Кристин Хана
Златната долина (23)

Двадесет и втора глава

Девън стоеше пред магазина и се опитваше да се успокои. Притисна ръка към корема си и се помъчи да преброи до десет, но старият трик не помогна.

Господи, как й се искаше да избяга. Просто да тича, да тича — толкова дълго, толкова бързо и толкова далеко, колкото можеха да я отведат краката й. Където и да е — само да не е по посока на кораба…

Погледна листчето хартия в ръката си. Вещите й бяха опаковани, Корнсток бе отнесъл куфарите й на кораба — там бе всичко, което притежаваше. Оставаше само да му каже „Сбогом!“.

Стомахът й се сви. Ако я бе помолил да остане…

— Стига толкова! — заповяда си тя през стиснати зъби. Той не я бе помолил и това си е. От своя страна, тя бе взела съответно решение — най-умното решение при тези обстоятелства — и крайно време беше да престане да хленчи и да се гърчи. Най-доброто за Корнелиус и бебето бе тя да си тръгне в този момент, а те бяха единствените, които обичаше и имаха значение за нея.

Подхвана раираната си вълнена пола, влезе в магазина с решителна крачка — и спря като закована.

Там се бяха събрали всички, които познаваше.

— Ето я! — понесе се гласът на Дигър някъде от тълпата.

Мъжете се спуснаха към нея. Всички говореха едновременно, гласовете им бръмчаха възбудено — невъзможно бе да се отдели и една дума. Блесналите им очи и широко ухилените лица се сливаха едно с друго, превръщаха се в размити петна. Някой я побутна с лакът — отец Майкълс. Той я гледаше със странно, разочаровано изражение. Когато очите им се срещнаха, кимна леко, погледът й последва неговия и се спря на Каменния. Той стоеше зад безценния си тезгях — бариерата между него и света. Стоеше неподвижно, със скръстени ръце, с очи, отправени към нея. И тези очи с цвят на отлежало уиски сякаш преобърнаха вътрешностите й. Той я гледаше така, като че ли бяха съвсем сами…

„Не.“ Няма да мисли така повече — особено ако иска да излезе оттук с поне отчасти незасегната гордост. Тя преднамерено откъсна поглед от него и се обърна към отец Майкълс.

— Какво става, отче? Защо всички са тук? — Надяваше се, че гласът й прозвуча с весела безгрижност.

Майдъс и Корнсток излязоха напред. Майдъс се изкашля и мъжете се укротиха.

— Разбрахме, че си тръгваш, събрахме се и решихме да ти дадем ето това. — Той й подаде малко парче дърво.

„О, Господи, моля те, без подаръци за сбогом!…“ Само те й липсваха сега, когато едва успяваше да се контролира. Не искаше никой да проявява грижа към нея, да е добър към нея в тези няколко последни минути.

Тя неохотно взе с разтреперани ръце кафявата квадратна дъсчица.

— Обърни я, госпожице — обади се Корнсток.

Събра сили, обърна я и огромна буца заседна на гърлото й. На тъмната повърхност бяха издълбани думите:

На Девън

Първъта жина, прекарала зима с нас! Ще ни липсваш!

Думите се размазаха пред очите й.

— О, боже…

— Прочети го на глас! — изкрещя някой отзад и тълпата веднага забръмча одобрително.

Майдъс вдигна ръце.

— Няма защо да го чете. Всички знаем какво пише.

Девън го погледна с благодарност, после се обърна към мъжете.

— Н-не знам какво да кажа… освен благодаря ви от сърце. — Тя притисна дъсчицата към гърдите си. — Винаги ще я пазя.

Остро изсвирване процепи въздуха и Девън изтръпна. Майдъс я потупа по гърба.

— Ще те чакаме отвън, Девън. Искаме да те изпратим до кораба. Не бързай. Има още цял час.

— Добре. Ще изляза след минутка — кимна им.

Мъжете се измъкнаха и в магазина се възцари тишина.

Двамата се гледаха втренчено и мълчаха.

— Хубав спомен — обади се най-сетне той.

— Да, наистина.

И пак замълчаха като двама непознати, сякаш не бяха споделяли легло и любовна страст цели пет дълги месеца… Девън притисна ръка към корема си и си заповяда да не забравя защо тръгва и колко благородни бяха причините за това нейно решение.

Но точно сега не се чувстваше ни най-малко възвишена. Чувстваше се изгубена, самотна и страхливка. Преглътна с усилие, едва сдържайки сълзите си.

— Ще трябва да тръгвам…

— Да, така е.

— Ще ме изпратиш ли до кораба?

Той кимна към сенките, очертани на брезентовата стена.

— Имаш цяла група изпращачи. Един повече няма дори да бъде забелязан.

Наложи си да свие безразлично рамене.

— Прав си.

Каменния извади малко кафяво пакетче изпод тезгяха.

— Това е за теб.

— Аз не искам да…

— Просто го вземи. — Погледна бързо настрани. — Ти си ми давала много подаръци.

Подаде й пакетчето. Тя развърза възела с разтреперани пръсти и разгъна кафявата хартия.

Дъхът й спря. Държеше в ръцете си снимка на консервената кутия с маковете в нея, поставена в рамка. Снимката затрепери в ръцете й и тя с усилие се овладя.

— Прекрасна е. Благодаря. — Думите й прозвучаха отчуждено и превзето дори за самата нея.

— Удоволствието беше мое.

— Най-добре ще бъде да тръгвам.

Мъжът кимна.

— Бих ти писала, но знам, че писмото ми никога няма да стигне до теб…

— Така е.

— Сбогом тогава…

— Сбогом, Дев.

Намерението й бе веднага да тръгне към вратата. Но някаква дълбока, инстинктивна нужда я притегли към него. Той не отстъпи. Стоеше просто там, чакаше я да стигне до него. В мига, в който тя пристъпи в обсега на ръцете му, я прегърна със свирепа сила и спря дъха й. Тя се притисна към него, с наслада пое чудесното познато усещане на тялото му, вдъхна миризмата му, вслуша се в бесните удари на сърцето му…

Сълзите се стичаха по бузите й и тя усети горчиво-соления им вкус на устните си. Дръпна се от ръцете му, притисна снимката до гърдите си и изтича навън.

Мъжете веднага се събраха около нея и блокираха всички възможности за бягство. Миризма на отдавна немити тела изпълни ноздрите й. Обзе я паника. Някой обхвана кръста й.

— Всичко е наред, момиче. Поеми дъх. Отпусни се.

Тя се облегна на отец Майкълс и се почувства защитена. Дълбоко пое няколко пъти въздух и дойде на себе си.

— Съжалявам, отче. Не знам какво ми стана…

— Наистина ли не знаеш?

— Хайде, хайде! — гръмна гласът на Дигър. — Да тръгваме!

Тя изправи гръб, залепи очакваната усмивка на лицето си и погледна мъжете.

— Добре, приятели, да тръгваме. — Вдигна брадичка и направи първата крачка към кораба. Всяка стъпка я отдалечаваше от човека, когото обичаше. С всяка стъпка в главата й упорито кънтеше: „Още не е късно… Само се обърни и…“

Но беше късно. Прекалено късно.

— Сбогом, госпожице! — Високият глас на Корнсток проникна през мъглата от обърканите й мисли и тя повдигна глава. Бяха стигнали до пристанището. Дигър и Корнсток стояха до нея, широко усмихнати. И тя на свой ред нервно им се усмихна.

— Сбогом, Корнсток. Ще ми липсваш. — Докосна леко мръсния ръкав на Дигър. — И ти ще ми липсваш, Дигър… Ти промени живота ми, благодаря ти.

— И ти промени моя, госпожице — развълнувано отвърна Дигър. — Твоят дял от златото е вече на палубата. Ще изпратя остатъка до Сан Франциско. Ще ти съобщя с телеграма.

Преди Девън да успее да отговори, Майдъс го изблъска настрани.

— Сбогом, Девън — каза той с грубия си глас.

— Сбогом, Майдъс. Благодаря за подаръка. Винаги ще го пазя.

— Дааа… — кимна той и се стопи в тълпата.

Мястото му бе заето от отец Майкълс. Хвана ръката й и тръгна с нея по новата дървена настилка към кораба.

— Не трябваше да го правиш — каза й внезапно със спокоен глас. — Той те обича.

Думите му пак отприщиха потока на сълзите й.

— Щом корабът потегли…

Девън постави показалец на устните му.

— Моля те, отче, моля те… — зашепна трескаво тя.

— Ама и ти си една упорита… Ела тук, момиче, прегърни стареца.

Нежността на докосването му я съсипа напълно. Тя се отпусна в прегръдката му и се отдаде на сълзите си.

— Господ да е с теб, момиче.

— И с теб, отче.

Девън остана на палубата дълго след като той си замина. Вятърът я брулеше безмилостно, оплиташе косата й, щипеше със студени пръсти бузите й, но тя не се помръдна. Стоеше там сама — и чакаше…

 

 

Най-сетне всичко заглъхна и Каменния си разреши да се отпусне. Лактите му се удариха в тезгяха. В ушите му още ехтеше потракването на ботушките й по дървения тротоар. Свърши се. Тя замина.

Той затвори очи и разтърка слепоочията си, опитвайки се да прогони поне част от болката.

— Е, МакКена, винаги съм те смятал за глупав. И сега доказа, че съм прав.

Каменния вдигна бързо глава. Видя сбръчканото лице на Майдъс пред себе си и изръмжа заплашително. Как му се искаше да стовари юмрука си върху него!

— Не ме дразни днес, Майдъс. Рискуваш да си спечелиш боя, който заслужаваш.

— Мога да си представя как ще ти олекне — тъкмо ще отклони мислите ти от нея.

Каменния се намръщи.

— От кого?

Майдъс се изплю на пода.

— Нито един от мъжете тук нямаше да я остави да си отиде.

— Знам.

— Нищо не знаеш — изръмжа грубо старият. — Ако знаеше, щеше да тичаш след нея и да й обещаваш и луната, ако трябва, само и само да я задържиш.

— Ако тя искаше луната, нямаше да има проблем.

— Исусе, колко си глупав! — въздъхна Майдъс.

— Виж какво, нямам намерение да слушам.

— Ще слушаш. Този път ще слушаш. Аз знам всичко за човешката мъка и не я пожелавам на никого. Дори и на теб. — Старецът се изплю пак, изкашля се и продължи: — Оставих зад себе си жена и дете, тръгнах да търся злато… И разбрах, че златото са те, само че съм бил прекалено сляп и глупав, за да го схвана навреме. Защото докато го разбера, те си отидоха от живота ми…

— Дяволите да го вземат! — изрева Каменния. — Не искам да чуя и дума повече! Говори колкото искаш — аз си тръгвам! — И без дори да посегне към палтото и шапката си, изскочи от магазина. Тръгна бързо към палатката си. Влезе вътре и веднага се спря като закован.

Палатката изглеждаше така, като че ли тя никога не е била в нея. Нямаше я покривката за маса, нито букетчето цветя в консервената кутия, на простора не висеше обточено с дантела бельо… Стените на палатката сякаш се свиха около него. Тя някак внезапно се смали и смачка, изпълни го с горчиво чувство на самота.

От средата на масата му намигна нещо бяло. Лист хартия, сгънат прилежно на четири. Разтвори го, вторачи се в почерка й. Опита се да разбере написаното, но ръцете му трепереха и буквите танцуваха пред очите му. Стисна очи, пое дъх и се опита отново.

Обичам те. Сбогом.

Просто, ясно и точно. Колко характерно за нея…

Но тя бе плакала, докато го бе писала: той виждаше следите от сълзите й, личеше си и по неравния й почерк. Видя я да плаче, сгърчена над масата, и сякаш остър нож преряза гърлото му. Разтвори пръсти и листчето полетя към пода, приземи се безшумно и замря.

Мъжът се отпусна бавно на най-близкия стол, вгледан невиждащо в брезентовите стени. Измина доста време, преди да разбере, че нещо липсва.

Проклетият й шкаф беше изчезнал.

Погълна го бездънна мъка, засмука душата му. Той стана механично и тръгна към ъгъла на палатката. Отпусна се на колене, протегна ръка към стената. Разтрепераните му пръсти се плъзнаха по грубо скованите дъски, опипаха ги за дупки от гвоздеи…

Тя направо го бе изтръгнала от стената.

Точно както бе сторила и с бедното му сърце…

Не бе се отклонил от решението си да не и говори за своята любов към нея, но то не му бе спестило страданията… Дори може би това самоналожено мълчание бе придало неочаквана сила на любовта му, тя бе разцъфтяла буйна и непобедима — като цвете, израсло на сянка, напук на всичко!…

Девън бе донесла любов в живота му и го бе оставила сам със спомени, които щяха да го преследват до края на самотните му дни на тази земя…

Беше се върнал пак към стария си живот.

Едва не се изсмя. Що за живот бе неговият? Той не живееше, а съществуваше преди нейното идване в Доусън Сити и бе сигурен, че и сега ще бъде така…

Пъстър калейдоскоп от спомени се завъртя в главата му. Той и Девън се заливат от смях, паднали в калта, а онази проклета фуста пляска на вятъра над главите им. Девън, потънала в снега, с искрящи от щастие зелени очи. Той, сам на хълма, наблюдава погребението на Беър…

И със спомена за смъртта на приятеля му върху него се стовари пълната сила на болката. Всичко бе станала толкова бързо: в този момент се смее с него — в следващия държи студената му безжизнена ръка…

Толкова неща останаха недоизказани…

Както и сега. Толкова много неща имаше да сподели с Девън… Толкова много неща трябваше да й каже…

Две остри свирки пронизаха въздуха — корабът потегляше. И при този звук нещо сякаш се скъса в гърдите му.

Той скочи на крака. Не искаше да живее със съмнението, не искаше да се връща към старото си скотско съществуване. По дяволите гордостта! По дяволите самотата! Поне веднъж в живота си ще се бори за това, което иска. А той искаше Девън.

Каменния се измъкна светкавично от палатката и затича с все сила по улицата към пристанището. Когато стигна, едва дишаше от умора.

Корабът се беше отделил от кея и бе на около шейсетина сантиметра от брега, насочен към течението надолу.

Видя я веднага: тя стоеше на палубата, вгледана в него. Той сви длани на фуния и изкрещя:

— Дееевън!

Името й полетя, понесено от вятъра, издигна се над равномерното туптене на машините.

— Каквооо? — извика тя.

— Обичам тееее! — И в мига, в който произнесе думите, лед скова кръвта му. Сега беше в ръцете й и ако поискаше, тя щеше да смачка с една-единствена дума или с мълчанието си душата му… В главата му засвистя, гръмна жестокият остър смях на Майбел и дъхът му замря.

— Каквооо? — извика тя.

— Исусе — промърмори той, пое пак дълбоко свежия въздух и изкрещя: — Обичам тееее! Останииии!

Тя неволно постави ръка на устните си. Погледна червеното колело, после чувала.

— А златото?

— По дяволите златото! — изрева той.

Девън му махна с ръка да се приближи и той пристъпи в кафеникавата студена вода. Тя вдигна полите си и преди той да успее да извика предупредително, скочи с плясък в реката и течението веднага я повлече надолу.

С вик на ужас Каменния се хвърли след нея, хвана я, придърпа я в прегръдката си и мокрите й ръце веднага се обвиха около врата му. Той я държеше здраво и се напрягаше да запази равновесие в бързодвижещата се водна маса.

— Кажи го пак! — заповяда му тя.

— Мили боже, Дев — пъхтеше той, — не виждаш ли, че не мога да дишам? — Обърна се и бавно прегази водната ивица, която ги делеше от брега.

— Кажи го пак! — настоя тя веднага щом и двамата стъпиха на твърда почва.

Каменния се вгледа в широко разтворените й настойчиви очи и усети как се чупят старите окови на душата му.

Обсипа мокрото й лице с целувки, попи с устни капчиците вода от носа й, устните й, миглите й…

— Обичам те… обичам те… обичам те… — Дълго задържани, сега думите се лееха с лекота от устата му.

Срещнаха ги одобрителни викове.

Каменния откъсна поглед от Девън и се огледа. Приятелите им се бяха струпали около тях, ръкопляскаха и ревяха гръмогласно. Отец Майкълс пристъпи напред.

— Ще имате ли нужда от свещеник?

Девън си пое дъх. Каменния погледна жената, която държеше бъдещето му в ръцете си, и се усмихна.

— Да, ще имаме. Ако тя ме иска…

Гореща любов преливаше от сърцето на Девън. Топлият поток стигна до гърлото й, потопи го във вълните си, лиши я от дар слово. Сълзи заискриха в очите й.

— Дев? — В гласа му звънна студената метална нотка на страха. — Ако искаш, ще дойда с теб в Сейнт Луис. Готов съм да бъда съпруг и баща, готов съм да съградя дом… Готов съм да взема и куче… Ще ти разреша да си вземеш някой проклет пудел… Само се съгласи да останем заедно — завинаги…

— Не е нужно да отиваме в Сейнт Луис. — Той въздъхна облекчено и тя се засмя. — Но ако ще прекарваме зимите си тук, ще трябва да обсъдим въпроса за палатката.

Обгърна я богатият мелодичен тембър на смеха му, заехтя весело около нея, залюля я ласкаво. „Тази вечер — мислеше младата жена, — тази вечер ще му кажа за бебето…“

Девън въздъхна доволно и притисна лице в широките му гърди. И допряла устни до мократа му риза, започна да си съставя план за вечерта…