Артуро Перес-Реверте
Севилското причастие (11)

XI
Сандъкът на Карлота Брунер

Цялата мъдрост на света е събрана

в очите на тези восъчни кукли.

Валери Ларбо, „Стихотворения“

Английският часовник удари десет, когато приключваха с десерта и Крус Брунер предложи да пият кафето навън, в прохладния двор. Кварт предложи ръката си на херцогинята и те излязоха от лятната трапезария, където бяха вечеряли между мраморни бюстове, донесени преди четири века от руините на Италика, заедно с мозайката в централния двор. Във външната галерия с декоративния таван, прадеди с бели жаба и черни дрехи гледаха мрачно от рамките си преминаването на Кварт и херцогинята. Облегната на ръката му, старата дама, облечена в черна копринена рокля с малки бели цветя около врата и китките, ги изброяваше: адмирал, генерал, губернатор на Нидерландия, вицекрал на Западните Индии. Те преминаваха покрай лампите от Кордова — стройната сянка на свещеника до дребната, прегърбена сянка на херцогинята, между сводовете на галерията. А зад тях, в черна рокля до глезените и сандали, с възглавничка за майка си в ръка, вървеше Макарена и се усмихваше.

Кварт седна между двете жени до облицования с плочки фонтан. Дворът, пълен с цветя, ухаеше на жасмин. След като прислужницата остави подноса, Макарена я освободи и сама сервира кафето върху инкрустираната маса. Черно за Кварт и с мляко за нея, а за майка й — една не много студена кока-кола.

— Това е моят наркотик, както знаете — каза старата дама. — Лекарите не ми позволяват да пия кафе.

— Мама спи много малко — каза Макарена на Кварт. — Ако си легне рано, се събужда в три или четири сутринта. Кока-колата я държи будна. Всички й го казваме, но тя не си взема бележка.

— Че защо? — попита Крус Брунер. — Тази напитка е единственото нещо от Съединените щати, което ми харесва.

— Харесваш и Грис, мамо.

— Вярно е — призна херцогинята между глътките. — Но тя е от Калифорния, значи е почти испанка.

Макарена се обърна към Кварт.

— Херцогинята мисли, че в Калифорния земевладелците още носят старинни костюми, покрити със сребърни копчета, а Зоро защитава бедните.

— Не е ли така? — попита Кварт развеселен.

Крус Брунер енергично кимна.

— Така би трябвало да бъде — каза тя. — Все пак, Макарена, твоят пра-пра-прадядо Фернандо е бил губернатор на Калифорния, преди да ни я отнемат.

Тя говореше с цялото самочувствие на своя произход, сякаш Калифорния е била отнета директно от нея или семейството й. Имаше нещо необикновено в смесицата от фамилиарност, учтивост и малко високомерна толерантност, с които херцогинята се отнасяше към хората. Кварт погледна сбръчканите й ръце и лице, покрити с петна, повехналата й кожа, бледите следи от червило по устните, бялата коса, перлената огърлица и ветрилото, украсено от Ромеро де Торес. Малко бяха жените като нея. Той беше срещал някои от тях — самотни стари дами, които разнасяха изгубената си младост и носталгията по Лазурния Бряг; матрони от древни италиански родове, съсухрени реликви от Централна Европа с австро-унгарски презимена, благочестиви испански дами. Крус Брунер беше от последната категория. Техните дъщери и синове бяха или безпарични лентяи, храна за жълтата преса, или работеха от девет до пет в кантори и банки, държаха винарни, магазини и модерни нощни клубове — забавляваха финансистите и политиците, от които зависеше препитанието им. Учеха в Америка, посещаваха повече Ню Йорк, отколкото Париж или Венеция, не можеха да говорят френски и се женеха за разведени, манекени или парвенюта. По време на вечерята Крус Брунер беше говорила за това със закачлива усмивка. Също като китовете или тюлените, каза тя, принадлежа към един застрашен вид — аристокрацията.

— Някои светове не рухват със земетресение или голяма катастрофа — каза сега старата дама и погледна със съмнение Кварт, като се чудеше дали той я разбира, — а издъхват спокойно, с тиха въздишка. — Херцогинята нагласи възглавницата зад гърба си и за няколко мига се заслуша в песента на щурците в градината. Нежно сияние в небето предшестваше изгрева на луната. — Спокойно — повтори тя.

Кварт погледна към Макарена, която седеше с гръб към светлината от галерията и половината й лице беше в сянка. Косата й се беше разпиляла по рамото. Краката й бяха кръстосани и под черната рокля се виждаха голите й ходила, обути в сандали. Огърлицата от слонова кост блестеше на шията й.

— Това не се отнася до „Богородица със сълзите“ — каза той. — Нейното сбогуване с този свят не е никак спокойно.

Макарена не каза нищо.

— Не всички светове изчезват по свое желание — прошепна старата херцогиня.

— Вие нямате внуци — каза Кварт. Искаше да го каже неутрално и небрежно, но прозвуча заядливо, дори грубо.

— Така е, нямам — отвърна Крус Брунер и се обърна към дъщеря си.

Макарена се приведе напред и в лунната светлина Кварт видя, че е ядосана.

— Това не е ваша работа — каза му тя накрая с равен глас.

— Може би не е и моя работа. — Херцогинята се притече на помощ на госта си. — Но е жалко.

— Защо да е жалко? — попита остро Макарена. Обърна се към майка си, но гледаше Кварт. — Понякога е по-добре да не оставяш нищо след себе си. — Тя раздразнено дръпна стола си назад. — Войниците, които отиват на война, без да оставят нищо зад себе си, са щастливи. Няма за кого да се тревожат или да страдат.

— Както някои свещеници — каза Кварт с очи, приковани в нея.

— Може би — засмя се Макарена. Смехът й беше горчив, липсваше му естественото искрено звучене. — Сигурно е чудесно да нямаш отговорности, да бъдеш егоист. Да избереш кауза, която обичаш или която те удовлетворява, както е направила Грис. Или като вас. Вместо да наследиш една кауза или тя да ти бъде наложена.

Крус Брунер обви пръсти около ветрилото си.

— Никой не те е принудил да се замесваш в тази работа около църквата, скъпа — каза тя. — Нито да превръщаш това в своя лична война.

— Моля те. Ти знаеш по-добре от всички, че понякога човек няма избор. Че ако отвориш сандъка, може би ще трябва да платиш за това… Животът на някои хора е управляван от призраци.

Херцогинята рязко отвори ветрилото си.

— Чухте ли я, отче? Кой казва, че романтичните героини са изчезнали? — Тя си повя с ветрилото, като гледаше разсеяно ожулените кокалчета на Кварт. — Но само младите са обезпокоявани от духове. Наистина, с времето призраците се умножават, но все по-малко те притесняват — болката се превръща в меланхолия. Моята сега е съвсем слаба. — Тя посочи към мавританските арки на двора, фонтана и изгряващата луна. — Те вече не ми причиняват мъка. — После се обърна към дъщеря си. — Само ти го правиш. Мъничко.

Старата дама наклони глава на една страна, също като Макарена, и Кварт внезапно откри чертите на дъщерята в лицето й. За миг той видя как ще изглежда красивата жена до него след тридесет или четиридесет години. Всичко отминава, помисли Кварт. И всичко свършва.

— За известно време бракът на дъщеря ми ме обнадежди — продължи Крус Брунер. — Утеши ме, защото знаех, че рано или късно ще я напусна. Октавио Мачука и аз бяхме съгласни, че Панчо е идеален: умен, красив, с голямо бъдеще… изглеждаше много влюбен в Макарена и съм сигурна, че все още е, независимо от всичко, което се случи. — Тя присви почти несъществуващите си устни. — Изведнъж всичко се промени. Дъщеря ми напусна брачното огнище и се върна да живее с мен.

Кварт довърши кафето си и остави чашата на масата. Усещаше, че непрестанно се докосва до истината, но не може да я разбере.

— Не смея да попитам защо — каза той.

— Не смеете. — Херцогинята си повя и го погледна закачливо. — Нито пък аз. По всяко друго време бих го сметнала за голямо нещастие, но вече не знам кое е най-доброто. Аз съм предпоследната от моя род, годините ми са почти три четвърти век и имам галерия, пълна с портрети на прадеди, от които никой не се бои, не уважава, нито дори помни.

Сега луната беше точно в центъра на правоъгълника небе над главите им. Крус Брунер помоли да угасят лампите. Светлината беше сребристосиня с бели оттенъци — шарките на плочките, столовете и мозайката на пода се виждаха така ясно, сякаш беше ден.

— Като че ли преминаваме някаква граница — каза тя. — Светът изглежда различен от другата страна.

— Какво има от другата страна? — попита той.

Старата дама го погледна с шеговита изненада.

— Притесняващо е, когато такъв въпрос идва от свещеник. Жените от моето поколение винаги са мислели, че свещениците имат отговор за всичко. Когато попитах стария си изповедник как да реагирам на изневерите на съпруга си, той винаги ми казваше да ги приема, да се моля и да посветя страданието си на Исус. Според него, личният живот на Рафаел и моето спасение бяха абсолютно различни неща и едото нямаше нищо общо с другото.

Кварт се чудеше какъв ли съвет беше дал отец Феро на Макарена за брака й.

— Когато наближим границата — продължи Крус Брунер — изпитваме особено, безстрастно любопитство. И нежна толерантност към онези, които ще дойдат тук рано или късно, но все още не го знаят.

— Като дъщеря ви ли?

Старата дама се замисли за миг.

— Например — съгласи се тя. После се взря в Кварт, заинтересувана. — Или като вас. Няма винаги да бъдете красив свещеник, който привлича енориашките си.

Кварт се направи, че не чува последната й забележка. Истината сякаш все още му убягваше.

— А какво е мнението на отец Феро за другата страна? — попита той.

Старата дама сви рамене. Разговорът започваше да я отегчава.

— Трябва да попитате него. Не мисля, че той е нежен, нито пък толерантен. Но е честен свещеник, а аз вярвам на свещениците. Вярвам в Светата Римска католическа и апостолическа църква и се надявам да спася душата си във вечността. — Тя потупа по брадичката си със затвореното ветрило. — Дори вярвам в свещеници като вас, които не четат литургия или пък носят джинси и маратонки като отец Оскар. В забравения свят, откъдето идвам, свещеникът означаваше нещо. — Тя се усмихна на дъщеря си. — Макарена много обича дон Приамо, а аз вярвам в Макарена. Обичам да я гледам как води личната си война, макар че дори аз не винаги я разбирам. Тези войни бяха невъзможни, когато бях на нейната възраст.

За втори път от два дни някой възхваляваше честността на отец Феро. Но това противоречеше на доклада за Силас де Ансо. Кварт погледна часовника си.

— В обсерваторията ли е отец Феро? — попита той.

— Много е рано — отвърна Крус Брунер. — Обикновено той идва малко по-късно, около единадесет. Искате ли да го почакате?

— Да. Има няколко неща, за които искам да поговорим.

— Добре. Ще се наслаждаваме по-дълго на компанията ви. — Щурците отново свиреха и старата дама се заслуша, обърнала лице към градината.

— Открихте ли кой е поставил картичката ни в стаята ви?

Кварт извади картичката от джоба си и я сложи на масата.

— Не — каза той, усещайки очите на Макарена върху себе си. — Но сега поне знам какво означава.

— Наистина ли? — Крус Брунер отвори и затвори ветрилото си, после потупа по картичката с него. — В такъв случай, докато чакате дон Приамо, може би е подходящо време да върнем картичката в сандъка на Карлота.

Кварт погледна нерешително към двете жени. Макарена се изправи и зачака с картичка в ръка на фона на луната. Той стана и я последва през двора и градината.

От гълъбарника се виждаха облаците, които докосваха нежно луната. Градът долу изглеждаше нереален. Като стар сценичен декор покривите на Санта Крус се простираха на тераси, равнини от сянка, прекъснати тук-там от светлината на някой прозорец, далечна улична лампа или тераса с окачено пране — като погребални савани в тъмнината. Осветена, Ла Хиралда се издигаше в далечината, сякаш изрисувана на тъмен фон. Погледната през белите тънки пердета, които се вееха на бриза, камбанарията на „Богородица със сълзите“ изглеждаше съвсем близо, почти досегаема.

— Бризът не идва от реката, а от морето — каза Макарена. — Нощно време се носи от Санлукар. — Тя извади запалката изпод презрамката на сутиена си и запали цигара. Димът се понесе навън през прозореца. Насекоми пърхаха около лампата. — Това е всичко, останало от Карлота Брунер — каза тя, посочвайки отворения сандък в светлината на лампата.

Беше пълен с всевъзможни предмети: лакирани кутийки, нефритени огърлици, порцеланови фигурки, счупени ветрила, много стара и излиняла дантелена наметка за глава, фуркети, корсети с банели от китова кост, чантичка от сребърни халки, театрални бинокли, избелели изкуствени цветя от шапка, албуми със снимки и пощенски картички, стари илюстровани вестници, кутии от кожа и картон, чифт странни дълги ръкавици от червена козя кожа, пожълтели книги с поезия и училищни тетрадки, дървени макари от плетене на дантела, много дълга плитка светлокестенява коса, каталог от Световното изложение в Париж, парче корал, макет на гондола, стар туристически пътеводител за развалините на Картаген, гребен от черупка на костенурка, стъклено преспапие с малко морско конче в него, римски монети още някакви сребърни монети с образите на Исабел II и Алфонсо XII. Тук бяха и писмата — дебела пачка, вързана с панделка. Макарена развърза фльонгата и ги подаде на Кварт. Сигурно бяха. около петдесет: почти две трети бяха писма, а останалите — картички. Мастилото беше избледняло върху чупливата, пожълтяла хартия и на места почти не се четеше. Никъде нямаше пощенски печати. Всички бяха изписани с хубавия, наклонен почерк на Карлота и адресирани до капитан Мануел Халок, пристанище Хавана, Куба.

— Няма ли писма от него?

— Не. — Коленичила до сандъка, Макарена взе няколко писма и ги зачете с цигара между пръстите. — Моят прадядо ги изгарял, когато пристигали. Жалко. Имаме нейните писма, но не и неговите.

Седнал в един от старите фотьойли пред рафтовете книги, Кварт заразглежда картичките. Всички бяха популярни изгледи от Севиля като оставената в неговата стая: мостът на Триана, пристанището със Златната кула и шхуна, закотвена пред нея, плакат за карнавала, репродукция на картина от катедралата. Чакам те, винаги ще те чакам, с цялата ми любов, винаги твоя, чакам да ми се обадиш, с цялата ми любов, Карлота. Той извади едно писмо от плика. Носеше дата единадесети август 1896.

„Скъпи Мануел,

Не мога да се примиря, че не получавам вести от теб. Сигурна съм, че семейството ми крие писмата ти, защото знам, че не си ме забравил. Нещо в сърцето ми, като тихо цъкане на часовник, ми казва, че писмата и надеждите ми достигат своето предназначение. Ще дам това писмо на една прислужница, на която смятам, че мога да разчитам и се надявам, че думите ми ще стигнат до теб. С тях потвърждавам, че те обичам и че ще те чакам винаги, докато най-накрая се завърнеш.

Струва ми се, че е минало толкова много време, откакто замина, любов моя! Времето минава, а аз все още очаквам един от онези кораби, които плават нагоре по реката, да те доведе при мен. Сигурна съм, че животът трябва да бъде щедър към онези, които страдат толкова много, защото вярват в него. Понякога смелостта ме напуска и отчаяно плача, убедена, че никога няма да се върнеш. Че си ме забравил, въпреки обещанието си. Виждаш ли колко несправедлива и глупава мога да бъда?

Винаги те чакам, всеки ден, в кулата, от която гледах как заминаваш. По време на сиестата, когато всички почиват и къщата е тиха, аз се качвам тук, сядам в люлеещия се стол и наблюдавам реката. Много е горещо и вчера ми се стори, че галеоните от картините по стълбището се движат. Сънувах и деца, които играят на плажа. Мисля, че това са добри поличби. Може би точно в този миг ти си ни път към мен.

Върни се скоро, моя любов. Имам нужда да чуя смеха ти, да зърна белите ти зъби и силните ти, загорели ръце. Да видя как ме гледаш по твоя особен начин. Да ме целунеш, както стори веднъж. Върни се, умолявам те. Върни се или ще умра. Усещам, че душата ми вече умира.

С цялата ми любов,

Карлота“

— Мануел Халок никога не прочел това писмо — каза Макарена. — Нито някое от останалите. Тя запазила разума си още шест месеца, после всичко потънало в мрак. Не е преувеличавала, душата й наистина е умирала. Когато най-сетне той дошъл да я види и седнал в двора в синята си униформа със златни копчета, Карлота вече била мъртва. Тя не го познала. Била само една сянка.

Кварт прибра писмото в плика му. Чувстваше се притеснен, че е нарушил интимността на любовните думи, които никога не бяха получили отговор.

— Искате ли да прочетете още? — попита Макарена.

Той поклати глава. Завесите се полюшваха от бриза, който идваше по Гуадалкивир от Санлукар и през тях той зърна църковната кула. Макарена седна на пода, облегна се на сандъка и започна да препрочита някои от писмата. Черната й коса блестеше на светлината на лампата. Кварт се наслаждаваше на извивката на шията й, на загорялата й кожа, на босите крака в кожени сандали. Тя излъчваше такава невероятна топлина, че той трябваше с усилие да се въздържа да не я докосне.

— Вижте това — каза тя и му подаде лист хартия. На него имаше скица на кораб под думите: въоръжен катер „Манигуа“. Под скицата имаше списък на характеристиките на кораба, очевидно преписани от някое периодично издание от онова време с почерка на Карлота.

 

ВЪОРЪЖЕН КАТЕР „МАНИГУА“
Година на построяване, Англия   1886
Водоизместимост                 341
Дължина                         47
Тяга                            2.2
Мощност в к.с.                  1,800
Възли                           22
Далекобойност                   1,800 мили при 10 възела
Оръдия                          2 по 47 (на кърмата)
                                1 от 75 в центъра
Екипаж                          27 души (3x4 стрелци)

 

Макарена му подаде папка, завързана с панделка.

— Това е от по-късно. Дядо ми го сложил в сандъка, след като Карлота умряла. Това е епилогът на историята.

Кварт отвори папката. В нея имаше няколко изрезки от вестници и илюстровани списания, в които се говореше за края на Испанско-Американската война и поражението на флота на 3 юли 1898. На първата страница на „Ла Илустрасион“ имаше гравюра, представяща разбиването на ескадрата на адмирал Сервера. Имаше и страница с описание на битката, карта на бреговата линия на Сантияго де Куба и снимки на командирите и офицерите, убити в битката. Между тях Кварт намери и онази, която търсеше. Отпечатъкът беше с лошо качество и бележка от илюстратора обясняваш, че е е била „нарисувана въз основа на достоверни описания“. На нея се виждаше хубав мъж с тъжни очи и закопчан догоре жакет. Имаше къса коса, големи мустаци и бакенбарди. Беше единственият офицер, облечен в цивилни дрехи и изглежда илюстраторът се беше опитал да подчертае, че този човек не е бил обикновен член на ескадрата на Сервера. Капитанът от търговския флот г-н Мануел Халок Ортега, командир на „Манигуа“. Халок гледаше в пространството, сякаш безразличен към факта, че е в списъка на героите от Куба. Отдолу, на същата страница, имаше следния текст:

„Инфантата «Мария Тереса», след като устоя на концентрирания огън на американската ескадра почти цял час, рухна в пламъци. Междувременно останалите испански кораби отплаваха от пристанището на Сантяго между крепостите Ел Моро и Сокапа и бяха незабавно посрещнати с артилерийски огън от бойните кораби и кръстосвачите на Сампсън, чието превъзходство беше многократно. «Окендо», чийто бакборд беше целият в пламъци, без да може да стреля с оръдията си, с почти напълно унищожени мостик и мачти, с голям брой мъртви и ранени на борда, мина преди своя флагман, който беше обърнал към брега. Неспособен да продължи, поради смъртта на командира си (капитан Ласага), «Окендо» се насочи към сушата една миля по на запад, за да не попадне в ръцете на врага.

Напрегнали моторите си до последно, «Биская» и «Кристобал Колон» плаваха успоредно към брега, притиснати към него от плътен североамерикански огън. Те отминаха унищожените си спътници, оцелелите от които се опитваха да доплуват до брега. Като по-бърз «Колон» мина отпред, докато нещастната «Биская» понесе пълната сила на вражеския огън. Нейният командир, капитан Еулат направи неуспешен опит да атакува бойния кораб «Бруклин». Но «Биская» беше в пламъци и се отправи към сушата под яростния огън на «Айова» и «Орегон». Тогава дойде ред на «Колон» (капитан Диас Мореу). В един часа следобед, преследван от четири американски кораба, беззащитен, тъй като нямаше тежка артилерия, той заседна и беше потопен от екипажа си. Междувременно, без надежда за оцеляване, леките съдове от ескадрата, фрегатите «Плутон» и «Фурор» напуснаха пристанището един след друг. През последните няколко часа към тях се присъедини въоръженият катер «Манигуа», чийто командир, капитан от Търговския флот Халок, отказа да остане в пристанището. Неговият кораб щеше да бъде пленен заедно с града. Осъзнали, че бягството е невъзможно, «Плутон» и «Фурор» се насочиха право към американските бойни кораби и кръстосвачи. «Плутон» (лейтенант Васкес) заседна, след като беше разцепен на две от тежък снаряд, изстрелян от «Индиана», а «Фурор» беше потопен от огъня на «Индиана» и «Глостър». Колкото до лекия, бърз «Манигуа», той напусна пристанището на Сантяго последен, когато брегът беше покрит със заседнали и горящи испански кораби. Издигна черен флаг до испанското знаме и под вражеския огън се насочи направо към най-близкия американски кораб, кръстосвача «Индиана». «Манигуа» плава три мили на зигзаг към кръстосвача под ожесточен огън и потъна в един и двадесет следобед с пробита палуба и изцяло обхванат от пламъци, все още опитвайки да се вклини във врага…“

Кварт върна изрезката обратно в папката и я остави обратно в сандъка при останалите документи. Сега той знаеше към какво гледа капитан Халок на снимката: към оръдията на бойния кораб „Индиана“. Представи си Халок на мостика, заобиколен от артилерийски огън и дим, решен да завърши дългото си пътуване към нищото.

— Разбрала ли е някога Карлота за това? — попита Кварт.

Макарена разлистваше стар албум със снимки.

— Не знам — каза тя. — През юли 1898 тя напълно била изгубила ума си, затова нямаме представа как би реагирала на новините. Все пак, мисля, че са крили от нея. Карлота идвала тук да чака до деня, когато умряла. — Тя му показа страница от албума. На стара снимка с печата на фотографското студио в ъгъла, се виждаше млада жена в светли летни дрехи, която държеше чадър и носеше широкопола шапка с цветя, като тези в санъдка. Фотографията беше много избеляла, но той успя да различи тънки ръце, които държаха ръкавици и ветрило, светлокестенява коса, събрана в кок и бледо лице с тъжна усмивка и блуждаещи очи. Не беше красива, но лицето й беше приятно — мило и нежно. Изглеждаше на около двадесет години. — Може би се е снимала за него — каза Макарена.

По-силен полъх раздвижи завесите и Кварт отново видя камбанарията на „Богородица със сълзите“. За да преодолее неловкостта си, той отиде до един от сводестите прозорци. Съблече сакото си и застана, загледан в силуета на църквата в мрака. Чувстваше се безутешен, както сигурно се е чувствал Мануел Халок, когато излязъл за последен път от Каса дел Постиго и отишъл в църквата, за да остави перлите на Карлота.

— Съжалявам — прошепна той, без да знае защо.

Спомни си студеното докосване до камъка на входа на криптата, пращенето на горящите свещи по време на литургията, аромата на безплодното минало, който се носеше от сандъка.

Макарена застана до него и също се загледа в кулата на „Богородица със сълзите“.

— Сега знаете всичко, което трябва да знаете — каза тя.

Беше права. Кварт знаеше повече от достатъчно и Висперас беше постигнал своята безсмислена цел. Но не можеше да бъде преведено на официалния език на доклада за ИВД. Монсиньор Спада, Негова светлост Йежи Ивашкевич и Негово светейшество папата се интересуваха само от личността на хакера и възможноста от скандал в малката севилска енория. Останалото — животът и историите, които съществуваха между стените на църквата — нямаше значение. Както беше казал отец Оскар, „Богородица със сълзите“ беше твърде далеч от Рим. Както обречената „Манигуа“ на капитан Халок, тя беше само малък кораб, който нестабилно се носеше към неумолимата стоманена маса на своя унищожител.

Макарена сложи ръка върху неговата. Той не се отдръпна, но тя усети, че се напрегна.

— Напускам Севиля — каза Кварт.

За миг тя не каза нищо, после се обърна и го погледна.

— Мислите ли, че в Рим ще разберат? — попита го.

— Не знам. Но дали ще разберат или не, няма значение. — Той посочи към сандъка, камбанарията, града, потънал в мрака долу. — Те не са били тук. Хакерът привлече за малко вниманието им, но за тях това е просто малка точица на картата. Докладът ми ще бъде архивиран веднага щом го прочетат.

— Не е честно — каза Макарена. — Това място е специално.

— Грешите. Светът е пълен с места като това. С Карлоти, които чакат на прозореца, с упорити стари свещеници и разнебитени църкви… Папата няма да изгуби съня си заради „Богородица със сълзите“. Хората не са достатъчно важни за него.

— Ами за вас?

— Няма значение. И без това не спя много.

— Разбирам. — Тя отдръпна ръката си. — Вие не обичате да се ангажирате, нали? Просто изпълнявате заповеди. — Рязко отхвърли косата си назад и застана така, че той нямаше друг избор, освен да я погледне в очите.

— Няма ли да ме попитате защо напуснах съпруга си?

— Не, няма. Това не ми е нужно за доклада.

Макарена се изсмя тихо и презрително.

— Вашият доклад. Дойдохте тук и започнахте да задавате въпроси. Не можете да си тръгнете, без да чуете всички отговори. Намесихте се в живота на всички, затова ето и останалото от моя. — Очите й бяха приковани в Кварт. — Исках да имам дете, но Панчо не искаше. — Гласът й стана саркастичен. — Представяте си възраженията му — много е скоро, времето не е подходящо, това е критичен период от живота ни, трябва да концентрираме усилията и енергията си, можем да| имаме дете по-късно… Не му обърнах внимание и забременях. Защо отместихте поглед, отец Кварт? Шокиран ли сте? Престорете се, че това е изповед. Част от работата ви.

Кварт поклати глава, изненадващо твърд. Работата му беше единственото нещо, с което все още беше наясно.

— Отново грешите — каза той меко. — Това не е моя работа. Казах ви и преди, че не искам да чуя изповедта ви.

— Не можете да се измъкнете, отче. — Гласът й беше дрезгав. — Мислете за мен като за измъчена душа, която не може да бъде отблъсната. Поне не ви моля за опрощение.

Той сви рамене, сякаш това го облекчаваше. Но съсредоточена върху луната, тя като че не забеляза.

— Забременях и Панчо се почувства така, сякаш е настъпил краят на света. Настоя, че е твърде скоро. Искаше да ме принуди да махна детето.

Значи това било. Нещата идваха на мястото си.

— И вие го направихте — не можа да се въздържи Кварт.

Тя се усмихна с горчивина, която не беше забелязвал преди у нея.

— Да. Аз съм католичка и отказвах колкото можах. Но обичах съпруга си. Въпреки съвета на дон Приамо, влязох в клиника и се отървах от детето. Имаше усложнения, перфорация на матката, кръвоизлив и трябваше да ми направят принудителна хистеректомия. Сега никога няма да бъда майка. — Лицето й беше обърнато към луната. — Никога.

— Какво каза отец Феро?

— Нищо. Той е стар и е видял твърде много. Все още ми дава причастие, когато поискам.

— Знае ли майка ви?

— Не.

— А съпругът ви?

Смехът й беше сух и кратък.

— И той не знае. — Тя плъзна ръка по прозореца към Кварт, но този път не го докосна. — Само отец Феро и Грис знаят. А сега и вие. — Тя се поколеба за миг, сякаш щеше да добави и друго име.

— Одобри ли сестра Марсала решението ви да направите аборт? — попита Кварт.

— Напротив. Това почти ми струваше приятелството й. Но когато получих усложненията в клиниката, тя дойде да ме види. Не позволих на Панчо да дойде с мен, така че той сметна, че всичко е минало гладко. Прибрах се вкъщи след възстановяването и изглеждах добре. — Тя се обърна към свещеника. — Има един журналист. Казва се Бонафе. Онзи, който публикува снимки миналата седмица…

Тя млъкна, сякаш очакваше той да каже нещо, но Кварт мълчеше. Снимките бяха най-малката му грижа, но се обезпокои, когато чу, че Макарена споменава Онорато Бонафе.

— Неприятен дребен човечец — продължи тя. — Човек не би искал да му стисне ръката, защото сигурно ще бъде лепкава.

— Знам за кого говорите — каза Кварт.

Макарена го изгледа с любопитство. Наведе глава и косата скри лицето й.

— Дойде да ме види тази сутрин — каза тя. — Всъщност ме спря на вратата. Никога не бих го поканила в къщата. Казах му да се маха, но преди да тръгне ми намекна нещо за клиниката. Бил е там да задава въпроси.

Господи. Искаше му се да беше набил хубаво Бонафе при последната им среща. Надяваше с, че отново ще намери журналиста в хотела, за да изтрие усмивката от мазното му лице.

— Тревожа се — призна Макарена.

— Вече не е незаконно да правиш аборт в Испания — каза Кварт.

— Да. Но този човек и списанието му печелят от скандали. — Тя скръсти ръце и гласът й внезапно стана студен. — Знаете ли как се прави аборт, отец Кварт? Не, не мога да си представя, че знаете. Поне подробностите, ярката светлина, белия таван, широко разтворените крака на жена. Чувстваш, че искаш да умреш. И безкрайната, студена, ужасяваща самота… — Тя се отдръпна от прозореца. — Проклети да са всички мъже, включително и вие. Проклет да е и последният от тях.

Тя въздъхна дълбоко. Играта на светлините и сенките по лицето й я състаряваше, а може би това се дължеше на горчивината.

— Не си позволих да мисля за това, което се беше случило — продължи тя. — Беше като кошмар, от който отчаяно исках да се събудя. Един ден, три месеца след като излязох от клиниката, влязох в банята, докато Панчо си взимаше душ. Току-що се бяхме любили за първи път. Седях на ръба на ваната и го наблюдавах. Той ми се усмихна и внезапно съзнах, че това не беше човекът, когото обичах, а някакъв непознат. Един мъж, който ме беше накарал да изгубя възможността да имам деца. Почувствах се още по-зле, отколкото в клиниката. Събрах си багажа и се върнах тук. Панчо не разбра. Все още не разбира.

Кварт бавно си пое дъх.

— Значи затова го наранявате — каза той.

— Никой не може да го нарани. Егоизмът и маниите му са като броня. Но мога да го накарам да си плати — посредством тази църква ще ударя върху реномето му на финансист и мъжката му гордост. — Севиля много лесно може да се обърне срещу някого. Имам предвид моята Севиля. Онази, чието признание иска да спечели Панчо.

— Приятелката ви Грис смята, че още го обичате.

— Понякога тя говори много. — Макарена се опита да се засмее, но не успя. — Може би именно в това е проблемът — че го обичам. Както и да е, няма значение.

— Ами аз? Защо ми казвате всичко това?

— Не знам. Казахте ми, че заминавате и това изведнъж ме притесни. — Тя беше толкова близо, че когато бризът повя, косата й докосна лицето на Кварт. — Може би, защото до вас не се чувствам толкова самотно. Сякаш, въпреки себе си, вие въплъщавате стария идеал за свещеник, който жените винаги толкова много са ценяли: силен и мъдър, на когото да се довериш и в когото да вярваш. Може би заради черния ви костюм и якичката, или поради факта, че сте привлекателен мъж. Може би пристигането ви от Рим и всичко, което символизира, ме е впечатлило. Може би аз съм Висперас. Може би се опитвам да ви спечеля на моя страна или по перверзен начин просто искам да унижа Панчо. Може да е едно от тези неща или всички заедно. В блатото, в което се превърна животът ми, вие и отец Феро стоите на двата края на твърдата земя.

— Затова защитавате тази църква — каза Кварт. — Имате също толкова нужда от нея, колкото и останалите.

Тя прибра косата си и я вдигна, разкривайки прекрасната извивка на шията си.

— Може би вие също имате нужда от нея и то повече, отколкото мислите. — Косата отново се разпиля по раменете й. — Колкото до мен, не знам от какво се нуждая. Може би, както казахте, от църквата. Може би от един красив мълчалив мъж, който да ме накара да забравя. Или поне да спре болката. И друг мъж, стар и мъдър, който ми опрощава вината, че търся забрава. Знаете ли, преди няколко века е било чудесно да си католик. Това разрешавало всичко: човек казвал истината на свещеника и чакал. Сега дори вие, свещениците, не вярвате. Има един филм, „Портретът на Джени“. Гледал ли сте го? По някое време Джоузеф Котън, който е художник, казва на Дженифър Джоунс: „Без теб съм изгубен.“ А тя му отговаря: „Не говори така, не можем и двамата да сме изгубени“. Толкова ли сте изгубен, колкото изглежда, отец Кварт?

Той се обърна към нея, но нямаше отговор. Чудеше се как женската уста може да бъде едновременно закачлива и нежна, безсрамна и свенлива, и толкова близо. Щеше да каже не що, макар да не знаеше точно какво, когато наблизо часовник удари единадесет. Сигурно е свършила смяната на Светия дух, помисли си Кварт. Той протегна наранената си ръка към лицето на жената, но успя да спре на половината разстояние. Несигурен дали чувства разочарование или облекчение, той видя, че дон Приамо стои на вратата и ги наблюдава.

* * *

— Луната е много ярка — каза отец Феро, дребна тъмна фигурка до телескопа, загледана нагоре. — Нощта не е подходща за наблюдение на звездите.

Макарена беше слязла долу, за да остави двамата свещеници насаме в гълъбарника. Кварт стоеше до сандъка на Карлота, който току-що беше затворил.

— Угасете светлините — каза отец Феро.

Кварт го послуша. Книгите, сандъкът, гравюрата на стената, всичко се стопи в мрака. Сега фигурата на прозореца изглеждаше по-компактна.

— Исках да поговоря с вас — каза Кварт. — Заминавам от Севиля.

— Вероника — каза след малко отец Феро. — Виждам Косите на Вероника.

Кварт отиде до прозореца и застана от другата страна на телескопа.

— Онези тринадесет звезди там — каза отец Феро. — На северозапад. Тя пожертвала косите си, за да осигури победата на своята армия.

Кварт не гледаше небето, а тъмния профил на свещеника. Лампите, които осветяваха Ла Хиралда, угаснаха и кулата внезапно изчезна, но щом очите на Кварт привикнаха, той отново успя да различи силуета й на лунната светлина.

— А там, по-надалеч — продължи старият свещеник — почти в зенита, можете да видите Ловджийските кучета. — Той произнесе името с презрение — сякаш натрапници нахлуваха в любимото му кътче.

Този път Кварт погледна натам и успя да различи на север две звезди — една голяма и една по-малка, които сякаш се движеха заедно през Вселената.

— Май не ги харесвате много — каза той.

— Не, презирам ловците. Още повече, когато ловят себеподобни. В този случай това са кучетата на ласкателството. По-голямата от двете звезди била наречена „Кор Кароли“ („Сърцето на Чарлз“) от Халей, защото светела по-ярко в деня, когато Чарлз II се върнал в Лондон.

— Значи кучетата не са виновни.

Старият свещеник се засмя дрезгаво. В лунната светлина несресаната му коса изглеждаше почти чиста.

— Вие сте много мнителен човек, отче Кварт. А казват, че аз съм бил мнителен. Говорех само за звездите. — Той бръкна в джоба на расото и извади цигарите си. Набръчканото му, белязано лице и небръсната брадичка се озариха, докато палеше една, пазейки пламъка с шепа. — Защо си тръгвате? — попита той. Огънчето на цигарата му беше светеща точка в мрака. — Открихте ли Висперас?

— Личността на Висперас е най-малкото, отче. Може да е всеки от вас, всички вие, или никой от вас. Това няма значение.

— Интересно ми е какво ще напишете в доклада си за Рим.

Кварт му каза: смъртта на двамата души е била злополука и разследването е подкрепило заключенията на полицията. Отделен въпрос е, че един възрастен свещеник води своя лична война, с подкрепата на неколцина от енориашите си. Историята беше стара като свети Павел, затова Кварт не мислеше, че някой в Курията ще бъде изненадан. Ако хакерът не беше изпратил съобщението до Негово светейшество, проблемът нямаше да отиде по-далеч от архиепископа на Севиля.

— Какво ще стане с мен? — попита отец Феро.

— Нищо особено. Монсиньор Корво вече е съставил документ, обобщаващ дисциплинарните мерки срещу вас, който ще бъде прикрепен към доклада ми, затова предполагам, че дискретно ще ви принудят да се пенсионирате по-рано. Може да ви направят капелан в манастир, но мисля че по-вероятно е да ви изпратят в дом за възрастни свещеници.

Пламъчето на цигарата помръдна в мрака.

— Ами църквата?

— Това не е в моята юрисдикция — каза Кварт. — Но както стоят нещата, не виждам бъдеще за нея. В Севиля има твърде много църкви и недостатъчно свещеници. Пък и Корво вече е прочел заупокойната молитва.

— За църквата или за мен?

— И двете.

Отново прозвуча дрезгавият смях на свещеника.

— Вие знаете всички отговори — каза той.

— Да ви кажа право, един ми липсва. Става дума за нещо в досието ви. Не искам да го включа в доклада си, без да чуя вашата версия. Като енорийски свещеник в Арагон сте имали проблем. С някакъв Монтегрифо, ако си спомняте.

— Прекрасно си спомням господин Монтегрифо.

— Той казва, че е купил от вас икона от вашата енория.

— Беше малка романска църква — каза отец Феро след дълго мълчание. — Гредите бяха изгнили, стените — напукани, беше пълна с гарванови гнезда и плъхове. Енорията беше много бедна — понякога нямах пари да купя вино за причастието. Енориашите ми бяха разпръснати на няколко километра. Обикновени хора — овчари, селяни. Бяха стари, болни, необразовани, без бъдеще. Всеки ден четях литургията под тази украса, която беше постоянно застрашена от дървесните червеи и влагата. В делнични дни църквата беше напълно празна. Из цялата страна има такива места, където произведенията на изкуството биват откраднати от търговци, изчезват при срутването на черковния покрив или остават под открито небе. Един ден при мен дойде един човек. Познавах го отпреди. Водеше със себе си много добре облечен мъж и ми каза, че той бил президент на аукционна къща в Мадрид. Направиха ми предложение за Христос и малката икона.

— Била е много ценна — каа Кварт. — Петнадесети век.

— Какво значение има? — отсече старият свщеник. — Бяха готови да платят. Не много голяма сума, но достатъчна за нов покрив и най-вече достатъчна, за да помогна на енориашите си.

— И вие ги продадохте?

— Разбира се. Без да се поколебая нито миг. Поправих покрива, купих лекарства за болните, отстраних някои от повредите от снега и спасих малко добитък. Помогнах на хората да живеят и да умрат.

Кварт посочи към църквата.

— Но сега защитавате тази църква. Не е ли противоречие?

— Защо? Художествената стойност на „Богородица със сълзите“ има също толкова значение за мен, колкото за архиепископа и вас. Оставям това на сестра Марсала. Моите енориаши, макар и малобройни, са по-важни от всякакви картини.

— Значи не вярвате… — започна Кварт.

— В какво? В изкуството от XV век? В бароковите църкви? Във Висшия Съдник, който играе с фалшиви зарове? — Огънчето на цигарата припламна, когато отец Феро дръпна за последен път и я изхвърли през прозореца. — Няма значение — каза той. — Те вярват.

— Тази продажба е донесла черна точка в досието ви — каза Кварт.

— Знам. — Свещеникът завъртя телескопа. — Имах много неприятна среща с епископа ми. Ако някой беше направил същото в Рим, казах му, щеше да бъде друго. Но тук, ние всички играем по гайдата на свети Петър. Само сълзи, Quo Vadis Domine („Къде отиваш. Господи?“ — според библейското предание Исус се явява на св. Пeтър, когато той напуска по съвета на учениците си Рим, за да се спаси от гоненията. Петър го пита: „Къде отиваш, Господи?“, а Исус отговаря: „В Рим, за да ме разпнат втори път“. Петър се връща и приема мъченическата си смърт. (Б. р.)) и „Разпнете ме“. А междувременно ние сме навън и потискаме съвестта си, докато в съдебната зала насилието продължава.

— Виждам, че не обичате и свети Петър.

Старият свещеник се засмя.

— Не. Трябвало е да умре в Гетсиманската градина, когато извадил меч, за да защити Учителя си.

Беше ред на Кварт да се засмее.

— Ако беше станало така, нямаше да имаме първия си папа.

— Така си мислите вие. — Отец Феро поклати глава. — В този бизнес има много папи. Няма хора с кураж. — Той погледна през окуляра. Завъртя колелата и тръбата на телескопа бавно се придвижи нагоре и вляво. — Когато гледаш небето — каза той — нещата заемат различно място във Вселената. Знаете ли, че нашата малка земя е само на 150 милиона километра от слънцето, а Плутон е отдалечен на почти шест милиарда километра? Че слънцето е малка точица в сравнение със средноголяма звезда като Арктур? Да не споменаваме Алдебаран, която има 36 милиона километра диаметър, или Бетелгейзе, която е десет пъти по-голяма. — Той придвижи телескопа надясно и посочи една звезда на Кварт. — Вижте, това е Алтаир. Със скорост триста хиляди километра в секунда, на светлината му й трябват шестнадесет години, за да достигне до нас. Междувременно той може би е избухнал и ние да виждаме светлина от звезда, която вече не съществува. Понякога, когато гледам към Рим, имам чувството, че гледам към Алтаир. Сигурен ли сте, че всичко ще си бъде още на мястото, когато се върнете?

Подканен от отец Феро, Кварт погледна през окуляра. Когато се отдалечи от сиянието на луната, между звездите се появиха безбройни точици светлина, гроздове и галактики, червени, сини, бели, трептящи или спокойни. Една от тях се движеше и изчезна в сиянието на друга — падаща звезда или може би изкуствен спътник. Кварт потърси Голямата мечка, като следваше линията през Мерак и Дубхе, нагоре, четири пъти по толкова, ако добре си спомняше. Там беше Полярната звезда, голяма, светла, самоуверена.

— Това е Поларис — каза отец Феро, който беше следил движението на телескопа. — Опашката на Малката Мечка, която винаги показва нулева земна ширина. Винаги, но не неизменно. — Той накара Кварт да насочи телескопа наляво. — Преди пет хиляди години египтяните почитали друга звезда, Дракона, като пазител на Севера. Тя има цикъл от 25 800 години, от които са изминали едва 3000. Значи след още 228 столетия Драконът отново ще бъде полярна звезда. — Той почука с пръсти върху месинговата тръба. — Чудя се дали тогава ще има някой на Земята, за да го забележи.

— Свят ми се завива — каза Кварт и се отдръпна от окуляра.

Възрастният свещеник изцъка с език и кимна в знак на съгласие. Изглежда се забавляваше от световъртежа на Кварт, както опитният хирург, когато студентите по медицина пребледнеят по време на аутопсия.

— Смешно е, нали? Вселената е удивителна. Поларис, звездата, която гледахте преди миг, е на 470 светлинни години оттук. Това означава, че се ориентираме по светлина, която идва от началото на XVI век. — Той посочи друга точка. — А ето там, в мъглявината Котешко око, само обвивка от сгъстени газове е останала от една звезда, угаснала преди хиляда години. — Той отиде до другия прозорец и чертите му се откроиха по-ясно в светлината на луната. — Какво сме ние? — попита той. — Каква роля играем на тази голяма сцена, която се простира над главите ни? Какво означава нашият нещастен живот и дребните ни желания? Вашият доклад до Рим, църквата, Светият отец, вие и аз, какво значение имат за тези светлини? — Той отново се изсмя дрезгаво. — Свръхнови ще избухват, звезди ще угасват, планети ще се раждат и умират дълго време, след като нас няма да ни има.

Кварт отново почувства инстинктивната солидарност между свещеници. Като между изтощените воини, застанали всеки в своето квадратче на дъската, изолирани, далеч от крале и принцове. Искаше му се да сложи ръка на рамото на стареца, но не го направи.

— Мисля, че астрономията не ми харесва — каза той бавно. — Тя граничи с отчаянието.

Старецът го погледна изненадан.

— Отчаяние? Обратното, отче Кварт, тя носи покой на човека. Защото само сериозните, ценните и значими неща ни причиняват болка, когато ги изгубим. Малко неща имат стойност след осъзнаването, че сме капчици в океана в червения здрач на вселената. — Той млъкна, втренчил поглед в черковната кула, която се виждаше през леко потрепващите пердета. — Може би само предложената приятелска ръка, преди звездите ни да угаснат една по една и да настъпи свиреп студ.

Отец Феро замълча. Кварт запали лампата и звездите изчезнаха.

* * *

Той слезе в градината, преметнал сако през рамото си и вдъхна нощния въздух. Тя го чакаше. Лунната светлина хвърляше сенки от листа върху лицето и раменете й.

— Не искам да си тръгвате — каза тя. — Още не.

Очите й светеха, белите й зъби блестяха между разтворените устни, а огърлицата от слонова кост беше като бяла ивица около загорялата й шия. Денят беше много горещ. Лъчите на следобедното слънце се промъкваха през щорите върху голото тяло на жена. Кармен, тютюноработничката, навиваше тютюневи листа върху бедрото си, капчици пот овлажняваха тъмния триъгълник. Повя лек бриз. Листата на портокаловите дървета и декоративните храсти се раздвижиха над лицето на Макарена Брунер, а лунната светлина се плъзна по раменете на свещеника, сякаш ризницата се свлече в краката му. Умореният рицар-тамплиер стоеше изправен и се оглеждаше, заслушан в тропота на сарацинската конница, която настъпваше към хълма на Хатин. Чуваше как бурното море се блъска в кея, докато крехките лодчици се бореха да се върнат в пристанището. Жена в траурни дрехи държеше детска ръка. Супата вреше, докато един стар свещеник седеше до огнището и повтаряше rosa, rosае. Изгубена сред един свят, който се ориентираше по звездна светлина отпреди пет века, сянката на момчето се очертаваше върху стената, която го защитаваше от свирепия студ навън. Тя се приближи до другата сянка, която чакаше под храстите и портокаловите дървета, докато не почувства аромата и топлината й, дъха й. Но секунда преди да прокара пръсти през косата й, за да избяга от самотата за една нощ, сянката, момчето, мъжът, който гледаше голото тяло в слънчевата светлина, проникваща през щорите, изтощеният рицар-тамплиер, всички те се обърнаха и погледнаха нагоре към мъждиво осветения прозорец на гълъбарника, където старият свещеник, необщителен, скептичен и дързък, разгадаваше страховитите тайни на безмилостното небе в компанията на един призрак, който търсеше на хоризонта бели платна.