустата църква вечерната светлина проникваше през липсващия торс на Христос върху счупения прозорец и капките пот върху тлъстото лице на Бонафе приличаха на кръв. Той отново ги попи с кърпичката. В този момент чу зад себе си скърцане и почувства, че скелето се движи.