Емилио Салгари
Подземието на смъртта (12)

XII. ПОБЕДАТА НА БАНДИТИТЕ

Докато бандитите се мъчеха да попречат на бягството на европейците и китайците от джонката, укрити в храма, господин Мускардо, старият рибар и отец Георги се приготвяха за една здрава защита.

Вратата, удряна силно от тежките приклади на старите пушки, се събори със страшен трясък и бандитите нахлуха в храма.

Като не видяха пред себе си никакви защитници, се спряха.

— Дали вече не са избягали — попита се водачът на групата. — Тук няма никой.

— Трябва да са се скрили някъде — забеляза един бандит.

— Дали не са ни приготвили някоя изненада?

— Да вървим внимателно — посъветва друг. — Чужденците имат пушки, които изстрелват тридесет куршума в минута.

Наредиха се в две редици и тръгнаха напред, мълчаливи и наведени.

Като стигнаха до края на храма, без да срещнат някого, спряха пред галерията.

— Не са ли се скрили тук, вътре? — попитаха се те. Тъмнината в галерията беше толкова голяма, че нищо не можеше да се различи. Като не чуха никакъв шум, започнаха да се безпокоят.

— Ако запалим факел?

— Да запалим — каза водачът на групата.

— Да запалим факел — решиха всички.

Тъй като бяха взели няколко със себе си, запалиха един и навлязоха смело в галерията.

Първото нещо, което видяха, бе куп паравани, които образуваха преграда.

Този, който държеше факела, се опита да побутне един от тях. Едва го беше докоснал, когато се чу глас: Огън!

Силен залп прокънтя по галерията, като събори на земята факлоносеца и още трима-четирима.

Бандитите, изплашени от този груб прием, се върнаха стремително назад и спряха при входа на коридора. Легнаха на земята и започнаха да стрелят.

Докато престрелката продължаваше с еднаква ожесточеност от двете страни, водачът на бандитите и мандаринът, начело на двадесет души, се бяха вмъкнали в подземния проход, за да ударят защитниците в гръб. На около петнадесет крачки в прохода чуха гърмежи, които отекваха под земята.

— Започнали са — каза бандитът. — Чужденците ще съсипят хората ми.

— Ако се забавим, няма да намерим никого. Тези чужденци, изглежда, са добре въоръжени, а и смелост не им липсва.

— Ще ги изненадаме в гръб!

— Да, защото мисля, че са се оттеглили в галерията на храма.

— Дали не са забелязали съществуването на този проход?

— Затворен е с камък.

— Ние ще го отместим. Чува се стрелбата им. Бандитът хвана една халка и дръпна силно. Плочата се отмести. Облак дим за миг ги покри и им попречи да видят какво става в галерията.

Когато се разпръсна, видяха на няколко крачки европейците и китайците, разположени зад параваните, да стрелят по посока на храма.

Господин Мускардо и Сенг се оказаха близо до плочата и веднага се обърнаха, за да забележат с ужас факела на бандитите.

— Нападнати сме в гръб! Бягайте! — извикаха те, като изпразниха пушките си.

Застанали посред параваните Мускардо, Сенг, Енрико и отец Георги бяха изложени на смъртна опасност. Щом ги забелязаха, бандитите спряха да стрелят.

— Трябва да се предадем, татко — каза тихо Енрико, като забеляза, че бандитите се стичат от всички страни.

— Да, но след като убия мандарина! — викна господин Мускардо. Съзря Пинг Чао, който бе застанал пред бандитите, и като сграбчи цевта на пушката си, се хвърли безумно върху него.

— На! — извика той, като му нанесе удар с приклада по лицето.

Мандаринът падна на земята с разбит нос.

Господин Мускардо се готвеше да му разбие черепа, но го уловиха десетина души и спряха съпротивата му.

— Убийте ме, кучета! — каза той.

— Не! — каза мандаринът, като се надигна с окървавено лице. — Искам да ми платиш за този приклад.

— Нещастнико! — извика старият стрелец.

Огледа се наоколо и тръпки полазиха по тялото му. Отец Георги, Енрико и Сенг, здраво завързани, бяха изведени навън.

От носа на мандарина течеше обилно кръв. Водачът на бандитите бе до него.

— Къде ще отидем сега?

— Къде е станът на боксерите?

— В Паликао.

— Ще отидем в Паликао и ще се повеселим малко, приятелю. Надявам се, там няма да липсват уреди за измъчване.

— Тогава да вървим.