Артуро Перес-Реверте
Севилското причастие (14)

XIV
Литургията в осем

Има хора, между които съм и аз, които не

обичат щастливия край.

Владимир Набоков, „Пнин“

Дежурният полицай любопитно се взираше през стъклената преграда в черния костюм и бялата якичка на Лоренцо Кварт. След миг той напусна поста си пред четирите монитора, които показваха вътрешността на полицейското управление и донесе на свещеника чаша чай. Кварт му благодари и го загледа как се връща обратно, с белезници на колана и два пълнителя за патрони до пистолета в кобура. Стъпките на полицая се сляха със звука от затваряне на врата в пустия коридор. Беше студен, бял, стерилен в неоновата светлина, с мраморен под. Часът беше три сутринта, според дигиталния часовник на стената.

Чакаше почти два часа. След като напуснаха „Хубавица“, Гавира размени няколко думи с Макарена и протегна ръка на Кварт, който я стисна мълчаливо. „Не сме врагове, отче“. Каза го, без да се усмихва, като го гледаше право в очите, после се обърна и тръгна към стъпалата, които се изкачваха към Аренал. Кварт не можеше да каже дали Гавира има предвид отец Феро или Макарена. Но жестът не струваше на банкера нищо. След като беше намалил отговорността си за отвличането с намесата си в последния момент; уверен, че нито Макарена, нито Кварт ще му създадат проблеми, той се тревожеше само за помощника си и парите за заложника. Бе достатъчно почтен, за да не тържествува заради силните позиции, които имаше вече по отношение на „Богородица със сълзите“. След признанието на отец Феро, вицепрезидентът на „Картухано“ несъмнено беше победителят тази нощ. Беше трудно да си представиш как някой би могъл да му попречи.

Макарена сякаш вървеше на границата на някакъв кошмар. На палубата на „Хубавица“ Кварт видя раменете й да треперят, докато гледаше как мечтата й умира. Тя не каза нищо повече. Заведоха отец Феро до полицейския участък, а после Кварт я изпрати до вкъщи с такси. Остави я да седи в двора до фонтана, потънала в мрак. Когато тихичко й каза „довиждане“, той видя, че тя гледа нагоре към Гълъбарника. Четириъгълникът черно небе над Каса дел Постиго приличаше на фон, изпъстрен с много пламтящи точици.

Кварт чу да се отваря врата, а после гласове и стъпки в другия край на белия коридор. Но никой не се появи и след миг отново настъпи тишина. Той се изправи и закрачи напред-назад. Застана до стъклената врата и се опита да се усмихне приятелски. Усмихна се на полицая отвън, който патрулираше облечен в бронирана жилетка, с автомат през рамо. Управлението беше в новата част на града. На кръстовищата, празни по това време на нощта, светофарите бавно се сменяха от червено на зелено.

Опита се да не мисли. Или по-скоро да мисли само за техническите аспекти на случая. Новото юридическо положение на отец Феро, докладите, които трябваше да изпрати до Рим още на сутринта… Опита се да не позволява емоциите му да вземат връх. Но старите му призраци се присъединиха към редиците на по-новите и този път почувства как се блъскат под самата му кожа.

Дълго време той наблюдава отражението си в тъмното стъкло на вратата. Добрият войник, посивял и нуждаещ се от бръснене. Бялата якичка, която вече не можеше да го защити. Беше изминал дълъг път, само за да се намери отново на вълнолома, заливан от вълните и пяната да се стича по студената ръка, за която се държи момчето.

В коридора се отвори врата и когато Кварт се обърна, видя Симеон Навахо да идва към него. Червената му риза ярко се открояваше в белия стерилен коридор. Кварт отиде да го пресрещне. Заместник-началникът сушеше ръцете си с хартиена кърпичка. Току-що беше излязъл от банята и влажната му коса беше опъната назад в конска опашка. Под очите му имаше торбички, а очилата се бяха смъкнали на носа му.

— Готово — каза той и хвърли кърпичката в кошчето. — Току-що подписа показанията си.

— Твърди, че е убил Бонафе?

— Да. — Навахо сви рамене извинително. Случват се и такива неща, казваше този жест. Никой от нас не е виновен. — Питахме го и за другите два инцидента, просто формално, но той нито отрече, нито потвърди за тях. Неприятно е, защото те бяха приключени, а сега ще трябва да подновим разследването.

Той отиде до вратата и се загледа в светлините на пустата улица с ръце в джобовете.

— Да ви кажа истината — каза той — колегата ви не е много общителен. През цялото време отговаря само с „да“ и „не“ или мълчи, както го посъветва адвокатът.

— Това ли е всичко?

— Да. Дори не му трепна окото, когато го изправихме пред госпожица… ъъ… сестра Марсала.

Кварт погледна към вратата.

— Тя още ли е тук? — попита той.

— Да. Подписва последните формуляри с адвоката, който повикахте. Скоро ще може да се прибере.

— Тя подкрепя ли признанието на дон Приамо?

Навахо направи гримаса.

— Точно обратното. Не му вярва. Казва, че свещеникът е неспособен да убие когото и да било.

— А той какво казва?

— Нищо. Само я гледа и мълчи.

Вратата в края на коридора отново се отвори и излезе адвокатът Арсе. Беше спокоен на вид човек в тъмен костюм, със златната значка на Адвокатската Асоциация на ревера. От години се занимаваше с юридическите дела на Църквата и беше известен с умението си да се справя с необичайни ситуации като тази. Хонорарът му беше баснословен.

— Какво прави тя? — попита Навахо.

— Подписа показанията си — отвърна Арсе. — Поиска да остане няколко минути насаме с отец Феро, за да се сбогува. Вашите колеги не възразиха, така че ги оставих да си поговорят. Под наблюдение, разбира се.

Заместник-началникът погледна с подозрение първо Кварт, а после — адвоката.

— Говорят повече от три минути — каза той. — По-добре идете и я изведете.

— В килия ли ще затворите отец Феро? — попита Кварт.

— Тази нощ ще прекара в болничното отделение — отвърна Арсе с жест, който показваше, че трябва да благодарят на заместник-началника за това благоволение. — До решението на съдията утре.

Вратата отново се отвори и Грис Марсала беше изведена от един полицай с напечатани листа в ръцете. Монахинята изглеждаше отчаяна и изтощена. Носеше обичайните джинси и маратонки с дънково яке над синята й риза. На острата бяла светлина изглеждаше още по-уязвима, отколкото сутринта.

— Какво каза той? — попита Кварт.

Цяла вечност й отне да се обърне към свещеника, сякаш отначало не го беше познала.

— Нищо — каза тя с равен глас. — Казва, че го е убил и това е всичко.

— А вие не му вярвате?

Някъде от сградата се дочу приглушения шум на отварящи се и затварящи се врати. Грис Марсала погледна Кварт с безкрайно презрение в сините си очи.

* * *

След като адвокатът и монахинята си тръгнаха с такси, Навахо сякаш се отпусна. Мразя тези типове, призна той на Кварт. С всичките им номера за неприкосновеността на личността. Не мога да ги понасям, отче, а вашият крие повече фокуси от илюзионист в ръкава си. Щом Навахо се облекчи с това признание, прегледа листата, които колегата му беше донесъл и после ги подаде на свещеника.

— Ето копие от признанията. Това не е много прието, затова не казвайте на никого. Но вие и аз… — Навахо се усмихна.

— Иска ми се да можех да ви помогна повече в тази работа.

Кварт го погледна с благодарност.

— Вие ми помогнахте.

— Нямам предвид това. Да арестуваш свещеник за убийство… — Навахо се заигра притеснено с опашката си. — Нали, разбирате, това не ме кара да се чувствам много горд с работата си.

Кварт прегледа фотокопията, изписани на официален език. Дон Приамо Феро Ордас от Тормо в провинция Уеска, пристигнал в Севиля на тази и тази дата. Най-отдолу на последния лист се виждаше подписът на свещеника — тромава драскулка.

— Кажете ми как го е направил — каза Кварт.

Навахо посочи листата.

— Всичко, което ни каза, е тук. Останалото предположихме от въпросите, на които отказа да отговори. Бонафе е дошъл в църквата около осем или осем и половина. Вероятно е влязъл през ризницата. Отец Феро влязъл в църквата, за да я провери, преди да заключи, и попаднал на него.

— Той се опитваше да изнудва всички — каза Кварт.

— Може би това е била причината. Дали Бонафе е имал среща или е било просто случайност не знам, но енорийският свещеник казва, че го е убил и това е всичко. Не дава подробности, само казва, че после заключил вратата на ризницата и оставил Бонафе вътре.

— В изповедалнята?

Навахо поклати глава.

— Не иска да каже. Но моите хора успяха да възпроизведат случилото се. Бонафе сигурно е бил на скелето пред олтара, до статуята на Богородица. Отец Феро изглежда също се е качил там. — Навахо придружаваше обяснението си с обичайните движения на ръцете. — Скарали са се, сбили се или нещо подобно. Бонафе паднал или бил блъснат от пет метра височина. Наранил е ръката си, когато се опитал да се хване за скелето. На земята, тежко ранен, но все още жив, е пропълзял няколко метра и стигнал до изповедалнята. Там припаднал и умрял.

Пръстите, които изобразяваха Бонафе, сега лежаха неподвижни върху дланта на другата ръка, която представляваше изповедалнята. Кварт можеше лесно да си представи картината, но историята му се виждаше недостоверна и той сподели усещането си с Навахо.

Заместник-началникът отвърна на погледа му, без да трепне.

— Не съм съгласен — каза той най-накрая. — Като свещеник бихте искали да има друго обяснение. Моралният аспект не ви е по вкуса, разбирам. Но погледнете от моя гледна точка. — Той свали очилата си и ги вдигна към светлината. — Аз съм полицай и имам много малко съмнения. Имам доклада от лекаря и човек, макар и свещеник, който е напълно нормален и признава убийството. Както казваме тук: ако е бяло и е в бутилка, значи е мляко. Пълномаслено или не, както искате, но мляко.

— Добре. Вие знаете, че го е направил. Но аз трябва да знам как и защо.

— Е, отче, това е ваша работа. Мога да ви дам още няколко подробности. Бонафе е бил на скелето, когато отец Феро го е нападнал. — Той сложи очилата и извади от джоба си малко найлоново пликче. — Вижте какво намерихме у трупа.

— Прилича на перла.

— Перла е — каза Навахо. — Една от двадесетте, инкрустирани в лицето, короната и мантията на Богородица. Беше в джоба на сакото на Бонафе.

Кварт недоумяващо се втренчи в пликчето.

— И какво от това?

— Фалшива е. Както и останалите деветнадесет.

* * *

В своя кабинет, заобиколен от празни бюра, замеетник-началникът даде на Кварт и останалата информация. Той му наля кафе, а за себе си отвори бутилка бира. Беше отнело цял следобед и част от вечерта, за да бъдат направени необходимите изследвания, но беше ясно, че някой е заменил всички перли по статуята с фалшиви. Навахо даде на Кварт да прочете докладите и факсовете по този въпрос. Главен инспектор Фейхо беше работил до късно в Мадрид, опитвайки се да проследи перлите. Всички следи водеха към Франсиско Монтегрифо, мадридския търговец на художествени произведения, който беше връзката на отец Феро при незаконната продажба на иконата от Силас преди десет години. Именно Монтегрифо беше продал перлите на капитан Халок. Описанието съвпадаше с комплект перли, открити в ръцете на един търговец на крадена стока, каталунски бижутер, който беше и информатор на полицията. Ролята на Монтегрифо не можеше да бъде доказана твърдо, но имаше някои доказателства. Датата на покупката, подадена от информатора, съвпадаше с подновяването на реставрационните работи по църквата. Доставчиците на строителни материали, с които хората на Навахо се бяха свързали, потвърдили, че цената на материалите надвишавала заплатата на енорийския свещеник и съдържанието на черковния дискос.

— Значи имаме мотив — заключи Навахо. — Бонафе надушва нещо. Появява се в църквата и се уверява, че перлите са фалшиви. Опитва се да изнуди отец Феро или пък свещеникът дори не му дава възможност. — Полицаят изигра сцената с ръцете си. — Може би го хваща, докато върши, каквото върши и го убива. Заключва вратата на вестиария и прекарва няколко часа в Каса дел Постиго, за да обмисли нещата. После изчезва за два дни. — Навахо погледна Кварт, сякаш го окуражаваше да попълни празнините в историята. Разочарован от мълчанието му, той колебливо продължи. — Отец Феро не иска да ни каже нищо за изчезването си. Странно, не мислите ли? Вие също не ни помогнахте много в това отношение, отче, ако ми позволите да го кажа.

Той взе друга бутилка бира и сандвич с шунка от малкия хладилник зад себе си и започна да яде.

— По-добре да мълча, отколкото да ви излъжа, — каза Кварт. — Ако говоря, ще компрометирам хора, които нямат нищо общо с това. Може би по-късно, когато всичко свърши… Но имате думата ми на свещеник: това не засяга пряко случая.

Навахо захапа сандвича, отпи голяма глътка бира и замислено се вгледа в Кварт.

— Тайната на изповедта, а?

— Можете да го наречете и така.

Още една хапка.

— Нямам друг избор, освен да ви повярвам, отче. Както и да е, получих инструкции от началниците си и цитирам: „Трябва да водите това следствие с възможно най-голям такт.“ — Той се усмихна с пълна уста. — Макар, че щом случаят бъде разрешен на пръв поглед, възнамерявам да се поровя по-дълбоко в него, макар и като частно лице. Аз съм дяволски любопитен полицай, ако ми позволите да се изразя така. — За миг той отново стана сериозен. — И не обичам хората да ме правят на луд. — Той сви обвивката на сандвича на топка и я хвърли в коша. — Не съм забравил, че съм ви длъжник. — Той вдигна пръст, сякаш току-що си беше спомнил нещо. — Между другото, току-що в болницата „Кралица София“ са приели един мъж в много сериозно състояние. Намерили са го под моста Триана преди малко. — Навахо внимателно се взря в Кварт. — Дребен частен детектив. Казват, че работи за Панчо Гавира, съпругът на Макарена Брунер. Твърде много съвпадения за една нощ, не мислите ли? Предполагам, че и за това не знаете нищо.

Кварт издържа на погледа му.

— Не — отговори той.

Навахо почисти зъбите си с нокът.

— Така си и мислех. Той е направо смлян — ръцете и челюстта му са счупени. Трябваше му половин час, за да каже две думи. И какво каза? Че бил паднал по стълбите.

* * *

Тъй като Кварт беше единственият представител на Църквата на разположение, Навахо му даде някои официални документи заедно с ключовете за църквата и жилището на свещеника. Накара го и да подпише кратка декларация, в която се казваше, че отец Феро се е предал доброволно.

— Вие сте единственият духовник, който се появи. Архиепископът се обади следобеда, само за да си измие ръцете от цялата работа. — Полицаят се намръщи. — И за да ни помоли да не даваме информация на журналистите. — Той хвърли празната бутилка от бира в коша, прозя се театрално и погледна часовника си — намек, че иска да се прибира.

Кварт поиска да види енорийския свещеник. След минутен размисъл Навахо каза, че не вижда причина това да не стане, ако отец Феро е съгласен. После отиде да го уреди, като остави на масата фалшивата перла в малкото пликче.

Кварт се взираше в перлата и си я представяше в джоба на Бонафе. Беше голяма и част от гланца й беше остърган там, където е била вградена в статуята. За убиеца, който и да е бил той — отец Феро, самата църква ли някой от хората, свързани с нея — веднъж извадена от мястото си, перлата се беше превърнала в смъртоносен предмет. Бонафе неразумно се беше стремил към една тайна, която излизаше от сферата на полицейското следствие. Не осквернявай дома на Отца ми. Не заплашвай онези, които търсят там убежище. Традиционният морал не предлагаше критерии за преценка на тези събития. Човек трябваше да го надскочи, да премине границата, за да достигне до негостоприемните пътеки, по които дребният, суров енорийски свещеник беше вървял с години, понесъл на уморените си плещи тежестта на безмилостното небе. За да осигури мир, подслон и състрадание, да опрощава греховете и дори — както през тази нощ — да поеме вината за тях.

В края на краищата загадката не беше толкова трудна. Кварт тъжно се усмихна, загледан във фалшивата перла от „Богородица със сълзите“. Нещата идваха на местата си: перлата, църквата, самият град, тази точно определена точка във времето и пространството.

— Когато пожелаете, отче — обяви Навахо, надничайки през вратата.

Нямаше значение кой беше бутнал Онорато Бонафе от скелето. Кварт се протегна и докосна найлоновото пликче с перлата. Докато гледаше фалшивата сълза на Богородица, войникът, изгубен на хълмовете из Хатин, разпозна дрезгавия глас и стоманеното дрънчене на бронята щ своя събрат, който водеше своята лична война в същия ъгъл на шахматната дъска. Човекът нямаше приятели, за да му осигурят героично погребение в крипта между спящите статуи на рицари в брони, с лъв в краката. Слънцето беше високо в небето и в подножието на хълма лежаха трупове на мъже и коне, оставени на милостта на чакалите и лешоядите. Потен под ризницата, умореният воин се изправи, вдигна меча си и последва Симеон Навахо по дългия бял коридор. В една малка стая с пазач пред вратата отец Феро седеше на стола в сиви панталони и бяла риза, без расо. Не му бяха сложили белезници, но той изглеждаше много дребен и беззащитен. Зачервените му очи гледаха невъзмутимо, когато Кварт влезе. Под смаяните погледи на пазача и заместник-началника, който стоеше на вратата, Кварт отиде и коленичи пред стария свещеник.

— Прости ми, отче, защото съгреших.

За миг отец Феро изумено се втренчи в коленичилия пред него мъж. После бавно вдигна ръка и направи кръстния знак над главата на Кварт. Влажните му очи блестяха, а брадичката и устните трепереха, докато беззвучно произнасяше древната фраза, която даряваше утешение и надежда. И когато я чуха, всички призраци и мъртви другари на рицаря-тамплиер най-после се усмихнаха облекчени.

* * *

Той прекоси пустия площад и тръгна по улицата към моста Сан Телмо в пълната тишина и самота на зората. Видя свободно такси, но не спря; имаше нужда да повърви. Когато прибижи до Гуадалкивир, въздухът сякаш стана по-влажен и за първи път от пристигането си в Севиля, почувства студ. Вдигна яката на сакото си. До моста, неосветена в този час, кулата „Алмохад“ се губеше в тъмнината.

Докато преминаваше край тухлено-керамичната фасада на хотел „Алфонсо XIII“, той видя, че фонтанът на „Пуерта де Херес“ не работи. Тръгна покрай стената на Алкасари. Близо до еврейския квартал вдъхна аромата на портокалови дървета и влажна земя, после сви по тесните улички на Санта Крус, а шумът от стъпките му го изпреварваше. Не знаеше колко дълго е вървял, но чувстваше, че е изминал голямо разстояние извън времето, като в сън. Изведнъж се оказа в центъра на малък площад с къщи, боядисани в червеникава охра и бяло; площад с перила, саксии с мушкато и пейки покрити с плочи, на които бяха изрисувани сцени от „Дон Кихот“. А в единия му край, обградена от скеле, с полуразрушена камбанария и покровителствана от безглава Дева, от триста години се издигаше църквата „Богородица със сълзите“, пълна със спомени за хора, които бяха намерили убежище в нея.

Той седна на една пейка и дълго време гледа църквата. Наблизо удариха камбани, гълъбите излетяха и отново кацнаха по стрехите. Луната беше изчезнала, но звездите все още се виждаха на небето, трепкащи неприветливо. На зазоряване стана студено и мускулите и гърба започнаха да го болят. Вече спокоен, той наблюдаваше как светлината на изток се усилва. Розовият блясък избутваше нощта към другия край на града. Ясните очертания на камбанарията, покрива и стрехите около площада — всички свидетелстваха за пристигането на деня. Петлите кукуригаха, защото Севиля е град, където петлите все още кукуригат призори и Кварт стана, сякаш се събуждаше от дълъг сън.

На входа извади ключа и го завъртя в ключалката. Вратата изскърца, когато я отвори. През прозорците се процеждаше достатъчно светлина, за да вижда пътя си между пейките към олтара, който още беше в сянка. Пред него гореше свещ. Той застана в средата на църквата и погледна към изповедалнята с отворена врата, към скелето до стените, към изтърканите плочки и черния отвор на криптата, където лежаха останките на Карлота Брунер. Коленичи пред една от пейките и изчака, докато денят настъпи окончателно. Не се помоли — не знаеше на кого да се моли, — а обичайните ритуали не му се виждаха подходящи. Затова той просто чакаше с опразнено съзнание, успокоен от тихата увереност на старите стени. В засилващата се светлина различаваше брадат пророк, ангелски криле, облак или неясна фигура върху почернелия от дим таван.

Слънцето най-после се появи и премина през прозореца с оловните очертания на Христос. Олтарът, издигнат в чест на Бога, блесна с бароковата си позлата и светли колони. Светата Дева смачка главата на змията с крак и това, помисли си Кварт, беше единственото, което имаше значение. Той би камбаната. После седна на пода под въжето и изчака половин час, после повтори. Имаше още четвърт час до литургията в осем.

* * *

Той запали лампата и шест свещи — по две от всяка страна на олтара. Нареди книгите и стъклениците, после отиде в ризницата и изми лицето и ръцете си. Отвори шкафа и чекмеджетата, извади църковната утвар и избра подходящите одежди. Когато всичко беше готово, ги сложи по ред и начин, който никой духовник, обучаван в семинария, не може да забрави. Започна с наметалото, ивица бяло платно, все още носена от заклетите традиционалисти и старите свещеници като отец Феро. Следвайки ритуала, целуна разпятието в центъра му, преди да го наметне на раменете си и да завърже панделките на гърба. Имаше три стихара — двата му бяха малки, затова избра третия, вероятно онзи, който беше използвал отец Лобато. После взе стария копринен филон с потъмняла златиста бродерия и го нахлузи през главата си. Щом се облече, застана неподвижен, загледан в овехтялото старо разпятие между двата тежки свещника. Въпреки че не беше спал, се чувстваше в ясно съзнание и спокоен, както когато седна на пейката на площада. Следването на ритуала, изпълняван по същия начин от други свещеници в продължение на почти две хиляди години, намаляваше чувсвото му за самота. Нямаше значение, че храмът е повреден, че камбанарията е обградена със скеле, че картините на тавана са избелели. Или тази на стената, където Мария беше склонила глава пред един ангел — изпъстрена с пукнатини, петна и с потъмнял лак. Или че на края на телескопа на отец Феро, отдалечени на милиони светлинни години, студените звезди се подиграваха със всичко това.

Може би Хайнрих Хайне беше прав и Вселената беше само сън на пиян Бог, заспал на някоя звезда. Но тази тайна беше пазена добре. Отец Феро беше готов да отиде в затвора заради нея и нито Кварт, нито някой друг имаше право да я разкрие на добрите хора, които сега чакаха в църквата. Най-различни звуци — кашлица, стъпки, скърцане на пейка, докато някой коленичи — достигнаха до него през вратата на ризницата, до изповедалнята, където Онорато Бонафе беше умрял, защото беше докоснал воала на Танит (Богиня, почитана в Картаген, еквивалент на Астарта, финикийската богиня на любовта и смъртта. — (Б. р.)).

Погледна часовника си. Време беше.