Кристин Хана
Златната долина (8)

Седма глава

Очите я заболяха от светлината. Девън се претърколи по корем, дръпна одеялото над главата си и се зарови още по-надълбоко в сивото си вълнено убежище. Не искаше да се събужда. Напоследък предпочиташе изпълнените си със сънища нощи, отколкото ужасните дни.

После до ноздрите й долетя ароматът на прясно сварено кафе. Тя вдъхна дълбоко и почувства повече миризмата на влажна вълна, отколкото на уханната напитка, но носът й не можеше да бъде лесно излъган. Ароматът присъстваше и се виеше точно над главата й. Устата й се напълни със слюнки.

Младата жена се примъкна до таблата на леглото и все още под завивките, придърпа бялата памучна нощница до глезените си и седна.

Каменния седеше на обичайното си място до масата. Дългите му крака бяха кръстосани, а големите му пръсти стискаха очукана тенекиена чаша. И както обикновено, погледът му упорито я избягваше.

Тя подръпна високата дантелена яка на нощницата си и се покашля:

— Добро утро, МакКена.

Мъжът вдигна очи и я погледна над ръба на чашата. Очите му бяха подути и зачервени.

— Добрутро — промърмори той.

Девън почувства леко злорадство при вида на измъчената му физиономия. Изминалата нощ очевидно бе била ужасна за него — прах в очите и носа, твърд като камък под, който натъртва тялото на хиляди места, малки насекоми, които се разхождат свободно навсякъде.

По лицето й се разля щастлива усмивка. Може би тази нощ чистите гащи нямаше да му изглеждат толкова отблъскващи.

— Закуската е готова — рече неочаквано той, остави чашата си и се изправи тромаво.

Едва сега Девън забеляза, че масата беше сложена като за разговор тет а тет — с две чинии, две вилици и две тенекиени чаши. Разбира се, нямаше нито покривка, нито салфетки, но все пак МакКена беше направил усилие. Тя се усмихна.

Каменния насочи вниманието си към големия тиган на печката. Слава богу, Девън имаше няколко секунди на разположение. Тя изскочи от завивките, стъпи на земята и се втурна към гардеробчето. Когато стигна дотам, грабна червената фланелена роба от закачалката, пъхна ръце в пухкавите дантелени ръкави и бързо закопча двадесет и двете перлени копчета, които се спускаха от гърлото към глезените й. След това порови в добре подредените си кутии, измъкна камгарените си пантофки, нахлузи ги и въздъхна облекчено. Най-сетне изглеждаше съвсем прилично.

— Това е чудесно — каза тя, докато се приближаваше към масата. После зае мястото си и си наля чаша от ароматното горещо кафе. — Много мило от твоя страна, че си направил закуска.

— Вече започнах да отслабвам.

Тя потисна усмивката си и отпи от кафето.

— О, съжалявам да го чуя.

— Я ми подай оная кутия от кафе — рече той и посочи към дървената греда, която се издигаше на половината височина на кюнеца.

Девън развърза кутията и я остави да падне в ръцете й. Странна, почти алкохолна миризма я блъсна в ноздрите.

— К-какво е това?

— Тесто.

Той плесна пълна лъжица от вонящата смес в тигана. Тя наблюдаваше с гримаса на отвращение как лепкавата маса падна върху врящата повърхност и се оформи на идеално кръгче.

След това за секунди тестото придоби кафяв цвят. Каменния хвърли няколко палачинки и резен хрупкав бекон в нейната чиния и й я подаде.

— Бон ъпъти — рече той и буквално се гмурна в своята препълнена чиния.

Жената взе вилицата и бодна предпазливо палачинката, сякаш очакваше да се помръдне всеки момент. Тя обаче не го направи. Девън се наведе над чинията си и подуши деликатно. Нямаше и миризма.

— Това са палачинки, а не парфюм. Просто изяж тия проклети неща.

Тя вдигна рязко глава. Очите им се срещнаха. Девън се засрами и по бузите й бавно пропълзя руменина. Каменния си беше направил труда да приготви закуска, а тя точно сега реши да се цупи…

— Извинявай, не исках да те обидя. Просто…

— Жено — рече уморено той, — в Юкон през зимата ядем три неща: боб, бекон и палачинки. Ще трябва да се научиш да ги харесваш.

Тя направи лека гримаса, откъсна едно миниатюрно парченце с вилицата и го пъхна в устата си. Отначало задъвка колебливо, после по-бързо. Лицето й грейна в усмивка:

— Ей, ама наистина е вкусно!

— Добре. — Думата прозвуча от препълнената му уста като „дуре“.

Девън не можеше да откъсне поглед от партньора си. Той седеше прегърбен, заградил чинията с големите си ръце, сякаш се страхуваше, че някой може да му я дръпне всеки момент. Беше смесил всичката храна, в резултат на което се бе получила лепкава червено-кафява купчина.

През стомаха й премина лека тръпка. Боже мой, той ядеше всичко наведнъж!

Вилицата на Каменния замръзна във въздуха и Девън почувства погледа му върху себе си.

— Имаш проблем ли?

Тя побърза да сведе поглед към собствената си идеално подредена чиния.

— Не.

Вилицата му отново започна да се движи:

— Добре.

После напъха в устата си и последното парче, пусна вилицата да издрънчи на масата и се изправи. Девън остави тихо своя прибор и вдигна поглед към него. В този момент страшно й се искаше да има салфетка, за да избърше устните си. Само като го гледаше как яде, се чувстваше някак… мръсна.

— Тръгваш ли вече?

Той избърса с ръкав мазните следи от закуската от брадата и устните си:

— Ъ-хъ. — Звуците излязоха от устата му с гръмко оригване.

— От днес нататък в продължение на четири дни няма да идвам с теб.

Той изръмжа в отговор, а после грабна лекото си палто и шапката и тръгна към вратата. Когато стигна дотам, се спря.

Девън се намръщи. Очите му бяха вперени съсредоточено във вратата, сякаш усилено обмисляше нещо.

— Ъ-ъ, от мен да мине, можеш да ми изпереш другите гащи — промърмори съдружникът й накрая. Още преди думите да излязат от устата му, вече беше изчезнал.

Вратата се затръшна след него и страничните греди на палатката се разлюляха. Девън се усмихна вътрешно. Чистоплътност. Не беше много, но засега щеше да се задоволи с това.

 

 

Малко по-късно, след като прибра косата си в спретната прическа, изми си зъбите и почисти помещението, Девън отвори гардеробчето и се зачуди какво да облече. Накрая се спря на семпла бяла блузка с висока яка и тъмносиня памучна пола и започна да се облича.

Когато полите образуваха балон около главата й и се спуснаха плавно към пода, на вратата се почука. Девън замръзна. След това притисна блузката до гърдите си и хвърли нервен поглед вдясно от себе си.

— Кой е?

— Отец Майкълс — долетя писклив мъжки глас.

— Само за момент, отче — каза тя и нахлузи блузката си. След като завърза малка синя панделка на шията си, забърза към вратата и отвори.

Мъжът, който беше застанал на прага, първоначално създаваше впечатление за изоставено птиченце. Главата му, покрита с гъста туфа яркочервени къдрици, беше полегнала сковано върху повдигнатото му рамо. Сякаш нечия лоша ръка просто го беше изкривила на една страна.

Но очите му привлякоха вниманието на Девън. Бяха ярки и искрящосини, преливащи от радост и безмерна наслада от живота. Доброто му настроение веднага я зарази и разпръсна лошите мисли, с които живееше от няколко дни насам. В душата й сякаш полъхна пролетен ветрец.

— Влез, отче. Аз съм Девън О’Ший.

— А аз съм отец Майкълс, местният спасител на изгубени и скитащи души. Чух за тебе минутка, след като се върнах в лагера тази сутрин. Една дама не може да очаква, че ще се промъкне незабелязана тук.

Усмивката на Девън помръкна:

— Вече го разбрах. Влез, искаш ли кафе?

По лицето му се разля широка усмивка:

— Да, наистина бих пийнал една чашка.

Той закуца тромаво в палатката. Брезентовите стени потреперваха от потракването на бастуна му по дървения под. Девън побърза да придърпа към него единия от тежките дънери, служещи за столове.

— Благодаря, момиче — рече отец Майкълс и се отпусна бавно на твърдата повърхност.

Докато наливаше кафето, младата жена призна:

— Аз не съм католичка, отче.

Той се изсмя:

— Е-хей, ами че аз ако стоях тук, в Юкон, да чакам католиците, задни… хъм, гърбът ми щеше да замръзне за нищо. Дойдох преди повече от пет години и още не съм срещал католик, въпреки че — на това място той намигна — съм чувал, че има едно семейство от тях горе, близо до Рампарт.

Тя наля две чашки и ги постави на масата, а после седна на най-близкия стол.

— И какво те докара в тази забравена от Бога пустош?

— Е, Господ не забравя никое място, а ти по-добре внимавай, като си мислиш такива неща.

— Извинявай — рече разкаяно Девън.

По лицето му се плъзна дяволита усмивка:

— Да, знам, че съжаляваш. Както и да е, дойдох тук, за да намеря брат си. И го намерих… — Силният му глас прозвуча напрегнато. — Живееше в онуй бунище, Скагуей, с някаква стара индианка. Беше направо мръднал по жълтия боклук. Умря около месец след като го намерих, а пък аз видях, че тук има доста работа за мен. Така че останах.

Тя се усмихна криво:

— Мога да разбера това. Дойдох едва преди седмица, а вече видях няколко души, които имат нужда от помощ.

— А как е твоята душа, момиче? Навярно ти е доста тежичко.

Усмивката на Девън трепна. Много отдавна никой не я беше питал как е, как се чувства. И толкова отдавна не си беше позволявала да бъде слаба. В очите й се появиха странни сълзи и тя се обърна на другата страна. Отец Майкълс сложи ръката си върху нейната:

— Какво има, дъще?

Девън преглътна буцата в гърлото си. Самообладанието й, тъй крехко напоследък, се пропука. Усети как сякаш нещо в душата й започна да се топи. Върху ръката на отец Майкълс падна една сълза.

— Не знам — прошепна тя. — Обикновено не плача.

— А-ха. Тогава да предположим, че това е станало от само себе си. От време на време всички имаме нужда да си поплачем. Даже и най-силните от нас.

Младата жена вдигна бавно глава и се вгледа в сбръчканото му лице. Състраданието в тези очи се увиваше около сърцето й като стоманена лента. В гърлото й се надигна нова буца. Неочаквано тежестта, която притискаше раменете й, стана непоносима, задушаваща. Девън отчаяно искаше да говори. От стиснатите й устни се изплъзна тихо ридание:

— Преживях една доста… трудна седмица, отче. Каменния и аз не се разбираме добре.

Ръката му стисна леко нейната, после я пусна.

— Така си и мислех. Тоя, МакКена, е корав характер. Корав и самотен.

— Самотен?

— А-ха. Че по кои места, мислиш, можеш да намериш човек, дето никога не е имал истински майка и баща, нито пък свой собствен дом, който никога не е познал покоя?

Тя подсмръкна шумно и избърса очи с опакото на ръкава си.

— Какво искаш да кажеш?

Свещеникът постави ръка на масата и се изправи с мъка. След това порови из джобовете на торбестото си палто, измъкна оттам две протрити омачкани снимки и й ги подаде. Девън ги пое внимателно.

На първата имаше стара дървена колиба сред избуяла поляна. Тя я огледа набързо и прехвърли вниманието си на другата.

Погледът й после неволно се върна на колибата. Нещо в нея излъчваше тревога. Девън се взря по-внимателно във фотографията. Колибата беше стара, разнебитена и изпъстрената с цветя трева стигаше чак до перваза на прозорчето. Шепотът на вятъра в цветята можеше почти да се види.

Колибата беше изоставена. Някой я беше построил с копнеж, със собствените си ръце и после, по някаква причина, я бе изоставил. Защо ли? Дали беше умрял? Или пък семейството му?

Фотографията мълчеше.

Обезпокоена от откритието си, тя се върна на втората снимка. Беше портрет на спретнато облечена старица, седнала сковано на любимия си стол. Изглеждаше като кралица.

Но отново нещо не беше наред. Девън присви съсредоточено очи. Какво липсваше?

Отговорът я осени внезапно. Старицата беше сама, тя винаги е била сама. По изпъстрените й е тъмни вени костеливи пръсти нямаше венчална халка, нямаше и снимки на деца по стената зад нея. Нямаше го дори и вярното куче, което да седи в краката й. Дали бе преживяла в самота целия си живот? И дали бе искала това.

Старата мома леля Девън. Тази мисъл проблесна в съзнанието й с бързината на светкавица. Прониза я болка, толкова остра, че едва не извика, фотографията се изплъзна от ръцете й и прошумоля на масата. Тази жена, и изражението на очите й… Това съм аз. Това е моето бъдеще.

— Добре ли си, момиче? Какво ти стана, че пребледня така?

Девън едва чу думите му. Пръстите й неволно се върнаха на фотографията и се плъзнаха леко по изпитите черти на старицата. Можеше да види болката на старата дама. Тя стисна зъби, като се опитваше да не се поддава на сълзите.

Обикновено приемаше самотата си и отказваше да признае празнотата в душата си. Щеше да бъде завинаги сама и знаеше това. Бе направила своя избор много отдавна, в деня, когато умря майка й.

И все пак понякога, както сега, в нея се надигаше желание да подържи свое собствено дете. Това чувство пронизваше като с кама твърдата черупка на нейното самообладание.

Фотографията върна това чувство. Накара я да копнее за това, което никога нямаше да има — нежна съпружеска целувка, беззъба детска усмивка, ръка, която да я подкрепя през отминаващите години.

Девън преглътна. В гърлото й се появи вкус на непроляти сълзи. Беше самотна точно както жената на фотографията.

— Момиче?

Гласът на свещеника се чу като през мъгла и я върна рязко в действителността. Тя грабна снимката и я обърна откъм гърба.

— Нищо ми няма, отче. Наистина — отвърна бързо Девън, защото все още не можеше да спре лекото треперене на гласа си. — Защо ми показа тези снимки?

— Каменния ги е направил.

— Боже мой, никога не съм предполагала, че е способен на такава… дълбочина.

— У Каменния има повече, отколкото се вижда на пръв поглед. Той изглежда така, сякаш е сърдит на целия свят. Но мисля, че това е, защото вижда нещата по-дълбоко от другите хора и защото се страхува.

Тя го погледна въпросително:

— Да се страхува? Каменния ли?

Отец Майкълс кимна тържествено:

— Да, страхува се да има нужда от някого. От самотния живот е. Освен това — тук той я погледна напрегнато — е един от малкото хора, за които бих заложил и главата си.

Девън се втренчи в снимката, като отчаяно се опитваше да си представи мъжа зад камерата. Това беше най-силният образ, който някога бе виждала, и все пак толкова различен от човека, с когото бе живяла през изминалата седмица. Всичко беше тъй объркано! Как можеше душата на поет и художник да се намира в тялото на необщителен неандерталец с уста като помийна яма?

— Но защо? Защо се сърди толкова на всички?

— Бог ми е свидетел, не знам. — Свещеникът се отпусна назад на стола, отпи от кафето си и продължи: — Говори се, но само се говори, за някаква жена в миналото му. Лоша жена. Има и подозрения за нещо по-тъмно, но не знам какво е то.

— Той не би искал аз да го знам.

Старецът поклати глава:

— Той не говори с никой друг, освен с Беър и предполагам, двамата никога не си говорят за чувства. Хората идват в Юкон, за да избягат от приказки, а Каменния — повече от всеки друг.

— Да — каза тихо Девън, — той много цени мълчанието.

Главата на свещеника потрепна леко като птиче, което безуспешно се опитва да се изправи. Когато заговори, гласът му беше странно тих:

— А ти нямаше ли да го цениш, ако те беше страх да се сближаваш с хората?

Тя помисли за момент:

— Да… може би щях.

Той тракна шумно чашата на масата и се изправи с труд.

— Е, момиче — каза отчето, като оправяше яката на палтото си. — Аз по-добре да вървя. По тия места има още много души за спасяване.

Девън хвана импулсивно ръката му.

— Благодаря ти, отче. Ще се оправя с Каменния. Обещавам.

Лицето на стареца грейна:

— Да-да, надявах се да кажеш това. Ти си куражлийка, дъще. Само такава жена би могла да дойде в Юкон. — После стисна ръката й. — А се иска още повече кураж, за да останеш. Бог да ти помага.

 

 

Около час след като свещеникът си отиде Девън беше готова за своя излет. Тя затвори вратата на палатката и вдъхна с пълни гърди свежия въздух на късното лято. Дробовете й се изпълниха със сладкия мек мирис, който идваше от реката. Странно, миришеше точно като у дома напролет, макар вече първите оттенъци на есенните багри да личаха по дърветата.

Девън нагласи филцовата си шапка с цвят каки и спусна лекия бял воал над лицето си. Яркият пейзаж стана малко по-неясен. Тя стисна още по-здраво дръжката на кофата. Тънкият метал се вряза в облечената й в ръкавица длан. С другата ръка привдигна полите си и се отправи към хълмовете.

Покритата с мъх земя потъваше под краката й като пружинен дюшек. Следите изчезваха почти незабавно. Въпреки че земята беше замръзнала на дванадесет инча надолу от повърхността, тя изглеждаше решена да живее свой собствен живот.

Девън се спря на половината път, остави кофата на земята и зарея поглед в далечината. Хълмът искреше в смесица от ярки цветове — алено, златисто и зелено. Върбовката беше разцъфнала в розово-червено и се разстилаше наоколо. А ароматът! Девън вдъхна дълбоко и гърдите й се изпълниха с мирис на цветя.

Пейзажът наоколо напомняше по-скоро на пролет, отколкото на късно лято. Златистият мъх беше изпъстрен с малки цветни петънца, розово, червено, синьо, жълто — всичките цветове на дъгата сякаш танцуваха в нежния ветрец, който се носеше из въздуха.

Как бе могла да смята всичко това за грозно и самотно!

Когато стигна до ниските храсти, които обрамчваха хълма, сърцето й се разтуптя развълнувано. Беше открила това, което търсеше. Девън облиза пресъхналите си устни. Пресни боровинки!

Тя се усмихна. Каменния нямаше никакъв шанс.

 

 

Шляп!

— Дявол да го вземе!

Девън размаза още един от малките досадници. Бузата я болеше от удара и по кожата й сигурно бяха останали следи от пръсти. Юконските комари май бяха по-големи от врабчета и не можеше да се чуе почти нищо от бръмченето им.

Младата жена изскърца със зъби. Защо, по дяволите, беше избрала шапката с най-красива, а не с най-голяма мрежа?! Проклетият воал по-скоро привличаше, отколкото отблъскваше насекомите. Всъщност даже беше сигурна, че малките й нападатели се забавляваха добре, като атакуваха прозрачната материя.

Шляп! Девън се зашлеви още веднъж.

Не можеше да издържа повече. Вече й се виеше свят от загубата на кръв. Комарите източваха поне по литър в минута.

Тя погледна надолу към кофата. Беше почти пълна. След това се загледа и в натежалата си престилка.

Достатъчно. Каменния не беше казал колко точно трябва да подобри бизнеса или пък за колко време. В долината нямаше повече от двадесет и петима мъже. Колко ли сладко щяха да изядат?

„Освен това — каза си тя мрачно — не си струва да умирам заради магазина.“

Девън свали изцапаните си от боровинките бели ръкавици, завърза внимателно краищата на пълната си престилка и провря ръка през образувалата се дръжка. След това вдигна кофата и се отправи към къщи.

Докато вървеше, се хвана, че мисли за фотографиите, които й беше показал отец Майкълс, и за човека, който ги бе направил. Какви вълнуващи, живи картини…

Тя забави стъпка. Ветрецът погали лицето й и премина през косите й с нежен шепот. Мислите й се понесоха заедно с него.

Усети, че си мислеше за целувката. За тяхната целувка. Онази, в първата им вечер заедно. Споменът завладя съзнанието й и странно, тя сякаш вече нямаше желание да забрави за това. Беше й се искало да мисли за случая от дни насам.

Не че това беше истинска целувка… И все пак, когато устните му се бяха притиснали в нейните, бе почувствала нещо ново и непознато, някаква тръпка по тялото си.

За пръв път в живота си се бе почувствала… жена. А когато силните му ръце я обгърнаха…

Още един шамар май нямаше да й дойде зле. Мили боже, какво ли щеше да си въобрази после? Че този мъж я желаеше? Това си беше чисто нападение, нищо повече. Той просто беше използвал устните вместо ръцете си. Не искаше тялото й, искаше само да се отърве от нея.

Комарите бяха виновни. Те изсмукваха кръвта. Нямаше значение какво казваше отец Майкълс, нито пък колко добър фотограф беше нейният партньор — Каменния не беше от типа мъже, които една жена можеше да приеме. Поне не жена като нея. Неговите приятелки, ако изобщо имаше такива (в което тя дълбоко се съмняваше), сигурно носеха имена като Бурята или Фурията.

И все пак…

Забрави за фотографиите. В тях беше проблемът. Образите им бяха сътворили нещо, което реалистката Девън не можеше да пренебрегне: загадка.

Нейният едър, мълчалив и намусен съдружник се беше превърнал в загадка. Никога, никога през живота си Девън Маргарет О’Ший не бе била в състояние да подмине такова нещо. Това беше като да живееш в разхвърляна къща. Нещата просто не бяха по местата си.

Тя се отказа да пренебрегва повече досадния въпрос, който тормозеше съзнанието й. Нямаше начин отсега нататък да спи спокойно, ако не разрешеше гатанката.

Но как? Стисна още по-здраво дръжката на кофата и забърза.

Имаше само един начин. Трябваше да проникне зад грубата фасада на Каменния. Трябваше някак си да надникне зад ледената маска на човека, който беше направил тези фотографии.