Емилио Салгари
Подземието на смъртта (17)

XVII. ПРЕСЛЕДВАНЕТО НА МАНДАРИНА

Рано сутринта на другия ден, когато вече топовните и пушечни гърмежи започваха да отслабват, един от членовете на „Жълтият кръст“ се представи в градината пред стражата на господин Мускардо.

— Къде е вашият водител? — попита той. — Трябва да съобщя веднага новини от брата на Хан.

Господин Мускардо, който цяла нощ не бе затворил очи, го чу и слезе да го посрещне.

— Господине — каза пратеникът, — можахме да се осведомим за отец Георги.

Лицето на господин Мускардо просия.

— Узнахме, че се намира в плен в палата на мандарина, към източния край на татарския град.

— Можете ли по някакъв начин да влезете в татарския град?

— Не. Никой не може да премине вратите му, ако не принадлежи към императорския съвет или към стражата.

— Не мога да отгатна тогава как ще отвлечем мандарина.

— Пинг Чао има къща и в монголския град, и я посещава всеки ден. Ще идем да го причакаме.

— Кога ще стане това?

— Довечера след залез слънце.

Щом слънцето залезе, групата напусна къщата и като вървеше внимателно, за да избегне срещата с бунтовническите банди, стигна благополучно до кулата.

Братът на Хан ги чакаше начело на шестима монголци, въоръжени с револвери и ками.

— Тъкмо навреме идвате — той пристъпи към господин Мускардо. — Току-що получихме добри новини.

— Жив ли е още брат ми?

— Затворен е в подземието на двореца на Пинг Чао.

— Кой ти каза това?

— Прислужник на мандарина, когото успяхме да подкупим.

— Той може и да ви излъже.

— Той е в наши ръце и ако е излъгал, ще има време да се разкае — каза водачът на „Жълтият кръст“ със заплашителен глас.

— Дали брат ми е прибегнал до някоя измама, за да спечели време? — попита господин Мускардо.

— Може би, господарю — каза Сенг. — Обещахме му, че ще го спасим.

— Да вървим — каза водачът на „Жълтият кръст“. — Времето е благоприятно за изненади!

Двете групи се съединиха и напуснаха мълчаливо кулата, като минаха през градини, разпростиращи се през почти разрушен квартал: куршумите още се сипеха върху него, тъй като се намираше в съседство с британската легация.

Все пак групата благополучно стигна в източните квартали.

— Стигнахме — водачът се обърна към господин Мускардо. — Ето вилата на мандарина.

— Дали е вътре?

— Тази вечер ще има разговор с някои боксерски водачи, значи ще го намерим.

— И Сум сигурно е с него.

— Може би.

— Ще има много роби.

— И ние не сме малко, а сме и въоръжени. Ще вземем надмощие.

— Ще изкачим ли стената?

— Всичко е готово.

Той викна на един от хората си, който завързваше дълго възлесто въже със здрава кука на края.

— Хвърляй! — заповяда водачът на „Жълтият кръст“. Монголецът размота въжето, замахна няколко пъти във въздуха и го хвърли срещу стената. Желязната кука се заби в горния край на зида, готова да устои на всяка тежест.

Бившият стрелец и другарите му един по един се изкачиха на зида и се прехвърлиха от другата страна, като се прикриха зад леха от божури и чаени рози.

Градината на Пинг Чао беше една от най-големите и най-хубавите, които господин Мускардо бе виждал дотогава.

Огромно камфорово дърво разперваше клони до двата осветени прозореца, като се опираше до стената.

— Ще се изкачим по него — каза водачът на „Жълтият кръст“.

Улови дебел клон, който свършваше до един от осветените прозорци, и полека-лека стигна желаната височина. Бившият стрелец го следваше по успореден клон.

— Там са — пошушна водачът. — Виждате ли ги? Господин Мускардо погледна през капаците.

Двама души седяха пред гладка, покрита със седеф маса, и пиеха чай. Стигаше им един миг, за да ги познаят.

— Виждам ги — отговори бившият стрелец, скърцайки със зъби. — Няма да ни избягат!

— Можете ли да се спуснете в другата стая?

— Клонът ми допира до прозореца.

— Аз ще вляза в тази.

— За мене мандаринът!

— За мене капитанът! Готов ли сте?

— Вече стъпвам на перваза — отговори господин Мускардо.

— Действайте!

Едва произнесе тези думи и двата капака бяха пробити.

Господин Мускардо и водачът на „Жълтият кръст“ се хвърлиха в стаята с револвери в ръце и викнаха едновременно:

— Стойте! Не мърдайте! Мандаринът и Сум скочиха изненадани.

— Бягай! — извика капитанът, като извади бързо пистолета си и стреля.

Пинг Чао веднага се възползва от този момент. С бърз скок се озова зад един параван, който разделяше стаята на две, докато Сум събори масата, за да спре нападателите и продължи да стреля на посоки, като викаше:

— На помощ! На помощ, роби!

Господин Мускардо избегна като по чудо куршумите, хвърли се върху бандита, повали го на земята с един удар и го обезоръжи.

— Дръж този! — каза той на Енрико, който също бе вече в стаята с други двама.

После мина зад паравана, последван от водача на „Жълтият кръст“. Като направи няколко крачки, се оказа пред стена, през която Пинг Чао по всяка вероятност бе изчезнал.

— Изчезнал! — извика господин Мускардо.

— Изпарил се е! — каза водачът на „Жълтият кръст“.

— И откъде е избягал? Тук няма нито прозорци, нито врати.

— Трябва да има някой таен проход.

— Да не го оставяме да избяга!

— Ще го хванем — отговори водачът на „Жълтият кръст“.

Почука с револвера си по стената, която бе дървена, с порцеланови плочки. Веднага позна по звука, че на това място имаше кухина.

— Проходът е тук — каза той.

Отстъпи няколко крачки назад и се хвърли към стената като разярен бик. Половината стена рухна под тежестта на тялото му и откри малък коридор, който водеше към основите на къщата.

— След мен! — извика той.

В този миг се чу страшен гръм. Цялата къща се разтърси от избухването на мина или барутен склад. Подът на горния етаж, покривът и стените се срутиха, като че бяха от книга, и повлякоха след себе си покъщнината, Енрико, Сенг, капитанът и другите двама. Господин Мускардо и гигантът останаха под развалините.

За щастие, китайските къщи бяха построени от леки конструкции — обикновено с тънки дъски.

— Изиграха ни! — извика господин Мускардо, като излезе изпод праха.

— Да тръгваме! — отговори водачът. — Може би мандаринът не е далече.

Енрико и Сенг дойдоха при тях.

— Татко, ранен ли си — попита младежът с безпокоен глас.

— Няколко наранявания, които скоро ще минат. А ти?

— Почти не.

— А Сум? И той ли избяга?

— Той е в наши ръце.

— Да не оставяме Пинг Чао да се отдалечи много — каза водачът. — Да го потърсим!

Започнаха претърсване на къщата — прекосиха цялата вила, разбиваха вратите на къщичките, търсиха навсякъде. Но уви! Никъде не можаха да открият следите на Пинг Чао.

— Няма смисъл да се мотаем повече — каза водачът на „Жълтият кръст“ отчаяно. — Няма да го намерим вече.

— Къде се е скрил този бандит? — попита се господин Мускардо разгневен.

— Боя се, че е отишъл да търси помощта на боксерите. А ние да бягаме, защото може да се върнат и да ни хванат.

— Да вървим веднага! Пинг Чао няма да изостави приятеля си.

— А брат ми? Той ще го убие, за да си отмъсти за Сум.

— Няма да направи това, защото ще го предупредим, че ако докосне мисионера, с капитана е свършено.

— Как ще го. предупредим?

— В татарския град имаме Офицери, които ще съобщят това на мандарина. Да се оттеглим веднага, докато не е дошла някоя бунтовническа банда.

Сум бе поставен на носилка, без да окаже съпротива. Групата потегли бързо, като се боеше, че всеки миг можеше да бъде нападната от отмъстителния мандарин.