Джейк и Блис се намираха в Дупката. Нощните звуци на Хонконг достигаха до тях като през мъгла. Бяха толкова близо до пристанището, че чуваха плясъка на вълните около бетонните подпори на кея. Въпреки стената от спечена земя и изгнили греди, до ушите им достигаха и пронизителните писъци на едри плъхове.

Но над всичко се извисяваха звуците, придружаващи хазарта. Това беше основното предназначение на Дупката — един сложен лабиринт от подземни помещения, свързани помежду си чрез тесни и ниски тунели. Единственият законен хазарт в Хонконг са залаганията на конните надбягвания в Хапи Вали, но запалени комарджии като китайците не можеха да се задоволят с това.

В Дупката беше тъмно и неприятно, Джейк се чувстваше притеснен. Но тук беше определеното място за среща.

— Добре ли познаваш този човек? — попита Блис.

— Той е един от малцината, с които съм работил през последните шест месеца — погледна я Джейк. — Имам му доверие.

— Това място не ми харесва — потръпна неволно Блис.

— Сигурно има причини, за да поиска среща именно тук.

— Въпреки това имам чувството, че съм в капан — огледа се Блис.

— Има много пътища за бягство — успокои я Джейк. — Няма от какво да се тревожиш.

— Нервна съм — призна с лека усмивка тя. — Просто не обичам да съм под земята…

— Можеше да си останеш у дома, нали ти казах?

— Не и след това, което намекна твоят човек — поклати глава тя. Шията й леко помръдна, трапчинката в средата й се изпълни с мрак. — Наистина ли мислиш, че е надушил шпионина, Джейк?

Джейк гледаше към дъното на ниския коридор, където настъпи някакво раздвижване. Тишината се нарушаваше единствено от потракването на плочките за маджонг.

— Нали ти казах? Проверих го лично… — Към голата крушка на тавана се издигаше гъст тютюнев дим. — Точно както проверявам всички свои агенти. — Залаганията очевидно се вдигнаха, гласовете на кантонски диалект съответно се повишиха с една октава. — Имам му доверие. — Сенките по тавана се раздвижиха. — Иначе нямаше да съм тук…

Блис извърна глава, в цялата й поза пролича напрежението.

— Това той ли е?

Джейк погледна към слабичкия китаец със зализана черна коса. Беше твърде млад за този вертеп. В Дупката се събираха предимно възрастни комарджии, които още помнеха контрабандистите, прокопали цялата мрежа от тунели.

— Не.

Очите му не изпускаха лицето на младия китаец, изправил се встрани от масата за маджонг. Престана да му обръща внимание едва когато онзи се включи в играта и започна да пуска безсолни шеги.

— Твоят човек закъснява — отбеляза Блис.

— Ще дойде.

— Нали беше открил и други улики?

— Всички се оказаха безрезултатни — погледът му се насочи отвъд групичката на играчите. — Агентите ми неизменно стигаха до етап, на който се сблъскваха с непристъпна стена.

— Време е да направим още една обиколка…

Джейк се замисли. Знаеше колко умна е Блис, високо ценеше находчивостта й. Може би е права, може би наистина трябва да…

— Вече е тук — промърмори той и тръгна напред. Изправи се под лампата, едрият и набит китаец с тънки мустачки веднага го забеляза. Направи му знак да остане на мястото си. Играта на маджонг наближаваше кулминацията си, последните плочки тракаха върху масата, виковете станаха по-силни.

Агентът започна да си пробива път сред възбудените играчи. Походката му беше лека и гъвкава. После изведнъж се спъна и политна напред, от устата му се изтръгна дрезгав вик.

Тялото му се стовари върху паянтовата дървена маса, разлетяха се плочки. Старците скочиха на крака и се развикаха.

После Джейк видя младия китаец със зализаната коса да тича по коридора, от който се беше появил агентът.

Втурна се напред и разблъска разгневените играчи, Блис се стрелна покрай него и изчезна в тунела. Наведе се и обърна проснатото тяло. В гърдите му стърчеше дълъг нож, кръвта заливаше всичко. Точно в сърцето, въздъхна отчаяно Джейк. Този тип е професионалист, при това добър…

В очите на широкоплещестия нямаше нищо. Животът вече ги беше напуснал, на негово място се хилеше смъртта…

Джейк се втурна след Блис и убиеца, без да обръща внимание на комарджийските крясъци. Би трябвало да го държа под око, рече си той. Би трябвало да го усетя. Но защо не бях предупреден от „ба-мак“?

А сега агентът му беше мъртъв, а Блис се намираше в смъртна опасност.

Блис зави с пълна скорост зад ъгъла, успя да зърне зализаната коса на китаеца и полетя след него. Въздухът беше наситен с упойващата миризма на опиум, вонята на влажни нечистотии почти не се усещаше. Потта на разпалените играчи тегнеше като тежко покривало навсякъде.

Профуча в средата на групичка мършави старци, които играеха фан-тан. Разгневени и възбудени, те я обсипаха с ругатни. „Какво правиш в Дупката, проклета жено? Защо не идеш да белиш скариди като останалите? Тук е място за мъже, да те вземат мътните!“

Блис не им обърна внимание. Цял живот слушаше подобни гадости. Китаецът със зализаната коса сви наляво, тя го последва с пълна скорост. За малко не събори двама-трима пушачи на опиум, замаяно облегнати на стената.

Китаецът я очакваше зад тъмния ъгъл. Полусвита и стегната като стоманена кука, ръката му се стрелна надолу. Блис изохка, парализирана от болката във врата. Краката й се подкосиха и тялото и се свлече на пръстения под.

Полузамаяна, тя усети как я влачат към малка стаичка, в която се носеше отвратителна воня. Вътре беше пълно с наркомани, въздухът тежеше от миризмата на опиум. В мрака проблясваха огънчета, от дългите лули с плитки чашки се извиваше дим на синкави облачета.

Усещаше топлината на тялото му над главата си. Беше сигурна, че ще я убие — бързо и сръчно, както беше убил агента. И изведнъж разбра какво трябва да прави. В главата й продължаваха да звучат крясъците на старите комарджии. Какво правиш в дупката, проклета жено?! Този мъж не е по-различен от останалите, и това с неговата слабост.

Чуваше запъхтяното му дишане, което влизаше в рязък контраст с дълбокото и бавно свирене на дима в лулите на наркоманите край нея.

Протегна ръка, уви я около врата му и бавно го притегли към себе си. Видя жълтеникавите отблясъци на лампата в очите му, усети възбудата му. Беше чувала, че убийците често изпитват сексуална наслада от акта по отнемането на човешки живот.

Имаше нужда от време. Да се възстанови, да изработи стратегията си. Разтвори крака, гърдите й отскочиха нагоре. Ръката й продължаваше да го придърпва надолу, зърната на гърдите й се наместиха под дланите му. Палецът й бавно приближаваше пулсиращата на шията му артерия. Не трябваше да оказва натиск, не биваше да издава намеренията си.

Даваше си сметка, че има право само на един опит. Не успее ли, ще бъде мъртва. В това нямаше абсолютно никакво съмнение.

Концентрира се върху това, което трябваше да направи. Сънната артерия. Отлично познаваше мястото, където се намираше нервният възел. Поколеба се само за миг, уплашена от призрака на смъртта.

Усети възбудата му с цялото си тяло, изведнъж й се пригади. Събра на топка душевните си сили, вниманието й се концентрира в мястото, което се готвеше да атакува. Светът се разтопи и изчезна, остана само една малка точка върху тялото на врага. Сънната артерия.

Отвори уста и нададе грозен вик — точно както я беше учил Джейк. Едновременно с това палецът й потъна дълбоко в нервния възел върху шията на мъжа.

Убиецът подскочи и се замята като риба на сухо. Очите му се разтвориха толкова широко, че Блис видя дори червената кожичка под клепачите. Бузите му станаха бели като тебешир, в бялото на очите се появиха червени жилчици.

Съзнанието му успя да обработи получената информация, реакцията му беше инстинктивна. Юмруците му се стовариха върху тялото на Блис с такава огромна сила, че от очите и бликнаха сълзи.

Замаян, но зловещо ухилен, мъжът вдигна ръка за нов удар. Ситуацията му доставяше огромно удоволствие, никога през живота си не беше изпитвал такава възбуда.

Блис махна пръста си от сънната артерия и стовари силен удар с ръба на дланта си в ребрата му. В ушите й прозвуча грозно пропукване. Двете най-долни ребра се строшиха като клечици.

Джейк успя да чуе крясъка на Блис и увеличи скоростта. Зави по коридора вляво, очите му инстинктивно опипаха вратата на душната стаичка.

Връхлетя върху нея с тежестта на цялото си тяло, миг по-късно ръцете му се вкопчиха в раменете на убиеца. Концентрирана до крайност, Блис не усети влизането му. Възползвайки се от неочакваната пауза в атаката на врага, тя се надигна и го удари силно в корема с разперени пръсти, точно както я беше учил Джейк. Така можеше да пробие кожата и съединителната тъкан, да достигне до жизненоважните вътрешни органи.

— Не! — изкрещя Джейк, но вече беше късно.

Ангажирана в безмилостната битка за оцеляване, Блис беше глуха и сляпа за онова, което ставаше около нея. Убиецът хлъцна, от устата му изригна кървав фонтан. После умря. Джейк се наведе, помогна на Блис да се изправи и нежно я целуна.

— Добре ли си?

— Джейк… — прошепна тя и безсилно се отпусна в прегръдката му.

— Смело момиче — притисна я до себе си той, после побърза да я изведе навън, далеч от смърдящата стаичка.

Блис седеше в апартамента си, в ръката й се поклащаше чаша неразредено уиски. Джейк беше полегнал до нея, дългите му крака бяха небрежно кръстосаш в глезените.

— Аз обърках всичко — тихо промълви тя.

— Ти нямаше друг избор — успокоително отвърна Джейк. — Иначе той щеше да те убие. Не са много хората, които оцеляват след подобен сблъсък, на това трябва да се радваш…

— Но ако го бях неутрализирала, ти щеше да го разпиташ, нали? — Чашата е уиски потегли нагоре към устата и. — Тогава може би щяхме да разберем кой върви по петите ни…

— Той беше професионалист, Блис — поклати глава Джейк. — Едва ли щяхме да научим нещо от него. Затова се радвам, че и двамата се отървахме без последици…

Извитата като полумесец плажна ивица на Рипалс Бей не беше много далеч, но височината им пречеше да чуват крясъците на гларусите. На върха на дървото под прозореца беше кацнало огромно черно хвърчило, ярките лъчи на утринното слънце правеха перата му прозрачни.

— Още веднъж ударихме на камък — промълви Блис и опразни чашата си до половината. Взе гореща вана, веднага след като се прибра, после се люби с Джейк. Това бяха най-силните й желания.

— Баща ми — промълви Джейк с поглед, отправен към хвърчилото. — Положително вече е буден…

Блис му отправи продължителен поглед с издължените си очи, после леко въздъхна:

— Не ме разбираш, Джейк… Аз съм част от „юн-хюн“, Вътрешния кръг… Следователно съм част от теб. Но ако не съм ти нужна…

Джейк се обърна, на лицето му се появи усмивка. Ръката му потърси нейната.

— Какво говориш, Блис? Без теб съм нищо! Съдбата пожела да стане така, че агентът ми да загине, а същата участ да сполети и убиеца му… Но ако наистина съм искал да бъда сам, щях да го сторя — можеш да бъдеш сигурна в това…

Намръщи се и продължи:

— Исках те до мен. Не зная какво бих сторил сам през всичките тези дълги нощи… — Очевидно имаше предвид напрегнатите събития от последните месеци. Изминаха вече девет месеца от завръщането му в Хонконг след убийството на Хенри Ундерман. През цялото това, време той спеше най-много по час-два на нощ. Обикновено заспиваше някъде около дванадесет. Блис бързаше да изгаси лампите и да се мушне под завивките до него. Но между един и два неизменно се събуждаше от протяжните му стонове. Той не помнеше кошмарите, които прогонваха съня, но Блис беше убедена, че те са свързани с чувството за вина. Джейк преживя изключително тежко факта, че е убил любимия си някога наставник.

Протегна ръка, дългите й пръсти с цвят на какао се увиха около тънкия му кръст и бавно се плъзнаха по издължените гръдни мускули. Очите й загрижено пробягаха по набразденото му от дълбоки бръчки лице.

— Болницата… — прошепна тя.

— Помня — бледо се усмихна Джейк. — Беше истински шок да те видя след толкова години…

— Забрави ли, че като деца бяхме гаджета и заедно бродехме по улиците на Хонконг?

— Гаджета ли бяхме? — попита шеговито той и я притегли към себе си.

— Поне аз винаги съм била убедена в това.

— Защото си била преждевременно развита — погали я по бузата той. — А аз те считах за най-добрия си приятел.

— Ето, виждаш ли? — засмя се Блис. — Кое друго момче ще избере момиче за свой най-добър приятел?

— Може би си права и наистина съм бил влюбен в теб — призна Джейк. Видя как очите й се притварят от удоволствие, но не успя да разбере дали това се дължи на милувката или на думите му. Всъщност има ли значение? — Или просто съм бил луд…

Очите й рязко се отвориха и сега беше негов ред да се разсмее.

— Радвам се, че не ми се сърдиш — промълви Блис.

— Защо трябва да ти се сърдя? — сви рамене той и слезе от дивана.

— Защото преди година се върнах в живота ти, но като агент на баща ти… Защото ми беше забранено да споделям с теб много неща, включително и тайната на Вътрешния кръг…

Изключително привлекателните медно кафяви очи на Джейк потъмняха, в центъра им се появи оловен оттенък.

— Чрез теб баща ти е искал отново да ме приобщи към семейството си — промълви той. — Благодарение на теб открих брат си Ничиреншу, открих Ши Зи-лин — родния си баща… Благодарение на теб станах част от „юн-хюн“, тайното общество на шепа избраници, които след време ще контролират цяла Азия…

— Но ти си много повече от всичко това, скъпи — пламенно прошепна Блис. — Ти си Джуан, бъдещият владетел на Китай! Баща ти те подготвя за нов лидер, скоро ще станеш най-могъщият човек в Източното полукълбо!

Джейк отмести поглед и тя прехапа устни. Какво става? Той се отдели от нея и зашляпа с боси крака по посока на банята. Вратата остана отворена и тя чу пускането на водата в тоалетната чиния. Подви колене и се загледа в сянката му, блокираща светлината на лампата в банята.

След няколко минути излезе изпод душа, очите му пронизаха красивото й лице и проникнаха дълбоко в душата й.

— Никой друг човек на света не може да стори това, което направи ти — промълви Джейк. — Ти беше на моя страна по време на тежките битки с шпиони и убийци, тази нощ за пореден път доказа пълната си привързаност към мен. Дори смъртната опасност не може да те спре…

— Бях добре подготвена от баща си — простичко отвърна Блис. Но мислите й бяха далеч, неволно претегляйки промяната у него, настъпила след появата на Ши Зи-лин в Хонконг. Изведнъж стана някак по-властен и по-сдържан в отношенията си с хората, а най-вече с нея. Дали едното не беше свързано с другото? Искрено се надяваше да не е така.

Джейк беше на крачка от нея и тя неволно се подчини на магнетизма му. Беше силен и топъл като слънчев лъч в горещ летен ден.

— Борбата едва започва — тихо промълви той. — Борба в мащаби, които ние все още не можем да си представим. Ще ни трябват много сили, за да я приключим с успех…

Думите му се търкаляха като воденични камъни, сърцето на Блис неволно ускори ритъма си.

— Какво има, Джейк? — разтревожено го погледна тя. — Какво ми спестяваш?

Той изведнъж се усмихна, пристъпи крачка напред и впи у стаи в нейните.

— Нищо — прошепна, после отново започна да я целува. — Спомена баща си и това ми напомня, че още днес трябва да се срещна с Тцун-Трите клетви…

— Кого по-точно искаш да видиш? — изгледа го продължително Блис. — Един от тайпаните на Вътрешния кръг или просто баща ми?

Нещо има, въздъхна в себе си тя. Нещо, което кара Джейк да потръпва от вътрешно напрежение. Какво ли е то? Има ли нещо общо с наскоро погребаните му близки? Съзнанието й бе пронизано от ослепителната светкавица на прозрението. Има нещо друго… Нещо, което дори той не е в състояние да усети. Тръпка на страх прониза гърдите й. Ако Джейк не е на вълната на обичайната си чувствителност, последиците положително ще бъдат катастрофални! Той трябва да бъде напълно концентриран, за да успее да формулира личната си стратегия в рамките на Вътрешния кръг, а също така и за да разгадае тактиката на враговете си. Ако неговото „ки“ не е на висота, решенията му ще се окажат погрешни…

— Искам да видя Тцун-Трите клетви, при това насаме — натъртено рече Джейк. — Ще ми уредиш ли среща за три следобед?

— Разбира се — кимна Блис. Наричаше Тцун свой баща просто защото беше отгледана от него. Родният си баща изобщо не познаваше, а майка си помнеше смътно, като стара и отдавна непоглеждана фотография. — Не забравяй за извънредната среща при Андрю Сойър, насрочена за дванадесет — предупреди го тя. — На нея положително ще присъстват всички тайпани…

Джейк само кимна с глава.

— За какво ли е всичко това? — любопитно го изгледа тя. — По телефона Андрю ми се стори доста развълнуван.

— Андрю винаги с развълнуван — небрежно отвърна Джейк.

Тя отвори уста да му предложи услугите си, но той вече й обръщаше гръб. Остана с чувството, че Джейк е на километри от нея и топлия им интимен свят. Без съмнение умът му беше изцяло ангажиран от предстоящата среща с Ши Зи-лин — великия Владетел и негов роден баща…

Преди Хенри Ундерман, Джейк имаше и истински осиновители — семейство Соломон и Рут Мейрък, еврейски бежанци в Шанхай. Те приютиха болната и уплашена Атена, а след смъртта й поеха грижите за невръстното момче.

Ши Зи-лин — истинският баща на Джейк, напуснал семейството си, за да се присъедини към революционната армия на Мао. Това било трудно решение за него, но любовта му към родината се оказала по-силна от всичко.

В продължение на дълги години помагал на Мао да укрепи своята власт, оцелявайки въпреки кървавите събития, които съпътствали утвърждаването на комунистическата система в Китай. Минал през всичко — развенчаването на култа към Мао, Бандата на четиримата, Културната революция… Винаги се държал в сянка и това го спасило от неизбежните чистки, които съпътствали всяка промяна на официалната политика.

Това съвсем не означавало, че Зи-лин няма врагове. Последният от дългата им редица бил Ву Айпинг — ръководител на групичка реакционно настроени министри и висши държавни служители, които били яростни противници на идеите на Зи-лин за изграждане на модерна икономика в страната.

Но бащата на Джейк надхитрил и него, както всички останали. В резултат, хората, управляващи Китай, възприели неговия начин на мислене. А той, болен и стар, предприел дългото пътуване на юг, за да се срещне със синовете си — Джейк и Ничиреншу, детето, което родила любовницата му.

За съжаление на тази среща се проля кръв и единият от синовете му загина. Двамата влязоха в смъртен бой на верандата на една вила, сгушена високо над красивия полумесец на Рипалс Бей. Открил, че баща му е действал и като негов резидент, Ничиреншу се нахвърли върху Зи-лин. Джейк скочи да го защити и уби брат си. Някой би казал, че двамата си били само наполовина братя, но каква е всъщност разликата? В жилите им течеше една и съща кръв — тази на Ши Зи-лин… Никой от тях не подозираше за това до самия край. През целия си съзнателен живот се бяха борили едни срещу друг, нанасяйки си тежки душевни и физически рани. Ничиреншу беше отговорен за смъртта на дъщерята на Джейк, станала три и половина години преди фаталната им среща. Като член на дълбоко засекретената американска разузнавателна организация, известна под името Агенцията, Джейк правеше всичко възможно да открие и унищожи Ничиреншу. Постепенно разбра, че той не е професионален убиец единак, а агент на съветското разузнаване, действащ под прекия контрол на генерал Даниела Воркута — директор на КВР, опасния външно разузнавателен отдел на КГБ. А по-късно откри и друго — на практика Ничиреншу е двоен агент и действа за комунистическото правителство в Пекин, под прякото ръководство на Зи-лин — родния му баща…

Всичко това беше част от сложния план на Зи-лин, известен под името „рен“ — „реколтата“… За успешната му реализация старият политик се беше оградил с доверени хора, съставляващи „юн-хюн“ — Вътрешния кръг. Сред тях бяха най-влиятелните тайпани на Хонконг, а също така и главатарите на трите най-могъщи триади — тайните престъпни организации, пуснали пипала из цяла Югоизточна Азия.

Кой беше човекът, издигнат за ръководител на тази могъща организация? Джейк Мейрък или Джейк Ши — което повече ви харесва. Тайпанът на всички тайпани, най-могъщата личност на целия континент. Личност, получила прозвището Джуан…

Събрал се с баща си след дълги години на раздяла, Джейк изпитваше непреодолимото желание да бъде до него, да го пази и закриля. Разговаряха по цели дни и нощи, издръжливостта на Джейк беше далеч по-голяма от тази, което си беше представял Зи-лин.

Често отиваха на плажа, навиваха крачолите на панталоните си и сядаха на влажния пясък срещу прибоя. Разговаряха с часове, дори гладът не беше в състояние да ги спре. Хапваха по някой сандвич направо там, дори не усещаха вкуса на храната, която им носеха. Не забелязваха хората на триадите, изпратени да ги охраняват. Разхождаха се по плажа, усмихваха се на дечицата, клатещи се като патета към тъй желаната вода, но едновременно с това зорко следяха всяко ново лице, появило се наоколо. Потънали в разговор, бащата и синът бяха слепци глухи за всичко.

Днес във въздуха се усещаха остатъци от мъгла, сякаш нощта отказваше да отстъпи мястото си на топлото слънце.

— Време е да се залавяш за работа, Джуан…

Зи-лин седеше като дете, с протегнати напред крака. Беше свалил шината от дясното си бедро, но подутите от артрит пръсти постоянно го разтъркваха.

— До определен етап приказките носят полза — добави той. — Но след това идва ред на действието.

Времето беше топло, но мършавите рамене на Зи-лин бяха покритие тънко одеяло. Крачолите на широкия памучен панталон бяха навити до коленете, на места платът тъмнееше от водните пръски.

— Джуанът е тайпан на всички тайпани в Хонконг. Той е главният дракон на Вътрешния кръг. След време ще ръководи бизнеса в цяла Азия, чрез него Пекин ще осъществява своите сделки, а китайската общност в Индонезия ще капитализира печалбите си. Пак той ще канализира търговските операции на британците, а и на всички останали — американци, японци, тайландци и малайци…

Очите на стареца бяха насочени към точката, в която морето в небето се сливаха в огнено петно.

— Това е последната фаза на моя „рен“ — събирането на реколтата. Петдесет години мечтая да видя един обединен в силен Китай. Вече ти разказах как стигнах до идеята да подкрепя комунистическата власт. Май, първата ми жена, беше близък помощник и съратник на Сун Ят-сен, създателя на Гуоминдан. Срещнахме се в Шанхай, по време на учредителния конгрес на ККП.

— Вече знаеш за детството ми, за дългите часове в прекрасните градини на Сучоу. Там се срещах и разговарях с мъдрия Джиан, моя духовен баща. От него научих, че най-важното нещо в живота е илюзията. Градината му изглеждаше така естествена, сякаш всичко в нея — дръвчета и храсти, камъни и цветя — е било сътворено от природата преди стотици години… Измина доста време, преди да разбера, че всичко е подредено според неговите виждания, че хармонията е плод на една велика илюзия…

— Можеш да си представиш как съм се почувствал, когато Джианът най-сетне реши да сподели с мен тайните на градината си. Оказа се, че любимото ми хълмче е издигнато нарочно, за успокоение на посетителя. Камъните са били пренесени от коритото на близкото поточе, а всяко дръвче е било посадено на точно определено място. Най-много се слисах от цветните лехи, пръснати съвършено естествено сред тревата. Оказа се, че ги е пренесъл там само преди три седмици… Но общото впечатление беше великолепно, хармонията — пълна. Бях напълно убеден, че това кътче е било създадено от ръката на Буда, дори през ум не ми минаваше, че може да бъде плод на човешкото въображение…

— Но на практика се оказа точно така. Видях го с очите си и бавно осъзнах, че аз също съм част от тази съвършена хармония.

— Не забравих този факт през годините на своето съзряване. После родителите ми се преместиха в Шанхай, а мен записаха в колеж. Вече бях убеден, че илюзията на Джиана ще ми бъде от полза в живота. По това време бях доста добър играч на „уей ки“, повечето от победите си на дървената дъска постигах именно чрез притворството и употребата на илюзия.

— В онези години всички говореха заедно, Джейк… Как да прогоним „чуждестранните дяволи“ от родния ни край. Настанили се стабилно в южната част на страната, те изсмукваха богатствата ни, експлоатираха братята ни…

Китай беше слаба и разпокъсана страна, воюваща сама със себе си. Как би могла да се защити от коварните „чуждестранни дяволи“? Това беше въпросът, около която ос въртяха най-разгорещените спорове. Аз не вземах участие в тях, само седях и слушах. Бавно стигнах до убеждението, че само по един начин можем да надхитрим умните чужденци — чрез илюзията. Да им дадем това, което си въобразяват, че искат, а след това да ги използваме. Точно по начина, по който те използваха нас… Трябваше да направим така, че да впрегнем способностите им в полза на Китай.

— Но първата ни задача беше обединението на Китай. Все още нямах ясна идея как да стане това, как да сплотим сдай бедна и разпокъсана от междуособици страна…

— После отидох на онзи конгрес в Шанхай и се запознах с идеите на комунизма. Веднага разбрах, че съм открил начина за умиротворяването на Китай.

— Това беше първата фаза на моя „рен“, Джейк… Сеитбата, чиито плодове се наложи да чакам цели петдесет години. За тази цел обаче трябваше да напусна Шанхай. Да напусна Атена и теб… Нямах друг избор. Китай беше на първо място. И досега е така…

— Днес най-сетне навлизаме във финалната фаза. Ти ще бъдеш проводникът, през който ще тече азиатската мощ. А Китай ще бъде обединена и силна страна не като унищожи Хонконг — нещо, което много хора в Пекин все още желаят повече от всичко на света, а като се възползва по най-добрия начин от предимствата на „чуждестранния дявол“, намерили място в Кралската колония: свободна търговия, отворени пазари, изгодни условия за западните инвестиции. По този начин ще получим всичко, от което толкова силно се нуждаем — модерна промишленост, достъп до най-съвременни електронни технологии. При това, без да се унижаваме, без да губим достойнство…

— Китай ще процъфтява и просперира под невидимата мрежа на Вътрешния кръг…

— Съдбата е решила ти да видиш плодовете на моите петдесетгодишни усилия. С течение на годините комунизмът ще се стопи и изчезне. Той изпълни, своето предназначение — пробуди гигантската страна и я тласна напред. Но днес вече започва да спъва развитието й. Заети с утвърждаването на политически доктрини, ние не забелязахме как светът премина в следващото хилядолетие. Не се ли присъединим към него, всичко ще рухне. Китай ще остане беден и разпокъсан, а заплахата да попадне под руско влияние ще бъде съвсем реална. Вече десетилетия наред Москва търси начини да се намеси в нашия живот и да контролира нашето бъдеще…

Зи-лин се размърда, лицето му за миг се разкриви от болка.

— Още от самото начало знаех, че не мога да отида отвъд нивото на Джиан, Джейк… Но поставих началото, животът ми не мина напразно. Особено сега, когато успях да открия теб. Аз съм Създателят и Владетелят, а ти ще си Джуан — Изпълнителят и Наследникът… През твоите ръце ще тече пълноводният поток на бизнеса в Азия. Честно признавам, че не бих могъл да контролирам всички нови сили, които без съмнение ще влязат в играта. Имам предвид не само Континентален Китай и Хонконг, но и фирмите от Банкок, Сингапур, Манила, Куала Лумпур, Ню Делхи, Токио и Осака… Всички желаещи да си отрежат от тортата… Част от първоначалните контакти вече са установени, друга част ще установиш ти. Това е главната задача на Джуан, който освен това трябва да държи под око и многобройните си врагове…

Джонка с платно в бананов цвят напусна залива и се насочи към откритото море. Зад кърмата й се проточи пенеста диря.

Зи-лин протегна ръка и Джейк извади малка статуетка от кехлибар. Тя изобразяваше две митични създания, вкопчени в смъртен бой. Личеше, че някога е била разсечена на четири части, но сега те бяха здраво свързани с рамка от злато.

— Вече не е достатъчно да кроим планове за използването на властта, която притежаваме — промълви старецът и бавно обърна статуетката върху дланта си. — Никакви планове няма да ни помогнат, ако позволим разпадането на „юн-хюн“, Вътрешния кръг. А връзките между участниците в него може би ще се окажат по-крехки от това, което очакваме… Вярно е, че драконите на триадите и тайпаните са здраво обвързани от това „фу“, което на практика е императорски печат от чист кехлибар и чиито четири части се намираха у теб, Ничиреншу, Блис и Андрю Сойър.

Вдигна статуетката срещу светлината и митичните животни сякаш оживяха.

— Но никога не трябва да забравяме какво изобразява „фу“ — епичната битка между дракона и тигъра за господство над света. Именно за подобно господство говорим, когато определяме основните задачи на „юн-хюн“. Първо — да се защити новият възстановен Китай от неговите врагове — Русия, Англия и САЩ, и от онези в Пекин, които определено смятат, че комунизмът няма да отмре. Второ — да се обединят Хонконг и Континентален Китай, като постепенно се обхванат Япония, Малайзия, Индонезия, Тайланд и Филипините. Така, единен и могъщ, Китай смело ще прекрачи в двадесет и първия век.

Не трябва да допуснем разединение. Сега сме сплотени, Тцун-Трите клетви и ТИ. Чуй са мои братя, а Андрю Сойър е с нас благодарение на огромното му задължение към мен. Преди години му направих важна услуга, без мен щеше да е свършен. Триадите също са на наша страна.

Но положението е нестабилно, особено що се отнася до драконите на Триадите. Рано или късно между тях ще избухне съперничество, всеки ще се стреми към по-голямо влияние във вътрешния кръг. Същевременно не можем да разчитаме на финансова подкрепа от тях, очакванията ни са насочени към по-други неща. Не можем да променим това съотношение на нещата, просто такава е съдбата ни и ще трябва да й се подчиним.

— Никога не трябва да забравяме, че имаме могъщи врагове във всички страни на света. Никога не трябва да пренебрегваме усилията им за унищожение на „юн-хюн“. Защото, ако им позволим това, Хонконг ще се превърне в кърваво бойно поле. Всеки ще иска част от златната река, която тече през този град. Търговията ще спре, реката ще пресъхне. Нещата ще опрат до военна сила и тогава Китай отново ще потъне в средновековното блато, от което едва е започнал да се измъква. Допуснем ли разединение, ние ще бъдем слаби и безсилни срещу врага. Ето защо ти не трябва да допускаш това. Ти си Джуан, без твоето могъщество и опит Китай няма да осъществи прехода си към модерния свят, никога няма да се издигне до нивото на водеща световна сила. Без теб и хората от Вътрешния кръг ние ще бъдем обречени на мизерия и бедност.

Зи-лин бавно отмести поглед от ярко оранжевия диск на слънцето. Очите му блестяха като звезди. Всеки друг на негово място отдавна би се предал на коварната болест, би търсил начин да облекчи ужасните болки. Но той беше човек от друго тесто. Беше един от малцината на този свят, които съумяват да отделят силния си дух от разлагащото се тяло, да изключат нервните възли, които пренасят болката…

— Враговете ни са известни, татко — промълви Джейк. — В Русия това с генерал Воркута, която иска да постави Вътрешния кръг под свой контрол, а после да завладее и цял Хонконг. Но ние държим под око сър Джон Блустоун, главния агент на КГБ за Азия, макар той да не подозира нищо. Оставихме го там, където е — тайпан на „Файв стар пасифик“, защото така най-лесно можем да го контролираме.

Между другото, агентите на Джейк вече биха тревога. Действащи по цялата територия на Хонконг, те веднага докладваха за странния прием на борда на яхтата на Блустоун — 40-метровата „Тайрем“, състоял се в края на изтеклата седмица. В списъка на поканените фигурираха имената на четирима от най-влиятелните тайпани и това беше достатъчен повод за тревога. Джейк не си направи труда да проучи останалите гости, този факт му стигаше. Четирима от най-известните търговци на Хонконг в компанията на Блустоун за продължителен период от време — това наистина беше един дълбоко обезпокоителен факт.

Може би нямаше нищо сериозно, може би Блустоун даваше поредния от блестящите приеми, с които беше широко известен в Колонията. Но в главата на Джейк звънна предупредителна камбанка и той й се довери. Нещо ставаше… Напомни си да вербува някой от екипажа на „Тайрем“. Колкото по-скоро направи това, толкова по-добре.

— Забравяш неизвестния шпионин, който е информирал Химера за парчето от „фу“ в твое владение — напомни му Зи-лин. — На всяка цена трябва да го откриеш и унищожиш! Вече понесохме тежки загуби от дейността му. Умря Мариана, последва я Ничиреншу… Трябва да си разчистим сметките с него!

— Законспириран е твърде дълбоко, татко — въздъхна Джейк, а мислите му продължаваха да се въртят около приема на борда на „Тайрем“. — Страхувам се, че доста ще се потрудим, преди да го изровим от дупката му…

— Времето е единствената стока, която не ни достига, Джейк.

— Нима искаш да разкъсам Вътрешния кръг?

— Съвсем не — поклати глава възрастният Джиан. — Вътрешният кръг е най-важното нещо на света. Разбием ли го, животът ми губи смисъл. Всичко ще бъде напразно — болките и страданията, смъртта на толкова много хора!… Единствено „юн-хюн“ е в състояние да пази Китай от външни и вътрешни врагове. Но този шпионин е опитен и демонстрира способността си да ни наранява по един наистина забележителен начин!

Протегна ръка и хвана китката на сина си. Рядко правеше подобни жестове, това беше сигурен признак на дълбокото вълнение в душата му.

— Сега ти си Джуан. Ще постъпиш така, както намериш за добре. Зная, че няма да ме разочароваш, каквото и да се случи… Трябва да запазиш „юн-хюн“ на всяка цена. Ще повторя: На всяка цена! А това означава да бъдеш безкомпромисен не само с враговете, но и със съюзниците си. Не сториш ли това, ще се провалиш като Джуан. А моят петдесетгодишен „рен“ ще отиде по дяволите!

— Погледни съвременната ни история. Дрязгите помежду ни позволиха на „чуждестранните дяволи“ да ни окупират, а упоритото ни пренебрежение към достиженията на световната култура ни постави под пълна икономическа зависимост. Китай се превърна в нация на стотици милиони бедни кулита, отровени от комунистическа пропаганда.

— Комунизмът вече изигра своята роля. А министрите в Пекин, които все още се придържат към догмите му, правят това не от привързаност към идеологията, а по простата причина, че са на власт благодарение на тези догми. Комунизмът вече е безполезен за Китай, защото спъва прогреса. Моята идея през всичките тези години беше да използваме Хонконг като меч, с чиято помощ да се отърсим от закостенелите комунистически догми, при това без да губим нищо от своето достойнство и чувство за чест. Защото никой в Пекин не би дръзнал да отхвърли комунизма ей така, изведнъж и изцяло. Това би означавало да плюем на една идеология, към която сме се придържали в продължение на десетилетия.

Същността на моя „рен“ е да помогнем на Китай да се спаси от себе си. — Старецът бавно поклати глава: — Ключът към спасението е Хонконг. Не само за Китай, но и за цяла Азия. За нещастие това осъзнават и нашите врагове.

Въздъхна, главата му изведнъж клюмна на гърдите.

— Татко, какво ти е? — разтревожено попита Джейк. Старият Джиан изведнъж му се стори смъртно уморен, на прага на припадъка. Лицето му потъмня като обедно небе, лишено от топлината на слънчевите лъчи. Стомахът на Джейк болезнено се присви: — Боли ли те нещо, татко?

Старецът леко поклати глава. Държеше се така, сякаш всеки миг щеше да се разпадне.

— Болката ми няма нищо общо с болестта — глухо промълви той и уморено затвори очи. Настъпи продължително мълчание. Чайките крещяха над главите им, загрижени за ежедневната си храна. Ниско над водата се стелеше тънка мъгла, ефимерна като драконов дъх. Джейк усети ужаса, който надничаше иззад нея.

— Има едно нещо, което не смеех да споделя дори с теб — промълви най-сетне Зи-лин. — Но сега усещам, че вече нямам друг избор… — дланта му се сви в юмрук около кехлибарената фигурка, кокалчетата побеляха от напрежение. — Става въпрос за „Кам Сан“ — една тема, която старателно отбягвахме…

— Нашият основен коз — кимна Джейк. — Нали каза, че при определени обстоятелства именно „Кам Сан“ може да спаси Китай?

Тялото на стария Джиан се разтърси като от пристъп на треска.

— „Кам Сан“ винаги е бил нож с две остриета — промълви той. — Знаехме това още преди да започнем строителството. Обекти от този мащаб винаги носят в себе си елемент на разруха. Но времената бяха такива, че ние бяхме принудени да поемем всички рискове. Имахме нужда от средство за възпиране… — въздухът излетя от гърдите му с тихо свистене. — Но сега нещата не стоят така…

Отново настъпи тишина, нарушавана единствено от плясъка на вълните.

— Какво е станало в „Кам Сан“, татко? — попита най-сетне Джейк. — Не позна гласа си, кръвта блъскаше като луда в ушите му.

Зи-лин насочи поглед по посока на малките като точици джонки, които бързаха към брега, очевидно приключили с дневния риболов.

— Научният екип там направи едно важно откритие — тихо промълви той. — Не само важно, но и ужасно по своите последици. Станало е случайно, по време на опити със съвсем друга цел… — главата му се завъртя, пламтящият му поглед опари лицето на Джейк. — Но това откритие заплашва да наруши равновесието на силите. Не само тук, но и в целия свят… „Кам Сан“ се изпълни с огромна, бих казал безгранична разрушителна сила. Толкова огромна, че трябва да направиш всичко възможно, за да я задържиш под контрол. Без съмнение разумните хора не биха се възползвали от нея, независимо към коя нация принадлежат и на кого служат. Но има и други… — Тялото му се разтърси от нова тръпка, лицето му потъмня, очите му отново се насочиха към безбрежната водна шир. — Руснаците биха дали мило и драго, за да се доберат до тайната на „Кам Сан“. Американците и англичаните — също… А единствен пазител на тази ужасна тайна си ти, Джейк…

Кехлибарената статуетка отново премина в дланта на Джейк.

— Хладна е — отбеляза старецът — Въпреки близостта на телата ни… Кехлибарът остава винаги хладен, за разлика от хората… Те лесно се нажежават, особено когато са замесени страстите… Това е урок, който никога не трябва да забравяш…

Ръката му покри дланта на Джейк, статуетката остана между тях.

— Има една стара поговорка, синко — глухо промълви той. — По-стара дори от Тао…

В планината е мрачно и студено, но без тези неудобства не може да съществува нищо…

Краката му бавно се раздвижиха по мокрия пясък.

— Ето къде се намираш в момента, Джейк. В планината. Скоро ще почувстваш мрака и студа. Не им ли вдъхнеш смисъл и съдържание, с теб ще бъде свършено. До края на дните си ще изпитваш само страх и нищо друго…

Джейк усети пясъка под краката си, соления ветрец по бузите си. Някъде отдалеч до слуха му достигна весел детски смях, накъсан от възбуден кучешки лай. В ръката му тежеше свещеното „фу“, хладно и сякаш изпълнено със скрита символика. Татко, понечи да каже той. Какво ще стане с мен, когато усвоя урока ти? Дали ще стана всемогъщ властелин, или просто ще престана да бъда човек?

Но устата му остана затворена. Предпочиташе да седи върху топлия пясък и да се наслаждава на близостта си с Джиан — великия Владетел и Творец… Мълчеше и чакаше. Баща му сам щеше да разкрие тайната на „Кам Сан“, а от разказа му Джейк щеше да разбере защо светът е станал опасно място за живеене…

Джин Канже се намираше в Кианмен, южно от централния пекински площад „Тянънмън“. Тесните улички бяха задръстени от подвижни сергии и малки магазинчета за хранителни стоки. Беше облечен в дълъг сив тренчкот с коланче и еполети, това го правеше по-висок и по-слаб, отколкото беше в действителност.

Зад гърба му остана главната улица с рояците велосипедисти, които се движеха като призраци по мокрия асфалт. Въздухът тежеше от миризмата на сажди.

Джин забеляза широкоплещестия мъж пред вратата на едно магазинче за килими и без колебание се насочи натам.

— Добро утро, другарю — любезно поздрави тон. — Как е Лизи, нашето опасно котенце?

Полковник Ху засмука въздух през стиснатите си зъби.

— Нашата Лизи както винаги е добре — отвърна той, с мъка прикривайки неприятното чувство, което неизбежно го обземаше в присъствието на Джин. То може би се дължеше на собствената му незабележимост, особено когато се изправеше редом с този необичайно елегантен за китайските представи мъж.

— Добре ли мина мисията, която засяга момичето? — попита Джин и започна да си пробива път сред множеството по тесния тротоар. Той никога не стоеше на едно място.

— Без усложнения — отвърна полковникът, но Джин долови особената нотка в гласа му и веднага застана нащрек. — Предложената от вас тактика се оказа правилна. Те са свикнали да се навъртат около реките, просто по силата на дългогодишна традиция… Открихме Чен и момичето в подножието на планината, и двамата спяха… — Полковник Ху въздъхна и намръщено добави: — Въпреки това загубих двама от хората си, а трети е в дълбока кома… Тези типове наистина си ги бива…

Джин Канже се запита дали не долови нотка на респект в гласа на събеседника си, който мрачно поклати глава и продължи:

— Взехме всички предпазни мерки, но това не им попречи да ни открият и да предприемат вихрена контраатака.

— Жалко за придружителя й — промърмори Джин. — Много бих искал да го подложа на един хубавичък разпит…

— Чен ли? — попита полковник Ху и отново сви рамене: — Загина като достоен боец. Един куршум го прониза право в сърцето.

— Достоен боец! — изсумтя Джин. — Какъв е този романтичен ореол? В смъртта няма романтика!

Полковникът не отвърна нищо. Стигнаха до пресечката и свиха надясно, по посока на гарата. Край тях се точеха схлупени магазинчета, в повечето от които все още се продаваха традиционните китайски лечебни билки. Тук-там върху прашните рафтове можеха да се открият стъклени буркани със стрити на прах еленови рога, тигрови зъби, коренчета женшен и най-различни сушени гъби.

Джин Канже кимна с глава и смени темата:

— В крайна сметка ние се интересуваме от момичето. Трябва да благодарим на Ву Айпинг, тъй като без него едва ли бихме я търсили сред членовете на триадата „Стоманен тигър“. Патологичният му интерес към хората с фамилия Ши го накарал да открие свърталището на момичето и да го идентифицира. Малко преди да умре, той споделил разкритията си с Хуайшан Хан — един от малкото му верни приятели…

— Той ли ни заведе при момичето?

— Да — отвърна Джин Канже и замислено поклати глава: — Скоро тя ще стане основен обект на вашите експерименти…

— Това, което искате да й сторя, лесно би могло да я превърне в съвсем друг човек — предпазливо отбеляза полковник Ху.

Точно така, въздъхна в себе си Джин Канже. Тя е митично създание. Веднъж зърнали лицето й, мъжете се превръщат в покорни роби. Закова се на място и извърна глава към полковника.

— Искам да бъда пределно откровен с вас. Операцията е толкова деликатна, че никой от нас не може да си позволи каквато и да било неяснота! — замълча, очите му дълбаеха лицето на другия.

Така изтече цяла минута, после полковите Ху бавно кимна с глава.

— Разбирам.

За пръв път си даде сметка за естеството на неудобството, което изпитваше в присъствието на този мъж. Аз се страхувам от него, констатира с известна изненада той. Джин Канже прекрасно знае колко съблазнително е това котенце и може би вече подозира, че и аз — неговият ловец, вече съм на път да се превърна в роб… Но нима наистина е така? Ху изпита дълбока тревога от факта, че няма отговор на този въпрос.

— Отлично, другарю полковник — усмихна се Джин. — Ноктите на котенцето все още са малки, но това съвсем не го прави безопасно. Напротив. То е извънредно опасно! — рязко възобнови разходката си и полковник Ху се принуди да подтичва, за да го догони.

— Имате право — промърмори той. Но не зная дали наистина си давате сметка колко опасна съм я направил…

Джин Канже рязко извърна глава, очите му енергично проблеснаха.

— Я ми кажете, другарю полковник, познавате ли морето? — попита той.

— Не — объркано поклати глава полковник Ху. — Честно казано, аз мразя морето, защото съм сигурен, че ще страдам от морска болест…

— Ясно — усмихна се Джин Канже. — Това май ще се окаже истинска епидемия за моите сънародници… Но ще ви помоля да запомните един морски термин, тъй като той ще ви бъде от полза при контактите с нашето малко котенце Лизи… Тя прилича на прекрасна шхуна, с която човек би стигнал дори на края на света… Но човек трябва да я държи плътно в посоката на вятъра, другарю полковник. Иначе рискува да се удави… — хвърли поглед на часовника си и вече с неутрален тон добави: — Закъснявам.

Полковник Ху отлично знаеше кога трябва да се оттегли. Дръпна се на крачка към стената и проследи с поглед отдалечаващия се Джин. След миг високата му фигура се разтопи и изчезна в тълпата пешеходци и колоездачи, която задръстваше тесните улички на Куйанмен.

Йън Макена получи куфарчето по време на акция в Стенли. Тълпа разгневени китайци атакуваше вратата на банката „Хонконг & Банкок тръст“, без да се интересува от официално обявеното работно време. Макена изпрати трима от хората си да изтласкат най-напористите клиенти отвъд временните бариери, който бяха издигнати на тротоара, в следващия миг дребен китаец без отличителни белези тикна куфарчето в ръцете му. Висок метър и деветдесет, Макена стърчеше отдалеч и не беше трудно да бъде разпознат.

В първия момент дори не разбра какво става. Беше зает да разкара по-далеч от себе си един особено разгневен клиент, който напираше с оголени зъби и дървен бастун в ръка. Грабна бастуна, вдигна го високо над главата си и го стовари върху озъбената физиономия. Звукът, който последва, го накара да въздъхне от наслада. Най-красивият звук на този свят!

Нападателят се просна на тротоара с окървавена глава и Макена се приготви да го прекрачи. В същия миг усети допълнителната тежест в свободната си ръка. Рязко изви глава и с един бърз поглед обхвана куфарчето и незабележимия китаец.

— Инспектор Макена, това е за вас — извика китаецът и се шмугна в тълпата.

— Хей! — извика Макена. — Почакай!

Но онзи вече беше изчезнал. Всички китайци, включително и подчинените му, го наричаха „Голямата локва пикня“, но това ставаше само когато бяха по-далеч и можеха да разговарят на родния си език. Макена беше австралиец с огненочервена коса, който разбираше кантонски и повечето от местните наречия, но акцентът му беше ужасен. Изкарал полицейска школа и няколко месеца стаж, той напусна Австралия и се пресели в Хонконг. Това стана преди десетина години. Произведен в ефрейтор от началника на полицията в Кралската колония, той започна да работи упорито и с хъс, издигайки се бавно по служебната стълбица. Днес вече беше капитан и това беше най-високото възможно стъпало в кариерата му.

Изправен очи в очи с врага, той притежаваше животинския инстинкт да скача направо на гушата му. От него се страхуваха всички — както началници, така и подчинени.

Но имаше и други, извън полицията, които никак не се страхуваха от Йън Макена. Един то тях беше Чудесният Сун — главатар на най-голямата кантонска триада в Хонконг, известна с обозначението 14К. Самият Сун носеше номер 489 — отличителен знак на върховната му власт. Не успя да сключи сделка с Макена и беше принуден да търси слабото му място. Откри го сравнително бързо и направи серия от снимки на австралиеца, ангажиран в компанията на 11-годишно момченце от китайски произход. Позите бяха толкова интимни, че публикацията на снимките би довела не само до моменталното уволнение на капитана, но и до предаването му на съдебната власт.

Това доведе до срещите му с Чудесния Сун, които се провеждаха два пъти седмично, в разрез с практиката на китайците. На тях Макена докладваше подробно за всички текущи дела в полицията. На първата от тях Чудесният Сун лично му връчи червен плик с професионално направени снимки и отношенията им бяха изяснени.

Австралиецът бързо схвана значението на този жест, тъй като червен плик в Хонконг получаваха победените в бизнеса съперници. Обикновено вътре имаше известна сума пари в брой, която позволяваше на изгубилия да се оттегли, като спаси поне част от достойнството си. Макена никога нямаше да забрави мига, в който Чудесният Сун сложи плика в ръцете му, веселия блясък в очите му. Защото главатарят на триадата се беше явил лично на уговорената среща, защото изчака отварянето на плика и открито се наслади на пълното безсилие на жертвата си. От това по-голямо унижение — здраве му кажи!

Изправил се встрани от полицаите, които разпръскваха последните възбудени нападатели, Макена неволно се запита какво ново унижение му е приготвил коварният 14К. Лицето му беше зачервено, но това едва ли се дължеше на усилията да се справи с тълпата.

Наду свирката си и полицаите започнаха да се оттеглят към микробуса, с който бяха пристигнали от участъка. После сведе очи към проснатия в краката му нещастник, от чиято глава продължаваше да тече кръв. Изплю се в лицето му, но веднага си даде сметка, че далеч повече му се иска да стори същото в лицето на Чудесния Сун.

Обърна се и тежко закрачи към полицейската кола. Един ден и това ще стане, успокояваше се той. Тогава ще гледам как неговото лице почервенява! Дано се провали в Пъкъла! Той и проклетата му триада!

Макена не отвори куфарчето, преди да се прибере в участъка. Не искаше да стори това в кабинета си, затова се насочи към мъжката тоалетна, воняща и отдавна непочиствана. Стъклото на малкото прозорче беше замазано с бяла боя, по перваза се търкаляха мъртви мухи. Няколко от все още живите им посестрими тъпо се блъскаха в боядисаното стъкло. В тясното помещение все пак проникваше достатъчно дневна светлина.

Макена затаи дъх и се ослуша. Жуженето на мухите се усили и сякаш заплашваше да пръсне главата му.

Някак внезапно се пренесе обратно в Австралия и се озова в Северните територии, в околностите на градчето Бундума, отвъд което започваше безкрайната равнина на пустинята Симпсън. Заедно с партньора си Дийк Джоунс преследваше трима аборигени, откраднали шест вола от близката ферма. Все още помнеше изражението върху лицето на Дийк, когато се изправиха с лице към безбрежните пясъци.

— Нататък без мен, приятел — беше промърморил Джоунс, а загорялото му лице видимо пребледня. — Да вървят по дяволите тези нещастници. И без това някъде там живи ще се опекат…

През януари пустинята Симпсън наистина прилича на разпалена пещ. Всеки, който дръзне да навлезе в нея, трябва да има добра защита от палещите лъчи на слънцето и огромни водни запаси.

— Това е тяхната територия — възрази Макена. — Ще заколят животните и ще пият кръвта им. Оставим ли ги, положително ще се измъкнат!

— Те гладуват, приятел… Откраднали са, за да не умрат.

— Но ще разберат, че са извършили престъпление само когато видят това — изръмжа Макена и измъкна тежкия магнум 357 от кобура си. Облиза устни и дръпна предпазителя. — Такава ни е работата, Дийки. Не я ли свършим, няма за какво да ни плащат…

— Трябва да ги върнем живи, Йън — разтревожено промърмори Джоунс. — Не забравяй това!

— Стига приказки, партньор — изръмжа Макена. — Давай да тръгваме!

Преследването продължи четиридесет и осем часа. В края на второто денонощие изкачиха едно пясъчно възвишение и в краката им се появиха аборигените, заедно с останалите живи волове. След толкова време в пустинята бяха изтощени и обезводнени, състоянието им едва ли предполагаше особена съпротива.

— Давай да ги пипнем — прошепна с напуканите си устни Дийк. Макена мълчаливо кимна и започна да се спуска по хълмчето, безшумно като пустинен койот.

Аборигените вдигнаха глави. Помежду им лежеше току-що заклан вол, от разпрания му корем капеше кръв.

Никои не каза нищо, тишината беше пълна. Аборигените не помръдваха, по лицата им нямаше страх, нито дори изненада.

— Е, добре — изправи се над тях Дийк, решил да прибегне до монолога, който Макена до болка познаваше. Може би затова реши да го изпревари. Извади магнума от кобура си и ги уби един по един с изстрели в главите. Телата им се люшнаха напред и се стовариха върху току-що закланото животно.

— Господи Исусе! — подскочи Джоунс. — Ти луд ли си?! Трябваше да ги върнем обратно и нищо повече! Да ги върнем живи!

— Слушай какво ще ти кажа — мрачно промърмори Макена, докато прибираше револвера, — вече два дни сме в тази воняща адска дупка! Те бяха трима, а ние — само двама. Колко още щяхме да издържим? Нима мислиш, че щяхме да изкараме трета безсънна нощ? На смени щяхме да ги пазим, нали? И какво щеше да стане тогава? Щяха да ни изчакат да заспим, за да се нахвърлят отгоре ни и да ни видят сметката, ето какво! Това е най-доброто разрешение, можеш да ми повярваш…

Останаха там през нощта, подкрепяйки се с месото и кръвта на заклания вол. Но мухите се появиха, надушили миризмата на смъртта. Беше странно, че в пустинята има мухи, но те бяха там. Кацаха по останките от вола и мъртвите аборигени, без да правят разлика между тях…

Чук-чук-чук… Този звук се появи някъде на разсъмване. Извърнал глава, Макена откри на какво се дължи той. Една муха се блъскаше в оцъкленото око на мъртвия абориген на крачка от него — сякаш то беше стъкло, което й препречваше пътя към свободата…

Чук-чук-чук… Чук-чук-чук… Опънатите нерви на Макена не издържаха. Скочи на крака и се приближи до трупа. Мухата продължаваше монотонната си дейност. Чук-чук-чук…

— Мамка ти! — изръмжа извън себе си Макена и тежкият му ботуш размаза мухата върху посивялото лице. Избърса подметката си в пясъка и бавно се обърна. Мъртвецът не може да усети нищо, следователно няма да му пука…

После се просна по гръб и заспа. Скоро почукването отново се появи, но този път беше безсилен да го прекрати. Събуди се от ярките лъчи на слънцето, които бързо нагряха тялото му. Отвори очи и видя Дийк Джоунс на крачка от себе си. Подвил крака, той замислено гледаше потното лице на Макена.

— Питах се как е възможно да спиш след всичко това… — прошепна партньорът му.

След завръщането им Джоунс помоли да бъде преместен и Макена не го видя повече. Но почукването остана дълбоко впито в съзнанието му.

Сега, на хиляди километри от Австралия и цели тринадесет години след онази случка, спомените връхлетяха в главата му с неотслабваща сила. Направи две бързи крачки напред, протегна ръка и размаза черната муха между палеца и показалеца си.

— Все едно, че си изстисквам пъпка — промърмори той и влезе в една от кабинките. Заключи вратата, седна на чинията и сложи куфарчето на коленете си.

За миг остана неподвижен, после измъкна цигара от джобчето на униформената риза. Запали и вдъхна дълбоко лютивия дим. Изпусна го, въздухът просвири. Като въздишка.

После щракна закопчалките и рязко вдигна капака. Затаи дъх, цигарата увисна в ъгъла на устата му.

— Господи Исусе! — ръцете му несъзнателно се заровиха в пачките банкноти. Три хиляди американски долара! Все още замаян, той отново се зае с броенето. Грешка нямаше.

После видя бележката. Беше прикрепена към вътрешната страна на капака. Протегна ръка и бавно я разтвори.

Възнаграждение за направените услуги.

Ако имате интерес към тази сума под формата на седмична надница, моля бъдете на Хеър Пин Бийч в два и половина сутринта. Спрете след втория светофар на три километра североизточно от Станли и тръгнете през плажа, направо към водата.

Бележката беше написана на машина, отпечатъци по нея очевидно нямаше.

Очите на Макена се преместиха върху съдържанието на куфарчето, сякаш привлечени от силен магнит. Тялото му потръпна, във въздишката му се промъкна нотка на нетърпение.

Роджър Донован се премести в кабинета на Алтъни Беридиън, убития наскоро директор на Агенцията. Взе със себе си само малката картина на Жорж Сьора, с която не се разделяше никога.

Беше му подарък, ценеше я повече от всичко на този свят. Два пъти дневно — на разсъмване и свечеряване, на пръв поглед безразборно разхвърляните бои изведнъж оживяваха и създаваха невероятни комбинации от цвят, а понякога дори и от форми…

Именно това магическо качество на Сьора караше Донован да се прехласва пред картините му. Художникът наистина твореше чудеса — нещо, което не можеше да се открие в ежедневието на Донован. Но Сьора беше магьосник, с негова помощ Донован се пренасяше в друг свят…

Сега навън беше мрачно, дъждът монотонно почукваше по перваза. Донован бавно обърна гръб на магическата картина, долови дискретното почукване и извика:

— Влез.

Тежката врата бавно се открехна. Между дебелите седем сантиметра махагонови панели имаше трисантиметров стоманен лист, който предпазваше собственика на кабинета от малко вероятно, но все пак възможно вражеско проникване. „Малко вероятно“, защото след смъртта на Хенри Ундерман лично провери изцяло подменената система за сигурност. А „все пак възможно“, защото на този свят все още съществуват хора като Джейк Мейрък…

На прага се появи източена фигура на младеж, облечен в широк пуловер от туид, вълнен панталон в шоколадов цвят и мокасини от мека кожа. Дългата, леко чуплива коса и високото чело го правеха да изглежда най-много на двадесет години, макар всъщност да беше навършил тридесет и една. Очите му бяха светли, а кожата на лицето му — загоряла и обветрена. Такъв тен имат хората, които през зимата карат ски, а през лятото не слизат от сърфа си.

— Сядай, Тони — махна към един от ниските столове Донован.

Тони Симбал прекоси разстоянието до стола с широка гъвкава походка. В нея имаше нещо от походката на Кари Грант, нещо, което неизменно привличаше вниманието на жените около него. Отпусна високата си фигура в креслото, преметна крак върху крак и сплете пръсти на коляното си.

— Как беше в Ню Йорк? — попита Донован.

— Гадно — промърмори Симбал. — По улиците има такива задръствания, че човек неволно прибягва до услугите на метрото… — на устните му се появи младежка усмивка. — Там пък ти трябва поне един магнум 357, за да останеш жив…

— Да разбирам ли, че всичко е минало гладко?

— Горе-долу. Оголвах зъби срещу туземците и това изглежда им стигаше, за да се държат на почетно разстояние.

Туземците! Донован се засмя, забравил за директорския авторитет. С Тони Симбал бяха състуденти, изкарали заедно от първия до последния курс в мелницата за млади таланти, наречена „Станфорд“. През цялото време спяха в една стая и бяха неразделни. Бащите им бяха близки приятели, единствени съперници за титлата шампион по шах в първенството за аматьори на Тихоокеанското крайбрежие. Тони постъпи в Агенцията неотдавна, след като Донован го убеди да напусне сравнително скромния си пост в Управлението за борба с наркотиците.

Това беше само част от пълната реорганизация на Агенцията, проведена след убийството на двамата й досегашни директори — Беридиън и Ундерман. Единственото условие, на което държеше Донован, беше просто и ясно — пълно, стопроцентово доверие. Пример за такова доверие беше именно Тони Симбал. В гимназията двамата бяха влюбени в едно и също момиче, което беше достатъчно отворено и кокетно, за да ги редува като кавалери на съботните увеселения. Осъзнали абсурдността на ситуацията, Тони и Роджър я притиснаха до стената и поискаха да направи избора си. Момичето, за пръв път сериозно и откровено, честно призна, че не може да стори това. Защото всеки от тях притежава качества, на които тя много държи. Това признание циментира приятелството им завинаги. Съперничеството им продължи, вече в академичния свят. Но на практика никой не държеше сметка за победите и пораженията си. Споделяха по един и същ начин триумфи и разочарования, никога не забравяха думите на онова момиче от гимназията. Отдавна бяха забравили името й, но споменът си остана вечно жив…

— В Чайнатаун няма туземци — промълви Донован. С тази дума наричаха всички цветнокожи, което пристъпват законите.

— Няма — съгласи се с лека въздишка Тони. — Само един много мъртъв бял мъж…

— Ужасно ли беше?

Високият мъж направи гримаса и се изправи. Беше от хората, които рядко се задържат на едно място. Пристъпи към стената и закова поглед в картината на Сьора.

— Приличаше на барбекю, забравено върху огъня — промърмори. — Лицето му беше изгоряло до костите… Ще повярваш ли, ако ти кажа, че Алън Тюн е бил изпечен от дракон?

— Моля?

— Китайците празнуваха Нова година според своя календар — промърмори Симбал, без да отделя очи от картината. — А Тюн имал задачата да прибере парите за три-четвърти тон чист опиум… Но го посрещнал един дракон, от устата му започнал да бълва огън и Тюн се опекъл…

Донован го гледаше с открито недоумение.

— Драконите са стара традиция при посрещането на китайската Нова година — усмихна се Симбал. — Глава от картон, отдолу човек. Но този път човекът е бил въоръжен с военна огнехвъргачка…

— Значи от него едва ли е останало нещо — въздъхна Донован.

— Малко — кимна Симбал. — Но нашите момчета го подложиха на зъбен тест. Всички пломби и мостове съвпадат. Човекът наистина е бил Алън Тюн.

— Копеле! — изръмжа Донован и се облегна в коженото кресло. — Много ми се иска сам да го бях запалил!

Прозорецът зад гърба му беше частично затъмнен от тъмносини алуминиеви щори. През процепите се виждаше Белият дом и част от великолепно поддържаната розова градина. Дъждът разваляше гледката и Симбал отмести очи от прозореца. Защо Донован е толкова ядосан на тоя Тюн, запита се той. Добре помнеше изключителното самообладание на приятеля си — дори в университета никой не можеше да разбере какво изпитва при провал на изпит или при раздяла с поредната приятелка. Симбал отдавна знаеше, че Донован съвсем не е безчувствен, но мрази да показва емоциите си. Сега обаче не беше така.

— Ти прекара две години в Югоизточна Азия в наблюдение на „Дикуи“ — промърмори след известно време Донован. На мандаринско наречие тази дума означава земя, планета и е съвсем подходяща за една организация с огромна власт и могъщество. — Не успя ли да получиш представа за случилото се?

Симбал продължаваше да изследва картината на Сьора.

— Това оригиналът ли е?

— Копие, за съжаление. Много бих искал да притежавам оригинала, но за тази цел трябва да се върна в Париж…

Симбал изсумтя и обърна гръб на картината. Навън се смрачаваше.

— Няма лесно обяснение, когато виждаш как един човек се превръща във въглен от някакъв дракон — промърмори той. — Но едно е ясно — става въпрос за открита демонстрация…

— Предупреждение?

— Без съмнение — кимна Симбал. — Но в каква посока? Тюн беше главният куриер на „Дикуи“ в Америка. Дали не си е облизвал пръстите? Дали някой не е поискал мястото му? Или става въпрос за лично отмъщение? Може би целта е отстраняването му направо от централата? — раменете му леко се повдигнаха: — В момента е невъзможно да дадем точен отговор…

Сивите очи на Донован внимателно наблюдаваха лицето на приятеля. Върху скрина в дъното тихо тиктакаше античен френски часовник. Минувачите зад прозореца започнаха да отварят чадърите си и да вдигат яки срещу вятъра.

— Не обичам думата „невъзможно“! — отсече Донован. — Какво е най-вероятното ти предположение?

Симбал отново се настани на стола, въздъхна и замълча. Тишината се нарушаваше от звънкото тиктакане на часовника.

— Поразрових се в компютъра — най-сетне промълви той, гласът му беше тих, но авторитетен. — Но ти знаеш какво е мнението ми за компютрите, Роджър. Те изплюват само това, което други хора са вкарали в тях. А федералните агенти са общо взето коне с капаци… Обучавани са да мислят за бюджета и останалите бюрократични елементи на системата, винаги имат едно наум за това, което вече се е случвало… Липсва им въображение и това сериозно се отразява на информацията, която залагат…

Донован преплете пръстите на ръцете си.

— Не ми казвай, че главата ти не е отхвърлила излишните подробности — промърмори той.

Симбал леко се усмихна.

— Малко или много, тук става въпрос за нюх — отвърна той. — И той ми нашепва, че „Дикуи“ няма нищо общо с тая работа. Доста дълго време вървях по следите на Тюн. Убеден съм, че позициите му в организацията бяха солидни, освен ако не е направил нещо много лошо, докато съм примигвал… На практика той е очаквал повишение, сигурен съм в това. Някой го е подготвял за далеч по-важни неща от снабдяването на Фан сити…

— Кой?

— Съжалявам, но не съм стигнал чак дотам — поклати глава Симбал.

— Тогава се опитай да стигнеш! — Симбал внимателно наблюдаваше главата на Донован, не можеше да се отърве от впечатлението, че я държи изправена с цената на върховни усилия. „Какво му става на Роджър, дявол да го вземе?“, отново се запита той. — Без оглед на средствата!

— На Шифър това няма да му хареса — разшириха се очите на Симбал. Имаше предвид офицера, който отговаряше за теоретичната подготовка на операциите. — Вече ми показа колко е недоволен от факта, че съм заминал за Ню Йорк, без да го предупредя. Тази сутрин за малко да ми отхапе ухото!

— Това вече е минало — отсече Донован.

— Какво искаш да кажеш?

— От този момент нататък отговаряш пряко пред мен. Ясно ли е?

Очите на Симбал избледняха като късче лед под ярките лъчи на слънцето.

— В Бирма срещнах една жена — промърмори той. — Всъщност девойка… Беше от племето Шан и притежаваше онази странна, почти полинезийска красота, която често се среща в тази страна…

— Беше необразована от наша гледна точка, но от пръв поглед отличаваше агентите на Управлението за борба с наркотиците, включително и мен… Баща й притежаваше огромно богатство, главно под формата на необработени диаманти. Но доколкото си спомням не се отказваше и от бизнеса с маково семе…

— В платата на Шан не съществува цивилизация, Роджър. Там има единствено живот и смърт, любов и омраза. Това откритие дълбоко ме разтърси. Разбрах, че именно заради този начин на живот съм отказал съблазнителното от всяка гледна точка шефско място в „Крей комгаотърс“… Място, за което биха дали мило и драго отличниците на випуска ни…

— Подозирам, че съвсем не съм цивилизован човек — приведе се напред Симбал и Донован неволно се загледа в мускулестите му ръце. — Не обичам правилата на цивилизацията, мразя да им се подчинявам. Затова „Крей“ не беше за мен, същото може да се каже и за Управлението с многобройните му устави и правилници… Не можеш да се изпикаеш, без да попълниш съответния формуляр… А аз мразя да попълвам формуляри.

— Мразиш и да докладваш на Шифър — отбеляза с лека усмивка Донован. — По времето на моите предшественици Агенцията се занимаваше предимно с ходовете на Москва. Това вероятно е било неизбежно, тъй като Антъни Беридиън е основал нашата организация при царуването на Джон Фицджералд Кенеди…

— Царуването? — вдигна вежди Симбал. — Що за характеристика на един обикновен президентски мандат?

— Мандатът на Кенеди не може да бъде наречен обикновен. Беридиън с часове ни говореше за онова време. Камелот… Любим израз на пресата, когато се говореше за управлението на Кенеди. Блестящите сто дни… — от гърдите на Донован се откърти тежка въздишка: — Лозунга… Всичко в Америка се подчинява на лозунги и рекламни припеви. Това е единственият начин да задържиш вниманието на обществеността. Иначе всеки ти обръща гръб и мисли само каква кола да си купи — „Тойота“ или „Субару“… Но ние с теб прекрасно знаем, че рекламата е един ненужен боклук…

Симбал замислено наблюдаваше това красиво русокосо дете-чудо, ярък представител на американския начин на живот, с което по една случайност беше станал близък приятел. „Кой би допуснал, че ще се срещнем тук, с удивление се запита той. В Станфорд бяхме просто две умни копелета, които с лекота възприемаха учебния материал, а през останалото време мислеха само за мадами… А сега? Превърнали сме се в истински неудачници!“

— Значи и двамата имаме нужда от промяна — промърмори той. — Трябва да се махнем…

— Да се махнем ли? Откъде?

— От цивилизацията, Роджър. Тя вони. Вече и ти си го разбрал, макар и по различен начин…

Донован се замисли, после вдигна глава:

— Говорех за Антъни Беридиън…

— И за Кенеди.

— Кенеди узакони Агенцията. Тя е изцяло рожба на Беридиън, но Кенеди й вдъхна живот. Агенцията е плод на параноята, Тони. През шестдесетте години светът се гърчеше на ръба на ядрената война. Живеехме с чувството, че руснаците са в съседната стая… Кубинската криза само подсили това чувство у нас.

— Както и да е… Важното беше, че Кенеди и Беридиън бяха близки приятели. Президентът знаеше какво означава власт и без колебание възприе идеите на Беридиън. Но с едно коварно условие — всеки следващ президент имаше правото да закрие Агенцията в рамките на първия месец от мандата си. Разбира се, със съответната мотивировка…

— Следователно Агенцията е лична отговорност на президента и точка. При нас не могат да си тикат носа разни любопитни сенатори, бюджетът ни е независим от решенията на Конгреса. Никой не знае с какво се занимаваме. Ние сме последният вълк-единак в историята на американското държавно управление. Искам никога да не забравяш този факт.

Донован сложи ръце върху масата и с въздишка продължи:

— Идеята да действаме главно срещу руснаците не беше моя, а на Беридиън. Но днес пред нас стоят далеч по-важни задачи. Именно заради тях те изтеглих от Управлението по наркотиците. Натрупал си огромен опит по отношение на „Дикуи“ и този опит е необходим тук, при нас…

— Доколкото зная, международният трафик на наркотици не е сред приоритетните задачи на Агенцията — отбеляза Симбал. — Това е проблем на Управлението по наркотиците и няма защо да ти обяснявам как здраво го е захапал Макс Тренъди, бившият ми шеф. Направо рак ще го хване, ако трябва да прехвърли на друга институция част от натрупаната информация…

— Това ме устройва напълно — отвърна Донован. — Тренъди може да разполага с всичкия кокаин и опиум, до който се докопат агентите му. Прав си, като казваш, че наркотиците не са обект на нашата дейност. Но проектът „Кам Сан“ е съвсем друга работа. Вече година и половина се опитвам да събера сведения за този секретен проект на Китай. Това беше главната причина да направя опит да назнача Джейк Мейрък отново при нас. Имам предчувствието, че той знае много неща за „Кам Сан“, особено след като разбрах, че баща му е тясно свързан с този проект… Предполагам, че Джейк знае всичко, което знае и старецът…

— Защо не го попиташ направо?

— Нещата са доста сложни… Джейк прояви изключителна лоялност по отношение на старото ръководство на Агенцията. А то го изхвърли. Оттогава насам имам чувството, че няма да ми каже дори колко е часът, ако това не му е изгодно…

Симбал стана и пристъпи към бюрото.

— Какво общо има „Кам Сан“ с изпепеляването на Алън Тюн? — попита той.

— Не зная — призна с въздишка Донован. — Може би нищо. Но далекоизточната ни мрежа изведнъж започна да дава сведения за подчертан интерес на „Дикуи“ към проекта, „Кам Сан“… Защо? Това е извън полето и на тяхната дейност, нали?

— Някой работил ли е по въпроса? — пожела да узнае Симбал.

— Пауърс и Чой.

— Не трябва ли да си поговоря с тях?

— Само ако имаш на разположение добър медиум — поклати глава Донован. — Те са на два метра под земята.

— Убити?

— Простреляни в очите, и двамата…

— Ръката на „Дикуи“…

Симбал се запита дали това не е причината за лошото настроение на Донован.

— Имам чувството, че нещо е започнало, Тони — изправи се Донован. — Започнало, а сетне е излязло от контрол… Убийството на Алън Тюн може да е началото на кървава баня в международен мащаб…

Симбал внимателно го наблюдаваше.

— А какво да кажа на Тренъди? — попита след известно време той.

— Използвай въображението си, за Бога! — нервно отвърна Донован. — Кажи му каквото искаш, само не и истината!

„Сойър плейс“ — единствената хонконгска улица, носеща името на американец, беше една от пресечките на Конът роуд сентрал. В средата й се издигаше внушителната резиденция Сойър билдинг, облицована в бели и сини гранитни блокове. Тя беше строена през 30-те години, когато луксозното строителство все още не беше толкова скъпо. Днес дори институция като Китайската банка беше принудена да поръча каменната облицовка на централата си в Канада, тъй като цената на квалифицирания труд в Хонконг се измерваше с астрономически цифри.

В сградата, издигаща се непосредствено зад Конът тауър и не по-малко луксозна от нея, бяха разположени офисите на множество търговски компании. Някога тук е била централата на „Матиас Кинг“ — една от най-старите и най-солидни фирми в Азия.

Говореше се, че новият тайпан на „Матиас Кинг“ — англичанин по рождение, бил убеден лично от кралицата да премести седалището на фирмата в Бермуда. Официално този ход беше предизвикан от по-големите данъчни облекчения на островната държава, но всички в Хонконг знаеха, че „Матиас Кинг“ се плаши от намесата на комунистически Китай в пазарната икономика на Колонията.

Китайската банка се нанесе временно в офисите на „Матиас Кинг“, тъй като ултрамодерният и небостъргач, строящ се по проект на известния архитект И. М. Пен, все още не беше завършен. Според Андрю Сойър тази сграда бе истински символ на промяната.

Косата на стария тайпан беше снежнобяла, през оределите кичури прозираше кожата на черепа. Той бавно обърна гръб на триметровите панорамни прозорци, от които се разкриваше спираща дъха гледка към Колуун, пристанището Виктория и неясните очертания на Континента.

„Сойър & синове“ беше една от малкото западни компании, успяла да запази име и просперитет през дългите години на своето съществуване в Хонконг. Основоположник на компанията беше Бартън Сойър, бащата на Андрю. Тогава седалището и се намирало в Шанхай и именно по това време беше сложено началото на тайното съдружие между Бартън Сойър и Ши Зи-лин. Фамилията Ши държеше значителна част от акциите на компанията, а в допълнение на това Зи-лин направи такава услуга на младия Андрю, че той му беше вечно задължен. Защото без неговата помощ Андрю никога не би станал тайпан на авторитетната компания и високият пост положително би преминал в ръцете на Чен Жу — доверения търговски директор на Бартън Сойър.

— Неприятностите ни започнаха, когато разбрахме, че Питър Енг е бил съветски агент — мрачно промърмори Андрю Сойър. — Грижливите ни мерки за сигурност отидоха по дяволите. И сега единственото ми желание е да обеся проклетия Блустоун с главата надолу!

— Това едва ли ще бъде разумно — спокойно отвърна Джейк, настанил се удобно в единия край на просторния кабинет, върху меко кожено кресло.

В стаята се усещаше силно напрежение, насъбрано там дори преди тази изключителна среща между главните участници в „юн-хюн“ — Джейк, Сойър, Тцун-Трите клетви и Т. И. Чун. Срещата се осъществи по настояване на Сойър, който беше поел грижата за ежедневните проблеми на Вътрешния кръг. Събирането на едно място на Тцун-Трите клетви и Т. И. Чун носеше определена заплаха, тъй като всички в Хонконг знаеха за дълбоката омраза между двамата. Една мнима омраза, измислена от Зи-лин и благодарение на която двамата братя успяха да натрупат огромно състояние и плодоносни делови контакти. Андрю Сойър отлично знаеше това, което означаваше, че наистина има спешни причини за свикването на извънредно съвещание посред бял ден.

— Именно Блустоун изкуши помощника ми, точно той е главният съветски агент в Азия! — тросна се Сойър и почука с пръст дебелия плик в ръцете си: — Имаме предостатъчно улики срещу него и аз отдавна настоявам да го тикнем в затвора. Не виждам причина да не сторим това веднага, просто като повикаме агентите на Специалните служби.

— Най-важното е, че вече знаем кой е врагът — тръсна глава Джейк. — Това е огромно предимство и аз нямам никакво намерение да се лишавам от него. Имаме уникалната възможност да контролираме действията на сър Джон Блустоун — най-важния съветски агент в Азия. Ако сега го отстраним, кой може да каже с кого ще го замени Даниела Воркута? Няма да узнаем това, докато не стане прекалено късно. Освен това ще унищожим и мрежата на Блустоун, а вече започнахме да проникваме в нея. Първото нещо, което ще направи московският резидент на Блустоун, е да прекрати всякакви контакти с хората си тук. Ще започне да изгражда нова мрежа, а ние ще се превърнем в слепи котета. Това ли искаш да постигнеш?

Сойър се приближи и седна на един стол до Джейк. Прекара пръсти през оредялата си коса и изръмжа:

— Искам Блустоун да си получи заслуженото!

— Ще го получи — спокойно отвърна Джейк. — Всяко нещо с времето си. Реколтата все още зрее, Андрю…

— Междувременно обаче нашата империя се разпада! Блустоун се бори за контролния пакет на „Пак“ — нашата дъщерна компания, инвестирала огромни капитали в проекта „Кам Сан“. Следователно трябва да направим всичко възможно да задържим контрола си над нещата. Не е ли така, уважаеми Тцун?

— Така е — кимна Тцун-Трите клетви. — Аз създадох този филиал и мога да кажа, че изпуснем ли контролния пакет, ще изгубим над двеста милиона американски долара.

— Вътрешният кръг трябва да контролира строителството на „Кам Сан“, в това няма никакво съмнение — отсече Джейк.

— Но битката ни за контролния пакетна „Пак“, прибавена към огромните инвестиции „Кам Сан“, сериозно намали нашата наличност от ликвидни средства — отбеляза Сойър.

— Знаеш ли какво означава това? — скочи на крака Т. И. Чун. — Никога през живота си не съм виждал такова изтичане на капитали, на каквото бях свидетел в проклетия консорциум „Интер-Ейша трейдинг“! Ние сме трима от най-богатите тайпани в Азия! Но, изпълнявайки плана на Зи-лин, и тримата приехме да поверим капиталите си в ръцете на Джуан. Оттогава насам аз дори нямам представа къде отиват парите ми!

— Прекалено разпръскване — обади се Тцун-Трите клетви. — Съжалявам за това, което ще кажа, но имам чувството, че Джианът е сбъркал някъде… — извърна се към Джейк и добави: — Все още не разбирам защо ни трябваше този „Интер-Ейша трейдинг“! При това в момент, в който, както правилно отбеляза уважаемият Чун, ние харчим суха пара за „Кам Сан“… Защо ни беше необходим този нов консорциум? Нима не предположихме, че там ще потънат милиони долари! Господи! Лошо ми става, като си помисля, че всичките ни пари са вързани в „Интер-Ейша“! Враговете ни скоро ще надушат и тогава няма спасение от финансовите акули! А пръв между тях ще бъде проклетият Блустоун!

— Нека разгледаме нещата и от другата страна — кротко предложи Джейк. — Благодарение машинациите на баща ми, днес ние разполагаме с една компания без история и без установена търговска практика. От което следва, че можем да насочим „Интер-Ейша трейдинг“ в която посока пожелаем, при това, без да предизвикаме любопитството на конкуренцията и държавната власт. Подобна свобода е немислима за нашите стари компании, които са достатъчно известни в тукашните делови кръгове. Това важи дори и за Южноазиатската банка, която е наш филиал във финансовите среди, да не говорим за транспортните ни компании, фирмите за недвижими имоти и тъй нататък. „Интер-Ейша трейдинг“ е резервен вариант, изход от всяко затруднение, чадър на бъдещите ни компании…

— Но с какъв бизнес ще се занимава „Интер-Ейша“, Джуан? — попита Т. И. Чун. — Все още нямаме понятие защо заложихме цялата си финансова мощ на една карта…

— „Интер-Ейша“ не е повод за настоящото събиране — намеси се Андрю Сойър. — Моля за извинение, Джуан, но вече не мога да задържам информацията, която събирам от доста време насам… — избърса с ленена кърпичка потното си чело и продължи: — С прискърбие трябва да ви съобщя лошата новина, която беше потвърдена и от Съвета по банков надзор: от южноазиатската ни банкова корпорация системно са изтичали средства на обща стойност около двадесет и пет милиона долара. А тази нощ е изчезнал и директорът…

Джейк посрещна новината с каменно лице, но душата му се сви. Даде си ясна сметка, че ако това стане достояние на пресата, с тях ще бъде свършено.

— Дано боговете накажат червивите банкери! — избухна Тцун-Трите клетви. — Само неприятности си имаме с тях! Затова предпочитам да си сложа златните кюлчета под леглото и да не ми пука за тези дрисльовци!

Джейк спокойно го изчака да свърши, после се обърна към Сойър и попита:

— Сигурен ли си, че това е работа на Тек Яу?

— Абсолютно. Успяхме да разберем, че се е качил на самолет за Делхи, последния нощен полет на „Еър Индия“. Несъмнено вече е в Швейцария или Лихтенщайн заедно с краденото и умира от смях!

— А ние трябва да оправяме бъркотиите му — промълви замислено Джейк, почуквайки с пръст по облегалката на креслото. — Първата ни работа е да потулим скандала. Надушат ли вестниците, клиентите на банката ще се втурнат да изтеглят парите си… — Не беше необходимо да добавя, че повечето от тези клиенти са китайци, които, също като Тцун-Трите клетви, не изпитват особено доверие към такива западни измишльотини като банките. Скандал от подобен характер лесно ще доведе до затварянето на „Саут-ейша банк корп.“ в рамките на десетина дни. А това би означавало истинска катастрофа, тъй като повечето пари на „юн-хюн“ преминават именно през тази банка.

— Баща ми със сигурност не е предвидил подобен развой на нещата, помисли си той. Може би чичо ми е прав, може би наистина съм надценил нашите позиции. Отново си спомни за увеселението на Блустоун в края на седмицата… Каква ли е била целта му?

И дума не можеше да става за съвет от баща му. Това би унищожило изцяло авторитета му на Джуан. Ще трябва да решава сам, при това веднага.

— Андрю, искам точните цифри на загубите ни — вдигна глава той, после се обърна към Тцун-Трите клетви: — Чичо, трябва да се свържеш с всички дракони на триадите, което участват в „юн-хюн“. Да използват цялото си влияние за потулване на скандала. Докопат ли ни вестникарите, спокойно можем да идем да се удавим…

— Съмнявам се, че дори те ще успеят, Джуан — поклати глава Тцун. — Знаеш как се разпространяват слуховете в този град…

— Наистина знам — кимна Джейк и стана на крака. — Но на нас ни трябва не повече от седмица. За това време ще открия начин да насоча някакви капитали към банката.

— Ще направя каквото трябва — кимна Тцун-Трите клетви. — Лично ще се погрижа за драконите.

— Добре — кимна Джейк. „Вече сме на ръба на пропастта, помисли си той. И най-лекият ветрец може да ни събори…“

В главата му бавно изплуваха отдавна забравени неща. Фо Саан — неговият учител и наставник, изпратен лично от Зи-лин за обучението му, често обичаше да казва:

Срещу силен враг трябва да се обръща внимание на дребните неща. Решиш ли да атакуваш директно очевидно по-силен от теб противник, той лесно ще те победи. Затова трябва да търсиш периферните му слабости. Само така ще можеш да го разколебаеш и да откриеш път към сърцето му…

В следващия миг Джейк вече бе взел решението си. Беше съвсем ясно, че най-голяма полза от дискредитирането на Южноазиатската банкова корпорация имат Блустоун и Даниела Воркута. Нима този тип отново е успял да проникне във Вътрешния кръг? Андрю е прав, като изтъква, че веднъж вече е успял да го стори и нищо не му пречи да опита втори път…

— Да се залавяме за работа — изправи се той. Почти не помнеше как е влязъл в асансьора и се е качил в колата си. В момента, в който напусна офисите на „Сойър & синове“, проблемът с банковия скандал отиде далеч, в бездънните складове на паметта му. Знаеше, че преди да получи допълнителна информация от Сойър, нищо не може да направи.

Насочи вниманието си към новините от Токио и Осака. Беше в банята, когато Блис му позвъни. Мокър и гол, той се изправи пред телевизора и изгледа докрай картината на жестоките сблъсъци в Япония. Според информацията на говорителя ставало въпрос за нова териториална война между най-големите кланове на Якудза — Кисан и Комото. А Микио Комото — главатар на единия от тези кланове, беше близък приятел на Джейк… Сърцето му се сви от тревога.

Камерата показваше наистина ужасни неща: три обезглавени трупа, изгорена сграда в Осака, обхваната от пламъци друга сграда в центъра на Токио, последиците от силна бомбена експлозия…

Гласът на говорителя редеше:

… Тези сцени на разрушение и смърт идват непосредствено след тактическите маневри на гангстерските кланове, които допреди няколко дни оставаха незабелязани от обществеността…

На екрана се появиха нови сцени на насилие, разкривени от страх лица, окървавени трупове.

… А сега вече сме свидетели на жестока и открита война. За съжаление се сбъдват най-мрачните прогнози на някои полицейски служители от Отдела за борба с организираната престъпност… Сега въпросът е: кога ще свърши всичко това?

Джейк грабна слушалката и набра номера на приятеля си. Но Микио Комото го нямаше. Да, ще му бъде предадено да се обади… Гласът насреща беше спокоен и сдържан.

Тази сутрин, прочел вестникарските репортажи, Джейк отново направи опит да открие Комото. Този път насреща изобщо не вдигнаха. Докато траеше заседанието при Сойър, той помоли личната му секретарка Сей Ан да набира домашния номер на Микио. Отново без резултат.

Къде ли е Микио, питаше се Джейк. Какво му се е случило?

Тони Симбал пристигна в жилището на Макс Тренъди в Джорджтаун в разгара на купона. Висок и жилав кореняк от Бостън, Тренъди имаше осанката на учен, човек неволно си го представяше в академична роба и с лавров венец на шията.

Подведени от този външен вид, мнозинството от познатите му изобщо не допускаха, че Макс е един от най-високопоставените служители в Управлението за борба с наркотиците. Непосредствен началник на Симбал, той беше авторът на сложна конспирация, в резултат на която Тони беше командирован на платото Шан. Разположено високо в планините, точно в средата на страните от тъй наречения Златен триъгълник, това плато твърдо заемаше първо място в света по производство на опиум и промишленото му рафиниране до чист хероин. Разбира се, благодарение на този факт, то беше в центъра на вниманието на Управлението.

Разположено в планинските райони на Бирма непосредствено до границата с Китай, това плато се управляваше от неколцина племенни вождове, които поддържаха добре въоръжена армия и успешно се противопоставяха на опитите на Китай и Бирма да ликвидират Златния триъгълник и търговията с опиум.

Къщата на Тренъди се намираше на улица „Р“, в сърцето на Джорджтаун. Беше приятна сграда в кремав цвят, от прозорците на кухнята се разкриваше прекрасна гледка към Дъмбъртън Оукс. От спалнята на втория етаж пък се виждаше Лавърс Лейн, обградена от вековни дъбове.

На празненството присъстваха главно хора от Управлението, но Симбал веднага забеляза, че в хола има представители на Държавния департамент, Конгреса и дори на ЦРУ. Поканите бяха разпратени неофициално и това означаваше, че всеки от присъстващите поддържа приятелски отношения с Управлението по наркотиците, независимо под каква форма… Казано с две думи, това беше един приятелски купон.

Обстановката беше приятна и уютна — нещо, което без съмнение се дължеше на старите френски кресла и скринове, които изобилстваха на долния етаж. Преобладаваше топлият, червеникав цвят на мебелите, всички без изключение подредени така, че да подчертават присъствието на прекрасните картини по стените. Тренъди влагаше всичките си пари в картини — единствената му страст извън службата. Предпочиташе импресионистите — главно Дега, Моне и Мане, притежаваше и няколко наистина забележителни платна на Писаро и Сезан. Тренъди беше от хората, които с часове наред могат да съзерцават любимите си картини и наистина го правеше. Имитирайки стила на импресионистите, домакинът беше успял да подреди колекцията си по един наистина забележителен начин — на неочаквани места, с още по-неочаквани източници на осветление. Така гостът се сблъскваше с някой Брак или Пикасо, окачен на най-изненадващи места. А гост като Симбал неизменно изпитваше удоволствие и душевно разтоварване от това…

Взе една бира от масата и отиде да поздрави домакина. Тренъди се намираше в кухнята, заровил ръце в някаква хранителна смес, чиито съставки очевидно бяха взети от готварската книга, разтворена на масата до него. Симбал беше принуден да се притисне до стената, за да пропусне двама млади и модно облечени служители на Управлението, които шумно нахлуха в помещението и попитаха за лед. Тренъди усмихнато им посочи хладилника.

Симбал усети нечие присъствие зад гърба си и рязко се обърна. Очите му потънаха в теменужения поглед на жената зад него, устните му почти безгласно се раздвижиха:

— Здравей, Моника…

Гласът на Тренъди долетя някъде отдалеч, сякаш през водна стена:

— Ще се видим по-късно, Тони… Може би…

— Отдавна не сме се виждали… — гласът на Моника Стар беше нисък и леко дрезгав. Черната й коса беше дълга, свободно пусната над раменете. Ефектът беше главозамайващ. Когато Тони я срещна за пръв път, косата й беше къса и някак хлапашка… Но това беше отдавна, напомни си той. Сега Моника се беше превърнала в красива млада жена, отровно зеленият пуловер и резедавата пола отлично подчертаваха гъвкавите форми на тялото й.

С известно закъснение Симбал разбра, че върви след нея, а намеренията й са съвсем ясни — да го изведе от кухнята, да го измъкне по-надалеч от тълпата гости.

Една от стаите ни приземния етаж беше тъмна. Върху леглото бяха струпани палта и шапки, шалове и дамски чантички. Единствената светлина идваше от прозореца, зад който мъждукаше улична лампа.

Моника беше изцяло в сянка. Лицето й беше гримирано пестеливо, бижутата й се изчерпваха с диамантени обици, миниатюрен златен часовник и гривна от гущерова кожа. Прилича на примабалерина, кой знае защо си помисли Симбал, пристъпи напред и прошепна:

— Моника…

Тя се усмихна и му удари оглушителен плесник.

— Това е награда за начина, по който ме напусна!

— Но аз бях изпратен на мисия, Моника! — закова се на място Симбал. — Какво друго можеше да очакваш?

— Да ми се обадиш след завръщането си. Трябваше да ида при Макс и да го питам дали изобщо си се върнал… — гласът й леко потрепна, за пръв път издаващ напрежението, което се криеше зад спокойната маска. — Имаш ли представа какво ми струваше всичко това? Макс Тренъди е твърдо убеден, че жените не стават за оперативна работа, тъй като са прекалено емоционални… Помниш ли думите му?

До момента, в който влетях в кабинета му, обляна в сълзи… Сълзи за теб, копеле гадно!… Аз живеех с чувството, че между него и мен всичко е наред. Бях убедена, че ще го накарам да отстъпи и да ми повери самостоятелна мисия… Но всичко свърши, когато той видя в какво състояние се намирам… Благодарение на теб! Разбираш ли какво означава това? Работата е целият ми живот, не мога и не искам да се занимавам с нищо друго!

Симбал успя да зърне влагата в очите й, сълзите, които тя положително беше решила да му спести.

— Дори кучетата получават по-добро отношение!…

— Съжалявам, Моника — прошепна той и посегна да я докосне, но тя рязко се дръпна настрана.

— Не ми трябват проклетите ти съжаления и ти отлично го знаеш!

Едва сега тон си даде сметка за бурните чувства в душата й.

— Макс ми каза, че съм луда да се увличам по теб… И е прав, нали?

Тежката тишина бе нарушена от пиянски смях. Някой отвори вратата, надникна в тъмната стая, после се оттегли.

— Отговори ми!

Гласът й стана по-нисък и може би затова още по-настоятелен.

Симбал си спомни за разговора с Роджър Донован. Как би могъл да обясни на тази жена отношението си към цивилизацията? Родена във Филаделфия, тя беше получила образованието си в най-добрите частни колежи на Източното крайбрежие. Какъв опит би могла да има по отношение примитивните страни на живота? Как би могла да разбере изкушението да зачеркнеш всички отдавна установени норми на поведение, да сведеш всичко до две прости неща: живота и смъртта, любовта и омразата? Без коварни капани, без психологическо бреме, без увъртанията на модерния жаргон. Високо горе, в дивата пустош на Шан, човек не казва на врага си „иди да се шибаш“, а просто го убива. Точка, край… Там, горе, властва дивото. Маковите полета са свързани с непосредствени неща — опасност, тайна, смърт… В платото Шан оцеляват силните. Като се хранят от труповете на слабите…

Много му се искаше да я излъже, но се стегна и прехапа устни. Защо трябва да я лъже? Това е един от начините на цивилизования живот, а той мрази цивилизацията…

— Видях нещо у теб — прошепна. — Нещо, което мислех, че никога вече няма да видя…

— Защо? — отметна глава тя. — Какво искаш да кажеш?

— Имам предвид нощта преди заминаването ми. Нощта, в която се любихме за последен път… Отворих очи и видях изражението на лицето ти. Пожелах си винаги да го виждам такова… Но веднага си дадох сметка, че това не може да стане… Че напразно ще търся това изражение…

Моника се раздвижи и слабата светлина на уличната лампа се плъзна по лицето й. Тялото й остана в полусянката, сякаш нашарено на ивици. Симбал неволно си спомни тялото на една друга жена, полускрито в горските храсталаци. В ноздрите му нахлу особената, някак животинска миризма на това тяло, съдържаща в себе си цял един свят — джунглата, малката каменна къщичка на баща й, купищата необработени диаманти…

— Ти си прекалено цивилизована за мен, Моника… — думите излетяха от устата му неволно, още преди да успее да ги задържи. По дяволите, простена вътрешно той. Вече оплесках всичко!

Моника отметна глава и се разсмя. Остър и горчив смях. Той гледаше дългата й шия, бледа като мрамор на светлината на лампата. Извивката й го накара да преглътне, в гърдите му се настани непонятна тежест.

— Такава ли била работата? — смехът й беше примесен с ридания. — Господи, какъв глупак си, Тони! Наистина си глупак! Действително бях в колеж, при това в най-престижния — „Смит“. Изкарах две години и половина, след това напуснах. Не защото ми беше тежко… На практика изобщо не бях затруднена. Беше нещо друго… Нещо, което дълги години не успях да определя, нито пък да го обясня на родителите и преподавателите си…

— В продължение на година работих в „Баскин-Робинс“ — едно заведение в западната част на Манхатън. За това време станахме обект на десетина въоръжени нападения, при едно от тях застреляха момичето, което стоеше на крачка от мен… Имахме си работа с какви ли не извратени типове. Някои се празнеха направо на бара, други гледаха да ни докопат за задниците…

— Но недей да ме съжаляваш. Аз просто се справих. Беше ми дошло до гуша да бъда издържана от баща си, исках да се оправям сама. Това също беше част от онова странно чувство, което не можех да дефинирам…

— После годината в ада изтече и аз се махнах. От Ню Йорк, от Съединените щати, от американския континент… Заминах за Таити. Но там видях рекламата на „Макдоналдс“ и почти повърнах от отвращение. Продължих нататък. Отминах Бора-Бора и най-накрая намерих това, което търсех… Един пустинен бряг, където никой нямаше да ме безпокои. Най-близкото населено място беше изградено от бамбукови пръти и палмови листа…

— Осемнадесет месеца бях насаме със синьото море и златните лъчи на слънцето. Гледах птиците, предполагам, че и те гледаха мен… Изобщо не им пукаше как изглеждам и как се чувствам, това ме правеше доволна…

— А защо се върна? — тихо попита Симбал. Забеляза блясъка в очите й, решителния израз върху лицето й.

— Защото разбрах, че не мога да живея без контакт с хора… Без интелектуален контакт… Започнах да разбирам хората…

— Докато си била отшелник?

— Да, и това направи завръщането ми още по-вълнуващо.

— Съжалявам — промълви Симбал.

Очите на Моника изведнъж потъмняха.

— Сега вече вярвам, че наистина съжаляваш — прошепна тя.

— Преди май се преструвах — призна той. — Но не мога да бъда сигурен…

— Ти си арогантен, Тони — гласът й изведнъж стана топъл и сърцето му болезнено се присви. — Още от самото начало си бил убеден, че аз съм прочетен вестник за теб…

— Типичното момиче от богато семейство — кимна той. — Получава съответното възпитание и образование… Какво повече биха желали родителите му? Сигурно си разбила сърцето на майка си…

— И на баща ми — усмихна се тя. Гневът й се беше стопил. — Не завърших колеж, зарязах всичко… И до днес не знаят с какво точно се занимавам… „Държавен служител“, обяснява баща ми на приятелите си, но в неговата уста тези думи приличат на отрова за мишки… Не може да ме разбере, счита ме за някакъв тъп бюрократ…

— Някой ден трябва да им заведеш на гости Макс — засмя се Тони. — Така съдбата ти ще бъде окончателно решена!

— Мисля да им заведа теб — поклати глава тя.

Той помисли, че се шегува, надникна в очите й и със смайване установи, че е напълно сериозна.

— Здравата ще разтърсиш дървото на татко…

Едва сега Симбал си даде сметка колко близо е тялото й. В ноздрите го лъхна ароматът на жасминов парфюм, ръката му неволно се протегна. Този път тя не го отблъсна, изобщо не помръдна от мястото си. Сърцето на Симбал заблъска лудо в гърдите му. Не за това беше дошъл на този купон. Искаше да разбере някои неща и оттук трябваше да започне. Само оттук…

В продължение на няколко дни се размотаваше из Джорджтаун и Вашингтон, отбивайки се главно в онези кафенета и ресторанти, в които имаха навик да се хранят служители на Управлението по наркотиците. Не предприемаше нищо конкретно, просто изпиваше по някоя бира, а разговорите му с агентите се изчерпваха с „как си, отдавна не сме се виждали“…

Така научи за предстоящия купон. Беше сигурен, че ако Питър Кърън е в страната, той положително ще бъде сред поканените. А ако го няма, все някой ще знае къде може да бъде открит… Симбал беше дълбоко убеден, че именно Кърън е човекът, който му трябва. Защото на него предаде работата си след напускането на Управлението и Кърън стана главният ловец на трафикантите на наркотици. Това означаваше, че всички операции в Югоизточна Азия се под негов контрол и има информация за събитията, настъпили в периода, в който Симбал преминаваше задължителната подготовка в Кинотеатъра — опитния полигон за всички служители на Агенцията.

Това беше причината да бъде на този купон, повтаряше си той. Но едновременно с това съзнаваше, че умишлено се заблуждава. Не беше определил единствено степента на тази заблуда, но сега и тя му се изясни…

— Годините в „Смит“ все пак не отидоха напразно — усмихна се в мрака Моника. — Сега ще ти покажа нещо интересно, което научих там…

Симбал усети как коланът му се разхлабва и панталонът му започва да се свлича. След миг пръстите й се увиха около члена му.

— Някога не носеше такива слипове — промърмори Моника. — Коя ти избира бельото?

— Луда ли си? — дойде на себе си Симбал. — Ами ако някой влезе? — Но членът му вече се беше втвърдил, а Моника сръчно смъкна слипа му. Пристъпи крачка встрани и гърбът й се опря във вратата. В стаята танцуваха неясни сенки. Далечни като от друга планета…

— Ако някой влезе, аз бързо ще му покажа, че е сбъркал вратата — измърка Моника. — Особено ако този някой е жена…

Сложи крак на ниския перваз на прозореца, свободната й ръка рязко повдигна полата. После притегли Симбал към себе си и леко се усмихна на неволното му изохкване. Оказа се, че под полата й няма бельо, а само колан за чорапите. Той ясно усети нежната растителност, която погали върха на члена му.

— А сега ще те понавлажним — прошепна тя и го притисна към себе си.

— Моника…

— Какво? — попита тя, но очите му вече бяха затворени. С жадно любопитство наблюдаваше емоциите, които пробягваха по лицето му. Желанието го обливаше с горещите си вълни, изражението му странно се промени. Заприлича й на човек, който отдавна е отхвърлил оковите на цивилизацията.

Жълтеникава светлина на уличната лампа очертаваше извивката на гърдите й, плоският корем под тях обаче тънеше в тайнствен полумрак. Набраната нагоре пола криеше влажната топлина, която неотразимо го привличаше.

Контакт осъществяваше само с главичката си. Моника вдигна крака и ги уви около кръста му. Пълните й устни бяха полуотворени.

Симбал беше като омагьосан. Кадифеното докосване върху най-чувствителната част на тялото му буквално го влудяваше. Хвана раменете й и я придърпа към себе си. Къщата на Макс беше прекалено топла, може би затова прозорецът беше само притворен. Двама-трима от гостите бяха излезли в градината, гласовете им бяха тихи и дискретни като ефирни изпарения…

Тези гласове се смесваха в съзнанието на Симбал с еротичните потръпвания на Моника, създаваха една невероятна смееща от звуци и усещания. Тялото му се разтърси от желание, тазът му неволно се стрелна нагоре, желанието му да проникне докрай беше могъщо като лятна буря. Но пръстите й се увиха около члена му точно навреме, блокирайки пътя навътре…

— Моника! — прошепна той.

— Целуни ме!

Устните му се спуснаха върху нейните, езиците им се преплетоха. Ръката й се отдръпна, членът му потъна докрай. Могъщото стенание се зароди дълбоко в гърдите му, изригна нагоре и отекна в устата й. Бедрата й се раздвижиха, членът му се оказа почти навън, после отново потъна докрай.

Ръцете му се плъзнаха по меката вълна на пуловера и бавно го вдигнаха нагоре. Гърдите й бяха топли и меки, а зърната — щръкнали от възбуда. При докосването му тя нададе тих писък, тазът й се притисна плътно в неговия.

— Докарай ме до лудост, Тони! — прошепна в ухото му Моника. — Умирам за теб!…

Умирам за теб. Думите й отекнаха в съзнанието му. Дали тях беше чул преди малко, когато се вслушваше в разговора на гостите? Умирам за теб.

Усети топлината на тялото й, тежестта в слабините му стана толкова силна, че с мъка се задържа на крака. Мускулите му започнаха да треперят, цялото му тяло се разтърси…

Миг по-късно усети пръстите й между бедрата от. Бавно се спускаха надолу, напипаха тестисите му и нежно ги стиснаха.

Умирам за теб.

— О! — простена извън себе си той. — О, Моника!…

— Да?

Нейният ли беше този шепот? Или на хората зад прозореца?

Симбал се стегна, тазът му рязко отскочи нагоре, членът му проникна до отказ в потръпващата й женственост. Сърцето му се качи в гърлото, не можеше да диша. Отвори уста и започна да се празни с тежки и могъщи тласъци на тялото си.

Моника отвори очи, горещият й дъх опари шията му. Топлата му течност проникна дълбоко в нея и възпламени собствените й сокове. Лицето й пламна, бедрата й полудяха. Притисна се в него толкова силно, че косъмчетата му одраскаха нежната кожа над слабините й. Вместо болка усети още по-голяма възбуда, вълните на оргазма обсипаха тялото й с горещите си пръски…

Намести се по-плътно върху него, но това наруши равновесието на телата им. Паднаха по гръб, право върху струпаните палта на леглото. Разнесе се смях, но никой от двамата не беше сигурен на кого принадлежи той.

Симбал отмести полата й от очите си, вдигна глава и попита:

— Как е възможно да съм допуснал такава огромна грешка по отношение на теб?

— Нали ти казах, че си глупак? — промърмори тя, пъхна ръка под полата си и напипа влажния му, все още твърд член. — При това голям глупак!

В градината под тях вече беше настъпила тишина.

Блестящочерната чайка чакаше на пистата на летище Домодедово. Струпаният на купчини сняг фосфоресцираше на лунната светлина. Изгорелите газове от двигателя се точеха на тънка бяла струйка, температурата на въздуха беше далеч под чертата на нулата.

На петнадесет километра в северозападна посока сияеха светлините на Москва, в сравнение с тях луната беше бледа и опърпана.

Генерал Даниела Воркута се беше отпуснала върху удобните кожени седалки на лимузината. Топлото палто от самур беше разтворено около нея като удобна завивка. Разкошната сребриста кожа влизаше в ярък контраст със строгата униформа под нея. С тази униформа се беше появила на погребението на Юри Лантин, ръбовете на куртката и полата все още бяха остри като бръснач. Тройната лентичка за медали над лявата й гръд смътно проблясваше на студената светлина на летището.

Мислите й бяха далеч от Москва и човека, когото беше дошла да посрещне. Както обикновено, пъргавият й ум вече обработваше информацията, получена съвсем наскоро от Митре — нейния главен агент в Хонконг. Хонконг! Напоследък постоянно мислеше за този великолепен град, за огромния поток пари, течащ през Кралската колония.

Даниела съвсем не беше алчна, никой не би могъл да я обвини в сребролюбие. Но тя беше сред малцината избраници, които имаха способността да виждат отвън непосредствената стойност на парите. За нея парите бяха власт. Особено когато ставаше въпрос за Хонконг. Защото прекрасно знаеше, че Хонконг е ключът към Китай, а може би и към целия азиатски континент.

Добре знаеше, че и Ши Зи-лин мисли така. Ши Зи-лин! Мъдрият стратег и владетел на Китай, в чиито планове вече трета година се опитваше да проникне. Смъртта на най-близкия му помощник Жанг Хуа не попречи на тези опити, макар че сърдечният инфаркт прекъсна потока от важна информация, който получаваше от Жанг. Вместо това получи нещо дори по-добро: възможност да проникне във Вътрешния кръг — дълбоко законспирираната организация на Ши Зи-лин.

Все още не успяваше да проникне в другия секретен проект на Зи-лин — „Кам Сан“, но последната информация на Митре беше огромна крачка напред и в тази посока.

Най-съкровената мечта на Даниела Воркута беше да подчини Хонконг. Успее ли да стори това, Китай ще бъде в краката й. Защото Хонконг е бил и винаги ще бъде вратата на Китай към Запада. Без неутралния терен на колонията Китай не може да осъществява делови контакти със свободния свят и ще бъде обречен да се върне към своята дълбока, средновековна изостаналост. Без Хонконг няма бъдеще за Китай, огромната страна никога не би могла да се конкурира със Запада. Всичко това определя и цената на Кралската колония за властниците в Пекин — една висока до небето цена, която всеки от тях би желал да плати…

Даниела вече знаеше как да завладее Хонконг — просто като измъкне властта от онзи, който контролира „юн-хюн“ и започне да я упражнява сама…

За постигането на тази цел трябваше да ликвидира Анатолий Карпов — нейния предшественик, заемал длъжността директор на Първо главно управление на КГБ, а заедно с него да ликвидира и опасния му съюзник в Политбюро — Юри Лантин. Двамата бяха създатели на операцията с кодово име „Лунен камък“, която предвиждаше военно обкръжение на Китай и непрекъснати въоръжени стълкновения между китайските гранични войски и части на редовната виетнамска армия в района на провинция Юнан.

Нейните предшественици искаха унищожението на Китай. Глупаци! Машинациите им доведоха Русия до ръба на ядрения конфликт, който неминуемо щеше да унищожи цялата планета!

Но Даниела предвиждаше по-добра съдба за Китай — постепенното и незабележимо подчинение на съветската политика в района, пълноводен поток от капитали за кремълската хазна. Всичко това можеше да бъде осъществено единствено чрез Хонконг — вълшебния ключ към богатството и властта. Единствено Даниела, майстор на играта „уей ки“, можеше да бъде достоен съперник на Зи-лин. Той е Джиан, абсолютен шампион на древната игра. Ако човек не разбира тънката стратегия на „уей ки“, той никога не би имал шанса да открие слабото място на Зи-лин, да го обърка и победи… Но тя разбираше отлично брънките на тази стратегия.

Днес най-сетне усети, че ще може да установи предимство над плочките, разположени от Зи-лин. Крайната победа ще бъде нейна, милиарди рубли ще влязат в касите на Кремъл, милиони ще останат лично за нея. Плюс абсолютната власт над Азия — нещо, за което не можеше да мечтае никой от руските императори… Страната й най-сетне ще установи трайно господство в Източното полукълбо — мечтата на цяло поколение руски патриоти след падането на онзи фалшив комунист Мао Дзъ-дун. А когато тази мечта се превърне в действителност, пред Даниела положително ще се разкрие широк и бляскав път към най-висшите ешелони на властта…

Направи усилие да се изтръгне от примамливите мечти за бъдещето, загърна се в коженото палто и кратко отбеляза:

— Закъснява!

Личният й шофьор, старши офицер от КГБ с дългогодишен опит, леко поклати глава:

— Вероятно заради бурята. Връхлетяла ги е някъде по пътя. Но закъснението едва ли ще е голямо, иначе биха ме информирали…

Даниела изви красивата си глава към него. Гъстата руса коса падна пред очите и, тя отметна кичура с леко изпити пръсти. Не харесваше тона на шофьора си, особено това „ме“, което често употребяваше. Алексей не беше толкова безличен, колкото би й се искало.

— Альоша — тихо прошепна тя. — Много те моля в негово присъствие да си държиш устата затворена!

— Разбира се — отвърна той и тъмните му очи внимателно опипаха лицето й в огледалцето за обратно виждане.

Даниела се наведе напред и прошепна в ухото му:

— Не ми създавай повод за притеснения!

Гласът й беше твърд като кремък. Шофьорът неволно се изпъна, отправи поглед право пред себе си и отвърна:

— Слушам, другарю генерал!

Даниела се засмя, вдигна ръка и разроши гъстата му черна коса. От мястото си не можеше да види изпитото му лице с издължен сръбски нос, но лесно си представи стегнатото му тяло на атлет, плоския корем и слабините, които понякога обливаше със собствената си пот…

Извърна глава и погледна през опушеното странично стъкло на чайката. На пистата потрепваха десетина мъже с дебели тъмносини палта и кожени шапки. Милиция, помисли си тя. Нищо общо със служителите на Комитета за държавна сигурност. Даниела беше началник на Първо главно управление в този комитет — една от най-могъщите институции на съветската държава.

— Самолетът кацна, другарю генерал — докладва Алексей.

Милиционерите навън се раздвижиха, Даниела се стегна. Около пистата се оформи гъста верига, смътно проблеснаха пистолети. Кой идиот им е наредил да ги размахват, ядоса се Даниела.

Фигурата му се появи в мрака, неясна и някак разводнена на фона на прожекторите. Даниела не можеше да види лицето му, но го позна по походката. Беше походка на човек със светкавични реакции, свикнал да се оправя във всякаква обстановка. В нея нямаше дори следа от напереността, с която се придвижваха повечето висши функционери на Кремъл.

Придружаваха го шестима цивилни агенти на КГБ. Всички от управлението на Даниела. Беше заповядала да не обличат връхни дрехи, въпреки хапещия студ. „При извънредна ситуация едва ли ще успеете да извадите оръжието си под всичките тези дрехи“, беше им казала тя на оперативката, проведена следобед.

Милиционерите в сини шинели бавно се отдръпнаха да направят път.

— Маршрутът ти е известен — промърмори Даниела.

Сложил ръце на волана, Алексей с учудване долови скритото напрежение в гласа й.

— Да, другарю генерал — официално отвърна той.

Групичката спря пред колата, един от хората на Даниела отвори задната врата. В следващия момент Олег Малюта вече беше в затопленото купе.

— Привет, другарко генерал.

Гласът му проскърца като шкурка върху цимент.

— Привет — отвърна Даниела и неволно сбърчи нос. От новодошлия се излъчваше остра миризма на тютюн и пот. Беше потта на човек, който е имал напрегната работа и цял ден не се е спрял нито за миг.

Алексей включи на скорост.

— Едно питие — промърмори Малюта.

Не притежава дори елементарно възпитание, помисли Даниела, докато вадеше бутилка азербайджански коняк от барчето. Напълни една чаша и някак не на място си спомни за отлежалата водка „Старка“ — любимото питие на Юри Лантин. Именно с нея го беше убила… Първо изсипа приспивателно в бутилката, а после тикна главата му в газовата фурна. Никой не изрази съмнения по повод неочакваното самоубийство на Лантин и нещата потръгнаха. Даниела зае овакантеното от Карпов място на началник на Първо главно, едновременно с това беше избрана и за член на Политбюро — на мястото, освободено от Лантин… Така стана първата жена в историята на СССР, достигнала до толкова висок пост.

А Олег Малюта беше единственият човек на този свят, който можеше да унищожи всичко това с едно щракване на пръстите си.

Лицето му беше продълговато и с нищо не напомняше за кореняк московчанин. Широките скули и бадемовите очи навяваха мисълта за наличието на монголска кръв, това впечатление допълнително се подсилваше от прошарената, ниско остригана коса. На темето му се беше очертало кръгче плешивина, което създаваше измамно впечатление у хората, които не го познаваха добре. Приличаше на стар гросмайстор, чието единствено удоволствие е да анализира и преиграва отдавна забравени партии шах…

Но това впечатление беше невярно и безкрайно далеч от истината.

Малюта пое чашата от ръката на Даниела и гаврътна наведнъж трите пръста кехлибарена течност. Адамовата му ябълка подскочи нагоре-надолу, чашата бе върната обратно в ръката на Даниела, пожълтял от никотина пръст обърса устните. Главата му се извърна към прозореца, очите му с удоволствие наблюдаваха среднощния парад на пистата, организиран изцяло в негова чест.

Изпълнявайки предварителните указания на Даниела, Алексей напусна магистралата „Сашира“ и пое по улиците, които водеха към Москва река. Малюта ги обичаше много, почти колкото балета. Даниела беше сигурна в това. Прозорците на апартамента му гледаха към реката, канцеларията му в една от мрачните кули на Кремъл също беше подбрана така, че да се виждат всички извивки на Москва река…

— Лунната светлина е прекрасна, когато се отразява във водата — въздъхна той и измъкна една цигара без филтър от смачкано пакетче „Кемъл“. Не й предложи и това беше добре. Лантин постоянно я караше да пуши, но цигареният дим я отвращаваше. Особено след „самоубийството“ му… Непрекъснато й се струваше, че сред дима се прокрадва и миризмата на пусната докрай битова газ…

— Това е от леда — промълви Даниела.

Движеха се на метър от парапета, голите клони на дърветата приличаха на извити старчески пръсти, посягащи към блестящата повърхност на великата река.

Купето на лимузината се изпълни с тютюнев дим и Даниела свали с един пръст прозорчето до себе си.

— Как беше в Ленинград? — попита тя и мъчително преглътна. Острият пушек дразнеше гърлото й.

— Отвратително — въздъхна Малюта, очите му ненаситно се наслаждаваха на любимата Москва. Седеше извит на една страна, главата му беше обърната към опушеното стъкло.

— Бих искала да попитам…

Пожълтелите от никотина пръсти повелително се размахаха на сантиметър от лицето й.

— Гладен съм! — отсече Малюта. — Ще се наслаждавам на вечерята си, а вие спокойно ще можете да се наслаждавате на думите ми!

„Дали се държи така, защото съм жена, или има и нещо друго“, запита се тревожно Даниела.

Да седиш редом с Олег Малюта е все едно да попаднеш в орбитата на черна дупка, въздъхна в себе си Даниела, усетила с пълна сила отрицателната енергия, която излъчваше тялото му. След десетина минути в негово присъствие вече се чувстваше премръзнала и уморена. Стегна се и с усилие на волята направи опит да прогони това чувство. Просто защото си даваше сметка, че тази нощ ще има нужда от целия капацитет на сивото си вещество.

Беше инструктирала Алексей да направи резервация в хотел „Россия“ на Крайречния булевард. Там имаше девет ресторанта, Даниела най-много харесваше онзи в приземието, тъй като оркестърът свиреше приятна танцова музика. Но сега отидоха в друг салон, разположен на 21-вия етаж. От него се разкриваше великолепна гледка към Кремъл и базиликата „Свети Василий“. Беше убедена, че тази гледка ще достави удоволствие на Малюта и наистина стана така.

— Москва е прекрасна! — въздъхна щастливо той, след като се настаниха на една от масите с най-хубава гледка. — Чиста и блестяща!

После започна да поръчва. Избра си водка с няколко вида мезе — две разновидности каспийски хайвер, желирана риба и пастет. Изобщо не си направи труда да я попита за нейните предпочитания.

Даниела затвори очи и си представи дъската за „уей ки“. Играеше на тази древна китайска игра във всяка свободна минута, владееше и японската й разновидност, известна под името „го“. Знаеше и широко разпространеното поверие, според което стратегията при „уей ки“ отговаря най-точно на житейската философия на играча…

Чудеше се защо Малюта си прави труда с всичките тези постановки. Той откровено я ненавиждаше, очевидно ненавиждаше и всички жени на света. Особено тежко му беше да понесе факта, че е успяла да се добере до Светая светих на мъжката власт: Политбюро…

Алкохолът пристигна светкавично и това беше ново потвърждение за авторитета на Олег Малюта. Водката се оказа „Перцовка“ — едно от любимите зимни питиета на Даниела. Лютивият вкус й беше особено приятен, когато навън всичко бе сковано от студ.

Малюта изчака поднасянето на голямото метално плато с мезетата, но не посегна към приборите. Нали беше гладен, безмълвно се учуди Даниела.

— На всяка цена трябва да открием тайната на „Кам Сан“!

Казани без всякакво предисловие, думите му прозвучаха шокиращо. Вече почти година Даниела безуспешно се опитваше да разгадае тайната на китайския проект „Кам Сан“ в провинция Гуандон. Само двама души знаеха тази тайна: Ши Зи-лин и синът му Джейк Мейрък. Откъде е този внезапен интерес на Олег Малюта? Даниела не изпитваше никакво доверие към него. Беше убедена, че ако се стигне до медали след евентуалното разгадаване на тайната, тя самата няма да бъде сред наградените. „Кам Сан“ би могъл да даде в ръцете й огромна власт, в ръцете на Малюта — също. Но не и на двамата заедно.

— Това не е лесно — предпазливо промълви тя.

— Но трябва да бъде сторено, другарко генерал! — отсече с блеснали очи Малюта. — Имам намерение да заема мястото на Фьодор Ленинин, а това не може да стане без властта, която ще ми даде „Кам Сан“! — Имаше предвид Фьодор Ленинин Геначов, генерал, секретар на ЦК на КПСС. — С приятелчета като Резцов и Карелин в Политбюро, човек не може дори да пръдне, без Ленинин да узнае за това!

Карелин. Случайно ли спомена това име Малюта?

Дишането й стана бавно и спокойно. Предчувствието й излезе вярно — този побъркан е намислил нещо… И очевидно възнамерява да я замеси. Остана спокойна единствено благодарение на стоманената си воля.

— Трябваше да сте там, другарко генерал — продължи Малюта. — В Ленинград… Трябваше да видите как Геначов се разхожда сред тълпата, усмихва се и маха с ръка. „Сред вас съм, за да ви помогна… Ще изслушам проблемите ви и ще направя всичко възможно да ги реша… Оттук ще започне възходът на нова Русия!“… — Малюта напълни дробовете си с въздух, на лицето му се появи гнусливо изражение. — Като младеж съм виждал Никита Хрушчов. Постоянно се смесваше с тълпите, овациите му действаха като допинг. Отиде чак в Америка, посети Дисниленд… Мислех за него като за герой… Разбирате ли? Мъдър и прозорлив герой, който популяризира идеите си и извън пределите на Съветския съюз.

— Но един ден чух какво казва баща ми… Той ненавиждаше Хрушчов. „Най-голяма опасност за нас с култа към личността, който се е заел да изгражда Хрушчов. Той използва голяма част от времето си за Хрушчов. Зеленее от завист пред авторитета на американския президент Кенеди. И води война с него… Война на лично самочувствие, а не на идеология…“

Малюта взе вилицата и хвърли няколко залъка в устата си. В Русия само алкохолиците пият водката без мезе.

— Заключих се в стаята си и два дни не мръднах оттам — продължи той. — Не ядях и не пиех, не исках да виждам никого. Мислех за Хрушчов и думите на баща ми. След известно време разбрах, че баща ми с нрав. Хрушчов действаше под натиска на собственото си его, а това е много опасно за лидер на велика страна като Русия.

— Наистина ли мислите, че този разговор е необходим, другарю? — пое си дълбоко въздух Даниела.

Главата на Малюта светкавично се завъртя и огледа обстановката. Приличаше на ястреб, успял да засече плячката на километър под себе си. Даниела усети как се парализира под тежкия му поглед. По гърба й се плъзна тъпичка струйка пот, тя изведнъж си даде сметка, че се страхува от този човек, че изпитва ужас от него. Трябваше да преодолее това чувство на всяка цена, в противен случай с нея беше свършено…

— Нима поставяте под съмнение моите преценки, другарко генерал?!

Начинът, по който наблегна на титлата й, ясно показа презрението му. Дали това е така, само защото съм жена, отново се запита тя.

— Не, другарю — отвърна Даниела, запазвайки твърдостта на гласа си с цената на доста усилия. — Имам предвид обстановката. Тук едва ли…

— Тук шумът е достатъчно силен, за да попречи и на най-чувствителния микрофон — прекъсна я той, закова тежкия си поглед върху лицето й и тихо попита: — Това ли е единствената причина за безпокойството ви?

— Какво имате предвид? — неволно замръзна тя.

Малюта хвърли поредния залък в устата си и небрежно сви рамене.

— Хората го обичат… Геначов е едва на петдесет и пет, съвсем млад по стандартите на Кремъл. Демонстрира енергичност и тълпите полудяват. Обявява началото на решителни реформи в селското стопанство, стабилизиране на икономиката. Четири процента годишен ръст без съкращаване на военните разходи. Музика в ушите на обикновените хора… После идва ред на номера с личния живот… Води жена си и дъщеря си навсякъде, дори на военни паради. В Болшой сяда редом с обикновените зрители, докато ложата му на балкона остава празна…

Бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади някакво лъскаво списание.

— Видяхте ли това?

Даниела бавно пое корицата на „Тайм“, към която беше прикрепена уводната статия. Цветната снимка беше великолепна — заобиколен от семейството си, Геначов се усмихва на приветстващата го тълпа.

„КРАЛСКОТО СЕМЕЙСТВО В СЪВЕТСКИ ВАРИАНТ“, гласеше заглавието. Даниела мълчаливо върна корицата, без да си прави труда да прочете самата статия.

— Пространството за маневриране е силно стеснено — каза Малюта и внимателно прибра изрезката. Пипаше я така, сякаш беше намазана с отрова. — Този наш модерен водач узурпира властта с всеки изминал ден. Култът към неговата личност постоянно расте, но на практика той няма никакво понятие как да съживи нашата изостанала икономика. Четири процента годишен прираст не се постигат с голи лозунги пред екзалтираната тълпа…

— Лошото е, че, зает с тези фантасмагории, Геначов загърбва сериозни проблеми на нашата външна политика. Китайската заплаха, войната в Афганистан… Страхувам се, че след десетилетия на стабилно присъствие ние безвъзвратно губим позициите си в Африка, спечелени с невероятни усилия. Днес нямаме никакъв контрол над събитията в Южна Америка, да не говорим за серията от провали в Югоизточна Азия…

— А за какво губи времето си Геначов? Ходи сред народа, разговаря със селяните и ги лъже, че тежките времена вече отминават — от устата му се откърти презрително сумтене. — Скоро ще минем на държавни субсидии за селското стопанство, също като в Америка. Как ли пък не!…

Пръстите на Малюта се свиха в юмрук, кокалчетата им побеляха от напрежение.

— На това трябва да се сложи край! Получа ли от вас тайната на „Кам Сан“, ще мога да докажа всичките си твърдения пред Политбюро! Време е да възвърнем контрола си над Африка, Южна и Централна Америка! Време е Съветският съюз отново да се превърне в световна сила! Време е да проявим по-голяма агресивност в международните отношения, вместо да се опитваме да направим по-продуктивни архаичните си колхози!

— Но това не може да стане, докато в Политбюро се чува думата само на Геначов!

Даниела махна с ръка към масата, решила поне временно да отвлече вниманието му:

— Няма ли да хапнем? Направо умирам от глад!

Известно време се храниха в мълчание, но тя ясно виждаше, че мислите на Малюта са другаде. Въпреки това се обади едва когато платото с мезета беше опразнено:

— Не сте забравили, че имате и друг начин на действие, нали? Можете да сключите съюз с Геначов, с цената на известна гъвкавост и дребни отстъпки… Лесно бихте могли да му станете съветник по международните въпроси…

Малюта не каза нищо, но от изражението на лицето му Даниела разбра, че се е замислил върху думите й. После главата му се вдигна, ръцете му се разпериха над масата:

— Не виждам как бих могъл да съветвам другаря Геначов. Негов гуру е Михаил Карелин: човекът без лице… Нали така го наричат?

— В определени среди — кимна Даниела, обмисляйки непосредствената си стратегия. Трябва да постави капан на Олег Малюта, просто трябва! Дали да не опита някакъв фалшив заговор за убийството на Геначов? С пълен комплект неоспорими улики, които веднага ще го изправят до стената?

— Говори се, че Карелин е напълно лишен от амбиции — продължаваше Малюта. — Доволен е да остане в сянка и да шепне в ухото на Геначов. Може би голяма част от идиотщините на генералния секретар всъщност са рожба на Карелин… Никой не знае какви са отношенията между тях…

Търпение, заповяда си Даниела Воркута. Трябва да се действа бавно и изключително предпазливо.

— Ами ако самият Карелин ви предложи за външнополитически съветник на Геначов? — вдигна глава тя.

Малюта опипа с палец моравите си устни, после извади един „Кемъл“ без филтър и щракна запалката. Даниела прикри обзелото я отвращение.

— Това е интересно предположение, другарко генерал — промълви той, а Даниела с ужас наблюдаваше как на лицето му се появява нещо като усмивка. Беше по-скоро някакъв тик, ужасен и отблъскващ като всичко останало у този човек.

— Но вие без съмнение се шегувате… Нима Карелин ще пожелае доброволно да сподели част от властта си с мен?

— Ще пожелае, ако го помоля аз — твърдо отвърна Даниела.

— Аха! И той веднага ще изпълни молбата ви!

Даниела остави чаената чаша върху покривката и вдигна глава:

— Преди около месец и половина Михаил Карелин ми позвъни по телефона и ме покани на вечеря. Аз веднага си помислих, че ще бъда обект на известно ухажване, тъй като току-що ме бяха избрали за член на Политбюро… Знаете, че там съществува борба за надмощие между определени фракции.

— Заведе ме в „Руска изба“ и това беше доста изненадващо за мен, тъй като заведението се намира на четиридесет минути път от центъра. Много романтично… Втората изненада дойде, когато разбрах, че няма да водим делови разговор. Развличахме се с незначителни неща — спомени за детството, за студентските години… Просто се опознавахме.

— Значи Карелин ви определи интимна среща?

— Точно така — кимна Даниела. — И настоява отново да се видим.

Малюта си представи дебелата застаряваща съпруга на Карелин и двете му очилати дъщери — точно копие на майка си.

— Как го казваха американците? — изръмжа той. — „Тихата вода е най-дълбока…“

— Горе-долу.

— А какво отговорихте вие на нашия господин Карелин?

— Нищо положително. Нито да, нито не…

— Жени — въздъхна Малюта и с това се изчерпа целият му коментар. Изчака в мълчание да му сервират, цигарата димеше забравена между пръстите му. Проговори едва когато келнерът се отдалечи: — Е, признавам, че в случая вашата женска… хм… нерешителност, е изиграла положителна роля…

После прекъсна хода на разговора и се нахвърли върху апетитно димящите пелмени. Последната част от разговора очевидно беше пробудила апетита му. Проговори едва след като погълна последното тестено топче, полагайки го върху къс черен хляб, обилно намазан с масло.

— Искам да подхвърлите на Карелин за мен — промърмори с пълна уста той.

— Ще го накарам да използва влиянието си пред Геначов — кимна Даниела, а сърцето й запя. „Май го пипнах!“

Малюта оплакна устата си с огромна глътка лютива водка, после на лицето му отново се появи ужасната усмивка:

— Това ще ми свърши добра работа!

Даниела неволно потръпна, чувството на триумф бързо се стопи. Даваше си съвсем ясна сметка за опасната двойна игра, която трябваше да води. Но рискът се оправдаваше от обстоятелствата. Освен това откри и една много важна подробност от отношенията си с Малюта: той не беше я поставил под наблюдение. Иначе отдавна щеше да знае, че вече е била в леглото на Михаил Карелин.

— Е, добре — въздъхна тя и за пръв път се усмихна. — Мисля, че ще мога да уредя нещата…

— Пряк достъп до Геначов… — замислено проточи Малюта.

— Стига да е възможно — кимна Даниела.

— Добре. Действайте.

Обличайки палтото си на гардероба, Даниела отново се замисли. „Добре, ще бъда негов агент. Струва си, особено ако с това мога да го сваля… Господи, какво чудовище!“

Купонът беше към края си. Симбал и Моника си направиха огромни сандвичи, ползвайки разнообразието в хладилника на Макс Тренъди. После се наведоха над двойния умивалник в кухнята и захапаха храната си като две гладни животни. Макс беше в гостната, изпращайки последните участници в увеселението, предимно служители на Управлението за борба с наркотиците. Всички тези хора имаха нужда от изпускане на парата и именно затова купоните на Тренъди се радваха на широка известност. Той правилно беше преценил, че подчинените му най-добре могат да се разтоварят в домашна обстановка, далеч от канцелариите и компютрите си.

Симбал не беше забравил основната цел на гостуването си, въпреки неочаквания развой на събитията. Отпи глътка отлежало „Екуиз Амбер“, избърса устата си с книжна салфетка и небрежно попита:

— Не забелязах Питър Кърън… Не е ли бил поканен?

Кръвта се оттегли от лицето на Моника, сандвичът й падна върху плота на умивалника.

— Какво те накара да го кажеш?

— Кое?

— Това за Питър…

Той й хвърли внимателен поглед и сви рамене. Много му се искаше да вижда цялото й лице.

— Бяхме добри приятели, докато работех в Управлението — подхвърли. — Нищо повече… — изчака миг, после попита: — Но какво има, Моника? — Държеше на всяка цена да се представи като загрижен приятел, да я убеди, че не изпитва специален интерес към Питър Кърън.

— Не знаех, че с Питър сте били приятели — промълви, без да го гледа, тя.

— Всъщност, бяхме само близки познати… Той не е от хората, които лесно се сприятеляват. Прекарахме шест седмици в Бирма един до друг, после него го отзоваха… Внимавай!

— Да, това го помня — промълви Моника, вдигна сандвича и облиза руската салата по краищата му. Изглеждаше уморена, сякаш изведнъж й беше дошло до гуша от контактите с Тони Симбал. — Не знаех, че и ти си бил там…

— Тогава още не се познавахме — усмихна се той. — Налетях на теб доста след като се прибрах…

— Значи помниш повече от мен — погледна го тя, но мислите й очевидно бяха далеч. Вероятно при Питър Кърън.

— Значи наистина не е бил тук, така ли?

Моника подскочи като ужилена. Какво става, по дяволите, озадачено я изгледа Симбал.

— Наистина — тихо прошепна тя.

Тони сведе очи към ръцете й и видя как палците й пронизват меката плънка на сандвича. Предпочете да не дава гласност на този факт.

— Сигурно е в командировка — подхвърли.

— Не можем ли да говорим за нещо друго? — нервно попита тя, вдигна глава и той забеляза необичайната бледост на лицето й.

— Извинявай — докосна ръката й той. — Бих искал да ми разкажеш за…

— Заведи ме у дома, Тони — прекъсна го с безизразен глас тя, после избърса пръстите си в салфетката. — Просто ме заведи у дома и не казвай нищо! Съгласен ли си?

Той не беше съгласен, но реши да не се издава.

Чайката все още вонеше на тютюнев дим, въпреки усилията на Алексей да я проветри, изпълнявайки безмълвните указания на Даниела Воркута.

— Тук е студено — отбеляза Малюта. — Включи отоплението!

Колата се отлепи от мястото си, а той се облегна удобно в седалката. Старомодният му костюм миришеше на пепел.

— Нося ви поздрави от чичо Вадим… — Имаше предвид Вадим Дубас, секретар на ГК на КПСС в Ленинград и брат на покойния баща на Даниела.

— Как е той?

— Стар и упорит, както винаги — кратко отвърна Малюта и извади нова цигара от пакетчето си. — От онези, които никога няма да се променят… — приведе се напред и потупа Алексей по рамото. — Искам да отида при паметника. Нали знаеш пътя?

— Да, другарю министър.

Паметникът се намираше в покрайнините на Москва, ръбестата му конструкция наподобяваше модерна скулптурна композиция. Но стоманата беше истинска, част от онези седемстотин километра противотанкови заграждения, които жителите на „градът герой“ (определение на Сталин) бяха издигнали срещу седемдесетте хитлеристки дивизии, обкръжили Москва…

Алексей намали ход и чайката спря в аварийното платно на магистралата. Минаваше единадесет и пътищата бяха пусти. Тук, а и в цяла Русия, нямаше нощен живот…

Малюта не помръдна, преди Алексей да отвори задната врата на колата. Пое електрическото фенерче от ръцете на шофьора и мълчаливо го включи. Обувките му заскърцаха по замръзналия сняг.

Даниела слезе с него и се приближи до паметника. Със смайване видя, че в очите му има сълзи.

— Колко кръв се е проляла тук! — промърмори той с натежал от емоции глас. — Какъв героизъм е бил проявен! Революционният дух е светел като фар в онези мрачни години!

После утихна, само лъчът на фенерчето пробягваше по дебелите, невероятно преплетени стоманени греди.

— Сняг… — промърмори след известно време Малюта. — Обичам снега, другарко генерал. Той е бял и чист, като духа на Ленин, който ни ръководи… — Протегна крак и започна да търка с обувка пред себе си. Отдолу се появи черно петно. — Но снегът прикрива и много грехове… — Лъчът на фенерчето продължаваше да осветява паметника, но очите на Малюта бяха заковани в лицето на Даниела и кожата й неволно настръхна. — И днес преживяваме трудни времена, другарко генерал. Не по-малко трудни от дните на войната… Все още продължаваме да се бием за своето оцеляване. Войната продължава…

Даниела стоеше неподвижно, само слепоочията й пулсираха. Знаеше, че се намира в компанията на един изключително опасен човек. Опасен не само лично за нея, но и за цялата страна.

— Ще ви кажа нещо, другарко генерал… — продължи с леден глас Малюта. — В тази война вие или сте с мен, или сте против мен. Разбирате ли?

Даниела кимна с глава, неспособна да издаде нито звук.

— Думи… — изръмжа Малюта. — Двадесет часа в денонощието се боря с думите. И колкото повече затъвам в тях, толкова по-силно става убеждението ми, че слушам само лъжи, а истината се крие някъде дълбоко под тях… — Запали цигара и най-сетне отмести поглед от лицето й. Стоманените греди сякаш оживяха под лъча на фенерчето.

Луната залезе, студът видимо се усили. Въздухът беше тежък и миришеше на сняг. Виелицата, която беше забавила полета на Малюта, вече обгръщаше Москва. Даниела неволно придърпа полите на коженото палто около тялото си. Внезапен полъх на вятъра изтръгна кичур коса от прическата й и го захвърли пред очите й. Тя не направи опит да го прибере.

— Вашият проблем е красотата, другарко генерал — промълви след дълго мълчание Малюта. Издуха облак дим и изплю парченце тютюн, залепнало за устата му. — Убедена сте, че с нейна помощ можете да получите от мъжете всичко, което пожелаете… Разтворихте бедра пред Анатолий Карпов и станахте началник на КВР… — Имаше предвид дълбоко засекретения отдел К на Първо главно управление, който се занимаваше с отстраняването на нежелани фигури зад граница и всички останали „мокри“ операции на контраразузнаването. — По същия начин подходихте и към покойния ми колега Юри Лантин… А след преждевременната му смърт наследихте поста му…

Продължаваше да гледа встрани и спокойно дърпаше от цигарата. Сякаш бяха близки приятели, които обсъждат как да прекарат отпуската си.

— Не крия, че се възхищавам на уменията ви… Вие наистина сте умна жена.

Захвърли фаса, който проблесна в снега и угасна.

— От друга страна обаче, аз съм съвсем наясно с вашите амбиции. Съвсем наясно… Затова ви предупреждавам, че с мен не можете да постъпите така, както постъпихте с Карпов и Лантин, и Бог знае с още колко мъже преди тях… За мен красотата ви е без значение, едва ли някога ще сънувам това, което криете между краката си…

Думите му бяха груби, с преднамерената цел да я шокират. И го постигнаха.

— Сега искам да направите своя избор — продължи Малюта. — С мен или срещу мен. Други възможности нямате. Нима мислите, че повярвах на аматьорския ви сценарий там, в ресторанта? Михаил Карелин шепне на ухото на Геначов и аз получавам статута на съветник, редом с Резцов и самия Карелин! — Ужасният тик, който би трябвало да означава усмивка, отново се появи на лицето му. — О, не, другарко генерал! Дори да успеете да ме заблудите с онова красиво нещо между краката си, аз предварително зная, че никога не бихте направили подобно предложение на Карелин. Той ще ви се изсмее в лицето, а за вас е вредно да ви се смеят…

Даниела неудържимо трепереше. Разбра, че сериозно е подценила Малюта, а бързото и издигане до поста на Лантин я беше разкрило. Запита се дали всъщност е готова за особената атмосфера в горните етажи на властта, или просто е избързала, заслепена от сияйните перспективи пред себе си…

Усети, че няма отговор на този въпрос, няма и избор.

— Аз съм с вас! — прошепна тя. Направи го едва след като отвори устата си втори път, тъй като гърлото й се беше свило на топка.

— Отлично — кимна Малюта. — Значи Алексей няма да ви застреля в тила…

— Какво?!

Отново беше успял да я извади от равновесие. Зловещата му глава се извърна към нея, тикът — усмивка беше наистина ужасен.

— Не знаехте ли, че вашият Алексей е мой агент? Зная за всяка ваша стъпка, другарко генерал. За всяка!

Лъже, въздъхна в себе си Даниела. Ако това е вярно, той би трябвало да е в течение на аферата й с Михаил Карелин. Стегна волята си, твърдо решена да изиграе играта на негово ниво.

Малюта внимателно я наблюдаваше, бадемовите му очи зловещо проблеснаха.

— Виждам, че се съмнявате в думите ми и това е съвсем разбираемо — просъска той, жълтите му пръсти извадиха обемист плик от вътрешния джоб на палтото и й го подадоха.

Даниела го гледаше така, както се гледа отровна змия. Пулсът й се ускори, слепоочията й започнаха да потръпват. Зае се да разпечатва плика, бавно и с безкрайно внимание. Света Богородице, пропищя съзнанието й.

Странно и гротескно изглеждат двама души в леглото, кон знае защо си помисли тя. Особено когато ти си единият от тях…

Снимките бяха подробни, точни и ясни. Даниела и Карелин прегърнати, Даниела и Карелин вкопчени един в друг, Даниела и Карелин в момент на оргазъм…

Малюта издърпа снимките от безжизнените й пръсти и ги разтвори като карти за игра.

— Мисля, че тази е най-хубава — промърмори с очевидно наслаждение той. — Или може би тази…

— Спрете!

Вероятно очакваше именно тази реакция, тъй като веднага прибра снимките.

— А сега искам да направите нещо за мен. То ще ни свърже далеч по-здраво, отколкото сладостното гушкане с другаря Карелин… — гласът му беше тих, почти нежен. — Принуден съм да поискам това от вас, тъй като ме излъгахте, другарко генерал… Приемам, че сте го сторили само веднъж, по отношение на Карелин, но… — раменете му леко се повдигнаха. — Може би е имало и други случаи в близкото минало…

— Сама виждате, че миналото не ме интересува. Единствената ми грижа е бъдещето… — Предметът се появи изневиделица в ръката му, някъде отвъд нейното полезрение: — Свалете ръкавиците си, другарко генерал…

Даниела мълчаливо се подчини. Как е възможно да сбъркам в преценките си, питаше се тя. Бях толкова сигурна, че го пипнах!

Нещо тежко легна в премръзналите й пръсти. Пистолет със заглушител. Даниела веднага забеляза, че е немски и доста се различава от пистолетите, които са на въоръжение в руската армия. Лично оръжие, строго забранено за всеки, независимо от поста, който заема…

— Искам да застреляте Алексей — долетя някъде отдалеч гласът на Малюта. — Направете го така, както са ви обучавали. В тила, за да бъде истинска екзекуция… Ако си спомняте, точно по този начин щеше да ви ликвидира и той.

Това е кошмар, простена вътрешно Даниела. Тялото й се разтърси от паника и страх, вече не беше в състояние да разсъждава. Сякаш разумът й беше потънал в дълбок сън. „Събуди се, отчаяно проплака тя. Какво ми предстои, Господи?!“

— Не е нищо особено — обади се отстрани Малюта, отново запалил цигара. Противният дим я удари право в лицето. — В крайна сметка имате добър мотив — отмъщението… Вие сте му се доверили, а той ви е шпионирал… Нима не е справедливо да накажете това гнусно предателство?

Свързана съм с истинско чудовище, помисли си Даниела. Стомахът й се превърна в ледена топка, главата й се замая, краката й бяха като вкопани в снега. Не мога да го направя, проплака съзнанието й. Просто не мога!

— Още ли се колебаете, другарко генерал? — гласът на Малюта възвърна предишната си твърдост. — Нерешителността е голям недостатък за един член на Политбюро. Длъжен съм да докладвам за това сериозно провинение… Един мъж никога не би го проявил… — Дръпна от цигарата и подхвърли: — Може би трябва да повикам Алексей и да му наредя да ви застреля!

Олег Малюта пристъпи към нея с блеснали очи, снегът хрупаше под краката му. Долепи устни до ухото й, вонята на тютюн беше толкова силна, че дори леденият вятър не можеше да я прогони.

— Направете го, другарко генерал! Иначе животът ви свършва тук, още в този миг!

Даниела не можеше да повярва, че тялото и се раздвижва и тръгва към колата. Нямаше представа кой го насочва, само знаеше, че това не е тя…

Влезе в купето и улови погледа на Алексей в огледалцето.

— Какво се е случило? — прошепна той. — Бяла сте като вар!

Даниела се видя някъде отстрани как се навежда напред и вдига ръка. Устните й се отвориха да отговорят на въпроса му, пръстът й натисна спусъка, малко преди дулото на пистолета да опре в тила му.

Изскочи от колата и започна да повръща, ноздрите й лютяха от вонята на смъртта.

Малюта реагира светкавично. В ръката му се появи чиста бяла кърпичка, с която издърпа пистолета от Даниела.

— Вашите отпечатъци — промърмори той и внимателно прибра оръжието във вътрешния джоб на палтото си. — Искам да сте сигурна, че по всяко време мога да ви обвиня в предумишлено убийство. Не понасям лъжците и положително бих ви ликвидирал. Но имам нужда от вашето пъргаво мозъче…

Даниела му обърна гръб и отново повърна. Малюта мълчаливо насочи лъча на фенерчето към самуреното й палто. Прекрасната кожа блесна като платина. Известно време остана неподвижен, като тихо си тананикаше.

— За какво по-точно искате да ме използвате? — попита дрезгаво Даниела, най-сетне дошла на себе си. В устата й се настани отвратителен вкус, който едва ли скоро щеше да изчезне.

— За проникване в операцията на Ши Зи-лин, естествено — отвърна Малюта. — Когато събирам сведения, аз го правя изключително съвестно. Затова зная, че тайната на „Кам Сан“ е заключена в главата на стареца. А вие ще я измъкнете оттам.

Даниела имаше чувството, че са я ударили с тежък чук.

— Това е невъзможно — едва успя да изфъфли тя.

— Така ли? — извиха се гъстите вежди на Малюта. — Тогава ви заповядвам да ликвидирате Ши Зи-лин, другарко генерал!

— Ши Зи-лин е под закрилата на Джейк Мейрък — промълви с пресъхнала уста Даниела.

— Добре — кимна Малюта. — Аз съм разумен човек. — В ушите й се разнесе скърцането на замръзнал сняг. — Убийте ги и двамата!

Ледена буца притисна сърцето на Даниела.

— Мисля, че нямате представа какво поискахте току-що — тихо прошепна тя.

Зъбите му се събраха с рязко изщракване:

— „Кам Сан“, Ши Зи-лин, Джейк Мейрък! Раз, два, три… Много е просто!

Даниела замълча, кръвта лудо блъскаше в слепоочията й. Вече знаеше какво иска този човек. Вече можеше да си представи на какво задълбочено разследване е била подложена. Дори в подземията на Лубянка не биха научили толкова много за секретните й задачи.

— Отговарям за китайския сектор — преглътна с усилие тя. — Там са в ход няколко дългосрочни операции. Не можете да ги прекъснете ей така…

— Мога, мога, другарко генерал — самоуверено отвърна Малюта и дръпна от цигарата си. — Въпросът е там, че когато човек разполага с толкова могъщи лостове, той неизменно се изкушава да ги използва в личен интерес… — приведе се към нея и издуха дим право в лицето й: — А личният интерес влиза в противоречие с държавния интерес, другарко генерал!

Зъбите му отново изтракаха, звукът беше ужасен.

— Вашата сила е Химера, другарко генерал. А Китай е вашата слабост… — Противната гримаса отново изплува на лицето му, гласът му стана лепкав като сироп: — В крайна сметка не искам кой знае какво, нали? Бих могъл да поискам самоличността на Химера, бих могъл дори да ви го отнема… Какво ще стане тогава с вас? Ето, вече наистина разбирате, че не искам кой знае какво… Разкрийте тайната на „Кам Сан“, ликвидирайте Зи-лин и Джейк Мейрък. Толкоз!

Даниела открито трепереше. В продължение на години кариерата й зависеше от Химера и от никой друг. Без потока от строго секретна информация на Химера тя никога не би стигнала толкова далеч, никога не би се изкачила толкова високо по стълбицата на успеха, предварително определена за мъже…

В това отношение Малюта беше абсолютно прав. Химера държеше позиция в сърцето на Агенцията. Джейк Мейрък погрешно мислеше, че го е убил по време на проникването си в Грейсток преди девет месеца. Защото агентът на Даниела не беше Хенри Ундерман, дългогодишният наставник на Джейк. Благодарение на серия от безупречно проведени действия за прикритие, тя беше успяла да заблуди всички, дори самия Зи-лин…

Но сега се намираше в безнадеждно положение. Не се заблуждаваше от това, което й каза Малюта. Ако не откриеше начин да го блокира или отстрани, той положително щеше да поеме контрола над всичките й китайски операции. А ако получи тайната на „Кам Сан“ и успее да отстрани Зи-лин и Мейрък, вече нищо няма да го спре. Ще свали Геначов, въпреки влиянието на Резцов и Карелин. И Русия ще се окаже под ботуша на един луд. Малюта разполага с толкова много власт, че ако прибави към нея и тайната на „Кам Сан“, лесно ще убеди членовете на Политбюро, че свалянето на Геначов съвпада с най-висшите интереси на Съветския съюз. А какво ще стане тогава с мен, запита се Даниела. Ще бъда играчка в ръцете на Малюта до момента, в който реши да се отърве от мен…

— Нима искате да кажете, че не съм достатъчно компетентна, за да ръководя китайските ни операции? — тръсна глава тя.

— Може би — кимна Малюта и хвърли фаса си в снега. Яростта й пречеше да разсъждава, търсеше начин да се излее навън.

— Говорите за държавата, но всъщност имате предвид единствено себе си, другарю! — започна разпалено тя. — Мечтаете за абсолютна власт и аз трябва да ви помагам! — Стисна клепачи, за да не позволи на сълзите да се търкулнат по страните й, отправи гореща молитва към Бога да й даде още малко душевни сили. — Аз трябва да ви доставя сребърния куршум, с който ще повалите Геначов! А ако случайно стане провал, пак аз ще понеса отговорността!

— Тази вечер ми доставихте огромно удоволствие, другарко генерал — злобно се усмихна Малюта. — Да, разсъжденията ви са съвсем логични… Но въпреки това ще изпълните това, което искам от вас, нали?

Даниела мрачно кимна с глава. Нима имаше друг избор? Така поне ще престане да я шпионира…

Малюта приятелски я подхвана подръка и я поведе към чайката.

— Отстраняването на бащата и сина Ши ще ни бъде от полза в дългосрочен план — промърмори вече по-спокойно той. — Не се интересувам от концентрацията на капитали и власт, която двамата са започнали на територията на Хонконг…

Заваля сняг. Подхванаха трупа на Алексей и го написаха в багажника. Малюта й подаде мека кърпа, извади една и за себе си. Внимателно избърсаха кръвта от таблото и седалката, после окървавените парчета плат отидоха при трупа.

Малюта се задържа за миг над бялото лице.

— Изглежда доста изненадан — промърмори той и затръшна капака. — Но аз не съм… Защото той наистина ви беше верен, другарко генерал…

Земята под краката й изведнъж оживя. Направи опит да се подпре на калника на чайката, не улучи и се свлече на колене.

Малюта не направи опит да й помогне. Изправел над главата й, той я наблюдаваше с интереса на учен, извършил сложен лабораторен опит.

— Нима допускахте, че ще позволя да убиете човек, който наистина докладва за всяка ваша стъпка? — злорадо изръмжа той. — Ако Алексей наистина вършеше това, което ви казах, той щеше да е твърде ценен за мен…

— Не, скъпа моя Даниела… Излъгах те за него. Беше чист като снега, върху който си стъпила. Сега вероятно вече разбираш как се чувства човек, когото са излъгали… — Гледаше сълзите й с някакво странно, напрегнато любопитство, особено интересни му бяха дупките, които оставаха в снега. — Скоро ще разполагам със снимки и на сълзите ти — промърмори. — Така ще се убедиш, че постоянно те държа под око…

От устата му излиташе пара, сякаш беше тичал в студената нощ…

— Вдругиден имаш рожден ден — каза Тцун-Трите клетви. — Къде искаш да отидем на вечеря?

— В „Гади“, на полуострова — веднага отвърна Неон Чоу.

Изправен на току-що измитата палуба на своята джонка, Тцун-Трите клетви внимателно огледа любовницата си. В „Гади“, естествено, помисли си той. Защо да не отпразнува двадесет и четвъртия си рожден ден в най-скъпия ресторант на Хонконг?

— Как ли пък не! — направи се на ядосан той. — Познавам ти душичката, в „Гади“ положително ще ме разориш! — Разбира се, това беше далеч от истината, но след седемдесет и една години на този свят, Тцун искрено вярваше, че познава женската душа.

— Нищо подобно няма да сторя — нацупи се прелестно Неон Чоу и пристъпи към него. — Но на двадесет и четири ще бъда само веднъж… Защо да не бъда щастлива? — пръстите й опипаха изумрудената огърлица, която наскоро й беше подарил, нацупеното й лице стана тъжно: — Или може би мислиш, че това изтънчено заведение не е за мен?

Нищо подобно, рече си Тцун-Трите клетви. Всички — и мъже, и жени — обръщат глава след тази изящна красавица, независимо кой я придружава. Неон Чоу работеше половин ден в канцеларията на губернатора, но лесно би могла да стане естрадна или филмова звезда. Спираше я единствено леността. През целия си живот не беше работила повече от един час без прекъсване и това очевидно й харесваше.

— Тайпан от твоя ранг действително не бива да се излага на публично място — продължи с копринен глас тя. — Затова се отказвам от „Гади“, спокойно можеш да ме заведеш в любимата си рибарска кръчма на брега на Козуей бей. Предполагам, че и това ми е много…

Тцун-Трите клетви с мъка сдържа усмивката си. Защото на практика тя можеше да поиска от него всичко и той с радост щеше да го изпълни. Но нямаше смисъл да го демонстрира, това нямаше да донесе нищо добро нито на него, нито на нея… Предпочиташе да пази в тайна магическото влияние, което му оказваше тази жена. То не можеше да се сравнява с нищо на този свят, с никоя от многобройните любовници, които беше имал през дългия си живот. Когато се любеха, той отново ставаше на тридесет години, насладата му беше дори по-силна от тогава. Възбуждаше се дори само като я гледаше.

— Май ще се окаже, че имаш късмет — промърмори той, без да показва емоциите, които се гърчеха в душата му. — Позвъних в кръчмата на Козуей бей, но точно вдругиден тя е откупена за семейно празненство. — Това беше нагла лъжа, тъй като Тцун изобщо нямаше намерение да я води там. — Значи ни остава „Гади“…

— Ура! — извика по детски Неон Чоу и се хвърли в прегръдката му. Гъвкавите й бедра се притиснаха в слабините му, зърната й се залепиха за голите му гърди. — Чудесно!

Наистина е чудесно, рече си Тцун-Трите клетви.

— Уважаеми татко, те са тук!

Тцун се обърна, познал гласа на най-големия си син. Освободи се от прегръдката на Неон Чоу и закуцука към стълбичката, по която вече се изкачваха Джейк и Блис. Дъщеря ми изглежда по-красива от всякога, отбеляза той. Кожата на Блис беше гладка и чиста като алабастър — сякаш само беше чакала появата на Джейк Мейрък Ши, за да разцъфне като роза.

— Привет, Джуан — поздрави сдържано Тцун, после се усмихна на дъщеря си.

— Може ли Блис да слезе долу? — попита Джейк. — Татко помоли да го разтрие…

— Разбира се — кимна Тцун и ги поведе към каютите под палубата. Напуснал завинаги Пекин, Ши Зи-лин избра джонката на брат си за постоянен дом. „Напомня ми годините на младостта, когато прекарвахме контрабанден опиум за чуждестранните дяволи“, обясни решението си той.

Джейк и Тцун изпратиха с поглед Блис, която бързо се спусна по стълбичката. Джейк усети погледа на Неон Чоу върху лицето си, но нарочно се направи, че не го забелязва. Предпочиташе да я третира като неодушевен предмет, като дървените каси и балите с памук на борда на товарните джонки, изнизващи се край тях.

Не мислеше за Неон Чоу, защото я считаше за собственост на чичо си и той трябваше да носи отговорност за нея. И, естествено, не можеше да я приеме за член на семейството. Дълбоко в себе си подозираше, че тази хубавица се интересува само от парите на Тцун. Беше се нагледал на жени като нея, които разполагаха с една-единствена стока за продан — гъвкавите си тела. Но това беше неразделна част от живота в Азия. Джос…

Долу, в кабината, Блис се усмихна на стареца и взе ръката му между дланите си. После се наведе и топло го целуна по бузите.

— Къде най-много те тормози болката, татко? — попита тя. Зи-лин й каза и тя кимна с глава: — Добре, тогава ще започнем с нервните възли около черния дроб… — премести се към долния край на леглото и свали обувките му. — Мястото на успокоението е тук, на стъпалото, точно под основата на средния пръст… Сега ще натисна тук, а ти ще си представиш как лечебната сила тръгва от противоположната посока на тялото ти — точно под ключицата… Минава през ребрата и слабините, спуска се по протежение на коленете и стига до вътрешната част на глезена… Там се върти в кръг, после се концентрира около мястото, което притискам… Затвори очи и се отпусни…

Горе, на палубата, Тцун-Трите клетви изпрати с поглед стройната фигура на Неон Чоу, която се отдалечаваше по посока на стълбата. После вдигна очи към оловното небе и се изплю през борда.

— Няма слънце, няма и дъжд! Това е най-омразното ми време. Не става за риболов, не става за нищо!

Жълтеникавите очи на Джейк бяха насочени към хоризонта. Танкери, черни и двуизмерни като картонени фигурки, бавно се приближаваха към пристанището. В трюмовете си носеха десетки хиляди тонове петрол от богатите емирства оттатък Молукския проток. Малък и тесен, но от изключително значение за бурно развиващите се икономики на далекоизточните държави.

Зи-лин го беше предупредил, че руснаците кроят планове за удар именно срещу Молукския проток, едновременно с евентуалното си нападение над Континентален Китай. Джейк изхвърли от съзнанието си Тцун и неговата Неон Чоу, в паметта му изплуваха всички подробности от разговора със Зи-лин, проведен сутринта. Старецът беше притеснен от действията на КГБ — най-големия му враг. Особено на двама от високопоставените му служители…

— През последните три години и половина руснаците непрекъснато укрепват бойната мощ на своите петдесет и осем дивизии, разположени по границата с Китай — беше започнал той. — Това ставаше с активната подкрепа на Анатолий Карпов и Юри Лантин. Днес девет от тези дивизии са изцяло бронетанкови и са разположени по най-невралгичните пунктове на северната ни граница.

— В Източен Сибир, където по традиция ние сме най-уязвими, са разположени около сто стратегически бомбардировача ТУ-22, плюс сто и петдесет подвижни ракетни установки СС-20 с ядрен боен заряд.

— Това са бомбардировачите, които на Запад наричат „Бекфайър“, нали? — попита Джейк.

Баща му само кимна с глава. Най-модерните самолети на въоръжение в съветската армия. Обсегът им надхвърля седем хиляди километра, могат да носят на борда си както атомни бомби, така и тактически ракети „въздух-земя“.

— Намираме се в плътното им обкръжение, Джейк — въздъхна Зи-лин. — Но това са само машини, а машините се нуждаят от управлението на човека. И именно тук възниква най-сериозният ни проблем. В Кремъл набира власт Олег Малюта, един от заклетите врагове на Китай, далеч по-опасен от Карпов и Лантин. Буда да ни е на помощ, ако успее да се докопа до върховната власт! Милитарист до мозъка на костите, той е автор на съветските авантюри в Пакистан и Афганистан.

— Днес ние сме изправени пред един въпрос от изключително важно значение: в коя посока ще обърне змийската си глава Малюта? Дали зловещите „Бекфайър“ няма да се вдигнат в небето по негова заповед?

Блестящочерните очи на Зи-лин бяха недокоснати от хода на времето, умни и бездънни. Коварната болест, която караше тялото му да се гърчи от болка, нямаше никакво влияние върху бистротата на ума и точността на мислите му.

— Как узна за този Малюта, татко? — попита го Джейк.

— Чрез Даниела Воркута — отвърна старецът. — Вечната и неизменна Даниела Воркута… Очите й винаги гледат към Китай, Джейк. Никога не забравяй този факт. Сред хората, които управляват СССР днес, тя най-добре оценява значението на Хонконг. Знае, че ако руснаците успеят да установят контрол над достатъчно търговски фирми в Колонията, те ще могат да лишат Китай от важен източник на приходи, ще попречат на неговата търговия със свободния свят. Достъпът на Даниела Воркута до Хонконг трябва да бъде прекратен веднъж завинаги, в противен случай Китай никога няма да се издигне до статута на световна сила.

— Малюта има враждебно отношение към нас, но истинската опасност е Даниела Воркута. Само тя може да ни разбие във финансово и икономическо отношение, от нея трябва да се пазим…

— Генерал Воркута играе „уей ки“ и е добре запозната с всички тактически варианти. Позициите й в Хонконг са солидни, главно благодарение на сър Джон Блустоун. Ние го държим под око, но не бива да подценяваме нейните качества на стратег. Защото тя е единствената в Русия, която си дава сметка за нашия огромен потенциал в Хонконг.

— Какво знае за „Кам Сан“? — попита Джейк.

— Вече на два пъти се опита да проникне в обекта — въздъхна Зи-лин. — И двата пъти успяхме да разкрием агентите й, преди да са направили големи пакости, но опитите несъмнено ще продължат…

— Но нали извънредните мерки за сигурност също създават проблеми? — попита Джейк. — Воркута не може да бъде спокойна при секретността, с която сме обградили строителството на „Кам Сан“. Тя е достатъчно умна, за да отгатне, че зад подобна секретност се крие обект с важно военно значение…

— Естествено — вдигна глава и го погледна Зи-лин. — А ако безпокойството й е достатъчно силно, то неминуемо ще се прехвърли и върху Олег Малюта. А той ще направи само едно — ще заповяда излитането на бомбардировачите „Бекфайър“!

— Отпуснаха ли те болките, Джиан? — попита Блис.

Зи-лин бавно отвори очи. Освободено от непрекъснатия натиск на болката, съзнанието му се рееше надалеч. Потъна дълбоко в „да-хей“ — Великата тъмна пустота, същността на живота. Гласът на Блис бавно го изтръгна от унеса.

— Да — дрезгаво отвърна той. — Правиш истински чудеса с мен, дете мое. Ненапразно брат ми те нарича „скъпоценен камък“. — Размърда се и добави: — Хиляди благодарности!

— Помогнах ти да прогониш болката и това е всичко — прошепна тя, доволна да чуе от устата му името, с което я наричаше баща й. — Нищо повече!

— Напротив — отвърна той и блестящите му очи потънаха в нейните. — Ти ми даде част от себе си, дете мое. Знай едно: тялото ти е само част от това, което можеш да предложиш на другите. Една съвсем малка част, независимо от факта, че то може да доставя и получава огромна доза удоволствие. Но удоволствието е мимолетно и бързо се забравя. Остава духът, подхранван от твоето уникално излъчване, от силата на твоето „ки“. И това ще те прави желана от всички…

Блис коленичи до рогозката и скръсти ръце в скута си.

— Познаваш ли „да-хей“? — попита Джианът.

— Не, кръстник, не го познавам…

— Докосни пръстите ми с върховете на своите — прошепна той. Гласът му беше тих и гальовен, като морските вълни, които люлееха корпуса на кораба. — А сега ме погледни в очите!

— Какво трябва да видя в тях? — попита тя.

— Нищо — отвърна той. — Абсолютно нищо.

Блис беше уверена, че устата му изобщо не се отвори.

В стаята нахлу мрак, който нямаше нищо общо с настъпването на нощта, не беше и сянка. Тя изведнъж усети, че от него се излъчва светлина, умът й се обърка. Не можеше да разбере как мракът може да бъде източник на светлина.

В зениците на Зи-лин се появи непозната искра. Тя я гледаше като омагьосана, безпомощна да разгадае тайнствената й сила. Мракът настъпваше, вътрешността на кабината се разтопи и изчезна в него.

После Блис долови призивния глас на Живота…

Горе на палубата Джейк каза:

— Разполагам с десет хиляди нишки, от които трябва да изплета едно здраво въже…

— Такава е работата на Джуана — кимна Тцун-Трите клетви и внимателно го погледна.

Джейк улови особения оттенък в гласа на чичо си и в главата му звънна предупредителен сигнал.

— Ти не одобряваш избора на баща ми за негов наследник, нали? — попита той.

— О, не. Нищо подобно. Просто не виждам как ще оцелее „юн-хюн“ без присъствието на Джиана. Не искам да те обидя, племеннико, обичам те като собствен син. Но Джианът е осемдесетгодишен и има огромен опит. „Юн-хюн“ е негово творение, обмислял го е над петдесет години. Мисълта, че можем да го изгубим сега, в най-решаващия момент, ме кара да потръпвам от ужас…

Денят бавно гаснеше, въздухът беше абсолютно неподвижен. Джейк отмести поглед към Неон Чоу, която безгрижно си бъбреше с втората дъщеря на Тцун.

— Ще останеш ли за вечеря, Джуан?

— За съжаление не мога, чака ме много работа — отвърна Джейк и направи опит да се усмихне с вдървено лице. Събитията се развиваха с главоломна скорост, той изпитваше отчаяна нужда да се посъветва с някого за избора на съответната стратегия. Този някой можеше да бъде Тцун-Трите клетви, можеше да бъде и Блис… Но той знаеше, че сам трябва да взема решения, че това е част от задълженията му на Джуан. Нямаше право да се доверява на никого. Сърцето му се сви от мъка, защото едва сега си даде сметка колко му коства да държи Блис на разстояние. Част от него искаше да споделя всичко с нея, да й докаже обичта си. Но друга част — тази, която го притискаше към задълженията на Джуан — си даваше сметка с каква експлозивна сила е заредена информацията на негово разположение. Предупреждаваше, че споделянето й с друг човек означава смъртна опасност за него… Врагът беше близо, беше прекалено добре маскиран в средите на Вътрешния кръг. Въпреки това душата му изстина при мисълта за това, което предстоеше. Блис се беше превърнала в неделима част от живота му, той не можеше да си го представи без нея…

От изток се появи претоварена джонка, червеното й платно проблесна като пламък, осветено за миг от лъчите на залязващото слънце.

Джейк се облегна на парапета. Ръкавите му бяха навити, Тцун-Трите клетви с уважение погледна могъщите мускули на ръцете му. Ръбовете на дланите му бяха покрити с дебел мазолест слой, жълт като стара слонова кост.

— Как мислиш, чичо — промълви Джейк. — Дали Блустоун има пръст в измамата, станала в банката „Саут-ейша“?

— В това няма никакво съмнение — тръсна глава Тцун. — Съвсем ясно е, че бездомното псе, което открадна парите, няма достатъчно мозък за провеждането на тази сложна операция. Той несъмнено би натъпкал джобовете си с банкноти и би побягнал накъдето му видят очите… Не, тук ясно си личи почеркът на Блустоун…

Джонката с аленото платно се скри зад вълнолома, а Джейк видя черната черта на хоризонта. В същия миг се пробуди вятърът.

— Може би Блустоун има далеч по-широк достъп до „юн-хюн“, отколкото си представяме — добави мрачно Тцун.

Джейк не отговори, очите му продължаваха да са насочени към хоризонта.

— Химера, съветският шпионин в Агенцията… — подхвърли замислено Тцун. — Или Хенри Ундерман, твоят някогашен наставник… Откъде е знаел за императорския печат? Откъде е имал информацията, че кехлибарената фигурка е разделена на четири и е превърната във „фу“? Как е разбрал, че отделните части се намират у теб, природения ти брат Ничиреншу, Блис и Андрю Сойър?

Джейк бавно изпусна въздуха от гърдите си.

— Блустоун е незначителна фигура, чичо. Пионка и нищо повече. Зад плановете за дискредитиране на „Саут-ейша“ стои Даниела Воркута. Тя е успяла да проникне в „юн-хюн“ и почеркът й вече личи… Даниела Воркута манипулира Блустоун, същото върши и с Химера…

— С Химера ли? — изненадано го погледна Тцун. — Какво говориш? Химера е мъртъв, ти го уби със собствените си ръце!

— Аз убих Хенри Ундерман, чичо — с мъка промълви Джейк. — Но той не беше Химера…

— Какво?!

Джейк стоеше неподвижно, сякаш изведнъж се беше превърнал в камък.

— Преди седмица влязох в контакт с един от хората на Агенцията. Името му няма значение. Дълбоко законспириран агент с кодово наименование Аполо. За него знаят само Донован и няколко от най-близките му сътрудници, а резидент му е бил покойният Беридиън. По дипломатически канали агентът научил за смъртта на Ундерман и се заел с разсъждения. Имал е сигурни доказателства, че Ундерман не би могъл да бъде двоен агент. На практика е бил убеден в това, чичо! Разровил се по-надълбоко и установил, че Химера продължава да функционира. Няколко месеца секретни разследвания и задълбочени анализи му предоставили отговора на загадката: агентът на Даниела Воркута с кодово име Химера е Роджър Донован!

Очите на Джейк проследиха увеселителната лодка, която ловко си пробиваше път между закотвените джонки и се насочваше към близкия плаващ ресторант. Вътре се бяха настанили трима мандарински бизнесмени, застинали в официалните си костюми като някакви праисторически гущери. Мазната вода тихо плискаше в борда на джонката.

— С Донован всичко идва на мястото си, чичо — обърна се Джейк. — Воркута по блестящ начин успя да ни заблуди и това доведе до отстраняването на Ундерман. Прибегна до фалшифицирани улики и ме убеди, че именно Ундерман е Химера, други фалшиви улики бяха подхвърлени на самия Ундерман и той беше стопроцентово убеден, че аз стоя зад убийството на Беридиън…

— Но тази игра беше много опасна за истинския Химера. По всяко време Хенри или аз можехме да разкрием истината. Следователно трябваше да платим и най-високата възможна цена…

— Бих казал, че цената никак не е малка, особено като имаме предвид, че Агенцията се управлява от човек на Воркута — отбеляза Тцун-Трите клетви.

— Точно така — мрачно промълви Джейк.

Тцун насочи поглед към мазните вълнички, които се разбиваха в борда на джонката. В дъното на пристанището блесна разноцветно сияние. Гигантският плаващ ресторант „Джъмбо“ отваряше врати за посетителите си.

— Сигурен ли си? — тихо попита той. — Това не е ли само нов етап от дяволската игра на Воркута?

— Не — поклати глава Джейк. — И причините за това са две… Първо, тя за нищо на света не би събудила подозренията ми отново, защото именно това беше целта й — да ме убеди, че Химера е мъртъв. Второ, последната заповед на Ундерман до Аполо е била кратка и ясна: да се ликвидира Даниела Воркута. Аз лично я предадох по каналите…

— Дано пукне сто пъти подред, племеннико! — гневно просъска Тцун и се изплю във водата. — Колко неприятности ти е причинила!

— И един път стига, чичо — въздъхна с безизразно лице Джейк. — Заради Воркута аз убих един от най-старите си приятели… — Очите му гледаха надалеч и вероятно не виждаха нищо. — Тя ни изправи един срещу друг и нито Хенри, нито аз успяхме да разберем това… Тя разруши всичко, което имахме: приятелство, доверие, обет… На тяхно място, като зловеща магьосница, размаха измамата, предателството и страха… Тя ни раздели и с това ни победи. Дори по-лошо — накара ни да се унищожим взаимно… Правилно е усетила, че взаимната ни обич може лесно да се превърне в омраза и тази омраза да ни заслепи… О, Буда! Как ли е злорадствала, когато убих Хенри! Сякаш съм наемен убиец, който е действал по нейна поръчка!

— Генерал Воркута е самият дявол, Джуан — мрачно поклати глава Тцун. — Просто да не повярва човек! Никога не бях си представял, че една жена може да притежава мозъка на Сатаната!

Вятърът се усили, въжетата над главите им тихо запяха. Светлината стана някак тежка, сякаш напоена с разтопено олово. Джейк дълго мълча. Когато най-сетне отмести поглед от далечния хоризонт, изражението на лицето му беше такова, че Тцун-Трите клетви благоразумно не каза нищо.

— Ето, виж, чичо… — тихо прошепна Джейк и посочи към почернелия хоризонт. — Твоят дъжд най-после пристига…

Йън Макена разхлаби яката на ризата си, влажна и неприятно втвърдена след краткия вечерен дъждец. Пустият плаж беше чист и подравнен, като току-що измита четка на художник. Вълните се разбиваха в брега с равномерен грохот. Макена запали фенерчето си и го размаха в различни посоки. Среднощната тишина беше пълна, наруши я само протяжният вой на далечна корабна сирена.

— Изгасете фенерчето, ако обичате.

Макена замръзна на място. Гласът несъмнено принадлежеше ни китаец и ръката му инстинктивно се плъзна към кобура. Спокойно, заповяда си полицейският капитан. Ако продължаваш така, положително ще си докараш някой инфаркт. Пръстът му покорно натисна бутона на фенерчето. Всичко потъна в мрак, единствено водата фосфоресцираше, отразяваща далечните светлини на Порт Станли.

Усети приближаването на непознатия отдясно.

— Добър вечер, господин Макена.

Обърна глава и видя едно оцъклено бяло око на метър от себе си. Лицето беше кръгло като месечина, носът — къс и чип. Типично лице на китаец от южните части на страната, обезобразено от дълбок белег на бузата, който опъваше долния клепач и придаваше оцъклен израз на лявото му око. Макена неволно потръпна.

— Аз съм Као Белоокия — представи се китаецът.

— За мен всички сте еднакви — изръмжа Макена. — Шанхайци, кантонци — все тая! Всички сте бандити!

Као Белоокия замълча, после устните му се разтегнаха в подигравателна усмивка.

— Но това не ви попречи да приемете моите пари — отбеляза той.

— Парите не миришат! — тросна се Макена. — Хич не ми пука откъде идват!

— Достатъчна ли е сумата?

Господи Исусе, нима ще се окаже, че съм открил кокошката, дето снася златни яйца? Макена с мъка потисна обзелата го възбуда и надуто отвърна:

— За момента е достатъчна. Но окончателният й размер зависи от това, което ще поискате от мен…

— О, господин Макена! Става въпрос за дреболия — Као Белоокия сключи ръце зад гърба си и се обърна към морето. Въпреки това оцъкленото око остана вторачено в лицето на Макена. Отразило едва доловимото сияние на водата, то приличаше на око на мъртвец, по което сякаш се блъскаше онази противна муха. Чук-чук… Чук-чук… Стига, изписка безмълвно Макена. Направи опит да потисне гаденето в стомаха си, но пред очите му продължаваха да се извиват ярките пламъци, насочили се към тъмното като кладенец небе на пустинята…

— Добре ли сте?

— Какво? — стреснато се извърна Макена. — Не ви чух…

— Попитах добре ли сте, господин Макена. Лицето ви изведнъж пребледня…

— Добре съм — промърмори Макена и вдигна ръка към лицето си. Беше лепкаво от пот. — Имам известни проблеми със стомаха, това е всичко…

— Трябва да се грижите за себе си, господин Макена — промърмори Као Белоокия, запали цигара и вдъхна дълбоко дима: — Сега от вас зависят много неща…

Стига. Време е за делови разговор.

— Какво искате от мен? — попита Макена.

Као Белоокия усети, че му идва до гуша от лошото възпитание на този „чуждестранен дявол“.

— Как биха реагирали началниците ви, ако научат за младежа, с когото живеете? — рязко попита той.

Лицето на Макена потъмня от притока на кръв.

— Какво, по дяволите, означава това?

Као цъкна с език.

— Чудесният Сун, ръководител на една от най-могъщите триади в града, е добре запознат с малката ви тайна, нали? Използва я от време на време, само когато иска да получи информация за предстоящите акции на полицията…

— Това са глупости!

— Така ли? — усмихна се Као Белоокия. — На колко години е вашият съквартирант, господин Макена? На осемнадесет? Не, много са… Най-много на шестнадесет или петнадесет… — от устата му се изтръгна подигравателен смях.

Знае всичко, изтръпна вътрешно Макена. Това белязано китайско копеле знае всичко! Пред очите му се спусна червена пелена, не можеше да приеме мисълта, че трябва да играе по свирката на този обезобразен мръсник! Изръмжа, ръката му се плъзна към кобура.

Но Као Белоокия беше предвидил тази реакция и тялото му изведнъж се оказа залепено за Макена. Острият като бръснач ръб на ножа опря в гърлото на австралиеца.

— Много неразумно от ваша страна, господин Макена — просъска той. Само желязната дисциплина го спря да не пререже гърлото на противния „чуждестранен дявол“. — В участъка може и да сте силен, но тук сте кръгла нула. Нищо не ми пречи да ви превърна в къс воняща мърша и да ви хвърля на плъховете! За тях това ще бъде истински пир, господин Макена. Добре запомнете това!

Яростта на Макена бликна на повърхността, главата му се разтърси. Но едновременно с това ясно усети натиска на острието върху адамовата си ябълка. „Ти ще се превърнеш в мърша, приятелче, безгласно се закани той. Никой не може да ме заплашва по този начин. Никой!“ От устата му се изтръгна животинско ръмжене.

В следващия миг ножът изчезна, всичко изглеждаше напълно нормално.

— Като първа услуга ще поискам да потвърдите един слух — каза спокойно Као Белоокия, сякаш нищо особено не беше се случило. — Чух, че в Банковата корпорация „Саут-ейша“ стана нещо… Там влагам парите си и сам разбирате моята загриженост…

— Това си е ваш проблем — ухили се Макена. После замълча и започна да разсъждава. „Може би този грозник ми дава възможност да се освободя от шантажите на Чудесния Сун, прецени той. Защото Сун е един от акционерите на банката и ще ми бъде много приятно да го видя притиснат до стената.“ — Добре — промърмори гласно той, най-сетне успял да потисне яростта си. — Ще видя какво мога да направя…

— Трябва да го направите бързо, господин Макена — изгледа го продължително Као. — А сега си вървете у дома. Прегърнете младия си приятел и спете спокойно. След време, ако се представите както трябва, може би ще ви дам оръжието, с чиято помощ ще се освободите завинаги от Чудесния Сун…

Мрак. Някъде дълбоко сред него проблясваха ослепителни светкавици. Как е възможно това? Да, възможно е… Защото светкавиците не осветяваха абсолютно нищо.

Болка.

Деликатна и изтънчена болка, проникваща до всяка клетка на съзнанието. Висеше в центъра на Вселената и бавно се въртеше — тежка и осезаема, притежаваща почти физически качества. Докосваше оголените нерви, разкъсваше тялото й… Болка, която никога няма да спре…

Но в един момент се случи точно това. Болката изчезна.

По нареждане на полковник Ху Ксюжин.

Гласът му проникна през бученето, което съпътстваше болката в главата на Ки-лин. Тя вече беше изгубила чувство за хода на времето и не знаеше колко дълго продължават изтезанията — ден или седмица, месец или век… Преди болката, когато беше здрава и свободна, тя имаше изострено чувство за хода на времето, отчиташе всяка секунда… Никога не използваше будилник, никога не поглеждаше часовника преди среща, но въпреки това беше точна.

Времето. Болката го консумираше изцяло — алчно и ненаситно. Но на негово място не идваше така желаната празнота. Защото тя би означавала и отсъствие на болка. Ки-лин разполагаше изцяло с нея — острата и ослепителна като самотен слънчев лъч болка. И затова я превърна в свой другар, в своя утеха…

До появата на полковник Ху.

Полковник Ху прекрати болката. Това стана толкова внезапно, че Ки-лин го намрази. Беше свикнала с ослепителния лъч, почувства се ограбена от последното нещо, което притежава. Изпита чувство на празнота, на безмълвен гняв. Някога можеше да държи болката в себе си, това и позволяваше да се чувства жива, да чува ударите на сърцето си, да усеща движението на дробовете си.

Но когато болката изчезна, тя изгуби сигурността си. За известно време беше убедена, че е мъртва. Не усещаше нищо, не виждаше и не чуваше, обонянието и вкусът се стопиха. Защо? Какъв нов капан й залага съдбата? Нима това е следващото завъртане на великото Колело на живота?

После полковник Ху я извади от празнотата. А тя остана с чувството, че присъства на второто си раждане. В буквалния смисъл на думата. Обзе я огромно чувство на благодарност.

Той й показа светлината. Истинската светлина — ярка и наситена с цветове. Тя беше толкова щастлива, че неволно посегна да я докосне.

Слухът й се върна, в ушите й се разнесоха шепотът на ветреца в листата на дърветата, птичата песен, мекият тропот на дъжда. Разплака се от радост.

Полковник Ху каза, че това са сълзите на пречистването. Първите думи, които проникнаха до съзнанието й. Тя взе ръката му и потръпна от докосването на мазолестата длан.

После й даде вода, хладната течност се разля по брадичката й. Тя се засрами, усетила нежното докосване на мека кърпа върху лицето си. Той нежно я целуна по бузата, душата й се стопли. А след това заспа…

Събуди се от силен глад. Полковник Ху беше там и започна да я храни. Тя направи опит да се справи сама, но сякаш беше забравила как се борави с пръчиците. Понечи да яде направо с ръце, но той я спря.

Поднасяше й храната с пръчиците, бавно и внимателно като на урок. Скоро тя беше в състояние да копира движенията му.

През цялото време не каза нито дума, но разбираше всичко, което й говореше полковник Ху. Сякаш заедно със способността да използва пръчиците беше забравила и как се говори…

Тази способност се възстанови отново благодарение на полковник Ху, който продължаваше да бъде търпелив и безкрайно внимателен. Ки-лин никога не беше срещала по-внимателен човек от него, в душата й разцъфна обич към този мъж.

Имаше и проблясъци, разбира се. Картини от „предишния“ живот — ярки и плашещи… От живота преди прераждането чрез болката. Тогава тя потръпваше от желание да говори, да обясни на полковник Ху истинското състояние на нещата, да го помоли да спре с лъжите…

Но не успяваше. Мракът неизменно я обвиваше с плътното си наметало и тя ставаше напълно безпомощна. Защото я нямаше дори болката, която прегръщаше като последна закрила. Оставаше единствено черната празнота, от която се беше родила…

Когато това се случи за пръв път, Ки-лин поклати глава и промърмори:

— Не, не може да бъде! Аз вече се преродих…

Но от гърлото й излетяха само някакви нечленоразделни звуци, устата й се запълни с неизвестна течност.

Беше в състояние да издържи всякаква болка, защото отдавна беше престанала да се страхува от нея и се бе научила да я превръща в свой съюзник и другар. Като някакъв тайнствен алхимик тя беше в състояние да превръща агонията в светлина — топла, сигурна, всеобхватна.

Впоследствие предпочиташе да държи устата си затворена. Това може би я спаси от удавяне, но беше безсилно пред агонията, пред ужасното завръщане в безбрежната пустота. Имаше чувството, че умира бавно и постепенно, в продължение на цяла вечност. Не, дори по-лошо — че не умира, но и не живее…

Научи се да крие тези изблици на „оцветени спомени“ — термин, появил се неизвестно как в сгърченото й съзнание. Особено от полковник Ху, който следеше състоянието й с безгранично търпение. Постепенно ги изхвърли от главата си, появата им стана епизодична, после изчезнаха…

И когато полковник Ху я запозна с новата задача, Ки-лин вече не си спомняше нищо, в съзнанието й съществуваше единствено животът, който беше водила тук, в предградията на Пекин…

Носеше се над блестящ океан. Освободен от болката, духът му волно се рееше над азиатския континент и синия простор на Южнокитайско море. Топлите слънчеви лъчи галеха тялото му, очите му следяха играта на делфините, които следваха тежките танкери. В друг район на безбрежната шир видя стадо китове, които изхвърляха пенести струи над главите си и се стрелваха надолу, към теменужените дълбини. Женските загрижено побутваха пред себе си малките, мъжкарите пляскаха с опашки и издаваха призивни тръбни звуци…

— Отпусна ли се, дядо? — попита Блис. Навън се свечеряваше, вече два часа масажираше тялото му.

— Много — отвори очи Зи-лин. — Болката от вчера изчезна, а днес почти не се появи… Ръцете ти вършат истински чудеса върху старото ми тяло!

Потъна в топлите вълни на спокойствието и с удоволствие вкуси от временната си победа над болестта. Единствено Блис ме нарича „дядо“, въздъхна в себе си той. За всички останали, дори за сина си, аз съм Джиан. Може би Лан, мъртвата дъщеря на Джейк, също би го наричала „дядо“…

Бавно потъна в могъщото си „ки“, престана да усеща пръстите на Блис. Пред очите му изплуваха други, далеч по-монументални картини, проблемите на немощното му тяло отстъпиха на заден план.

Върна се към настоящето бавно, с цената на огромни усилия. Аз съм Джиан, замаяно си помисли той. През целия си живот съм се поддържал на висотата, която изисква този пост. Затова нямам право да съжалявам относно последиците.

Но въпреки това го правя. Да, правя го! Защото бях лишен от живота на нормален човек, нямах дом, нямах семейство… Пожертвах най-скъпото, обърнах гръб на традициите, които са ни направили велик народ. С една-единствена цел — да осигуря светло бъдеще на Китай.

Ние трябва да тачим своите традиции, в противен случай няма да оцелеем. Но аз не ги познавам, нямам какво да предам в наследство на Джейк. Защото съм сам, безнадеждно увиснал между два свята. Аз съм поданик на Средното царство, душата ми е пълна с предразсъдъци. И затова съм принуден да обърна гръб на всичко, което е свързано с тях. Първият Джиан — създателят на фантастичните градини в родния Су-чоу, търпеливо ме учеше на притворството, с чиято помощ се изгражда новият свят. Наставниците в шанхайския колеж ме считаха за странен, бунтовен младеж с недопустими възгледи. Никога не мога да се отплатя на Джиана за това, на което ме научи. И съм благодарен на Буда, че Блис — неговата внучка, е тук, в Хонконг, при мен…

Зи-лин ясно помнеше деня, в който го посети майката на Блис. Беше все още бунтовник, криеше се в планинските области на Юнан заедно с войските на Мао. По същото време армията на Чан Кай-шъ беше предприела решително настъпление. Направи каквото можа за нея, но времената бяха тежки. Нахрани я, позволи й да си почине, а после уреда прехвърлянето й в Хонконг при Тцун-Трите клетви, провеждайки сложни преговори с няколко племенни вождове от високите плата Шан в Бирма.

Тънко, но здраво като неземен воал, неговото „ки“ се разпростря над безбрежния, сякаш лакиран океан. Зи-лин беше дълбоко изненадан от продължителността и силата му. Дългогодишната болест очевидно нанасяше поражения единствено върху тялото му, може би именно благодарение на нея беше постигнал невероятната мощ и продължителност на „ки“. Защото физическите болки бяха толкова силни и постоянни, че с течение на времето тон все по-често прибягваше до „ки“ и чудотворната му сила. Радваше се, че може да черпи с пълни шепи от дълбокия кладенец на душевната си енергия, че благодарение на него е силен като двадесетгодишен младеж. Дори и по-силен, тъй като, благодарение на мъдростта, днес беше в състояние да използва „ки“ далеч по-добре от годините на младостта…

Едновременно с това съзнаваше, че болното му тяло се нуждае от външна помощ, за да отприщи енергията на „ки“. Това не беше лесно, тъй като почти всички нервни възли бяха постоянно блокирани от болката и само изключителен майстор на масажите като Блис беше в състояние да ги освободи. А тя наистина вършеше чудеса. Напипваше онези нервни окончания, които все още функционираха нормално, с тяхна помощ освобождаваше от болката най-близките нервни възли, а после преминаваше върху следващите…

— Блис… — прошепна той.

— Тук съм, дядо.

— Оказваш чудотворно влияние върху старите ми кости, наистина ме караш да се чувствам отново млад!…

— Благодаря, дядо — сведе глава тя. — Но ти също ми помагаш. Имаш тяло от гранит, никога няма да умреш!

— О, мила моя… Всичко живо умира, това са законите на природата, такава е и волята на Буда. Да се бориш срещу тези закони, означава да проявяваш егоизъм и алчност… А знаеш какво се е случило на алчния егоист, нали? — старецът въздъхна на нещо свое.

— Не, дядо, не знам.

— Пътувал дълго, изкачвал много планини. Най-сетне се добрал до последния връх, отвъд него се простирала необятна равнина. В нея имало всичко, за което мечтал през живота си. Абсолютно всичко. Дни наред тичал от предмет на предмет, опипвал ги, радвал им се… Вълнението му било толкова силно, че забравил за глада и жаждата си… Но накрая така жадуваните вещи започнали да му стават безразлични, трябвало му нещо, с което да се подкрепи…

— Запрепъвал се из богатата равнина, примамливите вещи вече не го вълнували. Залитал от глад и жажда…

Зи-лин замълча. Блис изчака малко, после нетърпеливо го побутна:

— А после какво станало?

— Изнемогвал, бил на края на силите си. В безкрайната равнина нямало нищо за ядене, нямало дори капчица вода. Небето изпълнило най-горещото желание на живота му — желанието за притежание. Но той искал да има толкова много неща, че в равнината не останало място за най-простото — храна и вода.

— Каква жестока съдба! — потръпна Блис.

— Жестокостта поражда жестокост — тихо отвърна Зи-лин и духът му отново се понесе над блестящия океан. Нещо долу се вълнуваше, „ки“ насочи могъщите си пипала към източника на неизвестната буря.

— За днес приключихме — усмихна се Блис. — Как се чувстваш?

— Прекрасно — отвърна Зи-лин, но в съзнанието му остана спомен от бурята, която беше открил. — Готова ли си за ново пътешествие в света на „да-хей“? — имаше предвид величествената пустота, от която се ражда духовната сила на човека.

— Да — кимна Блис. — Но нищо не разбирам.

— Котката не разбира защо пада на крака, когато скочи отвисоко. Птицата не разбира защо може да лети. Тя просто търси въздуха и иска да се слее с него. Същото е и с теб — протегна ръка Зи-лин. — Нима допускаш, че някой друг може да наруши величието на „да-хей“? Ела, дай ми очите и душата си… Не се страхуваш, нали?

— Не.

— Нямам предвид „да-хей“, а това, за което няма обяснение…

— Обучавана съм да бъда безстрашна.

— Но въпреки това се страхуваш…

Тя сведе глава и тихо прошепна:

— Да…

— Тогава трябва да знаеш защо се страхуваш… — Зи-лин я изчака да го погледне и тихо добави: — Защото това, за което няма обяснение, е безгранично…

— Отговорността.

Малката кабина отвърна с ехо на прозрението й, на чувствата, които я вълнуваха. После, хванати ръка за ръка, двамата потънаха в мрака на „да-хей“. Душата на Блис потрепваше от страх и радостно опиянение.

Джейк сънуваше Лан, своята мъртва дъщеря. Често го правеше и никак не беше приятно. Защото неизменно се озоваваше на брега на река Сумчун, мътната вода покриваше краката му почти до коленете. Не ги виждаше, не ги усещаше.

Лан тичаше към него. Имаше тялото на майка си и беше много красива. Вместо униформата в защитен цвят, беше облякла някаква ефирна, подобна на паяжина дреха.

Навлезе във водата, но не потъна. Бягаше по повърхността й с лекотата, с която се стъпва на твърда земя.

— Лан! — извика Джейк. — Лан!

Но от устата му не излезе нито звук. Напрегна се, почувства как се задушава. В същия момент до него се изправи Мариана, втората му жена. Смееше се толкова бурно, че по лицето й се стичаха сълзи.

— Какво правиш? — давеше се тя. — Нима забрави, че си се родил без гласни струни?

Джейк щеше да се разплаче, но Мариана бързо изчезна, оставяйки го насаме с Лан. Тя тичаше с всички сили по повърхността на Сумчун. Видя го и на лицето й се появи усмивка, ръцете й се разтвориха за прегръдка. В същия миг от надупченото й тяло бликна алена кръв. Лицето й се разкриви от ужас, краката й се подхлъзнаха и Лан изведнъж започна да потъва във водата.

Продължавайки да крещи, Джейк направи опит да навлезе в реката. Но изведнъж се оказа, че краката му ги няма, на тяхно място стърчаха грозни дървени чуканчета. Бяха забити дълбоко в дъното, сякаш циментирани.

С върховно усилие на мускулите си той успя да се изтръгне от дъното и се хвърли в реката. Започна да потъва. Нямаше крака, с които да рита, и се насочи към дъното като тежък камък. Ръцете му безсилно висяха отстрани.

Откри я близо до калното дъно, оплетена в тръстика и жилави водорасли. Синкавобяло, тялото й безжизнено се полюшваше от течението. Гъст кичур коса закриваше лицето й. Той изведнъж почувства, че трябва да го махне. Сякаш с този жест щеше да върне живота в безжизненото й тяло. Вдиша ръка и посегна към кичура с върховно усилие на волята. Ето така! Още малко…

После от гърлото му се изтръгна вик на ужас. Пред очите му се хилеше неговото лице! Неговото, неговото!…

Събуди се рязко, тялото му плуваше в студена пот, гърдите му тежко се повдигаха и отпускаха. В стаята се блъскаха непознати звуци.

— Джейк…

Ето го, пак идва!

— Джейк, престани!

Звуците странно се наслагваха един върху друг. Тялото му се разтърси от могъщ спазъм, потта бликна като вода от настръхналите пори на кожата му.

Блис направи опит да го прегърне, но той замахна и я удари. Не я виждаше, не я усещаше до себе си, беше забравил за съществуването й.

Звуците отекнаха дълбоко в съзнанието му, докосвайки някаква тънка, но позната струна в душата му. Към тях се прибави цвят — тъмнокафяв, блестящ, потрепващ в стотици оттенъци… Цветът на кожата й. Богато наситен, красив… Изведнъж отново се появиха дупките, от които бликаше кръв…

Сякаш митични великани пронизваха небето с огромните си копия…

— Джейк, Джейк!

Вкопчени един в друг, те задъхано се бореха. И призраците започнаха да се оттеглят. Бавно и неохотно, като гладни хищници…

Дъщеря му го викаше през широката гладка повърхност на Сумчун:

— Татко, татко!

Куршумите със свистене се забиха в тялото й. Падна в калта, направи опит да се изправи, но отново се повали. Махагоновите дървета експлодираха от попаденията на мините, към небето се издигна окървавен фонтан от каменни отломки.

Това не беше кошмар, това се беше случило в действителност. Преди три години и половина, когато Джейк беше на активна служба в Агенцията. Мисията му беше в пограничните райони между Новите територии на Хонконг и Континентален Китай. Работеше с нелегални престъпни формирования, които прекарваха през границата бегълци от комунистическия режим.

Конкретната задача на екипа под негово ръководство, наречен „дантай“, беше да осигури безпрепятственото прехвърляне на трима известни китайски учени. Тя не можеше да бъде осъществена без помощта на Триадите.

Но нещо се обърка. Вероятно бяха пипнали член на организацията и го бяха накарали да пропее. Екипът на Джейк попадна под ударите на умело поставена засада. Стратегията на врага беше безупречна, веднага си пролича почеркът на майстора на „уей ки“, който командваше групировката на врага. Той се оказа Ничиреншу — убиецът, когото Джейк преследваше от години. Човекът, който уби Лан, дъщерята на Джейк…

… Лан рухна в ръцете му. Имаше бадемовата кожа на майка си, вече пронизана от хладната тръпка на смъртта. Очите й бяха тъмни и далечни, дългата й коса се проточваше по течението на реката.

Лан умираше в ръцете му. В същото време Ничиреншу — негов природен брат, ръководеше контраатаката от противоположния бряг на реката. Майсторът на „уей ки“. Джейк прекоси реката и се втурна подире му. Изпусна го в гъсталаците на джунглата и се върна на брега. Там откри единствено труповете на хората от своя „дантай“. Триадата беше прибрала своите убити и ранени, от тях нямаше никаква следа.

От този момент нататък бяха прекъснати всякакви контакти между Триадите и Джейк. Бандитите бяха убедени, че са били предадени от човек на Агенцията. Това донесе огромни неприятности на Джейк през последвалите месеци и години.

— Лан! — изкрещя сега той и отблъсна Блис към стената. — Лан!

— Джейк, събуди се! — умолително прошепна Блис, вдигнала ръце да се предпази от юмруците му. — Това е само сън! Хей, слушай! Вече си буден! Лан е мъртва, разбираш ли? Мъртва!

Отворил очи, Джейк започна да си дава сметка къде се намира. Но все още виждаше бреговете на река Сумчун, прекършените от минохвъргачния огън дървета, безжизненото тяло на любимата, отдавна изгубена дъщеря…

„Ба-мак“, отчаяно си помисли той. Само „ба-мак“ може да сложи ред в душата ми, да успокои нервите ми. Няма друг път за разгадаване на вражеската стратегия, за постигане на победа в отделни битки, а и в цели войни… „Ба-мак“ — да напипаш пулсацията… Първият урок, който получи от Фо Саан.

Направи опит да се концентрира.

Да напипа пулсацията…

Но не усети нищо. Това му се случваше за пръв път, откакто беше усвоил умението да потъва в „ба-мак“. Пулсацията я нямаше, силата й изчезна.

В душата му продължаваше да звучи отчаяно стенание. Лан. Лан. Лан…

Рухна на рамото на Блис, от очите му бликнаха сълзи.

— Няма нищо — прошепна тя. — Всичко ще се оправи. Галеше го по рамото, бършеше потта от челото му, приглаждаше залепналата му коса. Дланите й докоснаха гърдите му и леко се раздвижиха, мускулите му бавно започнаха да се отпускат. Голите й гърди се притиснаха в тялото му, опитвайки да му върнат топлината.

В такива мигове имаше чувството, че умира. Плътта му изстиваше, кожата му побеляваше, сърцето му пърхаше като уплашена птичка, а дишането му беше накъсано и неравно.

Блис се притискаше в него, топлият й дъх се опитваше да прогони студа от тялото му. Имаше чувството, че някой ден той ще потъне прекалено дълбоко в отчаянието на своя кошмар и вече нищо не би могло да го върне обратно. Не споделяше нищо с никого, но знаеше, че тези кризи зачестяват и стават все по-тежки. Преди време сънуваше Лан най-много веднъж в месеца, но сега кошмарите му се явяваха няколко пъти седмично и всеки беше по-тежък от предишния.

Ръката й се плъзна надолу и започна да масажира слабините му. Пръстите й се насочиха към вътрешната част на бедрата му, обхванаха гениталиите и леко започнаха да ги галят. За известно време без ефект, после топлината започна да се връща в тялото му. Членът му помръдна и започна да се надига, търсейки топлината й. Тя леко помръдна, оставяйки телата им сами да намерят пътя едно към друго. Това само усили възбудата му.

След миг проникна дълбоко в нея, от устата й излетя неволен стон. Гърдите й се притиснаха в неговите, зърната им бързо набъбнаха. Устните му се впиха в шията й.

Опитните й ръце не прекратиха работата си нито за миг, тялото й не му позволяваше да спре. Бедрата й се увиха около кръста му, цялото й тяло тръпнеше под натиска на свещения му меч. Движенията й бяха леки и деликатни, възбудата му стократно се повиши. Поела го докрай в себе си, тя даде воля на своето „ки“ и проникна в душата му. Единственото й желание беше да я прочисти напълно от лепкавата паяжина на кошмара.

Телата им се сляха напълно, Джейк вече не беше в състояние да се сдържа. Проникнал докрай, той започна да изстрелва горещото си семе в пламналата утроба на Блис. От устата му се откъсна продължителен стон, въздухът излиташе от дробовете му на дълбоки тласъци.

Блис трепереше като тръстика на вятъра, цялото й тяло поемаше тръпката на оргазма му. Миг по-късно вече не се контролираше, отворена докрай, напълно беззащитна… И за пръв път усети как навлиза в „да-хей“ — сама, по собствено желание. Обгърната от свещения мрак, тя очакваше да се сблъска с могъщото „ки“ на Джейк, но откри нещо коренно различно.

Благодарение на „да-хей“, Великата пустота, тя научи всичко, което й беше необходимо. Широко отворила черните си очи, тя се втренчи в лицето на своя любим — вече спокойно и отпуснато, готово да потъне в сън.

Няма да плача, заповяда си Блис. Няма да плача! Но за пръв път усети, че вътрешната дисциплина й изневерява.

Макена търсеше Пок-Голямата стрида. Мисълта, че банковата корпорация „Саут-ейша“ има финансови затруднения, не му даваше покой. Ако слухът излезеше верен, Чудесният Сун наистина ще се окаже в беда. Защото почти всичко, което беше спечелил през дългия си бандитски живот, се намираше в сейфовете на банковата корпорация. Трябва да открия истинското състояние на нещата, тръсна глава Макена. Трябва да разбера дали наистина банката е пострадала от крупна измама.

Обикаляше нощните заведения на Ванчай, не пропускаше дори и най-окаяните дупки. Потъна дълбоко в света на измамните мигащи светлини, оводнените напитки и нахалните проститутки, станали наркоманки на дванадесет, остарели на петнадесет, превърнали се в опитни крадли и измамници на двадесет…

Голямата стрида обичаше този район, Макена отдавна подозираше, че живее някъде тук. Китайците бяха единодушни, че Пок е човекът, който знае всичко за всеки в Кралската колония, а самият Макена ставаше нервен само при споменаване на името му. Причината за това се криеше във факта, че не можеше да определи що за човек е Голямата стрида. Не отговаряше на нито един от стереотипите, с които беше свикнал да борави полицаят, и това автоматически го превръщаше в заплаха. Обикновено Макена вземаше мерки срещу всички, които носеха заплаха, но с Пок беше различно. Той му беше нужен и затова го беше оставил на спокойствие.

Откри го в „Бялата чаша“ — едно изключително неподходящо име за заведение, в което човек с еднаква лекота можеше да изпие противно оводнено питие и да пипне трипер.

Голямата стрида седеше в дъното на заведението, далеч от алената пулсация на светлините над дансинга и оглушителния грохот на музиката. Тук питиетата се сервираха чисти, водата отиваше за тъпите туристи отпред.

Макена започна да се промъква сред тълпите моряци в отпуск, изцяло ангажирани в лов на проститутки и долнопробни напитки. Походката му беше вдървена и наперена, именно заради нея си беше спечелил прякора „Голямата локва пикоч“, който му лепнаха китайците.

Голямата стрида беше в компанията на жена, чиято класа беше далеч от проститутките на заведението. Макена неволно се облещи, обхванал с един поглед както скъпата й рокля, така и безупречното тяло под нея.

Голямата стрида забеляза приближаващия се полицай, докосна лакътя на жената и тя изчезна в сумрака на заведението. Лицето му остана напълно безизразно, нищо не показваше отношението му към едрия недодялан тип, който се отпусна в стола срещу него. По принцип китайците не обичат едрите хора, височината и огромната им маса винаги ги притесняват. Голямата стрида се мразеше за уплахата, която го обземаше при среща с тоя тип, но стискаше зъби и търпеше. Съдба, не можеш да я промениш…

— Разваляш ми вечерта — процеди той и отпи глътка „Курвоазие“ от чашата си.

— Нали нямаш нищо против да пийна едно?

— Моля.

— Само не ми казвай, че вечеряш в подобни заведения — изръмжа Макена.

— Тук съм по работа — отвърна Голямата страда. — А обикновено вечерям в „Стар хаус“ на Козуей Бей.

— Знам — кимна Макена и му хвърли внимателен поглед над чашата. — Трябва ми информация за банковата корпорация „Саут-ейша“.

Голямата стрида се намръщи от липсата на възпитание у този чужденец. Цивилизованият човек би опразнил чашата си в компанията на домакина, би се позаинтересувал за здравето на семейството му и състоянието на бизнеса му. Дори би обсъдил промяната на времето. Но когато човек е в компанията на жаба, той трябва да очаква, че ще бъде олигавен, въздъхна в себе си Пок.

— Какво по-точно те интересува?

— Надявам се ти да ми кажеш…

Голямата стрида надникна в ужасните бледосини очи, които изглеждаха така, сякаш са видели нещо страшно; нещо, което не би трябвало да видят…

— А какво ще получа в замяна? — попита той.

— Предупреждение за поредната полицейска акция в твоя район, изпратено двадесет и четири часа по-рано.

— Искам тези акции изобщо да спрат.

Господи, въздъхна в себе си Макена.

— Не разполагам с толкова власт — поклати глава той. — А дори и да разполагах, подобно нещо несъмнено би пробудило любопитството на комисаря. Нещата ще стигнат чак до Лондон, оттам ще изпратят комисия да ни разследва и всичко ще иде по дяволите — твоята протекция, нашите споразумения, моята служба…

Голямата стрида изви глава и с отвращение се изплю в ъгъла.

— Стига, не искам да слушам за противните британци! Тяхното време тук изтече!

— Ако наистина стане така, типове като теб ще се окажат на течение — враждебно го изгледа Макена. — Комунистите едва ли ще се церемонят с теб и положително ще ти оскубят ташаците!

Голямата стрида се разсмя, за да прикрие отвращението си от този противен варварин.

— Хич не ми пука за комунистите — отвърна той. — Вече сме им приготвили една-две изненади…

— Банковата корпорация — напомни му Макена. Не изпитваше никакво желание да говори за политика с някакъв необразован китаец.

— Защо се обръщаш към мен?

— Защото имам информация, че някой е отмъкнал купища мангизи оттам и само ти можеш да ми кажеш дали е така — отвърна Макена и допи коняка си.

Голямата стрида се замисли върху думите му.

— Не съм чувал нищо за това — промълви той. — Абсолютно нищо и именно това е интересното… Това означава, че или твоята информация е погрешна, или…

— Или какво? — нетърпеливо го изгледа Макена.

— Или измамата е от такъв мащаб, че цялата информация е под забрана.

— Значи си губя времето с теб…

— Напротив — мазно се усмихна Голямата стрида, макар душата му да кипеше от гняв. Буда, колко го ненавиждам това гадно чуждестранно копеле! Но не мога да го изгоня, защото от неговата информация зависят приходите ми. Защото го използвам така, както типове като него са ни използвали в продължение на десетки години. — Бъди тук утре по същото време. Ще имаш отговор на въпроса си, независимо какъв ще бъде той…

— Хубаво — изръмжа Макена и започна да се надига.

— И още нещо…

— Казвай!

— За тези полицейски акции… — подхвърли Голямата стрида и вътрешно потръпна от огромните размери на мъжа срещу себе си. — Ще ми даваш информация за тях в продължение на шест месеца, без заплащане…

— Глупости! — избухна Макена.

— За човек с твоя ранг това е дреболия — равнодушно го изгледа Голямата стрида. — Довиждане до утре.

Макена преглътна гнева си и кимна с глава. После се завъртя и излезе. Шумът в заведението беше прекалено силен и това му попречи да чуе подигравателния смях на Голямата стрида.

Всеки работен ден от седмицата Джейк отиваше в сградата на „Сойър & синове“, където Андрю Сойър му беше предоставил просторен кабинет на последния етаж, редом със своя. В почивните дни работеше у дома или пък отскачаше до джонката на Тцун-Трите клетви. Джуанът нямаше право на свободно време.

Работата беше много. Трябваше да установи нови системи за комуникация, трябваше да поддържа старите. А те бяха навсякъде — в комунистически Китай, в Сингапур и Бирма, в Банкок и Манила, в Токио и Осака… Всеки ден се установяваха нови контакти, влиянието на „юн-хюн“ растеше. Невидимата мрежа се разширяваше, в нея попадаха както дървообработващи комбинати в Индонезия, така и компютърни предприятия в Япония.

Цялата тази дейност се контролираше от Джуана. Сутрешните и вечерните часове бяха запазени за телефонни и телексни връзки с президенти и високопоставени служители на различни компании, а времето между тях Джейк използваше за обработка и анализ на икономическите им показатели: машини и оборудване, продажби, кредитна политика, положението им на съответните борси.

Дните бяха дълги и натоварени, проблеми възникваха всеки миг. Разрешаването им силно наподобяваше ходовете върху дъската за „уей ки“ и Джейк се справяше отлично, точно според очакванията на баща си. Старият Зи-лин беше предвидил всичко, включително и аналитичните способности на сина си. А той работеше с увлечение, понякога сам се удивляваше на начина, по който преодоляваше проблемите.

Навън се свечеряваше. Джейк приключи с последния за деня телефонен разговор, наметна сакото си и тръгна към асансьора, запазен единствено за него и Андрю Сойър. Въздухът тежеше от влага, но небето беше чисто. Лъчите на залязващото слънце го превръщаха в блестящ аметист, последните етажи на небостъргачите в центъра блестяха като окъпани. На запад се трупаха облаци, скоро щеше да завали.

Джейк усети нещо нередно в момента, в който отвори вратата на ягуара си. Другата кола беше паркирана точно пред входа на небостъргача „Сойър“ и потегли веднага след него. Въпросите моментално се оформиха в съзнанието му, второстепенните неща бяха оставени за по-нататък: Защо ме следят? Кой ръководи операцията? Защо точно сега съм поставен под наблюдение? Съществува ли елемент на случайност? Не, това, последното, е изключено. Джейк не беше от хората, които вярват на случайността.

Очите му се насочиха към огледалцето за обратно виждане. Сребристосива „Алфа ромео Спайдър“ — нисък и хищен спортен автомобил. Човекът зад волана беше изключително опитен, това си пролича по начина, по който пропусна пред себе си един „Мерцедес“ 500 СЕЛ и някакъв микробус „Мицубиши“. Изостреното торпедо на алфата беше неизменно в полезрението му, а позицията й беше избрана така, че всеки момент да може да натисне газта и да премине в лентата за задминаване. Джейк си даваше сметка, че едва ли би я открил веднага, ако стъклото му не беше спуснато. Този факт му позволи да чуе хъркането на стартера на алфата, прозвучало почти едновременно с неговото. Джос, въздъхна той. Лоша шега за преследвача, добра за него…

Видя лицето му едва след като паркира в Западния квартал. Оказа се, че е преследван от жена. Лицето й не беше типично, не можеше да бъде причислена към нито една от двете основни националности в Хонконг — кантонската и шанхайската. Но това съвсем не я правеше по-забележима в тълпата. Дрехите й бяха модни и относително скъпи — японска блуза на райета с широки ръкави и още по-широко деколте, къси панталонки от бежова кожа и ниски велурени ботушки.

Джейк бързо откри, че умението й да следи обекта си пеш съвсем не отстъпва на това, което беше показала зад волана. Той, разбира се, не се обърна нито веднъж, но успяваше да я държи в полезрението си, благодарение на широките витрини на магазините и огледалните врати на различните заведения.

Искаше да оцени точно способностите й, едва след това щеше да направи опит да се измъкне. Така ще получи представа за силата на неизвестния противник, ще го приближи с една стъпка към самоличността на ръководителя на операцията. Освен това щеше да прецени към каква маневра за измъкване трябва да прибегне.

След петнадесет минути трябваше да е на борда на джонката на Тцун, за да се срещне с баща си. Но при създалите се обстоятелства положително щеше да се забави. Всичко е наред. Първата му работа е да заблуди преследвача относно крайната цел на движението си. Сянката обикновено се интересува не толкова от обекта, колкото от местата, които посещава той…

Пое в точно противоположна посока. Трябваше да се освободи от тази мадама, чакаше го работа. А докато и двамата са в движение, това, разбира се, не може да стане. Първата му мисъл беше да се отърве от проследяването още с ягуара, но после реши, че трябва да установи самоличността на човека по петите си. Опознай врага, така го бяха учили. Ускори крачка и се насочи към центъра.

От известно време насам ясно усещаше, че работи в условията на извънредно положение, причина за това вероятно е Блустоун. Добре знаеше, че няма никакъв смисъл да си губи времето за прикриване на следите. Прикриването на следите в най-добрия случай може да се нарече тактика на забавянето, казваше Фо Саан. Следователно то е една слаба тактика, до която трябва да се прибягва само в краен случай. Прикриването на следите не е част от бойното поле.

Но времето действаше против Джейк. Обходните маневри искат време, те са сложни, понякога дори артистични операции. Предстоящата среща с баща му беше важна, на нея най-сетне щеше да научи кой е „врагът в сянка“, както го определяше Зи-лин.

И Джейк предприе единствения възможен ход: напусна улицата.

Вземайки по три стъпала наведнъж, той се насочи към сложната мрежа от покрити мостчета, която свързваше горните нива на сградите с офиси и канцеларии на Централния квартал.

Безцеремонно си пробиваше път сред тълпата, блъскаше мъже и жени към огромните реклами. Скоро прекоси островната част на Конот роуд, свърна зад ъгъла и се шмугна зад една ярко осветена реклама. Веднага я видя — жената го следваше неотклонно, лицето й тънеше в сянката на близкия пасаж.

Бутиците са безполезни, тъй като са прекалено малки и обикновено нямат резервен изход. Но ресторантите са друга работа. Той без колебание влезе в един от тях и бързо закрачи между масите. Но жената беше прекалено близо, нямаше как да се измъкне.

Отново излезе навън. Бързата оценка на обстановката потвърди това, което вече подозираше. Въздушните пасажи са капан, трябва час по-скоро да се махне оттук. Пред очите му се появи ескалатор и той побърза да слезе на улицата. Тая кука наистина се оказа добра. И в „Алфа“-та, и пеша. Сега беше двойно по-доволен от решението си да я заблуди, тъй като си даде сметка за трудността на задачата. Което съвсем не разколеба решението му час по-скоро да се освободи от нея.

Прекоси Райс хаус стрийт и спря на ъгъла на Роуд сентрал, сякаш се колебаеше накъде да поеме. Изчака трамвая да потегли от спирката и скочи в последния момент на стъпалото. После се обърна да види как жената тича след тежката машина, която бързо набираше скорост. Нямаше да успее да се качи, ако не беше някакъв самодоволен турист, който протегна силната си загоряла ръка и я издърпа на платформата.

Джейк използва миговете на неизбежните реплики между двамата и започна да си пробива път към предната част на возилото.

Свиха по Тун стрийт и той скочи в движение, без да го е грижа за прикритие. Намираха се в район, населен изцяло от китайци, задръстен от складове, транспортни фирми, рибни пазари и билкови аптеки.

Жената го последва и продължи да върви по петите му, очевидно затруднена от прекалено многото хора, които се блъскаха по шумната и тясна Жервоа стрийт. Това беше добре. По време на краткото пътуване с трамвая Джейк стигна до заключението, че още е рано да й се изплъзва.

Извървя две преки, после бързо се шмугна в тесен пасаж. Тук вонеше на развалена риба, бледите лъчи на зимното слънце изобщо не стигаха до влажния паваж. Те можеха да се забележат високо горе, върху модерните постройки на Средното ниво — един от кварталите с жилищни сгради, с които бяха застроени стръмните склонове на планината Виктория.

Тук беше царството на сенките. Огладените камъни на настилката бяха потъмнели от кръвта на безброй риби и това му напомни за стария приятел Микио Комото. Днес отново се беше опитал да влезе във връзка с него, но дори верният му съветник Кашикаши не знаеше къде се намира. Това означаваше само едно — войната между клановете на Якудза се разгаряше и Комото е бил принуден да напусне Токио. Дали не е пострадал? Дали не е в някоя крайградска болница, зорко охраняван от членове на своя клан? Дали вече не е лишен от власт и няма никакво влияние над престъпния свят на Токио? На тези въпроси нямаше отговор. Обзет от дълбоко безпокойство, Джейк направи опит да се свърже със своя таен информатор в Токио. Фактът, че го нямаше у дома, при това точно по обяд, само усили безпокойството му. По това време се осъществяваше електронната им връзка. Ако не беше кризата в „Саут-ейша“, Джейк несъмнено би скочил в първия самолет за Япония.

На Ладър стрийт започна да се спуска надолу. Уличката беше изключително стръмна, задръстена от малки като хралупи магазинчета без врати и прозорци. Вътре беше сумрачно дори по пладне, помещенията бяха задръстени от кашони. Джейк хлътна в едно от тях и направи покупката си. Плати безбожна цена, но нямаше време за обичайния пазарлък. После излезе и тръгна обратно нагоре по Ладър стрийт. Действията му бяха светкавични, преследвачката не беше сигурна какво става. Толкова по-добре.

В горния край на Ладър стрийт имаше малка странична алея без име. Той свърна по нея и потъна в сянката. Измина петдесетина метра, опря гръб на стената и се ослуша. Решителният миг настъпи. Преследвачката можеше да избира — или да тръгне след него в смърдящия пасаж, или да го изчака на улицата. Но и в двата случая той беше готов да я посрещне.

Продължи да чака. Магазините в Западния квартал затваряха между пет и шест, оживлението видимо намаля. Бездомно куче подуши крачолите му, изръмжа и продължи пътя си. Някъде над главата му проплака бебе, женски глас подхвана протяжна приспивна песен на кантонско наречие. Бебето бързо спря да плаче.

В настъпилата тишина Джейк отново се замисли за Микио Комото. Дали и той не дебне някъде, дали очаква нападението на своите убийци? Дали е модерно въоръжен, или е решил да прибегне до древните оръжия на своите деди? Револвер или лък? Реките на Токио и Осака са окървавени, колко ли бойци е изгубил? Какво е положението на клана Кнсан? Войната се водеше не само за преразпределение на териториите, а и за чест. Човек никога не трябва да забравя изключително силното чувство за чест, което притежават Якудза.

Гири. Чувството за дълг. Джейк ясно го усети, особено по отношение на приятеля си. Тежестта на отговорността като Джуан беше огромна, но въпреки това не можеше да се освободи от чувството за дълг към приятеля, изпаднал в беда. Гири. Тук нямаш право на избор. Или го има, или го няма. Толкоз. Но Джейк го имаше и беше твърдо решен да помогне на приятеля си.

Междувременно слухът му беше изострен до крайност, готов да улови всеки чужд за околната среда звук. Погледна часовника си. Бяха изминали петнадесет минути, значи мадамата нямаше да влезе в пасажа. Е, добре. Това му даде доста подробна информация за характера й.

Джейк се усмихна и предпазливо тръгна към дъното на пасажа. Беше го избрал предварително, именно защото изглеждаше задънен. Но по време на една от предишните си обиколки из района случайно беше открил, че в дъното му има тясна пътечка. Минаваше между стените на два склада и бе широка колкото да пропусне тялото на дете.

Отвъд тесния процеп подканящо мигаха светлините на Так Чин роуд. Джейк се обърна за последен път, но видя само сенките по павирания пасаж. Беше тихо, нямаше и следа от преследвачката му. Нека пази изхода цяла нощ, пожела й той, докато се промъкваше в пролуката. Ако иска и утре…

Озова се срещу блестящите реклами на Так Чин роуд и в слепоочието му опря дулото на револвер 22-ри калибър.

Широката яка на японската блуза засенчваше лицето й.

В момента, в който Джейк напускаше офиса си, на летището кацна самолет от Токио. От него слязоха три двойки японци, преминаването им през митницата и емиграционния контрол на Кай-так протече без никакви инциденти. Всички бяха млади, приблизително на една и съща възраст — някъде около двадесет и пет. Приличаха на младоженци, пристигнали да похарчат малко пари в Хонконг. Това беше често срещана практика сред заможните японци и вероятно по тази причина никой не им обърна внимание. Изчакаха луксозните си куфари „Луи Вутон“ на въртележката за багажа, после се насочиха към изхода. Там ги посрещна униформен шофьор. Колата на паркинга беше огромен бял „Ролс-Ройс“. В него се качиха първо мъжете, а жените останаха на тротоара. Бяха облечени в скъпи тоалети на Албер Нипон и Джани Версаче, на лицата им грееха безгрижни усмивки.

Отседнаха в супермодерния хотел „Риджънт“, от който се разкриваше спираща дъха панорама към пристанището. Но веднага след като се настаниха, прекосиха улицата и влязоха в блестящото фоайе на хотел „Пенинсюла“ — символ на британската колониална мощ в Азия, място за срещи на истинските аристократи.

Останаха в кафенето почти час, за това време успяха да привлекат вниманието на всички присъстващи. В това внимание нямаше симпатия, тъй като повечето от хората тук ненавиждаха японците, особено новобогаташите сред тях…

Ако някой си беше направил труда да ги наблюдава внимателно, той несъмнено би открил една доста странна подробност в поведението им: докато жените бъбреха възбудено помежду си (като повечето си посестрими, предприели вълнуващо посещение в чужбина), мъжете пазеха пълно мълчание. Пушеха цигара след цигара и механично се наливаха с уиски „Сънтъри“.

В един момент шестимата седяха отпуснати върху удобните кресла, в следващия там останаха само жените. Мъжете вече се спускаха по извитите мраморни стъпала към преддверието, отвъд което бяха паркирани мерцедеси и ролсове.

Не се върнаха в „Риджънт“, а спряха едно такси и поискаха да бъдат откарани на летище Кай Так. Разделиха се в залата за заминаващи пътници. Единият се насочи към дългата редица металически клетки за багаж в дъното. Бръкна в джоба си, извади ключ и отвори една от клетките. Вътре имаше три сини пътнически сака, върху които бяха прикрепени етикети на една от известните авиокомпании. Отнесе ги в мъжката тоалетна, където го чакаха придружителите му, всеки заел определена кабинка.

Първият се появи след десетина минути. Другите — в рамките на още четири-пет. Държаха в ръка сините пътнически сакове и това беше единствената им прилика с младите японски богаташи, кацнали в Хонконг само преди половин час. Преди да напуснат летището, те се освободиха от саковете — всеки в различен контейнер за отпадъци.

Двама се изправиха на автобусната спирка и се качиха в машини с противоположни маршрути, третият взе такси. Независимо от факта, че прибегнаха до услугите на различни транспортни средства, крайната точка на пътуването им беше една — пристанището на Абърдийн.

Тцун-Трите клетви не се сдържа и взе ръката на Неон Чоу. Никога не го правеше на публично място, но сега просто беше заслепен от красотата й.

Празнуваха рождения й ден в „Гади“ — един от най-елегантните ресторанти на Азия. В знак на признателност тя беше облякла любимата му рокля, на шията й проблясваше изумрудената огърлица, която наскоро й беше подарил. Не носеше никакви други бижута и това още повече подчертаваше прекрасните качества на камъните.

Трите клетви отдавна не се беше чувствал толкова добре. Всички посетители в ресторанта хвърляха по някой поглед към масата им, привлечени от неотразимата красота на Неон Чоу. Бяха мъже, далеч по-млади от него, но в очите им се четеше завист. Има огньове, които не гаснат с течение на годините, помисли си той. Настроението му не се развали дори от перспективата да яде „пох фаан“ — храна, накълцана, нарязана и разбита на съставните си части, полята със сосове и подправки. Е, след това може би ще има киселини, но Неон Чоу знае как да го излекува. При тази мисъл се усмихна, свещеният му орган помръдна под масата и бавно започна да наедрява.

— Еха! — по детски възкликна Неон Чоу при вида на бутилката „Дом Периньон“, донесена от келнера по напитките. — Любимото ми шампанско! — Беше се научила да пие пенливото вино в канцеларията на губернатора, където често отваряха подобни бутилки за някой официален гост. Самият Тцун го считаше за котешка пикня, но тази вечер бе нейна и той се стремеше да удовлетвори всичките й желания.

Гледаше я как се тъпче с гъши пастет и черен хайвер, а по-късно и с Бог знае откъде докарано сърнешко, задушено в сосове с главозамайващ аромат. Да прави каквото иска, усмихна се вътрешно той. Нали е щастлива?

Щастието на Неон Чоу беше нещо, на което държеше особено много. Защото то се прехвърляше върху него, помагаше му при разрешаването и на най-тежките проблеми. В момента такива проблеми имаше в изобилие и той изпитваше нужда от неизчерпаемата й енергия, стремеше се към нея с жаждата, с която крехко цвете търси топлите слънчеви лъчи…

Окончателните данни от ревизията на „Саут-ейша“ дойдоха в кабинета на Андрю Сойър, докато Тцун все още беше там. Двамата тъкмо приключваха с месечната справка за приходите от танкерния флот, който беше собственост на Вътрешния кръг и поверен за управление на Тцун. Преодоляха шока от крайните цифри и направиха опит да открият Джейк. Но времето беше напреднало и той не беше в кабинета си.

Трите клетви позвъни на дъщеря си. Хвана я на път за собствената му джонка, където трябваше да обработи тялото на Джиана с поредния сеанс по акупресура. Блис нямаше представа къде може да бъде Джейк, но знаеше, че по-късно вечерта трябва да е на джонката за среща с баща си.

В нормални случаи час-два не бяха от особено значение, но ревизията на банката разкриваше наистина страшни неща. Измамата възлизаше не на двадесет и пет, а почти на петдесет и пет милиона американски долара! Сумата беше огромна, по преценка на Тцун и Андрю Сойър „Саут-ейша“ едва ли щеше се възстанови от тежкия удар.

Тцун не можеше да проумее как всичките тези милиони са били измъкнати незабелязано от огромна и могъща организация като тяхната. Но Сойър беше наясно с механизмите. Банковата корпорация „Саут-ейша“ е в центъра на огромна мрежа международни компании, главен мозъчен център за преразпределение на капиталите им. Всеки находчив счетоводител или дилър с достатъчно опит и кураж би могъл да пренасочва средства в желана от него посока, разбира се, за строго определен период от време.

— Бедата е там, че сред нашите служители аз не виждам човек, способен на подобна операция — заключи тайпанът.

— Но „юн-хюн“ изгуби петдесет и пет милиона долара и това е факт — отбеляза Трите клетви. — В момента не разполагаме с резервен капитал за покриване на загубата, която на практика е на гърба на нашите вложители. Ако дори намек за подобно нещо тръгне из Колонията, „Саут-ейша“ ще бъде ликвидирана за броени часове!

Десертът беше шоколадова торта с маслен каймак от пралини. Стомахът на Трите клетви отчаяно молеше за пощада, но той прилежно довърши парчето си. Сега вече разчиташе единствено на лекия чай от хризантеми.

Разбира се, те биха могли да се откажат от контролния пакет на „Дакс“ и това би им осигурило достатъчно резервен капитал за покриване на загубите. Но цената беше немислимо висока. Защото „Пак Ханмин“ беше техният ключ към проекта „Кам Сан“. Въпреки че сам беше създал сложната мрежа от взаимно свързани компании, известна под името „Пак Ханмин“, Трите клетви не знаеше защо „Кам Сан“ е толкова важен за Вътрешния кръг. По-големият му брат — Ши Зи-лин, беше наредил създаването на тази корпорация и той се беше подчинил. Но защо?

Всички компании в рамките на „Пак Ханмин“ бяха печеливши и това в голяма степен се дължеше на деловите качества на Тцун. Но цялата печалба се влагаше в „Кам Сан“, посредством сложни и дълбоко засекретени банкови операции. Защо?

Доколкото беше осведомен, отговорът на тези въпроси притежаваше единствено Джианът. Трите клетви знаеше само едно — че на никаква цена не трябва да губят „Пак Ханмин“. Но означава ли това, че банковата корпорация „Саут-ейша“ трябва да фалира? И какво ще стане с „юн хюн“, ако това наистина се случи?

— Какъв ти е проблемът, „си-жи“? — попита Неон Чоу. В китайския език липсват галени обръщения като „мили“ и „скъпи“, но Неон Чоу успешно ги заменяше с други. „Си-жи“ означаваше „лъвче“…

— Моля? — стреснато я погледна той.

— Видях те да потръпваш. Студено ли ти е? Това ли е причината цяла вечер да ме слушаш с половин ухо?

— Не съм болен — малко троснато отвърна Трите клетви. Не обичаше да го третират като дете, това му напомняше за тежестта на годините. — Не съм усетил да съм бил разсеян…

— Но аз те видях да потръпваш — държеше на своето Неон Чоу и на лицето й се изписа загриженост.

— Предполагам, че е от климатичната инсталация — излъга той. — Може би трябваше да помоля за друга маса.

— Зная, че напоследък имаш много работа — все така загрижено въздъхна тя. — По цял ден висиш в офиса на Сойър, а вечер се връщаш с дълбоки бръчки по лъвското лице… Това не ми харесва.

— Аз съм тайпан и съм отговорен за много неща — поклати глава той. — И ти прекрасно го знаеш.

— Но преди също беше тайпан, а нещата вървяха леко — отбеляза тя. — Според мен ти беше по-щастлив, преди Джейк да стане Джуан…

— Вие двамата май трудно се понасяте, а?

— Какъв ти е той? — тръсна глава Неон Чоу. — Само племенник и нищо повече!

— Той е син на Джиана — отвърна Трите клетви.

— И затова стана Джуан! Защо този пост не пое някой от твоите синове? Първородният ти син притежава отлична квалификация, нима не е достоен за високия пост?

— Може би — отвърна Тцун. — Но решението не беше мое.

— А ти какво си? — държеше на своето Неон Чоу. — Нима не си един от най-големите тайпани?

— Откъде ти хрумват подобни мисли?

— Знаеш откъде! Джейк Ши не казва нищо. Все едно, че е ням. Не мога да му имам доверие!

— Не ставай глупава — погледна я Трите клетви. — Това е част от поведението на Джуана. Никак не е лесно да издигнеш предпазна стена срещу външната намеса. А той трябва да концентрира всичките си духовни сили върху управлението на „юн хюн“.

— Но в каква посока? — попита Неон Чоу. — Нима никой от нас не заслужава да знае това?

— Посоката е една — обединен и силен Китай! — отвърна с блеснали очи Трите клетви. — Това е дълголетната мечта на Джиана, а също и моята. Обединен и силен Китай, издигнал се до челни позиции в световната икономика в навечерието на двадесет и първия век! Модерен и динамичен Китай, който трябва да създаде новото лице на цяла Азия!

— Но за постигането на тази цел Пекин трябва незабавно да се отърси от комунизма — уместно отбеляза Неон Чоу. — Трябва да стане верен съюзник на капиталистическия Запад.

— Да, това е вярно.

Замълчаха, после Неон Чоу се извини и стана. Във вестибюла до дамската тоалетна имаше телефонен автомат. Набра един номер и зачака.

— Ало-о-о? — проточи най-сетне някакъв глас насреща.

— Пеони — представи се тя. — Искам незабавна среща с Митре.

— Ще видя какво може да се направи — отвърна равнодушно гласът. — Моля, почакайте…

Тялото й овлажня от пот. Хайде, потропна с крак тя. Къде се мотаеш?

— След седемдесет и два часа — прозвуча гласът.

Шибани бюрократи, кипна Неон Чоу. За какво им плащат?! Нима не знаят какво значи спешна среща, при това поискана от оперативен агент?

— По дяволите! — изкрещя в слушалката тя. — Не разбрахте ли, че се обажда Пеони?!

— Добре, добре — примирително отвърна гласът. — След четиридесет и осем часа, но това е окончателно!

Мамка ви на всички, кипна Неон Чоу. Ако бях мъж, Митре положително щеше да има различно отношение. Мамка им на всички мъже!

Влезе в тоалетната и направи опит да се успокои. От огледалото я гледаше непознато лице. Напрежението вече си казваше думата и по кожата й личеше ситната паяжина на бръчките. В душата й изведнъж се появи чувство на нетърпима омраза към това лице.

Велики Буда, простена душата й. Комунистически Китай в съюз със Запада! Каква чудовищна идея!

Даде си сметка, че не може да се върне на масата в това състояние. Трите клетви моментално ще разбере, че нещо не е наред. А главната й задача е да не му дава никакви поводи за подозрение. Всичко ще пропадне дори и при най-леката сянка на недоверие между тях.

Извика на помощ опита си, започна да диша дълбоко и бавно. Върна се на масата, едва когато прогони всички отрицателни емоции от душата си. Трите клетви си беше поръчал втора чаша чай.

— Седни — усмихна се той и допълни чашата й. — Искам да те помоля за нещо…

Страхът я връхлетя с огромна сила, краката й започнаха да се подгъват. Успокой се, заповяда си тя. Иначе ще умреш млада!

Настани се насреща му и отпи глътка чай. Единствената й мисъл беше как час по-скоро да се върнат на джонката…

— Сигурно е важно — проговори най-сетне тя. — Иначе едва ли би си окачил тази погребална физиономия. Тази вечер празнуваме рождения ми ден, забрави ли? Следователно всички сериозни разговори са забранени!

— Сдържах се, доколкото мога — извинително я погледна той. — Но има моменти, в които традицията трябва да отстъпи пред… хм… по-сериозни проблеми…

— Добре, си-жи — отвърна му тя с гласа на глезено момиченце. — Да бъде както желаеш… — „Господи, какво ли се е случило там, в офиса на Сойър?“

— Не както желая аз, а както диктуват обстоятелствата. Джос…

— Тогава приемам своя джос — усмихна се фалшиво тя.

— Бях сигурен в това — кимна той. — Искам да направиш така, че да се срещнеш със сър Джон Блустоун под прикритието на служебните ти ангажименти в канцеларията на губернатора.

Неон Чоу почти престана да диша. Беше убедена, че кръвта изцяло се е оттеглила от лицето й. Буда ми е свидетел, той знае всичко, пропищя вцепененото й съзнание.

— Искам да се държиш приятелски с него, а дори и да пофлиртуваш. Казано с две думи — искам да му се представиш.

Той ме подозира и сега започват проверките, беше следващата мисъл в главата на Неон Чоу.

— Искам да спечелиш доверието му. Да го убедиш, че вече ти е дошло до гуша от мен… Та аз съм само един старец, нали? И сексуалната ми годност положително не е такава, каквато би трябвало да бъде…

— Си-жи!…

— Това е логично и господин Блустоун несъмнено ще ти повярва. После вероятно ще направи опит да ми постави рога. Особено, след като приемеш да ме шпионираш…

— Си-жи!

— Стига, няма повод за безпокойство. Искам да му внуша това, нищо повече. А на практика ще бъде обратното — Ти ще шпионираш него…

— Ох! — плесна с ръце тя. — Наистина си дяволски умен!

— Вътрешният кръг има спешна нужда от информация за следващите ходове на Блустоун. Ще го направиш ли?

Душата й ликуваше. В крайна сметка се оказа, че той нищо не знае, нищо не подозира! Изпита такова облекчение, че дори й се доплака.

— Разбира се, че ще го направя — отвърна тя, приведе се през масата и едната й ръка се скри под покривката. След миг пръстите й се плъзнаха по бедрата му и той моментално започна да се възбужда. Неон Чоу наистина можеше да събуди мъртвец!

— Хайде — дрезгаво прошепна тя и стисна главичката на потръпващия му член. — Да си вървим у дома… Искам да отпразнувам рождения си ден както трябва… А и новото ни споразумение!…

Змията изскочи от пазвата на Джейк със заплашително съскане. Именно тя беше покупката, която направи на Ладър стрийт. Китайските знахари ги продават в периода на зимния сън, превръщат ги в лекарство, което според тях помага за потентността и общото укрепване на здравето.

Пробудена от топлината на тялото му, змията продължаваше да съска, главата й бавно се полюшваше. Джейк я хвърли върху преследвачката си.

Жената инстинктивно вдигна ръце да се предпази, но змията се вкопчи в широкото деколте на японската й блуза. Револверът изтрака на паважа. Джейк гледаше като хипнотизиран борбата й с влечугото и това се оказа сериозна грешка.

Ръцете й се стрелнаха напред и му нанесоха два силни ветрилообразни удара. Първият не попадна където трябва, но за сметка на това вторият беше изключително точен. Въздухът излетя от дробовете му с остро свистене, тялото му започна да се прегъва.

Змията падна на земята и се сви на кълбо, люспите и мътно проблеснаха. Коляното на жената се стрелна нагоре и улучи бузата на Джейк. Очите му се замъглиха, тялото му се строполи на паважа.

Жената събу ботуша си и го хвана за предната част. Джейк извърна глава точно навреме, за да види как от токчето изскача остро шило.

Оръжието се стрелна надолу е огромна сила, но той успя да се претърколи встрани. Стоманата удари камъка, разлетяха се искри. После ръката се вдигна за втори удар.

Джейк прибегна до хватката „суми отоши“ — единствено възможна в неизгодната му позиция. Пръстите му докопаха китката на жената и рязко я завъртяха наляво. Инерцията беше достатъчна и нападателката се строполи на земята, претъркаляйки се над него. Започна да се надига почти веднага, но Джейк разполагаше с достатъчно време, за да й нанесе силен удар в китката. Ботушът със скритото острие отлетя надалеч.

Доловил усиленото й дишане, той разбра, че трябва час по-скоро да се възползва от шанса си. Двамата се изправиха на крака почти едновременно, тя изрита и другия ботуш от крака си. Равновесието беше възстановено, отлетелите мигове на първото стълкновение сякаш изобщо не бяха съществували.

После жената предприе вихрена атака. Ръцете и с извърнати напред длани извършиха няколко лъжливи движения, после му нанесоха серия от тежки удари. Джейк се оказа неподготвен за тази техника, изпъшка от болка и отново се строполи. Изпълни съветите на Фо Саан, а и на великия стратег Лаотцъ и сега трябваше да си плати. Мъдрите сенсеи бяха единодушни в твърдението си, че по време на бой човек не трябва да се доверява на ушите си, които чуват само обикновени неща; не трябва да слуша и сърцето си, което регистрира информация от реалния свят. Трябва да следи единствено дишането на врага — това е начинът, по който може да открие слабите му страни. Но Джейк послуша сърцето си, не обърна внимание на предупредителните сигнали, долетели до съзнанието му още след първата размяна на удари. Вероятно затова не можа да се освободи от чувството, че тази жена не може да бъде по-опасна от нападател мъж.

Паднал на паважа, той почти се парализира от болка. Ушите му писнаха, силата напусна тялото му. Жената го беше поразила е удар от репертоара на „Па-куа“ — едно от най-древните бойни изкуства на Китай. То се характеризира с кръгови движения на ръцете както в защита, така и в нападение. И именно поради това е изключително трудно за противодействие. Джейк го сбърка с айкидо и реши, че лесно ще се справи.

Но сега беше напълно беззащитен. Очите му безпомощно следяха движението на дланите й. Те се спуснаха към кръста й, почерпиха сила от ниско разположения център на тежестта и мълниеносно се насочиха към него. Три-четири тежки удара потънаха с глух тътен в тялото на Джейк, но той все пак успя да блокира последните два — най-силните и най-смъртоносните.

Жената очевидно се изненада и това даде на Джейк секунда за възстановяване. Беше убеден, че нападението й ще продължи в стил „Па-куа“ и се подготви да го посрещне. Но тя предпочете коренно различна тактика — свали тежката златна верижка от шията си и я хвърли в стил „дазуми“ — сякаш златните брънки бяха остриета на „манрикигусари“ — традиционното оръжие на японските гангстери.

Веригата го улучи в окото, после светкавично се уви около шията му. Жената опря коляно в гърдите му и започна да стяга двата й края.

Ръцете му се стрелнаха нагоре, ръбовете на дланите му влязоха в болезнено съприкосновение с китките й. После пръстите му се увиха около дясната й ръка и рязко я дръпнаха надолу. Едновременно с това лявата му длан й нанесе страхотен удар в ключицата.

Разнесе се остро пропукваме, от устата на нападателката се изтръгна вик на изненада и болка. Той не се спря нито за миг, дясната му ръка продължаваше да я дърпа напред и надолу.

Тялото й се стовари върху неговото. Възнамеряваше да я зашемети с ветрилообразен удар „атеми“, но навреме забеляза острието на ножа, насочено към гърдите му. Нямаше време за избор на отбранителна тактика, нямаше време за нищо.

По принуда прибегна до „ют-хара“ — една от най-смъртоносните разновидности на „атеми“. При достатъчно точност този удар троши краищата на петото и шестото ребро на противника и острите им ръбове директно пронизват сърцето…

Шест минути по-късно вече беше на платформата на яркочервен двуетажен автобус, който го отнасяше на изток. Побърза да се качи на горния етаж, тъй като оттам имаше от лична възможност за наблюдение. Автобусът бавно потегли. Той беше последният пътник, който се качи, улицата остана абсолютно пуста.

Слезе на следващата спирка, извървя четири пресечки пеша, после се качи на автобус, който отиваше обратно към центъра.

Нощният живот течеше с пълна сила, червения автобус сякаш фосфоресцираше от сиянието на разноцветните реклами, лицата на пътниците изглеждаха бледи като на мъртъвци. Нападателката му нямаше никакви документи и това беше съвсем естествено. В джобовете й имаше само дребни пари, без никакви ключове. Единствената му плячка беше някакво малко пакетче, набързо увито в плат. Откри го в подплатата на блузата й, през цялото време на отстъплението си го стискаше в ръка. Сега вече можеше да го отвори. В дланта му блесна необичайно красив нешлифован опал, пламтящ с всички цветове на дъгата.

Слезе на предварително избраната спирка едва когато автобусът бавно потегли. Предстоеше му да тръгне в истинската посока и това го правеше изключително предпазлив. Броячите често действат на групи. Появата на един предполагаше присъствието и на други…

След продължителни обходни маневри най-сетне се убеди, че никой не върви по петите му, и бавно се насочи към мястото, на което беше паркирал ягуара си. Потегли с пронизително свирене на гумите, набра скорост и се насочи към пристанището на Абърдийн, където го очакваше баща му.

Блис седеше до леглото на Джиана и му четеше приказка. Една от любимите му — за заека и звездичките сестрички, които се превърнали в хора и отишли да живеят във Вътрешното царство.

Най-много обичаше приказките за прераждането, вероятно защото беше тайно убеден, че и той е бил обект на такова.

Блис му четеше с огромно удоволствие, макар че общо взето повече говореше и той често й разказваше за дядо й — първия Джиан, и прекрасната му градина в Сучоу.

Въпреки любовта и грижите, които получаваше от Трите клетви и семейството му, Блис често се чувстваше като дърво без корен. Почти не помнеше майка си, с която бяха живели заедно сред племената на Шан. Не изпита нищо и години по-късно, когато Трите клетви настоя да я изпрати отново по тези места, за да търси корените си. А за баща си не знаеше нищо, дори името му. Той бе умрял, когато майка й била бременна в шестия месец.

Джианът й даде това, което се нарича семейно чувство. Потънала в блестящите лъчи на обичта му, тя се чувстваше силна и уверена, прекрасната градина на дядо й оживяваше и я даряваше с душевна чистота.

Някак изведнъж си даде сметка, че го обича. Всеобхватно и пламенно — така, както никога не беше си представяла. Това не беше обичта, която изпитваше към Джейк или Трите клетви. Това беше всепоглъщаща емоция, която я караше да се чувства неразделна част от земята, морето и небето. Не беше особено усърдна привърженичка на будизма, но любовта към Джиана я тласкаше и в тази посока.

Прекланяше се пред него като пред божество, но не забравяше, че е човек. Споделяше вярата му, че е един от истинските Небесни пазители на Китай, тази вяра се усилваше от факта, че е създавал своя „юн-хюн“ в продължение на цели петдесет години — една почти нечовешка задача.

Начинанието му беше монументално, подобни неща обикновено не са по силите на един човек, а дори и на цял народ. Но Джианът не беше сам, под негово ръководство бяха хиляди мъже и жени в Азия. Дори баща й — неговият роден брат, нямаше ясна представа за огромната мрежа на „юн-хюн“. Блис подозираше, че и Джейк, въпреки ролята на Джуан, все още не може да обхване мащабите на заговора, организиран от баща му. Джианът ревниво пазеше своите тайни, това беше част от природата му. Принуден да постъпва така в продължение на десетилетия, той вече не можеше да има друго поведение.

Бавно и търпеливо внушаваше на Джейк какво означава Джиан — Създател, Творец и Владетел. За разлика от Джуана, който има чисто изпълнителни функции. Разликата е огромна. И Блис често се питаше дали Джейк някога ще се издигне до там, че да бъде наричан Джиан.

Приказката свърши. Заекът беше изпълнил героичната си мисия и звездичките сестрички отново се върнаха там, където трябва да бъдат — на небето. Светът след тях беше станал по-мъдър и по-добър.

Блис премести поглед върху неподвижното тяло на Джиана. Лицето му беше в сянка, не можеше да се разбере буден ли е, или спи. Тишината се нарушаваше единствено от поскърцването на корабния корпус. С изключение на охраната, на джонката нямаше никой. Блис подозираше, че ако баща й реши да се ожени отново, вместо да държи любовница като Неон Чоу, децата му ще бъдат задължени да прекарват нощите си на борда. Не знаеше дали това ще е удачно, но Трите клетви постоянно твърдеше, че днешните деца не са като някогашните. Те нямат дълбоката привързаност към семейството и традициите, с която се отличаваше неговото поколение, едва ли щяха да го придобият, заключени на борда на джонката. А и той самият често оставаше до късно на брега, отстъпвайки пред желанията на Неон Чоу.

Надигна се, сигурна, че Джианът най-сетне е заспал.

— Отиваш ли си, Блис?

— Не, дядо — върна се на мястото си тя. — Помислих, че си задрямал.

— Почти го сторих — отвърна тихо той. — Събуди ме болката… — Забеляза особения поглед на Блис и попита: — Какво има, съкровище?

— Нищо — отвърна тя. — Просто се запитах защо трябва да страдаш толкова много…

Зи-лин внимателно огледа помръкналото й лице и поклати глава:

— Ако не усещам болка, няма да знам дали съм жив. А сега съм жив, нали? Трябва да помислиш върху това…

Започна да се надига, тя скочи да му помогне. Но при докосването до тялото му изведнъж се дръпна като опарена.

— Какво усети? — пожела да узнае той.

— Нещо като електрически ток… Не, това е невъзможно.

— Няма нищо невъзможно — поклати глава той и си помисли за Сен-лин. — И ти прекрасно го знаеш.

— Да, но все пак…

Зи-лин дълго мълча. Когато проговори, гласът му беше тих като пролетен вятър.

— Няма граници… Никога не забравяй това, каквото и да се случи…

Завъртя я към себе си, приближи лицето й до своето. Меката светлина позлатяваше кожата й. Спомни си за майка си, спомни си как й беше помагал…

— Ти ми служи вярно и всеотдайно, съкровище. Ти закриляше сина ми в мигове на смъртна опасност… Не мисли, че някога ще забравя това. — Разтърси я леко и добави: — Сега усещам, че искам да споделиш нещо с мен…

— Но ти имаш толкова други неща на…

— Направи каквото ти казах, дете!

Очите й потънаха в неговите, стори й се, че там се крие една цяла вселена.

— Много ми се иска, дядо. Но…

— Но се страхуваш — довърши вместо нея той.

Тя безмълвно кимна с глава.

— Ти не се плашиш лесно, съкровище. Вече зная това. Уплаши се от „да-хей“, но сега има нещо друго. Какво е то?

— Само „да-хей“ — промълви тя. — Нищо друго.

— Какво се е случило?

— Използвах го — пое си дъх тя. — Или по-точно, то само дойде при мен… Бяхме си легнали и…

— Разбирам — долови колебанието й Зи-лин. — Продължавай.

— В края… Точно когато тялото ми се разтапяше от желание, изведнъж се почувствах като празен кораб, който очаква да бъде напълнен… С любовта на Джейк… Пуснах в ход своето „ки“, очаквайки да прегърна неговото… Но изведнъж открих…

Млъкна, лицето й беше смъртно бледо, очите й излъчваха болка.

— Какво откри?

Тялото й се разтърси под напора на чувствата.

— Нищо — прошепна тя. — Абсолютна празнота. Сякаш бях паднала в кладенец. Но вместо да стигна дъното, продължавах да се нося надолу…

Успяла да сподели болката си, Блис погледна с надежда в очите на Джиана:

— Какво е станало с Джейк, дядо? Какво е това, което открих?

В каютата настъпи дълбока тишина, нарушавана единствено от търкането на котвеното въже в корпуса на джонката.

— Помниш ли приказката за мишката, която постоянно питала „какво е това“? — най-сетне вдигна глава Зи-лин.

— Никога не съм я чувала.

— Така ли? — изненада се Джианът. — Значи трябва да ти я разкажа… — Намести се по-удобно и започна: — Плъхът, приятелят на мишката, имал рожден ден. Пред дупката му вече чакал подаръкът. Миришел много хубаво и мишката се запитала какво ли е това? Изгаряща от любопитство, тя започнала да го отваря. Подаръкът не е за мен, но плъхът е моят най-добър приятел, оправдавала се пред себе си тя. Няма да се разсърди, ако надникна за мъничко…

Оказало се, че в опаковката има бучка сирене. От непознат за мишката вид, миришело страхотно. Е, добре, рекла си мишката. Плъхът е най-добрият ми приятел, обичам го като брат. Ако беше тук, положително би ме поканил да си разделим подаръка. Разбира се, че би ме поканил!

Започнала да ръфа сиренето, което и на вкус се оказало фантастично. Малко по малко изяла всичко, от подаръка на приятеля не останала нито троха.

Когато на сутринта плъхът се завърнал от нощния си лов, мишката лежала мъртва пред входа на дупката му. Обзет от подозрения, той внимателно започнал да души наоколо. Когато пристъпил към приятелката си, чувствителният му нос веднага уловил миризмата на отровата. Познавал отлично тази миризма, но за съжаление мишката я срещнала за пръв път…

Зи-лин замълча. През стената проникна тихото боботене на увеселителна лодка, минаваща покрай джонката.

— Искаш да кажеш, че не трябва да питам какво съм открила, така ли? — обади се най-сетне Блис.

Но Джианът вече беше затворил очи, дишането му стана дълбоко и равно. Тя му зададе въпрос, а той й предложи приказка вместо отговор. Защо? В тази приказка се крие опасност, от нея наднича смъртта… Нима й Джейк се намира в опасност? Или пък самата тя?

После изведнъж се сети, че Зи-лин не прояви никаква изненада, когато му разказа за бездънния кладенец. Защо?

Този въпрос беше толкова важен, че всички останали проблеми се изтриха от съзнанието й.

Тримата японци се събраха край доковете на пристанището Абърдийн. Преди това всеки от тях изпълни сложна процедура за проверка, макар всички да бяха сигурни, че не са проследени.

Бяха облечени като моряци „танка“, етническата им принадлежност би могла да се установи само след внимателна проверка.

Дисциплината им беше на изключително ниво. Познаваха пътя до пристана така добре, сякаш бяха родени тук, а не във високите планини на Япония. Работеха като безупречна машина, всеки беше подчинил индивидуалността си на общата цел. В Япония такива екипи бяха известни под наименованието „дантай“ и бяха много опасни именно с изключително развитото си чувство за колективизъм, подчинявайки се на девиза „Ние мислим, следователно аз съществувам“. На практика индивидите не съществуваха отделно. Мислеха колективно, действаха колективно. Координацията им беше безупречна.

В подножието на стръмната каменна стълба ги очакваше „вала-вала“ — малко корабче за разходки. Беше напълно готово за път, но на борда нямаше никой — нещо твърде необичайно за пристанище Абърдийн.

Един от японците скочи вътре и провери извънбордовия мотор. Вторият се зае да развързва въжето, което го прикрепваше към кея, а третият невъзмутимо допушваше цигарата си. Опитните му очи внимателно оглеждаха околността, разделяйки я на професионално определени сектори.

Всичко беше готово, откъм корабчето се разнесе тихо изсвирване. Японецът хвърли фаса си във водата, скочи на палубата и „вала-вала“ се отлепи от пристана.

Човекът при мотора не разполагаше с карта, но маршрутът беше дълбоко запечатан в паметта му. Никога не беше идвал в Хонконг, но въпреки това познаваше отлично лабиринта от канали, който опасваше града, безразборно разхвърляните из залива джонки на хака и танка — най-старите обитатели на Хонконг.

Той остана на руля, а другите двама се събраха в средата на палубата. В ръцете им се появиха автоматични пистолети „Гион 30-09“, които имаха възпиращата сила на „Магнум-357“, но пълнителите им събираха десеторно повече амуниции. Докато корабчето бавно си пробиваше път сред лабиринта от джонки и покрити с брезент салове, двамата разстлаха брезентови торбички на коленете си и сръчно се заеха да разглобяват и проверяват оръжието си. Приключили със своите пистолети, те поеха оръжието на кормчията и търпеливо повториха цялата операция.

Когато свършиха, „вала-вала“ вече наближаваше целта си.

— Усещам бурята, съкровище — тихо промълви Зи-лин.

— Каква буря, дядо? — озадачено го изгледа Блис и усети как сърцето й се качва в гърлото. — Нощта е ясна и спокойна.

— Имам предвид друга буря — промълви с треперещ глас той. — Далеч по-силна и по-опасна от природните стихии… — раменете му потръпнаха. — Не я ли усещаш, съкровище? Не чувстваш ли приближаването на злото?

На това нямаше какво да отговори. Знаеше само едно — могъщото „ки“ на Джиана е протегнало пипалата си далеч в кадифената нощ, открило е нещо тайнствено и все още непознато за нея…

— Моето „ки“ казва, че животът си отива, съкровище…

— Не! — изкрещя тя и скочи върху него, сякаш искаше да го предпази със собственото си тяло. — Дядо! Не говори такива страшни неща!

— Това е истината, съкровище.

— Но откъде знаеш? Как така?

— Моето „ки“ е все още силно, дете. В продължение на седемдесет години то беше мой щит и меч. Нима допускаш, че точно сега ще ми изневери?

— Но аз те обичам и ще те скрия!

— Късно е — прошепна Джианът. — Слушай!

Косъмчетата по врата на Блис неволно настръхнаха. До ушите й достигна приглушеното пърпорене на извънбордов мотор. Остана като вкопана на мястото си, престана дори да диша. Ясно долови лекия тласък от съприкосновението на джонката с друг плавателен съд.

— Кой може да бъде това? — напрегнато прошепна тя и сърцето й се сгърчи от ужас. — О, дядо! — ръцете й го стиснаха в здрава прегръдка.

— Слушай какво ще ти кажа, съкровище — гласът му беше тих, но изпълни цялата каюта, дори и най-тъмните ъгълчета. — Няма никакво значение, че настъпва смъртта ми. Джос. Човек живее, за да умре. Такива са законите на природата. — Тялото му леко се раздвижи под нея, завивките прошумоляха. — Безпокоя се от начина, по който ще ме настигне смъртта. Не искам да умра от куршумите на неизвестен убиец. — Обърна се по гръб, костеливите му пръсти се впиха в ръката й — Разбираш ли, съкровище?

Отначало не можеше да проумее думите му, сърцето й все още беше стегнато от ледените пръсти на ужаса, умът й блокира.

— Не мога да…

— Блис! — прошепна той. В черните му очи пламна странно зеленикаво сияние. Заприлича й на оживял бог — Вишну или може би Буда… По-късно беше готова да се закълне, че е видяла сиянието около главата му, бързо прогонило мрака от кабината. — Времето изтече. Затова трябва да направиш всичко, което ще поискам от теб… Измъкни възглавницата изпод главата ми!

— Миличък Буда! — простена Блис. Потънала дълбоко в ледените води на ужаса, тя усети как главата й пламва, а дишането й спира. Все пак осъзна, че издърпва възглавницата изпод главата на стареца. Не знаеше на какво се дължи това — на зеленикавата светлина в очите му или на тихото проскърцване на палубата над главата й.

Ясно усети чуждото присъствие на джонката. Охраната на Трите клетви? Или непознати бандити? За пръв път почувства силата на неговото „ки“, всички предишни обяснения избледняха. Ахна и ясно видя тримата мъже, които се промъкваха по палубата над главите им. Разгада злокобните им намерения, ледената им решителност. За пръв път в живота си обхвана мащабите на абсолютното зло. Вонята му беше толкова отвратителна, че й се повдигна.

— Сега, скъпо дете… Трябвала стане сега… Те са твърде близо, за да си позволим колебание — гласът му сякаш долиташе от дълбока и непрогледна мъгла и тя изведнъж осъзна правотата на думите му. Ясно усети как непознатите се спускат по тясната стълбичка към кабините.

От очите й рукнаха сълзи.

— Лека нощ, дядо…

Нямаше сили да произнесе думичката „сбогом“… Миг по-късно вратата отлетя от пантите си и тримата японци засипаха кабината с дъжд от куршуми.

— Всичко е въпрос на икономика — отсече Джин Канже и закрачи напред-назад, твърде развълнуван, за да стои на едно място.

Зад остъклената врата на кабинета се виждаше широка, покрита с плочки веранда. Стаите в тази великолепна вила бяха светли и просторни, обстановката нямаше нищо общо с Китай. Или поне с онзи Китай, който вегетираше от 1949-а насам. Всичко тук беше необикновено, достойно за очите на истински император. Обзавеждането се състоеше от безценни антики, подбирани с изключително внимание измежду най-фините шедьоври на древните майстори. Сред тях имаше не само произведения на китайското изкуство, но и на цяла Азия. Молитвени колела от Тибет, патинирани наведени Буди от Тайланд, японски седящи Буди от бронз… Серия каменни статуетки на апсари — свещените танцьорки, донесени тук чак от Ангкор Ват — археологическата съкровищница на Камбоджа; миниатюрни мандалейски пагоди от злато и скъпоценни камъни — толкова фини и блестящи, че Джин Канже неволно присвиваше очи. Беше видял само една малка част от съкровищата на вилата, но дори и тя струваше десетки пъти повече от всички експонати на Историческия музей в Пекин.

— Не виждам по какъв начин можем да финансираме подобно начинание! — гневно добави той. А това, което си спести, беше от ясно по-ясно: „Твоята упорита мания ще ни доведе до разруха!“

— Свършихте ли, или просто спряхте да си поемете дъх?

Гласът беше тих и спокоен, това накара Джин Канже рязко да се извърне.

Съсухрената ръка се вдигна, после отново падна като умираща пеперуда.

— Елате тук и седнете, другарю Джин. Изпийте чаша чай от хризантеми. Той ще ви успокои…

— Но няма да достави парите, които са ни необходими! — язвително отвърна Джин Канже, после все пак се вслуша в съвета и се насочи към канапето от изкусно оплетен бамбук. Пое чашката ароматен чай и я изпи на един дъх, без дори да усети вкуса.

— Мисля, че трябва да се освободите от своите предразсъдъци, другарю Джин — обади се откъм затъмнената част на канапето спокойният глас.

— Какво искате да кажете?

— Вашите монолози стават все по-невъздържани.

— Аз отговарям за финансите!

— Аз също, другарю Джин. Моля да ми спестите чувството, че съм недостатъчно подготвен…

— Не можем да надникнем в бъдещето, другарю Хуайшан. Никой не може да предвиди всички изненади, дори човек като вас!

— Съгласен съм. Но добрият боец може да направи точна оценка на обстановката.

Настъпи тежка тишина. Голямото куче, което спеше в краката на неясната фигура, изръмжа и потрепна. Вероятно сънуваше някаква битка. Джин Канже също потрепна. Той не обичаше кучета, особено онези от тях, които бяха тренирани да убиват.

— Оставете на мен набирането на средствата — каза Хуайшан Хан. — Имам много приятели и широко политическо влияние.

— Но дори и вашите богати приятели един ден ще опразнят джобовете си — възрази Джин Канже. — А аз имам чувството, че този ден е твърде близо…

— Виждате ли как давате воля на своите притеснения, другарю Джин? Вече ви казах, че парите не са проблем. Текат през ръцете ми като пълноводен поток и вече изобщо не се замислям за тях… — очите на стареца блестяха, могъщото му „ки“ изпълваше пространството. — Мисля единствено за нашата „Лизи“. Нашата прекрасна праскова и смъртоносен кинжал… Каква ирония на съдбата! Каква подигравка! Но именно тя ще открие Джейк Мейрък… И в подходящо време, което аз ще посоча, Мейрък ще се втурне към нея! — върху лицето му се появи зловеща усмивка. — Ще го откъснем от собствената му територия, ще го накараме сам да сложи главата си в примката!

Главата на Хуайшан потрепваше от вълнение.

— Излишно е да ви напомням, че с нея извадихме огромен късмет. Полковник Ху ще я омагьоса, ще я подготви безупречно. Зная какви са неговите способности, лично съм се убеждавал в тях. Той може да превърне деня в нощ без никой нищо да забележи! О, колко сладко ще бъде отмъщението ми! Закъсняло, но прекрасно!

Какво движи духа му, залита се Джин Канже. На какво се дължи зеленикавият блясък в очите му?

— Моето отмъщение ще бъде безкрайно болезнено за врага, другарю Джин! — продължаваше старецът. — Ще му донесе страдания, които никой жив човек не би могъл да понесе!

Въздухът във вилата сякаш се наелектризира от яростта и омразата на Хуайшан Хан.

— Името на врага ми е Джейк Мейрък! Или по-скоро — Джейк Ши! Двамата с вас открихме най-съвършения му убиец, нали? — гласът му глухо отекваше из просторните, претъпкани със съкровища помещения. — Представете си само — той ще бъде убит от собствената си дъщеря!

Джейк зърна Неон Чоу и Трите клетви на кея на стотина метра пред себе си. Понечи да им извика, но в същия момент откъм джонката затрещя автоматична стрелба. „Гион 30-09“, безпогрешно определи той, докато краката му го понесоха по бетонната настилка.

Разбутваше хората пред себе си, сърцето му бе стиснато от ледената хватка на ужаса. Нощта избухна на хиляди фосфоресциращи късове, въздухът не му достигаше. В душата му пламтеше гняв. Ако не беше проклетата преследвачка в центъра на града, отдавна би бил тук, при баща си! Пред очите му се появи окървавената Лан, която го зовеше отвъд гладката повърхност на река Сумчун: „Татко, татко!“ Кошмар и действителност се преплетоха, сякаш каменна стена го блъсна в гърдите.

— Джейк!

Неон Чоу се появи редом с него, страхът й буквално можеше да се пипне с ръка.

Джейк, спри! В името на Буда, спри!

— Извикай полицията! — блъсна я настрана той и скочи в празната „вала-вала“, която спокойно се полюшваше край кея.

Включи мотора и се понесе на високи обороти покрай закотвените наоколо джонки. Водата проблясваше, въздухът тежеше от миризмата на кордит, смъртта пееше противната си песен.

„Какво е станало?“, безмълвно се питаше той, докато ръцете му ловко насочваха лодката в лабиринта на плаващия град.

Отдалеч забеляза увеселителната лодка, привързана към борда на джонката. Изключи мотора, очите му внимателно опипаха тъмния силует. След броени секунди двете лодки леко се докоснаха. Джейк обърна гръб на стълбичката и предпочете дебелото котвено въже. Хвана го и започна да се катери нагоре. Сърцето му блъскаше като лудо, чуваше единствено свистенето на кръвта във вените си.

Палубата тънеше в мрак, светлините на гигантския ресторант „Джъмбо“ бяха твърде далеч, за да му бъдат в помощ.

Миризмата на кордит стана още по-силна и противна, тежка топка се събра в гърлото му. От вътрешността на кораба долитаха неясни шумове — сякаш в кухнята тичаха плъхове.

От каютите под палубата имаше два изхода. Джейк грабна една метална каса и блокира с нея затворения люк на първия, огледа се и предпазливо се насочи към кърмата. Пред очите му се очерта неясна купчина, краката му се заковаха на място. Протегна ръка и разбра на какво се е натъкнал, още преди пръстите му да докоснат лепкавата влага. Трупът на един от гардовете на Трите клетви, зад него лежеше вторият, а малко по-нататък — и третият. Вратовете им бяха почти прерязани от тънка жица.

Джейк внимателно пропълзя край тях, спря пред зейналия отвор на стълбата и се ослуша. Дупката беше тъмна като вратата на ада. О, Буда, проплака душата му. Запази живота на баща ми! Долу цареше пълна тишина и в гърдите му бавно се промъкна ужас. Тихият плисък на вълните в корпуса му се стори оглушителен, имаше чувството, че чува как някъде долу коват капака на невидим ковчег.

Тук миризмата на барут беше още по-силна, от отвора в палубата бавно се издигаше мъгла. Нямаше време за разсъждения и избор на тактика. Знаеше само едно — там, долу, е баща му, а неизвестните нападатели са използвали смъртоносните картечни пистолети „Хион“.

Имаме врагове в много страни по света.

Кой от тях е там, долу, при баща му? Какъв злокобен вятър го е довел тук? Ако Зи-лин е мъртъв, китайците просто ще кажат „джос“ и ще продължат да живеят както преди. Но Джейк не би могъл да постъпи така. Макар и наполовина китаец, той никога не би се примирил със съдбата. Тя вече му беше поднесла твърде много страдания и смърт. Жена му, дъщеря му, приятелите… А сега и баща му! Всички са мъртви! Каква е тази жестока прокоба? Нима ще се окаже човек без никакъв късмет, макар да го бяха издигнали до поста на Джуан?

Ако не бъдеш твърд и решителен, животът ми е преминал напразно, Джейк…

Имаше чувството, че се пробужда след поредния кошмар, призивните викове на Лан все още звучаха в ушите му. Ако в този миг Блис беше до него, тя положително не би го познала. Върху лицето му се появи чудовищна маска, натежала от омраза, ярост и страх. Приличаше на митично чудовище.

Раздвижи се и предпазливо започна да се спуска по тясната стълбичка. Движеше се плавно и безшумно, като нощен хищник по време на лов. Долу го блъсна сладникавата миризма на смъртта.

А сенките изригнаха като вулкан, всичко полудя.

Джейк направи финт наляво, после тялото му светкавично отскочи в противоположна посока. Блесна ослепителна светкавица, последвана от дълъг автоматичен откос. Дървената облицовка се пръсна на хиляди остри тресчици и той се принуди да прикрие очите си. Опасността да бъде ослепен беше съвсем реална.

Кракът му се стрелна напред, до слуха му достигна тежко изпъшкване, последвано от заплашителна тишина. Стрелна се обратно наляво, замахна с юмрук. За миг успя да зърне очертанията на отскочилата назад глава, мътния блясък на очите и зъбите в широко отворена уста. Втори удар, последван от зловещо пропукване на пречупени прешлени. После отново настъпи тишина.

Ръцете му бяха оплискани от топла, лепкава кръв. Сякаш се беше превърнал в чудовищен хирург, който методично реже сухожилия и кости, въпреки мрака в операционната…

После наблизо отново залая картечен пистолет. Джейк отскочи встрани, пое си въздух и нададе оглушителния боен вик „киай“, с който трябваше да стресне и обърка противника.

Светкавично се възползва от ефекта и се стрелна по посока на живите сенки, най-сетне успял да ги различи в мрака. Разнесе се задавен вик, краката му се подхлъзнаха в локвата кръв на пода.

От нападателите не долиташе нито звук и това сериозно го разтревожи. Беше сигурен, че са повече от един, но не можеше да определи точния им брой. Тази тишина му беше позната, от нея лъхаше на професионализъм и още нещо… Дантай?

Възможно ли е това?

Нямаше време да търси отговор на въпроса си, тъй като противниците го атакуваха с дружни усилия. Дори и онзи, когото беше улучил! Не, това не може да бъде!

Серия от тежки ветрилообразни удари се стовари върху гръдния му кош, изведнъж му стана трудно да диша. В ноздрите го удари миризмата им: пот, решителност, животински копнеж за кръв… Действаха като едно цяло. Дантай?

Прикладът на картечен пистолет го улучи в слепоочието, от очите му излетяха искри. Невидимите противници моментално се възползваха от краткото замайване и атакуваха гръдния му кош с нова серия от тежки ветрилообразни удари. Ребрата му пропукаха от тежък ритник, той смътно си даде сметка, че ако получи втори, всичко ще бъде свършено. Костите ще се счупят и ще предизвикат вътрешен кръвоизлив. А това означа само едно — смърт.

Раздвижи се, замахна с юмрук. Не улучи. И разбра това, което Блис вече знаеше. Беше се лишил от „ба-мак“. За кратка частица от секундата прецени обстановката и усети, че вътрешното чувство няма да се върне. Не беше в състояние да се слее с околната среда, да напипа пулса на „ки“… Изпита чувството на човек с нормално зрение, който изведнъж се събужда сляп.

Фо Саан го беше научил на „ба-мак“. С помощта на това чувство се беше превърнал в майстор на „уей ки“, така планираше и живота си. „Ба-мак“ му позволяваше да вижда в мрака, да разгадава намеренията на врага и да побеждава…

Но сега в душата му нямаше нищо, освен черната и бездънна дупка на отчаянието. Беше се превърнал в обикновен човек, слаб и безпомощен.

Прикладът го улучи отново. Той изпъшка и слепешком протегна ръце. Този път съдбата се оказа на негова страна — пръстите му докопаха дулото на картечния пистолет, мускулите му експлодираха и тялото на невидимия враг се откъсна от мястото си, прелетя над главата му и се стовари на пода. Въртеливото движение и мускулната експлозия — съчетание от две основни хватки на айкидо, бяха изпълнени несъзнателно и може би поради това — безупречно. Решителният саблен удар трябваше да бъде нанесен в момента, в който главата на противника бе точно над неговата. Джейк не пропусна да го стори, но пространството беше твърде тясно и ударът нямаше необходимата сила. Вратните прешлени на врага издържаха и Джейк инстинктивно се претърколи встрани, усетил просвирването на тежкия приклад във въздуха.

Едната му ръка се оказа притисната до стената, нямаше нито време, нито достатъчно пространство, за да я освободи. Невидимият враг се раздвижи над него, времето до решителния удар се измерваше с хилядни от секундата. Свободната ръка на Джейк инстинктивно се стрелна напред, разперените пръсти бяха по-твърди от стомана. Улучи врага точно в мястото, където свършва гръдният кош. Пръстите му разкъсаха кожа и сухожилия, пробиха вътрешните органи и сграбчиха сърцето.

Врагът умря моментално, тялото му се разтърси и утихна сред локва кръв и фекалии.

Но отстраняването на един човек му отне време, останалите вече бяха отгоре му. Колко са? Двама, трима? Инстинктивно бяха усетили края на другаря си и това означаваше две неща: нападателите са японци и действително са онзи неделим и напълно синхронизиран екип, известен с името „дантай“…

Тресна къс автоматичен откос. Прекалено много се осланят на оръжието, помисли си Джейк и вдигна крак да посрещне връхлитащата отгоре му фигура. Не улучи и веднага беше жестоко наказан — едно от ребрата му пропука и той разбра, че тук ще бъде лобното му място. Тук, в тесния и тъмен коридор, наситен с вонята на барут, кръв и изпражнения… В душата му помръдна страхът. Лишен от „ба-мак“, той не можеше да усети намеренията на врага. Действията му бяха самоцелни, отделени едно от друго. Нямаше как да ги превърне в едно органично цяло, да ги координира и направлява до окончателната победа…

Нападението се осъществи от двама. Джейк нямаше избор и посрещна онзи, който му беше по-удобен. Съзнанието бавно го напускаше, цветните кръгове пред очите му ставаха все по-ярки и по-продължителни. На моменти очевидно губеше съзнание, после се пробуждаше — учуден, че все още е жив.

Силите го напускаха. Пое дълбоко дъх, като човек, който потъва в ледена вода, главата му се изпразни. Изведнъж му се прииска да умре тук, до баща си. Не виждаше смисъл в прокълнатия живот, който водеше вече от години насам. Спаси го онази неясна сила, която се появява изключително рядко, само когато човек виси между живота и смъртта.

Тясното пространство в коридорчето не позволяваше използването на „атеми“ — ветрилообразните прободни удари с пръсти или длан. И примитивната сила потърси други начини за защита.

Джейк започна атаката си, но се спъна в тялото на обезвредения противник. В същия момент върху него се нахвърли третият. Онзи със счупената челюст. Вече беше успял да определи, че нападателите са трима. Възползвайки се от оскъдната информация на мозъка си, той протегна ръка и нанесе къс, относително слаб хоризонтален удар, насочен към лицето на невидимия враг. Болезнено изохкване доказа точността на попадението му. Дори не извика, механично отбеляза той. Вторият му удар беше насочен към адамовата ябълка на зашеметения противник. Протегнал напред палец и показалец, той успя да докопа потръпващата издутина на топлата шия. Пръстите му се съединиха и завъртяха — като при весело изщракване. Човекът изпусна въздуха от гърдите си и застина.

Джейк тръсна глава и с олюляване се изправи. Сетивата му вече опипваха мрака, търсейки последния противник. Зърна мътното проблясване на автоматичен приклад и полетя напред. В главата му нямаше нищо, с изключение на плътна, пурпурна пелена. Яростта му беше огромна, такава беше и силата, с която връхлетя срещу врага. Ръцете му се вкопчиха в дулото на картечния пистолет и рязко го дръпнаха. То послушно легна в дланите му. Човекът под него беше мъртъв.

При първия автоматичен откос Блис успя да се овладее, но при втория неволно се разтрепери. Настъпилата след това тишина й се стори толкова неестествена, че понечи да надникне от дългия хоризонтален дрешник, в който беше потърсила укритие. После веднага разбра, че това би било фатална грешка и остана неподвижна.

Търпение, заповяда си тя. Търпение! После автоматите залаяха за трети път и тя неволно подскочи. Дългите, запълнени от тежка тишина минути, бавно се точеха. Нарушаваше я единствено тихият плясък на вълните. Блис изчака колкото може, изпълзя навън и изведнъж замръзна на мястото си.

Очите й се нагодиха към тъмнината и уловиха някакво неясно движение. Човекът беше сам, друго не успя да установи. Гледаше го от прекалено остър ъгъл и това й пречеше да определи дори височината му.

Джейк, проплака душата й. Къде си?

Фигурата бавно се промъкваше по коридора, очертанията й се появяваха на фона на бледото сияние откъм стълбата, после отново изчезваха. Блис не помръдваше.

Изведнъж усети чуждо присъствие на крачка от себе си, вдигна глава и очите й срещнаха оцъкления поглед на непознат мъж. От устата й се изтръгна неволен вик на уплаха.

В следващия миг нападателят беше до нея, прикладът на автомата я удари в гърдите, тялото й отлетя към стената. Кракът й се закачи за някакво, Бог знае откъде появило се там, въже и тя се просна по гръб. Нападателят се стовари с цялата си тежест отгоре й, блокирайки с лекота опита й да го посрещне със странично „атеми“. Прикова я към пода, така я лишаваше от възможността да се съпротивлява.

В широко отворените й очи помръдна страх. Вкопчените им тела бяха само на метър от разлюляната крушка, жълтеникавата светлина й показа лицето на врага. Главата и се стрелна напред и нагоре, зъбите й се забиха във врата на противника. Захапката беше жестока, главата му неволно се отметна назад, а ръцете му пуснаха автомата в инстинктивен жест на самозащита. Но тя вложи цялата си сила в зъбите, съзнавайки ясно, че това е единственият й шанс. Приличаше на куче, което не пуска кокала. Устата й се напълни с кръв, стомашните й мускули отчаяно се напрегнаха да предотвратят гаденето, предизвикано от горещата солена течност.

Палецът му докопа гърлото й и рязко натисна. Действаше прибързано и неорганизирано, натискът не беше на точното място. Тя изръмжа и се дръпна, палецът се плъзна встрани. В следващата секунда обаче отново намери гърлото й. Тя си даде сметка, че натискът ще я принуди да отвори зъбите си и тогава с нея ще бъде свършено. Започна да се задушава, но това не попречи на намеренията й. Краката й се наместиха на позиция, после коляното й се вдигна и с глух тътен потъна в слабините на мъжа. Той болезнено изпъшка, очите му останаха заковани в нейните. Приличаха на влюбени в момент на интимност, всеки от тях впил поглед в лицето на другия. Ръката му разхлаби хватката си около шията й, силата очевидно го напускаше. Започна да кашля, а Блис използва мига да го захапе още по-надълбоко. Шансовете ми май се увеличават, смътно си помисли тя.

В следващия момент получи тежък удар под лявата гърда, сърцето й пропусна един такт. Зави й се свят, изпита горчиво съжаление от факта, че го е подценила. Пригади й се, вече нищо не можеше да задържи челюстите й стиснати.

Той й нанесе втори удар на същото място, устата й неволно се разтвори да даде път на болезненото стенание. За съжаление не можа да се затвори пак, тъй като вътрешностите й се преобърнаха и всичко в стомаха й пое нагоре, търсейки път навън.

Мъжът с олюляване се изправи на колене, ръката му неволно покри дълбоката рана на шията. Ръкавът на ризата му висеше разкъсан, устата му беше разтеглена в жестока гримаса. Вдигна ръка и отново я удари. Блис се олюля и повърна.

Той се изправи и й нанесе тежък ритник, от устата му отново се откъсна вик на болка. Продължи да я рита, по всяка вероятност бесен от факта, че го е спряла жена. Едната му ръка безсилно висеше покрай тялото.

После кракът му се подхлъзна и Блис моментално се възползва от неочаквания шанс. Тялото й се стрелна нагоре, пръстите и здраво стиснаха ранената ръка. Мъжът нададе страхотен вик, здравата му ръка се стрелна надолу. Блис затвори очи от силата на удара, но не изпусна жертвата си. Върху тялото й плисна топла кръв, примесена с пот.

Мъжът й нанесе нов удар, още по-силен от предишния. Хватката й се разхлаби, ръката й се плъзна надолу, разкъсвайки остатъците от ризата му.

Очите й се разшириха при вида на голата му плът, тялото й започна да се надига. Замахна с крак, влагайки последните остатъци от силата си в този ритник. После всичко потъна в мрак, вече нямаше за какво да се улови…

Аз съм светът, отекна някакъв глас в безчувственото й съзнание.

Присъствала на милосърдното убийство на Джиана (ако такъв термин изобщо може да съществува и да бъде благословен от Буда), Блис усети как могъщото му „ки“ прелива в нея и изпълва цялото й същество.

В един момент горещият им дъх се сливаше върху възглавницата, душите им се преплетоха. После Блис усети леко помръдване под себе си и стреснато отвори очи. Съсухреното му тяло лежеше ничком върху чаршафите, неподвижно като статуя. Вероятно вече е мъртъв, помисли си тя. Правилно беше преценил, че отнемането на живота му няма да бъде кой знае колко трудно.

Затвори очи и отново усети потрепването. Не знаеше откъде идва то — от неподвижното тяло на стареца или от нещо друго…

Пред очите й прелитаха странни образи, сякаш сънуваше. Дробовете й бяха запълнени с наркотични изпарения.

Носеше се върху вълните на Южнокитайско море, нощното небе беше мрачно, запълнено с буреносни облаци. Въпреки това виждаше съвсем ясно делфините, които се стрелкаха през мастилената вода, следвайки голямото стадо китове, очертало пътя си с високи гейзери разпенена вода. Делфините се гмуркаха и изскачаха на повърхността, разменяха си някаква информация, после отново изчезваха във вълните. За разлика от тях китовете се движеха стабилно, мъжкарите водачи надаваха призивни тръбни звуци. Кой знае защо очите й се насълзиха от тази дива симфония.

Ридаеше за живота около себе си. Сякаш до настъпването на този велик миг е била сляпа и глуха.

Нейното „ки“ беше едновременно навсякъде, докосваше се до природата с трепет и дълбока обич. На какво се дължи това чувство, замаяно се запита тя. Никога през живота си не беше се доближавала до нещо подобно…

После изведнъж осъзна, че това не е нейното „ки“, осъзна и на кого принадлежи то. Беше толкова ясно, че чак се засрами. Как е възможно да го сбърка със своето?

Но ти си мъртъв, проплака сърцето й. Ти ме накара да отнема живота ти хуманно, да предпазя могъщото ти „ки“ от куршумите на убиеца. Нима се провалих?

Отговорът на този въпрос изплува от дъното на душата й — категоричен и непоклатим. Джианът е мъртъв.

Но какво, в името на Буда, става със самата нея?

Душата й потръпна от прекрасната музика на океана, обърна се към нея и плавно започна да потъва в теменужените вълни. Носеше се на крилете на новото и могъщо „ки“, около нея се появяваха и изчезваха странни създания — всички получили живот от всемогъщия Буда…

Джейк дойде на себе си, задави се и изплю кръв. Главата му бавно започна да се избистря, тялото му безсилно се люшна към кубрика. После дойде болката — остра като хирургически скалпел върху оголените краища на нервите му. Стана му трудно да разсъждава.

Третият мъж. Беше скочил върху мъртвеца, подмамен от блясъка на картечния пистолет „Хион“. А третият мъж го атакува в гръб. Господи, колко съм безпомощен без „ба-мак“, въздъхна той.

Вдигна ръка и за малко не изкрещя. Ребрата, съобрази пронизаното му от непоносима болка съзнание, а очите му бавно огледаха обстановката. Дано няма нищо счупено.

Наведе да вземе оръжието. Наложи се да разтваря пръстите на мъртвеца един по един. Опря гръб на кубрика и бавно започна да се изправя. Олюля се, прекрачи трупа и бавно се насочи към кабината на баща си.

Усети полъха на нощния ветрец още преди да стигне вратата. Надникна вътре, душата му отчаяно пропищя: О, Буда! Не! Подът и таванът бяха надупчени от куршуми, облицованите с дърво стени ставаха единствено за подпалки. Въздухът все още тежеше от барутен дим.

Пристъпи навътре с натежали крака. Натисна спусъка и третият мъж се просна по очи, повличайки със себе си остатъците от чаршафи, възглавници, строшените крака на масичката… Пред очите на Джейк се появи пълната картина на разрухата. Босите крака бяха кръстосани в глезените, суха длан покриваше лицето… Така беше паднал или в тази поза го бяха настигнали куршумите.

Джейк захвърли автомата и се втурна към баща си.

Джианът беше лек като перце. Дори надупчената възглавница до главата му изглеждаше по-тежка и по-материална от него.

Господи, толкова години чаках да го открия, а сега го изгубих, проплака душата му. И то по какъв начин! Колко жесток може да бъде животът! Джос… Но какво в крайна сметка означава джос? Едно стечение на обстоятелствата. Нима е възможно човек да се примирява с жестоката си съдба? Та в това има нещо нечовешко!

О, как мразя този живот! Душата му се гърчеше от болка, вече пет пари не даваше дали наоколо се спотайва опасността. Изпитваше огромно чувство за загуба, беше сляп и глух за всичко останало. През последните месеци в сърцето му започна да се заражда чувство на топла и всеотдайна обич — чувство, което изпитваше за пръв път в живота си. Пазеше го ревниво, като пъпка на рядко и красиво цвете. Но сега пъпката беше отрязана, съдбата не й позволи да разцъфне.

Мъка скова душата му. Цял живот беше лишен от вярата, закрилата и утехата на бащиното присъствие, неочакваната поява на родния баща му донесе огромно психическо облекчение, в присъствието на Зи-лин се чувстваше ведър и спокоен като никога…

А сега?

Блис!

Главата му рязко се вдигна, сърцето му пропусна един такт. Нали и тя трябваше да е тук? Господи, нима?…

Нежно отпусна лекото тяло на баща си върху постелята, обърна се и закуцука към коридора. Спря в подножието на стълбата, която водеше към палубата, вдигна глава и се ослуша. Тишината се нарушаваше единствено от тихото проскърцване на корпуса.

Тръгна да се връща, видя сгърчените тела в коридора и се наведе над тях. Би трябвало да ги усети веднага, но без „ба-мак“ това се оказа невъзможно.

Коленичи до неподвижното й тяло, пръстите му неволно докоснаха нещо меко и лепкаво. Кръв! Нейната кръв!

— Блис! — отчаяно прошепна той.

Обърна я към себе си и я взе в прегръдката си. Отмести сплъстената коса от бледото чело, наведе се и целуна напуканите й устни. Очите й изведнъж потрепнаха и се отвориха, а той изпита чувството, че се е превърнал в герой от детска приказка.

— Блис!

Устните й се раздвижиха, гласът, излетял между тях, беше на непозната жена:

— Джейк…

О, Буда, благодаря ти, че съхрани живота й!

— Не говори, Блис! — загрижено прошепна той и пръстите му започнаха да изследват тялото и. — Не мърдай, отпусни се.

— Джейк! — напрегнато прошепна тя и той разбра, че трябва да я изслуша. — Джейк… — очите й плувнаха в сълзи. — Той беше якудза!…

Отначало помисли, че не е чул добре.

— Какво? Какъв е бил?

— Якудза, Джейк… Беше якудза…

— Невъзможно, Блис. Сигурно си се объркала. Ще говорим за това по-късно…

— Татуировките — прошепна тя и Джейк изведнъж замръзна на мястото си. — Феникс и паяк… Бяха „иризуми“ — традиционните японски татуировки… Тях ги носят единствено членовете на японските гангстерски кланове… Якудза…

— Блис, той какво ти… — думите спряха на устните му. Очите й се затвориха, тялото й се отпусна. „Трябва да я закарам в болница“, помисли си Джейк.

Вдигна я на ръце, занесе я до стълбите и бавно започна да се изкачва към палубата. Горе беше пусто, дъждът се беше усилил. Миришеше на море, на солена вода и водорасли. Една прекрасна, чиста миризма…

Вдигна глава, очите му се затвориха. Татко, имам нужда от теб, простена душата му. Защо ме изостави точно сега?

Отговор нямаше. Нещата бяха задвижени, жребият — хвърлен. Връщането назад беше невъзможно. Ами ако е сбъркал? Ако неправилно е преценил тактиката на врага? Какво ще стане тогава? Кой ще спаси „юн-хюн“? Джейк Джуанът, върховният ръководител? В момента беше убеден, че не може да спаси дори живота на мушица, камо ли сложен проект с петдесетгодишна история, чиято реализация вероятно ще промени коренно лицето на Азия…

Морето кротко се плискаше в борда на джонката. Скрити зад дъждовните облаци, звездите продължаваха да мигат, изпращайки на света своите загадъчни сигнали. Вселената дишаше все така могъщо и равномерно, сляпа и глуха за човешките страдания.

Джейк потръпна от студ. Дъждовните струи безмилостно шибаха тялото му, барабаняха по палубата. Отлично съзнаваше, че е на борда на джонката на чичо си, но въпреки това изведнъж усети, че се е прехвърлил на онзи планински склон, за който често говореше Зи-лин.

О, татко! Колко кратко време бяхме заедно!

Сълзите му се смесиха с хладните дъждовни капки. Наведе се над безжизненото тяло на Блис и бавно го залюля.

Шан…

Местността с това име бавно изплува в илюзорната географска карта на въображението му. Мрачна, непристъпна, величествена…

Към следващата част или към съдържанието

Ерик Лустбадер Наследникът (2)

Метаданни

Данни

Наследникът

Наследникът

Информация

История

Сваляне / Връзки

Книга първаСамвартаРазруха

Зима — Пролет, в наши дниХонконг / Пекин / Вашингтон / Москва

Ерик Лустбадер
Наследникът (2)

Книга първа
Самварта
Разруха

Зима — Пролет, в наши дни
Хонконг / Пекин / Вашингтон / Москва