Кристин Хана
Златната долина (18)

Седемнадесета глава

Той кимна студено и веднага й обърна гръб.

Девън въздъхна. Започваше нова битка, и то точно тази нощ. Изправи рамене, отиде бързо до средата на помещението и плесна с ръце. Почти незабавно пируващите край варела спряха разговорите си и се обърнаха към нея.

— Време е за вечеря — обяви тя.

Поканата й бе посрещната с одобрителни възгласи. Хората се впуснаха към трапезата, посблъскаха се малко за столове, но скоро всички чинно насядаха. Останаха само два свободни стола — в началото и в края на масата.

Каменния я погледна и се отпусна на единия стол. Тя мина бързо край него и седна на срещуположния край. Червената маса се протегна между тях и осигури достатъчно разстояние за Девън, но не и за Корнелиус.

Отец Майкълс вдигна кокалестите си ръце и тълпата се умълча.

— Време е за молитва.

— Прекрасно, отче — възкликна Девън и наведе глава.

— Небесни Татко, благодарим ти за чудесното изобилие върху масата ни тази вечер. Ние сме…

— Хайде, хайде, стига, отче!

— Да, яденето ми изстива!

Свещеникът въздъхна. Такова му беше паството: черни овце по-голямата част, а и лакомници.

— Благодаря ти, Господи — приключи той и намигна на Девън. — Подай ми малко точено с месо, момиче.

По време на вечерята Девън усещаше погледа на Корнелиус, но когато и да го погледнеше, той отклоняваше очи. Подчертаната му враждебност я нараняваше като удар с нож. „Господи — мислеше тя, — толкова сме отдалечени… Как ще пробия тази дебела, непроницаема стена, която той издига между нас?“

Само чудо можеше да ги събере.

Вечерята свърши. Девън чевръсто се зае да пакетира и разпределя останалата храна, за да я отнесат по палатките. Междувременно Майдъс се приближи до нея и я дръпна за ръкава.

— Време ли е?

Едва сдържа усмивката си.

— Да. Костюмът е в склада на Джо. Ето и брашното.

Няколко минути по-късно вратата се отвори със замах и всички се обърнаха. Нахлу облак сняг и по пода заискриха снежинки. Чу се страховитият вой на вятъра отвън.

В стаята тържествено влезе тумбест кривокрак Дядо Коледа. Широка усмивка сияеше над напудрената му брада и танцуваше в очите му.

За миг Девън едва не забрави, че насреща й е Майдъс. Беше се превърнал в съвсем друг човек: от него се излъчваше радост и щастие.

Тя се усмихна и очите й се насълзиха. „Надявам се, че виждаш нашето — твоето тържество, Беър. Весела Коледа, приятелю!“

Индианчетата се струпаха около елхата, хванати за ръце и вторачени в Майдъс. Тъмните им очи искряха от почуда.

— Хо! Хо! Хо! Весела Коледа! — извика бодро Дядо Коледа.

Децата зашепнаха възбудено, скупчени в кръг с наклонени една до друга глави. От време на време сочеха с пръст човека в дългите червени гащи. Накрая едно от най-малките, шестгодишно момченце, се престраши и пристъпи напред.

— Почакай, Джонси.

Но малкото не обърна внимание на предупрежденията на приятелчетата си и смело се отправи към Майдъс.

— Отец Майкълс ни разказа за Дядо Коледа. Ти ли си това? — поиска да узнае то.

Майдъс се отпусна на коляно пред него.

— Правилно. Аз съм Дядо Коледа.

И в същия миг децата се втурнаха към него, обкръжиха го, задърпаха го с весел смях.

— Хей, деца, поспрете малко — смееше се Дядо Коледа, — имам подаръци за раздаване!…

„Сега или никога“ — помисли Девън и се огледа бързо. Вниманието на всички бе съсредоточено около елхата. На всички — с изключение на Каменния. Той седеше сам в ъгъла и ядеше последното парче тиквеник.

Тя измъкна подаръка изпод масата до нея и бързо прекоси разстоянието между тях.

Той чу потракването на токчетата й и вътрешно се стегна: предстоеше му някаква неприятност. Зарови брада в меките гънки на ризата си и се замоли да го отмине, без да спре.

Но тя естествено не го направи и след продължителното мълчание той се принуди да я погледне.

Девън се наведе над него и за пръв път от много дни те застанаха лице в лице един срещу друг. Дъхът му спря. Очите й изглеждаха сякаш по-зелени, лицето й — по-бледо. От нея лъхаше приятен аромат на коледни подправки.

Каменния се прокашля.

— Какво искаш?

Болка сгърчи за миг лицето й и той се почувства като идиот, какъвто си и беше. Но нямаше доверие на себе си, не смееше да се държи ласкаво с нея. Особено сега, когато устните й бяха само на няколко сантиметра от неговите.

Тя облиза устни и езикът й остави влажна следа.

— Приготвила съм нещо за теб. Коледен подарък. — Подаде му малко пакетче в червена обвивка.

То падна в скута му. Каменния искаше да го докосне, но не можеше: пръстите му трепереха. Тя се засмя нервно.

— Не е нужно да го отваряш. То е само копие на Дикенсовата „Коледна песен“. Харесвам я много и реших, че може да разбереш…

— Не съм ти приготвил нищо. — Усещаше, че гласът му звучи напрегнато и грубо, но не можеше да го промени. Имаше чувството, че нещо бе стиснало гърлото му. — Никога не съм давал… или получавал подарък. Дори и през ум не ми мина да…

— Всичко е наред. — Тя докосна с малката си топла длан бузата му. — Весела Коледа, Корнелиус!

И се отдалечи, преди той да успее да промълви поне едно „Благодаря“.

Пръстите му с благоговение галеха червената хартия, докато напразно се опитваше да преглътне буцата, спряла на гърлото му.

Подарък. За него. Мили боже, ще трябва да мобилизира цялата си воля тази вечер, за да победи желанието си да я обгърне с ръце и да я притисне до себе си…

 

 

Няколко часа по-късно Девън прибра и последната хапка останала храна. Избърса разсеяно с ръка потта от челото си, а после изсуши ръцете си в престилката. Масата бе демонтирана, червените вълнени одеяла — сгънати и поставени настрана. Децата отдавна се бяха прибрали с родителите си. Но мъжете бяха все още тук. Събрани на малки групи, те кротко разказваха спомени. Никой от тях не искаше да се прибира в самотната си палатка.

„С изключение на един“ — поправи се тя.

Погледна Каменния. Той все още седеше сам в ъгъла, сякаш задрямал. Сърцето й замря. Тъй, със затворени очи, изглеждаше спокоен и почти уязвим…

Младата жена несъзнателно пристъпи към него.

— Хей, Девън! — извика весел мъжки глас от групата вляво.

Тя изруга наум. Корнелиус отвори очи, погледите им се срещнаха. И в тази частица от секундата, преди той да се събуди напълно, Девън видя в очите му нежността, за която копнееше.

Усмихна му се, но мъжът веднага се смръщи. Нямаше значение: тя бе видяла това, което искаше да види, и сърцето й се изпълни с нова надежда. Може би щеше да намери начин да върне нежността в очите му. Обърна се към другите.

— Да?

Корнсток направи несигурна стъпка напред. Мъжете около него му даваха кураж, като го подбутваха.

— Госпойце Де… вън, ние и-имаме нещо за… тебе.

Зави й се свят от пиянския му дъх и усмивката се смръзна на лицето й.

— Аз, Дигър, Майдъс и другите… ние искаме да ти дадем… ъъ… нещо за Коледа. Някак си да ти ка… ажем… — той хълцукна шумно — бла… благодаря.

Дигър издърпа половинлитровата зелена бутилка от ръката му и я подаде на Девън.

— Господи, момче, говори човешки! Ето, госпожице. За тебе от всички нас.

Девън бе истински трогната.

— Не… не знам какво да кажа…

— Не говори — пий! — извика някой от групата.

Тя разгледа замърсения етикет на бутилката, на който пишеше: „Фарино: сухо шампанско“.

— Много хубав жест. Честна дума. Ще го запазя за…

— Няма ли най-сетне да го изпие? — изрева някой.

— Разбира се, че ще го изпие. Нали, госпожице? — обади се Дигър. — Джо е мъкнал тази бутилка през целия дълъг път дотук.

Девън с усилие на волята успя да не направи гримаса на отвращение. Тя бе дама и като такава никога не бе пила алкохол, нито пък искаше да го вкусва!

— Сега ли? — Опитваше се да спечели време.

Всички кимнаха едновременно и тя преглътна безпомощно.

— Ето! — Корнсток изпи последните капки от нейната напитка, грижливо избърса чашата си с мръсния си ръкав и й я подаде.

Тя потисна надигащия се спазъм в стомаха си. Дигър грабна бутилката и чашата и церемониално наля шампанското.

— О, не е нужно да я пълниш…

— Глупости, госпожице. Шампанското не трае: отвори ли се, трябва да се пие.

— Естествено. — Тя се насили да се усмихне.

Дигър й подаде чашата, напълнена до ръба, и всички вторачиха очи в нея — беше попаднала в капан! Отказът й да пие щеше да бъде за тях връх на грубостта! Отпи малко и неволно възкликна:

— Но то е наистина чудесно!

Възклицанието й бе посрещнато с одобрителни викове от мъжете и те започнаха да се тупат доволно по гърбовете. Докато се поздравяваха взаимно за добрата идея, Девън отпи няколко неособено скромни глътки — за своя изненада бе установила, че леко тръпчивият вкус на шампанското е наистина много приятен! Мъжете я изчакаха търпеливо да пресуши чашата си, което стана за шокиращо кратко време, и едва тогава се изнизаха един след друг през вратата на път за палатките си: но не и преди всеки от тях да стисне ръката й и да й благодари.

Майдъс бе предпоследен. Той бавно се приближи с непроницаемо лице и тя се напрегна: не беше изключено омразата му към нея да избухне с нова сила сега, когато тържеството вече приключи и всичко се връщаше по старите места.

Но старият хвана изненадващо ласкаво ръката й.

— Направих грешка с теб и съжалявам. Тази вечер празнувам Коледа за пръв път от двайсет и пет години и нямам думи да изразя… — Гласът му заглъхна. — Колко ми беше хубаво…

В очите му проблеснаха сълзи.

— О, Майдъс…

Той я погледна сериозно.

— Не допускай друг загубен старец като мен да те разстрои отново. Ти принадлежиш на тази долина толкова, колкото всеки един от нас. И дори повече може би.

Преди да успее да каже нещо, той прекрачи прага и изчезна. Обърна се с естественото желание да сподели радостта си с Каменния. Той стоеше в ъгъла, навлякъл вече анорака, готов за тръгване. Лицето му бе мрачно и безизразно.

— Хайде!

Радостта й се изпари: реалността я удари в лицето и отне усмивката й. Вярно, спечелила бе малкия сблъсък с Майдъс, но войната със съдружника й продължаваше… Девън мълчаливо се облече и двамата се потопиха в зимната нощ.

Не бяха направили и десетина стъпки, когато изпитото шампанско запя и весело зашумоля в главата й. Несдържан смях звънна в нощта, понесе се над смълчаната долина.

— За бога — измърмори той. — Знаех си аз, че трябваше да се намеся и да не ти разреша да пиеш.

Тя се опита да го настигне, но краката й внезапно станаха по-тежки, а полата й упорито се увиваше около глезените й и я дърпаше назад.

Мъжът я хвана за ръка, за да я подкрепи.

Девън весело му благодари.

Каменния не можа да се сдържи и се разсмя. Тя изглеждаше като горска фея — с разпусната коса и пламтящи бузи, поразително крехка…

— Не си струва да го споменаваш.

Младата жена избухна в нов пристъп на смях.

— Но вече го споменах.

— Такава си е тя, моята Дев: дори и пийнала, не губи логичната си мисъл — забеляза той.

„Моята Дев“. Тези две думи сякаш я вкопаха в снега. Погледна го зачудено.

— Корнелиус, намислила съм…

— Не! — прекъсна я той рязко.

Искаше да попита „Какво не?“, но погледна небето й се спря.

— Мили боже, главата ми се върти…

Мъжът задържа усмивката си.

— Не е главата ти. Погледни по-внимателно.

Тя го послуша и двамата се взряха в небето. По черното му кадифе бяха пръснати милиони звезди, а луната проблясваше на мекия черен фон като безценна перла.

Дълбока, замислена тишина обгърна долината и за миг им се стори, че те са единствените живи същества тук.

И само след секунди Девън забеляза странно движение по нощното небе. Сякаш звездите се събираха и разделяха, издигаха се още по-нагоре, танцуваха и пръскаха хиляди искрици светлина на странен сребрист фон. Тя замига бързо, за да прогони красивата халюцинация.

— И ти ли виждаш, каквото виждам аз? — попита младата жена. — Или причината е в шампанското?

— Свидетел си на Северното сияние.

Странни електрически пропуквания разкъсаха тишината и ленти от искрящи цветове обляха за миг нощното небе.

Девън задържа дъха си, вгледана със страхопочитание в светлинното шоу над главата си. Всички цветове на дъгата обливаха небето един след друг, появяваха се и потъваха в тъмнината — сякаш внезапно се пресичаха ослепителните криволици на множество многоцветни светкавици.

Всичко завърши така неочаквано, както и започна. Само след секунди пак се възцари среднощната синкава полутъмнина на лунната нощ.

Девън погледна мъжа до себе си и срещна втренчения му поглед — той като че ли изобщо не бе наблюдавал чудната феерия на Северното сияние. Това, което видя в очите му, спря за миг сърцето й. Тя изведнъж разбра, че Северното сияние бе Божия поличба. Тази нощ бе Нощ на истината: сега бе моментът да разясни добре обмисления си план на каменния МакКена.

Трябваше да действа, преди очарованието на мига да избледнее. Тя повдигна предпазливо ръка към лицето му — сякаш посягаше към диво животно, готово всеки миг да се втурне в луд бяг. Грубата студена кожа на ръкавицата й обгърна ласкаво небръснатата му буза. Изпитото шампанско не й разреши да надене обичайната маска на лицето си и сега то бе като разтворена книга… И освен това й беше така хубаво, че нямаше никакво желание да прикрива чувствата си. Очите й изразяваха ясно отношението й към този мъж и очакванията й от него.

— Девън… — Гласът му прозвуча като стон.

Ръкавицата й се плъзна до устните му, заглуши протестите му. Тя се притисна към него, повдигна се на пръсти, обви ръце около врата му.

Каменния не намери сили у себе си да се противопостави на целувката. Когато устните й докоснаха неговите, той пак простена и стонът му бе и молба, и болка, и признание за поражение… Ръцете му се плъзнаха надолу, обвиха кръста й.

— Ох, малка сладка Дев…

— Стига приказки, целувай ме още. Харесва ми.

Той рязко я пусна.

— Господи… Хайде да се прибираме. Ти си пияна и аз се превръщам в ледена шушулка край теб.

Каменния закрачи към палатката, без да я изчака или дори да се увери, че го следва.

Тя сви рамене, незасегната от поведението му. Шампанското бе вляло у нея чувство на непобедимост. Напъха ръце в джобовете на анорака си и се запрепъва след него.

Мъжът се вслушваше в скърцането на ботушите й и всяка нейна стъпка отекваше в главата му и му напомняше за предстоящата сцена.

Бе я наблюдавал, докато над главите им се пръскаше феерията на Северното сияние, бе забелязал как се променя изражението й. Господ да му е на помощ, сега лицето й казваше: „Имам една много разумна идея.“

Беше наясно какво точно ще се случи. Веднага щом влязат в палатката, тя ще се впусне в разясняване на „разумната си идея“. Ще седне с ръце на скута и ще обяви, че е взела важно решение.

Потръпна несъзнателно. Вероятно ще започне със: „Знаеш ли, Корнелиус…“ — и ще последва свалянето, на картите, тоест разясняване на внимателно обмисления, логически обоснован план. А той бе сигурен, че не искаше да чуе и дума от него!

В палатката Каменния незабавно се зае да съживи огъня и да направи кафе. Готов бе да върши каквото и да е — само да я държи на разстояние.

Тя седна на стола и започна:

— Знаеш ли, Корнелиус…

— Не още! — изстена той. — Изчакай поне докато се свари кафето. Не искам да слушам каквото и да било, докато си полупияна.

— Добре.

„Исусе — помисли мъжът, — трябва наистина да е пияна. Тя се съгласява с мен…“

Знаеше какво трябва да направи. Ако можеше да бяга като заека, щеше да се втурне към вратата и никога да не се върне. Но нямаше сили да я напусне пак. Той бе като дете, изплашено до смърт от огъня, но същевременно привлечено неудържимо от искрящата му топлина… Какво да прави? Да чака, докато пламъците го погълнат? Напразно се опита да събере мислите си. Никога не бе способен да мисли в нейно присъствие.

Погледна я и едва сдържа стона си. Тя бе така дяволски красива…

Наля две димящи чаши кафе и седна колкото бе възможно по-далеч.

Девън обаче незабавно се примъкна към него.

— Знаеш ли… — Шумно хълцукане прекъсна думите й.

Тя постави ужасено ръка пред устата си и Каменния едва не се изсмя. Шампанското го спасяваше. В това състояние нямаше да може да каже две свързани думи, камо ли да изложи стройно последния си изключителен план.

Той се настани по-удобно на стола и се отпусна. Сега, когато Девън явно не можеше да бъде заплаха, вечерта се очертаваше по-приятна.

Тя се втренчи в партньора си и с изумление установи, че лицето му плува във въздуха. Замига бързо и тръсна глава, опитвайки се да фокусира зрението си, но усилията й бяха напразни. И палатката тази вечер проявяваше странни капризи: ето, въртеше се, макар и бавно. Господи, защо бе пила проклетото шампанско? Имаше да му казва толкова много важни неща, а в този момент едва се сещаше за името си…

Трябваше да прибегне до някаква измама. Приближи се с олюляване до шкафа й извади дълъг правоъгълен лист хартия изпод блузите си. Върна се с препъване до масата, отпусна се на стола и с бавни, преувеличено внимателни движения приглади с ръка етикета за супи „Камбел“.

Вдигна очи и за момент се разсея от изражението на мъжа, който й се хилеше, отпуснат удобно.

— Искам да кажа нещо — започна тя. В нейните уши гласът й звучеше съвършено ясно и чисто.

— Моля?

Девън се намръщи.

— Имам една идея, която искам да обсъдим заедно. Това… — Каква беше думата? О, да. — Приемливо ли е?

— Напълно.

Тя отпусна ръка върху хартията с непремерена сила и дланта й запламтя от удара.

— И така, мислих…

Устните му потрепнаха иронично.

— Няма начин да не си мислила.

— Престани да ме прекъсваш.

— Съжалявам.

Сепна се. Той не съжаляваше — не беше искрен. Разговорът, изглежда, го забавляваше. Реши да игнорира този факт, сви рамене и прегледа набързо списъка. С изненада установи, че й е трудно да разчита написаното. „Странно — помисли разсеяно, — аз обикновено пиша много четливо…“

— И така. — Стисна устни. Колко пъти бе казала тези две думички през изминалата минута? Направи си забележка наум да не ги повтаря повече. — И така, след като мислих известно време, стигнах до извода, че ни предстои да преживеем заедно една дълга зима.

— Много време ли ти отне това заключение?

Девън стисна зъби и продължи многозначително.

— Дълга зима в малка палатка и още по-малко легло.

— Правилно. Дигър и Корнсток се оплакваха от същия проблем на тържеството. Ще свикнеш обаче, няма страшно. Всички свикваме.

Нещата не се развиваха добре. Тя отпи разсеяно от кафето. Възгорчивата течност сякаш проникна в кръвта й и разпръсна част от хаоса, внесен от шампанското. Младата жена побърза да отпие още няколко глътки, докато чашата пред нея се изпразни. След това се почувства много по-добре, почти възстановена.

Постави чашата на масата и обяви настъпление по всички фронтове.

— Добре. Виждам, че се нуждаеш от допълнителни разяснения. Логично е да споделим леглото си в пълния смисъл на думата тази зима — имам предвид в интимно отношение.

Чашата на Каменния издрънча шумно върху масата. Нямаше представа каква би могла да бъде евентуалната тема на проклетия й план, но най-малко бе очаквал това.

— И-искаш да кажеш, че ние трябва… — Думите му заглъхнаха. Каква, по дяволите, бе цивилизованата дума за „чукане“?

Бузите й пламнаха, но тя не отмести поглед.

— Да. Смятам, че е логично да се ангажираме със сексуално събиране.

„Сексуално събиране“? Той се смръщи. Какво точно искаше да каже с тези две думи? Нещото, което имаше предвид, дали не изискваше повече от двама души? Каменния я изгледа подозрително, вътрешно настръхнал и нащрек. Малката госпожица Разумна глава току-що бе хвърлила запалена клечка кибрит в локва чист спирт.

— Решила си, че е… разумно да станем любовници. Защо? — Гласът му прозвуча напрегнато и несигурно.

Тя се засмя, вече в стихията си. Вгледа се в списъка си и започна да чете точка по точка:

— Първо, поради близостта, в която живеем; второ, нуждата от топлина; трето, ти си моят последен шанс; четвърто…

— Я почакай малко. Да се върнем на трето. Какво, дявол да го вземе, означава това: „Ти си последният ми шанс“?

По дяволите! Трябваше да пропусне това, както по принцип бе решила.

— Девън?

Сега нямаше друг избор, освен да отговори на въпроса.

— Нищо съществено. — Надяваше се, че гласът й звучи безразлично, без сянка от каквото и да било чувство. — Почти трийсетгодишна съм. Малко вероятно е да намеря мъж, който да пожелае да се ожени за мен.

— Къде е тук връзката с мен?

Тя се вгледа за миг в ръцете си. Когато накрая заговори, гласът й прозвуча колебливо, лишен от обичайната си сила.

— Искам да… да бъда любена. — Тя насочи ясен поглед към лицето му. — И искам да върша това с теб. Само с теб… Номер четири, ако те интересува, гласи, че ти не си ми безразличен.

Стори му се, че пада в дълбока пропаст. Надяваше се, че на дъното има мрежа, която да намали ужаса от удара. Протегна ръце, хвана нежно нейните.

— О, Дев — прошепна той дрезгаво, — наясно ли си какво точно искаш?

— Да — заяви тя спокойно. — Чела съм онази глава в книгата на д-р Кауън. Малко е неясна в подробностите, но… защо се хилиш? Къде е смешното?

— В главата от книгата… Смяташ ли, че прочетеното ти дава достатъчно информация?

— Да. Не съм забелязала биологични видове да загиват само защото не са били информирани по темата за продължение на рода. Предполагам, че нещата си идват естествено на място.

— Ако се извършат правилно.

Това я накара да се замисли.

— Възможно ли е да се извършат неправилно?

Наивността й изтри кривата усмивка от лицето на Каменния.

— Какви са минусите на нашето… ъъ… сексуално събиране?

Тя прегледа набързо бележките си.

— Първо, бременност — но главата върху предпазване от бременност в книгата на д-р Кауън е много изчерпателна; второ, загуба на девственост — което ще има значение само ако имам късмет да си намеря съпруг.

Нажежена до бяло ревност прободе Каменния.

— Разбира се. А номер три?

Гласът й спадна с една октава.

— Можеш да разбиеш сърцето ми.

Той преглътна с мъка. Третият минус беше бомба със закъснител, която можеше да засегне и двамата. Да иска човек една жена, без да я притежава, е едно нещо, но след като веднъж се любят и нуждата от нея се задълбочи — какво тогава? Животът му няма да струва и кравешко лайно.

„Исусе — помисли той напрегнато, — кого се мъчи да измами? Твърде късно е, прекалено късно. Тя вече се е промъкнала в сърцето ми и няма връщане назад. Не и сега…“

Наведе се към нея и обхвана нежно лицето й с топлите си длани. Държеше го така, като че ли то бе направено от най-фино стъкло.

— Забрави този списък, плюсовете и минусите. Кажи ми ясно и разбрано какво точно искаш.

— Искам да ме любиш — заяви тя веднага, без да й мигне окото.

Той затвори очи и се опита да отхвърли картините, които думите й извикаха в съзнанието му. Кръвта му закипя.

— А ако се окаже, че аз не съм човекът, за когото ме мислиш? Какво тогава?

— Какво искаш да кажеш?

Секундите изтичаха една след друга, докато Каменния събираше кураж да й отговори. Той се взря в издрасканата повърхност на масата, неспособен да изтласка думите си навън. Години наред бе пресовал своите спомени в най-тъмния ъгъл на съзнанието си и бе се молил за забрава. Естествено, че сега, когато имаше нужда от тях, те не бързаха да изпълзят на светло…

Пръстите й погалиха ръката му, стиснаха я окуражително.

Той трепна. Когато й кажеше истината, тя щеше да издърпа ръката си от неговата и никога нямаше да го докосне пак. От тази мисъл му се зави свят и той се почувства смазан. Нямаше право да я лъже, а премълчаването на истината бе равносилно на лъжа.

Стисна юмруци и изрече бързо:

— Прекарах пет години в затвора.

Ръката й дори не трепна.

— За какво?

— Убийство. — Цялото му тяло се стегна в очакване ръката й да отскочи бързо от неговата.

Вместо това тя го хвана още по-здраво.

Настъпи тишина. Каменния усети как всеки мускул по тялото му се стяга напрегнато. Досега не бе имало случай тя да замълчи толкова дълго. Сигурно бе изпълнена с отвращение и то я бе лишило от дар слово.

— Няма ли да ме попиташ? — промълви той уморено.

— За какво?

„Исусе, трябва да е наистина пияна“ — помисли си мъжът. После я погледна и дъхът му спря.

Пълно разбиране струеше от тъмнозелените дълбини на очите й.

Изпита такова огромно облекчение, че едва не полетя като балон. Досега не беше съзнавал колко много държи на нейното мнение за него. Мълчанието й му разкри всичко, което имаше нужда да знае. Тя не вярваше, че той е убиец.

Благодарността преля в гласа и очите му.

— Няма ли да ме попиташ дали наистина съм го извършил?

— Знам, че не си.

Това простичко изречение, единственото, което бе очаквал цял живот, разби и последните останки от съпротивата му.