Емилио Салгари
Подземието на смъртта (11)

XI. КУЧЕТО НА РИБАРЯ

Мандаринът Пинг Чао, щом като се видя свободен, вместо да бъде признателен на европейците, които му подариха живота, помисли най-напред да потърси разпръснатите бандити, за да може да си отмъсти за това великодушие. Когато събра отново бандата си, разбойникът cuie не се беше отказал от отмъщението си. За да попречи на европейците и на мисионера да избягат откъм Императорския канал, той беше изпратил Сум да предупреди командите на плаващите по това течение джонки, че трябва да спрат всяко движение. След това поднови преследването.

— Некадърници! — извика на бандитите. — Хвалите се, че превземате градове, а се разбягахте като плашливи сърни. И то пред шепа хора.

— Още не са ни избягали — отговори водачът на бандитите. — Ще ги пипнем, преди да са стигнали до Тиеншин или до брега.

— И все пак ни избягаха…

— Вече се сещам какво ще правят.

— Какво?

— Те ще се помъчат да стигнат Императорския канал, като минат сред оризищата по течението на Тонг. Ще им приготвим засада.

— Къде?

— Сред оризищата, през които трябва да минат.

— Ако твоят план успее, ще удвоя сумата, която ти обещах.

Бандитът, който познаваше страната на пръсти, раздели бандата си на две отделения, за да бъде по-сигурен в успеха.

Първото, което бе въоръжено с пушки, изпрати към бента, като заповяда да се скрие сред тръстиките. Беше сигурен, че бегълците ще минат оттам. Другото насочи към реката.

През това време бегълците продължаваха своя път, въпреки предателството на рибаря и пожарите по бреговете на реката.

— Да се качим всички в джонката и да тръгнем нагоре по канала — каза Пинг Чао. — Те не могат да избягат, тъй като Сум пази другото течение. А Сум няма да ги пусне да минат.

Бандитите се качиха на джонката, настанявайки се кой както може, и тя скоро потегли нагоре по канала.

Пинг Чао, все по-разярен, се разхождаше с големи крачки по кувертата, като ту заплашваше мисионера и другарите му, ту рибарите, които го бяха подпомогнали. Ако в това време му попаднеха подръка, не би пожалил нито един от тях.

Цели седем часа тежкият военен кораб, тласкан от слабия северен ветрец, се изкачваше по канала, без да успее да открие следи. Към вечерта, тъкмо когато слънцето се готвеше да се скрие сред черните, известяващи близък ураган облаци, екипажът откри някакъв тъмен куп, който стърчеше над водата в съседство с блато. Като забелязаха и мачта, веднага отгатнаха какво се бе случило.

— Това е потопена джонка, заседнала на пясъчен блок — казаха те.

Щом като Пинг Чао научи за находката, заповяда да се приближат към нея.

— Дали не е техният кораб? — попита се той. — Ако са потънали, ще намерим труповете им. А бих предпочел да ги имам живи в ръцете си.

Докато се приближаваха, чуха плачевен лай на куче.

Мандаринът се обърна към коменданта, който, леко облегнат на задната част на кораба, мислеше за заканите на императорския съветник.

— Видя ли куче на джонката? — попита Пинг Чао, като се навъси.

— Да, мандарине — отговори комендантът.

— Ще го познаеш ли, ако го видиш?

— То беше манджурско куче с черна козина.

— Ето най-после едно ценно съобщение, заради което може да ти се прости глупостта.

Наистина, това беше корабчето на стария рибар. То не можа да потъне напълно, защото заседна на пясъчен блок.

Голямо, едро куче от манджурска раса с черна козина тичаше нагоре-надолу с жално квичене.

— Да потърсим улики — каза водачът на бандитите. Тъй като водата в склада не беше повече от метър, моряците се хвърлиха в него и започнаха претърсване. Не минаха и пет минути, когато се върнаха, носейки панталони, палта и шапки, които не принадлежаха на китайци. Бяха европейски дрехи.

— Лицата, които преследваме, са били на този кораб — каза победоносно водачът на бандитите.

— Ах, подлеците! Пак са ни изиграли! — изрева мандаринът. — Къде да ги търсим сега?

— Има един, който ще се нагърби да ни отведе в тяхното скривалище.

— Кой?

— Кучето. То вие, защото не вижда господаря си и би искало да го настигне.

— Хитър си! — Мандаринът се успокои. — Нищо не може да ти убегне.

— Старая се да ви бъда полезен.

— И аз ще ти се отплатя както трябва — каза мандаринът.

— Да побързаме да ги пипнем, преди още да са се усетили, господине. Кучето не иска друго, освен да ни отведе при господаря си.

Тъй като водата в блатото не беше достатъчна за джонката, спуснаха две други лодки, с вместимост за четиридесет души и потеглиха, като взеха със себе си и кучето, на което се разчиташе да намери следите на бегълците.

Това беше тъкмо в момента, когато ураганът бушуваше с най-голяма сила и изливаше в блатата потоци мътна вода.

При светлината на мълниите водачът на бандитите бе забелязал храма в края на блатото и веднага се досети, че европейците са потърсили убежище в него.

Впрочем кучето потвърждаваше тези предположения, като лаеше непрекъснато, с глава, обърната към края на лагуната. Това интелигентно животно усещаше още отдалече своя господар.

— Влизал ли си някога в храма?

— Познавам го отлично. Едно време ми служеше за скривалище, в което няколко месеца се спасявах от императорската полиция.

Към полунощ двете шалупи, вече почти напълнени с вода, стигнаха до ивица земя, покрита с тръстики и храсти, които водеха към стария храм.

— Сега вече знаем къде са — каза бандитът.

— Там са — прибави мандаринът.

— И тъй като този приятел може да ни предаде с лая си, ще го премахна.

Като каза това, бандитът извади от пояса си нож и с бърз замах търколи главата на нещастното животно на земята.

После раздели групата на две, даде някои разпоредби и докато едната, по-малобройната, се отправяше към стълбата, другата вървеше покрай кулите.

— Докато те нападат през вратата — каза бандитът, като посочи първата група, — ние ще се помъчим да влезем през тайния проход.

Първата група стигна до стълбата и като намериха вратата залостена, започнаха да удрят с прикладите, като се мъчеха да я пробият и викаха с всички сили, за да помислят тези отвътре, че са много.

Втората се беше спряла пред една от кулите.

— Ето проходът — каза мандаринът, като посочи тясна цепнатина, през която едва можеше да мине човек.

— Да запалим ли факел? — попита Пинг Чао.

— Безполезно е: познавам пътя. Следвайте ме и ще ги уловим всичките!