Артуро Перес-Реверте
Севилското причастие (6)

VI
Вратовръзката на Лоренцо Кварт

Ти въплъщаваш всички жени на света.

Джоузеф Конрад, „Златната стрела“

Лоренцо Кварт имаше само една вратовръзка. Беше от морскосиня коприна и той я беше купил от един прозводител на ризи на Виа Кондоти, на сто и петдесет крачки от мястото, където живееше. Винаги си купуваше един и същ модел: традиционна кройка, малко по-тясна от модерните. Когато се износеше или измърсеше, я заменяше с нова.

Слагаше я рядко — не повече от два пъти в годината. Обикновено носеше черни ризи с римска якичка, която сам гладеше с прецизността на ветеран, който се готви за проверка от педантичните си началници. Животът на Кварт се въртеше около правилата — той се придържаше строго към тях, откакто се помнеше — много преди да бъде ръкоположен за свещеник, паднал ничком с разперени ръце върху студените плочи на пода. От самото начало той прие църковната дисциплина в семинарията като ефикасен метод да организира живота си. В замяна получи сигурност, бъдеще и кауза, на която да посвети дарбите си. За разлика от своите състуденти никога не продаде душата си на някой патрон или влиятелен приятел — нито тогава, нито сега. Вярваше — и може би единствено в това проявяваше наивност, — че като следва правилата, ще спечели уважението на останалите. Много от висшестоящите бяха впечатлени от интелигентността и дисциплината на младия свещеник и подпомогнаха кариерата му. Прекара шест години в семинарията; две години изучава философия, теология и история на Църквата в университета, а посли спечели стипендия за Рим, където защити докторат по църковно право. Професорите от Грегорианския университет го препоръчаха пред Духовната академия за свещеници и благородници, където Кварт изучи дипломацията и връзките между Църквата и държавата. След това ватиканският секретариат го зачисли към двама европейски нунции, докато монсиньор Спада официално не го вербува за Института по външни дела. Кварт беше само на двадесет и девет години. Именно тогава отиде при Енцо Риналди и плати 115 000 лири за първата си вратовръзка.

Това беше преди десет години и той все още се затрудняваше с възела. Теоретично знаеше как да го направи, но застанал пред огледалото в банята, загледан в яката на бялата си риза и синята копринена вратовръзка в ръцете си, се чувстваше уязвим. Това усещане се дължеше до голяма степен на факта, че щеше да излезе без римската си якичка и черната риза на вечеря с Макарена Брунер. Като рицаря-тамплиер, който сваля бронята си, за да отиде и преговаря с мамелюците (роб-войник, член на една от армиите, състоящи се от роби, успели да извоюват политически контрол над няколко мюсюлмански държави през Средните Векове и дори да основат династия. Името е производно от арабската дума за роб. — (Б. р.)) под стените на Тир. Тази мисъл го накара да се усмихне неловко, докато гледаше часовника си. Имаше достатъчно време да се облече и да отиде пеш до ресторанта. Беше го намерил на картата на площад „Санта Крус“, на един хвърлей от старинната арабска стена, която навяваше на съвременния тамплиер обезпокоителни асоциации.

Лоренцо Кварт беше точен като роботоподобните швейцарски гвардейци във Ватикана. Винаги организираше разписанието си, като прецизно разпределяше часовете и използваше ефикасно всяка секунда. Имаше достатъчно време да се справи с вратовръзката, затова си наложи да я завърже спокойно и внимателно да я нагласи. Обичаше да се движи бавно, защото самоконтролът беше неговата гордост. В светските си контакти постоянно се стремеше да избягва припряните жестове, неподходящите думи и прибързаните ходове, които можеха да разрушат спокойствието, основано на правилата. Дори когато нарушаваше принципи, които не бяха негови — нещо, което Спада с дарбата си да създава евфемизми беше нарекал „да вървиш по външния ръб на закона“ — той винаги спаваше приличието. За такива като него старата поговорка Tutti I preti sono falsi (Всички свещеници са лъжци /лат./ — (б. р.)) не подхождаше. Изобщо не го интересуваше дали всички свещеници са лъжци, той беше благороден рицар-тамплиер.

Може би затова, след като се огледа за миг в огледалото, свали връзката и бялата риза и си сложи черна риза с кръгла якичка. Докато я закопчаваше, пръстите му докоснаха белега под лявата ключица — спомен от американския войник, който го удари с приклада на пушката си по време на нашествието в Панама. Беше единственият белег, който Кварт беше получил при изпълнение на дълга си. Както саркастично го наричаше Спада — червеният орден на храбростта. Негова светлост и малодушните ловци на скалпове в курията бяха впечатлени. Самият Кварт би предпочел лунатикът с шлем „Кевлар“, автомат М-16 и табелка с надпис „Ковалски“ на бронираната жилетка („Още един поляк“, се беше пошегувал по-късно Спада) да беше приел ватиканския му дипломатически паспорт по-сериозно, когато му го пъхна под носа в деня на преговорите за предаването на генерал Нориега.

С изключение на инцидента със счупеното рамо, операцията в Панама беше минала блестящо и ИВД я смяташе за класически пример за справяне с кризисно положение. След един рискован полет от Коста Рика, Кварт се приземи в Панама няколко часа след американското нашествие и укриването на Нориега във ватиканската дипломатическа легация. Официално, работата му беше да помага на нунция, но всъщност щеше да наблюдава преговорите и да информира ИВД. Беше дошъл да помогне на монсиньор Хектор Бонино, аржентино-италианец, който нямаше дипломатически опит. Държавният секретар смяташе, че Бонино няма да се справи с подобен проблем. Действително, ситуацията беше необичайна. Американците бяха инсталирали зад телените огради и противотанкови окопи мощни високоговорители, по които 24 часа в денонощието гърмеше рокмузика, за да отслаби психологическата защита на нунция и бегълците. Из коридорите и офисите на сградата седяха и чакаха най-различни хора: никарагуанец, шеф на контраразузнаването на Нориега; петима баски сепаратисти; кубински икономически съветник, който заплашваше, че ще се самоубие, ако не бъде върнат жив и здрав в Хавана; агент на СЕSID — испанската разузнавателна агенция, — който влизаше и излизаше от сградата когато си иска, за да играе шах с нунция и да информира Мадрид; трима колумбийски наркотрафиканти и самият генерал Нориега, Ананаса, за чиято глава американците даваха награда. В замяна на убежището монсиньор Бонино изиска гостите му да присъстват на ежедневните литургии и беше вълнуващо да видиш как си пожелават мир един на друг, как Нориега се моли и бие по гърдите под бдителния поглед на нунция и гръмогласното изпълнение на „Роден в САЩ“ от Брус Спрингстийн навън. През най-напрегната нощ на обсадата, когато командосите от частите „Делта“ с боядисани в черно носове се опитаха да завземат мисията, Кварт успя да се свърже по телефона с архиепископите на Ню Йорк и Чикаго и президентът Буш отмени атаката. Най-накрая Ананаса се предаде, без да поставя много условия; никарагуанецът и баските сепаратисти бяха дискретно транспортирани вън от Панама, а наркотрафикантите избягаха, за да се появят отново по-късно в Меделин. Само кубинецът, който излезе последен, имаше проблеми. Морските пехотинци го откриха в багажника на стар шевролет „Импала“, нает от Кварт. Агентът на СЕSID се беше съгласил да изкара човека от мисията безплатно, с риск за кариерата си. Преговорите за освобождаването на кубинеца бяха поверителни, затова Марин Ковалски не знаеше нищо за това, нито го засягаха особено тънкостите на дипломацията. Така че Кварт, въпреки якичката и ватиканския си паспорт, се оказа със счупено рамо, когато се опита да се намеси. Колкото до кубинеца, нервен тип на име Хирон, той прекара един месец в затвора в Маями. Не само не се самоуби, но при освобождаването си получи политическо убежище в САЩ, след като даде интервю за „Рийдър’с Дайджест“ под заглавие „И аз бях заблуден от Кастро“.

* * *

Когато Кварт излезе от асансьора, човекът, който чакаше във фоайето, се изправи. Свещеникът не го беше виждал преди. Беше към четиридесетгодишен и доста налят около талията. Сплъстената му, оредяла коса беше покрита с лак, а двойната брадичка изглеждаше като продължение на бузите му.

— Казвам се Бонафе — каза мъжът. — Онорато Бонафе. (От лат. honoratus — честен, почтен, уважаван (Б. р.))

Кварт си помисли, че не е срещал друг човек, който дотолкова да не подхожда на името си. Човекът беше всичко друго, но не и почтен. Малките му лукави очички сякаш изчисляваха колко би могъл да получи, ако открадне костюма и обувките на Кварт.

— Може ли да поговорим за момент?

Усмивката на Бонафе го правеше още по-отблъскващ. Приличаше повече на гримаса, едновременно угодническа и злобна, като на свещеник от старата школа, който се опртва да се подмаже на епископа. Всъщност, помисли си Кварт, расото би подхождало много повече на този човек, отколкото измачканият бежов костюм и кожената чанта. Ръцете му бяха малки и меки и обещаваха вяло ръкостискане.

Кварт спря. Беше готов да слуша, но остана нащрек. Погледна над главата на мъжа към стенния часовник. Имаше петнадесет минути до срещата с Макарена Брунер. Бонафе проследи погледа му, повтори, че няма да го бави и вдигна ръка, сякаш щеше да я сложи на рамото му. Кварт я загледа втренчено и мъжът замря. Ръката му остана във въздуха, докато с конспираторски тон му разказваше за какво става дума. Кварт не искаше да го слуша, но името на списание „Q&S“ накара тревожни камбанки да забият в ума му.

— Исках да ви кажа, отче, че съм на ваше разположение.

Кварт се намръщи смутено. Би се заклел, че мъжът му намигна.

— Благодаря, но не разбирам какво общо има това с мен.

— Не разбирате — Бонафе кимна, сякаш ставаше дума за някаква шега. — Но това е съвсем ясно, нали? Това, заради което сте в Севиля.

Мили Боже! Само това му липсваше: появата на подобен тип, когато Рим искаше нещата да се разрешат колкото се може по-дискретно. Кварт се чудеше как толкова много хора са разбрали за проблема.

— Не знам за какво говорите — каза той.

Мъжът го погледна със зле прикрита наглост и каза:

— Наистина ли?

Кварт се консултира с часовника си. Беше му дошло до гуша.

— Извинете, но имам среща.

— Имате ли нещо против да повървя с вас? Можем да поговорим по пътя.

— Нямам какво да ви кажа.

Той остави ключа си на рецепцията и излезе на улицата, последван от журналиста. Тъмният силует на Ла Хиралда се очертаваше на фона на още светлото небе. В този момент запалиха уличните лампи на площад „Вирхен де лос Рейес“.

— Мисля, че не ме разбрахте — настоя Бонафе и извади един брой на „Q&S“ от джоба си. — Работя за това списание. — Той го протегна, но го прибра, защото Кварт не му обърна внимание. — Искам само да си поговорим накратко и по приятелски. Кажете ми нещо интересно и аз ще постъпя почтено с вас. Уверявам ви, сътрудничеството ни ще бъде от взаимна изгода.

В розовите му устни думата „сътрудничество“ придоби неприлично звучене.

Кварт с мъка преодоля отвращението си.

— Моля, вървете си.

— Хайде, нека изпием по едно — каза журналистът, едновременно грубо и приятелски.

Те минаваха под едвна улична лампа на ъгъла на архиепископския дворец. Кварт спря и се обърна.

— Слушайте, Буенафе.

— Бонафе.

— Бонафе или както там ви е името. Това, заради което съм в Севиля, не е ваша работа. Пък и през ум не би ми минало да го разказвам на всеуслушание.

Журналистът запротестира, като използваше обичайните клишета — свободата на словото, разкриването на истината, правото на обществото да бъде осведомено.

— Пък и — добави след миг — по-добре вашият отбор да спечели, отколкото да изгуби.

Звучеше като заплаха. Кварт започна да губи търпение.

— Моят отбор?

— Знаете за какво говоря. — Отново наглата усмивка. — Духовенството и така нататък.

— Аха. Духовенството.

— Виждам, че се разбираме — каза Бонафе и двойната му брадичка се раздруса с надежда.

Кварт го погледна спокойно и скръсти ръце зад гърба си.

— Какво точно искате да знаете? — попита той.

— Ами, да видим — Бонафе се почеса под мишницата през сакото. — Какво е мнението на Рим за тази църква например. Какво е положението на енорийския свещеник според каноните… И какво можете да ми кажете за мисията си тук. — Усмивката му беше раболепна. — Това едва ли е толкова трудно.

— Ами ако откажа?

Журналистът изцъка с език, сякаш искаше да каже, това няма да мине, особено след като явно се разбираха добре.

— Аз при всички случаи ще напиша статията. А този, който не е с мен, е против мен. — Докато говореше, той застана пръсти. — Не се ли казваше така в Евангелието?

За миг Кварт безмълвно се взря в него. Погледна надясно и наляво, преди да приближи до журналиста, сякаш искаше да му каже нещо тайно. Но в маниера му имаше нещо, което накара Бонафе да отстъпи назад. Кварт каза тихичко:

— Не мога да реша дали сте грубиян, глупак или престъпник, а може би и трите. Във всеки случай, макар и да съм свещеник, имам лош нрав. Така че на ваше място бих изченал. Веднага.

Уличната лампа хвърляше вертикални сенки върху лицето на журналиста. Без да се усмихва повече, той погледна Кварт обидено.

— Поведението ви — изхленчи Бонафе и двойната му брадичка се затресе — е недостойно за свещеник.

— Така ли мислите? — Сега беше ред на Кварт да се усмихне неприятно. — Ще се изненадате, ако разберете колко непристойно мога да се държа.

Обърна му гръб и се отдалечи, като се чудеше какво ще се наложи да плати за тази дребна победа. Явно трябваше да приключи с разследването, преди положението да е станало твърде сложно, ако вече не беше такова. Журналист, който се рови в църковните работи, беше последното нещо, което му трябваше. Погълнат от тези мисли, Кварт прекоси площад „Вирхен де лос Рейес“, без да забележи двойката, която седеше на една пейка. Мъжът и жената се изправиха и го последваха на разстояние. Той беше дебел и носеше бял костюм и панамена шапка; а тя беше облечена в рокля на точки и над челото й висеше странен масур. Те вървяха зад Кварт, хванати ръка за ръка като съпруг и съпруга, които се наслаждават на хладния вечерен въздух. Но когато стигнаха до „Хиралда Бар“, размениха погледи с един мъж в поло и карирано сако на входа. В този миг в Севиля забиха камбаните и стреснаха гълъбите, които дремеха под стрехите.

* * *

Когато високият свещеник влезе в „Ла Албахака“, дон Ибраим даде на Ел Потро дел Мантелете една монета и му каза да се обади на Перехил от най-близкия телефон и да му докладва. След по-малко от час помощникът на Панчо Гавира се появи, за да провери как вървят нещата. Носеше плик от „Маркс и Спенсър“ и изглеждаше уморен. Откри армията си стратегически разгърната на площад „Санта Крус“, пред ресторанта — преустроен благороднически дом от XVII век. Ел Потро се беше облегнал неподвижно на една стена, близо до изхода към арабската стена; Ла Ниня Пунялес седеше и плетеше в подножието на железния кръст в средата на площада; а масивната сянка на дон Ибраим се движеше от едната част на площада към другата, като размахваше бастуна си. Огънчето на пурата „Монтекристо“ пробляскваше под широката периферия на светлата му сламена шапка.

— Вътре е — каза той на Перехил. — С дамата.

Адвокатът докладва, като извади часовника от жилетката си и го погледна на светлината на уличната лампа. Преди двадесет минути беше изпратил Ла Ниня в ресторанта на разузнаване под предлог, че продава цветя. По-късно самият той размени няколко думи с келнерите, когато отиде да си купи пурата, която пушеше в момента. Двойката седеше на хубава маса под прилично копие на „Пияниците“ от Веласкес. Дамата беше поръчала салата от миди с босилек и трюфели, а преподобният отец — гъши дроб соте със сладък оцет. Пиеха минерална вода и червено вино, „Пескера“ от бреговете на Дуеро. Дон Ибраим се извини, че не е могъл да разбере коя реколта. Но прекаленото любопитство можело да пробуди подозренията на персонала.

— И за какво говорят сега? — попита Перехил.

Лъжливият адвокат сви рамене.

— Това е извън обсега на моето разследване — каза той.

Перехил обмисли ситуацията. Нещата още бяха под конрол. Дон Ибраим и колегите му се справяха добре и всички карти, които му бяха раздадени, изглеждаха силни. В неговия свят, както и в почти всеки друг, информацията струваше пари. Просто трябваше да знаеш как да направиш най-добрата сделка, да измъкнеш най-високата цена. Разбира се, той би предпочел да остави това на шефа си, Панчо Гавира, който принципно беше заинтересованата страна в случая, като банкер и съпруг. Но липсващите шест милиона и дългът на Перехил към хищния лихвар Рубен Молина му пречеха да мисли разумно. Последните няколко дни той не можеше да спи и язвата отново го тормозеше. Когато застана пред огледалото в банята тази сутрин, за да сътвори сложната конструкция, която прикриваше плешивината му, Перехил видя само горчиво отчаяние на лицето, което го гледаше. Оплешивяваше, храносмилането му беше лошо, дължеше на шефа си шест милиона и почти два пъти по толкова на един лихвар и сериозно подозираше, че последната му славна тръпка с Долорес ла Негра му беше донесла неприятен сърбеж в пикочния канал. Само това му липсваше.

Имаше и по-лоши неща. Перехил се загледа в закръглената фигура на дон Ибраим, който очакваше инструкции; в Ла Ниня Пунялес, която плетеше на светлината на лампата и в Ел Потро дел Мантелете на ъгъла. Към всички неща, които усложняваха живота на Перехил, можеше да се прибави още едно: информацията, получена от тримата партньори, вече беше на пазара, защото му трябваха спешно пари. Бонафе му беше подхвърлил още един чек, този път срещу поверителна информация за свещеника от Рим, жената на шефа му (или бивша жена) и историята на „Богородица със сълзите“. Следващата стъпка беше явна — Макарена Брунер и елегантният свещеник щяха да се появят на първа страница на всички списания в Севиля. Вечерята им в „Ла Албахака“ задейства звънчето на касовия апарат в главата на Перехил. Бонафе плати добре, но беше опасно непредсказуем. Да му продадеш един или няколко свещеника, имаше своя чар. Но да накиснеш за втори път жената на шефа си беше повече от дребно нарушение — това беше предателство.

Трябваше да предвиди всяка случайност. Събирането на информация беше един вид застраховка живот за него. С тези мисли в ума той се обърна към дон Ибраим, който стоеше тържествено в сянката с димяща пура, закачен за рамото бастун и палци в джобчетата на жилетката си и очакваше инструкции. Перехил беше доволен от него и колегите му и се почувства малко по-обнадежден. Беше на път да бръкне в джоба си и да плати пурата, купена от ресторанта, но навреме се спря. Не биваше да окуражава лошите им навици.

— Добра работа — каза той.

Дон Ибраим не отговори. Просто дръпна от пурата си и погледна към Ла Ниня и Ел Потро, като даде на Перехил да разбере, че те също са допринесли за това.

— Продължавайте в същия дух — добави помощникът на Панчо Гавира. — Искам да знам и най-малки подробности, дори кога свещеникът е ходил до тоалетната.

— Ами дамата?

Моментът беше деликатен. Перехил тревожно задъвка долната си устна.

— Пълна дискретност — каза най-накрая. — Интересуват ме само отношенията й с този свещеник и с възрастния. Искам всички подробности.

— Ами другата работа?

— Каква работа?

— Знаете. Другата работа.

Дон Ибраим се огледа притеснен. Четеше всеки ден вестник „АВС“, но от време на време хвърляше поглед и „Q&S“. Ла Ниня го купуваше заедно с Ноlа, Semana и Diez minutos. Според лъжливия адвокат „Q&S“ беше по-сензационно и долнокачествено от останалите. Снимките на сеньора Брунер и бикобореца бяха проява на много лош вкус. Тя беше от знатно семейство и на всичкото отгоре — омъжена.

— Свещениците — каза Перехил. — Концентрирайте се върху свещениците. — Внезапно той се сети какво носи в плика — фотоапарат „Канон“ с далекообектив. Току-що го беше купил на втора ръка и се надяваше, че тези разноски — още един удар под кръста за неговите ограничени финанси — си заслужават. — Можеш ли да снимаш?

Дон Ибраим доби обидено изражение.

— Разбира се. — Сложи ръка на сърцето си. — На младини бях фотограф в Хавана. — Замисли се за миг, после добави: — Така се издържах, докато учех.

В мъждивата светлина на площада Перехил виждаше златната верига с часовника на Хемингуей да блести върху шкембето на дон Ибраим.

— Докато учеше ли?

— Точно така.

— Става дума за правото, предполагам.

Измамата беше публикувана преди няколко години във вестниците и двамата знаеха за нея, както и цяла Севиля. Но дон Ибраим преглътна и твърдо издържа погледа на Перехил.

— Разбира се. — Той замълча с достойнство. — Какво друго?

Перехил не отговори, а му подаде плика. В крайна сметка, помисли си той, какво би станало с нас, ако изгубим себе си? При житейско корабокрушение всички се вкопчваме в каквото можем.

— Искам снимки — нареди той. — Винаги когато свещеникът и дамата се срещат, искам да ги снимате. Разбира се, дискретно, за да не забележат. Имате два високоскоростни филма в случай, че светлината не е достатъчна, затова не си и помисляйте да използвате светкавица.

Спряха под една улична лампа и дон Ибраим надникна в плика.

— Трудно ще е да използваме светкавица — каза той. — Няма монтирана.

Перехил запали цигара и сви рамене.

— Шегуваш ли се? Най-евтината струваше 25 000 песети.

* * *

„Ла Албахака“ се намираше в къща от XVII век. Собствениците живееха на втория етаж, а в три зали на приземния се разполагаше ресторантът. Макар да беше препълнено, оберкелнерът — Макарена го нарече Диего — им пазеше маса близо до голямата камина, в най-хубавата зала, до прозореца, който гледаше към площад Санта Крус. Влизането им беше много ефектно. Тя изглеждаше прекрасно в черния си костюм с къса пола, придружавана от слабата, тъмна фигура на Лоренцо Кварт. „Ла Албахака“ беше мястото, където определена прослойка от жителите на Севиля водеха гостите си от други градове, за да ги покажат и да бъдат видени, затова появата на дъщерята на херцогиня Ел Нуево Естремо със свещеника не мина незабелязано. Макарена размени няколко поздрава, когато влезе, а хората на близките маси изглеждаха очаровани. Главите се свеждаха една към друга, носеше се шепот, бижутата блещукаха на светлината на свещите. Утре цяла Севиля ще знае за това, помисли си Кварт.

— Не съм била в Рим от медения си месец — казваше тя, докато ядеше ордьовъра си, очевидно без да съзнава вълнението, което бяха предизвикали. — Папата ни даде специална аудиенция. Бях облечена в черно, с гребен и дантелена наметка. Съвсем по испански… Защо ме гледате така?

Кварт бавно сдъвка последното парченце гъши дроб и остави ножа и вилицата в чинията си. Над пламъка на свещта очите на Макарена Брунер следяха всяко негово движение.

— Не приличате на омъжена жена — каза той.

Тя се засмя и пламъкът изпъстри с медени отблясъци очите й.

— Смятате, че водя живот, неподходящ за омъжена жена?

Той се подпря с лакът на масата и уклончиво наведе глава на една страна.

— Не мога да преценявам такива неща.

— Но дойдохте с якичка, а не с вратовръзка.

Те се гледаха спокойно. Сянката от свещта скриваше долната половина от лицето й, но блясъкът в очите й накара Кварт да предположи, че тя се усмихва.

— Не пазя живота си в тайна — каза Макарена. — Напуснах семейното гнездо. Имам приятел-бикоборец. Преди него имах друг приятел. — Паузата й беше съвършено премерена. Той неволно се възхити на смелоста й. — Това шокира ли ви?

Кварт сложи пръст върху дръжката на ножа си. Не било негова работа да се шокира от подобни неща, каза той кротко. Това бил проблем на изповедника й, отец Феро. Свещениците също имали своите специалности.

— И каква е вашата? Ловец на скалпове, както казва архиепископът?

Тя протегна ръка и отмести встрани свещта. Сега виждаше устата й с формата на сърце. Белите й зъби блестяха. Под сакото носеше блуза от сурова коприна с голямо деколте. Късата й пола беше поръбена с дантела. Носеше черни чорапи и обувки с високи токове. Дългите й крака бяха твърде хубави, за да оставят спокоен който и да е свещеник, дори Кварт, макар и да имаше по-голям светски опит от повечето духовници. Не че това беше гаранция за нещо.

— Говорехме за вас — каза той, като се наслаждаваше на странния инстинкт, който го караше да стои нащрек като дуелист.

Макарена Брунер запита лукаво:

— За мен? Какво още искате да знаете? — попита тя. — Висока съм един и седемдесет и четири, на тридесет и пет години съм, но не ми личат, имам университетско образование, членувам в дружеството „Сестри на Девата от Ел Росио“ и на севилския карнавал никога не нося волани, а къса рокля и кордовска шапка. — Тя млъкна, сякаш се опитваше да си спомни дали има нещо друго. После се заигра със златната гривна на лявата си китка. — Когато се омъжих, мама ме направи херцогиня на Асахара, но не използвам тази титла. Когато тя умре, ще наследя още тридесетина титли, дванадесет от които ми дават привилегиите на испански гранд, Каса дел Постиго с мебелите и картините и точно толкова пари, с колкото да живея по начина, по който съм свикнала. Мое задължение е да запазя каквото е останало и да подредя семейните архиви. Сега работя върху книга за херцозите Ел Нуево Естремо по време на управлението на Хабсбургите… Не е |нужно да ви казвам останалото. — Тя отпи от виното си. — Можете да го прочетете във всяко клюкарско списание.

— Изглежда, клюките не ви притесняват.

Тя хвана чашата си.

— Така е. Мога ли да ви се доверя?

Кварт поклати глава.

— Може би е по-добре да не го правите. — Говореше искрено. Чувстваше се отпуснат, но и в очакване, заинтригуван и странно просветлен. Отдаде го на виното, макар че беше пил малко. — Дори не знам защо ме поканихте на вечеря днес.

Макарена Брунер бавно отпи от виното си.

— Мога да се сетя за няколко причини — каза тя най-накрая и остави чашата си. — Първо, вие сте изключително благовъзпитан. Не приличате на някой от онези свещеницн-подмазвачи. При вас възпитанието изглежда служи, за да държите хората на разстояние. — Тя хвърли бърз поглед към лицето му, може би към устата, а после и към ръцете му на масата. — Също така сте много мълчалив. Не омагьосвате хората с приказки. В това отношение ми напомняте на дон Приамо… — Докато келнерът отнасяше чиниите от ордьоврите, тя се усмихна на Кварт. — А косата ви е посивяла и много къса като на войник, като на един от любимите ми герои — сър Мархолт, мълчаливият рицар от „Битките на крал Артур и неговите благородни рицари“ от Стайнбек. Когато я четях като малка, лудо се влюбих в Мархолт. Достатъчни ли са тези причини? Пък и както каза Грис, за свещеник вие се обличате много добре. Изобщо, вие сте най-интересният свещеник, когото съм срещала, ако това ви помага с нещо.

— Не е от особена полза за работата ми.

Макарена кимна одобрително на спокойния му отговор.

— Също така ми напомняте за свещеника в манастира ми — продължи тя. — Винаги се знаеше дни напред, че той ще изнася литургия, защото всички монахини се вълнуваха. Накрая избяга с една от тях, най-пълничката, която ни преподаваше химия. Знаете ли, че понякога монахините се влюбват в свещеници? Така се случило и с Грис. Била директорка на един колеж в Санта Барбара, Калифорния, и един ден за свой ужас открила, че е влюбена в епископа на епархията. Предстояло негово посещение в колежа и тя стояла пред огледалото, скубела веждите си и се чудела дали да не си сложи сенки на очите… Какво ще кажете?

Тя вдигна поглед, за да види реакцията му, но той остана равнодушен. Ако се опитваше да го шокира, изобщо не беше успяла. Щеше да бъде изненадана, ако знаеше колко много случаи на любов между свещеници и монахини бяха използвали в ИВД.

— И какво направила? — попита той.

Макарена махна във въздуха и гривната проблесна, плъзгайки се по ръката й. От близките маси очите на посетителите следяха всяко нейно движение.

— Счупила огледалото и с парче стъкло си срязала вените. После отишла при майката-игуменка и поискала да я освободи за известно време, за да размисли. Това било преди няколко години.

Оберкелнер се беше изправил до нея и стоеше безучастно, сякаш не беше чул и дума. Надявал се, че са доволни и какво би желала мадам за вечеря. Тя поръча само салата, Кварт също не искаше основно ястие, а и двамата отказаха десерта, който им предложиха от името на заведението. Управата съжаляваше, че нейна светлост и преподобният отец нямат апетит. Решиха да допият виното си, докато чакат кафето.

— Отдавна ли познавате сестра Марсала? — попита Кварт.

— Колко странно звучи. Сестра Марсала… Никога не съм мислила за нея по този начин.

Тя почти беше допила виното си. Кварт взе бутилката и й наля още една чаша. Той едва беше докоснал своята.

— Грис е по-възрастна от мен — каза тя. — На няколко пъти се засичахме в Севиля преди години. Идваше често тук с американски студенти на летни курсове по изящни изкуства… Запознах се с нея, когато дойдоха да реставрират лятната трапезария в къщата ми. Срещнах я с отец Феро и я включих в проекта за реставрация на църквата, когато отношенията с архиепископа още бяха задушевни.

— Защо толкова се интересувате от тази църква?

Тя го погледна, сякаш въпросът му беше нелеп. Семейството й я построило. Предшествениците й били погребани там.

— Съпругът ви май много не се интересува от нея.

— Разбира се. Панчо се занимава с други неща.

Светлината на свещта накара виното да засияе, когато вдигна чашата към устните си. Този път тя отпи голяма глътка и Кварт се почувства задължен да отпие малко от своето.

— Истина ли е — попита той, като изтри устни със салфетката си, — че вече не живеете заедно, макар че още сте женени?

Тя примигва. Изглежда не беше очаквала два поредни въпроса за брака си в една и съща вечер. В очите й проблеснаха закачливи пламъчета.

— Да. Вече не живеем заедно. Но никой от нас не е поискал развод, раздяла или каквото и да било. Може би той се надява да ме върне. Когато за всеобща радост се ожени за мен, си осигури място в обществото.

Кварт погледна към хората по съседните маси и леко се приведе към нея.

— Съжалявам — каза той. — Кого имате предвид под „всички“?

— Не познавате ли кръстника ми? Дон Октавио Мачука беше приятел на баща ми и е много привързан към майка ми и мен. Казва, че ме чувства като дъщерята, която никога не е имал. Искаше да осигури бъдещето ми, затова благослови брака ми с най-блестящия млад талант в банка „Картухано“, който ще го наследи, когато се оттегли.

— Затова ли се омъжихте? Заради сигурността?

Косата на Макарена се плъзна върху лицето й и тя я отметна назад. Опитваше се да прецени доколко той се интересува от нея.

— Панчо е привлекателен мъж. И както се казва, има глава на раменете си. И едно достойнство — смел е. Той е един от малкото мъже, които съм срещала, готов да рискува всичко за някоя своя мечта или амбиция. В случая с моя съпруг — бивш съпруг или както искате — става дума за амбиция. — Тя леко се усмихна. — Предполагам, че дори бях влюбена в него, когато се оженихме.

— И какво се случи?

— Всъщност нищо. Аз спазих своята част от сделката, а той — неговата. Но направи грешка. Или няколко грешки. Трябваше да остави на мира нашата църква.

— Вашата църква?

— Моята. На отец Феро. На херцогинята. Черквата на хората, които ходят там всеки ден на литургия.

Кварт се засмя.

— Винаги ли наричате майка си „херцогинята“?

— Когато говоря за нея пред други хора, да. — Тя се усмихна с нежност, която Кварт не беше забелязал преди. — Харесва й. Тя обича мушкатото, Моцарт, старомодните свещеници и кока колата. Не мислите ли, че е доста необичайно за жена на седемдесет, която спи веднъж седмично с перлената си огърлица и все още настоява да нарича шофьора си „кочияш“? Не сте ли се запознали вече с нея? Елате да пиете с нас кафе утре следобяд, ако искате. Дон Приамо ни посещава всеки следобед, за да прочете следобедната молитва.

— Съмнявам се, че отец Феро ще иска да ме види. Не ме харесва особено.

— Аз ще го уредя. Или майка ми. Тя и дон Приамо много добре се разбират. Може би това ще е добра възможност да си поговорите по мъжки. Употребява ли се този израз, когато става дума за свещеници?

Кварт мислеше за нещо друго.

— Ами съпругът ви…

— Задавате прекалено много въпроси. Предполагам, че това е причината да сте тук.

Тя изглежда съжаляваше за това. Отново гледаше ръцете му, както и при първата им среща във фоайето на хотела. Притеснен, той на няколко пъти ги беше отдръпвал от масата. Най-накрая реши да ги остави върху покривката.

— Какво искате да знаете за Панчо? — попита тя. — Че е сгрешил, когато си е помислил, че може да ме купи? Че църквата е причина да му обявя война? Че понякога може да бъде абсолютен негодник?

Тя говореше, без да повишава тон. Хората от близките маси си тръгваха и неколцина се сбогуваха с нея. Всички огледаха Кварт, особено жените. Руси и загорели, те излъчваха самочувствието на андалусци от висшата класа, които през живота си не са преживели и ден в лишения. Макарена отвърна с кимване и усмивка. Кварт внимателно я наблюдаваше.

— Защо не поискате развод? — попита той.

— Защото съм католичка.

Не можеше да прецени дали говори сериозно или не. Известно време мълчаха и той се облегна назад, все още впил очи в нея. В светлината на свещта тъмната й кожа контрастираше с колието от слонова кост и копринената риза. Големите й тъмни очи се взираха в неговите. Тогава Кварт осъзна, че душата му е застрашена. Ако беше акция на стоковата борса, стойността й щеше да спадне.

Кварт заговори, за да прогони тишината. Каза без съмнение нещо подходящо, но пет секунди по-късно изобщо забрави какво е било. Сега тя говореше нещо и той си спомни за Спада. Молитви и студени душове, беше му препоръча Мастифът на стъпалата на Пиаца ди Спаня.

— Има някои неща, които искам да ви обясня — каза тя. — Но не знам как…

Погледът й сякаш го пронизваше. Той кимна, без да знае защо. Важното беше отново да внимава в думите й.

— В живота се плаща много скъпо за някои излищества и сега е ред на Панчо да плаща. Той е от типа хора, които искат сметката, без да се цупят, като удрят с кокалчета по бара, за да бъдат обслужени. Такъв мъжкар е — каза тя саркастично. — Но сега преживява трудни времена. Може да не го показва, но аз го знам и той знае това. Севиля прилича на село — ние обичаме клюката. Всеки шепот, всяка усмивка зад гърба му е удар върху неговата гордост. — Тя обхвана с жест ресторанта. — Представете си какво ще говорят, когато се разчуе, че съм вечеряла с вас.

— Това ли искахте? — Кварт отново беше се овладял. — Да ме демонстрирате като трофей?

Тя го погледна уморено, разбиращо.

— Може би — отговори. — Жените са много по-сложно устроени. Мъжете са толкова праволинейни в лъжите си, толкова истински в противоречията си… толкова последователни в подлостта си. — Оберкелнерът донесе кафето, за нея с мляко, за него — черно. Макарена си сложи една бучка захар и замислено се усмихна. — Бъдете сигурен, че Панчо ще узнае всичко още утре сутринта. Господи, за някои неща трябва да се плаща дълго време. — Тя отпи от кафето си и погледна Кварт. — Може би не трябваше да споменавам Господ. Прозвуча като проклятие. Все пак, нали е казано „не споменавай напразно името Божие“.

Кварт внимателно остави лъжичката върху чинийката си.

— И аз понякога го правя — каза той.

— Странно.

Тя се опря на лакти и копринената й блуза докосна ръба на масата. Кварт усещаше плътта под нея — натежала, мека и загоряла. Трябваше му нещо повече от студен душ.

— Познавам дон Приамо от десет години, откак за пръв път дойде в енорията, но не мога да си представя живота на един свещеник. Никога не се бях замисляла за това досега, когато ви загледах. — Тя отново погледна към ръцете му, а после — към якичката. — Как се справят свещениците с трите обета?

Едва ли имаше по-неподходящ момент за този въпрос. Кварт се втренчи в чашата и събра цялото си самообладание.

— Всеки от нас се оправя, както може — отвърна той. — Някои ги превръщат в платено смирение, споделено безбрачие и частично въздържание.

Той вдигна чашата си сякаш за наздравица, но я остави недокосната и вместо това отпи от кафето си. Макарена се разсмя. Смехът й беше толкова искрен и заразителен, че Кварт едва не се присъедини към нея.

— А вие? — попита тя, все още усмихната. — Спазвате ли тези обети?

— Опитвам се. — Той остави чашата, изтри устата си, сгъна внимателно салфетката и я остави на масата. — Опитвам се да не бъда фанатик, но винаги спазвам правилата. Някои неща изискват смирение и фирмата, за която работя, е една от тях.

— Имате предвид дон Приамо?

Кварт вдигна вежди с премерено безразличие. Не говорел за никого конкретно, каза той. Но след като тя го казва, отец Феро не е свещеник за пример. Меко казано, той има собствено мнение. Смъртен грях номер едно.

— Не знаете нищо за живота му, затова не можете да го съдите.

— Не го съдя, опитвам се да го разбера.

— Не е вярно — настоя тя. — През по-голямата част от живота си той е бил енорийски свещеник в мъничко селце в Пиренеите. Понякога снегът го откъсвал от света седмици наред и му се налагало да се влачи на осем или десет километра, за да даде последно причастие на умиращите. Всичките му енориаши били стари и измрели един по един. Той ги погребвал със собствените си ръце, докато не останал никой. Това преживяване му създало определена философия за живота и смъртта; за ролята, която вие, свещениците, играете на този свят. За него тази църква е много важна. Сигурен е, че тя е необходима, че с всяка затворена или изгубена църква изчезва и част от Царството Небесно. Никой не му обръща внимание, но вместо да се предаде, той се бори. Казва, че е изгубил достатъчно много битки там горе, в планините.

Всичко това е прекрасно, каза Кварт. Много вълнуващо. Дори бил гледал няколко такива филми. Но отец Феро трябва да спазва дисциплината на Църквата. Ние, свещениците, каза той, не можем да вървим през света и да обявяваме независими републики, когато ни скимне. Не и при тези обстоятелства.

Тя поклати глава.

— Не го познавате достатъчно добре.

— Той не ми позволява да го опозная.

— Утре ще поправим това, обещавам ви. — Тя посочи чашата му. — Очевидно вие наистина се въздържате в пиенето. Едва докоснахте виното си. Но в други аспекти не сте толкова скромен. Обличате се добре. Познавам скъпите дрехи, дори ако ги носи свещеник.

— Заради работата ми е. Работя с хора. Вечерям с привлекателни херцогини в Севиля. — Те се спогледаха и този път никой от двамата не се усмихна. — Това е униформата ми.

Настъпи кратко мълчание.

— Имате ли расо? — попита тя.

— Разбира се. Но не го слагам често.

Сервитьорът донесе сметката. Макарена не позволи на Кварт да плати. Заяви му твърдо, че тя го е поканила. Затова той просто я наблюдаваше, докато вадеше златната си карта „Америкън Експрес“. Винаги оставяла съпругът й да плаща сметките, каза тя палаво, когато сервитьорът се махна. Излизало му по-евтино, отколкото да плаща издръжка.

— Още не сме обсъдили последния от трите обета — каза тя внезапно. — И вие ли практикувате споделено безбрачие?

— Боя се, че наистина спазвам обета за безбрачие. Това е.

Тя бавно кимна и огледа ресторанта, преди отново да се обърне към него. Взираше се и го преценяваше.

— Не ми казвайте, че никога не сте бил с жена.

Има въпроси, на които не може да се отговори в единадесет вечерта, в светлината на свещите в севилски ресторант. Но тя сякаш и не очакваше отговор. Бавно извади от чантата си пакет цигари, сложи една в уста и с премерено, но и естествено безсрамие извади пластмасова запалка изпод презрамката на сутиена си. Кварт я наблюдаваше как пали цигарата и се опитваше да не мисли за нищо. Едва по-късно се осмели да се зачуди в какво се беше забъркал.

В един затворен свят, управляван от концепцията за греха, където контактът с жени беше забранен, единствената неофициално приета отстъпка пред секса бяха мастурбацията или незаконните връзки, които се опрощаваха след тайнството на покаянието. За Кварт животът му на дипломат и работата за Института по външни дела можеха да осигурят онова, което Спада — винаги добър с евфемизмите — наричаше тактическо алиби. Но в резултат на образованието, получено в Рим и работата му през последните десет години, отношението на Кварт към незаконните връзки беше различно от това на другите свещеници, ръководени изцяло от долните клюки в семинарията и методите на Църквата. За благото на Църквата, което се считаше за достойна цел само по себе си, понякога се оправдаваха определени грехове; така че успехът на някой красив папски секретар пред съпругите на министри, финансисти и посланици — жени, които с готовност се поддаваха на изкушението да спечелят един интересен млад свещеник — отваряше много врати, които бяха заключени за по-възрастните и аскетични светлости или преосвещенства. Спада наричаше това „Синдромът на Стендал“ заради двама от героите на писателя — Фабрицио дел Донго и Жулиен Сорел (Герои от романите на Стендал „Пармският манастир“ и „Червено и черно“, които преживяват дълбока любов въпреки духовното си призвание. — (Б. р.)). Когато Кварт влезе в ИВД, Спада му препоръча да прочете тези два романа. Защото за Мастифа културата не противоречеше на дълга. Това зависеше от моралната преценка и интелигентността на всеки свещеник — божи войн, участващ в битка, където единствените оръжия бяха молитвата и здравия разум. Предимствата, спечелени от споделени тайни по приеми, в лични разговори или на изповед, носеха рискове. Жените идваха при свещениците, защото търсеха заместител на недостъпни мъже или безразлични съпрузи. И нямаше нищо по-опасно за стария Адам, който се криеше под повечето раса, от невинността на някое младо момиче или молбите на разочарована жена. Принципно, неофициалното позволение на висшестоящите беше повече или по-малко осигурено — така със своята мъдрост църквата на свети Петър беше просъществувала столетия наред — стига да няма скандал и да се постигат резулати.

Вярата на Кварт беше вяра на професионален войник и безбрачието му беше въпрос на гордост, което го превръщаше по-скоро в грях, отколкото в добродетел. Но грях или не, това беше основно правило в живота му. Както някои от призраците, които виждаше, когато се взираше в мрака — като рицаря тамплиер, чийто меч беше единственото му оръжие под лишеното от бог небе, той трябваше да има принципи, за да посрещне с достойнство рева на сарацинската кавалерия, която се спуска от хълма на Хатин.

Кварт с мъка се върна към настоящето. Макарена пушеше, опряла лакът на масата, облегнала брадичка на ръката, в която държеше цигарата. Той усещаше тревожната близост на краката й. На светлината на свещта златни пръски проблясваха в тъмните й очи. Беше много близо до нея. Можеше да протегне ръка и да докосне кожата й с пръсти. Но вместо това, със същата ръка, която трептеше от желание да я докосне, той извади картичката до капитан Халок от джоба на сакото си и я сложи на масата.

— Разкажете ми за Карлота Брунер.

Внезапно атмосферата се промени. Тя угаси цигарата си и остро го погледна. Златните искрици в очите й бяха изчезнали.

— Откъде взехте тази картичка?

— Някой я остави в стаята ми.

Макарена се взираше в пожълтялата снимка на църквата. Поклати глава.

— Тя е моя. От сандъка на Карлота. Невъзможно е да е у вас.

— Но е така. — Кварт обърна картичката. — Защо няма печат? — попита той.

Тревожните й очи се местеха от него към картичката и обратно. Тя я взе и я огледа.

— Защото никога не е била пусната. Карлота е била моя пралеля. Била влюбена в Мануел Халок, беден моряк. Грис каза, че ви е разказала историята… — Макарена поклати глава, сякаш отричаше нещо или беше обзета от тъга. — Когато капитан Халок заминал за Америка, години наред тя му пращала картичка или писмо почти всяка седмица. Но баща й херцогът, моят прапрадядо Луис Брунер, не позволил на писмата да стигнат до получателя си. Подкупил пощенските служители. За шест години тя не получила нито едно писмо и вероятно той — също. Когато Халок се върнал за нея, Карлота била изгубила ума си. Прекарвала дните си на прозореца, загледана в реката. Дори не го познала.

Кварт посочи картичката.

— А какво е станало с писмата?

— Никой не посмял да ги унищожи. Накрая отишли в сандъка, където прибрали всички вещи на Карлота, след като починала през 1910 година. Когато бях малка, бях запленена от вещите й: мерех роклите, кехлибарените огърлици… — Кварт видя как на устните й изгрява усмивка, но очите й се върнаха към картичката и сиянието изчезна. — Като млада Карлота ходила с родителите си на Парижкото изложение и посетила развалините на Картаген в Тунис. Донесла със себе си стари монети. Има още разписания за параходи, брошури за хотели, стари дантели и муселин. Един цял живот. Представете си какво въздействие имаше всичко това върху мен, когато бях десет или единадесетгодишна. Прочетох всички писма. Пралеля ми изглеждаше толкова романтична личност. Тя все още ме очарова.

Макарена замислено чертаеше с нокът по покривката около картичката. Внезапно спря, замислена.

— Трогателна любовна история — каза тя и погледна Кварт. — И като всички трогателни любовни истории — с тъжен край.

Кварт не отговори, защото я чакаше да продължи. Но я прекъсна келнерът, който донесе разписката от кредитната карта. Кварт забеляза подписа й — нервен, с много извивки, остри като ками. Тя се взираше в угасената си цигара, потънала в мисли.

— Има една прекрасна песен — продължи след малко — изпълнявана от Карлос Кано, по стихове на Антонио Бургос: „Още помня онова момиче и пианото му в Севиля…“ Всеки път, когато я чуя, ми иде да се разплача… Знаете ли, че съществува легенда за Карлота и Мануел Халок. — Усмивката й беше необичайно свенлива и нерешителна и Кварт осъзна, че тя вярва в легендата. — В лунните нощи Карлота се появява на прозореца, а призрачният кораб на нейния любим плува по Гуадалкивир. — Тя се приведе напред и Кварт отново усети близостта й. — Когато бях малка, по цели нощи ги очаквах. И веднъж ги видях. Тя стоеше като бледа сянка на прозореца. А долу, по реката, платната на стария кораб едно по едно изчезваха от погледа в мъглата.

Макарена млъкна и отново се облегна. Дистанцията помежду им се завърна.

— Втората ми любов — каза тя — след сър Мархолт беше капитан Халок… — Погледът й беше предизвикателен. — Мислите ли, че това е невъзможно?

— Защо не? Всеки има своите призраци.

— И какви са вашите?

Кварт се усмихна, а очите му се взираха в далечината. Вятър, слънце и дъжд. Вкус на сол в устата му. Спомени за бедняшко детство, за винаги мръсни колене и непрестанно взиране в морето. Младостта му беше ограничена откъм интелект, подчинена на строга дисциплина, с малко щастливи спомени за приятелство и кратки моменти на удовлетворени амбиции. Самота по летищата, над някоя книга, в хотелската стая. Страх и омраза в очите на другите хора: банкерът Лупара, Нелсън Корона, Приамо Феро. Трупове — истински и измислени, минали и бъдещи.

— Нищо особено — каза той хладно. — Като вашите — кораби, които отплават, за да не се завърнат. И един мъж. Рицар-тамплиер в ризница, подпрян на меча си, сред една пустиня.

Тя го погледна особено, като че ли го виждаше за пръв път, но не каза нищо.

— Но призраците — добави Кварт — не оставят пощенски картички по хотелските стаи.

Макарена докосна картичката, която още лежеше на масата с надписа нагоре: „Моля се за теб всеки ден…“ Устните й беззвучно мърдаха, докато четеше думите, които никога не бяха стигнали до капитан Халок.

— Не разбирам — каза тя накрая. — Картичката беше у дома, в сандъка с останалите вещи на Карлота. Някой трябва да я е взел оттам.

— Кой?

— Нямам представа.

— Колко души знаят за писмата?

Тя се замисли.

— Не — каза след малко. — Това е невъзможно.

Кварт протегна ръка и видя как Макарена се отдръпва на стола си, сякаш уплашена. Обърна картичката и й показа снимката на църквата.

— Няма нищо невъзможно — каза той. — Това е мястото, където е заровена Карлота Брунер, близо до перлите на капитан Халок. Църквата, която вашият съпруг иска да унищожи и която вие защитавате. Това е причината за моето присъствие в Севиля, защото двама души са умрели тук. — Той вдигна поглед към нея. — Църква, която според един загадъчен хакер, когото нарекохме Висперас, убива, за да се защити.

Тя понечи да се усмихне, но внезапно се замисли. Когато проговори, гласът й, изненадващо, беше по-скоро раздразнен, отколкото разтревожен.

— Не говорете така. Това ме плаши.

Кварт я наблюдаваше как върти пластмасовата запалка в ръцете си. Чувстваше, че Макарена Брунер лъже. Тя не беше жена, която лесно се плаши.

* * *

От появата на Висперас преди седмица, отец Игнасис Ареги и отборът му от йезуити — компютърни специалисти — наблюдаваха централната компютърна система на Ватикана денонощно. Беше един без десет след полунощ и Ареги отиде да си вземе кафе от автомата в коридора. Машината глътна монетата му от сто лири, но му върна само празна чаша с малка купчина захар. Йезуитът изруга и погледна през прозореца към двореца Белведере. Потърси в джобовете си други монети и направи втори опит. Този път получи кафе, но без захар. За щастие предишната чаша беше останала изправена в кошчето и той използва захарта от нея, за да подслади напитката. После се върна в компютърната зала.

— Пак се появи, отче.

Куи, ирландецът, развълнувано се взираше в екрана. Друг млад йезуит, италианец на име Гарофи, отчаяно работеше на втория терминал.

— Висперас ли е? — попита отец Ареги.

Надникна през рамото на Куи, очарован от проблясването на червени и сини икони и шеметната бързина, с която файловете, проверявани от хакера, се сменяха на екрана. Операциите му се следяха на един монитор, а на другия отец Гарофи се опитваше да го проследи.

— Така мисля — отвърна ирландецът. — Знае какво прави и го прави много бързо.

— Стигна ли до капаните?

— До някои. Но е много хитър и не пада в тях.

Отец Ареги отпи от кафето си. То опари езика му.

— Дяволите да го вземат! — каза той.

Капаните, наричани от тях „квасът на садукеите“ (Евангелие от Матея 16:6; 16:12 — „Иисус им рече: Внимавайте и се пазете от кваса фарисейски и садукейски… Тогава те разбраха, че Той им бе казал да се пазят не от хлебен квас, а от учението фарисейско и садукейско.“ — (Б. р.)), бяха като мрежи на устието на река, в които се улавяха хакерите или поне информация, която правеше възможно проследяването им. Капаните, поставени за Висперас бяха сложни електронни лабиринти, които принуждаваха натрапника да се разкрие.

— Търси INMAVAT — каза Куи.

В гласа му се усещаше горещо възхищение. Намръщен, отец Ареги погледна към младежа. Това се очакваше, помисли си, докато пиеше кафе. И той самият не можеше да не почувства професионална гордост, когато срещне член на компютърното братство, който работи толкова умело и чисто. Въпреки че Висперас беше престъпник, който ги обричаше на безсънни нощи.

— Проникна — каза Куи.

Гарофи спря да пише и се загледа в екрана. INMAVAT, секретният файл за високопоставени членове на курията, беше отворен на монитора и всички можеха да го видят.

— Да, Висперас е — каза ирландецът, сякаш беше разпознал стар приятел.

Гарофи наблюдаваше курсора на скенера, свързан с полицията и телефонната система на Ватикана.

— Действа като предишния път — каза италианецът. — Прикрива местонахождението си като прескача от една телефонна мрежа в друга.

Очите на отец Ареги бяха обърнати към сменящия се списък от 84 потребители на INMAVAT. Бяха прекарали няколко дни, за да инсталират капани за всеки, който се опита да проникне във VО1А, личния компютър на Светия отец. Капанът щеше да се активира, ако някой се опиташе да проникне, без да използва паролата и щом хакерът влезеше в INMAVAT, щеше да задейства несъзнателно скрит код. Щом стигнеше VО1А, сигналът щеше да го прехвърли в друг файл, VО1АТS, където не можеше да причини никакви неприятности и където щеше да остави новото си съобщение, смятайки, че го оставя на папата.

Курсорът проблесна до V01А. Изминаха десет дълги секунди, през които тримата йезиути бяха стаили дъх и наблюдаваха екрана на втория компютър. Накрая курсорът проблесна два пъти и се появи часовник.

— Влиза — каза Куи шепнешком, сякаш Висперас можеше да чуе.

Отец Ареги захапа долната си устна и разкопча едно копче от расото си. Ако Висперас разбереше, че има капан, можеше да се ядоса. А кой можеше да каже какво ще направи един ядосан хакер в деликатен файл като INMAVAT? Но отборът от ватикански експерти му беше подготвил един резервен трик: само с едно натискане на клавиш, INMAVAT можеше да бъде изтеглен от ситемата. Проблемът беше, че ако това стане, Висперас веднага щеше да разбере, че го следят и да изчезне. Още по-лошо, можеше да се върне с нова тактика. Например смъртоносен вирус, който да инфектира и унищожи всичко, до което се докосне.

Часовникът изчезна и на монитора се отвори нов прозорец.

— Ето го — каза Гарофи.

Висперас беше влязъл в VО1А и в продължение на един мъчителен момент тримата йезуити тревожно се взираха кой от двата файла, истинският или фалшивият, ще се отвори. Куи прочете с напрегнат глас кода, който се появи на екрана.

— V — О — 1 — А — Т — S.

Усмихна се гордо. Висперас беше влязъл в капана. Вече нямаше достъп до личния компютър на папата.

— Слава Богу — заяви отец Ареги.

Беше откъснал копчето на расото си. Докато го стискаше, се наведе напред, за да прочете съобщението.

„Подигни стъпките Си към вековните развалини; врагът разруши всичко в светилището.

Викат Твоите врагове всред събранията Ти; поставили са своите знакове, вместо нашите знамена;

…и сега всички резби в него изведнъж разрушиха с топори и секири; предадоха на огън Твоето светилище; съвсем оскверниха жилището на Твоето име;

…

Докога, Господи, ще ни кори врагът? противникът вечно ли ще хули Твоето име?“

След това Висперас изчезна.

— Няма начин да го проследим — каза Гарофи, като щракаше безнадеждно с мишката. — Докато сменя телефонните мрежи, оставя след себе си нещо като експлозивен заряд, който изтрива всяка следа от пътя му. Този хакер определено знае какво прави.

— А знае и псалмите — каза отец Куи, докато включваше принтера, за да разпечата текста. — Шестдесет и четвърти е, нали?

Отец Ареги поклати глава.

— Седемдесет и три. Псалм седемдесет и трети — каза той, загледан тревожно в екрана на Гарофи.

— Вече знаем още едно нещо за него — каза Куи внезапно. — Има чувство за хумор.

Другите двама свещеници погледнаха към екрана. Малки сфери подскачаха като топки за пинг-понг и се размножаваха при всеки скок. Когато две от тях се сблъскаха, експлодираха и се появи малък гъбообразен облак с думата „бум!“ в него.

Ареги беше бесен.

— Тази свиня! — каза той. — Мръсен еретик.

Осъзна, че още стиска копчето от расото си и го хвърли в боклука. Все още загледани в екрана, отците Куи и Гарофи тихичко изцъкаха.