Артуро Перес-Реверте
Севилското причастие (12)

XII
Божият гняв

Той изчезна пред очите ни и нямахме

представа как стана това.

Гастон Льору, „Фантомът на операта“

През дима от лулата архиепископът от Севиля изглеждаше тържествуващ.

— Значи Рим се отказва — каза той.

Кварт остави чашата си и изтри уста със салфетката, бродирана от монахините от местния орден. Усмихна се и въздъхна.

— Това е едно от възможните тълкувания, Ваша светлост.

Монсиньор Корво издуха още един облак дим. Двамата мъже седяха един срещу друг на масичката за кафе. Архиепископът имаше обичай да закусва с първия си сутрешен посетител. Кафето и препечените филийки пред тях бяха предназначени за дякона на катедралата, но архиепископът ги предложи на Кварт, когато той се появи неочаквано, за да се сбогува и наруши разписанието му. Архиепископът мразеше кафето му да изстива.

— Нали ви казах, че този проблем няма да се разреши лесно? — каза негова светлост.

Кварт се облегна във фотьойла. Би предпочел да лиши архиепископа от възможността да прави саркастични забележки и да се усмихва, обвит в дим, но учтивостта изискваше да му поднесе почитанията си, преди да замине.

— Напомням на ваша светлост — каза той, — че не дойдох да разрешавам нищо. Дойдох просто, за да информирам Рим за ситуацията. И точно това ще направя сега.

Корво беше на седмото небе.

— Не разбрахте кой е Висперас.

Кварт погледна часовника си.

— Не. Но проблемът не е във Висперас. Хакерът, който прониква до папата, е нещо тривиално, ще го открият рано или късно. Важните неща са отец Феро и Богородица със сълзите. След моя доклад, каквото и решение да се вземе, то ще бъде взето с пълно познаване на ситуацията.

Жълтият камък в пръстена на архиепископа проблесна, когато той вдигна ръката си.

— Не ми пробутвайте йезуитски номера, отец Кварт. Вие се провалихте. — Димът на лулата не можеше да скрие злорадството му. — Висперас се подигра с вас и с Рим.

— Нито аз, нито Рим бихме се намесили — каза Кварт студено, — ако Ваша светлост беше пресякъл нещата в зародиш. Отец Феро и „Богородица със сълзите“ са във вашата епархия, а вие знаете поговорката „Щом има заблудени овце, значи пастирът спи“.

Корво захапа лулата си възмутен.

— Слушайте, Кварт — каза той с твърд глас. — Единствената заблудена овца тук сте вие. За глупак ли ме вземате? Знам за посещенията ви в Каса дел Постиго. И всичко останало, разходките, вечерите.

Негова светлост, чийто талант на амвона беше високо оценяван от енориашите му, продължи да излива презрението и мрачното си настроение си в сурова проповед, която продължи няколко минути. Основният му аргумент беше, че агентът от ИВД бил позволил да бъде заблуден от свещеника на „Богородица със сълзите“ и личната му бойна група, съставена от монахини, аристократи и предани стари дами. Кварт бил изгубил чувството си за перспектива и провалил мисията си в Севиля. А дъщерята на херцогиня Ел Нуево Естремо, която между впрочем все още била съпруга на Гавира, изиграла немалка роля в прелъстяването му.

Кварт изслуша невъзмутимо тирадата, но замръзна при последната забележка.

— Ще бъда много благодарен, ако Ваша светлост потвърди в писмен вид всички обвинения по тази точка.

— Естествено, ще го направя. — Корво се радваше, че най-после беше докоснал оголен нерв. — Ще ги изпратя на началниците ви във Ватикана. На нунция. На всички заедно и всеки поотделно. Ще го направя с писма, по телефона, по факса и под акомпанимента на китара. — Той извади лулата от устата си и се ухили злобно. — Ще изгубите репутацията си, както аз изгубих секретаря си.

Това беше всичко. Кварт сгъна салфетката, хвърли я на подноса и се изправи.

— Ако няма нищо повече, Ваша светлост…

— Нищо повече — каза архиеписскопът с подигравателно изражение, — „сине мой“. — Той остана седнал, като гледаше ръката си и се чудеше дали да не нанесе последен удар и да поиска от Кварт да целуне пръстена му. Но в този миг телефонът иззвъня, затова той просто освободи свещеника с махване на ръката и отиде да го вдигне.

Кварт закопча сакото си и излезе в коридора. Стъпките му отекваха под рисувания таван на Галерията на Прелатите, а после по мраморните стъпала на централното стълбище. През прозорците виждаше двора, където някога се е намирал затворът Ла Пара, в който епископите на Севиля затваряли непокорните свещеници. Няколко столетия по-рано, помисли си Кварт, отец Феро и може би самият той, щяха да свършат там, докато монсиньор Корво изпрати своята версия на събитията в Рим по възможно най-бавния начин. Кварт беше на последните стъпала и размишляваше за предимствата на модерните технологии, когато чу, че някой го вика. Спря и се обърна. Беше самият архиепископ и той вече не изглеждаше толкова доволен.

— Бихте ли се върнали обратно, отец Кварт. Има нещо, което трябва да обсъдим.

Когато Кварт, заинтригуван, изкачи стълбите, видя, че Негова светлост беше невероятно блед.

— Не можете да заминете — каза монсиньор Корво, когато Кварт се изравни с него. — В църквата има нов нещастен случай.

 

Той мина покрай циментовоза и двете полицейски коли. „Богородица със сълзите“ беше пълна с полицаи. Преброи поне дванадесет — един стоеше на вратата, а останалите вътре правеха снимки, вземаха отпечатъци и претърсваха пода, пейките и скелето за следи. Църквата ехтеше от шепота им.

Грис Марсала седеше сама на стъпалата на олтара. Кварт пристъпи към нея по централната пътека. Симеон Навахо го посрещна по средата на пътя. Както обикновено, заместник-началникът беше вързал косата си на опашка и носеше кръгли очила и ярка риза. Кожената чанта — с магнума 357 вътре, предположи Кварт — беше преметната през рамото му. Кварт беше поразен колко не намясто изглежда Навахо в църквата. Стиснаха си ръце. Полицаят се радваше да го види.

— Станаха трима, отче — каза той весело. Наведе се небрежно над една пейка и Кварт, който погледна през рамото му, видя чифт крака да стърчат от изповедалнята.

Той приближи безмълвно, следван плътно от Навахо. Вратата беше отворена. Кварт си помисли, че положението на краката е странно. Виждаше измачканите сиви панталони. Останалата част от тялото беше покрита с парче синьо платно, въпреки че една жълтеникава, восъчна ръка с дланта нагоре беше останала открита. От китката до средния пръст имаше рана.

— Странно място да умреш, нали? — отбеляза полицаят.

— Кой е? — попита дрезгаво Кварт.

Въпросът беше ненужен. Беше разпознал обувките, бежовите панталони, малката пълна ръка. Навахо поглади мустаци.

— Казва се Онорато Бонафе. Журналист е. Беше. Известен е в Севиля.

Кварт кимна.

— Познавахте го, нали? Така си и мислех. Няколко души ми казаха, че се въртял наоколо през последните дни. Искате ли да го погледнете, отче?

Навахо влезе в изповедалнята и разтърси опашка като работлива катеричка. Повдигна платното, което покриваше тялото. Бонафе беше много неподвижен и жълт, подпрян на ъгълче от дървения стол в изповедалнята, с брадичка, потънала в гънки тлъстина. Изгледаше спокоен или може би уморен. От носа и устата му беше текла кръв, намокрила врата и ризата му. Сега беше засъхнала.

— Съдебният патолог току-що го прегледа — каза Навахо и посочи един млад мъж, който седеше на една пейка и си водеше бележки. — Каза, че е умрял от масирани вътрешни кръвоизливи. От удар или падане. Това, което не знаем, е как е попаднал в изповедалнята.

Като преодоля отвращението, което изпитваше към мъжа приживе, Кварт съвестно промърмори кратка молитва и се прекръсти.

Навахо го наблюдаваше с интерес.

— На ваше място не бих си давал този труд, отче. От доста време е мъртъв. Накъдето и да е тръгнал — той имитира с ръце две пляскащи крила — вече е стигнал там.

— Кога е настъпила смъртта?

— Още не знаем. Но нашият експерт предполага, че е било преди дванадесет до четиринадесет часа.

Двама полицаи на скелето до Девата оживено разговаряха и гласовете им ехтяха под купола. Навахо им каза да говорят по-тихо. Те се подчиниха, сконфузени. Кварт видя, че Грис Марсала още седи на стълбите на олтара и го наблюдава. За първи път му се стори крехка. Когато Навахо отново покри Бонафе, каза на Кварт, че монахинята открила тялото рано сутринта.

— Искам да говоря с нея — каза Кварт.

— Разбира се, отче — каза Навахо с разбираща усмивка. — Но нямате нищо против, преди да тръгнете, да ми кажете накратко откъде познавахте жертвата. За да не смесим показанията. — Той погледна Кварт над очилата си.

— Както искате. Но първо трябва да говорите с енорийския свещеник.

Полицаят го погледна за миг, без да отговаря. После кимна и каза:

— Да, така мисля и аз. Проблемът е, че тази сутрин никой не може да открие дон Приамо. Странно, не мислите ли?

— Бяхте ли в жилището му?

Навахо изглеждаше разочарован, сякаш беше очаквал нещо повече от Кварт.

— От това, което чух — каза той, — той е изчезнал от лицето на земята. Може би с колесницата на пророк Илия.

* * *

Кварт разказа на заместник-началника за срещите си с Онорато Бонафе във фоайето на хотела. Разказът му беше прекъсван на два пъти от клетъчния телефон на Навахо. И двата пъти той се извини, докато го вадеше от кожената си чанта. Първото обаждане беше съобщение, че все още няма и следа от отец Феро. Свещеникът прекарал както обикновено вечерта — в гълъбарника на Каса дел Постиго, което Кварт можа да потвърди, като съобщи часа, в който го е напуснал — и после изчезнал безследно. Чистачката му казала, че в леглото му не бил спал никой. Отец Лобато заминал за новата си енория късно предишния ден, с автобус. Пътуването било дълго, с няколко възможни смени. Полицията и цивилните агенти опитваха да го открият.

— Заподозрени ли са свещениците? — попита Кварт. Навахо прибра телефона след второто обаждане и каза, че докато не се установи причината за смъртта, никой не е заподозрян. Или иначе казано, всички са заподозрени — той погледна извинително над очилата си, — макар че имал основание да подозира някои повече от другите.

— За каква случайност говорим този път? — попита Кварт.

Навахо почеса носа си.

— Между нас да си остане, отче — каза той, — бих казал, че този път някой е помогнал на църквата.

Кварт не беше изненадан. Не беше експерт по труповете, макар че беше виждал няколко, но един поглед върху Бонафе му беше достатъчен.

— Убит ли е? — попита той, като се надяваше да узнае нещо повече.

— Колегата ви, енорийският свещеник, е подходящ кандидат — каза Навахо.

— Заради изчезването му?

— Разбира се. Освен ако съдебният лекар не каже нещо друго.

Навахо се извини, повикан от един полицай. Кварт се отправи към стъпалата на олтара, където все още седеше Грис Марсала.

— Как сте? — попита той.

Тя беше обгърнала с ръце краката си, подпряла брадичка на коленете.

— Малко уплашена — отговори му с по-силен от обикновено американски акцент. — Но съм добре.

— Притесни ли ви много полицията?

Монахинята се замисли за миг.

— Не — каза тя. — Бяха много учтиви.

В църквата, пълна с полиция, тя изглеждаше още по-сама и уязвима от обикновено.

— Издирват отец Феро — каза Кварт, като седна до нея. После добави, за да не прозвучи много заплашително: — И отец Лобато.

Тя дълбоко се замисли, като от време на време примигваше, сякаш не можеше да повярва. После въздъхна и кимна.

— Възможно е — каза най-накрая — Оскар да се е отбил при родителите си, които живеят в малко селце край Малага, преди да продължи за Алмерия. Може би затова не са го намерили още.

И двамата бяха заслепени от светкавица на фотоапарат. Един от полицаите снимаше нещо на пода под тях. Кварт разкопча сакото си и се наведе напред.

— Ами дон Приамо? — попита той.

Тя очакваше въпроса. Без съмнение я бяха питали и преди това.

— Не знам. Дойдох тази сутрин, както обикновено в девет. Намерих църквата заключена. Един от тях винаги я отваряше в седем и половина заради литургията в осем. Днес никой не е отслужил литургия.

— Казаха ми, че вие сте открила тялото.

— Да. Отначало отидох в жилището им, но там нямаше никой. Затова минах през вратата на ризницата, като използвах собствения си ключ. — Тя сви рамене объркано. — Отначало не забелязах нищо. Отидох до скелето при прозореца. Запалих светлините, приготвих си нещата. Но това ми се стори много странно и се обадих на Макарена, за да я питам дали дон Приамо е бил в Гълъбарника снощи. По пътя към ризницата видях онзи мъж в изповедалнята.

— Познавахте ли го?

Изразът на сините й очи стана студен.

— Да — каза тя. — Един ден стоях отвън с Оскар и той — журналистът — дойде да ни задава въпроси за дон Приамо и работата по църквата. Оскар го прати по дяволите.

Кварт погледна маратонките й, бледите й глезени, белега иа китката. Тя все още прегръщаше краката си. Той имаше да прави много неща — още не беше успял да се свърже с Рим, — но не можеше да я остави така. Направи знак на Навахо, който проверяваше хората си.

— Страхувам се, че полицията отново ще ви обезпокои — каза Кварт. — Трима мъртъвци са много. А този път изглежда невероятно да е било злополука. Искате ли да се обадя в консулството ви?

Тя се усмихна.

— Не мисля, че ще бъде необходимо. Полицаите бяха много мили.

— Говорихте ли с Макарена?

Кварт почувства вълнение, когато произнесе името й. До този момент беше успял да избегне мисълта за нея. Тези четири срички можеха да го накарат да изключи напълно без никакво усилие. Само преди няколко часа, той беше повтарял това име върху устните й, в устата й. И изведнъж всичко отново потъна в мрак, блясъкът на слоновата кост, горещата плът, чието ухание още лъхаше от кожата му, ръцете му, устните, които тя беше хапала до кръв. Загорялото й тяло, като излязло от мечтите му, ивици светлина и сянка върху бялата шир на чаршафа, върху който лежаха — пустиня от пясък или сол. Тя, напрегната, стройна, бореща се да преодолее желанието си към него; да тръгне, макар да иска да остане; главата й — отметната назад; прекрасното й лице — отсъстващо, променено, егоистична маска, която стенеше, когато силните му ръце я сграбчиха здраво; стенеше, сякаш беше прикована от тялото му; голите й бедра около кръста му. Задъхваща се в горещината, с влага по кожата, устните, извивката на гърдите; топлата шия, брадичката и отново устата, стенеща; разтварянето на бедрата — предизвикателство или убежище. Дълги, напрегнати часове на битка, които минаха за секунда, защото във всеки миг той осъзнаваше, че това, което става, има граница и край. И краят дойде със зората и после кулминация, дълга и яростна, в сивата светлина, която проникваше през прозорците на Каса дел Постига. И изведнъж Кварт се оказа отново сам по пустите улици на Санта Крус, без да знае дали е прокълнат за цяла вечност, или пък спасен.

Той поклати глава, за да отхвърли спомена. Отчаяние беше точната дума. За да не му се предаде, се съсредоточи върху църквата — скелето, фигурата на Девата, полицаите, които оживено разговаряха до трупа на Онорато Бонафе. По-късно, помисли си с усилие на волята. Може би по-късно.

— Не сме говорили тази сутрин.

Грис Марсала го наблюдаваше внимателно и измина един миг, преди Кварт да осъзнае, че отговаря на въпроса му. Чудеше се колко знае тя за онова, което беше станало през последните няколко часа и в църквата, и между него и Макарена.

— Но полицията е била при нея — добави монахинята. — Мисля, че в момента са в Каса дел Постиго.

Свещеникът се намръщи. Навахо не си губеше времето. Сега и Кварт трябваше да побърза. Половин час по-рано в архиепископския дворец, Корво беше категоричен — независимо дали Висперас беше замесен или не, проблемът засягаше само Рим, или — което беше същото — само Лоренцо Кварт и Негова светлост си измиваше ръцете от цялата работа. Това нямаше нищо общо с него като духовен глава на Севиля. Разбира се, Кварт и ИВД можели да разчитат на неговата подкрепа, молитви и т.н.

— Къде е отец Феро?

Без да чака отговора на Грис Марсала, Кварт започна да анализира ситуацията. За момента Навахо го беше изпреварил, но той можеше да го настигне. В Рим нямаше да реагират добре, ако някой свещеник бъде арестуван, преди Кварт да има възможността да ги уведоми. В най-добрия случай самата Църква щеше да поеме инициативата в разследването. Това означаваше да намерят добър адвокат на стария свещеник и да го защитават, докато не се появят доказателства за вина. А ако вината стане явна, да подпомогнат процеса на светското правосъдие. Основното, както обикновено, беше да се запази приличие. Оставаше да се види къде с мястото на съвестта на Кварт, но това можеше да почака по-добри времена.

— Знам колкото вас къде е отец Приамо — каза монахинята, изненадана колко малко внимание обръща той на отговорите й. — Видях го за малко вчера следобед. Всичко изглеждаше нормално.

Всичко изглеждаше нормално и когато Кварт го видя в полунощ, но междувременно Бонафе беше умрял. Кварт погледна тревожно часовника си. Навахо имаше повече средства на разположение. Без резултат от аутопсията и улики, които да следва, Кварт трябваше да действа по интуиция.

— Кой заключва църквата? — попита той.

— Главния вход или този през ризницата? — попита колебливо сестра Марсала.

— Главния вход.

— Винаги аз. По това време на годината работя, докато е светло, до около седем или седем и половина. Така направих и вчера. Оскар или дон Приамо обикновено заключват вратата на ризницата в девет.

Кварт не можеше да се свърже с отец Оскар, затова трябваше да изчака Навахо да му даде информация за помощник-свещеника. Междувременно трябваше незабавно да телефонира в Рим, да отиде в Каса дел Постиго, да държи под око Грис Марсала и на всичко отгоре да открие стария свещеник. Той посочи изповедалнята.

— Видяхте ли вчера тук този човек?

— Сигурна съм, че преди седем и половина не е бил в църквата. Бях тук през цялото време. — Монахинята се замисли за миг. — Трябва да е влязъл по-късно през ризницата.

— Между седем и половина и девет — уточни Кварт.

— Така предполагам.

— Кой е заключил ризницата? Отец Оскар?

— Не мисля. Следобед Оскар дойде да се сбогуваме. Автобусът му тръгваше в девет, така че не той е заключил ризницата. Трябва да е бил отец Феро. Но не знам кога.

— Трябва да е видял Бонафе в изповедалнята.

— Възможно е да не го е видял. Тази сутрин и аз не го забелязах отначало. Може би дон Приамо не е влязъл в църквата, а само е заключил вратата от коридора, който води към жилището му.

Кварт се опита да свърже нещата. Това беше доста неубедително алиби, но единственото за момента: ако аутопсията докажеше, че Бонафе е умрял между седем и половина и девет, се откриваха повече възможности, като се има предвид, че енорийският свещеник би могъл да заключи, без да поглежда в църквата. Но ако часът на смъртта беше по-късен, въпросът за заключената врата усложняваше нещата. Особено след като изчезването на отец Феро го правеше заподозрян.

— Къде ще бъдете? — промърмори Грис Марсала. Поради объркването и тревогата, американският й акцент се долавяше по-силно.

Кварт вдигна безпомощно двете си ръце, без да знае какво да каже, замислен за друго. Умът му работеше като часовник, който се движеше напред и назад, установявайки времената и алибитата. Дванадесет до четиринадесет часа, беше казал Навахо. Теоретично имаше много неизвестни величини — непознати хора, които можеше да са замесени; но в този район списъкът на заподозрените не беше дълъг, нито труден за определяне. Всеки от тях можеше да бъде включен, дори отец Оскар — можеше да е убил Бонафе, преди да замине.

Отец Феро също би имал достатъчно време да убие журналиста, да заключи ризницата и да отиде в гълъбарника, където се срещна с Кварт в единадесет, преди да изчезне. Пък и както Навахо беше отбелязал с полицейската си логика, изчезването на отец Феро го слагаше начело на списъка. Но Грис Марсала също трябваше да се има предвид — с обичая й да се движи като котка из църквата, чийто главен вход е бил заключен, а ризницата — отворена до девет. Нямаше и кой да подкрепи показанията й. Колкото до Макарена Брунер, когато Кварт пристигна за вечеря в девет, тя беше в къщата с майка си. Но предишният час и половина също я поставяха в списъка на заподозрените. Освен всичко друго, тя се безпокоеше, че Бонафе може да се опита да я изнуди.

Господи! Ядосан на себе си, Кварт се опита отново да се концентрира. Образът на Макарена разпиляваше мислите му, заплиташе логическите нишки, които свързваха църквата, трупа и действащите лица. В този момент той би дал всичко, за да бъде умът му спокоен.

Следователят беше пристигнал. Полицаите се събраха около изповедалнята, готови да изнесат тялото. Навахо тихичко разговаряше с магистрата, като от време на време хвърляше поглед към Кварт и Грис Марсала.

— Може да се наложи да отговаряте на още въпроси — каза Кварт на монахинята. — Отсега нататък бих предпочел да го правите в присъствието на адвокат. Докато не открием отец Феро и отец Оскар, трябва да бъдем предпазливи. Съгласна ли сте?

— Да.

Кварт написа едно име на картичка и й я подаде.

— На този човек можете напълно да се доверите. Специалист е по църковно и криминално право. Казва се Арсе и е работил за нас и преди. Телефонирах му от двореца на архиепископа и той ще пристигне от Мадрид по обяд. Кажете му какво знаете и следвайте указанията му до най-малка подробност.

Грис Марсала се втренчи в името на картичката.

— Едва ли сте извикали тук подобен адвокат само заради мен — каза тя, като изглеждаше по-скоро тъжна, отколкото уплашена. Сякаш църквата вече беше се срутила пред очите й.

— Не, разбира се — опита се да я окуражи с усмивка Кварт — За всички нас. Проблемът е много деликатен, щом е намесено светското правосъдие. Добре е да получим съвети от специалист.

Монахинята внимателно сгъна картичката и я сложи в задния джоб на джинсите си.

— Къде е дон Приамо? — попита отново тя, а сините й очи го гледаха с укор, сякаш той беше виновен за изчезването на свещеника.

— Нямам представа — каза тихо Кварт.

— Не е от хората, които бягат.

Кварт погледна към изповедалнята. Полицаите бяха махнали синьото платнище и изнасяха тялото на Бонафе. Навахо още говореше с магистрата.

— Знам, че не е — каза най-накрая Кварт. — И точно в това е проблемът.

* * *

Отне му по-малко от пет минути да стигне от „Богородица със сълзите“ до Каса дел Постиго. Обикновено не се потеше, но тази сутрин черната риза лепнеше по гърба и раменете му под сакото, когато натисна звънеца. Отвори му прислужницата и когато Кварт попита за Макарена, я видя да разговаря на двора с двама полицаи, мъж и жена. Когато го забеляза, тя дойде при него. Носеше джинси, синя риза на карета и същите сандали от предишната вечер. Не беше гримирана. Косата й беше пусната и все още леко влажна. Ухаеше на шампоан.

— Той не го е направил.

Дъх на лимон, върбинка и босилек се носеше във въздуха и утринното слънце вече хвърляше правоъгълници светлина върху папратите и мушкатото в двора и пръскаше медени искрици в тъмните очи на жената.

— Къде е той? — попита Кварт.

Макарена го погледна мрачно и наклони глава на една страна.

— Не знам — каза тя.

Бяха много далеч от нощта, от градината под осветения прозорец на гълъбарника, от сенките на листата върху лицето и осветените й от луната рамене. Огърлицата от слонова кост не изглеждаше същата върху кожата, й свежа от утринната баня. Вече нямаше мистерия, нито съучастничество, дори усмивка. Умореният рицар-тамплиер се огледа объркан — чувстваше се гол под слънчевите лъчи, със счупен меч и разкъсана ризница. Смъртен като останалата част от човечеството, и също толкова уязвим и обикновен. Изгубен, както точно беше казала Макарена, преди да омае с тъмната си магия тялото му. Защото беше писано: тя ще унищожи сърцето и волята ти. Нежната, невинна, разрушителна сила на жената винаги оставя любовника ясно да съзре поражението си. Кварт беше оставен сам срещу себе си, лишен завинаги от оправдания.

Той погледна часовника си, без да вижда часа, докосна яката си, потупа джоба на сакото, където държеше картичките за бележките си, като се опитваше да си върне спокойствието с обичайни жестове. Макарена търпеливо чакаше. „Кажи нещо“, каза си той. „Нещо, което няма нищо общо с градината, кожата й и луната.“

— Как е майка ви?

Макарена махна неопределено към галерията отгоре.

— Почива си — каза тя. — Още не знае.

— Какво става тук?

Тя поклати глава. Краищата на косата й оставяха влажни следи по ризата й.

— Не знам. — Мислите й бяха отправени към отец Феро, не към Кварт. — Но дон Приамо никога не би направил подобно нещо.

— Дори за църквата си?

— Не. Полицията каза, че Бонафе е умрял вечерта. Вие видяхте дон Приамо снощи. Смятате ли, че би дошъл тук спокойно да гледа звездите, ако току-що беше убил човек?

— Но той е избягал.

Макарена не изглеждаше убедена.

— Не съм сигурна. Точно това ме тревожи. — Тя погледна към мозайката, потънала в мислите си. Кварт се взираше в лицето й, в плавните очертания под разкопчаната риза. Пръстите му изтръпнаха, когато си спомни с дълбоко чувство на загуба топлата, тъмна пътека. На светлината на деня Макарена беше съвършено красива. — Полицията беше тук цял час и нямах време да помисля — каза тя. — Има нещо, което не се връзва. Представете си за миг, че дон Приамо няма нищо общо с това. И че затова се е държал толкова естествено снощи.

— Снощи той не си е спал у дома — възрази Кварт. — И ние смятаме, че е заключил църквата с трупа вътре.

— Не мога да повярвам — Макарена сложи ръка върху неговата. — Ами ако и на него му се е случило нещо? Може би си е тръгнал оттук и после… не знам. Всичко се случва.

Кварт издърпа ръката си, но тя не забеляза. Между тях водата се плискаше във фонтана.

— Вие знаете нещо, което аз не знам — каза той — Къде бяхте вчера преди вечеря?

— Бях с мама. — Тя изглеждаше изненадана от въпроса. — Видяхте ни и двете тук.

— Преди това.

— Отидох да се разходя и да позяпам по магазините… — Тя млъкна рязко, поразена. — Не ми казвайте, че ме подозирате.

— Какво мисля аз, няма значение. Притеснявам се за полицията.

Тя шумно издиша. Изглеждаше по-скоро объркана, отколкото ядосана.

— Полицаите са тъпи — промърмори тя, — но не чак толкова. Поне аз се надявам.

Започваше да става много горещо. Кварт разкопча сакото си. Присъствието тук беше единственото му предимство пред Навахо. Може би вече бяха намерили Оскар Лобато и чули неговата версия за събитията.

— Утре е четвъртък — каза Макарена унило, облегната на парапета на фонтана.

Сега Кварт разбра какво я тревожеше, откакто полицията й беше съобщила новините: ако утре нямаше литургия, с „Богородица със сълзите“ беше свършено. Архиепископът иа Севиля, градският съвет и банка „Картухано“ щяха да връхлетят като вълци.

— Църквата е най-малкият проблем в момента — каза той. — Ако отец Феро се появи утре, вероятно ще го арестуват.

— Освен ако няма нищо общо с това.

— Трябва да го открием първи и да го попитаме. По-добре ние, отколкото полицията.

Макарена поклати глава — това не беше важно. Захапа палеца си, потънала в мисли.

— Утре е четвъртък — повтори тя, но този път в гласа й имаше гняв и заплаха.

* * *

Ваксаджията свърши с лъскането на обувките на Октавио Мачука, продаде му билет за лотарията и си тръгна със сандъче под мишница, като си тананикаше някаква песничка. Слънцето беше високо в небето и един келнер от „Ла Кампаня“ разгъна тентата, за да засенчи масите на терасата. Седнал до Мачука, Панчо Гавира пиеше студената си бира с удоволствие. Светлината се отразяваше в тъмните му очила.

Старият банкер разказваше нещо, епизод от последното събрание на акционерите, и Гавира кимаше разсеяно. Секретарят на Мачука си беше тръгнал и председателят на банка „Картухано“ беше на път за обяд в „Каса Роблес“. От време на време Гавира дискретно поглеждаше часовника си. Имаше среща, делови обяд с трима от членовете на борда, които щяха да решават бъдещето му другата седмица. Гавира не вярваше в шанса, затова през последните няколко часа се занимаваше с деликатни маневри. Беше сигурен, че от деветимата членове на борда, може да убеди тези трима. Беше сигурен, че може да накара още един да му сътрудничи — притежаваше негови компрометиращи снимки на борда на една яхтв в Сотогранде с танцьор, който имаше слабост към банкери на средна възраст и кокаин. Затова, за разлика от друг път, той не обръщаше много внимание на това, което казваше шефът му, а само кимаше от време на време, докато отпиваше от бирата си. Концентрираше се като самурай преди битка, обмисляше как да разположи гостите си и как да им представи нещата. От опит Гавира знаеше, че да подкупиш член на борда не е като да подкупиш който и да е стар писарушка. Трябваше да бъде предпазлив и цената можеше да е висока.

Мачука беше прекъснат от келнера — имало телефонно обаждане за г-н Фулгенсио Гавира. Гавира се извини и влезе вътре, като махна слънчевите си очила. Сигурно беше Перехил, който не се беше появил цяла сутрин. Той отиде до края на бара и взе телефона от касиера. Секретарката му се обаждаше от офиса. Гавира слуша мълчаливо няколко минути, после затвори.

Изминаха векове, преди да стигне до вратата, като докосваше връзката си, сякаш искаше да я разхлаби. Имаше нужда да подреди мислите си, но умът му беше ленив от жегата, бръмченето на разговорите, шума от уличното движение и заслепяващата светлина. Не можеше да прецени дали случилото се беше добро или лошо; то объркваше плановете му и означаваше, че трябва отново да обмисли всичко. Но Гавира не изгуби самообладание. Докато стигне до масата, той осъзна, че няма време да отложи срещата на обяд, наруга Перехил, че го няма, когато му трябва и се сети поне за три причини новината, която беше научил току-що, да бъде добра. Чудеше се как да я предаде на дон Октавио. Но старецът не беше сам. Изправен на крака, той поздравяваше Макарена с целувки по бузите. Тя беше с високия свещеник от Рим и тримата се втренчиха в Гавира, когато се появи от бара. Той изруга тихо и две възрастни дами го изгледаха възмутено.

Макарена беше тази, която водеше разговора. Намръщена, тя седеше на ръба на стола си срещу Мачука и се привеждаше към него, докато говореше.

Кварт виждаше профила й, косата, която падаше върху раменете, навитите ръкави, които разкриваха загорелите й ръце и дългите изразителни пръсти. От време на време старият банкер взимаше една от ръцете й в костеливите си длани и лекичко я стискаше, за да я успокои. Но Макарена не можеше да се успокои. Това беше нейна територия, нейният съпруг, нейният кръстник. Нейните спомени, нейните рани. Затова Кварт седеше отстрани, слушаше и наблюдаваше двамата мъже, които по един или друг начин държаха в ръцете си съдбата на „Богородица със сълзите“. Най-накрая Макарена свърши и се облегна назад, като хвърли враждебен поглед на Гавира, който мълчаливо пушеше с кръстосани крака. Невъзмутим, той сгъваше и разгъваше слънчевите си очила, като от време на време поглеждаше към Кварт.

Старият Мачука пръв проговори.

— Какво знаеш за това, Панчо?

Гавира остави очилата си.

— Не ставайте абсурден, дон Октавио — каза той. — Защо трябва да знам нещо?

Един просяк се приближи към масата им, но Мачука го отпъди с жест.

— Не говорим за мъртвеца — каза Макарена, — а за изчезването на дон Приамо.

Гавира дръпна от цигарата си и бавно издиша дима. Отново погледна към Кварт.

— Мисля, че двете неща са свързани — каза той.

Макарена стисна юмруци, сякаш щеше да удари масата. Или съпруга си.

— Знаеш, че не са — каза тя.

— Грешиш. Нищо не знам. — Гавира се усмихна самодоволно и жестоко. — Ти си специалистката по черквите и свещениците. — Той посочи към Кварт. — Виждам, че никъде не ходиш без изповедника си.

— Върви по дяволите!

Мачука вдигна успокояващо ръка. Кварт забеляза, че старият банкер не сваляше очи от Гавира.

— Истината, Панчо — каза Мачука. — Искам да знам истината Гавира допуши цигарата си и я хвърли на земята, после погледна шефа си в очите.

— Дон Октавио, кълна се, че не знам нищо за мъртвеца в църквата, освен че беше журналист и подлец. Не знам къде, по дяволите, е свещеникът. Знам само онова, което секретарката ми току-що ми съобщи по телефона: в църквата има труп, отец Феро е заподозрян и полицията го търси.

Макарена настоя.

— Ти се бъркаше в делата на църквата, през цялото време правеше машинации. Не вярвам, че не знаеш нищо.

— Да, но не знам — каза студено Гавира. — Не отричам, че накарах някого да огледа нещата. — Той се обърна към Мачука умолително. — Казвам истината, дон Октавио. Наистина обмислях дали да не използвам тактиката на силата, за да променя мнението на енорийския свещеник. Мислех го, но толкова. Сега излиза, че отец Феро е в беда, а привилегиите на църквата са застрашени. — Усмивката на Акулата се разшири.

— Какво мога да кажа? Съжалявам за свещеника, но за себе си съм изключително доволен. За себе си и за „Картухано“. Никой няма да плаче за тази църква.

Макарена избухна.

— Аз ще плача — каза тя.

Приближи се цветарка и предложи жасмин за дамата. Гавира й каза да изчезва. После погледна жена си право в очите.

— Това е единственото, за което съжалявам в тази история — каза той. — Твоите сълзи. — За момент гласът му прозвуча почти нежно. — Все още не разбирам какво стана между теб и мен. — Той студено погледна към Кварт. — Нито какво стана след това.

Макарена поклати глава.

— Твърде късно е да говорим за нас. Отец Кварт и аз дойдохме да питаме за дон Приамо.

Черните очи на Гавира проблеснаха.

— Започва да ми писва да попадам все на отец Кварт.

— Чувствата ни са взаимни — каза Кварт, като едва успя да запази професионалното си самообладание. — Така става когато човек се забърква с църкви.

За момент изглеждаше, че банкерът ще го удари, но после се усмихна хитро и опасно. Моментът отмина. Гавира каза на Макарена.

— Уверявам те, че нямам нищо общо с това.

— Не. — Тя се приведе напред, подпряна с лакти на масата, мрачна. — Познавам те, Панчо. Знам, че лъжеш. Дори когато си искрен, пак лъжеш. Има неща, които не се връзват, не могат да бъдат обяснени без твоята намеса. Изчезването на дон Приамо точно днес носи твоята марка. В твой стил е.

Гавира се поколеба за секунда.

— Не — каза той.

Октавио Мачука присви очи, наблюдавайки го с любопитство. В този миг Кварт беше сигурен, че Макарена е права.

— Панчо — каза тихо Мачука. Беше едновременно порицание и молба. Но Гавира остана невъзмутим. От улицата се носеше свирене на клаксони.

— Ако имаш нещо общо с това, Панчо… — каза Мачука.

Тогава на Гавира хрумна неприятна мисъл.

— Такива съвпадения не стават — промърмори той. Погледна към Макарена и Кварт. Светофарът светна зелено и с отражението на слънцето върху процесията автомобилни стъкла беше заслепяващо. Гавира примигна и се изчерви, внезапно победен от жегата. — Моля да ме извините — каза той. — Имам делова среща.

После сви юмрук и го вдигна към брадичката си, сякаш щеше да се удари. Когато се изправи, събори чашата си с бира.