Емилио Салгари
Подземието на смъртта (4)

IV. КЛАНЕТО

Щом като мандаринът Пинг Чао излезе заедно с приятеля си Сум и водачите на „Синята Лилия“ от развалините на Киангхи, той се обърна към стария боксер, за да го помоли незабавно да изпълни обещанията си.

— Три години вече чакам да си отмъстя — каза той. — Обещах да ти помогна да събориш императорското правителство, което досега не е имало смелостта да свърши веднъж завинаги с чужденците у нас. В замяна на това пък искам да имам още тази нощ в ръцете си онзи човек, който накара моя син да остави религията на дедите си.

Те преминаха разделено от малки бентове оризище. Старият водач отведе мандарина сред едно поле, засято с памук, което се намираше близо до Императорския канал. Един от неговите водачи изсвири с морска черупка.

Веднага, като изпод земята, пред очите на мандарина наизскачаха голям брой човешки сенки.

— Ето твоите хора — каза старецът. — Както виждаш, те са хитри и благоразумни.

За кратко време, без да говорят, бунтовниците се събраха на края на плантацията и образуваха двойна колона.

Бяха двеста на брой, избрани измежду най-безстрашните и най-добре въоръжените, всичките готови за всякакво престъпление.

Като видя тази парцалива банда, мандаринът, който беше навикнал да гледа удивителното снаряжение на императорския корпус в Пекин, направи презрителна гримаса.

— Ти още не си видял как се бият — отговори старецът, забелязал гримасата. — Веднъж само да се хвърлят, после не можеш да ги спреш. Менг ще им бъде играчка.

— Ще ги видим, като започнат — отговори мандаринът. — Но се съмнявам в това начинание.

— Сбогом и добър успех! Аз отивам да се погрея в селото на север.

Размени няколко думи с един китаец, който, изглежда, бе водачът на бандата, и после изчезна сред оризищата, последван от водачите на „Синята лилия“.

Китаецът — водач на бандата — се доближи до мандарина и му каза:

— Хората ми са на твое разположение, господине. Те са нетърпеливи и чакат заповед, за да ти покажат какво могат.

— Познаваш ли селото? — попита Пинг Чао.

— Вчера сутринта ходих да го видя — отговори водачът на разбойническата сбирщина.

— Укрепено ли е?

— Да, с двойна стена.

— Твоите хора ще могат ли да я преминат?

— Нищо не може да ги спре и после, когато запалят къщите, ще принудят защитниците на черквата да се предадат, ако не искат да се изпекат в огъня.

— Тогава води ме!

По знак на водача, бандата потегли в пълна тишина в две успоредни редици.

Вървяха вече половин час, прекосявайки блата и мочурища, когато първият топовен гърмеж, който чуха, предупреди мандарина, че нападението над северните села бе вече започнало.

Цели два часа още разбойниците напредваха сред оризищата, които се простираха на юг, и после водачът им заповяда да спрат.

— Близко сме вече, господине — каза той, като се обърна към мандарина. — Остави конете, които могат да издадат присъствието ни с цвилене.

— Искаш да изненадаш селото? — попита Пинг Чао.

— Ненадейното нападение е най-доброто. Мандаринът и неговият приятел слязоха от седлата и повериха конете си на един от бандитите.

— Селото се намира сред черничевите дървета — каза водачът. — Сега трябва да се постараем да приближим, без да бъдем забелязани от стражите.

Бандитите се разделиха на две групи.

ПЕт минути по-късно първата група стигна близо до първите къщи на селото.

— Всички спят — каза мандаринът, като не видя никаква светлина да прониква през рогозките на прозорците. — Най-после ще мога да си отмъстя!

— Не, някой бди — каза водачът, който стоеше до него. — Виждам сянка, която се движи по верандата на кулата.

— Дали е стражата?

— От онова издигнато място сигурно се виждат пламъците, които вече обгръщат северните села.

— Напред! — каза в този миг водачът на бандитите. — Останалите две редици вече са заобиколили селото откъм оризищата. Да продължим с пълзене, за да не ни забележи човекът от кулата и да даде тревогата преждевременно.

Няколко минути по-късно водачът и мандаринът стигнаха до първия зид, който опасваше цялото село. Другите два, по-здрави и по-високи, бяха около черквата, около кулата и къщата на мисионера и заедно образуваха един вид укрепен замък.

— Спрете тук и ме чакайте — каза водачът, обръщайки се към мандарина и манджуреца.

— Отиваш на разузнаване? — попита Пинг Чао.

— Нещо по-хубаво — отговори бандитът с жестока усмивка. — Тъй като всички от селото спят, ще се възползувам от техния сън, за да превзема площада.

Откъм тази страна имаше малка бамбукова ливада, която извеждаше до една врата. Бандитът я премина с бързината на стрела и опита да бутне вратата.

— Ще трябва брадва, за да се повали — промърмори той. Вмъкна сухите си пръсти в процепа, оставен между два пръта, и внезапно се изхвърли до малка бойница, която се отваряше на около три метра от земята. Да се вдигне оттам до горния край на зида, беше най-лесната работа за този пъргав разбойник.

Беше преминал оградата, когато видя една сянка да се движи съвсем близо.

Беше селянин, събуден преди малко от виковете на Сенг. Този нещастник, макар че не повярва, че боксерите са наблизо, за които, напротив, мислеше, че пътуват на север, все пак беше излязъл да наобиколи оградата.

Водачът на бандитите, като го видя да се приближава, се закри зад куп червени божури и размаха широкия нож, който носеше на пояса си.

Изглеждаше като тигър, който дебне, готов да се хвърли върху плячката си.

Когато човекът дойде съвсем близо, с един светкавичен скок той беше зад него. С една ръка му запуши устата, за да му попречи да вика, с другата заби ножа си в сърцето му с толкова голяма сила, че кръвта го опръска по лицето.

— Сега селото е наше — каза бандитът, като отдели поглед от жертвата си, която се гърчеше в предсмъртни мъки.

Дойде до вратата и повдигна напречните колове, които я затваряха.

Мандаринът Сум и бандитите влязоха съвсем тихо във вътрешността на селото, докато някои въоръжени с пушки, се катереха бързо по зида, за да стрелят оттам по-добре върху нещастните селяни.

Всичко това стана без ни най-малък шум и с толкова голяма бързина, че отец Георги не успя да забележи влизането на врага.

Бандата току-що беше направила няколко крачки напред, когато пронизителен шум процепи въздуха.

Други селяни, също събудени от Сенг, бяха забелязали нападателите и даваха тревога със силни викове.

Уви! Беше много късно да се отблъснат тези неприятели, на брой колкото цялото население и вече господари на зида.

Бандитите се хвърляха сред колибите, докато двете редици, които бяха заобиколили селото откъм оризищата, нахлуваха от всички страни.

Възползувайки се от този смут, боксерите, по-жестоки от тигри, нападаха къщите и започваха да избиват мъже, жени и деца, без ни най-малко да се смилят пред писъка и плача на нещастните.

Настъпи всеобщо клане.

Отец Георги присъствуваше на това страшно клане, без да може да помогне някому. Още не беше успял да стигне верандата на своята къща, където държеше на съхранение няколко добри пушки, и вече почти цялото население беше избито по уличките на селото.

Само младежът Сенг беше успял да избегне клането заедно с дванадесет други селяни и можа да се изкачи на втория зид, тъй като намери стълбата, която Енрико не беше свалил.

— Отче! — извика бедният младеж с насълзени очи. — Всички са убити!

— Смелост, сине — отговори отец Георги, като се задавяше в хълцане.

— Те идват вече и тука.

— Ще се помъчим да се задържим, докато дойде брат ми. Бързо на верандата и на кулата и да не жалите куршумите!

Тринадесетте китайци, които избегнаха клането като по чудо, последваха Енрико и отец Георги.

Бандитите се спряха пред зида, който бе много висок, за да го изкачат без стълба, и много здрав, за да го пробият.

Мандаринът беше побеснял поради тази неочаквана пречка, която му се струваше непреодолима.

— Попаднахме на камък — каза той на водача на бандитите.

— Ще го преминем — отговори водачът. — Нали видяхте как се изкачихме на първия зид.

— Заповядай тогава на твоите хора да преминат това укрепление.

— Ще го преминат, господине.

Разбойникът, който беше доста досетлив и който искаше да се покаже храбър в очите на мандарина, като забеляза една дълга греда, накара да я опрат на горния край на оградата и заповяда на няколко души да се изкачат по нея.

Десет души се хвърлиха към гредата и помагайки си с ръце и крака, стигнаха скоро зида.

Тъкмо щяха да се изправят отгоре, когато се чу силен залп откъм верандата на къщата на мисионера.

Енрико и тринадесетте китайци, които бяха видели неприятелите да се появяват, изпразниха пушките си, решени да не се оставят да бъдат избити като другите жители на селото.

Трима бандити, засегнати от този залп, се строполиха на земята, изпотрошавайки костите си, докато другите, които не очакваха да ги посрещнат по този начин, се спуснаха презглава от зида.

— Ето какво заслужават тези негодници! — извика младият италианец, пълнейки бързо карабината си.

Докато се приготвяха да дадат и втори урок на кръвожадните бандити, мисионерът намести на верандата голяма стенобойна машина, която да служи за артилерия.

Бандитите, настървени от първия неуспех, сигурни, че ще победят тази малка група защитници и насърчени от мандарина, който обещаваше кесия злато на всеки, успял да улови мисионера, се приготвиха за ново смело нападение. Те бяха убедени, че няма да може да се пробие зидът и затова отидоха да търсят нови греди, от които да направят подвижни мостове и стълби.

Като намериха достатъчно много, те се върнаха бързо до зида и ги опряха на различни места, за да разделят огъня на защитата.

Точно този миг чакаше и мисионерът.

Докато Енрико и Сенг насърчаваха другарите си и изпразваха пушките, отец Георги накара стенобойната да зареве.

Въздействието на този гърмеж беше ужасно. Бандитите, надупчени от куршумите, се хвърлиха един през друг към другарите си, като прорязваха въздуха с болезнен вой.

Върхът на зида бе веднага напуснат, въпреки бесните викове на мандарина.

— Това ли са ти непобедимите хора? — извика той презрително на водача. — Бягат още от първия гърмеж, като че не са хора, а зайци.

— Ще заповядам да запалят къщите и ще ги опуша като лисици в леговището им.

— Но мисионера го искам жив.

— Нищо няма да му стане — отговори водачът, като се усмихна дяволито. — Двадесет души веднага след мене!

Докато някои боксери, скрити зад гредите, се мъчеха да отговорят на огъня на защитниците, но без никаква полза, поради несъвършенството на техните оръжия, останали от няколко века, водачът заповяда да се запалят купища дърва и скоро към покривите на къщите полетяха големи запалени главни. Сухите дървени покриви пламваха веднага. Буйни пламъци се издигнаха нагоре и съскаха зловещо от всички страни, а в това време облаци дим, подхванати от северния ветрец, се сгъстяваха над малката площадка, на която мисионерът и последователите му се защищаваха.

Гледката беше ужасна.

Небето се зачервяваше, като че северна зора хвърляше запалените си снопи над небосклона, а звездите изчезваха зад димните стълбове.

— Чичо! — извика Енрико. — Всички ще загинем!

— Не падай духом! — извика мисионерът. — След бандитите! Смелост, момчета! Бог е с нас!

Бандитите се готвеха за решително нападение, преди огънят да ги беше принудил да напуснат зида.

Възползуваха се от дима, който ги скриваше за миг от погледите на защитниците, изкачиха се бързо по оградата и се хвърлиха към стената с ножове и саби в ръце.

В същия миг в далечината прозвуча весел фанфар.

— Другари! — извика Енрико, изпразвайки за последен път карабината си. — Това е тръбата на баща ми! Спасени сме!