Емилио Салгари
Подземието на смъртта (5)

V. ПЛЕНЯВАНЕТО НА МАНДАРИНА

Докато бандитите отстъпваха в безредие, за да не бъдат обхванати от огъня, който се разпространяваше с невероятна бързина, като разрушаваше селските къщи, малка група хора напредваше тичешком през бентовете на оризищата.

Групата се състоеше от седем европейки, облечени в бели дрехи и въоръжени с най-съвършени пушки, и от десетина китайци, предимно младежи с широки шапки от оризова слама, на които бяха изписани малки червени кръстчета.

Отпред вървеше един мускулест и много набит човек с бронзово лице, съвсем черни очи и брада.

В една ръка държеше тръба и свиреше с пълни дробове.

— Господин Мускардо! — извика изведнъж един от тия, които го следваха. — Пламъци осветяват небето по посока на Минг.

Предводителят изпусна тръбата и извика от ужас:

— Кучета! Запалили са селото! Бързо или ще погубят и брат ми, и сина ми!

Всички се хвърлиха бясно напред, като приготвяха оръжията си. Пламъците вече ставаха много високи и осветяваха върха на кулата. Сред пукота на залповете се чуваха ревовете на озверените бандити и гърмежите на стенобойната машина.

Господин Мускардо беше взел отново тръбата и отчаяно свиреше един сигнал, за да предупреди жителите на селото, че помощта вече пристига.

— Ето ги — извикаха европейците.

Бандитите, при звука на тръбата, бяха разбрали, че нови неприятели щяха да дойдат след миг.

Като видяха обаче, че се касаеше за една малка дружина, те се хвърлиха към оризищата с надеждата да я разбият при първото сблъскване.

Господин Мускардо прекъсна свиренето и извика на хората си.

— Образувайте квадрат! Огън!

Бандитите идваха на тълпи, без никакъв ред, като действуваха с оръжията напосоки и викайки с всичка сила, като се надяваха да изплашат шепата бойци.

Обаче имаха работа със здрави хора и при това малко податливи на настроения. Още не бяха се хвърлили към групата, когато силен залп повали на земята десетина-дванадесет от тях.

Дружината беше застанала на колене, за да се цели по-добре и да бъде по-малък прицел. Тя продължаваше залповете си с удивителна бързина, като сееше смърт сред гъстите редици на нападателите.

— Още два залпа и после атака! — извика господин Мускардо, като видя, че неприятелят започна да отстъпва смутен. — Да покажем на тези разбойници как италианците могат да се бият.

Боксерите, съсипани от честата стрелба на тази малка колона, не чакаха сблъскването. Разбягаха се по всички посоки — кой както може.

Господин Мускардо тъкмо се готвеше да се хвърли по следите им, за да довърши поражението на тези зверове, когато видя нещо да мърда сред тинестата вода на оризището.

— Тук някой иска да се скрие — каза той, като се нахвърли върху бандита. Сграбчи го с лявата си ръка и без видимо усилие го извади от водата, като го хвърли грубо на бента.

— Я гледай! — извика изумен. — Бандит в дрехите на мандарин!

— Не съм боксер — каза непознатият.

— Тогава ще ми кажеш какво правеше с тези безделници.

— Бях техен пленник.

— Ако това, което ми казвате е вярно, аз се радвам, че съм ви спасил от тях.

— Наистина съм мандарин.

— Елате с нас.

— Не мога, счупен ми е единият крак.

— Ще заповядам да ви носят.

— Оставете ме тук засега и тичайте да спасите мисионера. Черквата е в пламъци.

— Боксерите може да се върнат и да ви убият.

— Всички избягаха.

— Не ви вярвам и ще ви отведа с нас — каза господин Мускардо.

Стрелецът повика двама китайци, посочи го и им каза:

— Вземете онзи човек и го отнесете в Мисията . После тръгна към селото, докато другарите му продължаваха преследването, като стреляха по бандитите.

Когато господин Мускардо стигна до оградата, запъхтян от тичане, отец Георги и неговите другари се готвеха да я преминат, като си служеха с ръчна стълба.

— Братко! — извика господин Мускардо, като се хвърли към мисионера.

— Роберто! — извика отец Георги, като се хвърли в прегръдките на бившия стрелец. Какво нещастие! Всичките жители на селото са избити!

— И аз така мислех — каза храбрият стрелец, въздъхна тежко, — но ние се разплатихме с тези бандити и сигурно няма да ни забравят.

Младият Енрико с два скока се намери при баща си.

— Не им се уплаших — каза той. — Аз не се боя от боксерите.

— Знам, че ти си храбрец, синко.

— Като теб, татко.

— А Сенг?

— Ето ме, господарю — отзова се китаецът.

— Всички сте здрави, нали?

— Благодарение на Бога — каза отец Георги. — Но какво страшно клане, братко!

— Не само тук боксерите са показали варварщини. Докато пътувах на юг, до мене достигнаха много лоши новини.

— И други кланета ли, Роберто?

— Пекин е заплашен. Тиеншин бил в пламъци, а в средните провинции покръстените китайци, мисионерите, монасите и всички европейци бивали избивани най-жестоко.

— А корабите на европейските правителства какво правят?

— Казаха ми, че бомбардирали Таку и че свалили войски.

— И италиански, нали?

— Да, и нашите са слезли и казаха, че напреднали към Тиеншин^[1].

— Значи целият Китай се е разбунтувал срещу нас.

— А сега какво ще правим, братко?

— Не ни остава друго, освен да избягаме далече по Императорския канал.

— Дали ще можем?

— Християните ми обещаха да ми доставят една джонка и с нея може би ще стигнем до Жълтото море.

— Къде ни чака джонката?

— При устието на Вейхо, в едно блато, което се свързва с Императорския канал.

— Кой я командува?

— Един познат.

— А боксерите ще ни оставят ли на мира?

— Тези ли, дето нападнаха селото?

— Тези, братко.

— Мисля, че няма да дръзнат да ни преследват. Ние избихме доста от тях.

По това време двамата китайци, на които господин Мускардо беше поверил човека, когото бе извадил от водите на оризището, стигнаха близо до зида. Като ги видя да носят на ръце този човек, от когото капеше вода и тиня, отец Георги пребледня.

— Един ранен! — извика той. — Някой от твоите работници?

— Не, братко — отговори бившият стрелец. — Един нещастник, който е бил пленен от бандитите и когото имах щастието да спася от удавяне сред оризищата.

Мисионерът беше направил няколко крачки напред, за да види за какво става дума, когато изведнъж мнимият пленник скочи бързо на земята; блъсна силно двамата китайци, които го носеха, и започна да бяга толкова стремглаво, че никой не можеше вече да му повярва, че му е счупен кракът.

Бившият стрелец и Енрико извикаха изумени:

— Бяга!

— Ах, подлецът му! Краката му като на заек! Какво значи това?

— Стой или ще стрелям! Не само краката ти ще счупя!… Дръж го, Енрико! Сигурно е боксер!

Пленникът бягаше като сърна. Искаше да стигне до оризището Беше повдигнал копринената си дреха, за да не му пречи, и подскачаше ту наляво, ту надясно, за да не могат да го улучат със стрелба.

Бившият стрелец, Енрико и двамата китайци се бяха спуснали по следите му.

Не току така Роберто бе стар стрелец: с четири скока той беше до беглеца, улавяйки го за дългата опашка коса.

— Зле си направил сметката си, драги — каза той. — Сега ще я поправим заедно.

Беглецът бързо се обърна, като държеше в ръката си нещо, което бившият стрелец не позна веднага.

— Не! — извика бандитът.

Нещо светна в тъмнината и миг след това се чу гръм. Роберто, отмествайки се внезапно, беше избегнал куршума. — После хвана ръката на бандита, стисна я и я изви толкова силно, че оръжието, което държеше, падна на земята.

— Ще стреляш по мене, а… разбойник! — извика той.

Пленникът, задържан от здравите ръце на бившия стрелец, беше почервенял от ярост като кръвожаден звяр, уловен в примка, и хвърляше бесни погледи ту към сина, ту към бащата.

— Пуснете ме — каза той — или ще загинете всички! Аз имам власт при императорския двор!

— Никак не ме е грижа за твоята власт и дори за твоята императрица — каза стрелецът. — Я чакай да ти видя лицето.

Едва го погледна и викът му процепи въздуха.

— Познавам този човек! Ти си мандаринът Пинг Чао!

— Да, аз съм! Мандаринът Пинг Чао, съветник на империята! — каза дръзко бандитът.

— Братко!

— Роберто! — отвърна мисионерът, който идваше със Сенг и още няколко китайци.

— Хванахме твоя неприятел.

— Кой?

— Пинг Чао.

Мисионерът извика от изумление:

— Бащата на Уанг!

— Да, бащата на онзи Уанг, когото ти накара да напусне семейството си и да стане християнин — каза мандаринът, като скърцаше със зъби.

— Ти се заблуждаваш, Пинг Чао — отговори мисионерът с тържествен глас. — Твоят син прие нашата религия, без никой да го кара да направи това, и напусна къщата си по свое желание.

— Ти ми отне сина! — изрева мандаринът, като се опита да се освободи от ръцете на стрелеца и да се хвърли върху мисионера.

— Ти лъжеш, Пинг Чао.

— И направи от него черен калугер!

— Не, Пинг Чао. Твоят син стана християнин, но още си е войник.

— Ще ти взема живота! Запомни! Пинг Чао никому не прощава!

— Ако с моята смърт биха спрели кланетата, то аз съм съгласен: ето живота ми, вземи го — каза мисионерът. — Но нито ти, нито бунтовниците ще се задоволят с това.

— Ние ще продължаваме кланетата, докато не остане на нашата земя нито един европеец и нито един християнин.

— Но ти, кучи сине, няма да видиш да умира нито последният европеец, нито последният християнин — каза бившият стрелец. — Ще заповядам да те обесят на оградата на това село, което ти разруши.

Няколко души хванаха мандарина, но изведнъж отец Георги ги спря с ръка.

— Не — каза той. — Ние нямаме правото да съдим този човек, нито да станем негови палачи. Нека му дадем възможност да се покае за отвратителното си дело.

— Искаш да го пуснеш да си отиде? — попита бившият стрелец.

— Той е баща на Уанг, Роберто.

— Уанг е честен младеж, а този е непоправим подлец и сто пъти заслужава смъртта.

Мисионерът се приближи до мандарина и развърза въжето, което бяха вързали на шията му. После, като сложи ръце на раменете му, каза:

— Пинг Чао, ти заслужаваш смъртта. Нека жертвите ти, които лежат около тебе, да ти простят. Върви, свободен си.

Мандаринът погледна мисионера с тъмните си очи, обърна изведнъж гърба си и се отдалечи по посока на Императорския канал, където изчезна между оризищата.

— Брате — каза бившият стрелец малко с укор, — аз мисля, че ти постъпи много лошо, като го пусна да си отиде.

— Великодушието често прави лошите по-добри.

— Аз пък ти казвам, че този измамник тепърва ще ни досажда. Щом стигне при боксерите, ще ни нападне отново!