Артуро Перес-Реверте
Севилското причастие (5)

V
Двадесетте перли на капитан Халок

Обичал съм и мъртви жени.

Хайнрих Хайне, „Флорентински нощи“

Заместник-началникът Симеон Навахо, шеф на следствения отдел в севилската полиция, дояде тортилята си и дружелюбно погледна към Кварт.

— Слушайте, отче — каза той. — Не знам дали е самата църква, чистата случайност или Архангел Гавриил. — Той замълча и отпи от бутилката бира на бюрото си. — Но в тази сграда има нещо зловещо.

Навахо беше дребен, слаб и приветлив мъж, който непрестанно жестикулираше. Носеше кръгли очила със стоманени рамки и буйните му мустаци сякаш никнеха от носа. Приличаше на карикатура на интелектуалец от седемдесетте години. Това впечатление се подсилваше от джинсите, развлечената червена риза и дългата оредяваща коса, която носеше вързана на опашка. През последните двадесет минути заедно с Кварт бяха прегледали докладите за двата смъртни случая в „Богородица със сълзите“. Полицейското разследване беше стигнало до същото заключение, както и съдебните лекари: нещастен случай. Навахо съжаляваше, че няма окован обвиняем, когото да демонстрира на пратеника от Рим. Просто лош късмет, отче, казваше той, разхлабен парапет, парче гипс, паднало от тавана. Горките нещастници, писано им било. Пуф и направо в рая! Поне така трябва да е, смяташе заместник-началникът, защото бяха умрели в църква.

— Знаем как точно е умрял Пенюелас, градският архитект — Навахо имитира ходене с два пръста по бюрото, за да илюстрира разказа си. — Прекарал половин час, като се мотал под покрива на църквата, търсейки доказателства, с които да подкрепи заповедта за събаряне и после се облегнал на един от дървените парапети в камбанарията. Дървото било изгнило и поддало. Пенюелас паднал и се нанизал на един от металните пръти, стърчащи от полу-сглобеното скеле отдолу като на шиш — заместник-началникът вдигна един пръст, сякаш беше прът и удари с дланта на другата си ръка върху него. Кварт разбра, че ръката трябваше да представлява нанизания архитект. — Имало е свидетели, когато се е случило, а при последвалия оглед на парапета не открихме доказателства да е бил „обработен“.

Заместник-началникът отпи отново от бирата и изтри мустака си с пръста, на който се беше нанизал Пенюелас. После ентусиазирано се усмихна. С Кварт се бяха запознали преди няколко години при посещението на папата. Симеон Навахо работеше като офицер за свръзка със севилската полиция и двамата се разбираха прекрасно. Пратеникът от Рим остави на полицая цялото признание за забележителните успехи — като залавянето на свещеника, който планираше да прободе Светия отец и откриването на пластичния взрив, скрит в коша с пране в манастира „Светото тайнство“. Навахо беше лично поздравен от министъра на вътрешните работи и Негово светейшество. Снимката му беше на първа страница във вестниците и беше награден със специална грамота. Сега никой в участъка не смееше да го нарича мис Магнум затова, че носеше косата си на опашка. Магнумът, калибър 357, лежеше между купчина документи на бюрото му. Носеше го само, когато ходеше в къщата на бившата си жена, за да вземе децата. Казваше, че по този начин й вдъхвал уважение. А на децата много им харесваше.

Кварт огледа кабинета. През стъклената преграда се виждаше един североафриканец с насинено око. Мъжът седеше срещу набит полицейски офицер по риза. Полицаят нещо му говореше и не изглеждаше дружелюбен. Беше като да гледаш ням филм. От тази страна на стъклото имаше снимка в рамка на краля, а в календара на стената отминалите дни енергично бяха задраскани. Имаше сива кантонерка със стикер на Експо’92, афиш с изображение на лист от марихуана, ветрило, табло с окачени снимки на престъпници, мишена за дартс с дупки по стената около нея и плакат на американски полицай, който пребива чернокож, с надпис „Сурова любов“.

— Ами отец Урбизу? — попитка Кварт.

Заместник-началникът почеса ухото си.

— Изглежда, че и неговата смърт също е била случайна, отче. Не е имало свителели, но хората ми изследваха впоследствие всеки сантиметър от църквата. Може би се е облегнал иц скелето или случайно го е съборил. — Той имитира движението на люлеещо се скеле толкова реалистично, че спря, сякаш му се зави свят. — Върхът му може да е откъртил част от корниза. Може би вече е била разхлабена и по някакво чудо — ако ме извините за израза — само скелето да я е крепяло. Когато то паднало, десет килограма гипс се стоварили на главата му. Сигурно е чул шума, погледнал е нагоре и после е паднал.

Той илюстрира разказа си с подходящи движения на ръцете. Накрая постави едната си ръка на бюрото с обърната нагоре длан, за да покаже отец Урбизу, който отива в по-добрия свят. Погледна за миг умиращата си ръка, после отпи глътка бира.

— Още веднъж лош късмет — каза той замислено.

Кварт извади няколко визитни картички, за да си води бележки.

— Защо е паднало парчето от корниза? — попита той.

— Зависи — Навахо подозрително погледна картичките и отупа няколко трохи от тортиля от ризата си. — Според Нютон земното притегляне кара всеки незакрепен предмет да придобие вертикално ускорение и да падне на главата на онзи архиепископски секретар, който тази сутрин е станал със задника нагоре — той погледна Кварт, за да види реакцията му. — Надявам се, че си записахте всичко това. А хората разправят, че полицията не взима предвид законите на науката.

Свещеникът разбра намека. Засмя се и прибра картичките и писалката.

— Какво е вашето мнение? — попита той.

Навахо сви рамене. Тази информация не беше нито важна, нито секретна, но той явно искаше да задържи нещата на официално ниво. След като разследването потвърди, че двата смъртни случая са злополуки, „Богородица със сълзите“ си оставаше проблем на Църквата. Носеха се слухове, че общинският съвет и банките оказват натиск и заместник-началникът искаше да стои настрани от това. Кварт може и да беше испанец, свещеник и стар приятел, но все пак беше агент на чужда държава.

— Според нашите експерти — отвърна Навахо — парчето корниз вече е било разхлабено. Това се доказа от огледа след инцидента. Намерихме зад него дупка, пълна с плесен. Покривът от години тече.

— Напълно ли изключвате човешка намеса?

Заместник-началникът щеше да се изсмее подигравателно, но се усети. Все пак беше задължен на Кварт.

— Слушайте, отче, ние сме полицаи. Не можем да приемем стопроцентово дори, че Юда не е бил очистен от някой от своите единадесет колеги. Затова да кажем, че сме деветдесет и пет процента сигурни. Едва ли някой е казал на горкото копеле: „Ей, стой тук за минута“, изкатерил се е по скелето, разкъртил е парче корниз и го е пуснал надолу, докато онзи просто си е стоял там и е гледал нагоре — пръстите на Навахо илюстрираха катеренето по скелето и падането на корниза. После един пръст остана неподвижен, в очакване на съдебните лекари. — Това се случва само в анимационните фнлмчета.

* * *

Когато остави Навахо, Кварт беше убеден, че Висперас е преувеличил. Може би изявлението, че църквата убива, за да се защити, в свободна интерпретация, метафорично и симвоволично, беше истина. Но друго беше да докажеш, че едно разнебитено тристагодишно здание може само или с помощта на провидението да се справи с някой, който го застрашава. Това вече не беше проблем на Кварт, нито дори на ИВД. Свръхестественото беше от компетентността на други експерти, по-близки до злокобното братство на кардинал Ивашкевич, отколкото до грубия центурион, олицетворяван от монсиньор Спада. В неговия свят и в света на добрия войник Кварт две и две винаги правеха четири.

Всичко това се въртеше в ума му, когато му се стори, че чува стъпки зад себе си, докато навлизаше в тесните улички па Санта Крус. Спря на няколко пъти, но не видя нищо подозрително. Продължи да върви, като се движеше в тясната ивица сянка под стрехите на къщите. Слънцето сипеше огън над Севиля и фасадите, оцветени в бяло и охра, блестяха в жегата като стени на пещ. Когато стигна до малкия площад с църквата, той спря пред парапета, обрасъл със здравец. Погледна със завист как едно канарче потопи човка в купичката пода в засенчената си клетка. Не можеше да се диша и нищо не помръдваше, нито завесите на прозорците, нито листата на здравеца, нито клоните на портокаловите дръвчета. Като платна на кораби, застигнати от безветрие в Саргасово море.

Беше същинско облекчение да преминеш прага на „Богородица със сълзите“. Вътре откри оазис от хладна сянка, която миришеше на восък и плесен. Спря да си поеме дъх, още замаян от слънцето навън. До вратата имаше малка скулптура на Исус от Назарет. Един измъчен бароков Христос, подложен на разпит трета степен в съдебната зала. Колко сте? Къде криеш златото и среброто на последователите си? Какви са тези приказки, че си бил син Божи? Познай кой те издаде. Китките му бяха вързани с въже и огромни капки кръв капеха от трънения му венец. Той гледаше нагоре с надежда някой да го измъкне оттук, позовавайки се на неприкосновеността на личността. За разлика от своите колеги, Кварт никога не беше се чувствал свързан с този мъж, чието изображение сега наблюдаваше. Дори в семинарията, през годините на това, което той наричаше дресировка, когато учителите му по теология педантично разглобяваха и отново сглобяваха механизмите на вярата в ума на младежите, предназначени да станат свещеници. „Господи, господи, защо ме изостави?“ — беше въпросът, който на всяка цена трябваше да се избегне. За Кварт, който си го беше поставял, преди да влезе в семинарията и беше убеден, че отговор няма, това теологично програмиране беше излишно. Но като благоразумен човек той не каза нищо.

Погледна отново към статуята. Назарянинът определено беше смел човек. Никой не би могъл да се срамува да носи кръста му като знаме. Кварт често съжаляваше, че вярата му не е по-силна. Някога мъже, почернели от прах под ризниците си, влизали в битка с Божието име на уста, за да си извоюват вечен живот и място в рая с острите си мечове. Животът и смъртта тогава са били много по-прости.

Той механично се прекръсти. Около фигурата на Христос зад стъклена витрина, имаше над петдесет оброчни дарове — месингови или восъчни отливки на ръце, крака, очи, детски тела, кичури коса, писма, панделки, бележки и гравирани таблички, които изразяваха благодарност за изцелението. Имаше дори военен медал от Африка, привързан към стар булчински букет. Винаги, когато се срещнеше с такава набожност, Кварт се чудеше колко тревоги, безсънни нощи край болничното легло, колко молитви или разкази за надеждата, болката, живота и смъртта са събрани във всеки от тези предмети. За разлика от другите свещеници, които бяха повече в крак с времето, дон Приамо позволяваше на хората да оставят дарове край фигурата на Христос в малката църква. Това беше старомоден израз на вяра, както и свещеникът в расо, който припяваше на латински месата — жизнената връзка между човека и великите тайнства. Църква на вяра и утеха. За разлика от катедралите, готическите прозорци, бароковите олтари, статуи и рисунки, славещи Христа, които служеха за същата цел като съвременните телевизори: да дадат надежда на човека, изправен пред ужаса на своята самота, смърт и безверие.

— Здравейте — каза Грис Марсала.

Беше слязла от скелето и седеше пред него в очакване, с ръце в джобовете на джинсите. Както и миналия път, дрехите й бяха покрити с гипс.

— Не ми казахте, че сте монахиня — каза Кварт укорително.

Тя прикри усмивката си, като приглаждаше посивялата си коса, сплетена на плитка.

— Вярно е, не ви казах — каза тя, като го изучаваше с дружелюбно изражение, сякаш искаше да се убеди в нещо. — Мислех, че един свещеник ще го усети без чужда помощ.

— Аз съм доста бавно загряващ свещеник.

Настъпи кратко мълчание. Грис Марсала се усмихна и каза:

— Чух съвсем друго за вас.

— От кого?

— Знаете… Архиепископи, разгневени свещеници — при някои думи американският й акцент се усещаше по-силно. — Красиви жени, които ви канят на вечеря.

— Не бихте могла да знаете за това — каза Кварт през смях.

— Защо не? Не сте ли чували за телефона? Избираш номера и говориш. Макарена Брунер ми е приятелка.

— Странно приятелство между монахиня и банкерска жена, която е в устата на цяла Севиля…

— Това не е никак смешно.

Той кимна смирено, осъзнавайки, че е стигнал твърде далеч. Независимо от тактическата й цел, забележката му беше несправедлива. Постъпвай с хората така, както искаш да постъпват с теб.

— Права сте, съжалявам — каза той и отмести поглед, смутен от непохватността си. Чудеше се защо се държи така грубо. Представи си Макарена Брунер, колието от слонова кост на фона на карамелената й кожа и очите й с отблясъци в цвят на мед.

— Не я познавате така добре като мен — каза тъжно Грис Марсала.

— Вярно е.

Кварт пристъпи в нефа и отново погледна скелето покрай стената; пейките, събрани в ъгъла, почернелия таван. В далечния край, при олтара, потънал в мрак, гореше свещ пред Божия лик.

— Какво общо имате с всичко това? — попита той.

— Казах ви. Работя тук като архитект и реставратор. Висококвалифициран. Имам диплома от Лос Анджелис и Севиля.

Стъпките на Кварт отекваха в нефа. Монахинята безшумно пристъпваше до него с гуменките си. Под петната от плесен и сажди по купола се виждаха останки от стенопис — крила на ангел, брада на пророк.

— Изгубени са завинаги — каза тя. — Твърде късно е, за да бъдат реставрирани.

Кварт погледна към един херувим с пукнатина през челото, сякаш разсечено с брадва.

— Църквата наистина ли се разпада? — попита той.

Грис Марсала изглеждаше уморена. Беше чувала този въпрос твърде много пъти.

— Съветът, банката и архиепископът твърдят, че е така, за да оправдаят унищожението й. — Тя махна с ръка към кораба. — Сградата е в лошо състояние. През последните сто и петдесет години е била занемарена. Но основната конструкция все още е стабилна. Няма непоправими пукнатини в стените или купола.

— Но част от тавана е паднала върху главата на отец Урбизу — каза Кварт.

— Да. Ето там. Виждате ли? — Жената посочи една дупка в корниза около нефа, около метър дълга, на десет метра над тях. — Онова парче позлатен гипс, което липсва над амвона. Злополучен инцидент.

— Вторият злополучен инцидент.

— Ако градският архитект е паднал от купола, това си е негова грешка. Никой не му е разрешавал да се качва там.

За монахиня Грис Марсала не проявяваше голямо съчувствие към мъртвите. Сякаш намекваше, че са си го заслужавали. Кварт се чудеше дали и тя като Макарена Брунер се изповядва пред отец Феро. Рядко се срещаше паство, тъй вярно на своя пастор.

— Представете си — каза Кварт, загледан в скелето, — че нямате нищо общо с тази църква и аз поискам техническата ви оценка за нея.

Тя отговори веднага, без колебание.

— Стара е и занемарена, но не е разрушена. Засегнати са главно вътрешните стени заради течащия покрив. Но ние вече го поправихме. Качих близо десет тона варовик, цимент и пясък на петнадесет метра височина със собствените си ръце — тя ги повдигна. — Бяха силни, мазолести, с къси, изпочупени нокти, изцапани с гипс и боя. — Отец Оскар също ми помогна. Отец Феро е твърде възрастен, за да се катери по покрива.

— А останалата част от сградата?

Монахинята сви рамене.

— Няма да се срути, ако направим необходимите поправки. Щом веднъж се о тървем от течовете, ще бъде добра идея да подсилим дървените греди, които на места са изгнили. Най-добре е да бъдат подменени, но нямаме средства. — Тя въздъхна. — Толкова за основната конструкция. Колкото до украсата, просто трябва да възстановим изцяло най-повредените части.

Открих начин да оправя прозорците. Един приятел работи в стъкларски цех и обеща да ми даде безплатно стъкла, за да подменя счупените. Ще стане бавно, защото оловната облицовка също трябва да бъде реставрирана. Но не бързаме за никаде.

— Така ли?

— Не и ако спечелим тази битка.

Кварт я погледна с интерес.

— Изглежда приемате това много лично.

— Така е — каза тя простичко. — Заради това останах в Севиля. Дойдох тук, за да се опитам да разреша един проблем и ето къде намерих решението му.

— Личен проблем ли?

— Да. Предполагам, можете да го наречете криза. Случват ми се от време на време. Вие имате ли ги?

Кварт учтиво кимна, докато мислите му витаеха друга Трябва да поискам от Рим досието й. Колкото се може по-скоро.

— Говорехме за вас, сестро Марсала.

Тя присви очи.

— Винаги ли сте толкова безпристрастен или е само поза?

Впрочем, наричайте ме Грис. „Сестра Марсала“ звучи нелепо. Искам да кажа само ме погледнете. Както ви казах, дойдох тук, за да сложа в ред сърцето и ума си и намерих отговора в тази църква.

— Какъв отговор?

— Онзи, който търсех. Каузата, предполагам. Нещо, в което да вярваш и да отстояваш — тя помълча за миг, после добави по-тихо. — Вярата.

— Тази на отец Феро.

Монахинята го погледна, но не каза нищо. Сивата й плитка беше започнала да се разплита. Тя я сплете отново, без да сваля очи от отец Кварт.

— Всички ние имаме някаква вяра — каза най-накрая. — това е нещо, от което всички много се нуждаем в обезкуражаващия край на този век, не мислите ли? Всички тези избухнали изгубени революции. Изоставените барикади. Героите, които се биха като един, сега са самотници, които се вкопчват в каквото могат. — Сините й очи с любопитство се спряха върху него. — Никога ли не сте се чувствал като една от онези пионки, забравени в ъгълчето на шахматната дъска, около които затихва шумът на битката? Те се опитват да останат по местата си, но се чудят дали все още имат цар, на когото да служат.

Докато обикаляха из църквата, Грис Марсала показа на Кварт единствената картина, която имаше някаква стойност: приписван с известно съмнение на Мурильо портрет на Девата, който висеше над входа на ризницата, точно до изповедалнята. После отидоха в криптата. Над мраморните стъпала, които се губеха надолу в тъмнината, имаше врата от лято желязо. Жената му обясни, че малки църкви като тази обикновено нямат крипта. „Богородица със сълзите“ обаче се радвала на специална привилегия. Тук почиват четиринадесет от херцозите Ел Нуево Естремо, като между тях има и някои, които са умрели, преди да е била построена църквата. След 1865 година криптата не се използва и членовете на семейството били погребвани в семейната гробница в Сан Фернандо. Единственото изключение била Карлота Брунер.

— Кой?

Кварт беше отпуснал ръка върху арката на входа за криптата, украсена с череп и кръстосани кости. Камъкът беше студен като лед.

— Карлота Брунер — каза Грис Марсала, изненадана от учудването му. — Пралелята на Макарена. Умряла в началото на столетието и била погребана тук, в криптата.

— Може ли да видим гробницата й?

Напрежението в гласа на Кварт, макар и прикрито, беше явно. Жената колебливо го погледна.

— Разбира се — каза тя накрая и отиде да вземе връзка ключове от ризницата. Отключи портата и натисна старомодния ключ за осветлението. Прашна крушка хвърли мъждива светлина върху стълбите. Кварт трябваше да наведе глава, докато слизаше. Най-долу имаше малка квадратна площадка със стени, покрити с плоски камъни в три реда. Навсякъде имаше огромни петна плесен и въздухът беше изпълнен с миризмата й. На една от стените личеше мраморен герб с девиза „ODERINT DUM PROBENT“. „Да ме мразят, но да ме уважават“, преведе си той. Над герба имаше черен кръст.

— Четиринадесет херцози — каза Грис Марсала зад него.

Гласът й беше приглушен, сякаш мястото я караше да се чувства неловко. Кварт прочете надписите, издълбани върху камъните. Най-старият носеше датите 1472 — 1551. Родрига Брунер Де Лебрия, конкистадор и войн на Христа, първи херцог на Ел Нуево Естремо. Най-новият беше до вратата, между две празни ниши. В гробницата, заета от изследователи, държавници и воини, той беше единственият, който носеше името на жена.

КАРЛОТА ВИКТОРИЯ АМЕЛИЯ

БРУНЕР ДЕ ЛЕБРИЯ И МОНКАДА

1872–1910

Нека бог се смили над душата й!

Кварт прокара пръсти по издълбаните в мрамора думи. Беше напълно сигурен, че пощенската картичка в джоба му е била написана от същата тази жена, десет или дванадесет години, преди да умре. Различните събития и персонажи започваха да се подреждат по някакъв начин. А в средата им като кръстопът, стоеше църквата.

— Кой е бил капитан Халок?

Смутена, Грис Марсала наблюдаваше как пръстите на Кварт докосват името „Карлота“.

— Мануел Халок бил моряк от Севиля, който емигрирал в Америка в края на миналото столетие. Бил пират из Антилите, преди да изчезне в морето по време на войната между Испания и САЩ през 1898 година.

Кварт отново си спомни редовете от картичката: „Идвам тук, за да се моля за теб всеки ден и чакам да се върнеш.“

— Каква е била връзката му с Карлота Брунер?

— Тя полудяла заради него. Или по-скоро заради отсъствието му.

— Какво искате да кажете?

— Това, което казах — монахинята беше заинтригувана от интереса на Кварт. — Или мислите, че тези неща стават само в романите? Историята сякаш е излязла направо от някой евтин любовен сериал. Само че няма щастлив край. Момиче от аристократично семейство се опълчило срещу родителите си, а един млад моряк трънал да търси късмета си в чужбина. Семейството взело мерки да не си разменят писма. Младата жена не мърдала от прозореца и следяла със сърцето си всеки кораб, който минавал по Гуадалкивир — на свой ред Грис Марсала докосна камъка, но веднага отдръпна ръката си. — Не могла да го понесе и полудяла.

Кварт си представи останалите редове от картичката. „На святото място, където ти ми се закле в любов и ме дари с такова щастие.“ Изведнъж изпита силен порив да излезе навън, където слънцето щеше да прогони думите, обещанията и призраците, които той беше разбудил в тази гробница.

— Срещнали ли се някога?

— Да. През 1898 година, малко преди да избухне войната в Куба. Но тя не го познала. Вече никого не познавала.

— И какво направил той?

Очите на жената сякаш се вглеждаха в безбурно море.

— Върнал се в Хавана, точно навреме, за да вземе участие във войната. Но първо оставил годежния дар, който бил донесъл за нея. Двадесетте перли на „Богородица със сълзите“ — тях Мануел Халок събрал за огърлицата, която Карлота Брунер трябвало да носи на сватбата си — тя погледна за последен път към камъка. — Искала да се венчае в тази църква.

Излязоха от криптата и Грис Марсала заключи портата. После включи лампата до олтара, за да може Кварт по-добре да разгледа „Богородица със сълзите“. На гърдите на Девата имаше сърце, пронизано със седем ками, а по лицето й, между короната от звезди и синята мантия, бяха инкрустирани перлите на капитан Халок.

— Има нещо, което не разбирам — каза Кварт, като мислеше за липсата на марка върху картичката. — Преди малко казахте, че им попречили да получават писмата си. И все пак Мануел Халок и Карлота Брунер трябва да са си писали…

Какво е станало с писмата?

Монахинята се усмихна тъжно. Изглежда не й беше приятно да си припомня тази история.

— Макарена ми каза, че ще вечеряте с нея довечера. Попитайте я. Никой не знае повече от нея за трагедията на Карлота.

Тя угаси лампата и олтарът отново потъна в мрак.

* * *

Грис Марсала се изкачи отново на скелето, докато Кварт минаваше през ризницата. Вместо да излезе направо навън, той разгледа църквата. Много потъмняла и повредена картина, изобразяваща Благовещението, висеше на една от стените. Имаше също очукана статуя на свети Йосиф с малкия Исус, разпятие, два разкривени месингови свещника, огромен махагонов скрин и бюфет. Кварт застана в средата на помещението и се огледа, после започна да отваря чекмеджета напосоки. В тях имаше требници, църковна утвар, одежди. В бюфета намери два бокала, дарохранителница, старинен месингов съд за причастие и половин дузина филони. Затвори чекмеджетата, без да пипа нищо. Очевидно енорията не беше богата.

Ризницата имаше две врати. През едната от тях се влизаше в малкия параклис с изповедалнята. Другата врата водеше към площада през тесен коридор, от който се влизаше в жилището на свещеника. Една стълба водеше към площадка, осветена от прозорец на покрива. Кварт погледна часовника си. Знаеше, че отец Феро и отец Оскар са в двореца на архиепископа на делова среща, която за удобство беше предложена от самия Кварт. Ако всичко беше наред, имаше половин час на разположение.

Изкачи се бавно по скърцащите дървени стъпала. Вратата най-горе беше заключена, но да се справя с подобни препятствия беше част от работата му. Най-трудната ключалка, с която Кварт се беше сблъсквал по време на кариерата си, беше в Дъблин, в дома на един ирландски епископ. Тя имаше комбинация от цифри и букви и той трябваше да разгадае кода пред самата врата, на светлината на фенерчето си, като използваше скенер, свързан с лаптопа му. Епископът, розовобузест и червенокос дребен човечец на име Мълкахи, по-късно беше набързо призован в Рим. Там бузите му пребледняха, когато безжалостният монсиньор Спада му показа копия от цялата му кореспонденция с членовете на ИРА — писмата, които епископът неразумно беше запазил, бяха подредени хронологично зад томовете на „Summa Teologica“ („Същността на теологията“ /лат./ — (Б. р.) ) на един рафт от библиотеката му. Тази случка укроти националистическия жар на монсиньор Мълкахи и убеди специалните екипи на SAS (Британски специални части за борба с тероризма — (Б. пр.)) , че вече не е необходимо да го елиминират физически. Според сведенията, получени от информатори на ИВД, тази твърде драстична стъпка беше планирана на стойност десет хиляди лири от Форин Офис поради предстоящото посещение на епископа при неговия колега, епископът на Лондондери. Операция, за която британците лукаво възнамеряваха да обвинят лоялистките парамилитаристи (Протестантска военизирана организация — (Б. пр.)).

Ключалката на вратата на дон Приамо Феро, старомодна и обикновена, не представляваше проблем. След бърз оглед, Кварт извади от джоба си тънко метално острие и го пъхна в отвора. Завъртя го леко, без да напъва, докато не почувства няколко леки прещраквания. Тогава завъртя дръжката и отвори вратата.

Вървеше по коридора и се оглеждаше. Жилището беше скромно и се състоеше от две спални, кухня, баня и малка всекидневна. Кварт започна с всекидневната, но не намери нищо интересно, освен една снимка в чекмеджето на бюфета. Беше направена с „Полароид“ и качеството беше лошо. На нея се виждаше вътрешен двор на андалуска къща. Подът му беше украсен с мозайка, наоколо имаше съдове с цветя и керамичен фонтан. Дон Приамо Феро в обичайното си черно расо седеше на маса за закуска или може би следобеден чай. До него имаше две жени — едната беше възрастна дама, облечена в малко старомодни летни дрехи, а другата — Макарена Брунер. И тримата се усмихваха към апарата. Кварт виждаше за пръв път отец Феро усмихнат и старият свещеник изглеждаше съвсем различен от човека, когото беше срещнал в църквата и в кабинета на архиепископа. Усмивката го подмладяваше, смекчаваше твърдия израз на черните му очи и упоритата брадичка, небръсната както обикновено. Караше го да изглежда кротък и тъжен. По-невинен, по-човечен.

Кварт сложи снимката в джоба си и затвори чекмеджето. Отиде до портативната пишеща машина на малкото бюро и свали калъфа й. С професионален рефлекс сложи лист хартия и натисна няколко клавиша. Така щеше да има мостра, в случай, че му се наложи да идентифицира нещо написано на тази машина. Той сгъна листа и го прибра при снимката. На бюфета имаше наредени двадесетина книги. Прегледа ги, прелисти някои от тях и провери дали зад тях няма нещо скрито. Всички бяха на религиозни теми и често четени — литургиятата, „Катехизис“ — издание от 1992 година, два тома латински цитати, „Речник на религиозната история на Испания“, „История на философията“ от Урданос и тритомната „История на испанската ерес“ на Менендес и Пелайо. Кварт не очакваше да срещне тук подобна книга. Беше изненадан и от няколко книги по астрономия. Прелисти ги с любопитство, но не намери нищо важно. Останалите книги не представляваха интерес, освен може би единственият роман между тях — много старо издание с меки корици на „Адвокатът на дявола“. Кварт мразеше бестселърите на Морис Уест с неговите измъчени свещеници. Един абзац беше подчертан с химикалка:

„…ти, аз и другите като нас твърде отдавна се отдалечихме от свещеническия си дълг. Изгубихме връзка с хората, които ни свързват с Бога. Превърнахме Вярата в интелектуална концепция, безплодно утвърждаване на религията, защото не я виждаме да се проявява в живота на обикновените хора. Забравихме съжалението, страха и любовта… Работим заради канона, а не от милосърдие.“

Остави обратно романа и провери телефона. Беше свързан неподвижно, по старомодния начин. Нямаше къде да се включи модем. Излезе от стаята, като остави вратата точно както я беше заварил, под ъгъл от 45 градуса, и тръгна по коридора към спалнята, която предположи, че е на отец Феро. Миришеше на застояло, на свещеническа самота. Стаята беше съвсем обикновена, с прозорец, който гледаше към площада. Имаше желязно легло с разпятие над него и гардероб с огледало. Видя на нощното шкафче молитвеник, а на пода — чифт стари чехли и нощно гърне. Усмихна се. В гардероба намери черен костюм и расо в не по-добро състояние от онова, което отец Феро носеше всеки ден, няколко ризи и бельо. Една от малкото лични вещи беше жълтеникава фотография в дървена рамка. На нея се виждаха мъж и жена — приличаха на селяни, облечени в неделните си дрехи — които стояха до един свещеник. Въпреки черната коса и сериозното младежко лице, Кварт лесно разпозна свещеника на „Богородица със сълзите“. Снимката беше много стара и избледняла. Сигурно беше правена преди четиридесет години. Изразът на тържествена гордост върху лицата на мъжа и жената, на чиито рамене младият духовник беше сложил ръце, подсказваше, че снимката е била направена в чест на ръкополагането му.

Другата спалня, без съмнение беше на Оскар Лобато. На стената имаше литография на Йерусалим, гледан от Маслинения връх и плакат от „Волния ездач“ с Питър Фонда и Денис Хопър на мотоциклети. Кварт видя също ракета за тенис и чифт спортни обувки в ъгъла. Нямаше нищо интересно нито на нощното шкафче, нито в гардероба, затова претърси бюрото до прозореца. Намери няколко листа хартия, книги по теология, история на Църквата, „Моралната доктрина“ на Ройо Марин, „Патристика“ на Алтанер, петте тома на „Мysterium Salutis“, обемното есе „Свещеници“ от Йожен Друърман, електронен хронометър за шах, пътеводител на Ватикана, пакетче антихистаминови хапчета и старо издание на едно от приключенията на Тинтин, „Скиптърът на Отокар“. А в чекмеджето като награда за търпението си откри двадесет страници върху свети Йоан Кръстител, разпечатани с шрифт New Courier, както и пет пластмасови кутийки с дискети.

Можеше да е Висперас, можеше и да не е. Това беше доста неубедително доказателство. Трябваше да прегледа доста материали, осъзна раздразнен Кварт, докато набързо преравяше кутиите. Налагаше се да намери начин да се върне и копира съдържанието на дискетите върху хард диска на лаптопа си, за да може по-късно на спокойствие да ги претърси за улики. Копирането щеше да му отнеме час, затова трябваше да намери друг начин да отстрани свещениците от пътя си.

Усещаше горещината на слънцето през завесите и се потеше под лекото си черно сако от тънък вълнен плат. Попи челото си с хартиена кърпичка, после я смачка на топка и я сложи в джоба си. Върна дискетите на мястото им и затвори чекмеджето, като се чудеше къде държи отец Оскар компютъра си. Един хакер имаше нужда от много мощен компютър, свързан с леснодостъпна телефонна линия, както и от допълнително оборудване. В това жилище нямаше такива възможности. Независимо дали беше Оскар Лобато или някой друг, очевидно Висперас не беше се свързал оттук.

Кварт се огледа нерешително. Време беше да си тръгва. И точно когато погледна часовника си, дочу стъпки, които се изкачваха. Изведнъж разбра, че проблемите му едва сега започват.

* * *

Перехил затвори и замислено се загледа в телефона. Дон Ибраим току-що му беше позвънил от един бар близо до църквата, за да направи поредния си доклад за движението на всеки от героите на тази история. Лъжливият адвокат и помощниците му приемаха задачата си много сериозно. Даже твърде сериозно, според Перехил. Беше му омръзнало да му се обаждат на всеки половин час и да му докладват, че този свещеник току-що си е купил вестник, или онзи свещеник седи на терасата на бар „Ларедо“ и се наслаждава на вечерния въздух. Дотук единствената ценна информация беше, че Макарена Брунер се е срещнала с емисаря от Рим в хотел „Доня Мария“. Отначало Перехил посрещна новината с недоверие, а после с някакво очаквано удовлетворение. Обзалагаше се, че от това ще излезе нещо интересно.

И като стана дума за обзалагане, през последните двадесет и четири часа, игралните маси му бяха създали нови проблеми. След като плати на дон Ибраим и неговите приятели аванса от сто хиляди песети от трите милиона, които трябваше да получат за цялата работа, помощникът на Панчо Гавира се поддаде на изкушението да използва останалите два милиона и деветстотин хиляди в опити да подобри бедственото си финансово положение. Идеята му хрумна внезапно — рисковано прозрение, че има специални дни и този е един от тях. Имаше някаква доза мавритански фатализъм в андалуската му кръв. Щастието не чука на една и съща врата два пъти, освен ако не направиш нещо, за да привлечеш вниманието му. Това беше единственият съвет, който баща му му даде като малък, в деня преди да излезе за цигари и да избяга със съпругата на месаря. Така че, както ядеше тапас на бара, Перехил внезапно осъзна, макар да се движеше по ръба на пропастта, че ако не действа съобразно инстинкта си, през целия си живот ще съжалява, че не го е направил. Защото той, съюзникът на един от най-силните хора в банка „Картухано“ можеше да е всякакъв — мошеник, мъж, който се срамува от плешивостта си или комарджия, който би продал старата си майка, шефа си или бившата жена на шефа си срещу един талон за бинго, но само представата за звука на въртяща се рулетка го правеше смел като лъв. Ето защо същата вечер Перехил си сложи чиста риза и вратовръзка на морави и червени цветя и се запъти към казиното като грък към Троя. Почти успя и това говори много за интуицията му като постоянен посетител на игралните маси. Но както е казал Сенека, каквото не е писано, няма да стане. А може никога да не е казвал такова нещо. Двата милиона и деветстотинте хиляди отидоха при другите три милиона. Така че Селестино Перехил остана без стотинка и сенките на Циганина Майрена и Пилето Муелас надвиснаха над него като черен облак.

Той стана и закрачи из малкия си кабинет, пълен с фотокопирни машини и хартия, два етажа над този на шефа му, с изглед към Аренал и Гуадалкивир. Оттук можеше да види Златната кула, моста „Сан Телмо“ и двойките, които се разхождаха край реката. Макар и по риза и с включен климатик, не можеше да диша. Затова отиде да вземе бутилката и малко лед и пресуши чаша уиски на един дъх. Чудеше се колко още ще може да изкара по този начин.

Една изкусителна идея взе да се оформя в ума му. Нищо определено все още, но можеше да му осигури известна ликвидност и време да си поеме дъх. Пак щеше да си играе с огъня, но истина беше, че нямаше особен избор. Главното беше да се убеди, че Панчо Гавира никога няма да открие, че помощникът му играе двойна игра. Ако Перехил успееше да запази в тайна как историята е стигнала до пресата, тази работа можеше да му донесе още много пари. Високият свещеник беше много по-фотогеничен от Коро Маестрал.

Докато бавно обмисляше идеята, той отиде до бюрото и потърси тефтерчето си с адреси. Пръстът му намери телефона, който и преди беше избирал. Изведнъж той рязко затвори тефтерчето, сякаш се бореше с изкушението. „Ти си долен плъх“, каза си с искреност, твърде нехарактерна за неговия тип. Но бившият детектив не се безпокоеше за морала си, а защото знаеше, че някои лекарства, когато са предозирани, могат да те убият. Макар че дълговете също могат да станат причина за смъртта ти, особено ако са за сметка на най-опасния лихвар в Севиля. Затова, след като отново претегли нещата, той отвори тефтерчето и намери номера на списание „Q&S“. Какво има да губя, помисли си. Някога някой беше казал, че предателството е просто въпрос на време, а за Перехил времето изтичаше. Но не беше честно да наричат това предателство. Той просто се опитваше да оцелее.

* * *

— Какво правите тук?

Не бяха задържали отец Оскар достатъчно дълго в двореца на архиепископа. Сега той стоеше в коридора с враждебен вид и препречваше пътя на Кварт. Пратеникът се усмихна студено, като с мъка прикри раздразнението и объркването си.

— Просто оглеждах наоколо — каза той.

— Така изглежда.

Отец Лобато продължи да кима, сякаш отговаряше на собствените си въпроси. Носеше черна тениска с якичка, сиви панталони и спортни обувки. Кожата му беше бледа, макар че в момента беше поруменял от тичането по стълбите. Беше значително по-нисък от Кварт и не изглеждаше много силен. Външността му (от автобиографията му Кварт знаеше, че е на 26 години) подсказваше, че прекарва повече време над книгите, отколкото във физически упражнения. Но изглеждаше ядосан, а Кварт знаеше, че никога не бива да подценяваш човек в такова състояние. Очите зад очилата бяха изпълнени с ярост, русата коса падаше върху челото му, а юмруците му бяха стиснати.

Кварт не можеше да се измъкне по никакъв начин от бъркотията, затова вдигна ръка успокояващо и се обърна настрани, сякаш щеше да излезе в тесния коридор. Но отец Оскар мина вляво и отново препречи пътя му. Пратеникът от Рим разбра, че нещата са отишли много по-далеч, отколкото би искал.

— Не ставайте глупав — каза той и разкопча копчето на сакото си.

Още не беше завършил изречението си и отец Оскар го удари сляпо, но яростно, освободил се от християнското си смирение. Но Кварт отстъпи бързо и ударът не го улучи.

— Това е нелепо — запротестира той.

Беше вярно. Нямаше причина, която да си заслужава боя. Кварт вдигна и двете си ръце в умиротворителен жест. Но противникът му, все още бесен, отново се опита да го удари. Този път ударът го засегна в челюстта. Беше слаб, но Кварт се ядоса. Помощник-свещеникът изглежда смяташе, че в живота хората се бият също като по филмите. Не че Кварт беше голям експерт по тези въпроси, но работата му беше наложила да усвои известни умения, необичайни за свещеник. Нищо зрелищно, просто няколко трика, които да го измъкват от трудни ситуации. Така че той ритна зачервения и задъхан младеж в слабините.

Отец Оскар замръзна на място с израз на пълно изумление. Кварт знаеше, че ритникът ще постигне пълното си въздействие след пет секунди, затова го удари и зад ухото, не много силно, само колкото да се убеди, че няма да му посегне отново. Помощникът падна на колене, подпря дясното рамо и главата си на стената, и се загледа втренчено в очилата си, които лежаха невредими върху покрития с плочки под.

— Съжалявам — каза Кварт, като потриваше ожулените си кокалчета.

Наистина съжаляваше и се притесняваше, че не беше успял да предотврати тази абсурдна сцена: двама свещеници да се бият като хулигани. Младостта на съперника само увеличашаваше неудобството му.

Отец Оскар не мърдаше. Със зачервено лице и затруднено дишане, той все още се взираше късогледо в очилата си на пода. Кварт ги взе и му ги подаде, после го прегърна през раменете и му помогна да се изправи. След като го заведе в хола, помощник-свещеникът, все още превит от болка, се отпусна върху покритото с изкуствена кожа канапе върху купчината списания „Ню Лайф“. Кварт му донесе чаша вода от кухнята и отец Оскар я изпи на един дъх. После сложи очилата си. Едно от стъклата беше замъглено. Потта беше залепила русата коса върху челото му.

— Съжалявам — каза отново Кварт.

Помощник-свещеникът кимна едва-едва, втренчен в някаква точка в пространството, и отметна косата от челото си. Изглеждаше наистина жалък. Очилата се бяха смъкнали на носа му и лицето му беше много бледо. Явно беше под голямо напрежение, за да изгуби контрол.

— Просто си вършех работата — каза Кварт колкото можеше по-кротко. — Нищо лично.

Отец Оскар кимна отново, като отбягваше очите му.

— Изгубих си ума — каза той разстроен.

— Аз също — каза Кварт усмихнат, като се опитваше да успокои наранената гордост на младежа. — Но бих искал да изясня нещо — не дойдох тук, за да преследвам някого. Просто се опитвам да разбера.

С ръка на челото, като все още избягваше погледа му, отец Оскар го попита какво по дяволите си мисли, че ще разбере, като рови из вещите на хората.

Като се опитваше да говори колкото се може по-приятелски, Кварт му разказа за хакера и съобщението до Рим. Докато говореше, се разхождаше напред-назад. После спря пред младия свещеник.

— Някои смятат — каза му с тон, от който се подразбираше, че той не е между тях — че вие сте Висперас.

— Това е абсурдно.

— Но възрастта, квалификацията, интересите ви — всичко съвпада с профила… — той отново се подпря на масата. — Разбирате ли от компютри?

— Колкото всички други.

— Ами тези кутии с дискети?

Помощник-свещеникът примигна.

— Това са лични вещи. Нямате право.

— Разбира се, че нямам — Кварт успокояващо вдигна ръце, — но бихте ли могъл да ми кажете къде е компютърът ви?

— Това няма значение.

— Мисля, че има.

Сега отец Оскар изглеждаше по-решителен и по-малко унизен.

— Слушайте — каза той, — тук се води война и аз избрах на коя страна да воювам — той изправи гръб и погледна Кварт в очите. — Дон Приамо е добър и честен човек. Другите не са. Това е всичко, което мога да кажа.

— Кои други?

— Всички. От хората в банката до архиепископа — той се усмихна за пръв път, но усмивката му беше изпълнена с гняв. — Включително онези, които са ви изпратили от Рим.

Кварт не реагира, тази групова обида не го засягаше. Ако, разбира се, Рим беше неговият отбор.

— Добре — каза той спокойно. — Ще приема, че всичко това се дължи на младостта ви. На вашата възраст животът е много драматичен. Привличат ви идеите и изгубените каузи.

Помощник-свещеникът го погледна презрително.

— Станах свещеник именно заради идеите — каза той, сякаш се чудеше каква ли е била мотивацията на Кварт. — А „Богородица със сълзите“ още не е изгубена кауза.

— Но ако някой спечели, това няма да бъдете вие. Вас ви прехвърлят в Алмерия…

Младежът отбранително се изправи още повече.

— Може би това е цената, която трябва да платя за достойнството и чистата си съвест.

— Красиви думи — каза Кварт. — Значи сте готов да захвърлите на боклука блестящата си кариера. Наистина ли си струва?

— Какво ще спечели човек, ако завладее целия свят, но изгуби душата си?

Помощник-свещеникът погледна Кварт твърдо, сякаш този аргумент беше необорим. Пратеникът едва се сдържа да не му се изсмее в лицето.

— Не виждам какво общо има душата ви с тази църква — каза той.

— Вие не виждате много неща. Например че някои черкви са по-необходими от други. Може би заради това, което носят в себе си или символизират. Някои черкви са убежища.

Кварт си спомни, че отец Феро беше използвал точно същия израз по време на срещата им в офиса на Корво.

— Убежища — повтори той.

— Да.

— От какво?

С лице към Кварт, отец Оскар се изправи и с мъка отиде до прозореца. Дръпна завесите, за да влезе въздух и светлина.

— От нашата Свята майка, Църквата — каза той накрая. — Толкова католическа, апостолическа и римска, че е забравила първоначалното си предназначение. По време на Реформацията изгубила половината от Европа, а през XVIII век отлъчила Разума. Сто години по-късно изгубила работниците, защото те осъзнали, че тя е на страната на господарите и потисниците. А сега, в края на това столетие, губи младите хора и жените. Знаете ли как ще свърши това? Накрая само мишките ще се гонят в кръг из църквите.

Отец Оскар замълча. Кварт чуваше дишането му.

— Най-важното е — продължи помощник-свещеникът, — че някои църкви ни позволяват да се защитим от това, дето дошъл да ни наложите — подчинение и мълчание. — Той съзерцаваше портокаловите дръвчета на площада. — В семинарията осъзнах, че цялата система се базира на привидности и безскрупулна игра на амбиции. По време на обучението се сближаваш с хора, само ако могат да помогнат на кариерата ти. Много скоро си избираш учител, приятел, епископ, който ще те покровителства — отец Оскар тихичко се засмя. Сега не изглеждаше толкова млад. — Мислех, че има само четири поклона, които свещеникът прави пред олтара, докато срещнах свещеници, които бяха специалисти в стотици видове. Аз самият бях такъв. Хората чакаха знак от нас и когато не им го давахме, падаха в ръцете на хиромантите, астролозите и останалите шарлатани, които унищожават духа. Но когато срещнах дон Приамо, разбрах какво значи вяра. Вярата дори няма нужда от съществуването на Бог. Тя е сляп скок в нечия утешителна прегръдка. Тя е утеха пред лицето на безмисления страх и страдание. Детското упование в ръката, която ще те изведе от мрака.

— Казвали ли сте това на много хора?

— Разбира се. На всеки, който иска да го чуе.

— Мисля, че ще си имате неприятности.

— Вие знаете най-добре от всички, че вече имам. Бих могъл да започна отначало някъде другаде. Само на двадесет и шест години съм. Но няма да изоставя свещеничеството. Ще се боря, където и да ме изпратят… — той решително погледна Кварт. — Знаете ли какво? Мисля, че всъщност много ми харесва да бъда трън в очите на Църквата.

* * *

Панчо Гавира се облегна в черното си кожено кресло, загледан в екрана на компютъра. Съобщението в електронната му поща гласеше:

„Те си поделиха дрехите му и хвърлиха жребий за тях, но не успяха да разрушат Божия храм. Камъкът, който строителите отхвърлиха, стана крайъгълен. Той напомня за онези, които бяха изтръгнати от ръцете ни.“

За негово учудване, натрапникът беше вкарал и безобиден вирус: дразнещо бяло топче, което скачаше по екрана и се размножаваше. Когато две топчета се сблъскваха, избухваха в облак с форма на гъба и после всичко започваше отначало. Гавира не се притесняваше — вирусът можеше да бъде обезвреден. Компютърният отдел на банката вече работеше върху това и проверяваше дали няма скрити други, по-страшни вируси. Това, което го безпокоеше, беше колко лесно хакерът — банков служител или просто шегаджия — беше промъкнал подскачащите топчета и странния цитат от Евангелието, който навярно беше алюзия за операцията, свързана с „Богородица със сълзите“.

Като се опитваше да мисли за нещо по-весело, вицепрезидентът на „Картухано“ отмести поглед от компютъра към картината, която висеше върху централната стена на кабинета му. Беше от Клаус Патен и струваше много. Придоби я преди малко повече от месец заедно с останалите акции и притежания на банка „Пониенте“. Старият Мачука не обичаше модерното изкуство, затова Гавира я присвои, когато разпределяха плячката. В миналото генералите се увивали н знамената, пленени от неприятелят и картината на Клаус Патен напомняше за тях: беше с размера на армейски флаг — 2,2 х 1,8 м, кобалтово синя, пресечена диагонално от една червена и една жълта линия. Наричаше се „Мания № 5“ В продължение на тридесет години беше висяла над събранията на борда в банката, наскоро погълната от „Картухано“. Трофей за победителя.

Победителят. Гавира едва не каза думата на глас. Но лицето му беше намръщено, когато се обърна отново към компютъра, чийто екран вече беше покрит с малки топчета, скачащи във всички посоки. В този миг две от тях се сблъскаха и изпуснаха облак дим. Буум! После всичко започна отначало. Разгневен, Гавира завъртя стола си на сто и осемдесет градуса — с лице към огромния прозорец, който гледаше към бреговете на Гуадалкивир. В своя свят той трябваше да се движи неуморно като тази малка топка. Ако за миг останеше неподвижен, ставаше уязвим като ранена акула. Старият Мачука, винаги спокоен и коварен, веднъж му беше казал: „Това е като карането на колело — спреш ли да въртиш педалите, падаш“.

Съдбата на Панчо Гавира беше да върти педалите, да открива нови пътища, непрестанно да атакува противниците си, истински или измислени. Всяко препятствие го пришпорваше, всяка победа водеше до нова битка. Така вицепрезидентът на банка „Картухано“ плетеше мрежата на своите амбиции. Той веднага щеше да разпознае своята крайна цел, когато я достигнеше. Стига това да станеше.

Излезе от електронната поща, набра паролата си и влезе в личния файл, до който само той имаше достъп. Там, далеч от любопитни очи, се намираше секретният доклад, който можеше да му докара сериозни неприятности. Възложен от членовете на борда, които не желаеха Гавира да наследи Октавио Мачука като президент на „Картухано“, той беше подготвен от частна агенция за финансова информация и представляваше смъртоносно оръжие. Заговорниците възнамеряваха да го представят на срещата следващата седмица. Не знаеха, че срещу значителна сума Гавира беше успял да се сдобие с копие.

* * *

СТРОГО ПОВЕРИТЕЛНО

Резюме на вътрешното разследване, на банка „Картухано“ относно сделката „Пуерто Тарга“ и други.

В средата на миналата година беше отбелязано необичайно нарастване на резервите на банката и съответно на вътрешнобанковия дефицит от предишните месеци. Вицепрезидентът Фулгенсио Гавира (който е облечен във всички пълномощия, освен онези, които по-добре да няма) твърди, че въпросните натрупвания са се получили принципно в резултат на финансирането на „Пуерто Тарга“ и нейните акционери, но че това са специфични, провизионални трансакции, които ще се нормализират при предстоящата продажба на компанията „Пуерто Тарга“ на една чуждестранна групировка („Сън Кафер Али“, със саудитски капитал). Продажбата ще донесе значителна печалба на акционерите и голяма комисиона за „Картухано“. Продажбата е оторизирана от Областния съвет на Андалусия и Министерския съвет.

„Пуерто Тарга“ е компания с първоначален акционерен капитал пет милиона песети. Целта й е създаването на игрище за голф и селище от луксозни вили с малко пристанище в един резерват, близо до Националния парк Кото де Доняна. Наскоро административните забрани за строителство в резерватите бяха внезапно отменени от Областния съвет на Андалусия. Преди това оттам се противопоставиха на проекта. 78% от акциите на компанията бяха закупени от банката по молба на вицепрезидента (Гавира), което доведе до вдигането на стойността им и нарастване на капитала на девет милиарда песети. Другите 22 % останаха в частни ръце и имаме основания да смятаме, че компанията „Н.Р. Sunrise“ със седалище на антилския остров Сен Бартелеми, която притежава значителен пакет от ак циите, е свързана с Фулгенсио Гавира.

Минава време, а продажбата на „Пуерто Тарга“ все още не е осъществена. Междувременно рискът нараства. От своя страна вицепрезидентът продължава да твърди, че отчетеният вътрешнобанков дефицит е предизвикан отчасти от ликвидацията на авоари, обезценяването на ценни книжа и неиздължени добри кредити, но че продажбата на акциите ще започне съвсем скоро, като осигури по този начин очакваното значително намаляване на дефицита. Но на шето разследване откри, че неговото нарастване се дължи на фактори, умишлено укрити на времето, които могат да се открият само при сериозно проучване. То възлиза на двадесет милиарда песети, от които едва седем се дължат на операцията „Пуерто Тарга“. Вицепрезидентът продължава да твърди, че продажбата на акциите от „Пуерто Тарга“ на „Сън Кафер Али“ ще оправи положението.

Разследването откри, че Пуерто Тарга е част от сложна операция, свързана с разположените в Гибралтар компании, финансирана от основаването си до ден днешен почти. изцяло от банка „Картухано“. Това е било държано в тайна от мнозинството членове на борда. Може да се каже, че компанията е била създадена първо, за да отбележи фиктивна печалба в предишния отчет на банка „Картухано“. Всъщност банката е платила на самата себе си седем милиарда песети, като си е продала „Пуерто Тарга“ посредством гибралтарските компании, действали като подставено лице. Втората цел на компанията е била с нарастването на капитала, предизвикано от предстоящото й продаване на „Сън Кафер Али“ да се възстанови балансът на банката. С други думи, да се възстанови липсата на над десет милиарда песети, източени от банка „Картухано“ за сделките на настоящия й вицепрезидент и да се преодолеят затрудненията, предизвикани от предишните трансакции.

Продажбата, която според сегашния вицепрезидент, ще утрои стойността на компанията, още не е осъществена. Последната дата за това е в средата или края на месец май. Възможно е операция „Пуерто Тарга“ да нормализира вътрешната ситуация на банка „Картухано“, както предрича вицепрезидентът. Но засега е ясно, че системните заблуди по отношение на действителната ситуация са доказателство за укриване на факти в декларацията за печалбата на банка „Картухано“. Това означава, че през последната година бордът е бил в неведение относно рисковете на ситуацията и липсата на положителни резултати, както и за грешките в управлението и нередностите, макар че откровено казано не можем да виним за всичко само вицепрезидента.

Някои от методите, използвани за прикриване на действителното положение са следните: френетично търсене на нови и скъпи източници на финансиране, двойно счетоводство и нарушение на банковите закони; както и рискове, които — ако очакваната продажба на „Пуерто Тарга“ на „Сън Кафер Али“ (според предварителни слухове на стойност 180 милиона долара) не се осъществи — ще нанесат сериозен удар на банка „Картухано“ и ще предизвикат обществен скандал, като навредят на добрите отношения на банката с нейните акционери, повечето от които са консервативни по природа и имат малки дялове.

Колкото до нередностите, за които е директно отговорен сегашният вицепрезидент, разследването откри пълна липса на финансово благоразумие. Значителни суми са били изплатени на професионалисти и частни лица без нужната документация. Тук влизат случаи на заплащане на обществени лица и институции, което може да бъде описано само като подкуп. Разследването откри също, че вицепрезидентът се е намесвал в трансакции с клиенти и макар да липсват доказателства, вероятно е получил комисиона за това.

Поради гореизказаните причини и като пренебрегнем пропуските в мениджмънта, ясно е, че провалът на операцията „Пуерто Тарга“ ще постави банка „Картухано“ в сериозно затруднение. Друга причина за загриженост е възможният отрицателен ефект, който информацията за операциите, провеждани от вицепрезидента във връзка с църквата „Богородица със сълзите“ и целият проект „Пуерто Тарга“ може да има върху общественото мнение и традиционните консервативни клиенти-католици от средната класа, които са опора на банката.

 

В общи линии всичко беше вярно. През последните две финансови години Гавира беше принуден непрестанно да жонглира, за да представи управлението на банката под свое ръководство в благоприятна светлина. Беше я поел, съсипана от консервативна политика без въображение. „Пуерто Тарга“ и други подобни операции бяха просто начин да спечели време, докато засили позициите си начело на „Картухано“. Беше като да строиш стълба, по която да се изкачваш, но до последното действие, което щеше да осигури положението му, това беше единствената възможна тактика. Трябваха му пространство и кредити, а сделката, свързана с „Богородица със сълзите“ — примамка за саудитците да купят „Пуерто Тарга“ — беше от изключително значение. Тя щеше да превърне северен Санта Крус в първостепенен център за богати туристи. Проектът беше за малък, изключително луксозен хотел, разположен само на петстотин метра от старинната джамия на Севиля — лична прищявка на Кемал Ибн Сауд, брат на краля на Саудитска Арабия и главен акционер на „Сън Кафер Али“. Файлът с всички планове беше защитен с парола в компютъра му, заедно с доклада за неговото управление на банката и няколко други важни документа. Копия на дискети и СВ-ром бяха прибрани в сейфа, който се намираше под картината на Клаус Патен. Не можеше да позволи четирима членове на борда да провалят нещата. Залозите бяха твърде високи.

Погледна отново екрана и се намръщи. Натрапникът и подскачащата топчица го тревожеха. Не беше вероятно, но имаше възможност хакерът да е пробил паролата и да е влязъл във файла. Мисълта за това ядоса Гавира. Не беше приятно да си представиш хакер, който се мотае толкова близо до подобна информация. Както би казал старият Мачука, подсигури се, за да не съжаляваш. Гавира изтри файла.

После се втренчи в сивозелената Гуаладкивир и улица „Бетис“, която минаваше покрай отсрещния бряг. Слънцето блестеше по водата и отблясъците му обкръжаваха компактния силует на Златната кула. Всичко това можеше да бъде негово един ден. Запали цигара и отвори чекмеджето на бюрото си. За стотен път извади списанието със снимките на жена си пред хотел „Алфонсо XIII“ с бикобореца. Отново се почувства болезнено привлечен, докато прелистваше страниците и разглеждаше фотографиите, които вече бяха запечатани в паметта му. Погледна към снимката на Макарена в бяла, смъкната на раменете блуза, поставена в сребърна рамка на бюрото му. Беше я заснел по времето, когато смяташе, че тя е негова — през цялото време, а не само когато се любеха. После нещата се объркаха, започна историята с църквата, Макарена искаше дете, Макарена се отегчаваше в леглото.

Той неспокойно се размърда в кожения си фотьойл. Шест месеца. Спомни си как съпругата му седеше гола на ръба на ваната. Той взимаше душ, без да знае, че никога вече няма да се любят. Тя го погледна както никога преди, сякаш беше непознат. После внезапно излезе и когато Гавира отиде в спалнята по халат, беше облечена и си приготвяше куфара. Не каза нито една укорителна дума. Просто го погледна мрачно и стигна до вратата, преди той да каже или направи нещо. Днес се навършваха шест месеца от онзи ден. И оттогава отказваше да го види.

Той отмести встрани смачканото списание и яростно угаси цигарата си. Ако можеше да смачка така стария свещеник и онази монахиня, която приличаше на лесбийка; пък всички онези попове в изповедалните и катакомбите, да смачка тъмното, ненужно минало и всичко, което усложняваше живота му. Ако можеше да унищожи бедната, проядена от молци Севиля; градът, който с удоволствие му напомняше, че не е нищо друго, освен парвеню в мига, когато дъщерята на херцогиня Ел Нуево Естремо му обърна гръб. Скърцайки със зъби, той повали снимката на съпругата си с опакото на дланта си. В името на бога, дявола или който беше виновен, той щеше да ги накара скъпо да платят за унижението му. Първо му бяха отнели съпругата, а сега се опитваха да му вземат църквата и бъдещето.

— Ще ви унищожа! — Той изплю яростно думите. — Всички до един!

Изключи компютъра и загледа как светлият правоъгълник на екрана трепна и изчезна. Панчо Гавира нямаше да се покае заради няколко свещеници по-малко в обращение, получили урок като счупено бедро или нещо подобно. Той вдигна решително телефона.

— Перехил — каза в слушалката, — надеждни ли са твоите хора?

— Стабилни като канари — отвърна помощникът му.

Гавира погледна към рамката на снимката, която лежеше на бюрото. Сега изражението на лицето му беше свирепо — по тази причина си беше спечелил прякора Акулата в андалуските банкови кръгове. Беше време да се действа. Проклетите свещеници щяха да получат добър урок.

— Подпалете църквата — нареди той. — Направи каквото сметнеш за необходимо, за да уредим този въпрос веднъж завинаги.