Кристин Хана
Златната долина (16)

Петнадесета глава

Каменния се събуди от пронизително бръмчене в ушите. „Дяволски пчели!“ Опита се да промени позата си, вдигна коляно, но острата болка заби в бедрото му накалени до червено шишове.

Спомни си случилото се и високо простена.

— Беър? — Името на приятеля му с мъка се измъкна през неговите подути напукани устни.

Пак постави длани на пода и повтори опита си да се изправи. Ръцете му се плъзнаха по нещо и той се стовари върху замръзнала локва кръв.

По челото му изби студена пот. Този път се опита да се изправи само на колене.

Светът се залюля, гадеше му се. Стисна устни и с усилие регулира дишането си. Пое дъх и запълзя сантиметър по сантиметър по пода. Огънят отдавна беше изгаснал и палатката се беше превърнала в студен тъмен гроб.

Удари се в масата и спря. Хвана се за крака й и бавно се изправи.

Непоносима болка избухна в бедрото му. Отново му причерня, но с усилие на волята се съвзе.

— Беър? — промълви пак мъжът.

Пръстите му се плъзнаха по надрасканата повърхност на масата за кутия кибрит. Намери я, запали клечка и златисточервена светлина освети проснатото тяло на приятеля му.

Каменния замръзна. Запали фенера с треперещи пръсти и пресече с мъка палатката: при всяка стъпка нажежените шишове на болката се впиваха в крака му. Като че ли часове му бяха нужни, за да стигне до неподвижното тяло.

— Беър?

Отвърна му мъртвешка тишина. Стомахът му се сви ужасено и той се отпусна на пода.

— По дяволите, Беър, съвземи се. — Хвана китката на приятеля си и отчаяно затърси пулса му. Плътта под пръстите му бе мъртвешки студена.

Смазваща тежест се стовари върху гърдите на оцелелия. Болката в крака му бе задушена от заслепяващата, разкъсваща болка в сърцето. Той се втренчи с болезнено сухи очи в мъртвия си приятел. „Не трябваше да завършваш земния си път така. Заслужаваше по-добра съдба…“ Стегна се. „Не мисли за това какво е заслужавал, какво не… Ще се скапеш…“

Изправи се мъчително на крака. Щеше да мисли за Беър по-късно — ако изобщо има сила за това. А сега бе длъжен да се концентрира върху борбата за собствения си живот: заради себе си и заради Девън.

За миг с изненада констатира колко се е променил. Само преди няколко месеца вероятно щеше да се отпусне в сън до стария си приятел, за да не се вдигне повече. Само допреди няколко месеца животът за него не беше нещо, за което си заслужаваше да се бори.

Но сега нещата бяха други. За пръв път някой го очакваше някъде…

Трябваше да се прибере вкъщи, преди кръвта му да изтече. На какво разстояние беше според Беър? Около пет километра? Можеше да се справи с тях. Трябваше да се справи…

Дръпна анорака си от стола и с благодарност пое топлата му защита от смразяващия студ в палатката. После развърза кърпата от врата си и стегна бедрото си така силно, че целият му крак запулсира.

Много отдавна затворът го беше научил, че болката не отстъпва, докато не я игнорираш. Пое си дълбоко въздух и се насили да се концентрира върху големия проблем. Какво да прави с Беър? Не можеше нито да го погребе, нито да го покрие някак, нито да го изгори. Заради ниските температури, замръзналата почва и снега.

Зави му се свят и падна на колене. Облегна се тежко на масата и зачака да се съвземе.

Трябваше да вземе решение, и то веднага!

Можеше да остави Беър в палатката, но ако го стореше, тялото на приятеля му щеше да бъде разкъсано от хищници или веднага след него, или през пролетта.

Не можеше да го допусне. Но едва ли щеше да успее да се върне с тая рана в крака и да се погрижи за него. А не искаше да го оставя на вълците…

Имаше само една възможност: да завърже тялото на Беър на шейната и да го довлече до Доусън Сити.

Закуцука към изхода, като се превиваше при всяка стъпка. Когато се наведе да завърже снегоходките си, отново му причерня. Залюля се назад, стовари се тежко върху простреляния си крак и зави дрезгаво от болка. Тялото му конвулсивно се сви до шейната. Направи опит да се пребори с непрогледния мрак, който го връхлетя, но не успя — той го погълна безмилостно.

Дойде на себе си няколко минути по-късно. По дяволите! Измъкна скритата си в дебела ръкавица ръка от снега, хвана се здраво за добре укрепения товар върху шейната и се изправи.

Довлече и завърза едрото тяло на Беър, което бе обвито с платно. Не знаеше колко време бе изтекло, но едва се държеше на краката си. Завърза с треперещи, непослушни пръсти въжето на кръста си, вдигна топлата си качулка и се помъчи да издърпа шейната.

Тя не се помръдна. Мъжът изскърца със зъби и повтори опита си. Този път шейната се спусна напред. Той вдигна замаяно здравия си крак, за да пристъпи, но непоносима болка го събори.

Леденостуденият сняг се лепна на лицето му. Каменния стисна зъби и с усилие се изправи. Успокои с мъка дишането си и този път успя да тръгне.

До пукването на зората към болката от раната се прибави болка в ребрата. Изобщо не чувстваше лицето си, усещаше ранения си крак едновременно вкочанен от студ и изгарящ в огън.

Но продължаваше да се движи: знаеше отлично, че ако се отпусне и легне за малко, никога нямаше да стане.

Мисълта за Девън му даваше сили. През последните часове на нечовешко усилие образът й за него се превърна в светлия лъч на фар. Не забелязваше снега, натрупан докъдето поглед стига, нито сумрачното небе, пресечено с ивици светлина, нито дърветата по брега на замръзналата река…

Ако се отпуснеше и умреше сега, щеше да проиграе шанса си да я целуне поне още веднъж. А Господ му бе свидетел, копнееше пак да вкуси сладостта на устните й.

„Боже — молеше се той отчаяно, — дай ми сили да стигна до вкъщи. Не искам много — само сили за не повече от километър може би…“

Беззвучен странен смях клокочеше в гърлото му. Загубата на кръв вече замъгляваше мислите му. Господ винаги се бе отнасял с пълно безразличие към молитвите му. Винаги. Защо си въобразяваше, че ще му обърне внимание сега?…

 

 

Девън си наля чаша чай и разтвори книгата „Портретът на една дама“. В този момент без предупреждение брезентът на входа изпляска по поддържащата греда. Палатката потрепери и през отвора нахлу облак леден въздух и сняг. Младата жена скочи на крака.

— Какво, за бо…

Каменния се олюля на входа и се запрепъва към нея. Изглеждаше ужасяващо. Единственото цветно петно на лицето му бе в очите, а те бяха мътни и нефокусирани. Гъстите му вежди и отдавна небръснатата брада бяха покрити със замръзнал сняг. Мустаците му се бяха превърнали в солидни ледени висулки.

Чашата се изплъзна от ръката й и издрънча на пода. Звукът отекна в смълчаното помещение.

Каменния отвори уста, но през напуканите му подпухнали устни не премина нито звук.

Девън се втурна към него. Прихвана го за кръста, издърпа ръкавиците и отметна качулката му назад. Той я обгърна с разтреперани ръце и я притегли към измъченото си тяло.

„Мили боже — помисли си тя стреснато, — сякаш съм се хванала за голям леден блок!…“

— Дев? — прошепна дрезгаво мъжът.

Погледите им се срещнаха и устните им се докоснаха в лека ледена целувка. После той замря и затвори очи. Тя изчака за миг, преди да се отдръпне назад.

— Корнелиус?

Той се строполи в краката й.

— О, не! Каменни! Ставай! — Коленичи до него, хвана китката му и затърси пулса. Откри го и въздъхна с облекчение.

— Господи, Корнелиус — застена Девън, — помогни ми…

Но той не се помръдна. Тя скочи на крака, изтича до бюфета, грабна нож. Върна се, разряза анорака му, захвърли го настрани.

— Добре, приятелю, след малко ще се изправим, нали? — Вмъкна се под него и използва тялото си като лост, за да го изтика напред. Стори й се, че влачи на гърба си замръзнал чувал с картофи.

— Слушай сега, броя до три… — Преброи до три, заби длани в пода и го тласна. Мъжът простена, но не помръдна. — Помогни… ми… — задъхано го молеше тя и пак се напъна. — О, боже, няма да успея… О, боже…

Ръката на Каменния се плъзна напред и сграбчи крака на леглото. Той пое дълбоко дъх.

— Хайде.

Девън веднага реагира на дрезгавата му команда. Мъжът застана на колене. Като се държеше за дървения крак, той успя да се изправи и да се отпусне на леглото. Падна под ъгъл с глава към брезентовата стена.

Девън постави ръка на челото му и разбра, че има треска. Покатери се на леглото и с голямо усилие го обърна по гръб. Разкопча вълнената му риза, захвърли я на пода. Разкопча и панталоните му и започна да ги свлича надолу. При бедрото на единия му крак платът сякаш бе залепен. Тя го погледна и се смръщи. Нещо черно се бе просмукало през вълнените му долни гащи. Петното стигаше почти до слабините. Девън задърпа панталоните още по-силно, но те не помръдваха.

— О, за бога… — Тя се изтегли назад и седна близо до коленете му. Хвана здраво колана на панталоните и рязко ги дръпна надолу. Те се отлепиха заедно с парцал от долното му бельо и кърваво парче кожа… Мъжът потрепери, но остана неподвижен.

Девън се вторачи ужасено в горната част на крака му. Той бе покрит със засъхнала кръв от коляното почти до слабините. Бедрото му бе вързано с нещо като кърпа, но тя бе втвърдена и почерняла. Девън я разряза със закривения си нож.

От бедрото му потече прясна кръв. Тя струеше край разкъсаните вълнени гащи, просмукваше се в одеялото под него и вече образуваше червена локва.

Рана от огнестрелно оръжие! Видът й я накара да дойде на себе си. Бързо притисна към нея попадналата й подръка нощница и успя да спре донякъде кръвотечението. Вдигна крака му и погледна от другата страна. С облекчение установи, че куршумът бе излязъл.

Изтича до шкафа си и измъкна кошничката с принадлежности за шиене. Хвърли я върху леглото, втурна се към печката и наля вода. Изчака я да заври, като потрепваше с крак от нетърпение. Обземаше я паника, цялото й тяло трепереше.

„Не ставай глупачка. Мисли. Какво следва да направиш първо?“

Да спре кървенето. Спусна се обратно към шкафа си, грабна лятната си пола от муселин. Разкъса тънката материя от кръста до подгъва, направи от нея добре усукано въже, върза го стегнато над раната. Точно над артерията пъхна между крака му и въжето дървена лъжица, която завъртя по посока на часовниковата стрелка.

Докато турникетът действаше, тя събра върху леглото ножици, копринени конци, игла за бродиране, парчета от лен. От кошничката измъкна и пинцети. Пусна всичко — без ленените парчета — в съда с вряща вода.

Изчака нетърпеливо стерилизирането на „инструментите“ си, като междувременно забърсваше с чиста кърпа горещото чело на Корнелиус. Реши, че не може да чака повече и извади инструментите от врящата вода.

Грабна с треперещи пръсти пинцетите и докосна с върха им раната. Кракът му веднага се опъна, тялото затрепери. Тя заговори успокоително и той се отпусна. Внимателно провери за останали в раната парчета плат. Убеди се, че ги е отстранила до едно, остави настрана пинцетите и взе ножицата.

Господи, как й се искаше да му даде нещо срещу болката, но нямаше нищо подръка. Нито алкохол, нито нищичко! Не можеше да рискува да изтича до магазина за лекарството срещу болки на Пери Дейвис…

Стисна зъби и изравни назъбените ръбове на раната. Когато свърши, го погледна тревожно, но той все още беше в безсъзнание. Вдяна копринения конец. Нямаше избор — трябваше да направи и това…

Издърпа изравнените краища на раната, затвори очи, за да събере сили. Рязко прокара иглата през плътта му.

Стегна се и зачака неговата реакция. Но такава не последва: мъжът продължаваше да бъде в безсъзнание. Девън въздъхна с облекчение и бързо заши входната и изходната рана, провери шева и направи превръзка.

През следващите няколко часа бършеше с мокра кърпа пламтящата му кожа, завиваше го добре, опитвайки се да го стопли. Непрекъснато му говореше ласкаво в ухото — говореше, без да се замисля, каквото й дойде наум. Но тръпнеше от вътрешно напрежение и устните й тихо шепнеха: „Ела на себе си, моля те, моля те!…“

Каменният МакКена бавно и неохотно се измъкваше от черния защитен пашкул на пустотата. Тъничък лъч светлинка премигваше примамливо някъде в далечината, теглеше го обратно към света на болката — и живота…

— Слава богу! — достигна до него ласкав успокоителен глас иззад светлинката. Приятен хлад отне огъня на челото му. — Хайде, изпий този топъл бульон от еленско месо — подканваше го гласът.

Той с усилие разтвори подутите си устни.

— Как… — Гласът му пропука като настъпени сухи съчки и замря.

— Тихо, тихо. Пий. — Думите достигнаха до него като лек полъх на утринен зефир… Под главата му се вмъкна нечия ръка и нежно я повдигна. Твърде изтощен, за да се съпротивлява, мъжът й разреши да го направлява. Капка топла течност докосна напуканите му устни и потече бавно по брадичката му. Той запреглъща лакомо гъстия бульон. Когато жаждата му бе задоволена, се отпусна на топлата мека възглавница.

Всичко го болеше. Очите, устата, главата, тялото — и особено кракът… Колкото повече се стремеше да изплува напълно на повърхността, толкова по-остра и непоносима ставаше болката.

Възглавницата ласкаво го залюля, мамеше го да се откаже засега от борбата, да се отпусне и заспи. Но не трябваше ли да направи нещо, нещо с Девън?

Въпросът избледня и изчезна от съзнанието му. Щеше да мисли за нея по-късно, когато разбере, че наистина ще оживее. Точно сега бе уморен, дяволски уморен…

 

 

Събуди се два дни по-късно. Съвзе се от изгарящата болка в бедрото. Отвори с усилие очи и след няколко минути установи, че се взира в брезентовия таван на своята палатка.

Замига, опитвайки се да разбере как така се е озовал вкъщи. Последният му спомен бе за онази, другата палатка, масата и за тях двамата с Беър, седнали с канчета гореща вода в ръце…

Но после паметта му се върна заедно с острия вик на болката: Беър бе мъртъв! „О, господи, не!…“

Опита се да вдигне глава от възглавницата, но в черепа му веднага запулсира друга нетърпима болка и той се отпусна обратно, временно победен.

Обърна се наляво и огледа малкото помещение, фенерът гореше и червеникавозлатистите му пламъчета осветяваха тясното пространство.

Пред очите му се изпречи невъобразим хаос. На печката бяха струпани тенджери, а върху масата бе метната разкъсана пола, навсякъде бяха пръснати дрехи и ножове.

Той се намръщи. Къде беше Девън? Не бе възможно да си легне и да остави палатката в този вид. В замаяната му глава бавно се промъкна страх. Помъчи се да седне и веднага му причерня. Стисна зъби и започна бавно да се изправя.

Дълбоко заспала, тя седеше на един стол до леглото, отпуснала глава върху него. Бе се извила неудобно настрани, устата й бе отворена. Несресани кичури червеникава коса обрамчваха лицето й, падаха по скулите й и се спускаха надолу до кръста. В скута й имаше купчина мокри парцали, до нозете й — леген с вода.

Дори и заспала, тя изглеждаше смъртно уморена. Под очите й се бяха вдълбали тъмни сенки, а челото й бе замрежено с тънки бръчици, които не бе забелязал досега. Кожата на лицето й бе восъчнобяла, изчезнала бе приятната розовина на бузите й…

Но дори и в това състояние тя бе най-хубавата жена, която бе пресякла житейския му път досега. В него се надигна болезнен копнеж и в главата му пак заби барабанът на болката.

Нямаше смисъл повече да отрича истината. Той я желаеше. Не само за една нощ — завинаги…

На път за насам бе копнял само да я целуне за последен път. Нито за миг не бе помислил какво ще стане, ако оживее. Но той бе оживял и мечтата му на границата между живота и смъртта се оказваше само трескав сън. Една целувка не можеше да оправи нещата. И след нея те щяха да се различават като нощта и деня. Хубава жена като нея нямаше да издържи дълго из тази пустош с упорит стар самотник като него… В момента, в който замръзналата река оживееше, той щеше да я загуби.

Каменния въздъхна. Познаваше вече силата на бъдещата болка. Опознал я бе със смъртта на Беър… В един миг той бе изгубил единствения си приятел и болката бе разтърсваща. Но ако допуснеше да се влюби в Девън и после я загубеше, тя щеше да бъде още по-жестока…

А нямаше начин да я задържи. Щом дойдеше пролетта, тя щеше да прихване полите си и да се впусне презглава към цивилизацията. „Бай-бай, Каменни. Хелоу, Сейнт Луис!“

Не си струваше да рискува. Достатъчно болка бе натрупал в живота си, нямаше защо да прибавя нова. От него се изискваше само да поддържа безопасно разстояние между тях през следващите няколко месеца. После тя щеше да се качи на „Юконър“ с проклетото си колело, сака от крокодилска кожа и покривката за маса, без дори да хвърли поглед назад!…

МакКена се отпусна уморено на натрупаните възглавници и затвори очи със спомена за хладната й длан върху челото му. Гласът и докосването й бяха така невероятно ласкави, така успокоителни… Като дете той бе заспивал сам, свит на кълбо под мръсно одеяло, с болезнената, несбъдната мечта да бъде докосван така…

Сега, когато бе вече на трийсет и девет години, някой държеше достатъчно на него, за да седи до леглото му и да охлажда пламтящото му чело.

Болезнена гримаса помрачи лицето му. Трябваше да издържи до пролетта.