Артуро Перес-Реверте
Севилското причастие (3)

III
Единадесетте бара в Триана

Трябва да сечеш, да сечеш и отново да сечеш. Трябва да

поваляш дърветата без милост, докато редовете им не

бъдат прочистени и гората не оздравее.

Жан Ануи, „Чучулигата“

Има кучета, които приличат на господарите си и коли, които представят съвсем точно собствениците си. Мерцедесът на Панчо Гавира беше огромен, тъмен и лъскав, със зловеща тривърха звезда, отпред, подобна на мерник на картечница. Селестино Перехил изскочи, преди колата да е спряла съвсем и задържа вратата отворена за шефа си.

Движението по „Ла Кампана“ беше натоварено и яката на ризата му с цвят на сьомга беше зацапана. Връзката му на червени, жълти и зелени цветя се открояваше върху нея като чудовищен светофар. Изгорелите газове караха сплъстената му оредяваща коса да трепти и съсипваха прическата, която ннимателно създаваше всяка сутрин с изключително търпение и гел в ръка, за да скрие оплешивяването си.

— Изгубил си още коса — каза Гавира жестоко.

Знаеше, че нищо не измъчва така помощника му, както споменаването на плешивината му. Но финансистът вярваше, че редовната употреба на камшика поддържа животните в неговата конюшня във форма. Той беше твърд човек и всеотдаен при подобни упражнения в християнски добродетели.

Изглеждаше, че денят ще бъде хубав, независимо от замърсяването на въздуха. Застанал на бордюра, изпънат като струна, Гавира нагласи маншетите на ризата си, така че 24-каратовите му златни копчета за ръкавели проблеснаха на майското слънце. Приличаше на манекен. Докосна възела на вратовръзката си и прекара ръка през гъстата си черна коса, леко къдрава зад ушите и зализана назад. Педро Гавира беше мургав, красив, амбициозен и елегантен. Имаше пари и щеше да има още повече. Гордееше се с факта, че по-голямата част от успеха му се дължи единствено на собствените му усилия. Самоуверен и доволен, той се огледа, преди да се запъти към ъгъла на улица „Сиерпес“, последван от Перехил.

В кафе „Ла Кампана“ дон Октавио Мачука седеше на обичайната си маса и преглеждаше вестниците, които секретарят Кановас му беше дал. От няколко години президентът на банка „Картухано“ прекарваше сутрините си на терасата на кафенето в самото сърце на града, вместо в офиса си в Аренал, пълен с картини и красиви мебели. Четеше вестник „АВС“, наблюдаваше преминаващия свят и се занимаваше с делови проблеми, докато не станеше време да обядва в любимия си ресторант, „Каса Роблес“. Напоследък почти никога не отиваше в банката преди четири часа, така че ако имаха някакви спешни проблеми, служителите и клиентите му нямаха друг избор, освен да отидат при него в „Ла Кампана“. Това включваше Гавира — като вицепрезидент и главен управител, той трябваше да прави това неудобно пътуване всеки ден.

Без съмнение това беше причината самоувереното му изражение да помръкне, докато наближаваше масата, на която човекът, на когото дължеше настоящето и бъдещето си, седеше пред чаша кафе и половин кифличка, намазана с масло. Лицето му стана още по-мрачно, когато погледна наляво и видя корицата на „Q&S“, изложено на централно място на щанда за вестници. Отмина, сякаш не го беше видял, като усещаше очите на Перехил, впити в тила си. Черен облак надвисна над душата му и стегнатият му от ежедневни упражнения корем се сви от ярост. Списанието лежеше от два дни на бюрото му и Гавира познаваше снимките в такива подробности, сякаш сам ги беше правил. Изображението на ивицата беше малко зърнесто заради използването на телеобектив, но той ясно различаваше съпругата си Макарена Брунер де Лебрия, наследница на титлата Ел Нуево Естремо и потомка на една от трите най-благородни фамилии в испанската аристокрация (останалите две бяха Алба и Медина-Сидония) да излиза в четири часа сутринта от хотел „Алфонсо XIII“ заедно с тореадора Коро Маестрал.

— Закъсня — каза възрастнят мъж.

Гавира знаеше, дори без да поглежда скъпия си часовник, че това не е вярно. Просто дон Октавио обичаше да те държи и в напрежение. Самият Гавира беше усвоил от него тази тактика и умело я използваше. Перехил със своята нелепа прическа беше редовната й жертва.

— Не обичам хората да закъсняват — настоя високо Мачука, сякаш говореше на келнера, който чакаше, за да вземе поръчката му. Винаги му резервираха една и съща маса, до вратата.

Гавира кимна, без да се притесни от думите на Мачука. Поръча бира, разкопча блейзъра си и седна на стола, който председателят на банка „Картухано“ му посочи до себе си. След като кимна рязко няколко пъти, Перехил отиде да седне на една по-отдалечена маса, където Кановас прибираше документи в черно кожено куфарче. Секретарят беше слаб мъж с мише лице, баща на девет деца и изключителен моралист. Работеше за банкера още от времето, когато Мачука въртеше контрабанда с цигари и парфюми от Гибралтар. Никой не беше виждал Кановас да се усмихва, може би защото чувството му за хумор се беше разпаднало под тежестта на семейната отговорност. Гавира не обичаше Кановас и тайно възнамеряваше да го уволни, веднага щом старецът реши да освободи кабинета си на Аренал.

Подобно на своя шеф и патрон, той мълчаливо гледаше преминаващите пешеходци и коли. Когато бирата му пристигна, той се приведе напред и отпи глътка, като внимаваше да не пролее нито капка върху безупречно изгладените си панталони. Подсуши устните си с кърпичка и се облегна назад.

— Кметът е наш — каза най-накрая.

Нито мускул не трепна по лицето на Октавио Мачука. Той гледаше право пред себе си, към бяло-зелената табела „Пеня Бетика (1935)“ на балкона на втория етаж през улицата, до зданието на банка „Пониенте“, построено в стил „нео-мудехар“ (мудехар — архитектурен стил, смесица от мавритански и християнски елементи, характерен за някои части на Испания, особено Андалусия. (Б. р.)). Гавира гледаше костеливите, покрити с петна ръце на стария финансист, подобни на птичи крака. Мачука беше слаб и висок, с голям нос и очи, оградени с черни кръгове, сякаш от хронично безсъние, с които изучаваше околността като хищна птица. С годините погледът му не беше станал нито по-толерантен, нито по-сърдечен, а само по-уморен. Моряк и контрабандист в младостта си, по-късно лихвар в Херес и от времето, когато навърши четиридесет — банкер в Севиля, Основателят на банка „Картухано“ беше на път да се пенсионира. Сега единствената му явна амбиция беше да закусва всяка сутрин в кафето на ъгъла на улица „Сиерпес“, срещу „Пеня Бетика“ и главния офис на конкурентната банка, която наскоро „Картухано“ беше погълнала, след като постепенно подготви поражението й.

— Време беше — каза Мачука, още загледан през улицата.

Гавира проследи погледа му, но не беше сигурен дали ставаше дума за присъединяването на банка „Пониенте“ или факта, че вече имат подкрепата на кмета.

— Снощи вечеряхме заедно — каза Гавира и погледна към профила на стареца с ъгъла на окото си. — А тази сутрин имах продължителен приятелски разговор с него по телефона.

— Ти и твоят кмет — промърмори Мачука, сякаш се опитваше да си припомни смътно познато лице. Всеки би приел това като признак на сенилност, но Гавира познаваше председателя твърде добре.

— Да — каза той, заинтересуван, наострил сетивата си към нюансите — поведение, което го беше издигнало до сегашното му положение. — Съгласи се да вземе обратно земята и веднага да ни я продаде.

Би могъл да си позволи в гласа му да прозвучи триумфираща нотка, но не го направи. Това беше неписан закон в банка „Картухано“.

— Ще се вдигне врява — каза старецът.

— Не го интересува. Мандатът му свършва след месец и знае, че няма да бъде преизбран.

— Ами пресата?

— Пресата може да бъде купена, дон Октавио. Или да й бъдат подхвърлени няколко по-вкусни мръвки.

Мачука кимна. Всъщност Кановас точно беше прибрал в куфарчето скандалния материал, събран от Гавира за измамите със социалните помощи в областния съвет на Андалусия. Планът беше да го изкарат на бял свят в същото време, когато сключват сделката, за да го използват като димна завеса.

— Без противопоставяне от градския съвет — добави Гавира — и с отдела за наследствата в джоба ни, трябва само да разрешим религиозната страна на проблема. — Той млъкна, като очакваше някаква забележка, но старецът не каза нищо. — Колкото до архиепископа…

Остави изречението недовършено, за да даде на Мачука шанс да му отговори. Имаше нужда от някакъв отговор, от намек или предупреждение.

— Архиепископът иска своя дял — каза най-накрая Мачука. — Дай Божието Богу, разбираш какво искам да кажа.

Той знаеше така добре, както и Гавира, че нещата не бяха толкова прости. Старият негодник.

— Съгласен съм, дон Октавио — каза Гавира.

— Значи няма какво повече да обсъждаме.

Мачука разбърка кафето си и отново се загледа в табелата „Пеня Бетика“. На другата маса, без да подозират за проведения разговор, Перехил и секретарят се наблюдаваха с неприязън. Гавира внимателно подбираше думите и интонацията си.

— При цялото ми уважение, дон Октавио, смятам, че имаме още какво да обсъдим. Това е най-сполучливият ни удар след ЕКСПО’92: три хиляди квадратни метра точно в средата на Санта Крус. Като се има предвид и покупката на „Пуерто Тарга“ от Саудитска Арабия, те струват между 180 и 200 милиона долара. Но вие ще ми позволите да направя най-добрата възможна сделка. — Той отпи от бирата си и остави последната дума да звънти примамливо във въздуха. — Не искам да платя цена, която мога да намаля наполовина. А архиепископът иска цяло състояние.

— Трябва някак да възнаградим монсиньор Корво за това, че си измива ръцете от цялата история. — Мачука разтърка очи. — Или, както се казва, за помощта му в тази операция. Не може всеки ден да накараш архиепископ да се съгласи да секуларизира такава земя, да прогони енорийски свещеник и да събори църква… не е ли така? — Той беше вдигнал една от костеливите си ръце, за да подчертае аргументите си и сега я остави уморено да падне на масата. — Това е деликатна маневра.

— Осъзнавам това. Направих много лични жертри, ако ми позволите да се изразя така.

— Затова се издигна до сегашното си положение. Плати на архиепископа компенсацията, за която ти е намекнал и да приключим с тази страна на нещата. В крайна сметка, парите, с които работиш, ми принадлежат.

— На вас и на останалите акционери, дон Октавио. Това е моя отговорност. Ако съм научил нещо, то е да спазвам споразуменията си, но да не плащам твърде много.

Банкерът сви рамене.

— Прави каквото искаш. Сделката е твоя.

И това беше всичко, за добро или лошо. Беше предупреждение, но не беше достатъчно, за да обезкуражи Панчо Гавира.

— Всичко е под контрол — каза той.

Старият Мачука имаше ум като бръснач. Гавира видя как хищническите му очи се местят от „Пеня Бетика“ към фасадата на банка „Пониенте“. Операциите в Санта Крус и Пуерто Тарга бяха много повече от изгодни сделки. Успешното им приключване означаваше за Гавира разликата между това да наследи Мачука като председател или да застане беззащитен пред борд от директори, които произхождаха от „старите пари“ на Севиля и гледаха неодобрително на амбициозните млади адвокати, издигнали се сами. Гавира преброи още пет удара на пулса си под златния Ролекс.

— Ами свещеникът? — попита старецът с проблясък на интерес. — Чух, че архиепископът още не е убеден в съдействието му.

— Има нещо такова. — Гавира уверено се усмихна. — Но сме взели мерки, за да разрешим проблема. — Той погледна към Перехил на другата маса и несигурно замълча. Чувстваше, че трябва да добави още нещо. — Той е просто един упорит старец.

Беше грешка и той веднага го усети. Мачука го нападна с явно удоволствие.

— Това е недостойно за теб — каза той, втренчил поглед в очите на Гавира като змия, която се наслаждава на ужаса на жертвата си. Гавира преброи поне още десет удара на сърцето си. — Аз също съм старец, Панчо. А ти знаеш по-добре от всички, че зъбите ми са все още остри. Опасно е да се забравя това, нали? — Той присви очи. — Особено когато си толкова близо до целта.

— Никога не забравям. — Трудно е да се преглъща незабележимо, но Гавира успя да го направи два пъти. — Колкото до онзи свещеник, той не може да се сравнява с вас.

Банкерът поклати глава с упрек.

— Днес не си в добра форма, Панчо, щом прибягваш до ласкателства.

— Не ме познавате, дон Октавио.

— Не ставай смешен. Познавам те много добре и затова си там, където си. Затова ще стигнеш и още по-далеч.

— Винаги съм откровен с вас, дори когато не ви харесва.

— Уважавам откровеността ти, която е премерена, както и всичко останало. Например, амбицията и търпението ти… — Банкерът се втренчи в чашата си, сякаш търсеше в нея ключ към личността на Гавира. — Може би си прав. Може би всичко, което ме свързва с онзи свещеник, е възрастта. Не знам, защото не го познавам. Сега ще ти дам един добър съвет, Панчо. Ти цениш съветите ми, нали?

— Знаете, че е така, дон Октавио.

— Добре, защото този е един от най-ценните. Винаги се пази от старец, който се е вкопчил в някаква идея. Рядкост е да остарееш и все още страстно да защитаваш нещо. Малцина са щастливците, които животът не ограбва. — Той млъкна, сякаш си спомни нещо. — Но всъщност не се ли усложниха нещата? Не дойде ли някакъв свещеник от Рим?

Въздишката на Панчо Гавира прозвуча съвсем искрено. Може би и беше такава.

— Вие всичко знаете, дон Октавио.

Мачука размени поглед със секретаря си, който стоеше мълчалив на другата маса, без да вижда или чува нещо до следващата заповед. От друга страна, Перехил, който седеше срещу него, тревожно се въртеше и нервно поглеждаше към Гавира. Близостта на дон Октавио, разговорът му с шефа на Перехил и невъзмутимото спокойствие на Кановас го плашеха.

— Не знам защо това те изненадва. Това е моят град, Панчо — каза Мачука.

Гавира извади пакет цигари и запали една. Президентът не пушеше, а той беше единственият, на когото беше разрешено да го прави в негово присъствие.

— Не се тревожете — каза Гавира, докато дърпаше за пръв път — Всичко е под контрол. — Той изпусна дима, вече по-спокоен. — Няма да има следи.

— Не се тревожа. — Банкерът поклати глава, разсеяно наблюдавайки минувачите. — Както казах, това е твоя сделка, Панчо. Оттеглям се през октомври. Каквото и да стане, това няма да промени моя живот. Но твоят — това е друго нещо.

С това старецът изглежда сметна въпроса за приключен. Допи кафето си и се обърна към Гавира.

— Между другото, чувал ли си се с Макарена? — попита той.

Беше удар под кръста, очевидно запазен за най-накрая. Гавира погледна към вестникарската будка и гневът отново сви стомаха му. Имаше и друго нещастно съвпадение: точно когато беше поръчал на Перехил дискретно да следи авантюрите на жена му, журналистите от „Q&S“ я бяха хванали да митка с някакъв тореадор и бяха заснели всичко. По дяволите късмета му и по дяволите Севиля.

* * *

На тристаметровата отсечка между „Каса Куеста“ и моста „Триана“ имаше точно единадесет бара. Това означава средно по един бар на всеки 27 метра и 27 сантиметра, пресмяташе дон Ибраим. Той разбираше от сметки и числа повече от другите двама, но всеки от тях можеше да издекламира целия списък от барове отпред назад, отзад напред или по азбучен ред: „Ла Трианера“, „Каса Маноло“, „Ла Маринера“, „Дулсинея“, „Ла Таверна дел Алтосано“, „Лос Дос Ерманос“, „Ла Кинта“, „Ла Ибенсе“, „Лос париентес“, „Ел бар Анхелес“ и най-накрая бар „Киоско де лае Флорес“ почти до брега, до образа на Девата на Надеждата, изрисуван върху фаянсови плочки, и бронзовата статуя на тореадора Хуан Белмонте. Бяха спирали във всеки от баровете, за да обсъждат стратегията си и сега пресякоха моста въодушевени и без да поглеждат наляво към отвратителните съвременни сгради на острова Ла Картуха, се наслаждаваха на гледката отдясно. Севиля, каквато винаги е била, прекрасна мавританска кралица с палмови дървета по целия отсрещен бряг, Златната кула, Аренал и Ла Хиралда. А само на един хвърлей оттук, обърната към Гуадалкивир, се намираше арената за корида „Маестранса“ — вселенската катедрала, където хората отиваха да се молят на смелите мъже от песните на Ла Ниня.

Те прекосиха моста рамо до рамо, като в старите американски филми. Ла Ниня вървеше в средата, а дон Ибраим и Ел Потро дел Мантелете от двете й страни като двама истински благородници. В синьо-бяло-охрената утрин, отразена в реката, носени от нежните пари на хереса „Ла Ина“, които ги бяха настроили великодушно, само те дочуваха подрънкването на андалуска китара. Въображаема или истинска, музиката придаде на кратката им и малко забързана разходка — от познатата Триана до другия бряг на Гуадалкивир — целеустремеността на тържественото влизане на бикоборци на арената. Дон Ибраим, Ел Потро и Ла Ниня щяха да започнат битката на вражеска територия, изоставили сигурността на обичайните си свърталища. Струваше им се, че точно в бар „Лос Париентес“ лъжливият адвокат повдигна шапката си (която веднъж беше свалил за да удари Хорхе Негрете, попитал дали в Испания има още истински мъже) и тържествено цитира автор на име Вергилий. Или може би Хораций? Все едно, един от класиците.

И като хищни вълци е тъмна нощ

се устремихме

към центъра

на бляскавия Хиспалис.

Или нещо подобно. Слънцето проблясваше в спокойните води на реката. Младо момиче с дълга черна коса гребеше в малка лодка под моста. Докато минаваха покрай Девата на Надеждата, Ла Ниня се прекръсти под одобрителния поглед на невярващия дон Ибраим. В знак на уважение той дори извади пурата от устата си. Ел Потро тайно направи кръстния знак с наведена глава, както когато фанфарите свиреха на жалките арени за борба с бикове, изпълнени с прах, страх и мухи или когато гонгът го принуждаваше да се измъкне от ъгъла си и да се върне на ринга, взрян в собствената си кръв върху платнището. Но той не се прекръсти заради Девата, а пред бронзовия профил, шапка и наметка на Хуан Белмонте.

* * *

— Трябваше по-добре да се грижиш за жена си.

На терасата на „Ла Кампана“ старият Мачука поклати глава, докато гледаше минувачите. Извади носна кърпичка от бяла батиста с бродираните му в синьо инициали и издуха носа си. Гавира се взря в старческите петна върху костеливите му ръце и си представи отмъстителен стар орел, неподвижен и бдителен.

— Жените са сложни същества, дон Октавио. А вашата кръстница — още повече.

Банкерът внимателно сгъна кърпичката си. Известно време сякаш обмисляше думите на Гавира.

— Макарена — каза той и кимна бавно, сякаш името й обобщаваше всичко това. Гавира също кимна.

Октавио Мачука беше приятел с херцозите Ел Нуево Естремо в продължение на четиридесет години. Банка „Картухано“ беше отпуснала пари за няколко отчаяни делови предприятия, в които Рафаел Гуардиола и Фернандес-Гарвей, херцогът-консорт, починалият баща на Макарена, беше пропилял останките от семейното богатство. Когато херцогът почина от сърдечен удар насред една циганска забава, по бельо в четири сутринта, стана явно, че семейството е разорено. Мачука плати на кредиторите от собствения си джоб и събра средства, като продаде собствеността, която не беше секвестирана и ги инвестира в банката си срещу най-голямата възможна лихва. По този начин той успя да запази семейната къща, Каса дел Постиго, за вдовицата и дъщерята и им осигури годишен доход, който позволяваше на херцогиня Крус Брунер да доизживее живота си с достойнство, ако не в лукс. В Севиля всички, които бяха известни, се познаваха и масово твърдяха, че този деклариран годишен доход не съществува и самият Октавио Мачука осигурява лично парите от джоба си. Говореше се също, че по този начин банкерът отдава дан на връзка, по-близка от приятелство, започнала още докато херцогът бил още жив. За Макарена хората дори казваха, че някои кръщелници се радвали на същата обич като дъщерите. Но никой нямаше доказателство, нито смееше да се опълчи срещу стареца заради това. Кановас, който се занимаваше с всички документи, тайни и лични сметки на барона беше толкова приказлив на тази тема (както и на много други), колкото порция задушен език.

— Този бикоборец… — каза Мачука след малко. — Маестрал, нали така се казваше?

Гавира почувства горчив вкус в устата си. Изхвърли цигарата и отпи голяма глътка от бирата си. Но това не направи нещата по-добри. Той остави чашата си на масата и се загледа в капката, паднала върху панталоните му. Много звучна и типично испанска псувня изкусително трептеше на устните му.

Старецът продължи да наблюдава хората, сякаш търсеше някой познат. Той беше държал Макарена Брунер над купела при кръщението й и я беше отвел — прекрасна в бялата сатенена рокля — до олтара, където я чакаше Панчо Гавира. Според слуховете в Севиля техният брак беше дело на стария банкер, тъй като гарантираше финансово обезпечено бъдеще на кръщелницата му в замяна на общественото признание на неговото протеже. По онова време Гавира беше амбициозен млад адвокат в банката, който се издигаше със скоростта на метеор.

— Трябва да се направи нещо за това — добави замислено Мачука.

Въпреки унижението, Гавира избухна в смях.

— Сигурно не очаквате да отида и да застрелям бикобореца.

— Разбира се, че не — банкерът се обърна с любопитно пламъче в очите. — Би ли могъл да застреляш любовника на съпруга си?

— Тя ми е бивша съпруга, дон Октавио.

— Да. Така казва тя.

Гавира потърка малкото петно от бира и оправи ръбовете на панталоните си. Разбира се, че можеше да го направи и те и двамата го знаеха. Но нямаше такива намерения.

— Това няма да промени нищо — каза той.

Беше вярно. Преди бикобореца беше банкер от конкурентна фирма, а преди него — известен винопроизводител от Херес. Гавира щеше да има нужда от много куршуми, ако трябваше да застреля любовниците й, а Севиля не беше Палермо. Пък и напоследък той самият беше намерил утеха в прегръдките на една севилска манекенка, която рекламираше фино бельо. Старият Мачука бавно кимна два пъти — имаше и по-добри методи.

— Познавам някои от менажерите в бранша. — Гавира се усмихна, спокойно, но заплашително. — А вие познавате неколцина от организаторите на коридата… Този младеж, Маестрал, може да преживее трудни моменти следващия сезон.

Председателят на банка „Картухано“ потърка очи.

— Срамота — каза той. — Маестрал не е лош тореадор.

— Той е красив — каза горчиво Гавира. — Винаги може да се снима в сапунени опери.

Погледна към вестниците и черният облак, който се беше оттеглил назад, отново помрачи утринта му. Не Коро Маестрал беше проблемът. Имаше нещо по-важно от размазаната му снимка с Макарена, правена на лоша светлина с телеобектив. Това, което беше заложено тук, не беше съпружеската чест на Гавира, а оцеляването му в „Картухано“ и наследяването на Мачука като председател на борда. Той почти беше приключил сделката, свързана с „Богородица със сълзите“. Имаше само един проблем. Документ, датиращ от 1687 година, излагаше редица условия, при чието неизпълнение земите, дарени на църквата, трябваше да се върнат на семейство Брунер. Но според един закон, приет през деветнадесети век от правителствения министър Мендисабал, в случай на отнемане на имота от църквата собствеността върху земята се връщаше на севилската община. Въпросът беше юридически сложен и ако херцогинята и дъщеря й решаха да се позоват на правото си, нещата за известно време щяха да замрат. Но сделката беше почти приключена, твърде много пари бяха инвестирани, твърде много мерки лредприети. В случай на неуспех Октавио Мачука щеше да разклати авторитета на своя наследник пред борда на директорите, където Гавира имаше врагове, точно когато младият вицепрезидент на „Картухано“ беше на път да се добере до абсолютната власт. Главата му щеше да падне на дръвника. Но както знаеха „Q&S“, половин Андалусия и цяла Севиля, главата на Панчо Гавира не беше нещо, на което Макарена Брунер отделяше много внимание напоследък.

* * *

Кварт излезе от хотел „Доня Мария“, но вместо да извърви тридесетината метра до архиепископския дворец, се разходи до площад „Вирхен де лос Рейес“ и се огледа. Стоеше на кръстопътя на три религии: старият еврейски квартал зад него, белите стени на манастира „Ла Енкарнасион“ от едната страна, архиепископският дворец — от другата и в отсрещния край, надвесено над стената на накогашната джамия, минарето, което се беше превърнало в камбанария на католическата катедрала, Ла Хиралда. Тук имаше карети, продавачи на пощенски картички, просещи циганки с бебета и туристи, които се оглеждаха със страхопочитание, докато се редяха на опашка да разгледат кулата. Младо момиче се откъсна от групата си, за да попита с американски акцент Кварт къде се намира някакво място, близо до площада — извинение, за да го огледа по-отблизо. Кварт отговори кратко и учтиво, за да се отърве от нея. Момичето се върна при приятелките си и те се втренчиха в него като се кикотеха и си шушукаха. Той дочу думите „Страхотен е“. Това би доставило удоволствие на монсиньор Спада. Кварт се усмихна при мисълта за директора на ИВД и съвета, който му беше дал на Испанското стълбище, по време на последния им разговор в Рим. После, все още усмихнат, той погледна нагоре към Ла Хиралда, към ветропоказателя, от който идваше името на кулата. Испания, Югът, древната история на Средиземноморска Европа, можеше да бъде почувствана само на такива места. В Севиля се смесваха и наслагваха различни култури — зърна от броеница, събрала времето, кръвта и молитвите на различни езици под синьото небе и мъдрото слънце, за което вековете се сливаха в едно.

Имаше още половин час до срещата в двореца на архиепископа, затова тръгна по улица „Матеос Гаго“ и изпи едно кафе в бар „Ла Хиралда“. Приятно му беше да седи там, да се наслаждава на черно-белия шахматен под, на библейските сюжети и графиките на стара Севиля по стените. Извади от джоба си „Възхвала на тамплиерите“ от Бернар дьо Клерво и прочете напосоки няколко страници. Беше много старо издание, осмина формат, от което той четеше всеки ден след утринните и вечерните молитви — режим, който спазваше ревностно и чиято суровост се дължеше повече на гордост, отколкото на благочестивост. През дългите часове, прекарани по хотели, кафенета и летища, между мисиите или по време на път, тази средновековна проповед, която в продължение на двеста години беше служила като духовно напътствие за монасите-воини, сражавали се за Божи гроб, му помагаше да понася самотата, на която го обричаше работата му. Понякога се оставяше настроението от четенето й да го увлече и си представяше, че е последният оцелял от поражението при Хатин, прокълнатата кула в Акр, тъмниците на Шинон или парижките клади — уморен и самотен рицар-тамплиер, чиит братя по оръжие са избити до крак.

Прочете няколко реда (въпреки че можеше да ги цитира по памет): „Те имат тонзури, покрити са с прах и почернели от слънцето, изгарящо и тях, и ризниците, които ги предпазват…“ Погледна към слънчевата улица и хората, които вървяха под портокаловите дървета. Стройна млада жена, навярно чужденка, спря за миг, за да се огледа в полуотворения прозорец на кафенето. Изглеждаше много красива, когато грациозно повдигна ръце, за да върже косата си. Внезапно очите й срещнаха погледа на Кварт през витрината. За момент тя остана взряна в него, изненадана и любопитна, преди да усети какво прави. Точно тогава един млад мъж с камера на врата и карта в ръката се приближи и я отведе, като плъзна ръка около кръста й.

Не беше завист, нито тъга. Няма дума, която да опише мрачното настроение, познато на всеки свещеник, който наблюдава близостта на някоя двойка: мъж и жена, които изпълняват древния ритуал на интимността, осветен от закона — милувка по шията към раменете; ръка, проследяваща нежната извивка на бедро; жена, която слага пръстите си върху устните на мъжа. За Кварт, който не би имал затруднения да се сближи с много от красивите жени, които пресичаха пътя му, увереността в самодисциплината му правеше това чувство още по-силно и болезнено. Беше като инвалид, който още усеща гъдел или болка в крайник, който вече не е на мястото си.

Той погледна часовника си, прибра книгата и се изправи. По пътя си навън се сблъска с много дебел мъж, облечен в бяло. Човекът учтиво се извини, повдигайки шапката си и проследи с поглед Кварт, докато излизаше на площада. Когато свещеникът стигна тухленочервеното бароково здание, скрито зад редица портокалови дървета, пазачът пристъпи да провери документите му, но незабавно го пропусна, когато видя якичката му. Кварт мина под централната тераса, разположена върху две двойни колони, в чийто камък беше издълбан гербът на архиепископите на Севиля и влезе в двора в подножието на Ла хиралда. Изкачи великолепното стълбище под купола на Хуан де Еспинал, откъдето херувимите гледаха надолу към минувачите с израз на досада, убивайки времето на своята вековна неподвижност. На горния етаж имаше коридори с канцеларии, по които усърдни свещеници идваха и си отиваха с увереността на хора, които познават мястото. Почти всички носеха сака с кръгли якички, нагръдници и черни или сиви ризи, а някои имаха вратовръзки или поло под саката. Приличаха повече на светски чиновници, отколкото на свещеници. Кварт не видя нито едно расо.

Новият секретар на монсиньор Корво излезе да го посрещне. Беше дребен слаб свещеник, облечен в сив костюм с якичка, плешив и много чист на вид, с добри маниери. Той беше заместил отец Урбизу, премазания от парче корниз в „Богородица със сълзите“. Без нито дума секретарят преведе Кварт през приемната. Таванът беше разделен на 60 панела, украсени с библейски сцени и символи, предназначени да идъхновяват добродетелите у севилските прелати, докато управляват епархията. В стаята имаше също около двадесет фрески и платна, между които четири от Сурбаран, едно от Мурильо и едно от Матия Прети, изобразяващо свети Йоан Кръстител с прерязано гърло. Докато вървеше до секретаря, Кварт се чудеше защо в предверията на архиепископите и кардиналите винаги има някоя глава на поднос. Тази мисъл още се въртеше в ума му, когато видя дон Приамо Феро. Свещеникът на „Богородица със сълзите“ стоеше в единия край на стаята, непохватен и мрачен в старото си расо и разговаряше с един много млад русокос свещеник с очила. Кварт разпозна в негово лице строителя пред църквата, който се беше загледал в него при срещата му с отец Феро и Грис Марсала. Двамата свещеници млъкнаха и го погледнаха, старият — безизразно, а младият — мрачно и предизвикателно. Кварт им кимна леко, но никой не му отвърна. Изглежда, чакаха от известно време, а не им бяха предложили дори столове.

Негова светлост дон Акилино Корво, архиепископът на Севиля, обичаше да заема позата от картината „Благородник с ръка на гърдите“, изложена в Прадо, като поставяше върху черния костюм бялата си ръка с емблемата на ранга — пръстен с голям жълт камък. Оредяващата коса, тясното, ъгловато опърничаво лице и златният кръст на гърдите му — всичко напомняше на тази картина и архиепископът беше доволен, че създава такова впечатление. Акилино Корво беше чистокръвен прелат, резултат от дълготраен процес на църковен подбор. Умел, манипулативен, привикнал да плува в бурни води, той не беше избран случайно за архиепископ. Радваше се на значителна подкрепа от страна на папския нунций в Мадрид и неговите сътрудници, зад гърба му беше „Опус Деи“ и се разбираше чудесно и с правителството, и с опозицията в областния съвет на Андалусия. Но това не му пречеше да се отдава на странични занимания, често свързани с личните му интереси. Така например той беше страстен почитател на коридата и винаги имаше запазено място на първия ред, когато на арената беше Коро Ромеро или Еспартако. Също така беше запалянко на двата местни футболни клуба, „Бетис“ и „Севиля“ — в името на свещеническия неутралитет, но и от благоразумие; тъй като следваше единадесетата Божия заповед: „Не оставяй всичките си яйца в една кошница“. И последно, но не по важност, той ненавиждаше Лоренцо Кварт.

Както и очакваше след посрещането от секретаря, първата част от срещата беше хладна, но учтива. Кварт връчи акредитивите си — писмо от кардинала-държавен секретар и още едно от монсиньор Спада. Даде на архиепископа сбита информация за задачата си, главно факти, които вече му бяха известни. Корво му предложи безусловната си подкрепа и помоли да бъде информиран за напредъка на работата му. Кварт знаеше, че всъщност архиепископът би направил всичко възможно, за да провали мисията му. Корво пък, който не си правеше илюзии, че Кварт ще му каже каквото и да било, би прекарал една година в чистилището за място на първия ред, ако специалният емисар от Рим се подхлъзне на динена кора. Но и двамата бяха професионалисти и знаеха правилата, поне доколкото ставаше дума за приличие. Гледаха се през бюрото като фехтовачи, готови за атака.

Спомените от последната им среща в същия този кабинет все още хвърляха сянката си над тях. Преди няколко години, когато Негова светлост току-що беше избран за архиепископ, Кварт му връчи обемист доклад, в който изброяваше пропуските в охраната по време на посещението на Светия отец в Севиля през предишната църковна година. Един женен свещеник, отстранен от длъжност ad divinis (заради престъпление срещу вярата — (Б. р.)), се беше опитал да прониже папата, докато привидно му връчваше меморандум върху безбрачието. В манастира, където беше отседнал Негово светейшество, беше намерено взривно устройство в кошница с чисти чаршафи, изящно бродирани за случая от монахините. Благодарение на непрестанното изтичане на информация за пресата от двореца на архиепископа, разписанието и маршрутът на папата бяха влезли с ужасяваща точност в дневниците на всички ислямски терористи по Средиземноморието. Именно ИВД, и ио-точно Кварт, се намеси бързо, като промени всички първоначални охранителни мерки, взети от Негова светлост, а курията порица архиепископа. Отчаян, нунцият съобщи за проблема на папата по начин, който едва не коства на монсиньор Корво наскоро придобития му сан и в допълнение той едва не получи апоплектичен удар. Щом веднъж преодоля това премеждие, архиепископът доказа, че е отличен прелат. Но по най-нехристиянски начин той позволи на тази ранна криза, на унижението и ролята, която Кварт беше изиграл, да го затормозят и да прекършат самообладанието му. Същата сутрин той беше признал пред многострадалния си изповедник, възрастен свещеник в катедралата, който го изслушваше всеки първи петък на месеца, че му липсва самоконтрол.

— Тази църква е осъдена — каза архиепископът на Кварт. Гласът му, ясен и свещенически, беше създаден, за да държи проповеди. — Всичко е само въпрос на време.

Той произнесе това с целия авторитет на духовния си сан, който вероятно преувеличаваше заради Кварт. Въпреки че нямаше особено влияние в Рим, в собствените си владения прелатът не беше за пренебрегване. Корво знаеше това и обичаше да подчертава значителната си власт и влияние в епархията. Той се хвалеше, че всичко, което знае за Рим, е от папския годишник и че никога не е докосвал телефонния указател на Ватикана.

— „Богородица със сълзите“ — продължи архиепископът — е в руини. За да получим официална декларация за състоянието й, трябваше да преодолеем серия от административни технически проблеми… Изглежда, че административните ще отпаднат, тъй като Отделът за запазване на историческото наследство, поради липса на средства, се е отказал да реставрира зданието и кабинетът на кмета ще одобри това решение. Но нещата не са приключили заради инцидента, при който загина общинският архитект. Лош късмет.

Монсиньор Корво млъкна и се загледа в дузината английски лули, подредени върху малка дървена стойка на бюрото му. Зад него, през мрежестите пердета, се виждаха Ла Хиралда и сводестите прозорци на катедралата. Върху облицованото със зелена кожа бюро падаше слънчев лъч и прелатът небрежно постави ръката си върху него. Светлината накара жълтия камък на пръстена му да засияе.

Кварт се усмихна леко.

— Ваша светлост спомена и за технически подробности — каза той.

Беше седнал на неудобния стол срещу бюрото на архиепископа в единия край на стаята. Стените бяха окичени с произведения на църковни отци и папски послания, всички с герба на архиепископа на гърба. В другия край на стаята имаше молитвен кът с разпятие от слонова кост. Там стояха също ниска маса, малко канапе и два фотьойла, на които архиепископът посрещаше малко по-топло хората, които високо ценеше. Специалният пратеник на ИВД очевидно не беше един от тях.

— Отчуждаването на църковен имот, което се изисква, за да бъде съборена сградата, се оказа доста сложно. — Недоверието на архиепископа към Кварт беше явно. Той подбираше думите си изключително грижливо и претегляше нюансите на всяка от тях. — Според една старинна привлегия, датираща от 1687 година, потвърдена с папско одобрение от един от знаменитите ми предшественици на този престол, църквата ще запази привилегиите си, докато всеки четвъртък в нея се отслужва литургия за душата на благодетеля й Гаспар Брунер де Лебрия.

— Защо в четвъртък?

— На този ден умрял. Семейство Брунер било влиятелно и си мисля, че дон Гаспар сигурно е притиснал моя предшественик в ъгъла.

— А предполагам, че отец Феро отслужва литургия всеки четвъртък…

— Прави го всеки ден от седмицата — отвърна архиепископът. — В осем сутринта, освен в неделя и на празници, когато отслужва по две литургии.

— Но ваша светлост сигурно има властта да го накара да спре — подхвърли невинно Кварт.

Архиепископът го погледна свирепо. Ръката му нетърпеливо трепна и развали светлинния ефект върху пръстена.

— Не ме разсмивайте — каза той, макар че в гласа му не се усещаше ни най-малко желание да се смее. — Знаете, че това не е въпрос на власт. Как може един архиепископ да забрани на свещеник да отслужва литургия? Това е въпрос на дисциплина. Отец Феро е възрастен и в определени аспекти на службата си крайно консервативен. Има много твърди възгледи. Един от тях е, че не дава пет пари колко пъти съм му изпращал послание или съм го призовавал към ред.

— Мислил ли е ваша светлост да го отстрани от длъжност?

— Дали съм мислил, дали съм мислил… — Корво хвърли раздразнен поглед към Кварт. — Не е толкова просто. Поисках от Рим да отстрани отец Феро аb officio (от лат. поради възпрепятстване — в интерес на работата — (Б. р.)), но тези неща изискват време. А се боя, че след онова нещастно проникване в компютърната система на Ватикана, те ще ви чакат да се върнете с доклада си, ловецо на глави.

Кварт не обърна внимание на сарказма. „Не искаш да се замесваш, помисли си той. Това е горещ картоф и ти ни го подхвърляш. Искаш някой друг да бъде екзекутор, за да не си изцапаш ръцете.“

— А дотогава?

— Нищо не се знае. Банка „Картухано“ смята да сключи сделка, която включва земята, предназначена за дарение на епархията ми. — Корво сякаш се замисли над употребата на прилагателното местоимение и внимателно се поправи. — На тази епархия. Въпреки, че имаме само морално право върху земята след три столетия богослужения, „Картухано“ ще ни платят щедра сума за компенсация, което е добре, защото в днешни дни дискосите в повечето енорийски църкви не са препълнени. — Архиепископът си позволи усмивка, на която Кварт се постара да не отговори. — Освен това банката ще даде пари за построяването на църква в един от най-бедните райони на Севиля и ще основе фондация, която да подкрепя благотворителната ни дейност сред циганите. Какво мислите?

— Много убедително — каза спокойно Кварт.

— Ето това е положението. Всичко е замразено заради упоритостта на един свещеник, който е на път да се пенсионира.

— Чух, че енориашите му много го обичат.

Монсиньор вдигна ръката с пръстена й я постави на гърдите си до златния кръст.

— Не бих казал. Местните хора го познават, колкото да го поздравят, и може би дузина набожни старици посещават литургията. Но това нищо не означава. Хората викат „Благословен да е идващия в името Господне“, но после им става скучно и те разпват. — Архиепископът нерешително погледна към лулите на бюрото си. Най-накрая избра една по-извита, със сребърен мундщук. — Опитах се да намеря начин да го разубедя. Смятах дори да го порицая в присъствието на енориашите му, но промених мнението си, след като се замислих за последствията. Боя се да не стигна твърде далеч и че лечението може да се окаже по-неприятно от заболяването. Ние също имаме дълг към тези хора. Отец Феро е упорит, но искрен. — Той лекичко почука с лулата по дланта си. — Може би, тъй като имате повече практика в предаването на хора от Кайафа на Пилат Понтийски…

Думите бяха обидни, но тонът — учтив, така че Кварт не можеше да протестира. Негова светлост отвори едно чекмедже, извади метална кутия с английски тютюн и започна да пълни лулата си, като остави на Кварт да поддържа разговора. Кварт лекичко наведе глава и само по очите му си личеше, че се усмихва. Но архиепископът не го гледаше.

— Разбира се, монсиньор. Институтът по външни дела ще направи всичко възможно, за да оправи тази каша. — Той със задоволство забеляза, че негова светлост се напрегна. — Но може би „каша“ не е най-точната дума…

Монсиньор Корво почти изгуби самообладание, но възхитително бързо се взе в ръце. Няколко секунди не каза нищо, докато пълнеше лулата си. Когато най-после проговори, тонът му беше рязък:

— Мислите се за много важни, нали? Вие и вашите мафиоти в Рим. Играете си на Божия полиция.

Кварт спокойно издържа на погледа на архиепископа.

— Думите на Ваша светлост са тежки.

— Не ме правете на глупак. Знам защо сте в Севиля и знам какво може да изгуби шефът ви, архиепископ Спада, от този случай.

— Ние всички можем да изгубим много от този случай, монсиньор.

Това беше вярно и архиепископът го знаеше. Кардинал Ивашкевич беше опасен, но такива бяха и Паоло Спада и дори самият Кварт. Колкото до отец Феро, той беше ходеща бомба с часовников механизъм, която трябваше да бъде обезвредена. В църквата хармонията често беше въпрос на запазване на външното приличие, а в случая с „Богородица със сълзите“, приличието беше сериозно заплашено.

— Слушайте, Кварт — каза Корво, като се опитваше да говори с примирителен тон, — не искам да си усложнявам живота, а тази работа излиза от контрол. Признавам, че мисълта за скандал ме изпълва с ужас. Не искам обществото да ме смята за прелат, който изнудва бедния енорийски свещеник, за да спечели нещо от продажбата на земята. Разбирате ли ме?

Кварт кимна, поел маслиновата клонка.

— Освен това — продължи архиепископът — цялата работа може да се обърне срещу „Картухано“, заради съпругата или бившата съпруга, не съм сигурен как е точно, на човека, който се занимава със операцията, Панчо Гавира. Той има голямо влияние и бързо се издига. Но с Макарена имат сериозни лични проблеми и тя открито застана на страната на отец Феро.

— Вярваща ли е?

Архиепископът сухо се засмя. Това не била точната дума, каза той. Напоследък тя скандализирала дори висшето общество в Севиля, което не се стряскало лесно.

— Може би ще бъде полезно да поговорите с нея — каза той на Кварт. — И с майка й, старата херцогиня. Ако те оттеглят подкрепата си, можем да успеем да сложим отец Феро на мястото му, докато чакаме отстраняването му и решението за събаряне на църквата.

Кварт беше извадил няколко картички от джоба си, за да си води бележки. Винаги пишеше на гърба на визитки, чужди или негови собствени. Архиепископът неодобрително погледна писалката му „Монблан“. Може би смяташе, че не е подходяща за духовно лице.

— Откога спря работата по издаването решение за събарянето? — попита Кварт.

Корво изглеждаше разтревожен.

— Откакто загинаха хората — отвърна той предпазливо.

— Доколкото чух, при доста загадъчни обстоятелства.

Архиепископът, който тъкмо се канеше да си запали лулата, се намръщи. Нямало нищо загадъчно, съобщи той на Кварт. Просто лош късмет. На общинския архитект, някой си господин Пенюелас, било наредено от градския съвет да издаде разрешение за събаряне на църквата. Неприятен човек, той имал няколко сериозни конфликта с отец Феро, който също не бил от най-спокойните. По време на инспекцията на Пенюелас, дървеният парапет на скелето поддал и той паднал от покрива и се нанизал на метален прът, стърчащ от някаква недовършена структура отдолу.

— Имало ли е някой с него? — запита Кварт.

Корво поклати глава. Беше разбрал намека му.

— Не, нямаше нищо подозрително в този смисъл. По същото време още един служител на съвета е бил там. Отец Оскар, помощникът на свещеника, също е присъствал. Той му е дал и последно причастие.

— А секретарят на ваша светлост?

С полузатворени очи, архиепископът издуха облак дим. Уханието на английския тютюн достигна до Кварт.

— Това беше по-неприятно. Отец Урбизу работеше с мен от много години. — Той млъкна, сякаш почувства, че трябва да добави още нещо в памет на починалия. — Прекрасен човек.

Кварт кимна съчувствено.

— Прекрасен човек — повтори той замислено. — Казват, че оказвал натиск върху отец Феро от името на Ваша светлост.

Това съвсем не се хареса на монсиньор Корво. Той извади лулата от устата си и се скара на Кварт.

— Това е отвратителен начин за представяне на нещата. И е преувеличен. — Кварт забеляза, че архиепископът нетърпеливо почукваше по масата. — Не мога да обикалям по църквите и да споря със свещениците. Затова Урбизу се срещаше от мое име с отец Феро. Но отец Феро отказа да се подчини и някои от техните спорове бяха доста разгорещени. Отец Оскар дори заплашил секретаря ми.

— Отново отец Оскар?

— Да, Оскар Лобато. Има впечатляваща биография и аз го назначих в „Богородица със сълзите“, за да замести впоследствие стария свещеник. И като в онзи филм на Бинг Крозби…

— „По свой начин“ — подсказа му Кварт.

— Е, той наистина го направи по свой начин. След една седмица Троянският ми кон беше минал на страната на неприятеля. Разбира се, аз взех мерки — архиепископът направи жест, сякаш отместваше отец Лобато от пътя си. — Секретарят ми продължи да посещава църквата и двамата свещеници. Бях решил дори да махна изображението на Богородица със сълзите. Това е старинна и много ценна скулптура. Но в деня, когато горкият Урбизу щеше да им го каже, парче от корниза падна от тавана и му смачка черепа.

— Имаше ли разследване?

Архиепископът мълчаливо примигва към Кварт с лула в устата, сякаш не беше чул въпроса.

— Да — каза най-накрая. — Защото този път нямаше свидетели и аз го взех… доста… лично. — Той сложи ръка на гърдите си и Кварт си спомни думите на Спада „Заклел се е да направи всичко възможно“. — Но следствието заключи, че няма доказателства за убийство.

— Изключваше ли докладът възможността за измама?

— Не, но технически това би било почти невъзможно. Камъкът е паднал от тавана. Никой не би могъл да го хвърли оттам.

— Освен Провидението.

— Не се правете на глупак, Кварт.

— Нямах такова намерение, монсиньор. Просто се опитвам да проверя истината в твърдението на Висперас, че самата църква е убила отец Урбизу и другия човек.

— Това е нелепо и абсурдно. Точно от това се боя — че хората ще започнат да шушукат за свръхестественото, за нашата намеса и всичко това ще заприлича на роман на Стивън Кинг. Един журналист вече се мотае наоколо. Неприятен тип, който разследва историята. Работи за едно жълто списание — „Q&S“. Наскоро публикуваха снимки на Макарена Брунер в компрометираща близост с един тореадор. Внимавайте, ако се сблъскате с журналиста. Нарича се Онорато Бонафе.

Кварт сви рамене.

— Висперас обвинява църквата. Твърди, че тя убива, за да се защити.

— Да. Колко драматично! Ще ми кажете ли от кого да се защити? От нас ли? От банката? От Лукавия? Аз имам своите идеи за Висперас.

— Бихте ли ги споделили, монсиньор?

Когато Акилино Корво свалеше гарда, неприязънта му към Кварт беше съвсем явна. Тя проблесна в очите му за няколко секунди и после беше скрита зад дима на лулата.

— Свършете си сам работата — каза той. — Затова са ви изпратили.

Кварт се усмихна, учтив и дисциплиниран.

— Ще ми разкаже ли тогава Ваша светлост за отец Феро?

През следващите пет минути, докато пуфкаше с лулата, без всякакво християнско милосърдие монсиньор Корво разказа за живота на енорийския свещеник. От двадесет до петдесет и четири годишна възраст бил обикновен селски свещеник в отдалечен район във високите части на Арагон, забравено от Бог място, където постепенно енориашите му измрели, докато не останал без паство. След това десет години в „Богородица със сълзите“. Недодялан, фанатик, необразован и упорит като муле. Без ни най-малка представа какво е възможно, от типа хора, които са убедени, че с вяра всичко се постига, които не могат да направят разлика между собствените си възгледи и реалността, която ги заобикаля. Кварт трябвало да отиде и да чуе една от неделните му литургии, каза прелатът. Същинско представление. Отец Феро описвал мъките в ада с лекотата на контрареформистки проповедник; държал енориашите си на ръба на столовете със старата притча за вечното проклятие, която никой вече не смеел да използва. Когато свършел службата, по пейките се понасяла всеобща въздишка на облекчение.

— И в пълно противоречие с това — каза архиепископът — в някои отношения възгледите му са напълно съвременни. Дори прекалено, бих казал.

— Например?

— Отношението му към предпазването от забременяване. Той безсрамно го поддържа. Или вижднията му за хомосексуализма, развода и изневярата. Преди две седмици кръсти дете, чито родители не бяха женени. Свещеник от друга енория, който беше отказал да го направи, отишъл да му иска обяснение. Отец Феро му казал, че ще кръщава когото си иска.

Лулата на негова светлост беше угаснала. Той драсна клечка и погледна към Кварт над пламъка й.

— Общо взето, литургията в „Света Богородица със сълзите“ е като пътуване напред-назад с машината на времето.

— Представям си — каза Кварт, като подтисна усмивката си.

— Не, уверявам ви, не можете. Трябва да го видите. Той чете част от службата на латински, защото смята, че това внушавало повече уважение — Корво успя да запали отново лулата си и успокоен се облегна назад. — Отец Феро принадлежи към един почти изчезнал вид: старомодният провинциален свещеник без образование или квалификация, ръкоположен само за да не живее в бедност; който е станал още по-необщителен в онази забравена от Бога енория. Притежава и огромна гордост, която го прави твърде непокорен… В миналото веднага бихме го отлъчили или изпратили в Америка, за да видим дали Бог няма да го призове в лоното си благодарение на някоя треска в залива Дариен или да покръства местните жители, като ги налага по гърба с разпятие. Но в днешно време трябва да бъдем много внимателни. Всички тези журналисти и политически ходове усложняват нещата.

— Защо не е бил отстранен ех informata conscientia (поради получени сведения — (Б. р.))?

— Трябва да е извършил светско или духовно нарушение, което не е направил. Пък и това може само да засили решителността му. Аз по-скоро бих следвал обичайния ход с ab officio.

— С други думи, монсиньор, вие предпочитате Рим да се заеме с това.

— Вие го казвате, не аз.

— Ами отец Оскар?

Все още с лула в устата, архиепископът направи кисела гримаса. „Не бих искал да съм на мястото на този млад свещеник“, помисли Кварт.

— Той е нещо различно — каза Корво. — Добро образование, семинарията в Саламанка. Той просто плю на многообещаващото си бъдеще. Все пак, за него сме се погрижили. До средата на следващата седмица трябва да напусне енорията.

Прехвърляме го в провинциална епархия в Алмерия, пустинна област близо до Кабо де Гата, където може да се отдаде на молитви и да размисли върху опасността човек да бъде подведен от младежкия си ентусиазъм.

— Би ли могъл той да е Висперас?

— Да. Отговаря на профила, ако това имате предвид. Но да се рови в кофите за смет не е работа на архиепископа — Корво умишлено замълча. — Ще оставя това на ИВД и на вас.

— Какви са задълженията му? — попита Кварт, без да обръща внимание на подмятането.

— Обичайните за помощник-свещеник: помага по време на служба, отслужва литургии. В свободното си време помага на сестра Марсала в строителните работи.

Кварт се скова в стола си.

— Извинете, Ваша светлост, сестра Марсала ли казахте?

— Да. Грис Марсала. Монахиня е. Американка, която от години живее в Севиля. Експерт — така казват поне те — по реставрация на религиозни сгради. Не сте ли се запознали вече?

Разсеян от щракането на парченцата от мозайката, които се наместваха в ума му, Кварт не обърна внимание на думите на прелата. Значи това е, помисли си той. Фалшивата нотка.

— Видях я вчера, но не разбрах, че е монахиня.

— Сега знаете — тонът на Корво беше мрачен. — Тя, отец Оскар и Макарена Брунер са съюзниците на отец Феро. Тя е в Севиля като частно лице. Освободена е от ордена си, затова не е под моя юрисдикция. Не мога да й заповядам да напусне „Богородица със сълзите“. Както и да е, не мога да отида твърде далеч със свещениците и монахините.

Той изпусна дим като сепия, която се крие зад мастилен облак и отново погледна към писалката на Кварт.

— Нека сега повикам енорийския свещеник — каза Корво. — Накарах го да дойде на среща тази сутрин, но първо исках да поговоря насаме с вас. Мисля, че е време да разберем какво става, нали? Да оставим враждебните страни да се изправят една срещу друга.

Архиепископът погледна към звънеца на бюрото си, близо до който лежеше многократно прелистван екземпляр от „Подражанието на Христа“ от Томас Кемпис.

— И последно, Кварт. Не ми харесвате, но сте професионален свещеник и знаете така добре, както и аз, че дори в тази професия има много посредствени хора. Отец Феро е един от тях — той извади лулата от устата си и посочи към многобройните томове, покриващи стените на кабинета му. — Всички мислители на Църквата — от свети Августин до свети Тома и всички известни папи — са събрани върху тези четири стени и аз съм техен временен администратор. Трябва да се занимавам с дялове и акции, а съм дал обет за бедност; сключвам мир с неприятелите си и понякога прокуждам приятели… Всяка сутрин сядам на това бюро и с божията помощ управлявам всякакви свещеници: интелигентни, глупави, фанатични, честни, зли; свещеници-политици; свещеници, които са против безбрачието, светци и грешници. Ако имахме време, можехме да разрешим проблема с отец Феро. Но сега вие и Рим се намесихте, затова оправяйте се сами. Roma locuta, causa finite. (Заговори ли Рим, случаят в приключен /лат./ — (Б. р.)) Отсега нататък аз съм само наблюдател. Нека ми прости Всемогъщият, но си измивам ръцете от цялата работа и оставям бойното поле на екзекуторите. — Той натисна звънеца и махна с ръка към вратата. — Да не караме отец Феро да чака повече.

Кварт бавно завинти капачката на писалката си и я прибра в джоба заедно с картичките, покрити със сбит, педантичен почерк. Той се премести напред на стола, напрегнат, сякаш в очакване.

— Аз имам заповеди, монсиньор, и ги изпълнявам дословно.

Негова светлост се намръщи.

— Не бих искал да върша вашата работа, Кварт — каза той накрая. — Заклевам се в спасението на душата си, ни най-малко не я искам.