Емилио Салгари
Подземието на смъртта (3)

III. МИСИОНЕРЪТ

Дълбока тишина владееше над тези блатни води и огромните оризища, които заобикаляха блатото.

Сенг и другарят му бяха сигурни, че няма да ги безпокоят повече, тъй като тези места не бяха удобни за станове на бунтовници. Те изхвърлиха тръстиките и започнаха да гребат по-свободно.

Под силните им удари лодката плаваше бързо.

Скоро и блатото беше вече назад и младежите, стигнали на края му, поеха по малко водно течение, което водеше сред оризищата.

— На добър път ли сме? — попита младият европеец след известно време. — Струва ми се, че вече не разпознавам тези места.

— Доверете се на мен, господарко — отговори китаецът.

— И ще стигнем в Минг.

— Ще стигнем ли навреме, за да спасим онези нещастници?

— Преди още водачите на „Синята лилия“ да са събрали разпръснатите по бреговете на канала боксери, ще бъдем вече там.

В това време далече някъде се чу глух гръм, последван от продължителен тътнеж.

Европеецът и китаецът спряха и се погледнаха силно обезпокоени.

— Какво значи това? — попита Сенг в недоумение.

— Топовен гърмеж — отговори европеецът побледнял. На север, отвъд Императорския канал, целият небосклон беше осветен, като че изригваше някой страшен вулкан.

Въпреки че разстоянието беше голямо, се виждаха огромни огнени стълбове. Те се извиваха и пръскаха из тъмнината милиарди искри, които нощният вятър разгонваше по полето.

От време на време проехтяваха чести пушечни залпове, към които се присъединяваше глух топовен гърмеж.

Сигурно боксерите бяха започнали похода си и опустошаваха всичко, което срещаха на пътя си, жестоки не по-малко от тигрите, тъй като бандите им бяха събрани от най-лошите слоеве на Централен Китай.

Сенг и младият европеец, и двамата силно изплашени, изоставиха скоро веслата.

— Да бягаме! — каза изведнъж европеецът. — Ако боксерите са започнали атаката, то сигурно и мандаринът е в поход с хората на „Синята лилия“.

— Добре, господарю, да бягаме!

Напреднаха по този начин още километър, после спряха на десния бряг, където се издигаха множество дървени къщурки със сводести покриви, над които имаше върлина за развяване на знамена.

— Бързо, господарю — каза Сенг, като завърза лодката. Селището, което се разпростираше пред очите им, беше Минг. То бе едно от най-малките селца, които се намираха в околностите на Императорския канал, и при все това най-добре известно от Печилската провинция, понеже беше важен център на католицизма.

Това село, преди да бъде разрушено, имаше около сто и петдесет дървени къщурки и една черква също от дърво. Макар и слабо населено, то се смяташе за едно от най-красивите и най-чистите, тъй като мисионерите бяха вложили всичкото си усърдие, за да го направят по-приятно за обитатели те му, а също и за да покажат на другите превъзходствата на цивилизацията.

От три години цялото население бе приело католичеството, за голяма неприятност на околните села и не по-малък гняв на императорския двор, който винаги бе търсил да създаде някоя нова пречка на мисионерската пропаганда.

Много пъти разбойнически банди, тайно подклаждани от правителството, се бяха опитвали да го опожарят, за да принудят християните да се отдалечат от Императорския канал. Много пъти и отделни фанатици посягаха над живота на мисионерите.

Заплахата на европейските посланици в Пекин, към които мисионерите се бяха обърнали за подкрепа срещу тези разбойници, бяха свършили със значителен успех и селото можа да се радва на едно относително спокойствие и да се отдаде на мирно развитие.

Човекът, който бдеше за сигурността на тези триста християни, беше отец Георги, чието име вече чухме от устата на Сенг и към когото беше насочена омразата на Пинг Чао.

Младият европеец и неговият другар, след като преминаха няколко селски улици, слабо осветявани от малкото фенери с маслена книга, окачени на стълбове — лукс, чужд за времето на много китайски градове от вътрешността, — спряха пред твърде здрава ограда, която опасваше черквата и къщата на този свещенослужител.

Над къщата и черквата и около камбанарията бяха построили също и множество веранди и тераси, от които защитниците биха могли да стрелят срещу неприятеля, без да се излагат на голяма опасност.

Европеецът и Сенг, след като намериха ръчна стълба, се покачиха през оградата и през зида и спряха пред къщата, която се издигаше близо до църквицата.

Прозорците на партера бяха осветени, макар че полунощ бе минало отдавна.

— Чичо ми е още буден — каза младият европеец. — Дали не е предусетил каква опасност го заплашва?

Като видя, че вратата е отворена, той влезе решително и каза:

— Чичо, свободно ли е?

На прага се появи човек с висок ръст и внушителен вид, с дълга и съвсем черна брада, макар лицето му да не беше вече младежко: отец Георги.

Носеше черна мисионерска дреха с червен кръст на гърдите, бе един от най-обичаните и най-уважаваните мисионери в Печилската енория.

Сицилианец по рождение, от пет години вече се намираше в Китай, за да проповядва с пламенност и усърдие Христовата вяра.

Като видя да влизат младежът и Сенг, отец Георги отстъпи няколко крачки изненадан.

— Откъде идеш, синко? — попита той.

— От развалините на Киангхи — отговори младежът.

— Боксерите са се появили?

— Целият северен Китай е в пламъци.

— Баща ти го беше предвидил — каза отецът. — О, колко страшни убийства се готвят! Колко тежки дни за бедните китайци, които приеха нашата религия!

— Чичо, къде е баща ми? — попита младежът.

— Отиде да събере една група европейци — работници, които се намират на осем мили оттук.

— Знаеше ли, че боксерите са се появили?

— Предупредиха ни за това едва след заминаването на Сенг.

— В такъв случай сега той е изложен на голяма опасност!

— Ти каза, че боксерите идат от север?

— Да, чичо.

— А баща ти замина на юг.

— И после ще дойде тук?

— Щом успее да събере европейците, ще се спусне да ни защити.

— Опасността напредва, чичо — каза младежът. — Мандаринът Пинг Чао иде право към това село.

— Пинг Чао! — извика отец Георги и студена пот обля челото му. — Кой ти каза?

— Видях го с очите си, отче — каза Сенг, който дотогава стоеше мълчалив. — Присъствувах на събранието на всички вождове на „Синята лилия“ и „Сребърната камбана“.

— И видя мандарина?

— Както виждам вас, отче. Той стана боксер, за да ви отмъсти.

— Толкова много ли ме мрази?

— Обвинява ви, че сте подбудили неговия син да отхвърли бащината си религия, за да приеме християнството.

— Уанг сам дойде и ме помоли да го приема сред Христовите последователи.

— Зная, отче. И точно затова Пинг Чао, като не може да накаже сина си, иска да убие вас.

— Смъртта не ме плаши — каза отец Георги, повдигайки гордо глава. — Повече се безпокоя за съдбата на твоя баща, верни ми Енрико.

— Моят баща беше по едно време стрелец — каза младежът с гордост. — Той се би срещу разбойниците и получи медал за храброст. Няма да се остави на боксерите да го убият. Преди колко време замина?

— Преди три часа.

— Сам?

— С двама верни китайци.

— Тогава може би ще успее да избяга от боксерите — каза Сенг.

— Сенг, иди да събудиш селяните! А ти ела с мене на камбанарията — обърна се старецът към внука си.

Докато младият китаец изтича да вдигне населението, отец Георги и неговият внук влязоха в стаята.

Това беше хубавичка стаичка в китайски стил; стените бяха покрити с хартии, изпъстрени с усмихнати лунички, с китни цветя и страхотни дракони, които бълваха огън.

Мебелировката се състоеше от леки бамбукови столове и излъскани, позлатени масички, украсени с порцеланови изделия, с чудно красиви чаши с цвят като небе след дъжд.

Отец Георги отведе внука си зад един параван, където се откриваше врата, и се покачи на стълбичка, която свършваше с извит коридор, по който бързо се отиваше нагоре.

Като стигна най-горните тераси, които се намираха над черквата, свещеникът влезе в малката дървена кула на два етажа, с покрив, чиито върхове бяха завити и покрити с жълти порцеланови керемиди.

— Да погледнем — каза отецът, като излезе на малката веранда, която обикаляше отвсякъде кулата.

Едва обърнал погледа си към север, отец Георги побледня. Целият небосклон беше огненочервен, като че горяха едновременно двадесет села.

— Каква ужасна нощ! — извика той. — Колко много невинни жертви са загинали досега! Не мислех, че бунтовниците са били толкова близко, нито че са толкова дръзки, че да предизвикат европейските сили.

— Чичо, да се приготвим за доблестна защита. Да им покажем как могат да се бият белите хора.

— Да, синко, ние ще се бием за защита на нашата вяра и не ще допуснем да се избиват цред очите ни тези нещастни селяни.

Готвеха се да напуснат малката кула, когато тишината, която владееше в полето, бе внезапно прекъсната от страшни викове.

Като че цял легион диви зверове се беше хвърлил през оризищата около селото.

— Те идат, чичо! — извика младежът ужасен.

Отец Георги се беше вече спуснал по стълбата, викайки с всички сили:

— Братя! На оръжие! На оръжие!