Емилио Салгари
Подземието на смъртта (20)

XX. ЗАТВОРЕНИ В ПОДЗЕМИЕТО

В качеството си на съюзник на боксерите Пииг Чао не закъсня да отиде на приема на бунтовническите водачи, дошли да засвидетелстват почит на принц Туан, които се бе обявил за император на Китай, и да му известят за извършените в столицата кланета над европейците.

В момента, когато се готвеше да седне на масата, без ни най-малко да мисли, че в дома му един нещастник умира от глад, поразителна новина дойде до него във формата на кратка бележка:

„Сум е в ръцете на могъщо, тайно общество. Предупреждавате се, че главата на капитана ще отговаря за мисионера.“

Докато четеше тези редове, мандаринът побледня.

Сум в ръцете на могъщо общество! — промърмори той със стиснати зъби. — Ще потърся водача на бандитите и ще се посъветвам с него.

Като се извини с внезапно неразположение, изплашен повече от всеки друг път, мандаринът напусна залата и отиде към една от обширните императорски градини.

Водачът на бандитите, останал на разположение на мандарина, се беше настанил в малък павилион, откъдето винаги можеше да бъде готов за заповедите на господаря. Като го видя да пристига бежешком, си помисли, че се е случило нещо важно, и скочи на крака.

— Имам нужда от силата и съветите ти — каза Пинг Чао развълнуван. — Заплашват ме. Кажи какво да правя.

— Да отидеш веднага вкъщи и да отрежеш главата на мисионера, ако още е жив.

— А ако той наистина знае къде се намира Уанг? — попита мандаринът с безпокойство.

— Досега щеше да каже. Ще се задоволим с главата на капитана.

— Добре. Тръгваме за вкъщи! — каза мандаринът. Бандитът изсвири остро с помощта на тръстика.

Миг след това шестима бандити, които се бяха разположили сред една горичка, за да се полюбуват на вечерната прохлада и да изпушат по зрънце опиум, се представиха на мандарина.

— Вземете оръжията си и вървете след мен! — заповяда той. Последваха го въоръжени.

Тъкмо се готвеха да напуснат, когато манджурски пост застана пред тях:

— Господине, бунтовническите водачи от южните провинции, които чакахте, трябва вече да са стигнали до дома ви.

— Бунтовническите водачи! — възкликна мандаринът. — Аз никого не съм чакал.

— Изпратени са от капитан Сум. Имаха пропуск от него.

— И отидоха към моя дом?

— Казаха, че ги чакате.

— Страхувам се за вас, господине — каза водачът на бандитите. Тези прословути водачи са членове на тайното общество.

— Ще стигнем ли навреме? — питаше се Пинг Чао, като се обръщаше към водача на бандитите, който изглеждаше доста стреснат.

— Ще ги изненадаме — отговаряше той. — Дванадесетте души не могат да се съпротивляват на цяла рота манджурци.

Членовете на „Жълтият кръст“ забелязаха навреме неприятеля. Като изпразниха револверите си, те бързо избягаха към коридора, който водеше към подземието, и затвориха здраво след себе си тежката дървена врата.

Войниците заобиколиха къщата, за да не може никой да избяга, и пазеха вратата на подземието.

— Ако ги намеря, живи ще ги одера! — извика мандаринът.

— Още не сме хванали дванадесетте тигри — каза бандитът.

— Мисля, че не са се погрижили да вземат със себе си храна — отвърна мандаринът. — Като държа тези демони два дена затворени, ще им доставя удоволствието да видят смъртта на мисионера.

— Какъв адски дух! — възкликна бандитът възхитен. — Аз не бих могъл да измисля толкова жестоко наказание, господине.

— И все пак, още не зная къде се намира моят син — каза мандаринът с мрачен глас. — Ако бях сигурен, че мисионерът е умрял, щях да принудя дванадесетте обесници да се предадат.

— Няма да се оставят да ги хванем така лесно.

— Може да се намери средство за това.

— Имам едно такова и то със сигурен успех — каза бандитът, като потърка челото си. — Ще трябва обаче по-напред да се уверим, че мисионерът е загинал.

— Можем да проверим. Има прозорец, който гледа към подземието, покрит с дебела решетка.

Погледнаха през прозореца. Това, което видяха, бе потресаващо. На слаба светлина се виждаше бездушният труп на мисионера. Над него господин Мускардо и Енрико се обливаха в сълзи. Китайците, коленичили наоколо, шепнеха молитви.

Тази сцена бе толкова зловеща, че дори жестокият бандит се нажали.

— Умрял е — прошепна той.

— Да — отговори мандаринът глухо. — Ако Уанг узнае, че съм убил човека, който го е покръстил, би ме намразил.

— И какво от това?

— Обичам сина си! — възкликна мандаринът.

— Мислех, че го търсите, за да го убиете.

— Да, така смятах. Исках да го накажа за това, че напусна бащината си религия заради европейската, но сега…

— А какво ще направим с пленниците? Ще ги убием ли?

— Когато узная от брата на мисионера къде се крие синът ми. А сега прави каквото знаеш. Остави ми само двамата европейци.

— Жестоко ще ги поизмъча — каза бандитът с ехидна усмивка. След това се обърна към пленниците и завика:

— Пинг Чао ви заповядва да се предадете! Обградени

— Пинг Чао!… — извика отвътре стрелецът с нечовешки глас. — Да дойде подлецът! Искам да му изтръгна сърцето!

— Ако не те превари!

— Не се боим от смъртта! Хванете ни, ако можете!

— Опитай се да ни хванеш! — извика водачът на „Жълтият кръст“с револвер в ръка.

— Ще го направя, ако не се предадете.

— Засега не!… — извика гигантът.

Докато бандитът, скрит в тъмнината, продължаваше да заплашва, водачът на „Жълтият кръст“ се бе приближил полека до стената и като бе видял силуета му, се бе прицелил и гръмна.

Бандитът ревна от болка.

Куршумът бе попаднал в ръката му и я бе раздробил.

— Избийте тия кучета! — викна той.

После избяга в коридора, последван от слугата, който на свой ред бе пребледнял от страх.

При виковете му дотичаха веднага мандаринът и бандитите, които пазеха при вратата. Превързаха ръката му, а той даде някои заповеди.

— Полека… искам агонията им да бъде дълга. Спуснете фенери през решетката, за да мога да гледам. Ще ми платят за ръката и после ще се разделят с главите си.

— Ако европеецът умре, преди да съм узнал къде е Уанг, ще ти съдера кожата — предупреди го мандаринът.

— Бъдете спокоен, господине. Неговата ще съдера.