Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Il sotterraneo della morte, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (4 февруари 2006 г.)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

ЕМИЛИО САЛГАРИ

ПОДЗЕМИЕТО НА СМЪРТТА

Роман

СОФИЯ, 1991

Тренев & Тренев КФ София 1463 България ул. Свиленица 1

Редактор Иван Тренев

Илюстрация за корицата Емилиян Станчев

Художник редактор Лили Басарева

Технически редактор Георги Кирилов

Печатни коли 7.25 Издагелски коли 6.09 Цена 7.98 лв.

Всяко препечатано само с разрешението на Тренев & Тренев

Второ издание

Превод К. М.

История

  1. — Добавяне

X. ЛАГУНАТА НА СМЪРТТА

Блатото, което бегълците сеготвеха да преминат, за да се избавят още веднъж от настървеното преследване на страшния мандарин, беше едно от най-мрачните, които бяха виждали.

Облак отровни изпарения се носеше над тръстиките, които се подаваха на големи купища от тинестото, издигащо се и снишаващо се внезапно дъно.

Никаква птица не се мяркаше наоколо. Всички бягаха от този мрачен басейн — „водните роби“, сивите рибари и мандаринските патици, с които бяха пълни северните китайски провинции.

— Какво грозно място — каза Енрико. — Би казал човек, че е царството на смъртта.

— Казват, че на дъното на това езеро се намират мини с приказни богатства — сподели Сенг.

— Но защо не го пресушат и разработят?

— Защото нашето правителство забранява на поданиците си да се докосват до мините.

— Китайците казват, че истинското богатство е в обработката на земята, а не в търсенето на метали. И наистина, виждаш, че този народ е майстор в земеделието.

— Дано джонката да е потънала, за да не видят следите ни и убежището ни.

Докато лодката продължаваше да напредва по лагуната, слънцето беше потъмняло. Черни, натежали от вода облаци се издигаха на север и приближаваха насам, като закриваха бързо небето.

Шалупата стигна на края на лагуната, когато всичко наоколо изведнъж притъмня.

Храмът се издигаше на няколкостотин крачки от брега. Беше голяма постройка с огромен купол и две полуразрушени кули. Стените бяха покрити със синкави порцеланови плочки.

На края на стълбата, която водеше към храма, се виждаше божество с чудновати форми, представящо „Машиу“, богинята на китайските моряци. Тази статуя също беше почти разрушена, с разядена от времето позлата.

Старият рибар, като видя няколко смолисти дървета, отиде да накърши малко клони, за да направи от тях факли. Той ги запали и раздели с другарите си.

Изкачиха се по стълбата и влязоха в храма, който представляваше обширна квадратна зала с множество позлатени колони и със стени, надписани с мисли на Конфуций, бога на китайските книжници.

В средата се издигаше олтар, изработен от голям камък, върху който някога се бяха извършвали жертвоприношенията в чест на Тиен (Небето).

Преминаха през храма и навлязоха в ниска галерия, разделена на две от паравани и стени, покрити с цветна книга, вече повредена от времето и влагата.

— Тук ще бъдем по-добре — каза рибарят, като събори с ритник няколко паравана, за да направи от тях легла.

Навън започваше да бушува ураган. Дъждът плющеше силно по порцелановите покриви на купола, а вятърът свистеше около кулите.

Но въпреки тези трясъци, които все повече и повече се засилваха, петимата работници, Енрико и рибарите спяха като заклани. Само Менли, бившият стрелец и отец Георги не можаха да затворят очи. Бяха обзети от голямо безпокойство и често по някой от тях ставаше, за да отиде до изхода на галерията и да погледне към вътрешността на обширната зала, която светкавиците осветяваха често.

Не мина много време и рибарят, който се беше отправил към храма, се върна бежешком към двамата братя, които тихо разговаряха.

— Чу ли някакъв подозрителен шум?

— Да — лая на кучето ми.

— На кучето ти! — възкликна господин Мускардо, като побледня. — Може би така ти се е сторило.

— Познавам много добре гласа на това животно — отвърна китаецът.

— Дали бандитите не са направили от него свой водач?

— попита отец Георги.

— Може би, отче.

— Да излезем навън — каза развълнуван бившият стрелец.

Преминаха храма и стигнаха до стълбата.

Ураганът свирепееше с нечувана сила. Дъждът се лееше като из ведро. Гръмотевиците преминаваха в глухи тътнежи, а вятърът издуваше големия купол и поклащаше кулите.

Сред трясъка на гръмотевиците те чуха далечния вой на кучето, който им се стори, че приближава.

— Бреговете са покрити с тръстика и гора и нищо не се вижда — каза отец Георги.

— Не мога да разбера как това куче може да открие нашето прибежище, когато ние преминахме лагуната с шалупа — се попита господин Мускардо.

— А какво да правим сега?

— Да се укрепим и да чакаме зората — посъветва отец Георги. — Още не знаем със сигурност дали кучето е придружено от бандити и може би напразно се безпокоим.

— Да побързаме да се укрепим. Вратата на храма ми се струва достатъчно здрава.

— И стените са също много дебели — каза старият рибар.

Затвориха вратата, като я залостиха здраво, и се върнаха в галерията. А лаят на кучето все повече приближаваше.