Емилио Салгари
Подземието на смъртта (6)

VI. ЗАСАДАТА

Мракът започваше да се разпръсква вече, когато малката колона потегли напряко през оризищата, за да стигне едно водно течение, което се изливаше на запад от Императорския канал.

Тя се състоеше от десет европейци и двадесет и седем китайци. Седмината бели, които беше довел господин Мускардо, бяха италиански работници, наети от един английски инженер. Той работеше върху новата железопътна линия, която трябваше да обслужва провинцията Шианси.

Малобройната колона, добре командувана от стария стрелец навлезе решително сред оризищата, като вървеше бързо по дължината на бентовете.

Боксерите, които бяха запалили селото, се разпръснаха, но въпреки това господин Мускардо не беше съвсем спокоен. Слънцето вече се издигаше, като прогонваше бързо тъмнината и разпръскваше полека облачната верига, надвиснала над огромните оризища.

Множество птици излитаха от бентовете и поздравяваха с радостни звуци появяващата се дневна звезда.

По всички посоки се простираха оризища и тук-таме сред тях се показваха спретнати колибки, засенчени от някое лаврово дърво или от кървавочервени божури или пък от някой бамбуков храсталак с хубав светлозелен цвят и със стебла, полюшвани от вятъра.

Господин Мускардо, като се ориентираше с помощта на компас, стигна до бент, който се врязваше в блатист басейн. Тази ивица земя беше в съседство с много високи тръстики, които можеха да окажат отлично гостоприемство в случай на преследване. Като се криеха зад тези растения, боксерите мъчно биха могли да ги открият.

— Ако не ни пресекат пътя, след няколко часа ще бъдем на брега на реката — каза господин Мускардо на Сен, който вървеше до него.

— Боя се, че боксерите няма да ни оставят на мира, господарю — отвърна младият китаец. — Не знам защо, но ми се струва, че ни дебне някаква опасност.

— Оризищата са пусти.

— Боксерите са хитри, господарю, и може би са открили нашия път.

— Готови сме да ги посрещнем, мое момче. Групата вървеше само от половин час, когато господин Мускардо видя да се раздвижват върховете на тръстиките отляво и отдясно на бента.

Отначало помисли, че това са големи птици, които се крият сред тръстиките, но после започна да подозира, че са хора, които дебнат някого.

— Другари — каза той, като се обърна към спътниците си, които го следваха отблизо, — да приготвим оръжията.

— Да не си видял боксери, татко? — попита Енрико, като пълнеше карабината си.

— Досега нищо не съм видял. И все пак се боя от някаква изненада. Гледай, тръстиките още се движат.

— Да спрем и да почакаме неприятелят да се покаже — допълни един работник.

Господин Мускардо се готвеше да отговори, когато сред тръстиките се чу оглушителен вик, последван от няколко гърмежа.

Трима китайци от групата, поразени от куршумите, се строполиха на земята.

— Стойте! — извика старият стрелец, като видя, че другите, изплашени от този внезапен залп, се готвеха да се разбягат. — Който се отдалечи, ще бъде убит.

— Лягайте на земята!

Италианци и китайци се снишиха като един човек тъкмо в момента, когато дадоха втория залп.

— Разбойниците са ни чакали — каза господин Мускардо, като стискаше зъби. — Покажете се, за да ви дадем още един урок, по-добър от предишния.

Оглушителните викове спряха веднага. Боксерите искаха да заблудят противниците си, като се престориха, че са се отдалечили след тези два залпа.

Господин Мускардо обаче не беше от тези, които биха се заблудили така лесно.

— Пълзете назад по бента — каза той на своите хора, — ще ги изненадаме в прикритията им.

Двама боксери, помислили, че групата се е разбягала, излязоха извън тръстиките, за да се доберат до бента.

Изведнъж изгърмяха четири пушки.

Двамата боксери, ударени от куршумите, паднаха във водата.

Див рев посрещна този залп и петнадесет или двадесет китайци изскочиха от тръстиките.

— Огън! — извика господин Мускардо, който бързо беше напълнил пушката си отново.

Силен залп дойде откъм малката колона, като повали немалко от неприятеля.

— Напред! Напред! — викаше стрелецът, като ускоряваше хода си. — Ариергардът: огън!

Боксерите се хвърлиха към бента, като не преставаха да гърмят.

Те бяха петдесетина души, почти всички въоръжени със стари пушки. Командваше ги водачът, който бе разрушил селото.

Като видяха, че колоната бяга, те започнаха да я преследват. Виеха и изпразваха пушките си.

Старият стрелец мина з ариергарда, заедно с работниците, Енрико и Сенг. Няколко китайци прикриваха мисионера. Пушечните гърмежи следваха почти непрекъснато от едната и от другата страна, но за сметка на боксерите, чиито куршуми не отиваха далече.

Малката колона се оттегляше в строен ред. Всеки десет-двадесет крачки стрелецът спираше ариергарда и заповядваше по един залп, като причиняваше по този начин на неприятеля нови загуби.

— Виждам къща! — извика изведнъж младият Енрико, който стреляше в близост до баща си.

— Добре — отговори господин Мускардо. — Ще ни послужи за убежище, докато си поминем малко. Китайците ще отидат да я заемат, докато ние задържим бандитите.

Боксерите, които също бяха забелязали колибата, изпратиха едно отделение в оризищата, за да попречи на бегълците да се укрепят в нея. Господин Мускардо, внимателен във всичко, отгатна намеренията им и с два залпа ги принуди бързо да се оттеглят, оставяйки след себе си немалко убити и ранени.

Мисионерът и китайците бяха вече стигнали до колибата, която бе със стени от изсъхнала кал и покрив от преплетени тръстики, само с два прозореца, покрити с доста прозрачни раковини, изрязани и поставени в рамки.

Стар китаец с жълто, мрачно и сбръчкано лице, беше излязъл с лък и стрели в ръка.

Като видя мисионера, хвърли оръжието.

— От християните няма какво да се боя.

— Добри човече, молим ви за гостоприемство — поздрави отец Георги. — Преследват ни боксери.

— Влезте в скромната ми колиба — отговори старецът.

— Аз мразя боксерите, които направиха толкова злини на страната ни.

Вътрешността на къщичката му се състоеше от една-единствена стая, извънредно бедно наредена. Имаше само няколко бамбукови стола и малко иззидано легло, каквото обичат жителите на Северен Китай.

Старият китаец предложи всичките си храни, които имаше и с които борците, не яли от предната вечер, се подкрепиха.

Китайските селяни бяха бедни и пословично пестеливи. Обикновено се хранеха само с ориз и много рядко си позволяваха лукса да ядат един вид макарони, наречени „тотеши“.

Не всички китайци обаче бяха така пестеливи. Богатите поддържаха блестящи трапези с необикновени блюда, каквито никой европеец не бе помислял да вкуси.

Господин Мускардо, отец Георги и останалите си разделиха братски оскъдните храни, заливайки ги с няколко чашки чай, подсладен от щипка червена захар, както правеха китайците, после, като видяха, че боксерите още не се бяха решили да ги нападнат, подновиха пътя си заедно със стария селянин, когото кръвожадните бандити не биха пощадили, ако останеше в колибата си.

Стрелецът беше разделил колоната си на две групи: първата трябваше да потърси път и да го разчисти; втората, съставена от италианци и няколко китайци — да прикрие оттеглянето.

Боксерите обаче този път, изглежда, бяха решили да не се залавят за ново сражение. Следваха колоната отдалече, като стреляха от време на време, без да засягат някого.

По едно време се засилиха да стрелят по колибата, за да накажат стареца, задето беше приел християни.

Към осем сутринта колоната, все така следвана от бандитите, оставяше вече оризищата и стигаше до горичка от камфорови дървета.

Бегълците се спряха отново за известно време сред дърветата, чиито дънери бяха повече от достатъчни, за да ги защитят от куршумите на бандитите, докато някои от китайците отидоха още напред, за да изследват околностите и да потърсят реката.

След четвърт час китайците, които бяха изпратени на разузнаване, се върнаха и известиха, че реката се намира наблизо и че са намерили две лодки, които биха могли да ги поберат.

— Спасени сме — каза господин Мускардо. — Тази река е много дълбока и бърза. Боксерите няма да могат да я преминат така лесно.

Оттеглянето, все така в добър ред, започна. Към девет часа колоната стигна на брега на реката, без да загуби нито един човек.