Артуро Перес-Реверте
Севилското причастие (8)

VIII
Андалуската

— Усещаш ли уханието на жасмина?

— Какъв жасмин? Тук няма жасмин!

— Жасминът на отминалите дни.

Антонио Бургос, „Севиля“

Ако съществува синя кръв, то тази, която течеше във вените на майката на Макарена Брунер, Мария Крус Еухения Брунер де Лебрия и Алварес де Кордова, херцогиня Ел Нуево Естремо, трябваше да е тъмносиня. Прадедите й бяха участвали в обсадата на Гранада и завладяването на Америка и само два старинни рода от испанската аристокрация, Алба и Медина-Сидония, можеха да претендират за по-дълга история. Но богатството, съпътстващо титлите й, отдавна беше изчезнало. Именията и авоарите бяха постепенно погълнати от времето и историята и преплетените клони на семейното й дърво сега приличаха на грозд мидени черупки, отмити и изхвърлени на брега. На дамата, която отпиваше кока-кола срещу Лоренцо Кварт в двора на Каса дел Постиго, й оставаха месец и седем дни до седемдесетия рожден ден. Предшествениците й можели да пропътуват цялото разстояние от Севиля до Кадис, без да напускат собствените си земи. Крал Алфонсо XIII и кралица Виктория Еухения я бяха държали над кръщелния купел. А след испанската Гражданска война самият генерал Франко, въпреки неприязънта си към старата испанска аристокрация, не беше успял да избегне целувката на ръката й, в колеблив поклон над римската мозайка, която покриваше открития двор, донесена направо от развалините на Италика (Римски град близо до Севиля, родно място на императорите Адриан и Траян. Съхранени са останките на голям амфитеатър и множество интересни мозайки. — (Б. р.)) преди четири столетия. Но времето неумолимо отминава. Така гласеше мотото върху английския часовник в галерията от колони и арки в стил мудехар, украсени с килими от Алпухара и две бюра от ХVІ век, които биха свършили на севилските търгове без щедростта на семейния приятел и банкер Октавио Мачука. От отминалото великолепие беше останал само ароматият двор, пълен със мушкато, аспидистри и папрат, позлатените перила, градината, лятната трапезария с римски бюстове, малко мебели и няколко картини по стените. Сред всичко това, само с една прислужница, градинар и готвач в къщата, където беше отраснала с прислуга от двадесет души, живееше белокосата дама с наниз перли на врата; спокойна сянка, уповаваща се на миналото. Тя предложи на Кварт още кафе и си повя със старо ветрило, изрисувано лично от Хулио Ромеро де Торес.

Кварт наля кафе в леко напуканата чаша. Беше по риза. Херцогинята толкова настояваше да си махне сакото заради горещината, че той нямаше друг избор, освен да я послуша и да го окачи на облегалката на стола си. Носеше черна риза с къси ръкави, която разкриваше силните му, загорели мишци. Гладко избръснат, привлекателен и благоприличен, той приличаше на мисионер в контраст с дребната, жилеста фигура на отец Феро, който седеше до него в своето избеляло и излиняло расо. На ниската масичка, поставена до централния фонтан имаше кафе, горещ шоколад и — доста ексцентрично — бутилка кока-кола. Старата херцогиня отбеляза, че мразела да пие кола от кутия. Вкусът й бил различен, метален. Дори мехурчетата били други.

— Още щоколад, отец Феро? Енорийският свещеник кимна рязко, без да поглежда към Кварт и поднесе чашата си. Херцогинята изглеждаше доволна, че в къщата й има двама свещеници. От години отец Феро идваше точно в пет всеки следобед, освен в сряда, за да чете молитви по броеница заедно с херцогинята. После оставаше за кафе на двора, ако времето беше хубаво или в лятната трапезария, ако валеше.

— Щастлив сте, че живеете в Рим — каза херцогинята, като разтваряше и затваряше ветрилото си. — Толкова близо до Негово светейшество.

Тя беше забележително жизнена и будна за възрастта си. Косата й беше бяла, с леко синкав оттенък, а по ръцете и челото й имаше старчески петна. Беше стройна, дребна, с остри черти и кожа, набръчкана като стафида. Почти незабележимите й устни бяха очертани с червило, а от ушите й висяха малки перли, идентични с тези от огърлицата й. Очите й бяха тъмни като на дъщеря й, сълзливи и зачервени от възрастта. Но те все още излъчваха решителност и интелигентност, светлина, която често се обръщаше навътре, сякаш през тях като облаци, преминаваха спомени. На портрета й от Сулоага в стаята до хола, Кварт видя, че в младостта си е била руса. Значи Макарена беше наследила черната коса от баща си, красив кабалеро на снимка в рамка, поставена близо до портрета на херцогинята. Херцогът беше мургав, с бели зъби, тънки мустаци, сресана назад коса и златна игла за вратовръзка, прикрепяща яката на ризата му. Ако някой вкара в компютъра тези детайли заедно с думите „Андалуски кабалеро“, помисли Кварт, на екрана би се появило съвсем същото изображение. Той беше открил достатъчно за историята на семейството, за да знае, че на времето Рафаел Гуардиола Фернандес-Гарвей е бил най-красивият мъж в Севиля. Бил също космополит, елегантен и през петнадесетте години на брака си успял да разпилее остатъците от вече намалялото богатство на съпругата си. Ако Крус Брунер беше рожба на историята, херцогът-консорт беше рожба на най-лошите пороци на севилската аристокрация. Всяка работа, с която се захващал, завършвала с гръмък провал и не свършил в затвора само поради приятелството си с банкера Октавио Мачука, който винаги предано го откупвал. Разорен от последния си проект, ферма за жребци, той умрял без пукната пара, със здраве, разрушено от фламенко до зори, няколко литра мансаниля, четиридесет цигари и три пури на ден. Накрая повикал изповедник, както във старите филми или любовните романи. Бил погребан, след като се изповядал и получил причастие, в униформата на кавалер от „Реал Маестранса“ със сабя и плюмаж. Целият елит на Севиля присъствал на погребението. Половината от присъстващите, както заявил злобно един журналист от клюкарски вестник, били съпрузи-рогоносци, които искали да се уверят, че херцогът наистина е намерил вечния си покой. Друга половина били кредитори.

— Негово светейшество веднъж ми даде аудиенция — каза старата херцогиня на Кварт. — На Макарена също, след сватбата й.

Тя леко наклони глава, потънала в спомени. Повече от тридесет години и няколко папи бяха се сменили от посещението им в Рим, но тя говореше за Негово светейшество, сякаш е същият човек. Кварт осъзна, че в известен смисъл това беше логично. На седемдесет години нещата се променя твърде бързо или изобщо не се променят.

Отец Феро още гледаше мрачно в чашата си, а Макарена наблюдаваше Кварт. Дъщерята на херцогиня Ел Нуево Естремо беше по джинси и синя карирана риза. Беше прибрала косата си в конска опашка и не носеше грим. Изглеждаше спокойна и самоуверена, внимателна към майка си и гостите, особено към Кварт. Ситуацията явно я забавляваше.

— Какво мислите за нашата църква, отче? — попита Крус Брунер, като отпи от кока-колата и се усмихна любезно, сложила ветрилото в скута си. Въпреки възрастта, гласът й беше необичайно плътен и ясен. Тя зачака отговора му. Кварт се усмихна учтиво, усещайки погледа на Макарена върху себе си.

— Тя е много популярна — отвърна той уклончиво.

С ъгълчето на окото си виждаше тъмната, неподвижна фигура на отец Феро. Тук, в присъствието на херцогинята и дъщеря й, те бяха на неутрална територия. На пристигане бяха разменили традиционните поздрави, а през останалото време внимаваха да не разговарят помежду си. Но Кварт усещаше, че това е прелюдия към нещо друго. Никой не кани ловец на глави и предполагаемата му жертва на кафе, без да има нещо наум.

— Не мислите ли, че ще е срамота да я изгубим? — настоя херцогинята.

— Надявам се, че това никога няма да стане — каза Кварт успокоително.

— Мислехме, че затова сте дошъл в Севиля — каза Макарена Брунер многозначително.

Кварт виждаше колието от слонова кост на шията й и се чудеше дали и този следобед пластмасовата запалка е пъхната под презрамката на сутиена й. С удоволствие би прекарал два месеца в чистилището, за да види изражението на отец Феро, ако тя я използва, за да си запали цигарата.

— Не — каза той. — Аз съм тук, защото началниците ми искат да получат точна представа за положението.

Той отпи от кафето си и внимателно остави чашата на инкрустираната маса.

— Никой не се опитва да изгони отец Феро от енорията му.

Отец Феро замръзна.

— Нима? — Той вдигна белязаното си лице към галериите над тях, сякаш някой щеше да се появи там. — Сещам се за няколко души и институции. Архиепископът например. Банка „Картухано“. Зетят на херцогинята… — Той хвърли подозрителен поглед на Кварт. — И не ми казвайте, че в Рим са си изгубили съня заради една малка църква и нейния свещеник.

„Ти си ми ясен, казваше погледът му. Затова не ми пробутвай сладки думи.“ Усещайки очите на Макарена върху себе си, Кварт се опита да спечели благоразположението му.

— Рим се грижи за всички църкви и свещеници.

— Сигурно се шегувате — каза отец Феро и се усмихна студено.

Крус Брунер потупа приятелски ръката на свещеника с ветрилото си.

— Сигурна съм, че отец Кварт не се шегува, дон Приамо — каза тя и погледна към младия свещеник за потвърждение. — Той изглежда добър и почтен свещеник. Мисля, че мисията му е важна. И след като е тук, за да събере информация, трябва да му сътрудничим. — Тя хвърли бърз поглед към дъщеря си, после уморено си повя с ветрилото. — Истината никога не е навредила на никого.

Отец Феро склони глава почтително, но упорито.

— Бих искал да споделям невинността ви, госпожо.

Изпи шоколада си и част от него се стече по зле обръснатата му брадичка. Изтри го с огромна, мръсна носна кърпа, която извади от джоба на расото си.

— Но се боя, че в Църквата, както и в целия останал свят, почти всички истини са лъжа.

— Не бива да говорите така. — Херцогинята беше донякъде шокирана, донякъде развеселена. — Ще бъдете прокълнат. — Тя отвори и затвори ветрилото си.

Тогава Кварт видя отец Феро за пръв път да се усмихва истински. Едно добродушно, скептично изражение — като на мечка, нападната от мечетата си. То смекчи чертите му и накара лицето му да изглежда неочаквано нежно, като на снимката, направена в същия този двор, която беше в хотела. Кварт си помисли за своя шеф Спада от ИВД. Архиепископът и отец Феро се усмихваха по един и същ начин — като ветерани гладиатори и той се зачуди дали някога ще се усмихва като тях.

— Отче — каза херцогинята, след като погледна дъщеря си и помисли за миг, — тази църква е много важна за моето семейство. Не само заради историческото й значение, но и защото, както казва дон Приамо, когато се унищожи църква, част от рая изчезва. А ми е неприятно да знам, че територията на мястото, където скоро ще се оттегля, намалява. — Тя отпи още малко кола, полузатваряйки очи от удоволствие, когато мечурчетата опръскаха носа й. — Вярвам, че нашият енорийски свещеник ще ме изпрати там не след дълго.

Отец Феро издуха носа си.

— Вие ще отидете там, госпожо — каза той и отново се изсекна. — Имате думата ми. — Прибра кърпичката и се втренчи в Кварт, сякаш го предизвикваше да оспори способноста му да изпълни подобно обещание.

Крус Брунер удари с ветрилото по ръката си, поласкана.

— Виждате ли? — каза тя на Кварт. — Това е предимството да каниш свещеник на чай шест дни в седмицата… Носи ти определени привилегии.

Тя погледна с благодарност към отец Феро. Изразът на замъглените й очи беше едновременно сериозен и шеговит.

Старят свещеник се размърда на стола, притеснен от мълчанието на Кварт.

— И с мен, и без мен ще отидете там — каза той тържествено.

— Може би да, а може би не. Но знам, че ако не ме допуснат там, вие ще им дадете нужната информация. — Старата дама погледна броеницата, лежаща до молитвеника върху масата, покрита със списания и вестници и въздъхна. — На моята възраст това е успокоително.

Кацнали над отворената порта на градината, косовете пееха. Нежното чуруликане завърши с две остри трели. Херцогинята се обърна да ги чуе. Май бил брачният им сезон, обясни тя. Те често кацали на стената на манастира в съседство и пеели по същото време като монахините. Нейният баща, херцогът, дядото на Макарена, прекарал последните няколко години от живота си, като записвал песните на косовете. Записите бяха още някъде из къщата. На фона на записаните птичи песни се чувал шумът от стъпките му по покритите с чакъл алеи.

— Баща ми — продължи херцогиянта — не би харесал начина, по който се промени света. — От поклащането на главата й беше явно, че и на нея не й харесва. — В една книга, публикувана преди Гражданската война, „Големите имения в Испания“, семейството ми се споменава като едно от най-богатите в Андалусия, въпреки че дори тогава богатството е било само на хартия. Сега парите са в други ръце. Банките и финансистите притежават големите провинциални имения и ги ограждат с електрически огради. Имат скъпи коли и купуват всички винарни в Херес. Умни хора, които са спечелили парите си с един удар, както обича да прави зет ми.

— Мамо.

Херцогинята вдигна ръка.

— Нека кажа, каквото трябва. Дон Приамо никога не е харесвал Панчо, но аз го харесвах. Фактът, че сте разделени, не променя нищо — тя отново си повя неочаквано енергично с ветрилото, — но признавам, че в историята с църквата той не се държи като благородник.

Макарена сви рамене.

— Той никога не е бил благородник — каза тя.

Взе бучка захар и замислено я засмука. Кварт я наблюдаваше, докато тя внезапно не погледна към него.

— И никога не се е опитвал да се прави на такъв.

— Не, разбира се — изненадващо саркастично каза старата херцогиня. После отново потъна в мислите си, плъзгайки пръсти по плочите край фонтана. — Виж, баща ти беше благородник. Истински андалуски кабалеро.

Плочките, обясни тя на Кварт, датирали от XVI век и били подредени из къщата в точно съответствие със законите на хералдиката.

— Андалуски кабалеро — повтори тя след неколкоминутно мълчание. Червилото върху тънките й, повехнали устни се изкриви в горчива, съучастническа усмивка. Макарена Брунер поклати глава.

— Църквата не значи нищо за Панчо. — Каза го като че ли по-скоро на Кварт, отколкото на майка си. — Той я вижда само като определен брой квадратни метри, подходящи за разработка. Не можем да очакваме да приема нещата като нас.

— Разбира се — отвърна херцогинята. — Само някой от твоята собствена класа може да мисли като теб.

— Ти си се омъжила за човек от собствената си класа — раздразнено вметна Макарена.

— Права си — усмихна се тъжно старата херцогиня. — Но твоят съпруг поне е мъж. Смел, с дързостта на онези, които разчитат само на себе си… — тя хвърли бърз поглед към отец Феро — независимо дали ни харесва или не какво прави с църквата ни.

— Още не го е направил — каза Макарена. — И няма да го направи, поне доколкото зависи от мен.

Крус Брунер се намръщи.

— Е, ти го караш да си плаща, скъпа — каза тя.

Бяха навлезли в област, която явно притесняваше старата дама. Отношението към дъщеря й беше дискретно неодобрително. Макарена се взираше в пространството над рамото на Кварт.

— Има още много да плаща — каза тя тихо.

— Той винаги ще бъде твой съпруг — каза майка й, — независимо дали живееш с него или не. Не е ли така, дон Приамо? — Изражението на насълзените й очи отново беше закачливо, когато се обърна към Кварт. — Отец Приамо не обича зет ми, но смята, че бракът — всеки брак — е неразрушим.

— Това е истина — каза свещеникът. Беше разлял малко горещ шоколад върху расото си и ядосано го почистваше. — Дори самият бог не може да раздели онези, които свещеник е свързал на земята.

Колко ли е трудно, мислеше си Кварт, да различиш гордостта от добродетелта, правилното от неправилното. Решил да не взема страна, той сведе очи към римската мозайка в краката си, донесена тук от прадедите на Макарена — кораб, заобиколен от риби и нещо, което приличаше на остров; жена на брега с кана или амфора в ръцете. Имаше и куче с на саvе саnеm (Пази се от кучето /лат./ — често срещан надпис на останките от римски домове (Б. р.)), а също — жена и мъж, които се галеха. Някои камъчета бяха излезли от гнездата си и той ги намести с крак.

— Какво казва банкерът Октавио Мачука за всичко това? — попита той и забеляза как изражението на херцогинята веднага се смекчи.

— Октавио е много стар и скъп приятел. Най-добрият, когото съм имала някога — каза тя.

— Той е влюбен в херцогинята — каза Макарена.

— Не ставай смешна. — Старата дама си повя с ветрилото, вперила неодобрителен поглед в дъщеря си.

Макарена настоя със смях, че е права. Херцогинята беше принудена да признае, че когато Мачука за пръв път пристигнал в Севиля, я ухажвал известно време, преди тя да се омъжи. Но на времето бракът между тях двамата бил неприемлив. Той никога не се оженил и никога не показал някакви чувства, докато съпругът й, неговият приятел Рафаел Гуардиола, бил жив. В гласа й прозвуча тъга, но Кварт не можа да разбере за какво съжалява.

— Той ти предложи да се омъжиш за него — каза Макарена.

— Това беше по-късно. Бях вече вдовица. Реших, че е по-добре нещата да останат такива, каквито са. Сега се разхождаме в парка всяка сряда. Ние сме просто много добри стари приятели!

— За какво говорите? — попита Кварт усмихнато, за да звучи по-ненатрапчиво.

— За нищо — каза Макарена. — Шпионирах ги, но те просто си флиртуват кротичко.

— Не й обръщайте внимание. Хващам го под ръка и си говорим наши си неща. Или за отминалото време. За годините, когато е бил млад авантюрист, преди да се установи.

— Дон Октавио й рецитира „Влакът-експрес“ от Кампоамор.

— Откъде знаеш?

— Той ми каза.

Крус Брунер се изправи и докосна перлената си огърлица с неувяхващо кокетство.

— Е, добре, вярно е. Знае, че го обичам. „Писмото ми с наслада ще ти разкаже за спомените ми…“ — Усмивката й беше меланхолична. — Говорим и за Макарена. Той я обича като дъщеря и я заведе до олтара на сватбата й… Вижте лицето на отец Феро. Той не обича Октавио.

Старият свещеник предизвикателно изсумтя, сякаш ревнуваше от разходките им в парка. В сряда той не пиеше кафе с херцогинята на Ел Нуево Естремо и тя казваше молитвите си без него.

— Нито го харесвам, нито го мразя, госпожо — каза той неловко. — Но намирам отношението му към „Богородица със сълзите“ за изключително осъдително. Панчо Гавира е негов подчинен. Дон Октавио би могъл да възпре действията му спрямо това светилище. — Гневът караше лицето му да изглежда сурово. — В това отношение той не помага нито на вас, нито на дъщеря ви.

— Октавио има необичайно прагматично отношение към живота — каза Крус Брунер. — Църквата не го интересува. Уважава дълбоката ни привързаност към нея, но вярва, че зет ми е взел правилно решение. — Тя се взря в щитовете по гербовете, издълбани в пазвите на сводовете над двора. — Бъдещето на Макарена, би казал той, не е във вкопчването в потъналия кораб, а в качването на чисто нова яхта. Каквато би й осигурил зет ми.

— Трябва да признаем, че дон Октавио не взима страна — съгласи се дъщеря й. — Той е неутрален.

Дон Приамо вдигна заплашително пръст.

— Никой не може да бъде неутрален, когато става дума за Божи храм.

— Моля ви, отче — каза му Макарена с нежна усмивка, — успокоите се. Пийнете още шоколад.

Старият свещеник отказа третата чаша и мрачно се загледа във върховете на протритите си обуща. Знам на кого ми напомня, помисли си Кварт. На Джок, сръдливия агресивен фокстериер от детското флимче „Дамата и скитника“. Само дето отец Феро беше още по-опърничав. Кварт се обърна към старата херцогиня.

— Преди споменахте баща си, херцога… Брат ли е бил на Карлота Брунер?

Възрастната дама беше изненадана.

— Знаете легендата? — Тя си поигра за миг с ветрилото, после погледна дъщеря си и Кварт. — Карлота беше моя леля, по-голяма сестра на баща ми. Една тъжна семейна легенда… Макарена е влюбена в нея от дете. Прекарваше часове наред със сандъка на Карлота, четеше онези нещастни писма, никога не стигнали предназначението си, и мереше старите й рокли на прозореца, където казват, че Карлота е чакала.

В атмосферата се промъкна нещо ново. Отец Феро гледаше встрани, притеснен. Изглежда темата го караше да се чувства неудобно.

— Отец Кварт — каза Макарена — изглежда притежава една от нейните картички.

— Това не е възможно — възмути се херцогиняата. — Те са в сандъка в гълъбарника.

— Да, но я има. Картичка с изглед към църквата. Някой я е оставил в хотелската му стая.

— Колко нелепо! Кой би направил подобно нещо! — Старата дама погледна подозрително към Кварт. — Върна ли ти я? — попита тя дъщеря си.

Макарена бавно поклати глава.

— Оставих му я. Засега.

Херцогинята беше смутена.

— Не разбирам. Само ти и прислугата ходите там.

— Да, — каза Макарена и се обърна към стария свещеник. — И дон Приамо.

Отец Феро почти подскочи на стола си.

— За Бога, госпожо. Сигурно не намеквате, че аз…

— Пошегувах се, отче — каза Макарена. От изражението й Кварт не можеше да прецени дали това е вярно или не. — Но факт е, че картичката е стигнала до хотел „Доня Мария“ и никой не знае как.

— За какъв гълъбарник говорите? — попита Кварт.

— Не можете да го видите оттук, а само от градината — обясни Крус Брунер. — Наричаме го Кулата. Някога там е имало гълъбарник. Дядо ми Луис, бащата на Карлота, изучавал астрономия и създал обсерваторията. По-късно в тази стая моята бедна леля прекарала последните си години като отшелница… Сега дон Приамо я използва.

Кварт погледна изненадан стария свещеник. Това обясняваше книгите, които беше открил в жилището му.

— Не знаех, че се интересувте от астрономия.

— Да, така е — смути се свещеникът. — Но това не ви интересува. Не е нито ваша работа, нито на Рим. Херцогинята беше така любезна да ми предостави обсерваторията.

— Така е — каза доволно Крус Брунер. — Всички уреди са много стари, но отец Феро ги поддържа. И ми разказва какво вижда. С тях едва ли ще направи някакво откритие, но това е приятно занимание. — Тя почука по коленете си с ветрилото и се усмихна. — Аз нямам вече сили да се изкача до там, но Макарена понякога го прави.

Изненада след изненада, помисли си Кварт. Отец Феро си беше създал странен малък клуб. Един непокорен свещеник-астроном.

— И вие не споменахте за интереса си към астрономията — каза Кварт и погледна в тъмните очи на Макарена, зачуди какви ли още тъмни тайни се крият в тях.

— Интересувам се от спокойствието — каза тя простичко. — Там, горе, между звездите, можете да го откриете. Отец Феро ми позволява да стоя в кулата, докато работи. Чета или наблюдавам.

Кварт погледна небето над главите им — син правоъгълник, ограничен от корнизите на андалуския двор. Някъде високо се рееше самотен облак. Мъничък, изоставен и подвижен като отец Феро.

— В миналото — каза той — астрономията е била забранена за духовните лица. Смятало се е, че е твърде рационална и заплашва душата. — Усмихна се приятелски на възрастния свещеник. — Заради това Инквизицията би ви затворила.

Отец Феро сведе поглед, ядосан и непреклонен.

— Инквизицията — промърмори той — би ме затворила за много други неща, без да се стига до астрономията.

— Не и сега — каза Кварт, като си мислеше за кардинал Ивашкевич. — Но не защото няма желание…

За пръв път те всички се разсмяха, дори отец Феро, отначало колебливо, а после от сърце. Изглежда разговорът за астрономията беше намалил малко дистанцията между него и Кварт. Макарена го усети и изглеждаше доволна, докато гледаше ту към единия, ту към другия. Искриците с цвят на мед отново проблясваха в очите й, докато звънеше искреният й, момичешки смях. После тя предложи на стария свещеник да заведе Кварт в гълъбарника.

Месинговият телескоп блестеше под мавританските арки от четирите страни на кулата. Тя се издигаше над покривите на Санта Крус. В далечината, между телевизионните антени и ята гълъби, летящи във всички посоки, се виждаха Ла Хиралда, Златната кула и част от Гуадалкивир с разцъфнали цветове като сини пръски по бреговете й. Останалата част от пейзажа, който Карлота Брунер с копнеж беше съзерцавала преди столетие, сега представляваше куп модерни сгради от бетон, стомана и стъкло. Не се виждаше нито едно празно място, по течението на Гуадалкивир бръмчаха лодки, а четирите островърхи кули на Архива на Индиите (Сградата е построена през 1572 г. за борса. Понастоящем там се съхранява уникална колекция от документи от периода на откриването на Америка, както и автографи на Колумб, Магелан, Кортвес и други. (Б. р.)) на забравени стражи на върха на зданието на борсата, охраняващи хартията, праха и спомените за отдавна отминалото време.

— Какво прекрасно място — каза Кварт.

Отец Феро не отговори. Извади от джоба си мръсната носна кърпичка и изтри тръбата на телескопа, като дъхаше върху нея. Той беше старинен модел, почти два метра дълъг, с устройство за промяна на ъгъла. Дългата месингова тръба и всички метални части бяха внимателно лъснати. Телескопът блестеше в лъчите на слънцето, което бавно се движеше над Триана, по отсрещния бряг. В гълъбарника нямаше почти нищо друго — два окъсани кожени фотьойла, бюро с много чекмеджета, лампа, гравюра на Севиля от XVII век на стената и няколко подвързани с кожа книги: Толстой, Достоевски, Кеведо, Хайне, Галдос, Бласко Ибаньес, Вале-Инклан, заедно с някои трудове по космография, небесна механика и астрофизика. Кварт Отиде да ги огледа отблизо: Птолемей, Порта, Алфонсо де Кордова. Някои от изданията бяха много стари.

— Не съм си и помислял — каза Кварт, — че се интересувате от такива неща.

Тонът му беше искрен, съучастнически. През последните няколко часа мнението му за отец Феро беше претърпяло значителна промяна. Старият свещеник търкаше телескопа, сякаш в него спеше дух, който знаеше всички отговори. Той сви рамене. Расото му беше толкова избеляло и излиняло, че изглеждаше по-скоро сиво, отколкото черно. „Странен контраст, помисли си Кварт, представлява дребният опърпан свещеник до лъскавия телескоп.“

— Обичам да гледам небето нощем — каза най-накрая отец Феро. — Херцогинята и дъщеря й ми позволяват да прекарвам по няколко часа на ден тук след вечеря. Има пряк вход през двора и не безпокоя никого.

Кварт докосна гърба на една от книгите. „Образът на небето“, издание от 1616 година. До нея имаше няколко тома, за които никога не беше чувал — „Астрономически таблици“. Един прост селски свещеник, беше казал архиепископът. Мисълта накара Кварт да се усмихне вътрешно, докато прелистваше астрономическите таблици.

— Кога започнахте да се интересувате от всичко това?

Очевидно удовлетворен от състоянието на телескопа, отец Феро сложи кърпичката обратно в джоба си, обърна към Кварт, взе книгата и я остави на мястото й.

— Прекарах дълги години в планината — каза той. — Вечер, когато седях пред църквата, нямаше какво да правя, освен да гледам небето.

Той млъкна, сякаш беше казал повече, отколкото беше необходимо. Лесно беше да си го представиш, седнал по здрач под каменния портик на селската си църква, загледан в небесния купол, където човешката светлина не можеше да наруши хармонията на сферите, носещи се из вселената. Кварт взе екземпляра от „Пътни картини“ на Хайне и я отвори на страница, отбелязана с червена панделка.

„Животът и светът са само сън на пиян бог, който се е измъкнал от пиршеството на боговете и е заспал на самотна звезда, без да знае, че пресъздава онова, което сънува… И образите от неговите сънища се появяват, понякога разноцветно екстравагантни, понякога — хармонични и рационални… Илиадата, Платон, битката при Маратон, Венера ди Медичи, Френската революция, Хегел, параходите, всички те са мисли, които изникват от дългия му сън. Но един ден богът ще се събуди, ще разтърка сънените си очи, ще се усмихне и нашият свят ще потъне в забрава, сякаш никога не е съществувал…“

Подухна топъл, лек бриз. Приглушени шумове от улиците и дворовете долу достигаха до гълъбарника. През прозорците на близкото училище се чуваше хор от детски гласчета, които рецитираха урок или стихотворение. Кварт се заслуша — беше нещо за гнезда и птици. Изведнъж рецитацията спря и гласовете избухнаха в шумен смях. Откъм кралските градини на Алкасар някакъв часовник удари три пъти. Беше шест без четвърт.

— Защо точно звездите? — попита Кварт.

Отец Феро извади малка нащърбена кутия и си взе от нея цигара без филтър. Навлажни края й с език и я сложи в устата си.

— Те са чисти — отвърна той.

Запали цигарата си в шепи, приведен напред. Бръчките още по-силно се врязаха в лицето му. Димът се понесе навън през сводестите прозорци, а острата силна миризма достигна до Кварт.

— Разбирам — каза той и старият свещеник се обърна към него с проблясък на интерес. Даже почти се усмихна. Несигурен дали да съжалява или да се поздрави за това, Кварт осъзна, че нещо се беше променило. Гълъбарникът беше неутрално място между земята и небето, където взаимното им недоверие изглежда беше намаляло, сякаш според стария обичай и двамата бяха намерили убежище тук. Кварт почувства импулсивен порив към приятелството, което често се установява — макар и не в неговия случай — между двама духовници. Самотни, изгубени войници, изправени един срещу друг на бойното поле.

— Колко време прекарахте там?

Старият свещеник отговори с димяща цигара в устата.

— Повече от двадесет години.

— Сигурно енорията е била малка.

— Много малка. Бяха четиридесет и двама души, когато пристигнах. Когато си тръгнах, не беше останал никой. Някои измряха, други заминаха. Последната ми енориашка беше над осемдесетгодишна — не можа да преживее снега през последната зима.

Гълъб кръжеше около един от корнизите на галерията, близо до свещеника. Той се взря в него втренчено, сякаш на крачето му беше привързано съобщение. Но когато птицата отлетя с плясък на крилете, погледът му остана прикован в същата точка. Тромавите му движения и небрежността все още напомняха на Кварт за стария свещеник, когото мразеше като дете, но сега той виждаше значителни разлики между двамата. Беше смятал, че грубостта на отец Феро се дължи на примитивния му ум. Че той е просто един безличен духовник, който подобно на свещеника от далечното минало на Кварт, не е бил способен да се издигне над собственото си невежество и посредственост. Но тук, в Гълъбарника, той откри един друг свещеник — убеден консерватор, който напълно съзнателно се беше отказал от блестяща кариера в Църквата. Беше съвсем ясно, че отец Феро някога е бил и в известен смисъл продължава да бъде, почти тайно, нещо повече от недодялан селски свещеник; повече от мрачния, упорит духовник, който игнорираше реформите на Втория Ватикански Събор и четеше литургията на латински в „Богородица сълзите“. Причината не беше в липсата на образование или напредналата възраст, той го правеше от твърдо убеждение. Според Кварт, отец Феро беше избрал своето знаме.

На бюрото лежеше отворена тетрадка, в която с молив беше нарисувано някакво съзвездие. Кварт си представи как старият свещеник се взира през телескопа си в нощта, погълнат от тишината на небесната твърд, която бавно се върти зад лещите, докато Макарена Брунер седи и чете „Ана Каренина“ или „Сонати“ на Вале-Инклан в един от старите фотьойли, а нощните пеперуди кръжат около лампата. Внезапно изпита желание да се надсмее над себе си, защото тази картина пробуди у него дива ревност.

Видя, че отец Феро го наблюдава, сякаш изразът на лицето му го беше накарал да се замисли.

— Орион — каза възрастният свещеник и на разсеяния Кварт му трябваше известно време, за да разбере, че говори за диаграмата в тетрадката. — По това време на годината може да се види само най-горната звезда на лявото рамо на ловеца.

Нарича се Бетелгейзе и се появява ей там. — Той посочи към една част на небето, което още светлееше на хоризонта. — Запад-северозапад. — Цигарата беше все още в устата му и пепелта падаше върху расото му.

Кварт разгърна страниците на тетрадката, които бяха изпълнени с бележки, диаграми и цифри. Познаваше само съзвездието Лъв, собствения си зодиакален знак. Според легендата, копията на Херкулес отскочили от металното тяло на лъва.

— Вярвате ли — попита Кварт, — че всичко е записано в звездите?

Отец Феро направи направи гримаса.

— Преди три или четири столетия — каза той — подобен въпрос би струвал на един свещеник живота му.

— Казах ви, че идвам с мир.

Смехът на отец Феро беше саркастичен. Остър, стържещ звук.

— Вие говорите за астрологията, — каза той най-накрая, — а аз се интересувам от астрономия. Надявам се да подчертаете голямата разлика в доклада си до Рим. — Той млъкна, но продължи любопитно да оглежда Кварт, сякаш го преценяваше наново. — Нямам представа къде какво е записано — добави той след малко. — Въпреки, че мога да кажа от пръв поглед, че вие и аз дори не използваме една и съща азбука.

— Моля, обяснете ми.

— Няма много за обясняване. Вие работите в многонационална организация, която се основава на цялата демагогия, с която християнският хуманизъм и Просвещението са ни пълнили главите: че човек се усъвършенства чрез страданието, че човечеството е предопределено да се промени, че доброто предизвиква добро… — Той се обърна към прозореца и отново посипа пепел върху расото си. — Или, че Истината с| главно „и“ съществува и е достатъчна сама по себе си.

Кварт клатеше глава.

— Вие не ме познавате — каза той. — Не знаете нищо за мен.

— Знам за кого работите, това е достатъчно. — Той отново взе да проверява телескопа за прах. После сложи ръце в джобовете си. — Какво знаете вие или началниците ви в Рим с бюрократичната си нагласа? Всичко, което знаете за любовта и омразата са техните теологически дефиниции или прошепнатото в изповедалнята… Сега мога да кажа, само по начина, по който говорите и се движите, че вашият грях е безразличието. Вие сте като онези телевизионни пастори, представители на бездушна църква, която говори за вярващите така, както компаниите говорят за своите клиенти.

— Не сте прав за мен, отче. Работата ми…

Старият свещеник отново издаде стържещия звук, който трябваше да бъде смях.

— Вашата работа! — Той рязко се извърна към Кварт. — Сега, ще ми кажете, че си цапате ръцете, нали? Въпреки че винаги сте толкова добре облечен. Сигурен съм, че имате много оправдания и алибита. Вие сте млад, силен, началниците ви дават подслон и храна, мислят за вас и ви подхвърлят кокали за глозгане. Вие сте съвършеният полицай, който работи за могъща корпорация, служеща на Бога. Вероятно никога не сте обичал жена, нито мразил мъж, не сте чувствал съжаление към някоя жалка човешка развалина. Не ви е благословил нито бедняк за хляба си, нито човек, нуждаещ се от утеха, нито грешник, който се надява на спасение… Вие просто изпълнявате заповеди и това е всичко.

— Смирявам се — каза Кварт и моментално съжали.

— Така ли? — Свещеникът го погледна с явна ирония. — Е, моите поздравления. Ще спасите душата си. Онези, които се смиряват, винаги отиват в Рая. — Устата му се изкриви, когато дръпна за последно от цигарата. — Да се наслаждават на божието присъствие. — Той хвърли фаса през прозореца и загледа как пада.

— Чудя се — каза Кварт — дали все още имате вяра.

От устата на Кварт това бяха странни думи и той го знаеше. Подобни въпроси, по-подходящи за шпионите на Папския кабинет, не бяха в юрисдикцията на неговата мисия. Както би казал Спада, в ИВД ние се занимаваме не със сърцата иа хората, а с техните действия. Нека си останем добри центуриони и да оставим опасностите от изследването на човешката душа на Негова светлост Йежи Ивашкевич.

И все пак Кварт чакаше отговор в продължителната тишина, която последва забележката му. Когато старият свещеник бавно се придвижи към телескопа, отражението му се плъзна по лъскавата месингова тръба.

— Все още е наречие за време — каза най-накрая отец Феро намръщен, вероятно по повод времето или за наречията. — Аз опрощавам грехове — добави той. — Помагам на хората да умрат в мир.

— Вашата работа не е да опрощавате — каза Кварт. — Само Бог може да прави това.

Свещеникът го погледна, сякаш беше забравил, че Кварт е там.

— Когато бях млад — каза той внезапно — изчетох всички антични философи — от Сократ до свети Августин. И ги забравих. Единственото, което ми остана от тях, беше сладко-горчива меланхолия и обезверяване. Сега съм на шестдесет и четири години и единственото, което знам за хората е, че те помнят, боят се и умират.

Видът на Кварт сигурно беше изненадан и объркан, защото отец Феро кимна и тъмните му очи за миг се спряха върху него. После погледна към небето. Самотният облак — може би вече не беше същият — беше отишъл да посрещне залязващото слънце и сега червеникаво сияние се разстилаше над далечните сгради.

— Търсих Го високо в планините дълго време — продължи отец Феро. — Исках да се обясня с Него, да изравня резултата, да бъдем квит. Виждал съм толкова много хора да страдат и да умират… Забравен от епископа и неговите помощници, живях в самота. Появявах се само, за да прочета литургията всяка неделя в малка, почти празна църква или за да вървя пеша през дъжд и сняг, да дам последно причастие на някоя душа, която чака пристигането ми, за да умре. Двадесет и пет години седях край леглата на онези, които стискаха ръцете ми, защото бях единствената им утеха пред лицето на смъртта, и Му се молих. Но никога не получих отговор.

Той рязко млъкна. Кварт беше този, който проговори.

— Ние живеем и умираме или по план, или просто случайно.

Това не беше нито въпрос, нито отговор. Той просто подканваше отец Феро да продължи. За пръв път Кварт започна да разбира човека пред себе си и знаеше, че отец Феро го усеща.

Лицето на стария свещеник се смекчи.

— Как да запазим тогава — попита той — мисията на живота в един свят, който носи печата на смъртта? Човек е смъртен; той знае, че ще умре и знае също, че за разлика от кралете, папите и генералите, няма да остави следа. Тогава си казва — трябва да има нещо повече. Иначе Вселената е просто лоша шега, безмислен хаос. Така вярата се превръща в надежда, в утеха. Може би затова дори Светият отец вече не вярва в Бога.

Кварт избухна в смях и стресна гълъбите.

— Затова защитавате църквата си със зъби и нокти — каза той.

— Разбира се — намръщи се отец Феро. — Какво значение има дали имам вяра или не? Онези, които идват при мен, имат вяра. Това е достатъчно оправдание за съществуването на „Богородица със сълзите“. И не е съвпадение, че тя е барокова църква, стилът на Контрареформацията, която казва: „Не мисли. Остави това на теолозите. Възхищавай се на резбата, на позлатата, на великолепните олтари, на страстните мистерии, които са били обичаен начин за привличане на масите от времето на Аристотел… Бъди заслепен от Божията слава. Твърде многото анализи ограбват надеждите ти. Мисли за нас като за твърда скала, на която ще намериш убежище от бурното течение. Истината те убива преждевременно.“

Кварт вдигна ръка.

— Имам морално възражение към всичко това, отче. Вие описвате отчуждението. Така представена, вашата църква е еквивалентът на телевизията през XVII век.

— И какво от това? — сви рамене отец Феро. — Какво е било религиозното бароково изкуство, освен опит да отдръпне публиката от Лутер и Калвин? Както и да е, какво би било съвременното папство без телевизията? Голата вяра не може да съществува дълго. Хората имат нужда от символи, в които да се приютят, защото навън е студено. Ние сме отговорни за нашите последни невинни вярващи, онези, които ни следват, защото вярват, че ще ги отведем до морето, че ще ги отведем у дома, както в „Анабазис“ (в седемте книги на „Анабазис“ (писани от 386 до 377 г. пр. Хр.) Ксенофон описва похода на 10 000 гръцки наемници от Вавилон до Черно море (Б. р.)). Поне моите стари камъни, олтарът и латинският ми са по-достойни от пеенето по тонколоните и огромните екрани, които превръщат службата в спектакъл за масите и ги опияняват с електронни джунджурии. Църковните водачи смятат, че това е начинът да запазят клиентите си. Но те грешат, така само ги унижават. Битката е изгубена и сега е времето на фалшивите пророци.

Той затвори уста и наведе мрачно глава. Разговорът беше приключил. Отец Феро се облегна на ръба на прозореца и се загледа отвъд реката. Кварт не знаеше какво да направи или каже. След малко отиде и се подпря на перваза до стария свещеник. Никога не беше стоял толкова близо до него. Главата на отец Феро стигаше до рамото му. Те стояха така, без да говорят, дълго след като часовниците по севилските кули удариха шест часа. Самотният облак се беше разсеял и слънцето залязваше. На запад небето бавно се позлатяваше. Феро отново проговори.

— Знам само едно: когато магията на прелъстяването се изпари, с нас ще бъде свършено. Логиката и разумът означават край. Но докато някоя бедна женица има нужда да коленичи някъде и да потърси утеха, моята малка църква трябва да остане на мястото си.

Той извади мръсната кърпичка от джоба си и шумно издуха носа си. Светлината на залязващото слънце огряваше бялата четина по брадата му.

— Докато сме обременени от нещастията си, свещеници като мен са необходими… Ние сме старата, кърпена кожа на барабана, чийто глас още слави Бога. И само някой луд може да завижда на нашата тайна. Защото ние познаваме ангела, който държи ключа към ада.