Ерик Лустбадер
Наследникът (9)

Лято, в наши дни
Хонконг

Джейк искаше да отиде сам, но Лан настоя да го придружи. Слънцето немилостиво приличаше, въздухът беше напоен с миризма на сушена риба. Мътни и ръждивочервени, вълните на Южнокитайско море лениво се плискаха в брега. На няколко метра от пристана водата придобиваше тъмнозелен цвят, дъното не се виждаше.

Джейк все още се придвижваше с известна трудност. Куршумът на Лан го беше улучил в дясната част на тялото, малко над бедрото. Може би беше засегнал нерв или част от костта, но това тепърва щеше да се установи. Във всеки случай болките му бяха доста силни. Той обаче изобщо не им обръщаше внимание, третираше ги само като доказателство за реалността на това, което се беше случило в Шан.

Когато Лан излезе от унеса, тя не си спомняше нищо. Не помнеше да го е видяла, не помнеше, че е стреляла в него. За сметка на това се превърна в нов човек. В душата й нямаше нито гняв, нито злоба. Беше чиста като невинно дете. Откри сладката близост с баща си, а и той изпитваше същото.

Планинските стрелци на Симбал отрязаха главата на генерал Куо и я вдигнаха пред себе си като щит. Армията на генерала не можеше да съществува без своя предводител. Обезверени и понесли доста сериозни загуби, войниците бързо се предадоха. Обезоръжени и бити, те безславно поеха по стръмните пътеки към долината. След тях запратиха и стареца с изкривения гръбнак, тъй като планинците трудно понасяха присъствието на китайци около себе си.

Джейк и Симбал го откриха на петдесет метра под скалите. Беше паднал с главата надолу и вратът му беше счупен в назъбения гранит. Жалка смърт за един мъж, който бе държал в ръцете си юздите на огромна власт.

Приклекнал над трупа, Джейк напразно се питаше какви са умствените сили на хора като този старец тук, принудили ги да преследват низките си цели в продължение на десетилетия. И баща му беше от тях, независимо от факта, че целите му са били благородни. А Хуайшан Хан е бил неговата противоположност, носител на силите на мрака. На практика двамата са представлявали двете страни на една и съща монета, помисли си Джейк и мрачно поклати глава. Може би сега е моментът да се откаже от ролята на Джуан, да обърне гръб на мрачното минало и интригите, които баща му и Хуайшан Хан бяха плели в продължение на десетилетия.

В съзнанието му изплува споменът от сцената в дома на Макена. Нима е възможно да съм толкова ожесточен, запита се той. Никога през живота си не беше постъпвал така, както постъпи с Као Белоокия. Но имаше основателни причини, нали? Или не беше така? Страхуваше се, че неволно започва да действа според принципа „Целта оправдава средствата“. Дали това поведение не е последица от мрака и студа на непристъпните планини? Хуайшан Хан е бил точно такъв, може би и баща му е действал по този начин… Да, може би наистина е време да се оттегля, въздъхна Джейк. Нека някой друг поеме ролята на върховен тайпан.

Усещаше топлата длан на Лан, усещаше тежестта на урната, притисната до гърдите му. Сърцето му се сви от мъка, наложа се да направи няколко дълбоки вдишвания и издишвания.

Симбал и Роджър Донован го придружиха до Хонконг, но не останаха задълго. Предстоеше им още една тежка битка: битката за властта в Агенцията.

Отделили се на крачка от другите, Джейк и Симбал си стиснаха ръцете.

— Краят все още не се вижда, нали, Джейк? — попита Симбал.

— Така е — отвърна Джейк. — Светът ще си отдъхне едва след като демонтираме всички съоръжения в „Кам Сан“ и освободим научните екипи.

— Шан и този път спечели — усмихна се Симбал.

— Бойното поле — кимна Джейк. — Там започна всичко… — В планината е тъмно и студено, беше го предупредил Зи-лин. И ти си там… — Да, в сърцето на Шан.

— Ще ми трябва помощта ти — подхвърли Симбал.

— Между нас вече съществува нещо повече от приятелство — погледна го Джейк. — И то се нарича доверие…

Симбал и Донован отлетяха за Америка, а Джейк постъпи в болница. Там го завари новината, че групата компании под ръководството на Блустоун най-сетне е закупила над петдесет процента от акциите на „Интер-Ейша“. За тази цел обаче повечето тайпани бяха ипотекирали всичките си активи.

За пръв път от седмици насам Джейк отметна глава и се разсмя от сърце. Стори го толкова буйно и толкова продължително, че почти разпори шевовете на раната си.

— Да им е честито — рече той на Андрю Сойър, който беше на прага на истерията. — Сега вече с тях е свършено!

— Мисля, че с нас е свършено! — изгледа го мрачно Сойър.

— Напротив — тръсна глава Джейк и избърса сълзите от очите си. Все още не можеше да повярва, че стратегията му е дала резултат. Рискувай всичко, синко, беше го посъветвал Ши Зи-лин. Ами ако загубя, притеснено попита Джейк. Когато човек рискува, по-добре да го прави на едро, отвърна загадъчно баща му. И ето, че всичко става според предвижданията му… — Блустоун и съдружниците му платиха над един милиард долара за компания, от която няма да имат никаква полза!

— Какво ти става, Джуан? — погледна го с пребледняло лице Сойър. — Нима си изгуби ума? Та нали в „Интер-Ейша“ е концентрирано цялото състояние на „юн-хюн“?

— Така ли? — изгледа го с усмивка Джейк. Днес следобед ще идеш при нашия юрисконсулт и ще му поискаш папката „Редстоун“… — Млъкна и с интерес проследи смяната на емоциите върху лицето на американеца. — В нея ще намериш всички необходими документи. Помниш ли общото събрание, на което баща ми настоя всички активи на „юн-хюн“ да бъдат прехвърлени в мое разпореждане?

— Помня го — кимна с въздишка Сойър. — Никой не беше особено щастлив от това искане, дори собственият ти чичо…

— Зная — кимна Джейк. — Но сам виждаш, че това е било необходимо. Нашите активи изобщо не са в „Интер-Ейша“. В продължение на около месец след излизането ни на борсата всички ценни книжа бяха изтеглени от холдинга. Включително и активите на „Кам Сан“, които престанаха да бъдат част от „Пак Хан Мин“. През него минаваха само печалбите на „юн-хюн“, но на практика холдингът не разполага с нищо! Предполагам, че нямаш нищо против Блустоун да поеме контролния пакет, особено след като знаеш, че това е свързано с фалита на „Файв стар пасифик“…

— А също и с фалита на „Пасифик Овърленд трейдинг“! — възбудено извика Сойър. — Господи, колко години чакам някой да извади от задника ми този трън Байрън Нолин-Кели! Най-накрая това стана! Джуан, ти си истински гений!

Ти си истински гений… Стиснал ръката на Лан в своята, Джейк си спомни за тези думи. В тях се съдържаше някаква неуловима ирония. Гений… Нищо подобно. Чувстваше се раздвоен и нищожен като обикновено зомби… Дъщеря му се върна, но за сметка на това си отиде Блис…

В урната беше положен нейният прах. Блис умря, за да даде живот на дъщеря му. Сърцето му преливаше от благодарност пред този благороден жест, но липсата й беше жестока, пронизваща, неукротима…

Приближиха се до мястото, където преди време Трите клетви, Т. И. Чун и самият Джейк бяха разпръснали праха на Зи-лин. Близките им вече бяха там, над морето се носеха напевни молитви.

Ветрецът си играеше с косите на Лан. Блестящочерни, те се спускаха от двете страни на все още бледото й лице.

Срещата между Джейк и Трите клетви беше тъжна. Нямаха какво да си кажат. Джейк нямаше обяснение за случката. Не знаеше защо Лан искаше да го убие, така и не разбра кой застреля Блис… Пистолетът беше далеч от ръцете на Лан, други хора наоколо нямаше. А едно заредено оръжие не може да гръмне просто ей така, без чужда помощ…

Разбира се, тези неща нямаха отношение към мъката на чичо му. Мъка, която Джейк споделяше изцяло.

— Тя пожела да дойде — промълви Трите клетви. — Единственото й желание беше да е до теб и аз нямах право да я спирам… — сви рамене и уморено добави: — Постъпи както желаеше… Винаги го е правила, не би могла да се промени… — обърна се, избърса сълзите от очите си. — Зная, че се обвиняваш, племеннико… Причина за това е бялата кръв в жилите ти. Но това е джос, така й е било писано… Затова аз не обвинявам никого и изпитвам гордост от постъпката й…

— Татко, време е — върна го в действителността гласът на Лан.

Джейк кимна и протегна ръце. Вятърът духаше в гърба му, умерено силен и постоянен. Джонка с оранжево платно бързаше да се прибере зад вълнолома. Моряците първи усещат приближаването на бурята. Далеч на хоризонта тромави танкери поемаха курс към Япония. На плажа играеха деца, под ръцете им се издигаха високи пясъчни кули. Джейк въздъхна и отмести капака на урната. Вятърът грабна пепелта и я разнесе над океана.

Лан протегна ръка и докосна лъскавата стена. В главата й звучеше хаотична, но приятна музика. В душата й беше спокойно. Изпита усещането, че чува гласа на Буда. Светът затихна в благоговение…

— Татко… — прошепна със затворени очи тя. — Ши Зи-лин и Блис… Те са тук, край нас… Чувствам ги…

Джейк я прегърна през раменете.

— Зная, че са тук, Лан.

Но вътре в душата му се появи неясното предчувствие, че никога няма да разбере какво точно е имала предвид дъщеря му.