Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Il sotterraneo della morte, 1901 (Обществено достояние)
- Превод от италиански
- Кругер Милованов, 1941 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Сергей Дубина (4 февруари 2006 г.)
Източник: http://dubina.dir.bg
Издание:
ЕМИЛИО САЛГАРИ
ПОДЗЕМИЕТО НА СМЪРТТА
Роман
СОФИЯ, 1991
Тренев & Тренев КФ София 1463 България ул. Свиленица 1
Редактор Иван Тренев
Илюстрация за корицата Емилиян Станчев
Художник редактор Лили Басарева
Технически редактор Георги Кирилов
Печатни коли 7.25 Издагелски коли 6.09 Цена 7.98 лв.
Всяко препечатано само с разрешението на Тренев & Тренев
Второ издание
Превод К. М.
История
- — Добавяне
XVI. УЖАСИТЕ НА ПЕКИН
Току-що навлязла в града, малката група се намери сред развалините. Наляво от укреплението се виждаха опожарени и разрушени къщи, а сред опустошените от боксерите градини се носеха тежки миризми. Рядко се виждаха хора, които бягаха безредно, като прехвърляха стени и изчезваха сред развалините.
— Да се скрием някъде засега.
— Ей там, в онази къща с градинката. Покривът е пробит от граната, значи вече е празна.
Оградата на къщата не беше много висока и групата лесно я прехвърли, като се озова в градина, пълна с цветя и плодни дръвчета. Имаше божур, люляк, портокали, нарове и мушмули, по клоните на които се жълтееха зрели плодове.
В дъното на градината се издигаше спретната къщичка от дърво и тухли, с двойни покриви и завити върхове, с мраморна стълба. Може би бе жилище на някой богат китаец, а може би и на мандарин.
Обитателите сигурно бяха изненадани от гранатите по време на ядене и бяха избягали, без да се докоснат до храната.
— Сега можем да си починем — каза господин Мускардо. — Довечера ще имаме много работа и не се знае дали ще спим.
Тъй като бяха уморени, се отдадоха на сладък сън, а Сенг остана да бди в градината за тяхното спокойствие.
Когато господин Мускардо се събуди, слънцето бе вече залязло и всичко наоколо потъваше в мрак.
Водачът беше станал по-рано и разпределяше оръжията, които бе намерил в една стая. Сега всички трябваше да се представят за боксери.
— Можем да тръгнем, господине — каза той на бившия стрелец.
— Гори ли още градът? — попита господин Мускардо.
— Да. А в южните и западните квартали се бият ожесточено, ако се съди по пушечните и топовни гърмежи.
— Боксерите са решили да не дадат на легациите да си отдъхнат.
— Искат да избият всички чужденци.
— Нещастните! И да не можем да им помогнем!
— Веднага ще ни убият.
Групата премина оградата и пое по уличка, от двете страни на която къщите и градините бяха безлюдни.
— Близо сме до английската легация — каза водачът. — Тя трябва да е опората на чужденците, тъй като е най-голяма и най-здрава.
— Дали ще може да устои до пристигането на международните войски? — попита господин Мускардо.
— Съмнявам се, господине, ако наистина императорските войски са се съединили с бунтовниците.
— Казаха ми, че моряци защищавали помещенията на посолствата.
— По-бързо! Трябва да стигна до кулата и да видя какво става с италианската легация.
За да не бъдат спрени и разпитани, водачът ги преведе през глуха градина близо до високата кула, която се издигаше самотно сред един площад с покрив от порцеланови плочки.
— Стигнахме — каза той, като се обърна към господин Мускардо.
— Дали е точно тази? — попита бившият стрелец.
— Няма други наоколо.
— Вътре има хора?
— Да, един прозорец свети.
— Да потърсим входа.
Обиколиха кулата и намериха много ниска вратичка, обкована с желязо и снабдена с тежък чук във форма на дракон.
Бившият стрелец повдигна чука и пак го спусна. Цялата кула прокънтя.
Миг след това се отвори малко крило, което се намираше до вратата и един глас попита:
— Какво искате?
— Да говорим с водача на „Жълтият кръст“ — отговори господин Мускардо.
Масивната врата се отвори и се показа китаец.
— Влезте!
Щом влязоха, той затвори вратата и я залости.
Шестима китайци, предимно възрастни, се бяха разположили на рогозки с кръстосани по турски крака. Друг, висок и едър, седеше на бамбуков стол с облегалка.
Като видя да влизат господин Мускардо и другарите му, той се изправи:
— Нашите поздрави към теб и другарите ти!
— Нося ти поздрави от Хан — отговори господин Мускардо.
— От брат ми?
— А! Не знаех, че водачът на „Кръстът на Пей-хо“ е твой роднина.
— Още ли е в Паликао?
— Да. И спасява християни, доколкото може.
— Хан е храбър и смел — каза гигантът. — Кажи сега какво искаш.
— Да спася един мисионер. Брат ми!
— Как се казва?
— Отец Георги.
— Свещеникът от Минг? — извика водачът на „Жълтият кръст“ изумен. — Не го ли убиха при нападението на селото?
— Не, спасихме го.
— А къде се намира сега?
— В ръцете на мандарина Пинг Чао.
— Бащата на Уанг!
— Значи ти знаеш какво ожесточи мандарина срещу брат ми?
— Зная.
— Е, добре. Вчера Пинг Чао и Сум са довели тук отец Георги.
С няколко думи бившият стрелец разказа за премеждията им от бягството до момента на освобождението им от Хан.
— Въпросът е сериозен — каза китаецът.
— Значи брат ми е загубен! — извика господин Мускардо отчаяно.
— Още има надежда. Мандаринът жали сина си! Ще пратя човек да съобщи на Уанг какво става. Като научи, че думата е за спасението на този, който го е покръстил, няма да се поколебае да дойде и да го спаси.
— Знаеш ли къде се намира?
— Да. Крие се в Долон Hoop, в Манджурия.
— Много е далече…
— За пет-шест дни може да дойде тук.
— Ще е късно за спасението на брат ми.
— Няма да разчитаме само на Уанг — каза китаецът. — Ще се опитаме да измъкнем мисионера от ръцете на мандарина. Къде живеете?
— В квартала Хо — отговори водачът. — Настанихме се в изоставена къща.
— Един от моите хора ще ви придружи и утре ще дойде да ви съобщи решението ни.
— А не бихме ли могли да се обърнем към някое посолство? — попита господин Мускардо. — Може би не всички са разрушени.
— Остана още едно — английското, — но е обсадено поне от петдесет хиляди души.
Водачът на „Жълтият кръст“ стана и поведе Енрико и господин Мускардо по извита, издълбана в дебелите стени стълбичка.
— Гледайте! Ето какво става в Пекин! Страшна бе картината пред очите на изплашените италианци.
Столицата приличаше на огнено море.
Огромни пламъци, вихрушки от искри и облаци дим покриваха южната част на града. Цели квартали горяха със страшна бързина, като че залети от хиляди литри петрол, без да може никой да ги загаси.