Емилио Салгари
Подземието на смъртта (1)

I. РАЗВАЛИНИТЕ НА КИАНГ-ХИ

Вечерта на 19 юни 1900 година двама ездачи напуснаха огромния град Пекин, поемайки по пътя към известния Императорски канал, който свързваше китайската столица с Хоангхо, което ще рече Жълтата река.

Още не беше залязло слънцето, когато тези мистериозни лица успяха да преминат каменния мост на укрепленията, преди стражите да бяха затворили пътя. Нашите приятели яздеха превъзходни коне — дребни на ръст, но със здрави крака и юзди. По дрехите, които носеха, личеше, че не бяха обикновени хора.

Първият бе на около четиридесет години, на вид монголец с типичните за тази раса черти: възжълта кожа, широко разлято лице, малък и сплеснат нос, тънки устни, чифт увиснали мустаци, очи с полегат разрез и обръснат череп.

Другият, десетина години по-млад, имаше почти белезникава кожа, по-ъглести черти на лицето, по-буйни и по-сурови мустаци и по-здраво телосложение — тип на истински манджурец. Тази северна раса в течение на векове упорито се бе наложила над китайската.

И двамата бяха облечени в скъпи монголски костюми Носеха връхни копринени дрехи с широки ръкави, закопчани от дясната страна; панталони, също много широки, от бяла коприна, до под колената; скъпи, високи пояси, към които се закрепваха елегантните чанти за неотлъчното ветрило, лулата, часовникът и очилата; плъстени обувки с високи и много широки подметки.

Различаваха се по шапките на главите си. Манджурецът носеше кръгла шапчица /калотое/, украсена с пауново перо, а китаецът — шапка във формата на конус, украсена на върха с коралово копче и златна точка с диаманти: отличие, запазено за мандарините от втора класа, хора с твърде голямо влияние в Китай.

След галоп от десетина-двадесет минути, през което време не проговориха нито дума, те се изкачиха на малко възвишение и се спряха почти едновременно, поглеждайки към огромния град, който се разстилаше под тях.

Слънцето беше изчезнало зад черен облак, който бавно се издигаше над небосклона. Величествените куполи на храмовете на Фо и Конфуций блестяха под последните му лъчи.

Те огряваха порцелановите покриви на обширните императорски дворци, покривите на осемдесететажните островърхи кули, на укрепленията и на златните върлини, на които се развяваха огромни знамена.

— Гледай, Сум — каза мандаринът, обръщайки се към спътника си. — Слънцето е червено като залято с кръв.

— И грее точно пред императорския дворец — прибави манджурецът и сурова усмивка се появи на устните му.

— Това означава кървава нощ …

— Да, Пинг Чао.

— И най-после ще си отмъстя — промълви мандаринът мрачно.

Манджурецът погледна внимателно спътника си, чието лице изразяваше в този миг неописуем гняв. После каза:

— Значи вярно е, че Уанг се е отрекъл от бащината си религия?

— Да — отвърна мандаринът, поклащайки глава. — Помъчих се да скрия този грях, но не успях.

— Но как така твоят толкова юначен и честен син се е подвел по лъжите на тези чернодрешковци?

— Да вървим — каза мандаринът с въздишка. — Ще ти разкажа всичко, но при едно условие.

— Какво?

— Да ми кажеш как да отмъстя на този отец.

— След половин час ще видиш водача на „Синята лилия“ и преди изгрев слънце пламъците ще погълнат селото, което крие твоя враг.

Обърнаха конете и мълчаливо слязоха от хълма. Слънцето си отиваше зад черния облак и столицата на империята се покриваше със светли точици, сякаш безброй светулки бяха нападали по покривите на огромния град.

Пояздиха известно време през пустото и мълчаливо поле, без да разменят нито дума.

— Ти знаеш какъв юнак беше синът ми, нали? — промълви мандаринът.

— При Таку се биеше срещу японците като лъв! — продължи манджурецът.

— И знаеш колко го обичах?

— Беше единственият наследник на името ти — отговори манджурецът.

— И все пак изостави семейство и вяра, за да стане като ония омразни западни хора, най-страшните врагове на нашата раса — каза мандаринът, силно разгневен.

— И аз забелязах в него от известно време някаква промяна. Избягваше да дружи с мен и приятелите си, не влизаше вече в храмовете на Фо и Конфуций, а нощем отиваше към Минг, където казваха, че имало християни.

— А знаеш ли къде се намира сега?

— Търся го дълго време … напразно.

— И вече си изгубил надежда?

— Ще попитам този, който го подлъга със своята религия — каза мандаринът. — Ще го накълцам на парчета, ще го мъча до последната му капка кръв, само да узная къде е.

— Мисля, че той живее в Минг.

— Да, Сум, в Минг.

— Утре няма да остане нищо от това село и този отец ще бъде в ръцете ни.

— Обещаваш ли, Сум?

— Да, Пинг Чао.

— Но там християните са много. — А боксерите са хиляди повече.

— Ти ми подаряваш живота, Сум.

— А ти ще ни подариш властта.

— Далече ли е срещата?

— Не — отвърна Сум. — След половин час ще стигнем развалините на Киангхи. Да пришпорим конете и да бъдем нащрек.

— Християните може да са забелязали присъствието на боксерите и да са отгатнали нашите намерения.

Мандаринът се отдаде на мислите си и като че не забелязваше дори манджуреца, който яздеше до него.

— Тази тишина никак не ми харесва — каза Сум. — Къде са се скрили боксерите? Ятата им трябваше вече да са се разположили по бреговете на Императорския канал.

Така мислеше той, когато видя две човешки сенки да изскачат от един храсталак и да се спускат към пътеката. Скоро заповеднически глас попита:

— Кой е там?

— Пази се, Пинг Чао — каза манджурецът като измъкна изпод седлото си револвер.

Мандаринът, прекъснал внезапно мислите си в този тревожен миг, повдигна глава.

— Боксерите ли са? — запита той.

— Навярно християни — отговори Сум.

— Кой е там? — повтори един от ония двамата, като насочи пушката си срещу конниците. — Отговорете или ще стрелям.

— По-напред ти ми кажи кой си — каза Сум, готов също да стреля. — Ние не се боим от нищо.

— Боксерите не се боят даже от императрицата — каза онзи с пушката.

— Тогава сме другари!

— Паролата?

— „Синя лилия“.

— Мястото за срещата?

— Развалините на Киангхи.

— Сега вече можете да минете. Вие сте хората от Пекин. Мандаринът и приятелят му подкараха отново в галоп, като минаха между двамата боксери.

— Каква бдителност! — каза мандаринът, като се отдалечиха малко.

— Ще изненадаме вълците в леговищата им — отвърна Сум. — Боях се, че бунтовниците още не са стигнали бреговете на Императорския канал и че твоето отмъщение трябваше да се отложи.

— Навярно е стигнал само авангардът.

— И останалите не са далече и когато водачът даде заповед за клането, всички европейци, които се намират в Пекин и Тиеншин, ще бъдат избити.

Двамата конници изкачиха каменния бент и продължиха по него на изток, минавайки под зелената арка, която образуваха двойните редици огромни лаври.

Колкото повече напредваха, присъствието на бунтовниците ставаше все по-очевидно. От време на време сред засЯтите с памук поля се раздвижваха групи от човешки сенки, които веднага изчезваха; светещи точки се появяваха внезапно и също така внезапно изчезваха.

Никой не се показваше близо до бента и никой не заставаше отпред да безпокои двамата конници.

Те преминаха в галоп около половин час, после изоставиха бента и се отправиха към едно малко блато, на брега на което се издигаше масивна, безформена постройка, с няколко кули на различна височина и доста порутени куполи.

— Развалините на Киангхи — каза манджурецът на приятеля си.

Забавиха хода на конете и напълниха револверите, за да бъдат готови за всеки случай. За голямо учудване обаче никой не се показа.

Щом стигнаха пред развалините, скочиха на земята и завързаха конете за една близка черница..

Това бяха внушителни развалини, в които боксерите провеждаха своите събрания.

Най-отпред, на края на внушителна стълба, се извишаваше Буда с чудовищни размери. Краката му бяха скръстени, главата — приведена напред, а ръцете — отпуснати на корема.

Този гигант, който достигаше на височина най-малко десет метра, имаше лице от злато и крака и ръце от сребро.

Отпред на два кръстосани железни пръта висеше голям, блестящ, Летален диск: гонг, запазен в отлично състояние.

Манджурецът, след като се увери, че наоколо няма никаква стража, изкачи бързо стъпалата на стълбата и силно разтърси металния диск с помощта на чук, който също висеше там.

При шума, който произведе този инструмент, някакъв момък, който до този момент сигурно се криеше между краката на бога, скочи пъргаво на земята и се приближи до мандарина и приятеля му.

Беше петнадесет-шестнадесетгодишен китаец с умен поглед и нежно лице, облечен бедно в дреха от груб синкав памук и в къс панталон.

На главата си носеше шапка от оризова слама във формата на гъба, с която покриваше част от лицето си.

— Къде отивате? — попита той.

— На срещата с водача на „Синята лилия“ — отговори мандаринът.

— Името ти?

— Мандаринът Пинг Чао.

Като чу името, младият китаец трепна уплашен, но веднага се овладя.

Гъстият мрак попречи на мандарина и приятеля му да уловят това движение.

— Вас чакат — каза младежът с треперещ глас. — Следвайте ме!

Изкачи се между краката на гигантската статуя и се вмъкна през тесен отвор, който по-рано никой от двамата не беше забелязал.

— Събраха ли се вече? — попита Пинг Чао, преди да влезе.

— Да — отговори младият китаец.

Преминаха това място и се озоваха в галерия, осветявана с фенери с маслени книги, изпъстрени с чудни цветчета и рисунки.

Младият китаец вървеше бързо, сякаш искаше да прикрие необяснимото вълнение, което го обхвана, когато чу името на мандарина.

Като стигна на края на галерията, слезе надолу четиридесет-петдесет стъпала и пое друг път, много по-стръмен, осветен от малко фенери на голямо разстояние един от друг.

— Къде ни водиш? — запита мандаринът, който започваше да се безпокои. — Тук никой не се вижда, нито пък се чува някакъв шум.

— Съвсем не! Гледай!

На един завой на галерията внезапно се появи изумително силна светеща точка. Сякаш гигантски огньове пламтяха в края на този подземен проход.

— Там ли са? — попита мандаринът.

— Да — отговори младежът със задавен глас. — Там са тези, които ще колят християните.

— Като че това не ти харесва — забеляза мандаринът.

— Не, господине — каза той решително. — Аз също съм член на „Синята лилия“.

Младежът ускори крачките си, като че искаше да избегне някой нов въпрос, и скоро стигна до края на галерията. Спря пред огромно подземие, където горяха куп дърва.

— Влезте — каза, като се отдръпна настрана. — Водачите на „Синята лилия“ са пред вас.

Почака, докато мандаринът и неговият приятел отминат, и процеди през зъби на себе си: „Винаги ще мога да предупредя отец Георги и неговия брат и да осуетя вашите намерения.“