Артуро Перес-Реверте
Севилското причастие (7)

VII
Бутилката „Анис дел Моно“

В далечното минало, когато изучавайки възвишената

Наука, се скланяхме над мистерията, изпълнена

с неразрешими загадки…

Фулканели, „Мистерията на катедралите“

Беше малко след осем сутринта, когато Кварт прекоси площада към „Богородица със сълзите“. Слънцето блестеше върху запуснатата камбанария, но още не се беше издигнало над стрехите на къщите, боядисани в червеникава охра и бяло, а портокаловите дървета още бяха в сянка. Ароматът им го съпътстваше до вратата на църквата, където един просяк седеше на земята, опрял патериците си на стената. Кварт му даде монета и влезе, като спря за миг пред фигурата на Исус, заобиколен от оброчни дарове. Литургията още не беше стигнала до освещаване на причастието.

Седна отзад. Около двадесет богомолци седяха на пейките пред него, които заемаха половината от кораба. Останалите все още бяха струпани между скелето и стената. Свещниците на олтара бяха запалени и под разнородната смесица от статуи и икони в подножието на Девата със сълзите дон Приамо Феро отслужваше литургия, подпомаган от отец Оскар. Паството се състоеше главно от жени и старци; бедни хора — пенсионери, домакини, служители на път за работа. Някои от жените носеха кошници или пазарски чанти. Две или три старици бяха облечени в черно, а една от тях, коленичила недалеч от Кварт, носеше воал, какъвто жените слагаха на литургия до преди двадесет години.

Отец Феро пристъпи напред, за да чете Евангелието. Одеждите му бяха бели и под филона и столата Кварт видя, че той носи наметало — каквото преди Втория съвет на Ватикана свещениците носеха върху раменете си по време на литургия като символ на платното, покривало лицето на Христос. Само много консервативните или стари свещеници продължаваха да го носят, но това не беше единственият анахронизъм. Старият филон на отец Феро, например, беше разкроен — модел, вече заменен с по-лек и удобен.

— И Исус каза на учениците си…

Старият свещеник беше чел текста стотици пъти през живота си и едва ли имаше нужда от книгата, отворена върху аналоя. Погледът му беше прикован в някаква неопределена точка в пространството пред паството. Той нямаше микрофон и в такава малка църква не му трябваше — високият му, равен глас авторитетно ехтеше в тишината на кораба, без да оставя място за съмнение или спор; нищо освен думите, произнесени в името на Оногова, нямаше значение или стойност. Това беше Словото.

* * *

„Истина ви казвам, ще плачете и ще се окайвате, но светът ще се възрадва: ще скърбите, но скръбта ви ще се превърне в радост.

Затова скърбете сега, но Аз пак ще ви се явя и сърцата ви ще се възрадват и никой смъртен няма да попречи на радостта ви…“

— Божието слово — каза той и се върна зад олтара, а паството започна да произнася Кредото (лат. молитва, верую — (Б. р.)). Кварт не се изненада, когато съзря Макарена Брунер. Седеше три реда пред него, свела глава в молитва. Носеше тъмни очила и джинси; косата й беше вързана на конска опашка, а якето — наметнато върху раменете, Кварт отново погледна към олтара и срещна погледа на отец Оскар. Той го наблюдаваше безизразно, докато отец Феро отслужваше литургията, вглъбен единствено в ритуала на думите и жестовете си:

— „Benedictus est, Domine, dues universi, quia de tua largitate accepimus panem…“

Кварт се заслуша. Наистина, отец Феро водеше службата на латински. Частите от литургията, които не бяха пряко адресирани към паството или не се рецитираха колективно, той четеше на стария каноничен език. Това беше сериозно нарушение. Някои църкви имаха специално разрешение да го правят, а в Рим самият папа често отслужваше литургията на латински. Но след Павел VI църковните канони повеляваха литургията да бъде отслужвана на езика на енориашите, за да им бъде по-лесно да разбират и да участват. Очевидно отец Феро не беше приел нито една от модерните реформи в Църквата.

— „Per huius aquae et vini misterium…“

По време на освещаването на причастието Кварт внимателно го наблюдаваше. След като остави църковната утвар, свещеникът поднесе към небето нафората върху блюдото за причастие и смеси няколко капки вода с виното, донесено в стъкленици от отец Оскар, вдигна и потира. После се обърна към своя помощник, който държеше малък леген и сребърна кана, и изми ръцете си.

— „Lava me, Domine, ab iniquitate mea.“

Кварт проследи движението на устните на отец Феро, докато шепнеше думите на латински. Измиването на ръцете беше друг ритуал, почти отречен, впреки че все още беше част от съдържанието на литургията. Забеляза и други анахронизми, ритуали, които рядко беше виждал, откакто беше иподякон на десет или единадесет години и помагаше на енорийския си свещеник. Отец Феро постави ръцете си със събрани пръсти под струята вода, поливана от помощника му и след като изсуши ръцете си, задържа палците и средните си пръсти допрени, за да не докосват нищо друго. Той дори обръщаше страниците на требника с останалите си три пръста. Спазваше буквално обичая на старите духовници, които отказваха да приемат промените. Оставаше само да извърши богослужението с лице към олтара и образа на Девата и с гръб към паството, каквато беше практиката преди тридесет години. Кварт реши, че отец Приамо Феро изобщо не би се притеснил да го направи, докато гледаше как чете молитвите, с наведена непокорна глава, обрасла с неравно подстригана, рошава коса. „Te igitur clementissime Pater“ (Към Теб се обръщаме сега, най-милостиви Отче /лат./ — (Б. р.)). С небръсната брада, скрита в яката на филона, той шепнеше — и думите отчетливо ехтяха в пълната тишина на църквата — молитвите за жертвата, точно както са били произнасяни през последните хиляда и триста години:

— „Per ipsum et cum ipso, et in ipso, est tibi Deo Patri omnipotenti…“ (Навсякъде и за всичко, и във всичко си всемогъщ Ти, Господи. — (Б. р.))

Въпреки неодобрението си към подобни анахронизми и презрението към отец Феро, свещеникът у Лоренцо Квар не можеше да не се развълнува от странното величие, което ритуалът придаваше на стария свещеник. Сякаш символичното въплъщение, осъществено на олтара, беше превърнало недодялания провинциалист в авторитетна фигура и му беше дарило духовна сила, която караше човек да забрави мръсното му расо, оръфаните обувки, излинелия филон. Бог — ако имаше бог зад позлатените барокови резби, които обкръжаваха Девата със сълзите — без съмнение беше положил ръката Си за миг върху рамото на свадливия старец, който приведен над нафората и потира, символично пресъздаваше тайнството на смъртта и прераждането на Сина. Докато гледаше лицата на хората край себе си, включително Макарена, Кварт си помисли, че няма значение дали има Бог, готов да наказва или възнаграждава, да проклина или да дарява вечен живот. Това, което имаше значение в тишината, изпълнена с дрезгавия глас на отец Феро, бяха хората със сериозни, спокойни лица,. съсредоточени върху ръцете и гласа му, които шепнеха с него, независимо дали разбират или не текста; хората, които получаваха нещо, което можеште да се изрази с една дума — утеха. Това беше приятелска ръка в мрака, топлина, която пропъжда студа. И Кварт, коленичил като тях, подпрял лакти на облегалката на предната пейка, повтаряше думите на освещаването. Чувстваше се неловко, защото съзнаваше, че е направил първата стъпка към разбирането на тази църква, на свещеника й, на съобщението от Висперас и причината да бъде тук. Осъзна, че му беше по-лесно да презира отец Феро, отколкото да гледа как, дребен и недодялан в старомодния си филон, той пресъздаваше с думите на древното тайнство един достъпен рай, където двадесетина души, повечето уморени или обременени от възрастта, наблюдаваха — със страх, уважение и надежда — парчето хляб, което старият свещеник държеше гордо в ръце. Той вдигна към небето потира с вино, създадено от грозде и човешки труд и го свали, превърнато в кръвта на Христос. Христос, който нахранил и напоил своите ученици на Тайната вечеря със съвсем същите думи, звучащи от устата на отец Феро цели двадесет столетия по-късно, под сълзите на Карлота Брунер и капитан Халок: Нос facite inmeam commemorationem. (Евангелие от Лука 22:19 — „…това правете за Мой спомен.“ — (Б. р.))

* * *

Литургията беше свършила. Църквата беше пуста. Кварт остана седнал, неподвижен, след като дон Приамо каза Ite, missa est (Вървете, литургията свърши /лат./ — (Б. р.)) и се отдръпна от олтара, без да погледне нито веднъж към него. Енориашите си тръгнаха един по един, ключително Макарена. Тя не показа, че е забелязала Кварт иззад тъмните си очила, докато минаваше покрай него. Известно време старицата с воала беше единственият друг човек в църквата. Докато тя се молеше, отец Оскар се появи от вратата на вестиария и угаси свещите и светлината на олтара. После се прибра, без да се огледа. Старата жена също си тръгна и агентът на ИВД остана сам в сумрака на празната църква.

Въпреки възгледите си и строгото спазване на каноните Кварт беше трезв човек. Прозорливостта му беше неговото тайно проклятие. Тя му пречеше да приеме изцяло естествения ход на нещата, но не му даваше нищо в замяна, за да направи тази яснота на съзнанието поносима. За свещеника, както във всяка друга област на живота, която изисква вяра в мита, че човек има привилегировано място във вселената, подобна трезвост беше смущаваща и опасна, защото разкриваше незначителността на човешкия живот. Само силата на волята, изразена като самодисциплина, предлагаше на Кварт защита от голата истина, която поражда слабост, апатия или отчаяние. Може би затова той остана там, под обгорелия купол, който миришеше на восък и студени, древни камъни. Погледна към скелето, към фигурата на Христос с мръсната коса, обграден от оброчни дарове, към потъналия в сумрак олтар и плочите, излъскани от стъпките на отдавна мъртви хора. Все още виждаше небръснатото намръщено лице на отец Феро на олтара, докато произнася думите на тайнството и двадесетте лица, които го гледат, освободени за миг от човешките си страдания; с надеждата, че съществува всемогъщ баща и по-добър живот, където праведните са възнаградени, а грешниците — наказани. Тази скромна църква беше много далеч от вулгарните телевизионни религии, където имаше всичко — открити арени, гигантски телевизионни екрани, гьобелсови методи, рок-концерти, диалектиката на Световната купа и електронни пръскачки със светена вода. Както забравените пионки, които не знаеха дали още имат цар, за когото да се бият, някои фигури търсеха своя квадрат на шахматното поле, за да умрат спокойно. Отец Феро беше избрал своя, а Лоренцо Кварт, опитен ловец на глави за римската курия, го разбираше без затруднения. Може би по тази причина у него се породиха съмнения, докато седеше в малката, порутена църква, която старият свещеник беше превърнал в свое укрепление: убежище, където можеше да отбранява последните от своето стадо от бродещите наоколо вълци.

Известно време Кварт седя и премисля. Най-накрая се изправи и тръгна по пътеката към олтара, а стъпките му отекваха под овалния купол. Той спря пред олтара и загледа статуите на предшествениците на Макарена, шепнещи молитви от двете страни на Девата със сълзите. Под кралския балдахин, украсен с херувими и светци, заобиколена от листа и цветя от позлатено дърво, скулптурата на Мартинес Монтаньес се очертаваше в полумрака на светлината от прозорците, която преминаваше през геометричната структура на скелето. Изглеждаше много красива и много тъжна. Лицето й беше обърнато нагоре почти с укор, а протегнатите празни ръце сякаш питаха защо й е бил отнет синът. Двадесетте перли на капитан Халок блестяха нежно върху бузите, звездната корона и синята й туника. Босите й крака стъпваха върху полумесеца, смазал главата на змията.

— „И аз ще създам омраза между теб и жената, между твоето семе и нейното семе…“

Гласът дойде иззад него. Кварт се обърна и видя Грис Марсала. Беше влязла безшумно с маратонките си.

— Промъквате се като котка — каза той.

Тя се засмя. Както обикновено, косата й беше сплетена и беше облечена в торбеста риза и джинси, изцапани с гипс. Кварт си я представи как си слага грим пред огледалото преди посещението на архиепископа и видя студените й очи, умножени от парчетата счупено огледало. Потърси белега. Ясно личеше — бледа линия, дълга три сантиметра върху лявата й китка. Чудеше се дали наистина е искала да се самоубие.

— Не ми казвайте, че сте дошъл за литургията — каза тя.

Кварт кимна. Тя се усмихна неопределено. Забеляза, че гледа белега й и обърна ръка, за да го скрие.

— Този свещеник — каза Кварт.

Щеше да добави нещо, но не успя — тези думи казваха всичко. След миг тя се усмихна отново, сякаш на нещо свое.

— Да — каза тихичко, — точно така.

Изглеждаше успокоена и спря да крие китката си. Попита го дали е видял Макарена и Кварт кимна.

— Тя идва тук всяка сутрин в осем — каза Грис. — В четвъртък и неделя с майка си.

— Не знаех, че е толкова набожна.

Не искаше да прозвучи саркастично, но Грис Марсала се скова и отвърна:

— Не ми харесва тонът ви.

Той приближи до олтара, погледна Девата, после отново се обърна към монахинята.

— Съжалявам. Снощи вечерях с нея и съм объркан.

— Знам, че сте вечеряли заедно. — Сините й очи бяха приковани в него. — Макарена ме събуди в един през нощта и ме държа на телефона почти половин час. Едно от многото неща, които каза беше, че ще дойдете на литургията.

— Невъзможно — каза Кварт. — Реших в последния момент.

— Е, тя беше сигурна. Каза, че ще дойдете и ще започнете да разбирате. — Тя млъкна и го погледна с любопитство. — Така ли е?

— Какво друго ви каза?

Опита се да прозвучи небрежно-иронично. Боеше се, че е явно колко иска да разбере какво е казала Макарена на приятелката си монахиня. Подразни се от себе си.

Грис Марсала замислено стисна устни.

— Каза ми много неща. Например, че ви харесва. И че не сте толкова различен от дон Приамо, колкото си мислите. Каза също, че сте най-сексапилният свещеник, когото е срещала. — Тя се усмихна закачливо. — Точно така се изрази.

— Защо ми го казвате?

— Предполагам, защото ме попитахте.

— Моля ви, не ми се подигравайте. Твърде стар еъм за това. Вижте, косата ми е посивяла като вашата.

— Харесва ми, че е толкова къса. На Макарена също.

— Не отговорихте на въпроса ми, сестро Марсала.

Тя се засмя и очите й се присвиха.

— Моля, без титли. — Посочи към изцапаните си джинси и скелето до стената. — Не знам дали това е подходящо за монахиня.

Не беше, помисли си Кварт. Нито ролята й в този странен триъгълник, състоящ се от тях двамата и Макарена Брунер. А може би трябваше да се включи и четвърти, отец Феро. Кварт не си представяше Грис Марсала в манастир, в одежди на монахиня. Беше изминала дълъг път от Санта Барбара.

— Ще се върнете ли някога в манастира?

Тя помълча за миг, преди да отговори, загледана в пейките, струпани до вратата на кораба. После пъхна палци в задните джобове на джинсите си и Кварт се зачуди колко ли монахини могат да изглеждат така в джинси — беше стройна като младо момиче. Само лицето и косата й издаваха възрастта. В нея имаше нещо много привлекателно, особено в начина, по който се движеше.

— Не знам — отговори тя замислено. — Може би зависи от тази църква, от това, какво ще се случи. Мисля, че затова не си заминах. — Говореше, без да гледа Кварт и примигваше на слънчевите лъчи, които нахлуваха през вратата. — Случвало ли ви се е изведнъж да усетите празнота там, където би трябвало да е сърцето ви? Усещането трае само миг, после всичко се нормализира, но знаеш, че нещата не са същите и се чудиш какво не е наред.

— Мислите ли, че ще намерите отговора тук?

— Нямам представа. Но ние търсим на места, където е възможно да има отговори.

Кварт неловко пристъпи от крак на крак. Този разговор не му харесваше, но трябваше да го поддържа, можеше да попадне на някаква следа.

— Мисля — каза той, — че прекарваме целия си живот, бродейки около гробовете си. Може би това е отговорът. — За да омаловажи казаното, той се усмихна, но това не я заблуди.

— Бях права. Вие не сте като другите свещеници.

Кварт не я попита какво има предвид. Двамата мълчаливо минаха през кораба, покрай стените с напукана боя и корнизите с олющена позлата. Най-накрая тя проговори.

— Има неща, места и хора, които оставят отпечатъка си върху теб. Разбирате ли за какво говоря? Не, още не разбирате. Говоря за този град. За тази църква. За дон Приамо, за Макарена. — Тя спря и се усмихна закачливо. — Трябва да знаете в какво се забърквате.

— Може би нямам какво да губя.

— Странно е, че го казвате. Макарена казва, че това е най-интересното у вас. Впечатлението, което създавате. — Вече бяха до вратата. — Сякаш, като дон Приамо, и вие нямате какво да губите.

* * *

Келнерът въртя ръчката на тентата, докато сянката й скри масата на Панчо Гавира и Октавио Мачука. Един ваксаджия седеше в краката на стария банкер и лъскаше обувките му.

— Ще ми подадете ли другия крак, господине?

Мачука послушно сложи другата си обувка върху сандъчето, украсено с позлатени гвоздеи и огледалца. Ваксаджията ложи предпазителите, за да не изцапа чорапите му и продължи съвестно да се труди. Приличаше на циганин и беше много слаб, целите му ръце бяха покрити с татуировки, а от джоба на ризата му стърчаха билети от лотарията. Сигурно беше над петдесетте. Председателят на банка „Картухано“ лъскаше обувките си всеки ден срещу триста песети, докато наблюдаваше как върви светът от масата си на ъгъла на „Ла Кампана“.

— Доста е горещо — каза ваксаджията.

Изтри потта, която се стичаше по носа му с ръка, изцапана с боя. Гавира запали цигара и му предложи една. Ваксаджията я сложи зад ухото си, без да спира да лъска обувките на Мачука. С чаша кафе и „АВС“ на масата пред него, старецът следеше със задоволство работата на ваксаджията. Когато човекът свърши, банкерът му подаде банкнота от хиляда песети. Ваксаджията притеснено почеса врата си.

— Нямам да ви върна, господине.

Председателят на „Картухано“ се усмихна и кръстоса крака.

— Тогава ще ти платя утре, Рафита — каза той. — Когато имаш дребни.

Ваксаджията върна банкнотата, вдигна ръка, сякаш козируваше, и тръгна към площад „Дуке де ла Виктория“, понесъл столчето и сандъчето си под мишница. Гавира го видя да отминава Перехил, който чакаше на почетно разстояние пред един магазин за обувки, на няколко крачки от тъмносиния мерцедес до бордюра. Секретарят на Мачука преглеждаше някакви книжа на една близка маса, тих и усърден както винаги.

— Как вървят нещата с църквата, Панчо?

Беше обичаен въпрос, като да те питат за здравето на роднина. Старият Мачука взе вестника, прелисти го бегло, докато стигна до некролозите, които изчете с голям интерес. Гавира се облегна на плетения си стол, загледан в слънчевите петна, които падаха около краката му и бавно се придвижваха към улица „Сиерпес“.

— Работим по въпроса — каза той.

Мачука беше погълнат от некролозите. На неговата възраст беше приятно да види колко познати са умрели преди него.

— Членовете на борда губят търпение — каза той, без да вдига поглед. — Или, за да бъда точен, някои от тях. Останалите се надяват, че ще се провалиш.

Той обърна една страница и се усмихна сухо на дългия списък роднини, които се молеха за душата на г-н Луис Хоркера де ла Синтача, прочутия син на Севиля, командор на ордена на Маняра, починал, след като получил последно причастие и т.н. Мачука и цяла Севиля знаеха, че починалият беше абсолютен мошеник, забогатял от контрабанда на пеницилин през годините след Гражданската война.

— Само няколко дни остават до заседанието, на което бордът ще обсъди плановете ти за църквата.

Гавира кимна с цигара в устата. Арабите от „Сън Кафер Али“ щяха да кацнат в Севиля двадесет и четири часа преди срещата, за да купят най-накрая „Пуерто Тарга“. А с подписан договор на масата, никой нямаше да се осмели да каже и дума.

— Доизпипвам последните подробности — каза той.

Мачука кимна бавно няколко пъти. Вдигна поглед от вестника и се загледа в минувачите.

— Свещеникът — каза той. — Възрастният.

Гавира застана нащрек. Мачука замълча, сякаш търсеше точните думи или пък искаше да подразни наследника си. Каквито и да бяха причините, Гавира не проговори.

— Той е разковничето — каза старецът. — Ако не се предаде, кметът няма да продава, архиепископът няма да върне земята, а жена ти и майка й няма да се примирят. Литургията в четвъртък наистина ще провали нещата.

Той настояваше да нарича Макарена жена на Гавира. Въпреки че технически това беше истина, Панчо се чувстваше неудобно. Мачука отказваше да приеме края на брака, който беше уредил. Това беше и предупреждение — издигането на Гавира не беше сигурно, докато семейното му положение оставаше неясно и докато Макарена демонстрираше публично този факт. Висшето общество в Севиля никога не прощаващо някои неща. То беше приело Гавира, когато се ожени за дъщерята на херцогиня Ел Нуево Естремо. Каквото и да правеше Макарена с бикоборци или свещеници, тя беше от висшето общество, а Гавира не беше. Без жена си той беше само едно парвеню.

— Щом веднъж приключа с църквата, ще се оправя с нея.

Мачука доби скептичен вид, докато прелистваше страниците на вестника.

— Не бъди толкова сигурен, че ще успееш. Познавам я от дете. — Той се приведе и отпи от кафето си. — Може да махнеш свещеника от пътя си и да събориш църквата му, но ще изгубиш другата битка. Макарена я е приела лично.

— Ами херцогинята?

Банкерът леко се усмихна.

— Крус уважава решенията на дъщеря си. А по въпроса за църквата е напълно съгласна с нея.

— Виждал ли сте я напоследък? Говоря за херцогинята.

— Разбира се. В сряда, както обикновено.

Един следобед в седмицата Октавио Мачука изпращаше колата си да вземе Крус Брунер, докато я чакаше в парк „Мария-Луиза“, където двамата се разхождаха. Човек можеше да ги види под върбите или седнали на пейка в Глориета де Бекер в слънчевите следобеди.

— Знаеш каква е тъща ти. — Усмивката на Мачука се разшири. — Просто говорим за времето, за растенията в градината й или за поезията на Кампоамор… И всеки път когато й рецитирам стиховете: „Дъщерите на жените, които съм обичал, сега ме целуват, както се целува светец“, тя се смее като младо момиче. Би било неприлично да споменавам зет й, църквата или пропадналия брак на дъщеря й. — Той махна към бившата банка „Леванте“ на ъгъла на улица „Санта Мариа де Грасия“. — Басирам се на онази сграда, че тя дори не знае, че сте разделени.

— Преувеличавате, дон Октавио.

— Не преувеличавам.

Гавира отпи от бирата си и замълча. Разбира се, че беше преувеличение, но то описваше точно личността на старата дама. Тя живееше усамотена като монахиня, сред сенки и спомени, в Каса дел Постиго, старинна къща, твърде голяма за нея и дъщеря й, в сърцето на историческия квартал, изпъстрен с мрамор, керамика, порти от ковано желязо и пълни с цветя дворове, чиято неразделна част бяха люлеещите се столове, канарчетата, звуците на пиано и сиестата (Почивка в горещите часове след пладне — (Б. р.)). Тя не виждаше какво става извън дома й, освен по време на изпълнените с носталгия ежеседмични разходки с приятеля на покойния й съпруг.

— Не се опитвам да се меся в личния ти живот, Панчо — старецът го наблюдаваше прод полуспуснатите си клепачи, — но често се чудя какво се е случило между теб и Макарена.

Гавира стоически поклати глава.

— Нищо особено, уверявам ви — каза той. — Просто животът, работата ми, всичко създава напрежение… — той дръпна от цигарата и изпусна дима през носа и устата си. — Знаете, че тя искаше веднага да имаме дете. — Поколеба се за миг. — Още не съм спечелил битката, с която ще заздравя позициите си, дон Октавио, нямам време за пелени. Затова я помолих да изчака. — Той отново отпи от бирата си, защото устата му внезапно пресъхна. — Просто да почака малко, това е всичко. Смятах, че съм я убедил и всичко ще бъде наред. И изведнъж един ден тя си тръгна, тръшна вратата след себе си и ми обяви война. Може би е заради противоречията ни по отношение на църквата. — Той се намръщи. — Не знам, може би се събраха много неща.

Мачука го гледаше със студено любопитство.

— Историята с тореадора — предположи той — беше удар под кръста.

— Точно така. — Както и споменаването й, но Гавира запази тази забележка за себе си. — Имаше и други, след като ме напусна. Мъже, които познаваше, преди да се оженим и Коро Маестрал, който вече се мотаеше наоколо. — Той хвърли цигарата си на земята и яростно я смачка с тока на обувката си. — Сякаш иска да навакса времето, което е изгубила с мен.

— Или да си отмъсти.

— Може би.

— Трябва да си допуснал някаква грешка, Панчо. — Старият банкер убедено поклати глава. — Макарена беше влюбена в теб, когато се оженихте.

Гавира се огледа, без да вижда нищо.

— Кълна ви се, че не разбирам — каза той. — За какво ми отмъщава? Не съм имал никаква връзка, докато не мина месец, откакто ме напусна. Дотогава вече я бяха видели с винопроизводителя от Херес, Вията. Между другото, с ваше позволение , дон Октавио, току-що му отказах кредит.

Мачука махна с една от костеливите си, ноктести ръце, сякаш за да смени темата. Той знаел за скорошната връзка на наследника си с известната манекенка. Не, Макарена била от твърде висока класа, за да вдигне скандал заради фустопоклонничеството на съпруга си. Ако всички съпруги го правели, в Севиля щяла да настъпи бъркотия.

Гавира си играеше с вратовръзката.

— Всички сме в едно положение, дон Октавио. И кръстникът, и съпругът не са наясно.

— С една разлика — каза Мачука и усмивката отново се появи под закривения му, жесток нос. — Църквата и бракът ти са си твоя работа, нали! Аз съм просто наблюдател.

Гавира погледна към Перехил, който още стоеше до мерцедеса и челюстта му се стегна.

— Ще засиля натиска.

— Върху жена ти?

— Върху свещеника.

Дрезгавият смях на стария банкер се чу надалеч.

— Върху кой от всичките? Напоследък те се размножават като зайци.

— Енорийският свещеник. Отец Феро.

— Добре. — Мачука също погледна към Перехил с ъгълчето на окото си и дълбоко въздъхна. — Надявам се, че ще имаш доброто възпитание да ми спестиш детайлите.

Край тях минаха японски туристи, които носеха огромни раници и изглеждаха много сгорещени. Мачука остави вестника и за миг помълча, облегнат в плетения стол. Най-накрая се обърна към Гавира.

— Трудно е да се върви по опънато въже, нали? — попита той с подигравателно пламъче в хищническите очи. — Години наред живях така, Панчо. От момента, когато прекарах контрабандно първата пратка от Гибралтар след войната. И после, когато купих банката, като се чудех в какво по дяволите се забърквам. Тревожни, безсънни нощи… — той поклати глава. — Внезапно един ден разбираш, че си пресякъл границата и вече не ти пука. Никой не може да те засегне, колкото и сериозно да се опитва. Едва тогава започваш да се наслаждаваш на живота или на това, което е останало от него. — Той уморено се усмихна.

— Надявам се да стигнеш дотам, Панчо. Но дотогава трябва да плащаш цената, без да се оплакваш.

Гавира повика с жест келнера и поръча втора бира и още едно кафе. Прекара ръка през косата си и се загледа отсъстващо в краката на минаваща жена.

— Никога не съм се оплаквал, дон Октавио — каза той.

— Знам. Затова имаш кабинет на президентския етаж в Аренал и стол на тази маса. А аз чета вестник и те наблюдавам.

Келнерът донесе кафето и бирата. Мачука сложи бучка захар в чашата си и започна да я бърка, докато две монахини от „Сестра Анхела де ла Крус“ минаваха покрай тях в кафявите си униформи и бели воали.

— Между другото — попита внезапно старият банкер, — какво става с другия свещеник? — Той се загледа след монахините. — Онзи, който снощи е вечерял с жена ти?

В моменти като този Панчо Гавира показваше своя характер. Той се насили да проследи как една кола завива по улицата и изчезва зад ъгъла, докато се опитваше да успокои бученето в ушите си. Изминаха около десет секунди, преди да вдигне вежди и да отговори.

— Нищо. Според моята информация той води разследването от името на Рим. Всичко е под контрол.

— Надявам се, Панчо. — Мачука вдигна чашата към устните си с леко доволно кимване. — „Ла Албахака“ е хубаво място. — Той отново отпи. — Отдавна не съм бил там.

— Ще си върна Макарена. Обещавам.

Мачука се обърна с лице към него.

— Ти имаш ум. За Макарена няма по-добро бъдеще, освен с теб. Разбрах го още в началото… — той докосна с леката си суха ръка дланта на Гавира. — Ценя качествата ти, Панчо. Може би ти си най-доброто нещо, което може да се случи на банката. Но факт е, че това не ме интересува. Интересува ме жена ти. И майка й.

Гавира се чувстваше като в капан. Трябва да въртя педалите, каза си той, иначе ще падна от велосипеда.

— Църквата — каза той горчиво — е тяхното бъдеще.

— И твоето, Панчо. — Мачука му хвърли злобен поглед. — Ще жертваш ли сделката за църквата и операцията „Пуерто Тарга“, за да си върнеш съпругата?

Гавира не отговори веднага. Това беше основният проблем и той го знаеше по-добре от всеки друг.

— Ако изгубя този шанс — каза той отбранително, — губя всичко.

— Не всичко. Само престижа си. И моята подкрепа.

Спокоен, Гавира си позволи да се усмихне.

— Вие сте суров човек, дон Октавио.

— Възможно е. — Старецът се загледа в табелата на „Пеня Бетика“ отсреща. — Но съм справедлив. Сделката с църквата беше твоя идея, както и бракът ти. Макар че и аз може да съм подпомогнал малко нещата.

— Тогава искам да ви питам нещо — каза Гавира и сложи ръка на масата. — Защо не ми помогнете сега, ако толкова обичате Макарена и майка й? Можете да ги накарате да ви послушат.

— Може би да, а може би не — каза Мачука и присви очи. — Но да ти помогна ще означава, че съм позволил Макарена да се омъжи за глупак. Нека се разберем, Панчо — за мен това е като да притежавам състезателен кон, боксьор или боен петел. Забавлявам се да наблюдавам как се бориш.

Той направи знак на секретаря си. Аудиенцията беше свършила.

Гавира стана и закопча сакото си.

— Знаете ли какво, дон Октавио? — Той сложи марковите си италиански очила за слънце и застана до масата хладнокръвен и безстрастен. — Понякога си мисля, че ви е все едно какво ще стане… Сякаш вътре в себе си не се интересувате от нищо: нито от Макарена, нито от банката, нито от мен.

На отсрещния тротоар една млада жена с дълги крака и много къса пола излезе от магазин за дрехи с кофа и четка и започна да мие витрината. Старият Мачука замислено я наблюдаваше. Накрая каза:

— Панчо, мислил ли си някога защо идвам тук всеки ден?

Гавира го погледна изненадан, без да знае какво да отговори. Какво общо има това с нещата, помисли си той. По дяволите стареца.

В очите на банкера проблясваше закачливо пламъче.

— Веднъж, преди много време — каза той — седях на същата тази маса, когато край мен мина една жена. Беше красива, от онези жени, които те оставят без дъх. Гледах я как минава и очите ни се срещнаха. Помислих си да стана и да я спра. Но не го направих. Социалните условности бяха по-строги. Бях известен в Севиля… Тя продължи по пътя си. Казах си, че ще я видя някой друг път. Но тя никога вече не мина оттук.

Докато разказваше историята, гласът му не трепна. Секретарят се доближи с куфарче в ръката. Като кимна към Гавира, Кановас седна на току-що освободения стол. Мачука се облегна назад и се усмихна студено на младия вицепрезидент на „Картухано“.

— Аз съм много стар човек, Панчо — каза той. — Някога печелех и губех битки. Но сега… — Той взе един от документите, които му подаде помощникът му. — Това, което изпитвам сега повече от желанието да победя, е любопитство. Като някой, който слага скорпион и паяк в шише и чака да види какво ще стане. Без да симпатизира на никого.

Той насочи вниманието си към документа и Гавира се сбогува тихо, преди да отиде при колата си. Дълбока бръчка прорязваше челото му, а земята сякаш се люлееше под краката му. Перехил приглади косата над плешивината си и отмести поглед, когато шефът му се приближи.

* * *

Слънчевите лъчи огряваха ъгъла на боядисаната в бяло и охра Болница на Достопочтените. През улицата, под един афиш за неделната борба с бикове на арената „Маестранса“, двама пребледнели туристи, които изглеждаха така, сякаш всеки миг ще получат слънчев удар, седяха пред „Каса Роман“ и си почиваха. Вътре в бара, Симеон Навахо внимателно обели една скарида и погледна към Кварт.

— Отделът за компютърни престъления не откри нищо — каза той. — Няма други прояви.

Той изяде скаридата и на един дъх погълна половин бира. Винаги хапваше допълнителни закуски, сандвичи, ядки и Кварт се чудеше къде слабичкият заместник-началник побира всичко това. Дори магнумът изглеждаше толкова несъразмерен за слабата му фигура, че той го носеше в миризлив кожен кобур с ресни под мишницата. С вързаната си на конска опашка коса и широката риза на цветя, Симеон Навахо силно контрастираше с високия, строго облечен свещеник.

— В досиетата ни няма нищо — продължи полицаят — за никой от хората, които ме помоли да проверя… имаме студенти, които играят номера на компютрите си; куп хора, които продават пиратски копия на компютърни програми и двама души, които влизат от време на време в системи, където не им е мястото. Но няма и следа от това, което търсиш.

Те стояха до бара, под пушените бутове, които висяха от тавана. Полицаят взе друга скарида, откъсна главата й, изсмука я с удоволствие и опитно започна да бели останалата част. Чашата с бира на Кварт беше почти недокосната.

— Направи ли проучването, за което те помолих? За онези компании и „Телефоника“.

— Да — отвърна Навахо с пълна уста. — Никой от списъка ти не е купувал компютърно оборудване оттам или поне не под свое име. Колкото до „Телефоника“, шефът на охраната там ми е приятел. Според него, вашият Висперас не е единственият, който незаконно влиза в мрежата и се обажда в чужбина — във Ватикана или където и да било. Всички хакери го правят. Някои залавяме, други — не. Вашият изглежда е доста хитър. Очевидно използва сложна затворена верига, за да влиза и излиза от Интернет. Оставя след себе си програми, които изтриват всяка следа от него и пращат проследяващите системи да гонят Михаля. — Той изяде още една скарида и си поръча нова бира. Парче черупка се беше заплело в мустаците му. — Това е всичко, което мога да ти кажа.

Кварт се усмихна на полицая.

— Не е много, но ти благодаря.

— Не е нужно да ми благодариш — каза Навахо, дъвчейки. Купчината черупки от скариди при краката му растеше. — Бих искал да направя повече. Но шефовете ми бяха пределно ясни — мога да ти помагам само неофициално. На лична основа — между теб и мен. Заради доброто старо време. Не искат да се замесват с черкви, свещеници, Рим и други подобни. Друго щеше да бъде, ако някой беше извършил престъпление от моята юрисдикция. Но се смята, че смъртта и на двамата е била злополука… Фактът, че хакер от Севиля притеснява папата не е нещо, което особено ни тревожи — каза той и шумно изсмука главата на скаридата.

* * *

Слънцето бавно се плъзгаше над Гуадалкивир и въздухът не трепваше. На отсрещния бряг палмовите дървета приличаха на стражи, охраняващи „Ла Маестранца“. Ел Потро дел Мантелете стоеше на прозореца и гледаше отблясъците на реката с цигара в уста, неподвижен като бронзовата фигура на идола си Хуан Белмонте. Дон Ибраим седеше на масата. Мирис на пържени яйца с кървавица се носеше от кухнята заедно с песента на Ла Ниня Пунялес:

Защо се събуждам треперещ и плах

и гледам улицата пуста и тъмна?

Защо ли все ме преследва страхът,

че ще ми кажеш „Всичко свърши“?

Лъжливият адвокат кимаше одобрително, като произнасяше беззвучно думите, които Ла Ниня пееше с дрезгавия си глас. С престилка върху роклята си на капки и лъжица в ръка, тя пържеше яйца — вкусни и рохки, точно както дон Ибраим ги обичаше. Когато тримата партньори не ядяха тапас из баровете в Триана, се хранеха в апартамента на Ла Ниня на улица „Бетис“. Беше скромно жилище на третия етаж, но имаше изглед към Севиля — към Аренал, Златната кула и Ла Хиралда на един хвърлей — за който крале, милионери и филмови звезди с всичките си богатства, биха се избили. Прозорецът на Ла Ниня към Гуадалкивир беше единственото й богатство. Беше купила апартамента преди години, с оскъдните доходи от мимолетната си слава и в живота й имаше поне едно нещо (както често казваше тя, за да се ободри), което не беше се сгромолясало. Живееше там сред малко стари мебели, блестящо месингово легло, репродукция на Девата на Надеждата, снимка с автограф от Мигел де Молина и ракла, в която пожълтяваха бродираните кувертюри, покривки и чаршафи от чеиза й. Тъй като не плащаше наем, тя можеше да си позволи месечните вноски, които през последните години изпращаше за малко място и надгробен камък в най-слънчевия кът на гробището в Сан Фернандо. Защото Ла Ниня знаеше какво е да ти е студено. Тя пееше:

Ти ме погледна

и любовта потече

по вените ми

като река от песен…

Дон Ибраим автоматично промърмори ole и продължи с работата си. Шапката, сакото и бастунът му, бяха на стола до него, а ръкавите на ризата му бяха стегнати над лактите с ластици. Струйки пот се стичаха под пълните му ръце и около врата, затова разхлаби вратовръзката си на червени и сини райета. Твърдеше, че високият англичанин Греъм Грийн, му дал връзката в замяна на копие от Новия Завет и бутилка бърбън, когато бил в Хавана и пишел шпионски роман. Освен че беше със сантиментална стойност, връзката беше с цветовете на Оксфордския университет.

За разлика от Ла Ниня, нито дон Ибраим, нито Ел Потро дел Мантелете имаха собствено жилище. Ел Потро живееше наблизо в разнебитено туристическо корабче, което негов приятел от дните му като бикоборец и войник, му беше дал назаем. Дон Ибраим живееше в скромен пансион в Ел Алтосано, ръководен от вдовицата на доброволец, застрелян на север от ЕТА. Останалите наематели бяха пътуващ търговец на гребени и зряла дама с повехнала красота и съмнителна професия.

Не можеш ли да видиш,

че те обичам лудо,

с устните и душата си,

че разкъсваш сърцето ми…

Никой, нито Конча Пикер, нито Пастора Империо не може да пее така, мислеше си дон Ибраим, докато слушаше Ла Ниня да завършва песента си със стил и енергия, които онази паплач от критици, менажери и безделници не бяха оценили. Сърцето го болеше да я слуша през Светата Неделя, когато тя пееше на всеки ъгъл, където я отведе желанието, в чест на Девата на Надеждата или сина й, Младенецът от Триана. Тя заглушаваше барабаните и караше всички да настръхват. Защото Ла Ниня Пунялес олицетворяваше музиката и стиха, и самата Испания. Не Испания на евтиното фламенко за туристите, а другата Испания, истинската. Легендата, просмукана с мирис на задимени барове, зелени очи и потта на един цял живот. Драматичните спомени за хора, които пеят, за да облекчат болката си и прогонват демоните си, отчаяно мушкайки с ножове. Ножовете проблясваха като непълната луна, която осветяваше пътя на Ел Потро, докато прескачаше нощем оградите. Гол, за да не скъса единствената си дреха, убеден, че ще завладее света и ще застели пътя си с банкноти — преди биковете да го победят и да оставят израз на поражение в очите му. Същата Испания, която разкъсваше плакатите на Ла Ниня Пунялес, най-добрият глас за фламенко в Андалусия, и дори не й даде пенсия, с която да живее. Далечната родина, за която дон Ибраим беше мечтал през младежките си нощи в Куба; в която беше искал да се върне някой ден като емигрантите от миналото — в открит „Кадилак“ и пура в уста; а тя го посрещна единствено с неразбиране, присмех и обида след тъжната история с подправената му адвокатска диплома. Но дори синовете на уличниците бяха задължени на майките си, размишляваше дон Ибраим, и ги обичаха. А в неблагодарна Испания имаше места като Севиля, квартали като Триана, барове като „Каса Куеста“, верни души като Ел Потро и красиви, трагични гласове като на Ла Ниня. И дори ако нещата не се оправеха, те тримата щяха да издигнат собствен храм на този глас. През нощите, изпълнени с мансаниля, цигарен дим и разговори те си го представяха: официално, тежко заведение, с плетени столове и дискретни възрастни келнери — безизразният Ел Потро щеше да бъде разпоредител — с бутилки по масите, прожектор на сцената и китара, която подрънква верните тонове за Ла Ниня, завърнала се при публиката си с още повече талант и чувство. Щяха да пускат само когото искат, нямаше да има туристически групи или досадници с клетъчни телефони. Дон Ибраим искаше само една маса отзад, в тъмното, където да може бавно да отпива от напитката си с димяща „Монтекристо“ в ръка и да слуша Ла Ниня с буца в гърлото. И постъпленията да бъдат добри. Не беше трудно да мечтаеш.

Той наля много внимателно още бензин в бутилката, като внимаваше да не го разлее. Беше постлал страници от вестник на масата, за да опази лака и изтриваше с парцал всяка струйка, която се стичаше по гърлото на бутилката от „Анис дел Моно“. Бензинът беше безоловен, от най-добрия — 97 октана, защото както разумно беше изтъкнала Ла Ниня, не може да използваш евтин боклук, за да палиш осветена църква. Затова изпратиха Ел Потро с празна кутия от зехтин до най-близката бензиностанция да купи един литър. Дон Ибраим каза, че един литър ще бъде достатъчен. Той обяви, че е добил опит в тези неща, когато Ернесто „Че“ Гевара му ги обяснявал в Санта Клара на чаша „Мохито“ (Вид коктейл — (Б. р.)) как се прави „коктейл Молотов“, руското изобретение на Карл Маркс.

Бензинът се запени и потече отстрани на бутилката. Дон Ибраим го попи с вече мокрия парцал и остави парчето плат в пепелника на масата. Бомбата трябваше да се задейства с някакво примитивно, но ефектно средство, на което дон Ибраим беше гордият изобретател — свещ, клечки, навит будилник и два метра канап, които да съборят бутилката. Запалването щеше да стане, докато тримата партньори седят в бар със свидетели, защото трябваше да подготвят алибито си.

Пейките, струпани до стената и гредите на стария покрив щяха да се погрижат за останалото. Не беше нужно да унищожават напълно църквата, каза Перехил, когато им даваше инструкции. Достатъчно е да нанесат значителни щети, въпреки че ако си отидеше цялата сграда, още по-добре. Основното беше, каза им той, докато ги гледаше тревожно, че трябва да изглежда като злополука.

Дон Ибраим наля още бензин и за миг миризмата му надделя над аромата на пържени яйца. Искаше му се да запали пура, но човек трябваше да внимава с целия този бензин и подгизналия парцал в пепелника. Отначало Ла Ниня беше абсолютно против плана, тъй като църквата е свято място. Успяха да я убедят, само като й напомниха, че с парите, които ще получат за работата, ще може да поръча колкото иска литургии в памет на храма. Все пак, според древния принцип „Ad auctores redit sceleris coacti tamarindus pulpa“ (Както обикновено, недоучилия дон Ибраим смесва началните думи на юридически принципи с други латински фрази — (Б. р.)) или нещо подобно, те щяха да извършат престъплението от чуждо име. Виновната страна беше Перехил.

Дори след това правно обяснение Ла Ниня отказваше да има нещо общо с акта на подпалването и се съгласи да участва само в странични дейности, като пърженето на яйца с кървавица. Дон Ибраим уважаваше възгледите й, тъй като беше за свобода на вероизповеданията. Колкото до Ел Потро, неговият мисловен процес беше труден за проследяване, ако имаше такъв. Той просто кимна безизразно, примирен със съдбата, винаги предан, винаги очакващ звънецът или гонгът да го накарат да изскочи от кабинката или ъгъла си като автомат. Не възрази, когато дон Ибраим спомена подпалването на църквата. Въпреки че беше бикоборец, а доколкото адвокатът знаеше, всички бикоборци вярваха в Бога, Ел Потро не беше набожен. Наистина на Разпети Петък той обличаше морскосиния костюм, който беше носил на злощастната си сватба и бяла риза, закопчана догоре, но без вратовръзка, приглаждаше косата си назад с одеколон и придружаваше Ла Ниня между свещите и барабаните в процесията след Девата на Надеждата. Като свободомислещ човек, дон Ибраим не взимаше участие в реакционни ритуали, затова само наблюдаваше как дефилират покрай него след Девата — Ла Ниня в черната си наметка и Ел Потро, хванал я за ръката, мълчалив и изпънат като струна.

Дон Ибраим се усмихна с бащинска загриженост, докато наблюдаваше изсечения профил на Ел Потро на прозореца. Беше горд с неговата лоялност. Много от най-влиятелните мъже на земята не можеха да се похвалят с такава преданост. Но може би някой ден, на прага на смъртта, ще питат дон Ибраим дали през живота си е направил нещо достойно за уважение. И тогава той ще отговори с високо вдигната глава, че е имал верен приятел в лицето на Ел Потро дел Мантелете и че е слушал Ла Ниня Пунялес да пее „Наметка в червено и златно“.

— Ела и ги вземи — каза Ла Ниня на кухненската врата, като триеше ръце в престилката си. Черните й масури, фалшивата бенка и кървавочервеното червило бяха непокътнати, но очната линия беше малко размазана, защото беше рязала лук за салатата. Дон Ибраим забеляза, че тя хвърли критичен поглед към бутилката от „Анис дел Моно“. Още не одобряваше това, което правеха.

— Не можеш да направиш омлет — каза той с поучителен тон — без да счупиш няколко яйца.

— А онези, които току-що изпържих, ще изстинат — отвърна му тя и упорито стисна челюсти.

Дон Ибраим въздъхна примирено и изля последните капки бензин в бутилката. Попи разлятото и сложи парцала в пепелника. После се подпря с две ръце на масата и с усилие се изправи.

— Довери ми се, скъпа. Повярвай ми.

— Църквите не бива да се палят — настоя тя намръщено. — Така правят еретиците и комунистите.

Ел Потро, мълчалив както винаги, се отдръпна от прозореца и вдигна ръка към цигарата в устата си. Трябва да му кажа да не се приближава до бензина, помисли разсеяно дон Ибраим, още зает с Ла Ниня.

— Неведоми са пътищата божии — каза той, колкото да каже нещо.

— Този път изобщо не ми изглежда правилен.

Нежеланието на Ла Ниня да го разбере засегна дон Ибраим. Той не беше водач, който налагаше решенията на войските си. Вместо това предпочиташе да ги обсъжда с тях. Те бяха неговото племе, неговият род. Неговото семейство. Докато търсеше аргумент, който ще приключи въпроса, поне докато изядат пържените яйца, видя с ъгълчето на окото си Ел Потро да минава край масата на път за кухнята и инстинктивно да посяга да изгаси цигарата си в пепелника. Точно там, където лежеше пропитият с бензин парцал.

„Това е нелепо“, помисли дон Ибраим. „Разбира се, Ел Потро не би направил такова нещо“. Но все пак тревожно се обърна към него.

— Ей, Потро — каза той.

Но Ел Потро вече беше хвърлил фаса си в пепелника и докато се опитваше да го спре, дон Ибраим бутна с лакът бутилката от „Анис дел Моно“