Ерик Лустбадер
Наследникът (8)

Пролет — Лято, в наши дни
Маями / Москва / Хонконг / Шан / Вашингтон

— Издимя!

— Какво?

— Издимя, хубавецо! Няма, го изчезна! Мръсното копеле се изпари!

— Бенет ли?

Мартин Хуанито Гато де Роза извъртя глава:

— Мислиш ли, че извадих всичката вода от дробовете ти, хубавецо? Може би съм пропуснал нещо…

— Стига, стига! — простена Тони Симбал. — Още малко изкуствено дишане уста в уста и ще взема да се влюбя в теб!

Там долу беше тъмно и студено. Симбал никога не беше изпитвал такъв смразяващ студ. Но от него се свести и беше благодарен на Бога затова. Ако не беше студено, той с положителност щеше да потъне като камък и Кубинеца едва ли би го стигнал без кислороден апарат. Потръпна, кожата му неволно настръхна.

— Шибана работа! — промърмори Кубинеца и очите му опасно проблеснаха. Върху раменете си беше наметнал сиво одеяло с надпис:

Общинска полиция — Маями

Беше доказал служебната си карта на ченгетата, пристигнали по сигнал на разбудени граждани, и с това се приключи. Само две минути по-късно патрулната кола се понесе с включена сирена към мястото на истинската злополука — пожар в някакъв крайградски хотел. Хората от бърза помощ обработиха раните и драскотините на Симбал, получиха категоричния му отказ да иде в болница за основен преглед и си заминаха.

— Мария не беше като кучките, на които човек обикновено се натъква… Тя имаше глава на раменете си.

В мрака и студа не можеше да се диша. Мозъкът на Симбал продължаваше да е парализиран от този факт. Няма въздух, няма живот. Ясно си представи как дробовете спират да функционират, притиснати от мрака и студа, които коварно се промъкват през ноздрите и стиснатите до болка устни… На това му се казва удавяне. Отново потръпна, ръцете му механично придърпаха грубото полицейско одеяло.

— Я ми виж костюма — продължаваше да мърмори Кубинеца. — Не става за нищо друго, освен за боклука! Знаеш ли с колко ме набута мръсното копеле?

— О, я млъквай!

— Какво?

— Млъквай, казах! Нали компанията го плаща? — имаше предвид ЦРУ.

— Е, да…

— Тогава престани да плачеш!

— Не става въпрос за шибания костюм, хубавецо — въздъхна Кубинеца. — На душичката ми е кофти!

Тялото на Симбал се разтърси от тръпки. Последиците от шока влизаха в правата си.

— Тоя кучи син насочи пистолета си към нея и я гръмна! Просто ей така! Трябва да имаш сърце като лед, за да го сториш… Наистина е така. Мръсен вудуист!

— Престани, Мартин — примоли се Симбал, но наостри уши. Искаше да идентифицира особената нотка в гласа на Кубинеца.

— Защо ми викаш да престана, човече? — изгледа го агресивно онзи. — Защо мислиш се гмурнах в гадния залив, пълен с акули и лайна?

— Е, акулите едва ли идват толкова близо, Мартин…

— Никога ли не си чувал за сантиментални чувства, хубавецо? Света Майко, та аз измъкнах недоверчивия ти задник направо от гроба!

— Оценявам това, Мартин. Наистина го оценявам и ти благодаря. Но би ли затворил проклетия си плювалник поне за минута?

Кубинеца насочи поглед към подвижните светлинки в пристанището за яхти.

— Как пък да не го оценяваш… — обидено промърмори той.

— Каза, че Бенет е изчезнал…

— Издимя, човече. Стопи се като призрак… — очите на Гато де Роза останаха заковани върху водата.

— А може би не е така — подхвърли Симбал.

Кубинеца рязко се извъртя:

— Знаеш нещо, което аз съм пропуснал?

— Йе Бегача…

— Оня от Китайския квартал? Единият от тримата братя, които управляват нюйоркския клон на „Дикуи“?

— Точно той. Видях го на купона. Двамата с Бенет нещо си приказваха…

— И какво от това? — сви рамене Кубинеца. — Нали затова са купоните?

— Този път е по-различно — поклати глава Симбал. — Помниш какво каза Бенет, нали? Че е видял сметката на Алън Тюн. А Йе Бегача беше силният човек на Тюн в „Дикуи“… Съвсем наскоро чух, че е предлагал Тюн за повишение…

Очите на Гато де Роза възбудено заблестяха:

— И мислиш, че…

— Точно така — кимна Симбал. — След като Тюн е оплел конците, значи и Бегача не е наред… Казва ли ти някой? Може би двамката са дърпали от мангизите, може би са искали да започнат частен бизнес…

— Ако си прав, нещата стават много прости — изгледа го продължително Кубинеца. — Открием ли Йе Бегача, ще открием и Бенет. Защото се е появил тук да му види сметката…

— Абсолютно вярно.

Кубинеца скочи на крака, одеялото се плъзна на земята.

— Отивам да завъртя няколко телефона. Все някой ще знае къде се намира Бегача…

И някой наистина знаеше.

— Як твърди, че Бегача е наел стая в хотел „Трилиант“.

— Як ли?

— Да, бе, човече, какво толкова се чудиш? Ако имаш толкова вълна, колкото тоя хубавец, и на тебе ще ти викат „Косматия“… — Елегантният костюм на Кубинеца от кремава коприна наистина не приличаше на нищо. Беше мокър и смачкан, с огромни торби на коленете и лактите. Протегна ръка и помогна на Симбал да стане: — Ела да облечем нещо сухо, после отиваме при Йе. Няма да се успокоя, докато не пипна мръсното копеле!

— Бенет е мой — напомни му Симбал.

— Вече не е — тръсна глава другият. — Особено след това, което стана…

„Трилиант“ беше свръхмодерна постройка във формата на триъгълна пирамида, истинско царство на лукса. Между фасадата от бледозелен мрамор и плажната ивица блестяха водите на огромен басейн, оформен като лагуна. В средата му се издигаше изкуствено островче със стройни палми, осветено като писта за излитане на самолети.

Гато де Роза само изсумтя и подаде ключовете от червеното ферари на униформения служител, който почтително се кланяше на метър от тях.

— Това още не е нищо — промърмори той. — Чакай да видиш игрището за голф… Девет сектора, а във водната преграда между тях плуват живи крокодили! — от устата му се откъсна кратък смях.

Стълбището към бронзовата врата с опушени стъкла беше от огромни блокове розов мрамор. На всеки от тях имаше саксии с палми, азалии и бугенвилии.

— Първа класа — призна Симбал.

— Аха — кимна Кубинеца. — Стига да си от хората, които могат да издържат повече от час сред подобни фъшкии!

Климатичната инсталация във фоайето ги накара да потръпнат.

— Исусе! — промърмори Симбал. — Забравил съм си анорака!

— Кво ти става, хубавецо? — подигравателно го изгледа Гато де Роза — Нима имаш нещо против дълбокото замразяване?

Тръгна към огромното гише от розов мрамор, върху което бяха наредени няколко телефонни апарата без шайба за избиране. Вдигна слушалката на един от тях и поиска номера на стаята, в която беше отседнал Йе Бегача. Но телефонистката отказа му да го даде, а той пък не искаше да го свързват чрез нея.

Остави слушалката и с нехайна походка се насочи към рецепцията. Изчака червендалестият служител да приключи с телефонния си разговор, повика го с пръст и пусна една двайсетачка в протегнатата му длан. Банкнотата изчезна по начина, по който го правят фокусниците. Размениха си няколко думи на испански, разговорът продължи не повече от тридесет секунди.

После Гато де Роза се върна при Симбал.

— Какво друго може да се очаква? — въздъхна той. — Трийсет и седем нула едно и нула две… Апартамент на последния етаж. Пет стотака на вечер.

— А някой беше казал, че престъплението не си струва парите… — промърмори Симбал, докато крачеха към батареята от асансьори с бронзови врати. На всяка от тях имаше триъгълна звезда — емблемата на хотела. Същите звезди бяха втъкани и в дебелия мокет.

— Твоят селянин каза ли дали Бегача си е у дома? — попита Симбал.

— Каза.

— Посещения?

— Хайде стига де — скептично го изгледа Кубинеца — Той е администратор, а не Супермен. „Трилиант“ е огромна хралупа. Цял камион морски пехотинци да влязат тук, пак никой няма да ги забележи…

— Надявам се да си сигурен, че това беше първият му подкуп за нощта — промърмори Симбал.

Гато де Роза се изсмя, но лицето му изведнъж се разкриви в грозна гримаса.

— Кучи син!

Вратата на един от асансьорите се плъзна встрани и в рамката се очерта фигурата на Бенет.

Фоайето беше пълно с гости, облечени в скъпи дрехи. Някъде вляво звучеше музика, хората вървяха натам. Вероятно в бара течеше нощното шоу. В залата блестяха толкова диаманти, че сигурно и на Мърф Сърфа^[1] биха му протекли лигите.

Бенет започна да си пробива път в обратна посока, срещу тълпата. Придвижваше се бавно и спокойно, без да се оглежда назад. Пращеше от самоувереност като повечето откачени. Симбал и Кубинеца се впуснаха подире му, пробивайки си път между тоалети на „Нипон“ и „Унгаро“, сред които чернееха смокинги „Афтър сикс“ за по няколко хиляди долара бройката. В ноздрите ги удари ароматът на „Натюрел“ и „Шанел №5“.

Бенет изчезна в някаква странична врата и те увеличиха скоростта. След миг бяха там, отвориха вратата и се озоваха в дълъг коридор с бетонни стени и гумирано покритие на пода. На стената висеше табела с надпис: ЗАБРАНЕНО ВЛИЗАНЕТО ВЪВ ФОАЙЕТО С БАНСКИ КОСТЮМИ.

— По дяволите! — изсъска Симбал и се впусна в бяг.

Беше си спомнил твърдението на Кубинеца, че Бенет не ходи по места, до които не може да стигне с лодка.

Стъклени врати се отвориха пред тях, озоваха се пред осветен плувен басейн, огромен като бална зала. Над него стърчеше бетонна козирка, върху която бяха наредени поне сто шезлонга, опънати като по конец. Зад козирката имаше широка стълба, по която проблясваха ситни песъчинки. Двамата полетяха надолу, прескачайки по три стъпала наведнъж.

Осветлението на басейна беше достатъчно силно, за да видят фигурата на Бенет, изправена на брега. Миг по-късно той вече не беше там. Един мощен отскок и шпионинът изчезна в пяната на прибоя. Главата му изскочи на повърхността, ръцете му направиха няколко мощни загребвания. Кубинеца скочи след него.

След малко Симбал видя очертанията на стройната „цигара“, която се поклащаше на котва на петдесетина метра от брега.

— По дяволите! — процеди той, обърна се и хукна към хотела.

Двойните врати от тежък махагон се оказаха отключени. Йе Бегача се беше настанил на морскозелен диван, който изпълваше почти цялата дневна. Плоското му кантонско лице беше бяло като оризова хартия, гърдите му неравномерно се надигаха и отпускаха, очите му бяха затворени.

Симбал застана на колене до него и провери пулса му.

— Ще се оправиш, вуйчо — прошепна на кантонско наречие той. — Ще се оправиш. Бенет те подреди така, нали? Едуард Мартин Бенет… Защо?

Очите на Йе Бегача се отвориха. Симбал веднага разбра, че не виждат нищо, освен това, което е в главата му.

— Бенет иска да съм мъртъв…

Думите бяха казани бавно и мъчително, но изненадващо ясно.

— Като Алън Тюн?

— Да.

— Защо?

Йе не отговори, очите му излъчваха непоносима болка.

— Защо, вуйчо? Защо Бенет искаше смъртта на Тюн, а сега и твоята?

Китаецът промърмори нещо неразбрано под нос, в душата на Симбал нахлу отчаянието.

— Какво? — наведе се над него той. — Оръжия? Оръжия ли каза, вуйчо?

Клепачите на Йе едва забележимо потрепнаха. — Умирам… — гласът му беше дрезгав. — Трябва да информираш братята ми…

— Да, да…

— Боговете са ми свидетели… Проклинам убиеца си… Проклинам го до шестнадесето коляно…

— Бенет иска смъртта ти заради оръжия, така ли? — Приведен ниско над китаеца, Симбал ясно усещаше особената миризма на смъртта.

— Да — прошепна с треперещи устни Бегача. — Студено ли е тук?

— Оръжията, вуйчо!

— Това е бизнесът на новото поколение… На Бенет, Мако и останалите…

— Кои са останалите?

Йе се люшкаше между живота и смъртта, съзнанието му ту се прочистваше, ту помътняваше. Ясно личеше, че се държи с върховни усилия на волята.

— Оръжия… Казаха ни, че ще транспортираме „Блекмън Т-93“, ракетни установки за поразяване на жива сила… Но от тях печалба няма… Не ги продаваме…

— А какво ги правите?

— Складираме ги…

— В Азия?

— Не само там… В Европа, в Южна Америка, навсякъде…

— Защо?

Върху устните на Йе изби розова пяна.

— Тюн беше против… аз също… Трябваше да сме по-предпазливи… Но това е опасно за целия свят…

— Какво имаш предвид, каква опасност? — Симбал напрегнато се приведе над лицето на умиращия.

— Най-лошата…

— Поясни се, ако обичаш…

— Тези оръжия… С тях можем да унищожим света… — По лицето на Бегача се търкаляха едри капки пот, кожата му стана ужасно бледа. — Когато Бенет…

Симбал чакаше със затаен дъх, сърцето блъскаше в ушите му. „Пресвета Майко, на какво се натъкнах?!“, ужасено се запита той, после леко докосна хладната китка на китаеца:

— Когато Бенет какво?

— Бенет е духът, който изскача от бутилката…

Това пък какво означава?

— Къде отиде Бенет?

— В Шан — потръпна Йе Бегача. — При източника…

— Вуйчо? — Симбал трескаво потърси пулса на китаеца, но пулс нямаше.

Бавно се отпусна назад. „Дикуи“ се занимава с транспорт на оръжие? Възможно ли е това? „Блекмън Т-93“ е ракета с голяма унищожителна сила, която се изстрелва от един-единствен боец. Защо? По какъв начин тази общо взето слаба бойна техника може да унищожи света? Симбал усети, че тялото му се разтърсва. Стана му студено, имаше чувството, че е по-хладен дори от изстиващия труп пред себе си.

— Каква стана тя, хубавецо? — изръмжа зад гърба му Гато де Роза, появил се безшумно в стаята. От крачолите му се стичаше вода и попиваше в дебелия килим.

— Бенет? — попита, без да го гледа Симбал.

— Измъкна се с „цигарата“ — въздъхна Кубинеца. — Чакаше го на котва.

— Уморен съм — промърмори Симбал.

— Не ме будалкай, хубавецо — изгледа го подозрително онзи. — Чух те, като говориш с китайчето…

— Той просто бълнуваше — поясни Симбал и изпита чувството, че целият свят е легнал върху плещите му.

— Глупости!

— Точно така, да те вземат мътните! — избухна Симбал и скочи на крака. — Отсега нататък с Бенет ще се занимавам аз!

— Я зарежи тая работа!

— Нямам друг избор. Нали отново го изпусна?

— Така ли мислиш?

В главата на Симбал звънна предупредителна камбанка. Нещо в тона на Кубинеца го караше да бъде неспокоен. Насочи се към вратата.

— Къде отиваш, хубавецо? — спря го гласът на Кубинеца.

— Надявам се пак да се видим, Мартин…

— Хей, не можеш да си тръгнеш просто ей така! — скочи Гато де Роза. — Чуваш ли, хубавецо?

— Какво, да не си решил да ме проследиш? — обърна се Симбал и го възнагради с мрачна усмивка. — Не вярвам да си толкова глупав…

Известно време се гледаха в мълчание. После Гато де Роза поклати глава и примирително подхвърли:

— Тая работа започва да смърди като рибарска гемия, хубавецо…

— Ще ми кажеш ли на кого се обади от пристанището? — пожела да узнае Симбал.

— Вече ти казах, приятел…

— Така ли? Е, хубаво…

— Добре де, да върви по дяволите! — въздъхна Кубинеца и забързано прекоси стаята. — Заповяда ми да те държа под око… Каза да вървя по петите ти… Очевидно не ти вярва, хубавецо.

— Кой? — попита Симбал, макар вече да подозираше отговора.

— Макс — отвърна Кубинеца.

Макс Тренъди, въздъхна Симбал. Първо пипна Моника, а сега и тоя тип. Но Гато де Роза е агент на СЕН, докато Макс е директор на АН… Какво е надушил, да го вземат дяволите?

— Кажи му, че ако иска да ме следи, най-добре да го направи лично! — тросна се той. — Зная къде е Бенет и отивам там! — С всяка дума правеше една крачка по посока на Кубинеца.

— Значи ще си имаш компания, човече — ухили се онзи.

— Глупости!

Ръката на Симбал се стрелна напред, шмугна се под разкопчаното сако на Гато де Роза и сръчно измъкна малкия автоматичен пистолет, двадесет и втори калибър.

— Женско оръжие — отбеляза той. — Но от близко разстояние върши добра работа…

— Хей, хубавецо, да не си полудял?!

— Не влагам нищо лично, Мартин — промърмори Симбал и насочи оръжието в гърдите му. — Отивай на дивана!

— Хей, човече! Какво правиш, за Бога?

— Прави каквото ти казвам! — заплашително изръмжа Симбал.

Стегна ръцете на Кубинеца зад гърба му с помощта на коланчето от копринената роба на Йе Бегача, изправи се и подхвърли:

— Краката ти ще оставя свободни. И без това полицията ще довтаса, преди да успееш да се измъкнеш. Аз обаче ще бъда далеч…

— Къде отиваш, хубавецо? — попита Кубинеца и очите му изведнъж придобиха цвят на препечено кафе.

Симбал извади патроните от пълнителя и ги хвърли в краката на Гато де Роза. Пистолетът ги последва.

— Кажи на Макс, че съм заминал за Шан.

 

 

Ки-лин спеше.

— Виждаш какво чудесно нещо е човешкият мозък! — промълви Хуайшан Хан. Очите му гледаха стройното тяло на момичето с такъв глад, че Чен Ю неволно потръпна. — Виждаш каква фантастична и сложна машина е той! — Приведен под ярката светлина на голата крушка, Хуайшан Хан изглеждаше по-грозен и по-разкривен, отколкото беше в действителност. — Полковник Ху го оценяваше по достойнство…

— Полковник Ху е мъртъв — въздъхна Чен Ю.

Хуайшан Хан пусна в ход зловещата си усмивка и Чен Ю отново потръпна. Така могат да се усмихват единствено лудите.

— Прагматик, както винаги — промърмори той и докосна с длан неподвижното тяло на Ки-лин. — Но аз добре схващам намека ти… Да, тя уби полковник Ху и успя да избяга. Въпреки силната охрана…

— Имам чувството, че методите на полковник Ху не са се оказали особено сполучливи — въздъхна Чен Ю. — Поне по отношение на нея…

— Не е така — поклати глава Хуайшан Хан. — Войната в Камбоджа го беляза завинаги. Той наистина беше майстор в занаята си, но за съжаление почти всяка вечер се напиваше до безсъзнание. Това е причината, поради която подчинените му започнаха да надигат глава…

— Знаеш какво означава това, нали? Хората му бяха подбрани с изключително внимание, особено се наблягаше на дисциплината и изпълнението на заповеди от всякакъв характер. Това беше задължително условие за операцията в „Кам Сан“, тъй като там се налага обезвреждането на армейската охрана и силите за сигурност. В противен случай никога няма да се доберем до това, което ни трябва…

Хуайшан Хан въздъхна и тръсна глава:

— Казано с две думи, полковник Ху започна да се превръща в бреме, приятелю… — Ръката му отново погали лицето на спящата Ки-лин. — И моята малка птичка свърши точно това, което се искаше от нея… Нима мислиш, че случайно се е появила пред войниците на генерал Куо? Не, приятелю. Тя беше програмирана да го стори. Да убие Ху, да избяга и да дойде тук…

— Как е възможно това? — изгледа го със съмнение Чен Ю.

— Сега ще видиш — усмихна се Хуайшан Хан. В ръката му си появи шишенце спирт и късче памук. Хвана ръката на Ки-лин и я извъртя с вътрешната част нагоре, разтърка я с натопеното в спирт памуче и извади от джоба си стерилна спринцовка. Махна капачката, натисна буталцето да изкара въздуха и ловко я заби във вената на Ки-лин… — Това е специален медикамент, създаден по лична рецепта на полковник Ху… Една постоянна доза от него е достатъчна да поддържа пациента в състоянието, което ни е необходимо. Действа директно върху централната нервна система, потиска егото и стимулира проявата на примитивни емоции. Омразата, страхът и желанието се превръщат в основни движещи фактори на индивида, волята му се стопява. Превръща се в топка глина, която чака опитните ръце на скулптора… — Медикаментите потънаха обратно в джоба му.

— И тя не усеща нищо, така ли?

— Медикаментът има изключително силно блокиращо въздействие. Волята й не съществува, тя е моя до последната клетка на тялото си. Сега и завинаги. Появата й тук още веднъж доказва това. Доказва, че е готова за изпълнението на най-важната мисия в живота си…

Хуайшан Хан вдигна глава и заби поглед в лицето на Чен Ю:

— Много хора преди нея са правили опит да ликвидират Джейк Мейрък Ши. Но никой не е успял… Джос, ще кажеш… Но аз открих, че съдбата е нещо, което прилича на океанския прибой. Тя също като него има своите приливи и отливи… Разбираш ли?

„Аз искам да бъда господар на света, помисли си Чен Ю. А този старец мисли единствено как да манипулира съзнанието на едно младо момиче. Срамота! Гони лично отмъщение и нищо друго не го интересува. Очевидно падането в онзи кладенец е обезобразило не само тялото, но и ума му… Ако успее да види мащабността на моя заговор, положително ще се присъедини към мен с цялата си душа… Не, едва ли…“

Главата на Чен Ю едва забележимо се поклати. Прекалено дълго време е бил в Шан, където богатството не означава нищо, където всеки племенен вожд разполага с купища диаманти, рубини и смарагди. В ръцете на тези хора е съсредоточено производството на опиум и печалбите им са огромни. Но те нехаят за тях. Единственото, което ги интересува, е властта над хората. Именно това не могат да проумеят агентите на ЦРУ и КГБ, които непрекъснато се опитват да проникнат в Шан. Защото просто не умеят да упражняват подобна власт и прибягват до методи, които биха им осигурили успех навсякъде другаде, но не и в Шан. Тук никой не може да бъде купен за пари.

Гордите планинци се смеят в лицата на чужденците, а вождовете просто им обръщат гръб, изпълнени с презрение. Властта се крие в разпределението на благата. В пълния контрол над селяните, които отглеждат суровината; над бойните отряди, които охраняват цеховете за преработка; над керваните от тежко натоварени мулета, които пренасят стоката до подножието на високите планини и я предават в ръцете на алчните търговци.

Ако Чен Ю изобщо беше научил нещо по време на дългото си изгнание, то можеше да бъде само едно: истинска власт има само онзи, който умее да налага волята си над ближните. Докато властта на парите е една пълна илюзия.

Лишен от истинската власт, Хуайшан Хан беше претъпкал вилата си с археологически съкровища. Но какво означават те? След смъртта му всичко ще бъде разграбено или унищожено, ще изтече като пясък между пръстите. И какво ще остане? Нищо. Бързо ще го забравят, животът му ще се превърне в блед, никому ненужен спомен…

Докато целите на Чен Ю са други, те наистина ще променят света. Името му ще остане вечно живо в съзнанието на бъдните поколения. Като това на фараона Хеопс, успял да остави следа от краткото си присъствие в човешката история.

Оставям алчността на нищите духом, казваше си той. Именно алчност се четеше върху лицето на Хуайшан Хан, докато гледаше тялото на спящото момиче, което беше толкова важно за него… Мечтае за нещо, което никога не може да има, и точно в това се крие същността на алчността. Мечтае за дете. Липсата на дете е причина за дълбоката му омраза към Ши Зи-лин. Пак тя го превръща в маниак по отношение на това нещастно момиче. Обожава го открито, но не си дава сметка, че предизвиква само ужас и страдания в душата му…

Чен Ю хвърли поглед към Хуайшан Хан и отново потръпна. Никога не беше предполагал, че времето е в състояние да нанася такива поражения върху тялото и духа на жив човек. Това е още една причина да довърша започнатото, каза си той. Светът трябва да навлезе в нова ера.

 

 

В четвъртък сутринта Даниела Воркута получи секретна радиограма от агент Митре — тоест сър Джон Блустоун. От центъра я донесоха на ръка, по специален куриер. Обикновено отделяше по един час от предобеда за дешифрирането на подобни радиограми, но този път изгаряше от нетърпение да научи докъде е стигнал най-способният й шпионин.

Днешният ден — четвъртък, беше истински кошмар. Събуди я дежурният офицер. Армейското разузнаване поиска спешен контакт с нейните хора в Афганистан и тя започна да работи още докато се обличаше. В службата я чакаха бързи решения по още четири операции в ход, две от които навлизаха във финалната си фаза. Това означаваше лична намеса и внимателни инструкции на съответните офицери, в противен случай много хора бяха обречени на смърт.

До обед не вдигна глава, в кабинета й постоянно влизаха и излизаха хора. Кризисните ситуации обаче започнаха да намаляват. Десетина шефове на отдели бяха уведомени, че поради липса на време оперативното съвещание с тях ще бъде проведено в обедната почивка.

Следобед стана още по-лошо. Дойде съобщение за разкрит оперативен агент. Врагът беше успял да го хване жив и Даниела се принуди да започне сложни и унизителни преговори за неговото освобождаване.

Тази нощ тя и Карелин не отидоха в нейния апартамент, както правеха обикновено. Вместо това той я отведе в малко жилище, разположено на последния етаж на висок блок от червени тухли на улица „Солянка“ — една от пресечките на „Докровски“, „зеления булевард“, наречен така заради широките тревни площи покрай асфалта. От малките прозорчета се разкриваше гледка към моста Устински, блестящ като скъпоценен камък над тъмните води на Москва-река. Гледката била далеч по-добра преди идването на булдозерите и строителните машини, поясни Карелин. Но общинските власти решили именно оттук да бъде осъществена връзката с южния бряг и така се появили улиците „Интернационалная“ и „Уляновская“…

Дойдоха тук по настояване на Карелин, на когото очевидно му беше писнало да се съобразява с шпионите на Малюта. Тази квартира беше напълно секретна, за нея знаеше единствено Карелин.

— Вече до гуша ми дойде — оплака се той. — Не мога да те любя и едновременно с това да чувствам агентите на Малюта зад вратата!

Прекалено уморена, за да бъде гладна, Даниела свали дрехите си и влезе в банята. Остана под душа толкова дълго, че Карелин на няколко пъти ходи да чука на вратата.

Най-накрая излезе, увита в дебела хавлия, американско производство. Сивите й очи гледаха хладно. Карелин се наведе и нежно я целуна по бузата. После влезе в банята и затвори вратата.

Даниела се отпусна на леглото и отправи поглед към далечните мълнии, прорязващи хоризонта. Дъждът монотонно барабанеше по покрива. Затвори очи и си спомни, че все още не беше отворила радиограмата на Митре. Беше толкова уморена, че реши да го остави за сутринта, но после любопитството й надделя. Трябваше да разбере докъде е стигнал Блустоун в операцията за проникване в „Кам Сан“. Претърколи се по гръб и отвори чантичката си, пусната до леглото. Нямаше опасност за документа, тъй като шифърът беше известен само на Митре и самата нея.

Нагласи възглавницата зад гърба си, отвори плика и потъна в четене.

След минута отпусна тънката хартия и насочи тежък поглед в затворената врата на банята. После спусна крака на пода и прочете още веднъж написаното. Информацията се базираше на все още непотвърдени слухове, но в замяна на това беше важна. Неон Чоу беше донесла откъслечни сведения за Аполо — дълбоко законспирирания американски агент, който работи направо в Кремъл. Най-отдолу на листа беше изписано и името му: Михаил Карелин…

Разшифровала цифрите и буквите, Даниела изведнъж изпита чувството, че всеки миг ще повърне. Отпусна глава на възглавницата и направи няколко дълбоки вдишвания и издишвания.

Михаил Карелин работи за чуждото разузнаване! При това не за кое да е, а точно за Агенцията — смъртния враг на Даниела Воркута!

Сега, независимо от достоверността на информацията, тя беше длъжна да открие каква е задачата му. Ако всичко написано излезе вярно, пътищата са два: да го превербува за КГБ или да го предаде на правосъдието. Такава е съдбата на всички предатели.

В момента обаче не искаше да мисли за това. Даде си сметка, че изобщо не я вълнува. Патриот, предател — все едно. Карелин е мъжът, когото обича. Затова едва ли ще стори нещо, което би застрашило отношенията помежду им.

Даниела Воркута, обучавана и възпитана според суровите догми на КГБ, в крайна сметка се оказа обикновен човек. Генералските пагони не означават нищо, също като поста директор на Първо главно управление… И, Боже опази, дори членството в Политбюро й се стори незначително!

Цялата й кариера, целият й живот в службата не означаваха нищо. Вълнуваше я единствено току-що получената информация. Възможно ли е това? Пръстите й се плъзнаха по гладкия корем и спряха над нежните косъмчета между бедрата й. Докоснаха топлата женственост и се увериха в това, което вече знаеше: от месечния цикъл я деляха точно определени дни, яйцеклетките й бяха готови за оплождане. Отдръпна ръката си и видя, че трепери. Господи, луда ли съм, запита се замаяно тя. Но друго обяснение за ирационалното й поведение нямаше. Нито пък за още по-ирационалното й решение. Взето под натиска на чувствата… Ето я истинската разлика между мъжа и жената.

След известно време Карелин излезе от банята и зашляпа с боси крака към леглото. Даниела беше изгасила нощната лампа и по всяка вероятност спеше. Той внимателно се отпусна на леглото, решил да не я буди. Но топлото й тяло се притисна в него, ръката й докосна члена му и започна да го масажира.

— Данушка — прошепна той. — Будна ли си?

Тя притисна гърди в плещите му, зърната й започнаха да набъбват. Когато се плъзнаха надолу, към слабините му, вече бяха твърди като камък. Устните й се разтвориха и нежно обвиха главичката му. Езикът й полудя. Когато членът му стана червен и потръпващ от напрежение, устата й се отмести, отстъпвайки място на пламналата й женственост.

Потърка я върху слабините му, той възбудено простена. Проникна в нея нетърпеливо, бързо и докрай. Тазът му се изви нагоре, а тя се притисна към него с цялата сила на тялото си. Възбудата им нарасна и се сля в огнен вихър. Не след дълго горещото му семе се стрелна дълбоко в пламналите й вътрешности.

— Михаил, Михаил!… — стенеше тя.

Горещи сълзи покапаха върху лицето му.

 

 

Блис усети проникването на куршумите с всичките си сетива. Един, два, три, четири, пет!… Потънала в „да-хей“, тя виждаше траекториите им като сребърни нишки в непрогледния мрак. Попаденията в тялото на мъжа до нея я накараха да нададе отчаян вик, сякаш споделяше агонията му. Пок Голямата стрида се люшкаше напред-назад като кукла, чиито конци бяха попаднали в ръцете на пиян или луд…

Още при първия изстрел механично преобърна масата, на пода с трясък се изсипа сребърна посуда — чинии от изящен порцелан и остатъци от вечерята им. По тази причина между тялото й и последния, шести куршум, се издигна преграда от петсантиметров буков плот, обкован със стоманени шини. И шестият куршум се заби в него, вместо в сърцето й…

От мястото си виждаше долната част от тялото на Пок Голямата стрида. Краката му над преобърнатия стол се гърчеха в конвулсии, кръвта бликаше като фонтан.

Отпусна се на пода и обърна гръб на убиеца, който грубо си пробиваше път сред тълпата от мълчаливи келнери китайци и изпаднали в истерия „гуай-лох“. Запълзя на колене и лакти към падналия мъж.

Петте, изстреляни от упор куршума, и „да-хей“ потвърдиха смъртта. Въпреки това тя допря пръсти до шията му. Пулс нямаше. Наведе се над лицето му. Дишането беше престанало.

Господи, бях толкова близо, уморено въздъхна Блис и затвори очи. Сега не знаеше какво да прави. Пътят към убийците на Джиана беше преграден от непристъпна каменна стена.

 

 

Хуайшан Хан се взря в лицето й и видя кладенеца. Видя и лудостта. Кладенецът винаги означаваше лудост… Ехо… Влажно, жвакащо, противно, лепкаво ехо… И чувството, че висиш над бездната, вкопчен в безжизнена ръка със студени пръсти… Колко дълго висиш? О, Буда, колко дълго?… Цяла вечност!

Гледаше лицето на Ки-лин и виждаше лудостта. Но не можеше да разбере на кого принадлежи тя — нейна ли е, негова ли е… Отново благодари на Буда за щастливото си избавление. О, съдбата наистина е благосклонна към мен!

Полковник Ху си беше свършил работата, промиването на мозъка е налице. Чен Ю даде съвета си, а той го съобщи на полковник Ху… Най-подходящият маршрут за беглец от китайските власти водеше именно насам, към непристъпните планини на границата с Бирма.

Платата Шан са диви и, меко казано, негостоприемни… Тук живеят различни племена — шан, ва, лаху, акха, лу, лизу — преселили се още през XV век и обединени от една обща черта: изключително силно изразено свободолюбив. В продължение на стотици години бирманските власти напразно се бяха опитвали да ги обединят с останалата част от населението на страната.

Днес голяма част от племенните вождове твърдят, че са преки наследници на легендарните принцове на Шан, немалко от тях наистина са такива. Останалите са офицери, дезертирали от китайската армия, подмамени от блясъка на златото и властта.

Най-могъщ сред тях беше генерал Куо.

Под негово ръководство се намираше най-многобройната и най-добре въоръжената армия, която успешно се справяше с всички опити на Китайската народна армия да установи контрол над неговите територии. Но как е възможно тогава да пропусне тази жена? Нима граничните патрули са проявили небрежност?

Красотата й прониза сърцето му като остър нож. Едва сега, след завръщането и, той разбра колко много му е липсвала… Тя беше внучка на врага му. В жилите й течеше кръвта на Ши Зи-лин и Джейк Мейрък. Стана му топло и приятно при мисълта, че ще я прати да убие собствения си баща Хуайшан Хан избухна в тържествуващ смях.

Генерал Куо не харесваше смеха на Хан. В него имаше нещо лепкаво и недостойно — сякаш старец наднича под полата на малко момиченце с надеждата да зърне нещо розово, младо и чисто…

Естествено, устата му остана затворена. Получаваше огромни суми да контролира събирането на маковата реколта и работата в рафинериите, а не да дава мнение за личностите около себе си. Главната му грижа беше наркотикът, известен под наименованието „номер 4“. Останалата част от дейността му беше проста — да държи на почетно разстояние както китайската и бирманската армии, така и шпионите на КГБ и ЦРУ. Изпълнява ли успешно тези задачи, никой за нищо не може да го закача. В допълнение на всичко това можеше да се каже и още нещо: генерал Куо изпитваше нещо като трепетно преклонение пред Хуайшан Хан…

Знаеше, че ако сега реши да изправи двадесет души до стената и да ги разстреля, Хуайшан Хан дори няма да извърне глава по посока на изстрелите. Защото платата Шан бяха територия на генерал Куо — просто и ясно. Там той може да върши каквото пожелае и Хуайшан Хан отлично го знаеше.

Именно генерал Куо беше спасил Хуайшан Хан от онзи ужасен кладенец в парка Фрагрантни хълмове. Тогава, преди много години, Куо не беше генерал. Но притежаваше пъргав ум и това рязко го отличаваше от връстниците му, които бяха доволни да заровят глава в пясъка, идващ от великата пустиня Гоби…

Генерал Куо не обичаше да му заповядват. Постъпи в армията, защото беше убеден, че тя предлага най-краткия път към властта. А той се нуждаеше от власт така, както повечето хора се нуждаят от храна и вода. Спеше най-много по три часа на нощ и това му беше напълно достатъчно. Жаждата за власт го държеше буден и свеж, нищо останало нямаше значение.

Той не беше политик. Притежаваше изключително точен ум, над всичко поставяше дисциплината. Беше роден за военен, единственият му недостатък беше нежеланието да получава заповеди. Особено от хора, които го превъзхождаха само по чин, но не и по умствени качества.

Още на млади години генерал Куо откри мъдростта на „уей ки“ — древната игра на военна стратегия. Учеше се от възрастен мъж, който побеждаваше всичките си противници в градския парк. Днес, след 60-годишен опит в „уей ки“, генерал Куо все още не беше срещал по-добър играч от онзи старец.

Благодарение на „уей ки“, или по-скоро на нейната стратегия, генерал Куо бързо оцени благоприятните перспективи пред себе си, появили се, след като откри какво има в онзи кладенец.

По това време Ши Зи-лин вече беше докладвал на Мао разкритията си за нелегалната търговия с наркотици и хората, получили лична облага от нея. Мао нареди пълно разследване, след което Ло Джуи-чин и Кант Шенг изгубиха своите постове. Разбра се, че цялата операция е била замислена и осъществена от Хуайшан Хан, когото всички считаха за мъртъв.

Естествено, Куо добре знаеше всичко това. От нещастния случай в парка беше изминала една седмица, времето беше топло и приятно. След вечеря Куо покани приятелката си на разходка в Ксиан Шан.

Мястото беше избрано предварително, интересуваше се както от самия парк, така и от „Вилата с двата кладенеца“. Като участник в разследванията той разполагаше с доста по-пълна информация от обикновените граждани. Възнамеряваше да впечатли младата си приятелка с подробен разказ за това, което се беше случило тук.

Но стана така, че изобщо не се стигна до разказа. Момичето изпищя още преди Куо да започне внимателно обмисления си рецитал. Той се обърна натам, където сочеше ръката й. Лунните лъчи проблясваха по металните капаци на кладенците.

Куо се насочи натам. Оказа се, че това, което беше взел за ръждиви петна, на практика бяха костеливи, побелели от напрежение пръсти, вкопчени в ръба на каменния кръг.

Куо се надвеси над дупката и видя две пламтящи като на див звяр очи…

Това беше Хуайшан Хан — пребит и изранен до неузнаваемост. Гръбнакът му беше счупен, в най-добрия случай имаше наранени прешлени. Когато Куо го измъкна навън, той се строполи на земята като чувал с картофи. Беше прекарал цяла седмица в ада на кладенеца. Куо остана смаян. Никога не беше допускал, че човек може да оцелее една седмица при подобни условия, особено когато е разполагал единствено с дъждовна вода. Оттогава нататък в душата му се появи един особен респект към този невероятен човек. Не можеше да се отърве от чувството, че контактува с представител на отвъдното…

Хуайшан Хан извади голям късмет да бъде спасен именно от Куо. Но същото можеше да се каже и за бъдещия генерал.

Всеки друг офицер на мястото на Куо без съмнение би докладвал за инцидента на своите началници. Което означаваше, че Хуайшан Хан щеше да бъде откаран във военна болница, а след възстановяването му го чакаше военен трибунал. Наказанието за престъпленията, в които го обвиняваха, можеше да бъде само едно — най-тежкото.

Но Куо бързо схвана, че този инцидент му предлага уникалната възможност да скъса с военните. Планът на Хуайшан Хан за разработка на маковите полета беше наистина уникален по мащаби, предлагаше огромни възможности. Ето защо взе решение да направи всичко възможно за оцеляването на този мъж. Трябваше не само да го излекува, но и да го скрие далеч от очите на властите.

Подпомогнат от приятелката си, той пренесе ранения до служебната кола, която чакаше пред входа на парка. В името на сигурността беше длъжен да вземе и момичето, но не го стори. Просто защото не беше сигурен в реакцията й. Затова предпочете да я излъже. В тази област беше специалист, също благодарение на „уей ки“. В играта често се прибягваше до фалшиви ходове, единствено с тяхна помощ можеше да заблуди врага и да осъществи истинските си намерения.

Пътуваха цяла нощ. Куо искаше да измине максимално разстояние под прикритието на мрака. На юг имаше верни приятели, неколцина от тях без съмнение щяха да помогнат на Хуайшан Хан, особено ако им се обещаеше включване в мрежата за контрабанда на наркотици.

Предвижданията му излязоха точни. Раненият Хуайшан Хан беше вкаран в болница под чуждо име. Стана сравнително лесно, тъй като болниците бяха пълни с ранени и осакатени от войната в Корея. Фалшиви документи се намираха без проблем, а тук, далеч на юг, никой не би разпознал обезобразеното лице на Хуайшан Хан…

Сега, изправен на прага на хижата си, разположена високо сред платата на Шан, генерал Куо обходи с очи гористите склонове. В нощното небе светлееха непристъпните върхове на Северна Бирма, обградили отвсякъде територията му. Той ненапразно ги възприемаше като част от своята армия — могъщ естествен съюзник, на чиято помощ винаги можеше да разчита.

Това беше началото, въздъхна той, обзет от силата на спомените. Всичко започна от младежкото желание да се изфука пред момичето си. После осъществи изнурителния поход на юг, който превърна мечтите му в действителност. И ето го тук, пълновластен господар на няколко хиляди въоръжени мъже, богат и свободен. В джобовете му имаше рубини и сапфири с големината на детски юмрук, с тяхна помощ лесно би се превърнал в един от най-могъщите тайпани на Хонконг. Стига да пожелае, разбира се… Но той беше абсолютно сигурен, че това никога няма да стане. Тук е домът му, тук той е император и Бог…

 

 

Само планината знае… Последните думи на Хиге Моро не излизаха от главата на Джейк. Каква планина? Оябунът на Якудза едва ли подозираше за онази планина, която съществуваше единствено във въображението му. Планината на Ши Зи-лин, планината на Джиана и Джуана…

Каква планина може да свързва един министър на комунистически Китай с главатаря на японска мафиотска организация?

Микио Комото нямаше отговор на този въпрос. Беше дълбоко смаян от признанията на Хиге Моро и откровено призна, че в друга ситуация не би им обърнал внимание. Но Моро умираше и едва ли би прибягнал до заблуди. Джейк обаче не беше много сигурен в това…

Историята беше твърде невероятна, за да бъде последна шега на един умиращ бандит. Освен това Джейк беше гледал оябуна в очите. И беше готов да се закълне, че в тях се чете истината…

Тежкият Боинг-747 кацна на летище Кай-так, а Джейк все още не беше намерил ключ към решаването на проблема. Разчиташе да поспи по време на полета, но умът му отказа да изхвърли въпросите без отговор и да се успокои…

Прибра се у дома направо съсипан, всеки квадратен сантиметър от тялото му плачеше за почивка. На излизане от летището вдигна глава към помръкналото небе, прорязвано от ярки светкавици. Връх Виктория беше забулен от буреносни облаци.

Апартаментът му на второ ниво беше тъмен. Без Блис в стаите се беше настанила пустотата. Джейк пусна саковете си в коридора и се насочи към банята. Четиридесет и пет минути по-късно се отпусна на дивана с чаша саке в ръце и за пръв път от няколко дни насам се почувства нормален човек.

Хвърли поглед към буреносните облаци зад прозореца, после взе телефона и набра номера на чичо си. Стъклата се покриха със ситен воден прашец, сякаш небето плачеше. Дъждът все още се бавеше.

Каза здрасти на младежкия глас отсреща, после племенникът предаде слушалката в ръцете на Трите клетви.

— Върнах се, чичо — каза Джейк. — Разбрах кой е убил баща ми.

— А разбра ли защо?

— Отчасти. Пълният отговор не е в Япония.

— Добре ли си, племеннико?

— Зависи какво разбираш под добре — отвърна Джейк. — Нормално… Блис как е?

— Излезе от болницата — отвърна след кратка пауза Трите клетви. — Мисля, че е най-добре да отскочиш до джонката. Колкото по-скоро, толкова по-добре…

В стомаха на Джейк отново се оформи неприятно кълбо.

— Как е тя, чичо?

— Опитаха се да я убият…

— Кой?

— Познаваш го добре — отвърна Трите клетви. — „Голямата локва пикня“…

— Йън Макена? — изкрещя Джейк. — Но защо?

— Дъщеря ми настоя да проследи нишката на опала… И тя я отведе до Пок Голямата стрида… Уговорили си среща за вечеря. Но там се появил Макена и застрелял Пок… На Блис й се разминало…

— Ранена ли е?

— Физически не — отвърна Трите клетви и добави: — Пак те моля да дойдеш насам… Имаме да обсъждаме доста… Племеннико? Там ли си?

Но Джейк вече не беше там.

 

 

Точно в седем и половина вечерта Роджър Донован включи мощния късовълнов радиопредавател, който беше негова лична изработка и стоеше заключен в една от ъгловите стаички на Грейсток. Току-що се беше върнал от дълго и опияняващо пътешествие с любимия си червен корвет, модел 63-а година. Донован беше влюбен в тази кола, обожаваше я както някога беше обожавал Лесли, както все още обожаваше Даниела Воркута…

Познаваше всеки квадратен сантиметър от вътрешността на купето — нещо, което едва ли би могъл да твърди и за жените в живота си. Истински гений в контактите си с мъже и машини, Роджър Донован нямаше никаква представа от сложните гънки на женската психика.

Това беше сериозен недостатък. Ако имаше желание да се замисли над него, той несъмнено би разбрал как Даниела го е усетила още преди години и се е възползвала от него по най-добрия възможен начин. Тя успя да го вербува в Париж не само защото той си мислеше, че я разбира, а и защото усети дълбоката му антипатия към елитарната система, която го беше създала.

— Три, четири, седем, осем — промърмори в микрофона Донован, след като на екрана се изписа исканата честота.

— Слушам те.

— Даниела — усмихна се той. — Още ли си в сняг до колене?

— Какво знаеш за Аполо? — безцеремонно го прекъсна тя и усмивката се изтри от лицето му.

— Аполо? — умът му действаше със скоростта на компютър. — Нищо.

— Сигурен ли си?

— Напълно. Няма ли да дадеш някаква информация по въпроса?

— Например?

— Например кой или какво е Аполо.

— Шпионин в Кремъл — отвърна Даниела. — Работи за Агенцията.

— Невъзможно. Аз бих…

— Бил е в контакт единствено с Хенри Ундерман.

— О, Господи! — очите му се насочиха към планинските хълмове, почернели от лъчите на залязващото слънце. — Знаеш ли името му?

— Михаил Карелин.

— Съветникът на Геначов? — смаяно примигва Донован.

— Точно така. — В ефира настъпи кратка тишина, после Даниела продължи: — Слушай ме внимателно. Аполо е бил личен агент на Ундерман, което означава само едно — той знае, че Ундерман не е бил Химера.

— Исусе! — скръцна със зъби Донован. Прогони безпокойството от главата си и направи опит да разсъждава трезво: — А знаеш ли кой е новият резидент на Аполо?

— Да — долетя гласът на Даниела. — Джейк Мейрък.

— Пак този Мейрък! — Адреналинът нахлу в жилите на Донован като приливна вълна. Върховете на хълмовете пламнаха от пожара на залеза. — Бях сигурен, че пак ще чуя името му… Направих опит да го вербувам отново, веднага след убийството на Ундерман. Мислех, че от психологическа гледна точка това ще бъде най-подходящото време… Но той отказа, не искаше да има нищо общо с Агенцията…

— Сега ще има, можеш да бъдеш сигурен в това — долетя отговорът на Даниела. — И това ще стане в момента, в който Аполо му каже за грешката с Химера Какво мислиш, че ще предприеме Мейрък, когато разбере, че е убил Ундерман напразно, подведен от твоята дезинформация? Ундерман беше негов настойник, Мейрък го обичаше като баща…

— За Бога, не е нужно да ми го казваш — въздъхна Донован. Умът му напрегнато работеше, оглеждаше и отхвърляше всевъзможни варианти. — Мисля, че нямаме избор — внимателно промълви той. — Налага се да се погрижим за господин Мейрък, веднъж и завинаги…

— Откровено казано не виждам агент, който може да го стори… — В гласа на Даниела се промъкна съмнението. — А това не е задача, която може да бъде повторена…

Донован си помисли за дългия безгрижен следобед. Корветът летеше като птица, на душата му беше спокойно…

— Не се безпокой за това — промълви той, а душата му потръпна от близката опасност. — Дори и да имах такъв агент, едва ли бих му се доверил. Подобна задача би предизвикала купища неудобни въпроси… — Душата му обичаше да я гъделичкат оттук-оттам, това допринасяше за изострянето на мисловния процес. — Къде се намира в момента Мейрък?

— В Хонконг — отвърна Даниела. — Хората на Митре не го изпускат от очи.

— Това е добре — кимна Донован. — Искам да ме държиш в течение. — В съзнанието му се появи онзи остър S-образен завой, който успя да вземе със 130 километра в час. А след него блесна правата лента на асфалта, пуста чак до подножието на планинските хълмове. — Лично ще се погрижа за него!

 

 

Йън Макена живееше в зле поддържана къща с олющена мазилка в Дрейгънс Бек — един район в югоизточната част на острова, очертан от връх Колинсън на север и полуостров Дагуилър на юг. Тук беше доста тихо и спокойно, особено в сравнение с останалата част на Хонконг. Ако човек се вгледа по-внимателно, без съмнение би открил следа от равнинната и някак мрачна топография, характерна за Австралия. Вероятно именно затова Макена е предпочел да живее тук, каза си Джейк.

Отби ягуара на каменистия банкет и изгаси мотора. Намираше се на около километър от къщата. Последната част от маршрута си измина с изключени светлини. Пътят беше изпълнен с остри завои, сиянието на фаровете му несъмнено би се забелязало отдалеч. Движение нямаше, тъй че Голямата локва пикня без съмнение би усетил приближаването му.

Слезе от колата и остава вратичката отворена. В район като този звуците също се чуват надалеч. Ярко осветените прозорци на върха останаха зад гърба му, вдясно блестеше Абърдийн. Дъждът се сипеше като из ведро. Всички в Хонконг се радваха, когато вали. Недостигът на питейна вода продължаваше да е един от най-тежките проблеми на града и щеше да остане такъв поне докато не влезе в строя инсталацията за обезсоляване на морска вода в „Кам Сан“.

Макена разпозна фигурата на Джейк в рамката на вратата и очите му се изблещиха. Беше седнал в ъгъла, с гръб към голата стена. Рисунки и репродукции се валяха в краката му, примесени със счупени рамки и разбити стъкла, около босите му крака проблясваха острите късове на строшено огледало. Осветлението беше изключено, прозорците бяха със спуснати сенници и пердета.

— Здрасти, Макена.

— Мейрък! Какво търсиш тук, да те вземат мътните?

— Дойдох да погася един дълг — отвърна Джейк и на лицето му изплува вълча усмивка…

— А?

— Приютил ли си някое момченце тук, Макена?

— Ти откъде знаеш за него? — стреснато го изгледа едрият австралиец.

— За кого? — отвърна с въпрос Джейк, забелязал как се разширяват очите на другия.

— Нищо не трябва да знаеш! Нито ти, нито другите! — По челото на Макена се плъзнаха едри капки пот. — Но вече е късно, нали? И всички знаят… Всички!

Започва да става интересно, рече си Джейк.

— Кои всички?

— Стига с тези номера, Мейрък! Знаеш кои… Ти знаеш и те знаят… — главата му се завъртя, капчиците пот се посипаха като дъжд на пода. — А аз го усещам, защото чувам псалмите…

— Псалмите, значи — промърмори Джейк и пристъпи крачка напред. — Прав си, Макена, аз също ги чувам…

Едрият мъж кимна с глава:

— Аборигените си мислят, че ще ме пречупят, като не ми дават да заспя… — От устата му се откъсна смях, подобен на цвилене: — Но пак ме подценяват…

— Така е, Макена — съгласи се Джейк и направи нова крачка напред — Сега кажи нещо за Пок Голямата стрида… Защо го уби?

— Убих ли го? — изненада се онзи. — Е, добре съм направил… Копелето си го заслужаваше. — Джейк вече виждаше, че Макена е гол. На раменете си беше наметнал дебело одеяло, под него проблясваше белезникава кожа. Ръката му бавно се плъзна под одеялото и миг по-късно се появи с голям „Магнум-357“. — Ей с това му видях сметката, Джейк… Но пак ти казвам, той си го заслужаваше…

— Тъй значи, а? — Сега най-важното е предпазливостта. — Подиграваше ли с теб, Макена?

— Ами! — цвиленето отново изпълни стаята, този път с ясно доловими нотки на истерия. — Никой не може да се подиграва с мен, Джейк! Но копелето беше абориген… проклет абориген! Писна ми от аборигените, които се влачат подире ми вече толкова време!

Джейк нямаше представа за какво става въпрос, но кимна с глава. Главното беше да го остави да говори. Очевидно тоя тип беше напълно откачил, но някъде в обърканото му съзнание положително се криеше основателна причина за премахването на Пок Голямата стрида.

— Уби Пок, защото е китаец, така ли? — Въпросът беше зададен в тон с безсмислените брътвежи на домакина.

— Позна! — ухили се зловещо Макена. — Винаги съм знаел, че си умно копеле, Джейк… — Ръката с револвера се размаха във въздуха: — И се радвам, че не съм сбъркал… — Изражението на лицето му се промени с тревожна бързина, дулото се насочи към гърдите на Джейк: — Но не се приближавай прекалено, приятелче! Защото не се знае…

Джейк замръзна на мястото си:

— Какво не се знае, Макена?

Едрият мъж го зяпаше с недоумение, сякаш изведнъж си беше забравил мисълта. После пистолетът махна по посока на прозореца:

— За аборигените не се знае — процеди той, очите му станаха подозрителни. — Може би са успели да ти влязат под кожата… Винаги намират начин да го постигнат…

— Така е — призна с равен глас Джейк и мислено прецени колко време ще му е необходимо за преодоляване на метрите, които го деляха от лудия. — Но все още не са го направили…

— Все още? — попита Макена и в очите му се появи страх. — Какво искаш да кажеш?

— Е, нали ти казах, че чувам псалмите… — сви рамене Джейк.

— Те никога не спират — въздъхна Макена. — А някога спираха… Сега обаче станаха прекалено много… Мръсните аборигени могат да пеят псалми до края на света!

Какви ли са греховете му в Австралия, запита се Джейк. Очевидно някакъв спомен оттам го караше да превърта…

— Затова ли искаше да убиеш и момичето? — попита на глас той.

— Какво момиче? — учудено го изгледа Макена.

— Онова, което е било с Пок Голямата стрида в ресторанта.

Челото на едрия мъж се покри с дълбоки бръчки:

— Било е с него? Не помня…

— Трябва да помниш, Макена — поклати глава Джейк и с няколко думи му описа външния вид на Блис.

— И нея ли съм убил?

— Не, не си успял…

— Пок винаги е в компания — обвинително промърмори Макена. — Но мидите му вече пет пари не чинят, нали? По дяволите! Обичаше да се фука, сякаш не е абориген… Даваше го тежко, с красиви жени и много мангизи… Ама сега не е така. Не е така, мътните да го вземат!

Значи го е убил не само защото е китаец, съобрази Джейк. Имало е и нещо лично…

— Ти му видя сметката — рече на глас той. — И си доволен…

— Доволен съм — кимна разсеяно Макена. — Той ми се смееше, гледаше ме отвисоко… Но въпреки това ми достави исканата информация, нали?

— Разбира се — кимна Джейк и напрежението му нарасна. — Каква информация?

— Е, знаеш каква — промърмори Макена. — Информацията за проблемите в „Саут-ейша Банкорп“… Големи проблеми, нали, Джейк?

— Ти пък откъде знаеш, Макена? — вдигна вежди Джейк. — Тази информация беше строго секретна! В течение бяха единствено директорите на „Интер-Ейша“…

— Не знам — поклати глава Макена. — Аз само…

Входната врата отскочи на пантите си и Макена рязко извъртя глава. Истеричната възбуда се върна на лицето му с ужасяваща бързина. Дулото на магнума описа бърза окръжност.

— Идват! — изкрещя като луд той. — Идват!…

Джейк зърна фигурата на Блис, очертана ясно на светлината на фаровете. В следващия миг вече летеше към Макена. Първият куршум се заби в тавана, тъй като Джейк все пак успя да блъсне ръката му.

Макена изпъшка и се претърколи назад. Огромният му юмрук се стовари върху главата на Джейк. Последва втори удар, пак на същото място. Вкопчен в револвера, Джейк не обърна внимание на болката. Даваше си ясна сметка, че един куршум от този калибър е достатъчен за мигновена смърт.

Но Макена беше обладан от чудовищната сила на всеки луд и не изпускаше оръжието. Джейк знаеше защо е така — защото го беше стискал в продължение на часове, очаквайки нападението на въображаемите аборигени…

Успя да се извърти така, че да притисне с крак китката на австралиеца към пода. Нанесе му силен ветрилообразен удар в бъбреците, но онзи го пое, без да му мигне окото, вдигна крак и коляното му се заби в тила на Джейк. В следващия мит, обладан от свръхчовешка сила, Макена освободи ръката си и насочи магнума в челото на Джейк.

— Сбогом, бебчо — дрезгаво изръмжа той.

Ритникът на Блис го улучи в слепоочието със страхотна сила.

Макена простена и започна да кашля. Възползвайки се от шанса, Джейк го засипа със серия от „атеми“, които биха накарали всеки нормален човек да припадне от болка. Но не и Макена. Възстановил се със смайваща бързина, австралиецът се нахвърли отгоре му. Магнумът започна да се извива към главата му, юмрукът на свободната ръка се вдигна като чук. Джейк прибягна до „ют-хара“ — убийствения удар с ръба на дланта между петото и шестото ребро на врага. Нанесен точно, той трошеше ребрата и острите костици директно се забиваха в сърцето.

Макена изрева, очите му се изцъклиха, едрото му тяло се изви като риба, пронизана от харпун. После се просна по гръб, ритна веднъж-дваж и всичко свърши.

Джейк замаяно се изправи, хвана ръката на Блис и я изведе на терасата. Далеч долу се пенеше прибоят, дъждът почти беше спрял. Топлите капки падаха по разгорещеното му лице, сякаш искаха да го измият…

Направи опит да нормализира дишането си, не успя и се преви на две. Ръцете на Блис нежно докоснаха пламтящата му глава. Измина дълго време, преди да долови и осъзнае тихия шепот на устните й:

— Джейк, Джейк, Джейк!

— Беше глупаво да идваш тук! — посъвзе се той. — Безкрайно глупаво!

— Същото важи и за теб — притисна се в него тя. — Помолих татко да не ти казва нищо, преди да дойдеш на джонката… Предчувствах, че ще хукнеш право насам… О, Буда, колко ме беше страх за теб! — Викът й отекна надалеч в дъждовната нощ, тялото й потръпна от ридания и се притисна до него с нова сила: — Къде беше? Защо не се обади? Щях да умра от безпокойство!…

Джейк най-сетне дойде на себе си, вдигна ръце и я прегърна. Искаше да й разкаже всичко: защо замина за Япония, какво откри там… Но не можеше да го стори. Имаше чувството, че сънува и напразно отваря уста. Беше останал без глас… Защо?

Вместо това се наведе и я целуна. Струваше му се, че са фигури върху филмова реклама. Всемогъщият супермен взема в обятията си нежната главна героиня… Но облекчението от тази представа беше осезаемо… Защо ли?

Усети топлината на тялото й, чу ударите на сърцето й. И едва сега разбра колко много му е липсвала тази жена, колко силно е било безпокойството му за нея. В Япония няколко пъти понечи дай се обади, но все нещо го спираше. Защо? Не беше липса на загриженост, а по-скоро обратното… Вероятно именно защото мислеше непрекъснато за нея, той се беше постарал да я изхвърли от съзнанието си по време на напрегнатите ситуации в Токио, а след това и в Киото… Да, сигурно беше така.

Изведнъж осъзна колко жестоко е било за нея подобно поведение.

— Съжалявам, Блис — рече. — Но положението на Микио беше много сериозно, смъртта го дебнеше отвсякъде… Не исках да те свързвам с нея… — Устните му нежно докоснаха шията й. — А като те знам каква си, сигурно щеше да хванеш първия самолет за Япония… Нали?

— Всичко е наред, Джейк — въздъхна тя. — Нали се върна жив и здрав? — целуна го, после смени темата: — Научих някои неща за жената с опала… Била е любовница на Пок Голямата стрида, а едновременно е това и шпионка на комунистите…

— Значи съм бил прав — кимна Джейк. — Преследвала ме е с единствената цел да ме държи по-далеч от джонката… Докато онзи „дантай“ си свърши работата…

— Но…

Дланта му отскочи нагоре и покри устата й, очите му тревожно блеснаха. Лицата им бяха толкова близо, че той ясно видя учудването в очите й.

— Колата! — прошепна в ухото й Джейк. — Иди да я дръпнеш от входа и не забравяй да изключиш фаровете. После веднага се връщай!

— Но, Джейк…

— Бързо! — побутна я нетърпеливо той.

Блис се подчини, тялото й се стопи в мрака толкова безшумно, че той за миг се запита дали всичко това не е било сън.

Появи се по същия начин, като истински призрак. Придвижваше се приведена.

— Забеляза ли нещо? — попита шепнешком Джейк.

— Да — кимна тя. — Идва някаква кола, видях сиянието на светлините й.

— Точно така — кимна доволно Джейк. — А сега ела да намерим удобно място, за да видим кой е решил да гостува посред нощ на Голямата локва пикня!

Това означаваше да се върнат в къщата. Вонята беше осезаема, скоро щеше да стане нетърпима. По тази причина двамата с Блис останаха в антрето, по-близо до входната врата. Сбърчили носове, те се опитваха да дишат плитко, но и това не помагаше.

След няколко минути до слуха им долетя тихо мъркане на автомобилен мотор. Дъждът спря и над къщата се възцари тежка тишина. Проскърца чакъл, после се чуха тежки стъпки върху бетонните стъпала.

На вратата се почука. Блис отвори, а Джейк се хвърли напред, сграбчи тъмната фигура на прага и рязко я дръпна вътре. Блис ритна вратата и запали лампата.

Китаецът смаяно ги гледаше с единственото си здраво око. Другото — млечнобяло и мътно, беше втренчено в тях с безмълвния гняв на зимно слънце…

 

 

— Не искам да се срещам с него! — каза Сойър и вдигна сърдитото си лице към Сей Ан. — При никакви обстоятелства!

— Но аз вече съм тук — обади се от вратата сър Джон Блустоун.

— Ужасно съжалявам, тайпан — обади се иззад гърба му слабичката Сей Ан. — Но той просто ме отмести и…

— Добре, свободна си — кимна Сойър.

— Повиках охраната…

Сойър забеляза подигравателната усмивка на Блустоун и в душата му закипя гняв.

— Не, не, Сей Ан — промърмори той. — Върни ги обратно, всичко е наред… — направи върховни усилия да преглътне унижението и в крайна сметка успя.

Сей Ан погледна шефа си, видя изражението на лицето му и благоразумно се оттегли.

— Заповядайте, тайпан, седнете — каза с пресилена усмивка на уста Сойър. — На какво дължа тази чест?

Денят преваляше, слънцето хвърляше червеникави отблясъци над града, лъчите му с мъка пробиваха плътния смог. Пристанището Виктория беше задръстено от всякакви плавателни съдове — стари джонки с оранжеви платна, които сякаш се крепяха над водата само с Божия помощ, бяха закотвени редом със свръхмодерни круизери с тихо боботещи двигатели; грозни товарни кораби с олющена боя и флагове от другия край на света се поклащаха на броени метри от блестящи, безукорно чисти самолетоносачи…

— Гледката е наистина възхитителна — промърмори Блустоун, без да обръща внимание на въпроса. — Човек има чувството, че е владетел на цял Хонконг… — обърна се, на лицето му грееше широка усмивка. Пристъпи към каменния плот на бара и напълни с алкохол две широки кристални чаши. Постави едната пред Андрю Сойър и отпи глътка от другата: — Охо, чист малц… Отлично питие!

Сойър не докосна уискито. Скръстил ръце, той правеше отчаяни опити да прикрие треперенето на пръстите си. Не знаеше на какво се дължи то — на гняв или на страх…

— Не сте ли жаден, тайпан? — попита Блустоун и го дари с широката си усмивка. Беше облечен в безупречно ушит костюм от раиран тропикал, снежнобяла риза от „Търнбул & Асър“ със златни ръкавели, тънка копринена вратовръзка и безупречно излъскани обувки от мек телешки бокс.

— Отбихте се да си побъбрим ли? — попита най-сетне Сойър.

Блустоун се усмихна на поредната си малка победа. Една по една, те се трупаха и носеха точки. Точките на превъзходството.

— Да си побъбрим ли? — учуди се той и сведе поглед към кехлибарената течност в чашата си. — О, не, тайпан… Мисля, че едва ли разполагам с толкова много свободно време…

— Напоследък сте доста зает, нали? — язвително го изгледа Сойър.

— А на вас много ви иска да не е така… — очите на Блустоун се заковаха в лицето на Сойър, усмивката му се стопи. — По-добре изобщо не се опитвайте!

— Това заплаха ли е? — вдигна вежди Сойър. — Нима мислите, че можете да ме уплашите?

— Човек трябва да е пълен глупак, ако не се плаши от перспективата да изгуби всичко, с което разполага! — остро отвърна Блустоун.

— Сега вече зная защо сте тук — изправи се на крака Сойър и гостът му отбеляза поредната си малка победа. Андрю Сойър просто не издържа да гледа от горе на долу високата и царствена фигура на врага си. — Да злорадствате… Уверен сте, че вече спечелихте, че „Интер-Ейша“ е ваша!

— А не е ли?

— Не — поклати глава Сойър. — Поне според цифрите…

Блустоун се надвеси над бюрото му:

— В момента притежаваме тридесет и осем процента от „Интер-Ейша“. Само днес се сдобихме с осем! Борсата е в паника, нашите брокери са засипани от оферти за продажби на определената от нас цена… А тя все още е с цели десет долара над котировката на Ханг Сен. Нима наистина вярвате, че ще спрете този процес?

— Вън оттук! — изкрещя Сойър, без да го е грижа за унижението. Бузите му почервеняха от гняв.

Блустоун спокойно огледа разкошния кабинет.

— Винаги сам ви завиждал за този офис, за цялата сграда. Местоположението й наистина е превъзходно!

— Но тя е моя! — прогърмя Сойър. — И докато е моя, вие нямате работа тук! — вдигна телефона и повика охраната.

Блустоун заби чашата си в центъра на купчината документи върху бюрото.

— Това е ваше право, възползвайте се от него, докато все още можете! — очите му подигравателно се присвиха. — Но и двамата знаем, че нямате много време, нали? — вдигна ръка и замислено попила устните си: — Знаете ли, вече имам предвид някои неща… Когато ги осъществя, гледката от тези прозорци ще бъде още по-величествена… — Вратата се отвори и на прага се изправиха двама въоръжени мъже в униформи. — Е, виждам, че сте зает, тайпан… Аз също имам доста работа — разпери ръце да обхване интериора на просторния кабинет и добави: — Всичко това трябва да се смени, което означава доста поръчки в чужбина… Моля да ме извините, но тръгвам.

Единият от униформените тракна с токове:

— Сър?

— Свободни сте — промърмори Сойър и стисна глава между дланите си. — Нищо не може да се направи…

 

 

Даниела прие с готовност повикването от канцеларията на Олег Малюта. Вече не се страхуваше от него, тъй като беше вътре в играта, тъй като успя да вкара острието на ножа между дебелите плочи на бронята му.

Олег Малюта вече не изглеждаше двуметров гигант, надарен с огромна сила. Даниела знаеше, че може да се предпази от коварните капани, които й залага на всяка крачка.

Спомни си за пистолета с отпечатъците и, който Малюта държеше като главен коз, за снимките на разстроеното й лице след убийството на Алексей. За другите снимки, на които двамата с Михаил Карелин изглеждаха като влюбени пред раздяла, отчаяно вкопчени един в друг…

Тези снимки трябва да изчезнат, напомни си тя. Те са обида за Бога, за святата интимност на чувствата… Такива фотографии се правят на проститутки и актьори, в позите им няма чувство, няма емоции. Те са предназначени за въображението на перверзни типове, които ги купуват именно с цел да прибавят към тях и собствените си неосъществими блянове… Но голотата на хора като Даниела и Карелин е нещо друго, нещо интимно и свято… От нея се излъчва именно това, което не може да постигне нито една порнографска снимка — чувството…

Движението по околовръстния път беше оживено. Даниела се принуди да вдигне стъклото си, тъй като всичко тънеше в прах и автомобилни изпарения. Слънцето с мъка си пробиваше път сред гъстия смог.

Стори го механично, душата й плачеше за почивка. Денят беше дълъг и тежък, запълнен от съвещания, на които се обсъждаха проектобюджети, назначения и уволнения, разходи и всичко онова, което съпътстваше движението на тежкия бюрократичен апарат.

В дни като този се чувстваше омерзена, потънала в лепкавото блато на съветската бюрокрация. Имаше усещането, че не само нейното управление, но и цялото КГБ е обзето от скука, глупост и мързел. А хората, които получават заплата там, са просто винтчета от една огромна, но неефективно изградена машина…

След едно десетилетие и Бог знае колко пръснати пари Африка бавно се изтръгваше от обятията на комунизма. Предварително финансираните и добре организирани протестни демонстрации в Западна Европа вече нямаха предишната си тежест, страните на Изток също надигаха глава и търсеха начин да се откъснат от оковите на стагниращия социалистически лагер. Сякаш искаха дебело да подчертаят, че с руската хегемония е свършено, че съветската империя трябва да обърне внимание на сериозните си вътрешни проблеми…

Добре функционираха единствено центровете за обучение на терористи. Много от колегите на Даниела аплодираха тяхната дейност и настояваха за вербуването на нови и нови агенти в Близкия изток. Но тя си даваше сметка за това, което те очевидно не знаеха: че въоръжаването на арабите е едно, а терористичната им подготовка — съвсем друго…

Опасността от пробуждането на национален фанатизъм вътре в Русия беше временно отстранена, след като правителството публикува нови версии на биографиите на Сталин и Троцки. Стига ни и идеологическият фанатизъм, въздъхна в себе си Даниела. Но благодарение на него ние подхранваме един друг, още по-опасен фанатизъм. Религиозният… Докато чайката безшумно се плъзгаше към високите порти на Кремъл, тя неволно се запита дали някой от службата си дава сметка докъде ще доведе всичко това…

Кремълският офис на Олег Малюта представляваше нещо като тристаен апартамент. Намираше се на четвъртия етаж на невзрачна сива постройка в близост до театъра, от малките прозорчета се откриваше превъзходна гледка към претъпкания с туристи площад и Тайницкая башня — една от най-старите постройки на Кремъл, издигната през 1485 година.

На прозорците имаше тежки кадифени завеси, бюрото беше поставено точно пред тях. По този начин светлината винаги беше в гърба на Малюта и в очите на посетителите му.

Даниела затвори дъбовата врата и закрачи по дебелия персийски килим от Исфахан. Край стените имаше стари кресла, а над тях висяха огромни портрети на Ленин и Сталин. Вратата към съседната стая беше открехната, в процепа се виждаше част от широк кожен диван.

Малюта говореше по телефона, полуизвърнат към прозореца. Даниела отвори чантата си, извади два плика от дебела кафява хартия и мълчаливо ги постави на бюрото. Това бяха последните й рапорти за Карелин и Геначов. Пристъпи към прозореца и отправи поглед отвъд назъбените стени на Кремъл, отвъд площада с туристите. По гладката повърхност на Москва-река пълзяха малки корабчета, бавни като охлюви. От това разстояние водите на реката изглеждаха оловносиви и мъртви. Навън кипеше строителство и прозорците на кабинета бяха плътно затворени. Въпреки това по перваза имаше едва забележим слой червеникав прах.

Малюта й направи знак да седне, но тя се насочи право към бюрото и сложи ботушчето си на ръба на стола му. Натисна и рязко го завъртя, униформената й пола се повдигна и сякаш случайно разкри голата плът на дългото й бедро.

Стреснат и ядосан, Малюта посегна да я плесне, но тя го изпревари и стисна ръката му между дланите си. Той отвори уста, но тя приближи лицето си до неговото и бавно придърпа ръката му към слабините си. В един кратък, но кристално ясен миг успя да зърне беззащитното изражение в очите му. Беше хлапак, като всички мъже. Това е най-главната разлика между половете, помисли си Даниела Дълбоко в душата си мъжете са деца, а жените — майки…

Изчака ръката му да потъне под полата й, после го изруга направо в лицето.

— Това искаш, мръснико! — просъска тя. — Но се страхуваш, че Ореанда ще те накаже! Нали така, скъпи Олег?

— Не ме наричай така тук! — отвърна със зачервено лице той. Пръстите му върху слушалката побеляха от напрежение.

— Затвори телефона, Олег…

— Казах ти, че…

Тя стисна ръката му и я насочи навътре, към фините къдрави косъмчета. Изчака неизбежното потръпване на пръстите му и ги насочи нагоре, към гладката кожа на корема си.

Главата на Малюта пламна, пред очите му се мерна бледото лице на Ореанда. Пълните й чувствени устни се разтвориха и тя му проговори. Не чу думите й, а по-скоро ги усети. Тежки и влажни, те капеха като роса върху потрепващите му пръсти под полата на Даниела.

Езикът му изскочи и облиза пресъхналите устни, после тръпката премина и върху останалата част от тялото му.

— Това искаш, Олег! — тихо прошепна тя.

— Не тук! — дрезгаво промърмори той. — Не сега, моля те!

— О, да — докосна с език ухото му тя. — Тук и сега!

— Не! — извика той и понечи да се надигне от стола. Но Даниела премести дланта му и тя легна върху меката й, топла женственост. Вкара пръстите му навътре и въздъхна като майка край леглото на уплашеното си дете: — Ето… Така вече е по-добре…

Господи, велики Боже, потръпна Малюта и усети едрите капки пот, които се плъзнаха под мишниците му. От устата му се изтръгна нечленоразделен звук, ръката му остави слушалката.

— Луда ли си? — прошепна той, но веднага си даде сметка, че не тя, а той е лудият. Искаше да отдръпне ръката си, но не можеше. — Защо го правиш? — очите му не се отделяха от бедрата, които правеха бавни и влудяващо чувствени кръгове около вече мокрите му пръсти. — Искаш да ме унижиш докрай? Да ми покажеш колко дълбоко ме презираш, колко се отвращаваш от мен и от тялото ми?

— Ще свърша всеки миг… — прошепна Даниела и тялото й се изви като дъга. Сивите й очи го гледаха топло, с безгранична нежност. — Сега, сега!… — Свободната й ръка се плъзна към издутината в панталоните му. Усети напрежението в бедрата му, последвано от конвулсивните тласъци на дивия оргазъм… — Ето, ето… Точно така!…

Телефонът започна да звъни. Малюта дишаше тежко, потта се стичаше по лицето му и попиваше в колосаната яка на ризата. Ръката й продължаваше да масажира мокрото петно на панталона му, тялото му безсилно потръпна и се отпусна. Телефонът престана да звъни.

Даниела отмести ръката му и свали крака си от стола.

— Надявам се, че имаш дрехи за преобличане — усмихна се тя и най-сетне се насочи към едно от тежките велурени кресла срещу бюрото.

— Достави ли ти удоволствие? — попита Малюта. Тя седна, кръстоса крака и изправи гръб. Главата й беше отметната назад, в стойката й се долавяше нещо войнишко. Кичурче медноруса коса игриво се спускаше над веждата.

— Искам да зная… — дрезгаво добави той. — За мен е важно да го зная…

— Защо, Олег?

— Защото… — започна той, после прехапа устни и спря.

— Защото си въобразяваш, че си неотразим любовник?

— Защото Ореанда… Ореанда никога не изпитваше удоволствие!

Каза го трудно, сякаш въздухът не му стигаше. А Даниела успя навреме да прикрие тържествуващата си усмивка. Естествено, знаеше, че той не може да се мисли за някакъв любовник, особено пък след годините самота след смъртта на Ореанда. Просто го беше провокирала. От опит знаеше, че когато жилне човек на болното му място, той по-лесно казва истината.

— И сега искаш да разбереш дали аз съм същата, така ли? — присви очи тя.

— Да.

— Ореанда никога не е идвала в кабинета ти да направи това, което направих аз, Олег!

— Дори през ум не би й минало — призна той.

— А какво й доставяше удоволствие?

Той затвори очи и уморено разтърка слепоочията си.

— Да чете маркиз дьо Сад… Вече го знаеш.

Тук сгреши. Даниела само подозираше това, на дачата просто го беше провокирала.

— А докато четеше, практикуваше, така ли? — очите й внимателно следяха изражението на лицето му. — Ясно… Тая май наистина е била кучка!

— Не я познаваш — възрази Малюта, но в гласа му липсваше убедителност.

— Напротив… — поклати глава Даниела и нарочно замълча.

— Е, както и да е… — промърмори след известно време той. — Но не чух отговор на въпроса си…

— Мисля, че да…

— Не разбирам.

— Олег, това е най-ясният отговор, който мога да ти дам — усмихна се тя, после бавно стана на крака. — Надявам се, че в момента нямаш неотложна среща… Защото целият си мокър…

Той сведе очи към скута си, на лицето му се появи объркано изражение:

— Господи, виж само какво си направила!…

— Искам снимките на Михаил.

— Не! — отсече Малюта.

— За какво са ти? — присви очи тя. — Да онанираш върху тях ли?

— Няма да стане това, дето си го намислила! — повиши тон той. — Едва ли ще се засрамя чак дотолкова, че да ти ги върна!

— Това не е нужно, Олег — тихо въздъхна тя. — Ти вече си достатъчно засрамен!

— Мръсница! С каква лекота сипеш лъжите си!

— Не, Олег — поклати глава тя. — Ореанда е била мръсницата, превърнала живота ти в ад!

— Аз я обичах! — кресна той. В гласа му се долови острата болка от раната, която продължаваше да кърви: — Обичах я с цялата си душа!

— Сигурно е било така — кимна Даниела. — Иначе още щеше да е жива…

— Какво искаш да кажеш? — попита с леден глас той, а лицето му стана бяло като вар. Вероятно защото отлично знаеше какво иска да каже.

— Твърдиш, че нямаш нищо общо с пожара — погледна го Даниела. — Но защо? Нима мислиш, че ще я заблудиш, че ще избегнеш отмъщението й?

Малюта стискаше ръчките на креслото и мълчеше.

Даниела изчака точно толкова, колкото трябва, после тихо подхвърли:

— Тя е тук, Олег… И слуша нашия разговор!

Очите му пламнаха, блясъкът им беше близко до безумието.

— Ти си луда!

Трябваше да го каже, в противен случай кънтящата тишина щеше да го доведе до истеричен припадък. С това се беше борил през всичките тези години след смъртта на Ореанда, надяваше се, че го е погребал завинаги. Но сега тежката плоча на гробницата започваше да се пропуква…

— Тя е мъртва! Мъртва и погребана!

Даниела само поклати глава, сигурна в близкия успех.

Бялото на очите му проблясваше като на обзето от паника животно.

— Тя е в душата ти, Олег… Отдавна го знаеш, нали? — Приведе се напред, от очите й излетяха пламъци: — Тя знае кой е подпалил къщата! Знае кой е убиецът й!

Изчака секунда-две, после заобиколи бюрото и пристъпи към него. Гласът й значително се смекчи:

— АЗ ще те закрилям, Олег… — ръката й се плъзна към слабините му и веднага усети лекото им стягане. — Ще те закрилям от Ореанда… Притежавам нейната сила, нали? Магията й се прехвърли върху мен и аз мога да я използвам както искам… — гласът й премина в шепот: — Да, Олег… Наистина ще те закрилям!

Малюта потръпна и трескаво разкопча яката си. Свали тънката златна верижка от врата си и Даниела видя малкото ключе, прикрепено за нея. Наведе се напред и след два неуспешни опита най-сетне отключи най-долното чекмедже на бюрото си. Зарови се в него, гърбът му пречеше на Даниела да види какво търси.

— Ето — най-сетне се изправи той. — Ето, всичко е тук. Върху бюрото се появи стегнато пакетче, Даниела усети как сърцето й учестява ритъма си.

— Ти и Михаил Карелин — сковано прошепна Малюта. — Като на филм… Порнографски филм… — Отмести поглед, сякаш отвратен от това, което вършеше. — Снимки, негативи… Всичко е вътре. — Тънка веничка започна да пулсира на слепоочието му. Изпитваше страхотна умора, сякаш предаването на снимките беше отнело всичките му сили.

Даниела вдигна ръка и избърса потта от челото му.

— Горкичкият — нежно прошепна тя. — Сега трябва да си починеш…

Олег Малюта кимна и затвори очи.

Даниела вдигна пакетчето. Стори го бавно, с онова благоговение, с което някога майка й се беше докосвала до разпятието…

 

 

Юмрукът на Джейк се стовари в носа на Као Белоокия с огромна сила. Кожата се разкъса, бликна фонтан от кръв. Джейк стисна ръцете му, инстинктивно насочили се към раната.

Здравото око на китаеца се насълзи, евтиният му костюм бързо подгизна от кръвта.

— Знам, че нямаш любовна среща — просъска Джейк. — Първо, защото си прекалено стар за Макена… — Дръпна го рязко към вътрешността на ярко осветеното помещение: — … И второ — защото си проклет абориген! Така те наричаше Макена, знаеш ли? Питам се дали ти го е казвал и в очите… Не, едва ли е имал достатъчно кураж… Но те е мислил за такъв, душата му е стенела от присъствието ти…

После стисна врата на Као и го принуди да се наведе ниско над трупа на Макена. Вонята беше ужасна.

— Го… Голямата локва пикня!… — прошепна най-сетне онзи. — О, Буда!

— Добре е, че се сещаш за Буда — изръмжа Джейк. — Тази вечер ще имаш нужда от помощта му!

Дръпна китаеца и го принуди да се изправи. Сега най-важното беше да го държи в максимално неудобно положение.

— Вода! — простена Као и единственото му око умолително се вторачи в Блис: — Малко вода, в името на Буда!…

— Аха, значи предпочиташ тя да се погрижи за теб, а не аз… — въздъхна Джейк. — Добре… Макар да съм убеден, че никога няма да повториш тази грешка…

Као Белоокия му хвърли един изпълнен с недоумение поглед. Джейк му отвърна с приятелска усмивка, но в същото време ръката му се стрелна напред и надолу. Пръстите му се увиха около гениталиите на китаеца и рязко ги завъртяха. Здравото око на Као сякаш всеки момент щеше да изскочи от орбитата си, тялото му се разтърси от агонизираща болка. Устните му се разтеглиха в страшна гримаса, ситни капчици пот избиха по челото му.

Джейк го пусна толкова рязко, колкото го беше сграбчил. От гърдите му се откъсна протяжен стон, главата му безсилно клюмна.

— Джейк! — обади се разтревожено Блис и понечи да пристъпи към него. Но той я спря с повелителен жест, лицето му се надвеси над сгърченото тяло на китаеца.

— Разбираш колко неразумно постъпи, нали? — просъска в ухото му той. Изчака кимването на клюмналата глава и едва тогава продължи: — А сега казвай какво правиш тук!

— Само се отбих…

Ръката на Джейк отново се стрелна напред. Този път тялото на Као се изви като дъга, от устата му излетя протяжен стон:

— О, Буда!…

— Буда няма да ти помогне! — увери го със смразяващ глас Джейк. — Никой няма да ти помогне! Казвай какво търсиш тук! — Пръстите му предупредително се стегнаха и китаецът отново потръпна.

— Знам кой си — прошепна в ухото му Джейк. — Знам, че работиш за сър Джон Блустоун… Зная и кой е сър Джон Блустоун… Какво трябва да си помисля за теб?

— Сигурно, че съм комунист… — прошепна Као Белоокия, заковал уплашените си очи в лицето на Джейк.

— А какво общо има един комунист с Макена „Голямата локва пикня“?

— Той… — китаецът преглътна кървавата топка в устата си: — Той играеше ролята на пощенска кутия… Чрез него Блустоун разпространи новината за затрудненията на „Саут-ейша“…

— А ти си момчето за поръчки на Блустоун, така ли?

— Да.

— Макена нищо ли не подозираше?

— Какво да подозира? Той ме мислеше за човек на триадите… Може би на Грийн Панг, не зная…

— Блустоун стои зад кражбата на Тек Яу в „Саут-ейша“, нали?

— Разбира се.

— Кой друг е замесен?

— Не зная.

Джейк сграбчи окървавените ревери на китаеца и го запрати срещу стената.

— Слушай ме внимателно, разплуто кучешко лайно! — изръмжа с леден глас той. — Баща ми беше убит, по тази дама тук стреляха, а някой се опитва да ми види сметката, независимо дали съм тук или в Киото!

— Джейк, вече му стига! — обади се разтревожено Блис.

— Нищо подобно! — изръмжа той с глас, от който тя неволно потръпна. — Казвай всичко, което знаеш! — Последните му думи бяха предназначени за Као Белоокия.

— Вече казах вси… — китаецът простена, преви се на две от жестокия удар в бъбреците и повърна в краката на Джейк.

— Може би казва истината — обади се Блис и предпазливо докосна рамото му.

— Послушай я… — простена Као. Беше паднал на колене, главата му почти опираше в килима. — О, Буда, какво още искаш от мен?

— Имаш голяма уста — наведе се над него Джейк. — Искам да зная кой те е обучавал.

— Блустоун.

Джейк вдигна глава и размени кратък поглед с Блис.

— Един и същ отговор на всички въпроси, а?

Блис бавно поклати глава. Това означаваше, че китаецът лъже.

— Такива са ти въпросите, за Бога!

— Майстор е… — поклати глава Джейк. — Истински майстор, получил отлично обучение…

Пусна яката на китаеца и той се строполи на пода. Остави го под наблюдението на Блис и се насочи към кухнята. Върна се с малък нож в ръка, пристъпи към Као и сграбчи косата му.

— Няма как, трябва да направим нещо за тази голяма уста — изръмжа заплашително той.

— Какво?… Какво си намислил?

— Имаш прекалено много зъби — ухили се в лицето му Джейк. — Затова ще започна да ги вадя. Бавно, един по един…

— Луд ли си, човече? — ахна Као и очите му с ужас се заковаха върху острието на ножа. После се овладя, на лицето му се появи нещо като усмивка: — Много добре… Даже отлично! Признавам, че за малко не напълних гащите! Но ти едва ли ще…

— Джейк, недей! — извика Блис, но вече беше късно. Джейк стисна ченето на Као с лявата си ръка, а дясната се стрелна напред. Острието потъна в долния венец на раззинатата уста, одраска глечта на първия кътник с противно за слуха стържене, после зъбът изскочи като тапа…

Бликна фонтан от кръв, Као Белоокия се задави. Полудял от болка, той започна да блъска главата си с юмруци.

— Довърши си изречението! — процеди ледено Джейк. — Беше започнал да казваш, че аз едва ли…

— Той твърдеше, че няма да бъде наранен! Буда, стана точно обратното!

— Представи си какво те чака, като се заема с другия зъб — изръмжа Джейк и стисна ножа в ръката си.

— Не! В името на Боговете, не!

Као Белоокия направи опит да пропълзи встрани, но Джейк го държеше здраво.

Китаецът изплю кръвта от устата си и сломено поклати глава:

— Не си струва… Изобщо не си струва…

— Не си обучаван от Блустоун — разтърси го Джейк. — От кого тогава? От Даниела Воркута?

— Буда, не! — отвърна с неприкрито отвращение Као. — Някаква шибана фуста! — Гордостта му попречи да се разплаче от болка: — Мой учител беше самият Чен Ю!

— За този стар мръсник се носят невероятни легенди — засмя се Джейк. — Съветвам те да изплюеш всичко, което знаеш, защото няма да те чакам цяла нощ!

— Това е истината, заклевам се! Нима мислиш, че искам да се разделя със зъбите си по този начин?!

— Споменаваш Чен Ю, защото знаеш, че старецът отдавна е мъртъв — поклати глава Джейк.

— Мъртъв ли? — изгледа го презрително Као. — Нима вярваш, че цялата бъркотия е предизвикана от Блустоун? — изплю се на земята й продължи: — Шибаният чужденец се мисли за много умен… Но не той измисли плана за проникване в „Саут-ейша“…

Джейк сграбчи вече вкоравените от кръв ревери на китаеца и рязко го вдигна на крака. От безмълвното послание на Блис разбра, че този път казва истината.

— Я се поясни! — заплашително изръмжа той.

— Ако Чен Ю е мъртъв, значи аз се срещам и разговарям с призраци — отвърна Као Белоокия.

 

 

Мандалей, Златният град, се е считал за център на света. А дворецът, изграден от солидно тиково дърво през 1857 година от бирманския крал Миндон, е бил точката на този център. Защото е бил построен в подножието на мистичния връх Беру — най-скъпото място за привържениците на брамино-будистката космология.

Създаден преди малко повече от век, Мандалей се считаше за нов град, поне по бирманските стандарти. Въпреки това, благодарение на доброто си местоположение в центъра на плодородни оризови полета, той бързо се превърнал в център на оживена търговия. Разположен на голяма надморска височина, той се радваше на доста особен климат — сравнително сух и топъл…

Този град е скъп на всеки бирманец. Според преданията именно тук се появил Гаутама Буда и обявил, че две хиляди и четиристотин години след смъртта му в подножието на хълма Мандалей ще се роди най-големият център за проповядване на будизма в света.

Разбира се, англичаните отхвърлили тази легенда като част от незаслужаващите внимание азиатски предразсъдъци. Завзели кралския дворец през 1885-а, те го преименували на Форт Дафърин, а свещените зали за поклонение превърнали в казарма. Мустакати брамини покорно лъскали офицерски ботуши в коридорите с аромат на лимон, където доскоро звучали свещени молитви. Комендантът всяка сутрин измъквал сабята „Уилкърсън“ от канията, докосвал върха й с устни и крещял „Алилуя!“. Строените войници подемали този вик след него. Великата империя имала своя нов аванпост…

В началото на 1945 година англичаните подложили крепостта на силен артилерийски обстрел. По това време тя се защитавала от шепа японски и бирмански бойци. Огънят бил продължителен и убийствено точен. Днес от крепостта стърчи единствено част от външната стена, останалото е изравнено със земята.

Всичко това пробяга през съзнанието на Тони Симбал, докато наблюдаваше руините на кралския дворец — един съвършен квадрат, чиито стени гледаха в четирите основни посоки на света. Интересуваше го главно мястото, където някога се е намирала Лъвската стая — централната тронна зала на краля. Там през зимата на 1885 година британският генерал Пендъргаст влязъл направо с коня си и високомерно съобщил на крал Тибау, че е осъден на доживотно заточение. Димящите фъшкии на коня му оставили мръсни петна върху скъпоценния килим на възраст неколкостотин години, пренесен в Мандалей от древната столица Амарапура. Видял непоправимите поражения върху изящно изтъканите образи на „архатите“ — местни светци, генералът заповядал да го изгорят, без дори душата му да потрепне.

Даже днес, ако човек се вгледа по-продължително в останките от кралския дворец, положително ще остане с впечатлението, че от тях се издига пушек, помисли си Симбал.

Небето на изток тъмнееше — неясно обещание за скорошен дъжд. Земята беше суха и напукана, сякаш хиляди устни се молеха за мечтаната влага. Облечен в бяла памучна риза, широк къс панталон и високи туристически обувки от мека кожа, Симбал се спря да изчака Макс Тренъди, който бавно пълзеше към върха на хълма.

Температурата на въздуха беше висока и ризата на Макс подгизна от пот. Изравнил се със спътника си, той извади голяма носна кърпа и избърса лицето си. Кърпата вече беше потъмняла от честата употреба.

— Исусе! — въздъхна Тренъди. — Това място е забравено от Бога!

— Напротив — отвърна Симбал, без да отмества поглед от развалините на двореца. — То е съвсем близо до неговите покои…

— И къде са те? — иронично изви вежди Тренъди.

— Ето там — пръстът на Симбал посочи розовеещите контури на високата планина, която стръмно се издигаше от платото Иравади.

— Шан? — изсумтя Тренъди и премести тежестта на тялото си. Единственото му желание в момента беше да се скрие от проклетото слънце. — Исусе! Не знам какво има там горе, но то е причина за смъртта на дяволски много хора!…

— Така ли? — Симбал не беше в настроение да търпи еднопосочните и доста ограничени разсъждения на бившия си шеф. — Там горе се крие властта, истинската власт… Такава, каквато хора като теб не могат дори да сънуват… Планината познава нейната тайна далеч по-добре от нас…

— Предполагам, че хора като теб не се стремят към подобна власт — отбеляза Тренъди.

Симбал се обърна да го погледне. Стори му се, че очите на Тренъди са още по-изпъкнали, вероятно от жегата. Като дете имаше аквариум. В него плуваха двойка красиви златни рибки с кадифени перки и изпъкнали очи — подарък от чичо му. Симбал много ги обичаше. Но една нощ забрави да изгаси лампата над аквариума и на сутринта златните рибки бяха мъртви. Безжизнените им тела се поклащаха на повърхността на врялата вода, обезобразени и подути до неузнаваемост. В момента Тренъди му приличаше на някое от тези нещастни създания.

— Изненадан съм, че дойде — отбеляза на глас той.

— Откровено казано, ти не ми даде друг шанс — отвърна Тренъди и тикна ръце в джобовете на панталона си. — Между другото, Кубинеца беше бесен!…

— Ще се опитам да не заплача — обеща Симбал. — И на него сигурно ще му мине…

Тренъди внимателно го изгледа през дебелите стъкла на многодиоптровите си очила.

— Защо имам чувството, че си настроен враждебно, Тони?

Симбал бръкна в широкия преден джоб на ризата си и извади три черно — бели снимки. Изображенията върху тях бяха зърнести и избледнели, сякаш някой беше боравил непредпазливо с негатива. Липсата на дълбочина свидетелстваше за използването на обектив за далечно снимане. Разузнавателен материал, осигурен лично от него. Беше заснел красив мъж на около тридесет и пет, с ясен интелигентен поглед, чувствителна уста и типично американски нос. Фонът зад него беше леко размазан, но съвсем ясно личаха очертанията на кралския дворец в Мандалей.

— Значи тук е бил… — проточи Тренъди.

— Точно като теб, Макс — изгледа го Симбал и в очите му се появи странен блясък. — Всъщност не, той все още е жив…

— Не знам каква е ползата — поклати глава Тренъди. — Но фактът си е факт — Питър Кърън е жив! — Очите му се сведоха към снимките: — По-добре да мислим за изненадите, които ни очакват. Искам го и ти ще ми го доведеш!

— Просто ей така…

— Не ми говори с този тон на праведник, Тони! — повиши глас Тренъди. — Забрави ли каква ти е специалността? Нима предпочиташ да се правим на джентълмени, да си викаме „моля“ и „благодаря“ и да си отстъпваме път?

— Ти се възползва от мен! — обвинително го изгледа Симбал. — Накара Моника и Мартин да вървят по петите ми!

— Поздравявам те — подигравателно го изгледа Тренъди. — Най-сетне успя да дешифрираш езика на бизнеса. Но по-добре късно, отколкото никога, Тони… Да, наистина постъпих така. Използвах всички средства на свое разположение — теб, Моника, Кубинеца… За това получавам заплата.

— За една шибана мръсна работа!

— Вярно е. Но нима трябва да ти повтарям баналната истина, че все някой трябва да върши и нея? — подаде обратно снимките на Кърън и добави: — Нямаш право да се оплакваш. Такава е и твоята работа.

— Но ти работиш за Администрацията по наркотиците, Макс — напомни му Симбал. — Докато Мартин е агент на СЕН, което означава ЦРУ. А доколкото съм запознат, ЦРУ и АН винаги са вървели по различни пътища… Най-добре е да ми кажеш какво изпускам, Макс…

— Всяко нещо с времето си — отвърна Тренъди. — След като двамата с теб се озовахме чак тук, няма начин да не ти разкажа цялата приказка…

Симбал насочи поглед към дългата редица монаси с бели роби, която бавно се точеше край един от дванадесетте портала на двореца. Бръснатите им глави блестяха под лъчите на слънцето. Помисли си за всичко онова, което бяха сторили британците тук, в Златния град. Включително и за конските фъшкии върху килима от Амарапура.

— Бирманците изповядват една особена форма на будизма — промълви след известно време той. — Казва се Тхеревада и при нея няма един всемогъщ Бог. Вярващите не се молят за милостта на Буда, не очакват помощ от небето… Спасението на душата е изцяло в ръцете на отделния индивид…

— Будистите тхеревада вярват, че животът е страдание. Животът и смъртта са противоположните краища на „самсара“ — прераждането. Има само един път за бягство от страданието — стриктното придържане към „дхарма“ — свещеното учение на Буда. Човек трябва да следва пътя на „архатите“ — плеяда от местни светци, както и на „бодхисатва“ — онези, които са предопределени да бъдат Буда… Само тогава може да се стигне до нирвана…

— Но днес дори тук, в „центъра на света“, единствените хора, които изповядват чистата форма на тхеревада, са монасите…

— И ти си един от тях, така ли? — попита Тренъди и отново избърса лицето си с кърпичката. — Ти си високо над тълпата. Изправен сред величието на Шан наблюдаваш дейността на мравките в краката си, безсмислените им усилия за обезпечаване на насъщния…

— Наистина ли мислиш така за мен?

— О, стига вече, Тони! Ти си един от проклетия елит и прекрасно го знаеш! Направи си поне услугата да се примириш с този факт…

Монасите свърнаха зад ъгъла. Вървяха в крак. Една безукорна машина с общи цели и общи идеали…

— Знаеш ли с кого се е срещнал тук на разсъмване Питър Кърън? — попита Симбал.

— Изненадай ме.

— С Едуард Мартин Бенет.

— Чакай, чакай — промърмори Тренъди. — Това нещо е неизвестно на санитарния отдел…

— Какво иска от тях, „Дикуи“?

— Шегуваш ли се, Тони? С това, което откраднаха от компютъра на АН, „Дикуи“ ще си транспортира дрогата месеци наред. А ние ще си блъскаме главите как да реорганизираме азиатските си сътрудници!

— Според мен тук изобщо не става въпрос за дрога, Макс.

— Това не ме засяга! — отсече Тренъди. — Ликвидирай ги и толкоз! — Спокойно изчака погледа на Симбал, лицето му беше изсечено като от камък. „Този мръсник има великолепно чувство за темпо“, призна пред себе си Симбал. Сякаш в потвърждение на мислите му Тренъди леко се усмихна и каза: — Дойде време да си поговорим, Тони… Откровено, като близки хора…

 

 

— Не мисля, че Чен Ю е най-непосредственият ни проблем.

Трите клетви прекоси палубата от блестящо лакирано тиково дърво на новата си джонка. В ръцете си носеше каничка с чай, запарен от Неон Чоу.

— Тази сутрин Блустоун закупи нови акции от „Интер-Ейша“ и дялът му надхвърли 40 процента.

— Откъде има толкова много пари? — замислено поклати глава Джейк и отпи глътка горещ чай.

Трите клетви издекламира списъка на инвеститорите, който беше получил от Су Кривият нос. После мрачно се усмихна:

— Имат достатъчно капитал да закупят цял Хонконг, стига да се наложи…

Джейк ясно долови притеснението му.

— Боби Чан, Пин Шестопръстия, сър Байрън Нолин-Кели, Леонг Лау Черния… — бавно започна да повтаря той. — Да, компанията е внушителна… Но все пак трябва да има някаква граница на ликвидните средства. Дори ако Блустоун твърдо е решил да сложи всичките си яйца в една кошница…

— Трябват им още девет процента до контролния пакет — предупредително го изгледа Трите клетви.

— Това означава приблизително тринадесет милиона акции — изчисли Джейк. — Каква е текущата цена на борсата?

— Чакай да погледна — отвърна Трите клетви, стана и се отдалечи по коридора. Джейк се огледа. Наблизо се бяха изправили Блис и Неон Чоу. Разговорът им беше доста оживен, но въпреки това Неон Чоу час по час поглеждаше насам. Джейк не беше в състояние да определи изражението на лицето и, тъй като предпочиташе да остане с профил към тях. Отбеляза си по-късно да я попита докъде са стигнали отношенията й с Блустоун.

— Двадесет и два и четвърт — появи се отново Трите клетви. — Понесохме тежък удар със затварянето на „Саут-ейша“…

— Трябва да вложат още доста пари — отбеляза Джейк. — Някъде около двеста и деветдесет милиона долара, нали? Колко са хвърлили до момента?

Трите клетви направи бързи изчисления.

— Приблизително седемстотин и петдесет милиона… Разбира се, наложи им се да ликвидират няколко холдинга, но нас това не ни грее… Пипнат ли контролния пакет на „Интер-Ейша“, цял Хонконг ляга в краката им. Един милиард долара съвсем не е висока цена за цял Хонконг!

— Да, но ако можеш да си го позволиш… — замислено отбеляза Джейк.

— Какво ще правим оттук нататък, Джуан? Как ще спрем проклетия тайпан-чужденец?

Джейк отново долови притеснението в гласа на чичо си. Лишен от правото да взема самостоятелни решения, Трите клетви се чувстваше безпомощен. Отношенията му със Зи-лин бяха по-различни, на друга основа. Но Джейк беше Джуан, съдбата на Вътрешния кръг зависеше единствено от него. Не се доверявай на никого, беше го предупредил Зи-лин. Абсолютно на никого! Проблемът ще разрешиш сам, като първо направиш опит да откриеш шпионина на Блустоун в „юн-хюн“…

— Обади се на Сойър — каза на глас той. — Да нареди на брокерите да пуснат на пазара ценните книжа Ду Лон…

— Какво?! — смаяно го изгледа Трите клетви. — Но това са джонките! Печалбата от тях е свързана с висок риск, но е три пъти по-висока от лихвите на пазара! Дълговете на „Интер-Ейша“ ще станат огромни! Но за какво, питам аз! Действително ще успеем да вдигнем цената на акциите си, но за колко време? Притокът на пари в брой силно ще се свие, а после ще плащаме такива лихви, че ще ни счупят гръбнаците!

— Ще плащаме, ако все още сме над повърхността — спокойно отвърна Джейк. — Ще плащаме и ще пеем!

— Един момент — замисли се Трите клетви. — Заради Блустоун ли го правиш? Защото допълнителните дългове ще направят „Интер-Ейша“ по-малко привлекателна за изкупуване…

Вярно, но това няма да е достатъчно, въздъхна в себе си Джейк, а на глас попита:

— С колко според теб ще се повиши цената на акциите ни?

— Със седем пункта — отвърна след кратък размисъл Трите клетви. — С десет, ако имаме голям късмет…

Дали ще е достатъчно, запита се Джейк. На крачка от бездънната пропаст той усещаше с физическа яснота острието на сабята над главата си. Сабята, изкована от Блустоун, Даниела Воркута и Чен Ю… Дали не трябваше да прояви известни резерви по отношение на баща си? В крайна сметка Зи-лин беше човек като всички останали. А хората допускат грешки. Понякога става така, че доверието не издържа пред натиска на обстоятелствата и времето…

Същевременно си даваше сметка, че окончателното решение е било негово, резултат на дълги и тежки анализи. Беше го взел в качеството си на Джуан и отговорността падаше върху плещите му. Не бива да я прехвърля върху мъртвите, дори всичко да се срине…

— Джуан… — тежко промълви Трите клетви и стисна в шепа малката порцеланова чашка. — Още от самото начало бях против да пускаме акции на борсата…

— Помня това, чичо.

— Защо не се вслуша в съвета ми, за Бога? Ако го беше сторил, всичко щеше да е наред! А сега седя и гледам как един шибан „гуай-лох“ отмъква всичко, което съм създал тук от петдесет години насам, още от самото напускане на Шанхай!

— Не забравяй как си дошъл в Хонконг, чичо — погледна го в очите Джейк. — Баща ми ти е осигурил място при Бартън Сойър, бащата на Андрю… И така ти е дал възможност да започнеш работа по изграждането на „юн-хюн“… Решението за емитиране на акции на „Интер-Ейша“ наистина взех аз, но след като получих благословията на баща си.

Трите клетви не каза нищо, очите му останаха заковани в лицето на Джейк.

— Понякога се питам къде изчезна племенникът, който познавах… — тежко отрони той. — Къде изчезна младежът, който споделяше всичко с мен и търсеше съветите ми?

— Това беше отдавна, чичо. Разликата е огромна, като между деня и нощта…

— Все още имам добро зрение — въздъхна Тцун. — Не съм чак толкова стар…

— Моля те, направи това, за което стана въпрос преди малко — тихо, но твърдо отвърна Джейк. — Искам ценните книжа да са на борсата преди края на работния ден!

Обърна се, облегна се на парапета и дълго остана така. Предпочиташе да не гледа след възрастния мъж, прегърбен от тежестта на поставената задача. Във водата сновяха „вала-вала“, претъпкани с ококорени туристи с фотоапарати в ръце, които неуморно щракаха огромния плаващ ресторант „Джъмбо“, закотвен в средата на залива заедно с още двама свои събратя. На кея в Абърдийн се тълпяха още стотици мераклии, сякаш очакваха, че в средата на залива ще срещнат я някой прочут контрабандист, я убиец от триадите с бръсната глава и жестоки очи…

Тръсна глава и бавно се насочи към двете жени, които моментално прекъснаха разговора си.

— Не се притеснявайте от мен, продължавайте… — промърмори Джейк.

— Вече свършихме — усмихна се Блис.

— Както и ти свърши с чичо си… — добави Неон Чоу.

Тази жена е сбъркала призванието си, въздъхна Джейк. Само великолепна актриса може да се усмихва, докато от устата й излитат толкова язвителни слова. Предпочете да не обръща внимание на забележката й и да премине направо на въпроса.

— Докъде стигна със сър Джон Блустоун?

— Той е изискан и духовит джентълмен…

— А още и комунистически агент — добави язвително Джейк.

— Нима очакваш, че ще дойде да ми признае това? — присви очи Неон Чоу.

— Очаквам някакъв напредък.

— При курвите напредък няма — изгледа го презрително Неон Чоу. — Те просто се хвърлят в пропастта и си остават там… — На лицето й отново се появи усмивката. Остра като хирургически скалпел… — Да, Джуан… Точно това станах по твоя заповед… Една обикновена курва!

— Блустоун положително е в течение на този процес — подигравателно я изгледа Джейк.

— Мръсник! — извика Неон Чоу и го зашлеви през лицето. — Знаеш ли колко трудно понася чичо ти всичко това?!

Джейк не помръдна, само в кехлибарените му очи се появи опасен блясък.

— Хайде, убий ме! — извика извън себе си Неон Чоу.

— Можеш да караш другите да изпитваш ужас, но не и мен! Джуан…

— Искам само да вършиш това, което ти е наредено — промълви след известно време Джейк. — Ако ти е много, кажи… Ти си любовница на чичо ми, а не моя. Предполагам, че имаш с какво да си запълваш времето…

— Наистина си мръсник!

— Мисля, че вече няма защо да се срещаш с Блустоун! — внезапно обяви Джейк.

Очите й се разшириха:

— Защо?

— Беше грешка — призна той. — Която сега ще поправим.

— Не искам — опъна се тя. — Мислиш, че няма да се справя ли?

— Казах ти, че е грешка и толкоз. Освен това сама каза, че задачата ти наранява душата на Трите клетви. Не искам това да продължава.

— Но искаш тайните на Блустоун, нали?

— Има и други начини да се добера до тях — усмихна се той, макар да беше сигурен в обратното. Ако тази лисица насреща му научи това, един Бог знае какво ще поиска в замяна.

— Какви по-точно? — продължаваше да настоява Неон Чоу. — Мисля, че моите шансове са далеч по-добри. Рано или късно той ще изпусне нещо в леглото, или пък аз ще успея да подслушам някой и друг разговор…

Джейк майсторски разигра колебание.

— Добре — въздъхна накрая той. — Нека да направим един последен опит… Но ако до една седмица нямам резултат, операцията се прекратява!

— Времето е много малко — разколебано отвърна тя.

— Повече няма да получиш — отсече той и хвърли многозначителен поглед на часовника си. — На твое място бих го използвал по-рационално…

Неон Чоу кимна и се спусна под палубата. След няколко минути се появи отново, натоварена с личен багаж.

Джейк мълчаливо гледаше как се отдалечава по бетонния кей. Лесно я различаваше сред тълпата. С такава фигура можеше да спре цялото улично движение.

— Джейк… — обади се колебливо Блис, но той й направи знак да мълчи. В другия край на палубата се появи високата фигура на Трите клетви.

— Готово — обяви възрастният мъж и мрачно поклати глава — Ако това те интересува — и Сойър мисли като мен. Но изпълни заповедта. Боновете Ду Лон вече са на пазара.

— Отлично — кимна Джейк и понечи да се обърне.

— Джуан…

— Да, чичо?

— Блис ми разказа какво е станало в дома на Голямата локва пикня и аз съм сериозно разтревожен…

— Всички сме разтревожени, чичо.

— Но аз се тревожа за теб.

Джейк запази мълчание.

— Блис ми разказа какво си сторил на Као Белоокия…

— Не съм длъжен да…

— Призна и собствената си вина, но изтезанията…

— Направихме каквото трябва! — отсече Джейк. — Нищо повече.

— Разбирам, че залозите са високи…

— Дори по-високи, отколкото допускаме.

Трите клетви се замисли върху думите на племенника си. Да, наистина е много променен, рече си той. Духът му е далеч от всички нас. Такъв ли трябва да бъде Джуанът? Ако това е задължително, тогава се радвам, че тежестта на този пост не падна върху плещите на собствения ми син…

— Вярно ли е, че Чен Ю е все още жив? — попита най-сетне той.

— Така изглежда, чичо.

— А вярно ли е, че ти и Блис ще тръгнете да го търсите?

— Да.

От устата на Трите клетви се откъсна дълбока въздишка.

— Там, горе, в Шан, е много опасно… Много!

— Зная.

— Вражеска територия… Там Чен Ю е цар и Бог…

Джейк го погледна право в очите:

— Ако се откажа от намеренията, нашите шансове са равни на нула, чичо.

— Тогава трябва да заминеш, Джуан.

— Ще се грижа за нея, чичо. Твоето съкровище е скъпо на сърцето ми…

— Моят скъпоценен камък… — промълви старецът и очите му овлажняха. — Но ти си прав, времената наистина са други… Ши Зи-лин го няма, ти си Джуан, а моето съкровище отдавна вече не е дете… Трудно е да осъзнаеш всичко това наведнъж, но такива са фактите…

Кой от тези факти имаше предвид старецът, запита се Джейк. Първият, последният или всички заедно?

 

 

Лудостта се усилваше. Близостта й го възпламеняваше и заплашваше да го изпепели. Нищо чудно, че полковник Ху вече не е между живите, въздъхна в себе си Хуайшан Хан.

Фигурата му изглеждаше още по-гротескна в просторната хижа на генерал Куо. За пръв път от много време насам изпита неудобство от неестествено щръкналото си рамо. То му напомняше за кладенеца… Или може би тя, Ки-лин, беше причината за това…

Очите й бяха като два нажежени въглена. Преди години Хуайшан Хан отиде на лов за тигри. Далеч от Пекин, на север… Там от незапомнени времена живееха сибирски тигри — огромни и кръвожадни хищници.

Най-много се изненада от бялата козина на звяра, който преследваха. Реши, че това е от снега. Там, на север, имаше много сняг. Все още помнеше собствения си дъх, излитащ от устата му на сребърни облачета. Косата му беше обледенена, сякаш изведнъж беше остарял. Студът проникваше дори през дебелата овча шуба.

В продължение на три денонощия Хуайшан Хан и един от местните ловци преследваха хищника. Беше едър мъжкар, наистина изключителен екземпляр. Придвижваше се леко и незабележимо, като дух. На няколко пъти го чуха да души и ръмжи, но нито веднъж не го видяха.

Последната нощ в лагера. Бяха решили да се откажат. Студът ги пронизваше до болка, желанието им за лов отдавна беше изчезнало. Клекнали край буйния огън, те говореха единствено за завръщането си в цивилизацията, при истинската топлина и храна…

Хуайшан Хан се събуди в мрака на нощта. Луната се беше скрила зад хълмовете, вятърът виеше в стените на палатката и ги засипваше с дребни късчета лед.

До слуха му долетя тихо пропукване, главата му рязко се завъртя. С ужас видя могъщите лапи на тигъра само на половин метър от себе си. Затаи дъх, стомашните му мускули се свиха в болезнен спазъм. Краката му бяха мокри. Това означаваше само едно — че се е напикал от страх…

Мускулите по могъщата шия на звяра се стегнаха, главата рязко отскочи. Напълно безпомощен, Хуайшан Хан гледаше като парализиран. До слуха му долетя остро пропукване, сякаш гръмотевица се беше стоварила върху високо дърво. После бледото лице на ловеца се отърколи в краката му…

Хуайшан Хан неволно потръпна и величествената глава се извърна към него. В гърлото на тигъра нещо заклокочи, очите му се забиха в очите на Хуайшан Хан. В продължение на един безкрайно дълъг миг звяр и човек останаха напълно неподвижни. После ръмженето се усили, тънките черни устни се дръпнаха назад и разкриха страховитите окървавени зъби.

Огромните огледални очи, абсолютно кръгли и жълти, изпускаха своя собствена светлина — призрачна, смразяваща, нереална… Хуайшан Хан забрави за цивилизацията, за мъртвия ловец, за скованата в лед планина. Остана сам със звяра…

Инстинктивно усети, че в рамките на следващите пет-шест секунди ще се реши съдбата му. Ще живее или ще умре. При това, без да има думата по въпроса. Не можеше дори да помръдне, тъй като тигърът без съмнение щеше да го нападне.

Следователно всичко зависеше от звяра. Или от Буда, който присъства в душата на всички живи същества. Джос…

Хуайшан Хан изпусна тиха въздишка на примирение, погледна в лицето на смъртта и установи, че това лице му е познато.

Изобщо не се изненада, когато звярът му обърна гръб и си тръгна. Призрачната светлина угасна, необикновеният свят, разкрит от жълтите очи, примигна и се стопи, дивата необуздана енергия изчезна… След миг ужасната машина за унищожение потъна в нощта…

След инцидента Хуайшан Хан изгуби съня си и дълго, с часове наред гледаше тавана, опитвайки се да дешифрира посланието на Буда, прочетено в ужасните жълти очи. В крайна сметка реши, че то се съдържа в нещо много просто: тигърът никога не убива безогледно, а по-скоро набелязва жертвата си и я ликвидира хладнокръвно и без капчица милост.

Сега, наместил деформираното си тяло в един от плетените столове на генерал Као, той гледаше в пламтящите очи на Ки-лин и знаеше, че отново се е срещнал с ужасната машина за унищожение от своята младост…

Подчинявайки се на непонятен порив, той взе ръката й и я обърна с дланта нагоре. Беше крехка, бледа и красива, с изящно издължени пръсти. Но именно тази ръка беше убила полковник Ху и той добре знаеше това. Спомни си хипнотичната красота на звяра, който някога беше пощадил живота му в затънтената тайга. Спомни си болезненото, почти непреодолимо желание да протегне ръка и да погали красивите кадифени очи, да се притисне в топлия бял кожух. Нима и тази жена, внучка на врага му, притежава същото омайно привличане?

Това беше лудост, не можеше да вярва в съществуването на подобна сила. Но лудостта беше постоянна спътница на Хуайшан Хан, частица от непрогледния мрак на кладенеца. Тя се загнезди в душата му и остана там, дълго след като генерал Куо го беше изтеглил от студените дълбини на ужаса…

Хуайшан Хан затвори очи и тежко въздъхна. Ох, този кладенец! Светът на прокълнатите! Генерал Куо го измъкна оттам, но той чувстваше, че част от него остана завинаги в непрогледния мрак. Сърцето му бе пронизано от ледените стрели на безкрайността. Сега, заковал поглед в тези котешки очи на педя от лицето си, той изведнъж разбра, че душата му е умряла там, в онзи бездънен кладенец. Въпреки спасението на тялото му, осъществено с помощта на генерал Куо…

Едновременно с това се чувстваше по-жив от всякога, сякаш пламтящите очи на жената вдъхваха божествени сили в изнемощялото му тяло… Машината за унищожение го привличаше с магнетична сила, главата му се свеждаше все по-ниско и по-ниско към лицето на момичето. Страните й пламтяха, сякаш затоплени от лъчите на невидимо слънце; кожата й притежаваше онази кадифена мекота, която в сънищата му се свързваше единствено с козината на белия сибирски звяр…

Накара я да се отпусне на колене пред него, в гърлото й заклокочи заплашително ръмжене. Усети опасността, която се излъчваше от нея — силна, непосредствена, блестяща като острието на нож, опрян в гърлото му. Конвулсивно преглътна, главата му се наведе и бавно докосна нейната.

В жилите му нахлу свежа, опияняваща сила. Беше сигурен, че ако в този момент тя вдигне ръце и му извие врата, няма да направи абсолютно нищо, за да се защити…

Не, тя няма да го стори. Внучката на врага му е на негова страна, готова да убива по негова заповед. И първата й жертва ще бъде Джейк Мейрък…

Хуайшан Хан притисна устни до гладкото й чело с почти религиозен екстаз. В продължение на един дълъг, опияняващ миг ужасът от бездънния кладенец напусна душата му.

 

 

Ослепителни фойерверки разкъсваха мастиленото небе.

— Правени са от истински майстор — отбеляза Тренъди.

Намираха се в малко кафене на открито, разположено нависоко, доста встрани от тържествената заря. В ушите им кънтяха пропукванията на разноцветните заряди.

— Дойдат ли момчетата, аз тръгвам — обади се Симбал.

Тренъди винаги беше в състояние да долови скритата заплаха в тона на събеседниците си. Продължаваше да се поти, въздухът беше все така нагорещен и неподвижен. Отвратителен климат, просто не можеше да разбере как е възможно на някого да му е приятно тук.

— Не съм изминал хиляди километри, за да ти предам информацията относно Питър Кърън — промърмори той. — Спокойно бих могъл да го сторя и без да излизам от кабинета си — по телекса или чрез Моника…

Наблизо се издигаше голяма статуя на Буда. Така беше навсякъде из Бирма. Този тук седеше с ръце в скута. Лявата му длан беше извърната нагоре, а дясната почиваше на коляното.

— Всъщност се радвам, че си ядосан, Тони — продължи Тренъди. — Това доказва, че си във форма. — Вдигна изпотената чаша пред себе си и отпи глътка бира. — Не ми се иска да мисля, че съм те преценил погрешно… Особено сега, на този късен етап.

Тренъди изглеждаше абсолютно самоуверен и това пробуди любопитството на Симбал. Намираше се на чужда територия, никога не беше си падал по далечните пътешествия. Имаше слаб стомах и противната способност да привлича всички локални паразити. Поне така се говореше из АН, докато Симбал все още работеше там…

— Искам да те питам нещо, Макс — промърмори той. — Знаеше ли, че Кърън е жив?

— Откъде бих могъл да знам? — сви рамене Тренъди.

— Погледни този Буда — въздъхна Симбал. — Възрастта му е не по-малко от триста-четиристотин години. В основата му са вградени диаманти. В много от тукашните храмове златното покритие на статуите е износено от стотици хиляди ръце, докосвали го за късмет… Но бирманците търпеливо го възстановяват… — Наля бира в чашата си и продължи: — Този тук е Бхумиспара, седи и очаква помощта на Васумдархи — богинята на Земята…

— За пръв път чувам, че Буда се нуждае от помощ — скептично отвърна Тренъди.

— Според легендата Мара — богът на унищожението, изпратил срещу Буда своята армия от демони — продължи Симбал. — Те били разбити и тогава Мара прибягнал до друга тактика — изпратил да го омайват своите три дъщери: Желанието, Удоволствието и Страстта…

Буда докоснал земята, призовавайки Васумдархи за свидетел на безкрайната му мъдрост. Васумдархи го чула и се спуснала на земята. Станало ужасно земетресение, всичко било разрушено. Мара се уплашил, взел дъщерите си и изчезнал завинаги…

Тренъди довърши бирата си и побутна празната чаша към средата на масата.

— В тази светлина ли ме виждаш, Тони? — попита той. — Като Мара, бога на унищожението?

Симбал не отвърна нищо. Добре помнеше предупреждението на Роджър Донован относно Макс.

— Днес аз съм вестоносец, но новините ми не са добри… Ще пожелаеш ли да ги чуеш?

— Да.

Тренъди се приведе напред. По лицето му пробягваха розовозлатистите отражения на зарята, плъзгаха се встрани и изчезваха като прекалено разводнен акварел.

— Трябва да слушаш много внимателно, Тони. До самия край, горчив като отрова… Дори да чуеш неща, които няма да понесеш. Бил съм твой командир при редица опасни операции и винаги съм те измъквал невредим… Така постъпвам с всички свои служители. Защото просто държа на кожата им…

— Но не и на главите им — язвително подхвърли Симбал. Вътре в себе си обаче призна, че Тренъди е прав. При него хората винаги са били на първо място, независимо от важността на операцията. За това свое поведение е получавал горчиви и гневни упреци от висшестоящите, дори са го наказвали. Но нищо не можеше да го промени. Неговите подчинени продължаваха да се радват на спокойствие и закрила. Това беше доста необичайно поведение. Купища ръководители от ранга на Тренъди бяха готови да си прегризат гърлото, но да изпълнят поставената задача, никой от тях не мислеше за сигурността на оперативните си агенти. — Освен това забравяш, че вече работя за Роджър Донован…

— Да, Донован… — кимна Тренъди. — Старият приятел от детството…

— Мислиш, че това е причина да ми предложи работа, така ли? — изгледа го с присвити очи Симбал.

— Не, за Бога! Но е изиграло известна роля, Тони… Може би дори решителна… Донован несъмнено вярва, че в критичен момент ти ще останеш на негова страна, независимо от обстоятелствата…

— Само защото сме израснали заедно и сме учили в един и същ колеж?

— Не подценявай спомените, Тони. Заедно сте усвоили ритуалите на съзряването, заедно сте вършили младежките лудории… Това е здрава връзка, Тони. И често става така, че нищо не може да я разруши…

— Продължаваш да не обелваш нито дума за Кърън и Бенет — изгледа го с подозрение Симбал.

— В това отношение наистина съм ти благодарен, Тони — отвърна Тренъди. — Открихме ги благодарение на теб. Но аз бях този, който те мотивира. Ти имаш душа на рицар и аз знаех как ще реагираш при новината за смъртта на Кърън…

— Но не се замисли как ще реагира Моника, нали?

— Повярвай ми, Тони, за Моника е далеч по-добре да го мисли за мъртъв!

— На Господ ли се правиш?

Тренъди продължи, без да обръща внимание на въпроса му:

— Знаех, че успея ли да те мотивирам, ти ще захапеш случая като булдог. Винаги си бил страхотен булдог, Тони… Начинът, по който откри Бенет, го доказва…

— Открих и нещо друго, Макс — поклати глава Симбал. — Кърън и Бенет движат операция, която надхвърля правомощията не само на Администрацията по наркотиците, но дори и на Агенцията… Разполагам с известни факти, но те все още не водят до конкретни заключения. Йе Бегача успя да ми каже някои неща, преди да умре… Например, че „Дикуи“ е пуснала пипалата си по целия свят. Любопитното е, че не продава стоката, а по-скоро я складира… Йе твърди, че тази стока е голямо количество противопехотни ракети с ограничен обхват на действие, но въпреки това могат да доведат до глобален конфликт и унищожение на света. Нарече Бенет „духът, излетял от бутилката“. Имаш ли представа какво е искал да каже с това, Макс?

— Предал съм ти всичко, с което разполагам — отвърна Тренъди. — Беше ми дяволски трудно да получа разрешение отгоре, но в крайна сметка успях… Много от…

— Значи всичко това не е свързано с Кърън и Бенет — прекъсна го Симбал. — И никога не е било…

— Беше, повярвай ми. Но Бенет и Кърън са едно, а Роджър Донован — съвсем друго…

— Кой одобри кандидатурата ми за тази операция? — попита Симбал.

— Президентът.

— Президентът на какво?

— На Съединените американски щати! — натъртено отвърна Тренъди. — Заповедта идва от най-високото място, Тони.

Симбал внимателно изгледа бившия си шеф:

— Какво общо имаш ти с президента на САЩ, Макс? — попита с недоверие той. — Доколкото зная, ходиш при него само когато трябва да получиш медал за поредната успешна операция…

— Работя за него, Тони… Временно, със специална заповед. По тази причина мога да командвам хора на СЕН като Мартин… А статутът ми в АН е нещо като отпуска преди пенсиониране…

— Откога? — скептично го изгледа Симбал.

— Около месец след убийството на Хенри Ундерман. Нима мислиш, че подобен акт лесно ще бъде забравен?

— А Администрацията по наркотиците?

— За оперативните работници под преките ми заповеди аз все още съм там, на пълно работно време. Едновременно с това им е дадено да разберат, че подготвям Боксър за евентуален заместник…

— Дейвид Боксър?

— Да. Ти го познаваш, разбира се.

— Каква е версията за пред него?

— Докторите ми препоръчват по-малко работа и повече спокойствие. Той проявява пълно разбиране. Човек на място, с него няма да имам никакви проблеми…

Симбал наблюдаваше цветните отражения върху лицето на Тренъди. Винаги се беше питал какво ли изпитва човек, когато светът му се сгромоляса… Сега това ставаше в действителност, но той го приемаше спокойно, без емоционални изблици.

— Какво става, Макс? — тихо попита той. — Защо си тук?

— Ще ти обясня, Тони, дай ми малко време… Преди това искам да ти кажа нещо друго… Президентът не беше много щастлив, когато му споменах името ти…

— Защо?

— Вече ти казах — двамата с Донован сте от едно котило… Шибани съученици!

— Значи става въпрос за Донован, така ли?

— Казах на президента, че в случая вашата близост може да ни бъде от полза. Казах му, че си залагам главата за теб, Тони… Казах му, че разчитам напълно на твоя ум, честност и чувство за справедливост. Защото ти наистина си един проклет рицар, момчето ми. Винаги си мечтал да яхнеш бял кон и да видиш сметката на врага… — замълча в многозначителна пауза, после добави: — Независимо кой ще се окаже той…

— Виждам, че си получил каквото искаш…

— Познавам те по-добре от президента — въздъхна Тренъди. — Освен това поех цялата отговорност…

Далеч под тях грейнаха светлините на малък площад. Групи голи до кръста младежи играеха „чинлон“ — широко разпространена в Бирма игра с топка от преплетени листа на захарната тръстика. Ударите бяха много специални, нанасяни само с ходилото и колената…

— Макс, докъде ще ни отведе всичко това, по дяволите?

— Мисля, че твоят шеф — Роджър Донован, работи за другата страна…

Долу на площада играта продължаваше. Момчето с топката излезе от кръга, очертан в средата на прашната земя. Кръгът имаше диаметър шест и половина метра. Излезе ли от него, играчът губи точки. Същото става и когато позволи на топката да докосне земята.

Симбал безмълвно наблюдаваше играта. В душата му се промъкна жалост към сбъркалото момче. Беше на път да спечели, но грешката го извади от надпреварата. После изведнъж съзна, че изпитва жалост към самия себе си.

— Забелязах, че не каза очакваното „ти си луд“ — подхвърли със спокоен тон Тренъди.

— И какво от това?

Ядосано от грешката си, момчето позволи на топката да се изплъзне от крака му и да тупне на земята. Зрителите започнаха да го освиркват. Сега вече шансовете му бяха нула.

— Какво те кара да подозираш Роджър?

— Казано накратко, всичко започва и свършва с една картина — въздъхна Тренъди. — Но иначе нещата са доста комплицирани.

— Не те разбирам.

— Помниш ли картината, която Донован окачи на стената в кабинета си веднага след като стана директор?

— Разбира се. Сьора — кимна Симбал и си спомни разговора с Роджър по повод на тази творба. — Но тя е копие.

— Кой го казва?

— Донован.

— Значи е лъжец — тръсна глава Тренъди. — Картината е оригинал.

— Надявам се, че не го подозираш, само защото подобна картина не е по джоба на един държавен служител — изгледа го продължително Симбал. — Донован е доста заможен човек…

— Не, разбира се — махна с ръка Тренъди. — Тук парите нямат нищо общо. Работата е там, че аз съм виждал тази картина… Преди много години, в Париж. Бях луд по импресионизма, обикалях всички галерии, изложби и аукциони. Аукционите, Господи! Готов съм да продам душата си, за да участвам още веднъж в някой от тях!

Това е единственото ми прегрешение към службата. Бягах от офиса, дори когато бях претрупан с работа, само и само да не изпусна поредното наддаване… Така се натъкнах на Сьора. Продадоха я на една красива жена с блестящи сиви очи и медноруса коса. Имам редица причини да я помня добре. Исках този Сьора, но нямах възможностите на твоя приятел Донован. Не произхождам от богата фамилия, не съм учил в прочути колежи… — В усмивката му се долови следа от тъга. — Родил съм се от другата страна на оградата… Гледах с копнеж дъщерите на бостънските брамини и се питах какво ги прави по-различни от мен и моя старец… Естествено, като работиш в юридическа кантора на Хълма, ти не се прибираш у дома с черно от сажди лице и обезобразени от мазолите ръце…

Когато завърших колежа, вече имах свои любими художници. Сьора заемаше челно място сред тях… Примирих се, че не мога да имам онази картина от търга и се утеших с нейната нова собственица…

— Блондинката?

— Да. Лицето й ми се стори познато и академичния интерес отстъпи място на нещо друго… По онова време се занимавах с проучване на страничните обстоятелства, довели до провала на една доста широкомащабна операция. Подозирахме намесата на руснаците, по-специално на КГБ… И там, сред купищата документи, се натъкнах на това лице… Оказа се, че картината на Сьора е купена от Даниела Воркута, лейтенант от КГБ.

Над осветения площад се блъскаха рояци нощни пеперуди. Хлапетата отдавна би трябвало да прегракнат от викове, но енергията им изглеждаше неизчерпаема. Симбал насочи поглед към играчите и установи, че момчето отпреди малко беше набрало нови точки и водеше в класацията. Изведнъж му се прииска да е на негово място — млад, силен, изпълнен със спортна злоба…

— Това ли е всичко, което имаш срещу Роджър? — попита след проточилата се пауза той. — Че притежава картина на Сьора, закупена преди години от лейтенант в КГБ?

— Роджър Донован беше в Париж по същото време — въздъхна Тренъди. — Направих съответните проучвания и установих, че Даниела Воркута е била командирована със задачата за вербовка. Официално се водеше като помощник на културния аташе и имаше достъп до доста кръгове на висшето общество в Париж…

— Къде тук е мястото на Сьора? — вдигна вежди Симбал.

— Склонните към предателство обичат романтиката — сви рамене Тренъди. — Това е част от играта. В началото всички искат нещо конкретно, нещо осезаемо… Сякаш пробват топлината на водата във ваната. Сьора е изиграл ролята на подарък…

— Доста скъпичък подарък! — отбеляза Симбал.

— Това доказва какви надежди са възлагали на Донован. — Тренъди бръкна в джоба си и извади малък плик, овлажнял от потта. — Повярвай ми, Тони, той е успял да развие целия си потенциал… Всичко е тук. Примери за провалени операции, за изтичане на важна разузнавателна информация… Работил е с фантазия и размах, изключително ловко…

Симбал сведе очи към плика на масичката.

— Защо тогава не е бил заловен?

— Как да отговоря на такъв въпрос, Тони? — притеснено се размърда на стола си Тренъди. — Може би, като кажа, че сме глупави, че действаме неефективно на всички нива… Това едва ли ще е напълно вярно, но едновременно с това е близо до истината. Като всяка бюрократична машина ние объркваме далеч повече неща, отколкото оправяме… Признавам, че се натъкнах на това тук съвсем случайно… Ако не беше Сьора, нямаше да възникнат никакви подозрения. Поне такива, които да водят към Донован…

— Какво искаш от мен?

Играта долу свърши. Момчето, което беше събудило любопитството на Симбал, триумфиращо нанесе последните три удара върху топката. Браво, малкият, поздрави го мислено Симбал.

— Той ни убива, Тони — прошепна Тренъди. — Изпива ни кръвчицата като гаден вампир. Това не може да продължава повече. Трябва да бъде ликвидиран. Бързо, тихо и ефикасно!

Появи се момчето, което очакваше Симбал. Проправи си път между масите, застана пред Симбал и се ухили. Беше представител на едно от планинските племена край Могок — богата на диаманти местност, благодарение на която Бирма се беше прочула из целия свят. Гледаше Симбал и продължаваше да се хили. Между зъбите му проблесна сърцевиден рубин, под него беше прикрепен къс фин кехлибар, шлифован като брилянт.

— Вече са на път — каза Симбал и започна да се надига от мястото си. Момчето имаше задачата да наблюдава скривалището на Кърън и Бенет. — Трябва да вървя…

— Към Шан — подхвърли Тренъди.

— Тръгнали са натам, в това поне няма никакво съмнение.

Тренъди вдигна глава да го погледне, взе плика от масата и му го подаде.

— Той е от лошите, Тони… От най-лошите!

Симбал пое плика, без да обръща внимание на хлапето, което го теглеше за ръкава.

— Ще му хвърля едно око — обеща той.

— Не разполагаме с много време.

— Какво искаш да кажеш?

— Върви, Тони — въздъхна Тренъди. — Шан те зове… Земята на боговете…

— Но тя е далеч от Роджър Донован…

— Дойде време да получиш и последните указания — въздъхна Тренъди. — Донован е поставен под неотстъпно наблюдение. По последна информация на моите хора появата му тук е въпрос на часове…

— Но защо? — учудено го изгледа Симбал.

— Това не мога да кажа и ще ти призная, че изобщо не ме интересува… Сега важното е да действаш, Тони…

— Не съм се съгласил на нищо — поклати глава Симбал. — Тук съм, за да открия Кърън и Бенет. Трябва ли пак да ти напомням, че вече не работя за теб?

— Всичко е тук — промълви Тренъди и почука с пръст по плика. — Роджър Донован е предател, Тони. Много хора умряха по негова вина. — В погледа му се появи твърдост. — Иди и пипни онези мръсници Кърън и Бенет, те напълно заслужават това! Но главната грижа на президента сега е Донован. Също и моята… Този човек трябва да изчезне.

Гледа така, сякаш най-накрая е решил да свали каишката на своя свиреп булдог, въздъхна в себе си Симбал. А работата е там, че АЗ с нетърпение чакам да го направи!

 

 

Кожата на стареца беше златиста. Слънцето и вятърът на Шан го бяха изпекли по начина, по който той печеше продуктите на своя труд.

Беше майстор от старата школа, такива като него бяха на изчезване дори и от планинските пущинаци. Майстор на боите и лаковете. Беше родом от Паган, откъдето неговия занаят се разпространил в Бирма посредством пътуващите китайски търговци от империята Нан-чао. Правнуците на тези номади, осъществявали своята дейност още в първи век от Новата ера, днес живеят в провинция Юнан и околностите й.

Гъстата сребристосива каша се събира от кората на дървото титци, а после се разлива върху дървени или бамбукови формички. По същия начин, по който се събира сокът на каучуковите дървета. Този човек използваше сечивата на своите деди. Разбиваше кашата с помощта на снопче конски косми — една работа, която изисква сили и търпение. Но за сметка на това готовият продукт беше великолепен — гъст и едновременно с това гъвкав като гума.

Клекнал до стареца, Джейк наблюдаваше работата му. Беше донесъл две бутилки „Джони Уокър“ и четири стека американски цигари, които лежаха между краката на майстора.

Разговорът поддържаше предимно домакинът, а Джейк се задоволяваше да кима с глава и да подхвърля по някой въпрос. Очите му не се откъсваха от сръчните жилави ръце, които разбиваха лака и равномерно го напластяваха върху конските косми. От контакта си с въздуха сместа бързо почерняваше.

Небето над главите им имаше цвят на котешко око, синевината му бързо отстъпваше пред настъплението на тежки, буреносни облаци. Това може би се дължеше на гъстата растителност наоколо, а може би и на жълтеникавия прах, който вятърът разнасяше по всички краища на високото плато.

След известно време Джейк се изправи и обърна гръб на пазарчето, където се предлагаха традиционните копринени шалчета и везни за теглене на опиум. Блис го чакаше под сянката на близкото дърво.

— Знае — каза й Джейк. — Чувал е за Чен Ю, макар че тук го познават под друго име. Наричат го Нага. Страшно мелодраматично… Голямата змия от азиатската митология.

— Джейк…

— Чичо Томи знае къде да го открие — продължи Джейк. Бирманците имат американски лични имена и обикновено са известни само с тях. — Не сме далеч, само на около…

— Джейк — повтори Блис, хвана ръката му и го придърпа зад дървото, далеч от любопитните очи на местните селяни. — Какво ти става? След онази нощ на борда на джонката ти говориш само за Чен Ю… Не спиш, почти не се храниш. А погледът ти направо ме плаши!

— Няма нищо.

— Нищо, така ли? Да не стане като в къщата на Макена?

— Че какво толкова е станало там?

— Никога не си бил толкова груб, Джейк… Да не кажа садистичен…

— Не изпитвах удоволствие от това, което вършех.

— Сигурно — въздъхна Блис. — Но може би трябваше да опиташ нещо друго…

— Изключено. Нали ти казах, че Као Белоокия е бил обучаван от истински майстор?

— Ако наистина е било така, той щеше да умре и пак да не признае нищо.

Джейк замълча. С крайчеца на окото си виждаше двете жени, които стояха пред стария занаятчия и със страхопочитание наблюдаваха действията му. Лицата им бяха намазани с някаква бледожълта помада.

— Какво искаш да кажеш? — попита най-накрая той.

— Нищо — сви рамене Блис. Не можеше да се отърве от чувството, че през цялото време на пътешествието им Джейк търси начин да се скарат. — Просто те моля да не изключваш възможността да си бил подведен от Као… Може би ти е подал предварително съгласувана с някого информация.

— Чен Ю иска да съм тук.

— Може би…

— Но защо? — запита се Джейк. — Няма логика да ми разкрива своето местонахождение. Далеч по-безопасно е да глътне „Интер-Ейша“ чрез посредници — така, както е започнал.

— Страхува се от теб — отвърна Блис. — Тук може да те ликвидира далеч по-лесно, отколкото в Хонконг. Няма да има полицейско разследване, няма да се задават излишни въпроси.

— Но това е глупаво — поклати глава Джейк. — А Чен Ю съвсем не е глупак. — Очите му доловиха нещо особено в изражението на лицето й. — Освен ако знаещ нещо, което е неизвестно на мен…

Блис се обърна. Как да му каже какво точно се случи с баща му? Как да го подготви за мрака на „да-хей“? Понечи да каже нещо, но после стисна устни. Сърцето й се сви, защото разбра, че няма начин да го подготви за това, което искаше да му каже. Защо пък да не разбере, запита се тя. Той притежава „ба-мак“ — нещо, което е твърде близко до „да-хей“.

— Променила си се — отбеляза той.

— Ти също. Надявам се, че все още помниш колко бяхме близки…

Сърцето му бе пронизано от остра болка, лицето му пребледня. Пусна ръката й и се плъзна надолу, към корените на вековното дърво.

— Джейк! — коленичи до него Блис. — Какво ти е?

— Не зная.

Тя веднага усети, че я лъже и лекомислено го каза на глас.

— Вече знаеш всичко, нали? — избухна той. — Усети лъжите на Као Белоокия, веднага разбра и кога казва истината! Сега пък регистрираш и моите промени. Какво още да очаквам?

Блис поклати глава, готова да си прехапе езика.

— Нали и ти можеш да го правиш — умолително го изгледа тя. — С помощта на „ба-мак“ винаги си различавал лъжата от истината…

— Вече не.

— Какво?

— От известно време насам съм лишен от способността да потъвам в „ба-мак“… — Лицето му беше в сянка, но думите му бяха пропити от горчивина.

— Затова ли е цялата промяна у теб?

— Малко ли е? — вдигна глава той.

— Приличаш на момче, което е изгубило любимото си мече — усмихна се тя и го прегърна.

— Но се чувствам като човек, на когото изведнъж са отнели зрението.

Тя замълча, пръстите й се сплетоха с неговите. Вдигнали поглед към небето, те мълчаливо гледаха как косматите облаци над главите им се сгъстяват и бавно запълват жълтеникавото небе. Някъде над планините отекна тътен на далечна гръмотевица.

— Изпитвал ли си страх от него, Джейк?

— От кого?

— От „ба-мак“.

— От мощта му?

— Не, по-скоро от прозрението, което носи, от връзката с някакъв друг свят…

— Усещал съм единствено силата му.

Може би точно в това се крие разликата между нас, рече си Блис, после внимателно подхвърли:

— Сигурно по тази причина се измъчваш от липсата му…

— Какво искаш да кажеш? — обърна се той.

— Струва ми се, че „ба-мак“ е нещо много повече от проява на сила.

Джейк освободи ръцете си и ги изпъна пред нея:

— Виж как треперят… Бях силен единствено благодарение на „ба-мак“. С негова помощ избирах стратегията си, инстинктивно усещах опасността и вземах съответните мерки.

— А сега?

— Сега нямам нищо — въздъхна Джейк и прокара пръсти през гъстата си коса. — Нищо не стои между мен и смъртта…

Блис беше доволна, че не му разказа подробностите около смъртта на баща му. Вярата й в Ши Зи-лин беше силна и непоклатима, тя беше убедена в безграничните му възможности. Това я накара да изпита чувството, че старецът знае всичко, че отдавна е усетил загубата на „ба-мак“ в душата на сина си и чрез сливането на своето „ки“ с нейното ще направи необходимото, за да помогне на Джейк.

Сега, усетила агонията в душата му, тя ясно видя какво трябва да направи Джейк. Същевременно си даде сметка, че не би могла да му помогне открито. Той беше като дете, което не се разделя със своята играчка, дори когато тя вече се е превърнала в парцал…

Детето вярва, че плюшеното мече го пази от злото, особено когато е извън дома, сред враждебния и непознат свят. После мечето изчезва и детето може да разчита само на собствените си сили…

Такъв е проблемът му в момента. Може би ще се окаже, че Фо Саан не му е направил добра услуга, въвеждайки го в тайнството на „ба-мак“, човек има нужда от пълно разбиране на това могъщо разклонение на „ки“, за да може не само да ползва предимствата на присъствието му, но и да знае как да реагира при липсата му.

— Нима очакваш да ти повярват другите, след като сам не си вярваш? — попита тя. — Ти си Джуан и си наясно с огромната отговорност, легнала върху плещите ти.

На няколко метра от тях се появи момиченце с ангелско личице. То също беше намазано с жълтата боя „танака“ като своите родители, дългата му коса беше стегната на тила с яркочервена шнола във формата на звезда.

— Мисля, че не ме разбираш и грешката за това е изцяло моя, Блис — бавно отвърна Джейк. — Имам чувството, че съм изгубил не само „ба-мак“, но и нещо повече… Част от същността си…

— Но нали „ба-мак“ също беше част от твоята същност?

Пъхнало пръст в устата си, момиченцето любопитно ги зяпаше.

— В душата ми има празнота — прошепна Джейк. — Много по-голяма от „ба-мак“…

В един момент осъзна, че момиченцето гледа не тях, а нещо зад рамото на Блис.

— Какво е то?

— Ако знаех какво е, щях да зная всичко — поклати глава той. Момиченцето се разплака и той неволно се запита какво го е уплашило. Отстъпи крачка назад, по личицето му се изписа желанието да побегне. Но нещо го привличаше, нещо му пречеше да се върне при родителите си.

Нещо хипнотизиращо…

— Не мърдай, Блис! — напрегнато прошепна Джейк и видя как тялото й се стяга от напрежение.

— Какво има?

— Прави каквото ти казвам, окей? — прошепна едва чуто той.

Виждаше лицето й само с периферното си зрение.

— Джейк, какво има?

— Не мърдай! — изсъска той. Ръката му неволно се стегна да предотврати инстинктивното извиване на главата й.

— Ще правиш ли каквото ти кажа?

— Да — прошепна тя и в очите й се мерна страх.

— Добре. Сега слушай внимателно. След секунда ще направя нещо, но искам ти да останеш тук, на място. Разбираш ли? Оставаш на място, без да мърдаш. Ясно?

— Да, но…

— Няма време! Тръгвам!

Тялото му прелетя над главата й, кракът му светкавично се насочи надолу. Токът на ботуша му се стовари върху змията, която се беше свила върху напуканата земя на сантиметри от тялото на Блис.

Точно тя беше уплашила момиченцето, което ги зяпаше. Нищо друго не би накарало едно дете от скитащите в околните планини полудиви племена да се разплаче от страх.

Усойницата се стрелна нагоре, тялото й изплющя като камшик. Но Джейк успя да я стисне зад главата, свободната му ръка ловко укроти плъзгавото тяло. Оказа се, че това е „мве-боаи“, една от най-отровните змии в Бирма. Беше известна не само със силната си отрова, но и с раздразнителния си нрав и ожесточението, с което се нахвърля срещу животни и хора.

До ушите му долетя възклицанието на Блис, която не издържа и се обърна. „Мве-боаи“ бясно се извиваше в ръцете му, от устата й излиташе зловещо съскане. Джейк размаза главата й с ток, във въздуха се разнесе противно хрущене. Ръката му пусна дългото почти пет метра туловище на влечугото, което се замята в предсмъртна агония. Пристъпи към разплаканото дете и приклекна пред него. Каза му няколко думи, то доверчиво се сгуши в прегръдката му.

Взе го на ръце и двамата заедно се приближиха до мъртвото влечуго. Джейк прошепна нещо в ухото на момиченцето, хвана ръчичката му и я протегна напред. Детето нададе уплашен вик и понечи да се дръпне, но Джейк го държеше здраво. Двамата заедно докоснаха петнистата кожа, сякаш да се уверят, че змията вече не носи заплаха за никого.

— Лошо Нещо — намръщено рече момиченцето на разваления английски, използван от планинските племена. — Много лошо!

Джейк бавно отмести ръката си, детето обаче задържа своята върху гърба на змията. Малките пръстчета се плъзнаха по хладните люспи, но останаха далеч от смазаната, почти зарита в прашната земя глава.

Джейк се надигна, а детето обви ръчички около шията му. Той го отнесе до сянката на дървото, под което чакаше Блис.

— Дано вече да си разбрал, че това, което притежаваш, е достатъчно да те пази… — тихо промълви тя.

Джейк сведе поглед към детето, което се беше сгушило в скута му. Черните му очички блестяха, освободили се напълно от страха.

— Усети присъствието на змията и без „ба-мак“ — погледна го Блис. — И успя да я убиеш, също без неговата помощ…

— Вярно е — кимна той, в гласа му прозвуча горчивина. — Но баща ми умря, защото аз… Защото изгубих способността си да виждам в бъдещето… Позволих да отвлекат вниманието ми и да ме задържат далеч от джонката. „Ба-мак“ би трябвало да ми подскаже за намеренията на онзи дантай… — гърлото му се сви и той беше принуден да замълчи.

Бирманчето издаде гърлен звук и протегна ръка. Малкото пръстче докосна сълзата под клепача на Джейк.

— Лошо нещо си отишло — успокоително промълви детето. — Лошо нещо умряло…

Блис изпита дълбоко смайване от човешкото състрадание в душата на едно толкова малко дете. Джейк също го усети. Наведе се и целуна гладкото челце, по устните му полепна жълтия грим „танака“. Момиченцето се разкикоти, той също се засмя и го притисна до гърдите си.

Бих желала и аз да мога да го разсмивам така, завистливо въздъхна Блис. Но детето не може да види чувството за вина, което кара сърцето му да агонизира, не може дори да го усети. Джейк съвсем не страдаше само от загубата на „ба-мак“, която изведнъж го превърна в слепец. Не, той страдаше и от липсата на баща си, с когото се беше събрал едва няколко месеца по-рано.

— Баща ти може би е прав — промърмори той, облегнал глава на дървото. — И той като теб е убеден, че влизам в капан…

— Но какво от това? — вдигна вежди Блис. — Нима има някаква разлика, след като вече си тук?

— В Япония открих, че кланът Моро е изпратил екзекуторите на баща ми — с въздишка поясни Джейк.

— Те са съперници на Микио, нали?

— Не и точно в това е работата. Микио води война с клана Кисан… — Джейк събра колене, за да е по-удобно на детето. — Проникнахме до сърцето на клана Моро. Лично от Хиге Моро научих, че смъртта на баща ми е била поръчана и заплатена от някой си Хуайшан Хан, министър в комунистически Китай…

— Това не може да бъде! — изгледа с разширени от учудване очи Блис. — Откога китайските комунисти флиртуват с японската мафия?

— И аз си зададох същия въпрос — въздъхна Джейк. — Никога не бях чувал за нещо подобно…

— Значи Хиге те е излъгал.

— Може би — отвърна със съмнение той. — Но ако не е така?

— Тогава трябва да има някакъв смисъл.

— Ние сме тук, в планините на Шан… — От начина, по който го каза, личеше, че усилено разсъждава. — Аз разпитвах Хиге… Той каза, че е сключил изключително изгодна сделка с онзи министър…

— Баща ти споменавал ли го е някога?

— Не. Но Хиге спомена планината… Попитах го срещу какво е получил толкова много пари, а той отвърна: САМО ПЛАНИНАТА ЗНАЕ… — Главата на Джейк се извърна към Блис, меденокафявите му очи се спряха върху лицето й: — Питам се дали е имал предвид Шан…

— И маковите полета, така ли?

— Може би. Но китайските комунисти са яростни противници на отглеждането и разпространяването на мака. В Юнан държат подсилени войскови части именно за да спират потока от контрабандисти, непрекъснато влизат в стълкновения с армиите на местните барони…

— Значи следата е фалшива.

Джейк внимателно наблюдаваше сенките по лицето й — една непозната равнина. Даваше си сметка, че са на територията на врага и в друг, чисто психологически смисъл.

— Но Као Белоокия съобщава, че работи за сър Джон Блустоун, докато подготовката си е получил при Чен Ю… Зад измамата в „Интер-Ейша“ стои именно Чен Ю. Двамата с Блустоун са сключили съюз, но въпреки това Чен Ю има свой шпионин при англичанина. Интересно, нали? Какъв ще е този съюз?

— Очевидно изпълнен с недоверие и взаимно подозрение.

— Така е, поне от страна на Чен Ю — кимна Джейк. — Но той винаги е бил недоверчив.

— Къде ни води всичко това?

— Обратно в Шан и това е най-интересното — отвърна Джейк. — Шан е общият знаменател на всичко: убийството на баща ми, финансовата атака срещу нас, плановете за отмъщение на Чен Ю…

— Кой е този Хуайшан Хан?

— Много бих желал да имам отговор на този въпрос — въздъхна Джейк. — Имам чувството, че именно той е ключът към загадката… Какво ли обединява толкова различни хора? Чен Ю, Хуайшан Хан, Хиге Моро, сър Джон Блустоун и Даниела Воркута…

— Този списък съдържа цял куп естествени врагове — отбеляза Блис.

— И именно това го прави загадъчен… И опасен. Каква е общата им цел? Едва ли е ликвидирането на „юн-хюн“, както мислех в началото. Тези хора са такива акули, че биха се разкъсали далеч преди края на подобна операция. Не, целта им е съвършено различна. И все още напълно неизвестна за нас…

Слънцето се скри зад планинските склонове, без нито за миг да надникне над черните облаци. Разсеяната светлина изчезна, на нейно място се появи странно, отразено от облаците сияние. Но жегата не намаляваше, насекомите продължаваха да жужат във въздуха.

— Ами ако ти си тяхната цел? — попита с потрепващ глас Блис, обзета от тежки предчувствия.

— Едва ли — поклати глава Джейк.

— Но само тук, в Шан, твоята смърт ще остане незабелязана — държеше на своето тя. — И по всяка вероятност неотмъстена…

— Искаш да кажа: окей, махаме се оттук… Нали така? — Очите му внимателно я наблюдаваха. — Връщаме се в Хонконг.

— Да, точно така — призна Блис. — Но зная, че това няма да стане. Ти никога няма да се върнеш…

— Права си.

— Питам се защо… През главата ми минават разни мисли, но все се надявам, че греша…

— Например какви?

— Например, че изгаряш от желание да умреш…

Джейк сведе поглед към спокойното личице на момичето в скута си.

— Мариана казваше същото — промълви той. — Както и първата ми жена…

— Това може би означава, че в цялата работа има и зрънце истина…

Доловил напрежението в гласа й, Джейк решително тръсна глава:

— Не, не е така.

— Тогава защо си тук, в червения сектор? Нима по този начин искаш да спасиш „Интер-Ейша“, „юн-хюн“ и мечтите на баща си?

— Сигурно е така — сви рамене Джейк.

— Не! — извика тя и момиченцето стреснато отвори очи. — Не е така! Тук си заради гузната си съвест! Дълбоко в себе си се чувстваше виновен за смъртта на баща си. Убеден си, че ако „ба-мак“ не беше те напуснал, ти със сигурност щеше да отбиеш нападението на онзи дантай!

Но нещата стоят по друг начин, Джейк. Резултатът щеше да е един и същ, с „ба-мак“ или без него… Джос, Джейк… Трябва по-често да се вслушваш в китайската си кръв. Приеми съдбата на баща си и толкоз! Както го е сторил той… Джос, че са го убили… Джос, че по това време ти си бил далеч. Защо се заблуждаваш, че с помощта на „ба-мак“ би могъл да се отървеш по-бързо от своята преследвачка? Нима вярваш, че би й обърнал гръб, за да се втурнеш към джонката? Какво щеше да стане, ако те беше проследила и там?

Джейк не отвърна нищо, но отговорите на тези въпроси му бяха ясни. Тя е права. „Ба-мак“ наистина не би променил нищо. Баща му е мъртъв. Джос…

Сведе поглед към детското личице в скута си. Момиченцето спеше дълбоко. Малкото юмруче стискаше ризата му. В душата му нахлу тъга.

— Какви ли не мисли минават през главата на човек — тихо промълви той. — В момента страдам за дъщеря си много повече, отколкото когато беше жива и действаше заедно с пограничните бандити…

Очите му се прехвърлиха към лицето на Блис.

— Най-болезненият ми спомен за нея е най-живият… Тя беше обладана от желание за смърт, Блис… Лан, моята единствена дъщеря.

В очите му се появиха повече сълзи, отколкото малката бирманка би могла да избърше.

 

 

— Вече е на път!

В гласа на Чен Ю прозвуча тържество. Свали слушалките, изключи мощния предавател и вдигна глава: — Току-що разговарях с Као Белоокия. Ши Джейк е тръгнал насам, точно според твоите предвиждания!

Обезобразената фигура на Хуайшан Хан стърчеше гротескно от плетения стол, момичето беше на колене в краката му. Държаха се за ръце и сякаш спяха.

Каква е тази странна симбиоза между стареца и младата жена? Дали тя го обича или мрази? Дали се страхува от него? Вероятно от всичко по малко, въздъхна Чен Ю. Промиването на мозъка й е преминало успешно, тя вече е съвсем друг човек. Но знае ли някой на какво е способна в действителност?

В момента беше оръжието за отмъщение на Хуайшан Хан. Тя, дъщерята на Джейк Мейрък Ши…

А какво е моето оръжие, запита се Чен Ю. То едва ли има нещо общо с хората… То е Шан, могъщата международна организация за контрабанда на наркотици, градена в продължение на десетилетия. Могъща като планината… „Дикуи“… Чен Ю предпочиташе да сложи съдбата си в нейните ръце, вместо да разчита на манипулираната човешка психика.

Фактът, че уволнението му от „Сойър & синове“ преди години се беше превърнало в най-щастливото събитие на живота му, съвсем не намаляваше жаждата за мъст, кипяща в душата му. Беше успял да извлече полза от съкрушителния удар на съдбата и това го превръщаше в гений. Но съвсем не оправдаваше злото, което му бяха сторили…

Тцун-Трите клетви беше човекът, който му даде идеята. Преди да стане служител на „Сойър & синове“ Тцун беше един от най-опитните контрабандисти на суров опиум в района на Шанхай. Макар и в периферията на бизнеса, той беше успял да натрупа огромно състояние. А колко ли би спечелил, ако беше в центъра на търговията с опиум, запита се Чен Ю. Толкова, че светът щеше да бъде в краката му.

Така се роди идеята за създаването на „Дикуи“. Организацията беше изградена отлично, немалка заслуга за това имаше и Хуайшан Хан. Но Чен Ю не беше доволен. Искаше повече. Искаше целия свят!

И вече беше на път да го получи. С помощта на двама американци — Бенет и Кърън…

 

 

Разликата е смайваща, въздъхна в себе си Даниела. С детето на Карелин в утробата си тя виждаше света под различен ъгъл, нищо друго вече нямаше значение. Включително и заплахите на Олег Малюта. Колко сила дава едно още неродено човешко същество! Пистолетът с отпечатъците от пръстите й, внимателно запечатан в найлонов плик, сега й се струваше нещо толкова чуждо и далечно, колкото обратната страна на Слънцето.

Насочила мисли към бъдещето, тя вдигна слушалката и набра номера на Малюта. Предложи му след работа да идат на концерт, а после да вечерят някъде. Той с удоволствие прие.

Освободиха и двамата шофьори. Напоследък това се случваше често и момчетата бяха доволни. Едно от най-досадните неща във военната служба е да стоиш и да чакаш Бог знае докога…

В края на работния ден Даниела се спусна в гаража и се разписа за една от служебните волги, която беше поръчала още по обед. В джоба си имаше билети за концерта на „Квартет Бетовен“, доставени от съответния служител. Пет минути преди началото на концерта в музикалния център „Гнезин“ на улица „Воровски“ те вече бяха на местата си. Малюта с нищо не показа, че е изненадан от появата й зад волана на черната „Волга“. Може би просто беше доволен, че са заедно.

Не чу абсолютно нищо от музиката на Бетовен. Прасета да бяха поставили зад инструментите, пак нямаше да им обърне внимание. Гледаше високия орнаментиран таван и не мислеше за нищо. Имаше усещането, че душата й е отлетяла, а сърцето й е престанало да бие. Седеше неподвижно като сфинкс и гледаше някъде отстрани отломките на живота си.

Ярки прожектори осветяваха подиума с музикантите, отблясъците им играеха по високия таван. Тежкият кристален полилей в средата сякаш потрепваше в такт с музиката.

Даниела имаше чувството, че се носи през годините като робот, единствената оцеляла от ужасно корабокрушение. Доскоро скъпо на сърцето й, днес родното място наподобяваше майсторски декорирана сцена, на която тя играе странна и непонятна за никого роля. Напразно се питаше защо се е занимавала с всичко досега, как в името на Бога е могла да се чувства щастлива…

Равнодушно си призна, че никога не е имала представа от истинското щастие, не знае какво означава просто да живееш — като всеки друг… Беше се борила да оцелее, ден подир ден водеше безкрайната битка за надмощие над себеподобните си. Каква агония, Господи! Какво омерзение, особено на фона на обичта й към Михаил Карелин.

Малюта каза нещо, но тя не го разбра. Сякаш изведнъж изгуби способността да разбира майчиния си език. Имаше чувството, че е нищожна прашинка, зареяна в черната бездна на Космоса.

— Даниела?

— Да…

Полилеят блесна с хиляди ярки слънца. Вероятно е дошло времето на антракта.

— Концертът свърши.

— Да…

— Време е да тръгваме.

Време е да тръгваме. Гласът му отекна в съзнанието й глухо, сякаш от дълбока пещера. Мислеше за майка си, за остатъците от религиозни догми, сред които беше израснала. Й дума не можеше да става за посещение на църкви, но дълбоко в душата й плахо проблясваше желанието за молитва…

Време е да тръгваме. Тя стана, подчинявайки се на неизвестния глас, прозвучал в съзнанието й. Във фоайето със златисти стени зърна за миг лицето на красива, но затворена в себе си жена. В изражението на сивите й очи се долавяше нещо от това, което Даниела беше наблюдавала у затворниците на Лубянка. Особено на онези от тях, които след приключване на „интервюто“ бяха изпращани в подземията на трето ниво и завинаги оставаха там.

Стреснато установи, че гледа в огледало и красивата жена е самата тя. Поклати глава, облече палтото си и напусна театъра след Малюта.

Небето беше ясно, свеж ветрец отнасяше вонята на дизеловите изпарения. Малюта с удоволствие прие предложението й да се разходят край Москва-река.

Качиха се в колата и подкараха. Даниела спря на мястото на предишната им среща. Спомни си за историята с падането под леда и едва сега разбра истинския й смисъл — предупреждение. Оцелял след това тежко изпитание, Малюта беше готов да преживее и всичко останало.

Ръката на Бога. Тя го беше подкрепяла през целия му съзнателен живот. Аз съм сред богоизбраните, затова трябва да изпълняваш моите желания, каза й веднъж той. Даниела инстинктивно почувства, че това фанатично убеждение е тясно свързано с едно друго — вярата в безсмъртието на Ореанда, в ежедневното й присъствие край него…

Слязоха от колата и се спуснаха към брега. Този път Малюта не забрави да й подаде ръка. Пътечката беше стръмна и плъзгава, покрита с влажни камъчета.

— Даниела… — спря той и се обърна към нея.

Но тя връхлиташе върху него. Дръпна го рязко към себе си, добре премерен ритник в кокалчетата го накара да се стовари върху ръба на бетонното корито, покрито с мъх. Лакътят й потъна в слънчевия му сплит още преди тялото му да влезе в контакт с бетона.

Малюта нададе сподавен вик, краката му инстинктивно се свиха. Но Даниела не спря нито за миг. Стовари се върху него с цялата тежест на тялото си и го бутна във водата. Главата и раменете му потънаха, концентрични кръгове нарушиха спокойствието на мазно блестящата повърхност. Ръцете й се вкопчиха в гърлото му и го натиснаха надолу.

Оттатък реката се движеха безкрайни потоци от коли, до слуха й достигаше тежкия грохот на моторите и сподавените стонове на разгневени клаксони.

Той се бореше упорито и Даниела беше принудена да седне върху здравите му крака, които с лекота биха го изтеглили обратно на брега. Не можеше да си позволи това, не искаше дори да си помисли какво ще стане, ако Малюта успее да напълни дробовете си с кислород…

Ставаше все по-трудно да го удържи. Смени позата и заби колене в стомаха му. Представи си какво изпитва в безвъздушния мрак, виждаше как дробовете му отчаяно се борят за глътка въздух, а рефлексите карат устата му да се отваря… Единствено мозъкът се опитваше да открие рационално решение за измъкване от лапите на смъртта…

Но такова решение нямаше. Даниела направи всичко възможно, за да е така. След известно време тялото му се отпусна, а тя изведнъж усети, че цялата е плувнала в пот. Всичко пред очите й беше размазано, вероятно беше плакала…

Остави главата му под повърхността на водата, разкопча яката и потърси верижката със златното ключе. Дръпна рязко и то остана в ръката й.

После се зае с останалото. Тялото на Олег Малюта трябваше да изчезне завинаги. Изтика го навътре в ледената вода, която бързо се вдигна до бедрата й. Потръпна от студ.

Малюта потъна като камък. Бледото му лице проблесна под студените лъчи на луната, после изчезна. Най-сетне се беше завърнал при своята Ореанда, заедно с вината си…

 

 

Промъкна се безшумно в кабинета и веднага усети миризмата му. Зловещото присъствие на Малюта се усещаше навсякъде, като вонята на сажди в крематориум. Олег Малюта…

Насочи се към бюрото и седна. Извади златното ключе и отвори най-долното чекмедже. Капачето на стоманената кутия тихо изщрака.

Ето, всичко е тук… Леко потрепващата й ръка внимателно повдигна найлоновото пликче. Да, пистолетът в него беше нейният… Вътрешността на найлона беше леко зацапана от оръжейното масло. Под пистолета имаше плик със снимки. От онази ужасна нощ, в която Даниела отчаяно плачеше на брега на Москва-река… Постави стоманената кутия на бюрото и запали негативите.

Прибра пистолета в чантичката си и се приготви да тръгва. Тогава погледът й попадна върху ръба на малък плик, стърчащ изпод дъното на вече празното чекмедже. Протегна ръка да го извади, но той не помръдна.

Очите й пробягаха по бюрото и се спряха на бронзовия нож за отваряне на писма. След няколко минути напрегната работа най-сетне успя да измъкне плика от неумело направеното скривалище.

Вътре имаше четири листа, гъсто изписани на машина. Приходи, разходи, проценти… Приличаха на счетоводен баланс, но цифрите бяха огромни.

Очите й се спряха на думичката „Дикуи“, изписана на мандаринско наречие, и тя изведнъж си даде сметка за огромната стойност на находката. Вълнението й нарастваше с всяко прочетено изречение. Главата й се изпразни от всякакви мечти за любов и семейна идилия — неща, в които все не можеше да повярва…

Отново стана предишната Даниела — дръзка, твърда като стомана, кипяща от решителност. В ръцете си държеше документ от огромно значение, държеше истинската, неограничената власт…

Сякаш провидението я беше довело тук, за да направи важното откритие. Сякаш провидението й поднасяше властта, към която се беше стремила през целия си съзнателен живот.

Така да бъде.

Тя знаеше какво трябва да стори.

Дишаше дълбоко, с пълни гърди. Сякаш искаше да попие властта, затворена между тези стени. Вероятно Бог й помогна. Сърцето й се превърна в буца лед. Изправена сред мрака на нощта, тя се стегна за това, което предстоеше.

И с изненада откри, че то съвсем не е толкова трудно.

 

 

Бурята ги следваше по петите. Високо горе, сред платата на Шан. Вражеската територия, червеният сектор, означаващ смъртна заплаха… Онова бойно поле от уроците на Фо Саан, от което път назад няма. Пред тях лежи победата. Или смъртта.

Много битки се печелят благодарение на решителността, казваше Фо Саан. А решителността се постига с воля. Изходът на битката понякога се решава не от избраната стратегия, а от издръжливостта. Издръжливостта също е проява на воля. Ако не изгубиш самообладание, ти ще издържиш докрай. Дори тогава, когато тялото ти е погубено…

Джейк и Блис следваха указанията на чичо Томи — стария майстор на гледжосани съдове. Пътят се оказа изключително труден, напредваха бавно. Ако не беше компасът, отдавна биха се изгубили. Освен това трябваше да се крият от въоръжените патрули на местните армии, на които се натъкваха все по-често и по-често. Те се състояха от по десетина човека, отрупани с гранати и автоматично оръжие, задачата им беше да конвоират дългите кервани от тежко натоварени мулета, които пренасяха готовата дрога към долината.

Трябваше да се пазят и от патрулите на бирманската и китайската армия, които имаха обратната задача — да попречат на керваните да стигнат до своето предназначение. Това не е планина, а бойна зона, скръцна със зъби Джейк.

Напуснаха малкото селце на разсъмване. До обед изминаха едва шест километра и вече бяха грохнали от умора. Спряха за почивка и хапнаха малко суха храна, която прокараха с ледена вода от близкото поточе. Втренчил поглед в бистрата вода, Джейк изпита нещо като завист към лекотата, с която струите се плъзгаха по огладените камъни.

Най-сетне доближавам върха на планината, татко… Надявам се, че ще зная какво да правя, когато се озова там.

Малко преди един прекратиха почивката си и продължиха нагоре. Следваха неотклонно указанията на чичо Томи, който сякаш нарочно беше подбрал най-непристъпната част на джунглата. Потънаха сред гъсталаците с чувството, че се придвижват по дъното на зелено море. Дори светлината беше зеленикава. Тежка, водниста, потискаща…

Високо над главите им пищяха птици, ехото се носеше надалеч. Във въздуха се блъскаха насекоми с най-различни форми и размери. Колкото по-високо се изкачваха, толкова по-малко ставаха и те… Чичо Томи ги предупреди да се пазят от змии и леопарди…

Един-два пъти зърнаха маймуни, но това беше за кратко. Очевидно тези зверчета предпочитаха топлия климат на долината и избягваха да се изкачват до височината на платото.

Дъждът плющеше като го ведро. Измокриха се до кости, Блис започна да трепери. Прекосиха тесен въжен мост, увиснал над главозамайваща пропаст. Далеч долу се гушеше зелена, окъпана от дъжда падина.

Оттатък моста започваше тесен горски път. Добре отъпканата земя и сухите клонки отстрани свидетелстваха, че оттук редовно минават хора. Удвоил вниманието си, Джейк предпазливо продължи напред. Искаше да открие някакъв временен подслон, тъй като в това време беше невъзможно да се пътува.

След около половин километър се натъкнаха на малка бамбукова колиба. Две дървени стъпала водеха към нещо, което би могло да се нарече веранда само от човек с доста богато въображение. Джейк подозираше, че наоколо може би има и други колиби, но дъждът плющеше с такава сила, че видимостта им се смали до метър-два…

Хвана ръката на Блис и изкачи стъпалата. От тъмната вътрешност на хижата изскочи момче на около единадесет години с чисто, лишено от всякакви петна и лунички бирманско личице. Кожата му беше покрита с шоколадов загар, върху ръцете и раменете му имаше многобройни татуировки. Момчето се усмихна и ги заговори на диалект, от който не разбраха нито дума.

Джейк отвърна с няколко думи на мандаринско наречие и момчето им посочи вътрешността на хижата.

Въздухът тежеше от сладникавата миризма на опиум, в здрача се очерта фигурата на възрастен мъж. Седеше с кръстосани крака върху рогозка до стената, на главата му имаше тюрбан. Видя ги и им махна с ръка да влязат, между пръстите му димеше лула.

Предложи им опиум — жест на гостоприемство в тази част на света. Взе късче черна и лепкава смес, която размачка с палец и показалец и я превърна в топка. После я пусна в чашката на лулата си от слонова кост, разпали я и я подаде на Джейк. Последният я пое и огледа домакина си. Въпреки хладния въздух старецът беше гол, само с една превръзка над слабините. Тялото му беше изрисувано със същите татуировки, които бяха видели по раменете на момчето. Очевидно бяха наследствени.

Момчето не влезе в хижата и Джейк стана да надникне през отвора. Навън продължаваше да вали като из ведро, сиво-зелените струи пречеха на погледа.

Понечи да се върне обратно, когато периферното му зрение улови някакво движение. Напрегна поглед и видя как към хижата крачат десетина въоръжени мъже. В ръцете си стискаха автомати АК-47, съветско производство. Черните точки на дулата сочеха право в гърдите му.

Изправен на прага на колибата, той си даде сметка, че е напълно беззащитен. Застина на място, само очите му следяха войниците, които бързо заеха позиция около колибата. Иззад тях се появи висока фигура. Шибащите дъждовни струи му пречеха да види лицето, но човекът несъмнено беше бял. Едър мъжага с обветрени и груби черти. Лице на американец, а не на руснак…

— Я виж кой ни е дошъл на гости! — промърмори Тони Симбал и на лицето му се появи иронична усмивка. — Мейрък! — промълви той. — Та това Джейк Мейрък!

Симбал се беше облегнал на тънката бамбукова стена, зад която бушуваше бурята.

— Ти си човекът, който пипна шпионина Хенри Ундерман.

Джейк го наблюдаваше от мястото си край вратата. Блис седеше до стареца, който невъзмутимо продължаваше да пуши. Нито един от въоръжените мъже не влезе в колибата и това беше успокоително. Но момчето беше тук. Именно то беше алармирало Тони Симбал за появата им.

Над дъсчения под пълзяха тайни. Призрачнобели, сякаш оживял кошмар, безплътни като дима на опиума, който пълзеше от лулата на стареца.

— Роджър направи опит да те вербува отново, нали?

— Ако имаш предвид Роджър Донован, отговорът е да — отвърна Джейк.

— А защо отказа?

Ето го и подозрението, въздъхна Джейк.

— Защото приключих с тази страница от живота си.

— Но въпреки това си тук — изтъкна Симбал. — Двамата с теб изведнъж се оказваме на една и съща точка от глобуса. Това не може да бъде съвпадение.

— Откога работиш за Донован? — попита Джейк.

— От няколко месеца. Но се знаем отдавна. Учихме заедно в колежа и университета.

— Момчета на Станфорд, така ли?

— Така.

Няма да имам полза от него, рече си Джейк. Връзките от детинство понякога са по-здрави от кръвните.

— Ти също си работил за Донован, при това доста години…

— Работих с него — поправи го Джейк. — Началник ми беше Ундерман…

— Дълбоко законспирираният агент — кимна Симбал. — Кинжалът на Даниела Воркута.

Блис гледаше и слушаше с напрегнато внимание. Даваше си ясна сметка, че тук не става въпрос за двама самци, които делят територии. Диалогът тежеше от многозначителност и неизказани мисли, беше много различен от обикновен разговор. И двамата опитваха да получат отговор на определени въпроси, без да издават тайните си. Може би тя първа разбра, че на практика крият едно и също…

— Така изглежда — промърмори Джейк.

— Какво искаш да кажеш?

Джейк пристъпи навътре. До вратата влагата беше прекалено голяма. С безпокойство установи, че въоръжените мъже бяха наклякали около колибата, без да обръщат внимание на дъжда. Отлично разбираше какво му се внушава в момента — че друг държи ситуацията под контрол. Автоматите „Калашников“ бяха прекалено много.

— Хенри беше от ветераните — промълви той. — Вербуван лично от Антъни Беридиън… Човекът, който създаде Агенцията с благословията на президента Джон Кенеди…

— Поправи ме, ако греша, но нали и Роджър е вербуван от Беридиън? — попита Симбал.

— В друго време и на друго място — въздъхна Джейк.

— Старата гвардия винаги ненавижда новаците, а?

— И това е вярно — призна Джейк. — Отношенията между Хенри и Роджър едва ли можеха да се нарекат дружески…

— А на чия страна беше ти?

— Аз бях далеч — поклати глава Джейк. — Никога не съм се интересувал от служебни интриги. Бях оперативен агент и нищо повече. Но все пак…

— Какво?

— Хенри ме привлече на работа. Появи се в Хонконг и ме прибра направо от улицата. Бях нещо като момче за всичко на триадите, изпълнявах какви ли не поръчения… Голяма част от тях едва ли бих нарекъл достойни… — Напрегна очи и потърси лицето на Симбал сред пушека: — Бях казал, че Хенри Ундерман ми спаси живота…

— Сигурно ти е било тъжно да го убиеш…

— Беше трудно — призна Джейк. И наистина тъжно, добави в себе си той. Трябва да внимавам, този човек може би не е това, за което го мисля…

Същите мисли минаваха и през главата на Симбал.

— В централата са ти признателни — рече той. — Особено Роджър…

— Предполагам, че е така — предпазливо отвърна Джейк. — Особено Донован.

— Не го харесваш.

— Не харесвам това, което представлява…

Симбал стоеше абсолютно неподвижно. В ушите му ехтеше тежкото дишане на стареца, който вече беше на светлинни години от тях.

— Означава ли това, че харесваш единствено старите методи?

— Не съвсем — отвърна Джейк. — Помня, че „промяна“ беше една от ключовите думи в речника на стареца. Беридиън беше дълбоко убеден, че организация като Агенцията задължително трябва да бъде гъвкава. Според него най-големият недостатък на КГБ е именно липсата на промени. „Инвалидно мислене“ — така наричаше той нежеланието за промяна…

— Не ми харесва отношението на Донован. Старецът се грижеше за хората си. На моменти беше безскрупулен и бих казал — дори жесток. Но сърцето му биеше с мисълта за оперативните агенти… Някога е служил при „Лудия“ Бил Донован и знаеше какво е… Докато Роджър Донован и представа си няма за това, което става по време на акция.

— Но в замяна на това е умен — отбеляза Симбал.

— Да, бих казал далеч по-умен, отколкото мислим…

— Може би си прав — промърмори Симбал, поколеба се за миг, после извади снопче хартия и го подаде на Джейк:

— Я хвърли едно око…

Джейк започна да преглежда бележките, които Симбал беше получил от Макс Тренъди.

— Какво е това? — пожела да узнае Блис.

— Улики — отвърна Джейк. — Улики, от които е видно, че някой систематично предава секретна информация на КГБ. Информация за дейността на Агенцията…

— Значи Аполо наистина съществува — поклати глава тя.

— Така излиза — въздъхна Джейк.

— Аполо? — попита озадачено Симбал.

— Наследството на Хенри Ундерман — поясни Джейк.

— Дълбоко законспириран агент в Кремъл. Сега е на мое разположение…

Симбал извади една снимка и му я подаде.

— Това вървеше заедно с уликите.

— Даниела Воркута — кимна Джейк. — Заснета е с шпионска камера.

— Точно така — въздъхна Симбал. — Като бяхме студенти, Роджър много си падаше по една мадама, Лесли… Сякаш е близначка на Даниела Воркута.

— Значи така е бил вербуван? Чрез Даниела Воркута?

— Да — кимна Симбал. — Чрез нея и една картина на Сьора в Париж… — В очите му се появи особено изражение. — Но ако Аполо действително е бил агент на Ундерман, той несъмнено е знаел, че Ундерман не може да бъде Химера…

— Напълно вярно — кимна Джейк.

— От което следва, че тези улики са подхвърлени от друг източник…

— Точно така.

Значи Макс ме е лъгал, каза си Тони Симбал. Но дали трябва да се доверя на този човек? Бивш служител в Агенцията… Може би иска да си отмъсти за отстраняването? Макс Тренъди ме нарече рицар на честта… Май и Мейрък ще се окаже сродна душа…

— Но ти не си тук заради Донован — прекъсна хода на мислите му Джейк.

— Не съм — призна Симбал. Така е по-лесно. Все още не знаеше как ще реагира при следващата си среща с Роджър Донован. — Тук съм, за да докопам крайния продукт на двама шпиони-вудуисти: Питър Кърън и Едуард Мартин Бенет. Този продукт се нарича предателство. От известно време насам работят за „Дикуи“ и идват тук, за да се срещнат с Нага.

— А ние сме тук, за да открием Нага — каза Джейк. — Под негово ръководство е в ход една операция, чиято крайна цел е моето физическо ликвидиране, както и разрухата на всичко, което е съградил баща ми…

— Но Чен Ю… — погледна го Блис и пристъпи към него.

— Кой е Чен Ю? — намеси се Симбал.

— Нага.

— Главатарят на „Дикуи“? — изгледа ги с недоверие Симбал. — Знаете неговата самоличност?

— Да — отвърна с внезапно одрезгавял глас Джейк. Имаше чувството, че е крещял в продължение на часове. — Бил е добър познат на баща ми, на семейството ми… — Избърса лице с опакото на дланта си и продължи: — Всичко опира до „Кам Сан“, голямата тайна на баща ми. „Кам Сан“ е проект за атомна централа, която се строи в провинция Гуандон. Към него е включена и инсталация за обезсоляване на морска вода за Хонконг по революционно нова технология. Но в проекта се съдържа и друга, далеч по-секретна част… Става въпрос за откритие, което би променило съдбата на света. Така твърдеше баща ми. Едва сега разбирам, че този процес вече е в ход и светът наистина се променя…

Звънтящата тишина се нарушаваше единствено от почукването на дъждовните капки върху покрива на задимената колиба. В нея имаше нещо тревожно, нещо, което пробуждаше страх…

 

 

Даниела Воркута притисна до гърдите си зайчето с мека златиста козина. Кафявите му очички я гледаха с неподправено възхищение.

— Той е страхотен — промърмори Михаил Карелин и се обърна да си върви.

— Откъде знаеш, че е той? — капризно издаде устни Даниела. — Аз мисля, че е тя…

— Добре — въздъхна Карелин. — Нек бъде тя… Купуваш ли я?

— Не зная… Мартина е много капризна по отношение на играчките.

— Внучката на чичо ти Вадим навършва седем, нали така? — пожела да се осведоми той. — Как може да бъде капризна?

Даниела остави зайчето в кошницата при неговите побратими и се отдалечи. Придвижването им не беше лесно, тъй като се намираха в „Детский мир“ — най-големия в света универсален магазин за деца. Тук тълпата беше по-голяма дори от мавзолея на Ленин — безспорно най-голямата туристическа атракция на Съветския съюз.

— Тук е дяволски задушно, Данушка — оплака се Карелин. — Нека побързаме, не ми се иска цяла сутрин да се мотаем… — Свободното му време беше предназначено само за нея, тъй като жена му беше заминала при майка си в Ленинград.

— Видя ли подходящ подарък за Мартина, веднага ще го разбера — успокои го тя.

— На мен зайчето ми хареса…

— Защото така ти е най-лесно — игриво се усмихна тя и го хвана подръка.

— Не, наистина ми хареса! Просто бях сигурен, че виждам как му мърдат мустачките…

Тя се засмя, очите й внимателно оглеждаха околните щандове. Повървяха така още известно време, после тя тръсна глава и се обърна.

— Да знаеш, че си прав…

Върнаха се на щанда с плюшените играчки и тя отново взе зайчето.

— Откъде си сигурна, че племенницата ти ще го хареса? — полюбопитства Карелин.

Даниела гледаше играчката в лицето. Не можеше да му каже, че това зайче е предназначено за още нероденото й дете; че го е довела тук за нещо, което това дете след време ще обича, а тя самата ще си спомня за този кратък миг на щастие… Забравила за ярост, гняв и съжаления…

— Вземи го — подкани я той. — Наистина е чудесно.

Даниела извади служебната си карта и получи светкавично обслужване. Докато щандистката увиваше зайчето в хартия за подаръци, тя извади от чантичката си дебел плик и безмълвно го подаде на Карелин.

Той й хвърли един внимателен поглед и повдигна капачето.

— Пресвети Боже!

Пръстите му сръчно прехвърлиха снимките, стомахът му се сви. Имаше чувството, че вижда не себе си и Даниела в интимни пози, а двама напълно непознати. Когато прехвърли и последната от снимките, притеснението му вече беше съвсем видимо.

— Къде се негативите?

— Изгорих ги — отвърна Даниела и извади пари да плати зайчето.

— Как успя да го постигнеш?

— Не ме питай.

— Искам да зная, Данушка!

Говори точно като Малюта, отбеляза в себе си Даниела.

— Защо просто не ми се довериш? — попита на глас тя.

— Но как се добра до тези снимки? Отмъкна ли ги?

— Съвсем не — отвърна тя и пое в ръце обемистия пакет. — Той сам ми ги даде.

— Трябва да му се е случило нещо много сериозно, за да постъпи така…

— Най-сетне повярва, че имам глава на раменете си…

— Даниела! — извика Карелин и тръгна подире й. — Той те мрази в червата!

Тя не каза нищо. Карелин я хвана за лакътя. Лицето й се озова на сантиметри от неговото, тълпата ги блъскаше от всички страни.

— Искам да зная!

— Защо? — изведнъж се ядоса тя. — Защо трябва да знаеш всичко? Нима споделяш всичко с мен?

— Разбира се, че споделям.

— Лъжец! — извика тя. — Мръсен лъжец, който очаква да му повярват!

— Не те разбирам…

Тя вдигна глава и бавно приближи лицето си към неговото.

— Аз зная, Михаил… Разбираш ли? Зная кой си ти!

— За какво говориш?

— Хайде, стига! — сопна се тя. — Да се махаме оттук! — изведнъж й се зави свят от огромния магазин и тълпите хора край щандовете.

Отведе го в близката градина, тъй като през този сезон в парка обикновено е претъпкано. Беше й дошло до гуша от тълпите.

Седнаха на дървена пейка. Наближаваше времето за вечеря, сиви врабци подскачаха в краката им с надеждата да намерят трохи, няколко техни събратя шумно се караха в клоните на брезата над главите им. На крачка от тях важно се клатушкаха гълъби, клюновете им почукваха на празни обороти по асфалтираната алея.

Паркът се огласяше от детски викове, Даниела неволно попипа твърдия си, леко издут корем. В „Детский мир“ за малко не се разплака. За пръв път в живота си обръщаше внимание на децата, които сочеха с пръст по щандовете и шумно изразяваха радостта си. В душата й се промъкна неясен копнеж.

Над главите им плуваха перести облаци, тишината се нарушаваше само от големите дизелови камиони, които с тътен се носеха по близкия булевард.

— И сега какво ще правиш? — попита, без да я гледа Карелин.

— Искам да разбереш нещо, Михаил — вдигна глава тя. — От този момент нататък Малюта не означава нищо, независимо от това, което върша или говоря…

— Трябва ли да се досетя какво значи това? — погледна я внимателно той.

— Мисля, че отдавна си се досетил — простичко отвърна тя.

— Как ме разкри?

— Получих сигнал от Митре.

Карелин вече знаеше, че това е кодовото име на сър Джон Блустоун.

— Някъде в Хонконг са те разконспирирали…

На алеята изскочи куче, следвано от малко момиченце с протегнати напред ръце. Бузките му бяха зачервени, очите светеха от радостна възбуда.

— Искам да зная дали ме обичаш — прошепна Карелин и завистливо огледа щастливото дете. Гърбът му беше прав и скован. „Ще минат много години, преди това момиченце да се превърне в жена и да си задава въпроса, който в момента си задавам аз“, кой знае защо си помисли той. — И изобщо, обичала ли си ме някога?

— Мисля, че и за двама ни ще е по-добре, ако не си задаваме този въпрос — отвърна Даниела.

— Не съм грешник, Данушка — погледна я в очите той. — За мен е ужасно важно да го разбереш…

— И Русия ли мразиш?

— Мразя това, което Русия върши със своите поданици. И с всички хора, до които се докосне… За Русия се съди по делата й. Все още сме предишните сталинисти, макар да вярваме в противното. Много ни бива да се самозаблуждаваме.

— Не повече от другите народи, Михаил.

— Тук грешиш. Нашата способност за…

— Не желая да обсъждам с теб морала на нашата нация — остро го прекъсна Даниела.

— Решението си взех свободно, без никакъв външен натиск — прошепна той и отмести очи от лицето й.

— Ще отговоря на въпроса, който ми постави преди малко — ледено процеди тя. — Чувствата ми към теб нямат нищо общо с това, в което си се превърнал!

Той се обърна и втренчи очи в малокалибрения пистолет със заглушител, който беше потънал в дебелия плат на палтото му. Беше между двамата, никой не би могъл да го види отстрани.

Даниела забеляза тъжното потрепване в зениците му.

— Така ли се освободи от другаря Малюта?

— Това е единственото разрешение, Михаил — прошепна Даниела, а в ъгълчето на очите й проблесна влага. — Между нас се трупат лъжи и нищо не може да промени този факт. Лъжите са част от професията ни. Знаехме това още от самото начало, нали? Сега вече е късно за промяна…

— Сигурна ли си?

— Сега притежавам цялата власт, Михаил… Всички онези ужасни тайни, които са направили Малюта силен и богат…

— Значи такава била работата — проточи той. — Взела си му не само снимките… Ти си от хората, които искат да притежават всичко. — Напразно търсеше следа от жизненост в хладните й очи. Уверил се, че няма да получи нищо, той с въздишка й предложи и остатъка от това, с което разполагаше: — Може и да знаеш кой съм, но не знаеш нищо за основната ми задача… — Очите му напуснаха мътно проблясващото дуло на пистолета и се спряха на лицето й. Силно и властно лице… Отново си спомни за митичната Цирцея, за убеждението си, че тази жена е точно копие на известната героиня от гръцката митология. Господи, с какво умение манипулира всеки и всичко, възхити се безгласно той. Поклати глава и устните му се раздвижиха: — Основната ми задача беше да те ликвидирам, Данушка… — Видя шока в очите й и побърза да разшири пробива: — Какво друго би могъл да иска Джейк Мейрък от мен?

Помълча малко, после се изправи:

— Сбогом, Данушка.

Даниела объркано гледаше високата му фигура, която си пробиваше път сред обзетите от възбуда деца. Дойде времето да се прибере у дома.

Часове по-късно си даде сметка, че е в кабинета си. Не знаеше как е дошла тук, не знаеше и защо… Това замаяно състояние й беше познато — преди години майка и беше претърпяла автомобилна катастрофа и се държеше именно така. Защо дойдох тук, вместо да се прибера у дома? После паметта й се върна.

Пристъпи към прозореца и отправи поглед в тъмната нощ. Небето беше обсипано с едри звезди и тя изведнъж изпита дълбоко задоволство от факта, че е тук и има възможност да им се възхищава. В центъра на града това беше невъзможно поради прекалено силното осветление. В представите й изплува площадът със златните куполи и високите крепостни стени, зад които се спотайваше властта. Една огромна власт, приклекнала като хищен звяр, готова да завладее света… Но Даниела вече притежаваше магическия камшик, с чиято помощ щеше да укроти този звяр…

Обърна се, набра един номер и каза няколко думи в слушалката. Беше сигурна, че знае в каква посока ще побегне Карелин. Крайната му цел е Хонконг, независимо от избора на маршрута. Вярваше, че хората й са достатъчно способни, за да го засекат.

— О, и още нещо, лейтенант — подхвърли в слушалката тя. — Предателят да бъде ликвидиран на място! Ликвидиран, ясно ли е?

В същия миг усети нещо, което й се стори невъзможно: загадъчно и едновременно с това приятно раздвижване в утробата си. От устата й се откъсна задавен вик, слушалката увисна на шнура си. Имаше чувството, че се е надвесила над ръба на света, а отвъд него зее безгранична пустош…

 

 

— Прав си — наруши мълчанието Симбал. — „Кам Сан“ е в основата на всичко.

— Какво искаш да кажеш? — погледна го Джейк.

— Донован ме изпрати тук заради „Кам Сан“. Двама от агентите му успяха да проникнат в „Дикуи“. Малко преди да ги убият, съобщиха, че „Дикуи“ има подчертан интерес към проекта „Кам Сан“.

— Ясно — кимна Джейк. — А сега разбираме на какво се дължи личният интерес на Донован към този проект.

— Даниела Воркута?

— Да, отново Воркута.

Симбал се размърда на мястото си.

— Но какво по-точно са открили в „Кам Сан“?

Буйната зеленина наоколо беше подгизнала от влага.

Дъждът продължаваше да се сипе като плътна пелена, зад него тук-там прозираха отвесни скалисти склонове, върху които бяха накацали големи черни птици, вероятно гарвани.

Придружени от десетина бойци, те бяха изминали петнадесетте километра до сгушеното в планината селце, което играеше ролята на базов лагер на Симбал. Това означаваше още петстотин метра надморска височина. Въздухът беше наситен с озон и пареше в ноздрите им. Нетрениран човек несъмнено би усетил намаленото съдържание на кислород, което удряше директно в сърдечно-съдовата система.

— Според описанията на чичо Томи вече трябва да сме близко — отбеляза Джейк.

Бурята не беше отминала, а просто им предлагаше кратка пауза. Вятърът временно позатихна и Симбал се възползва от това, за да разположи постовете. Хората му бяха подредени на петдесетина метра един от друг.

— Вече сме на територията на генерал Куо — съобщи той, мъдро прекратил разговора за „Кам Сан“. Това показваше, че е усвоил добре едно от основните правила в платата Шан — тук думите остават на заден план, доверието се печели с действия. — Той е господар на доста обширна територия… Опасен тип.

— Значи трябва да му заседнем на гърлото — заключи Джейк. — Поне според информацията, която получих от чичо Томи…

Отвъд плътната зелена пелена се мярнаха очертанията на някаква сграда.

— Прилича ми на цех за преработка на опиум — промърмори Джейк и започна да души въздуха.

— Позна — кимна Симбал. — Може би най-големият в Златния триъгълник… Куо е фанатик по отношение на сигурността и предпочита цеховете да са в периметъра на базовия му лагер. Докато другите барони пренасят готовата за преработка суровина долу, далеч от базите си… — Потърси по-удобна позиция за наблюдение и замислено добави: — Нямаме достатъчно огнева мощ, за да се задържим… Надушат ли ни, хората на Куо ще ни смачкат!

— Хич не ми пука за генерал Куо — тръсна глава Джейк. — И затова не мисля да вземам някой от хората ти за охрана…

— Значи ще действаме сами? — погледна го Симбал.

Джейк се замисли. Всъщност, какво знам за този човек, запита се той, а в главата му изплуваха думите на Фо Саан: На бойното поле не трябва да се доверяваш на никого.

— Това зависи единствено от теб — отвърна на глас той.

Симбал помълча, после вдигна глава:

— Ама и тебе си те бива! Какво мислиш да докажеш?

Джейк не отмести поглед от фабриката за опиум. Сега най-важното беше да улови ритъма на активността около нея.

— Не ми харесва отношението ти — продължи ядно Симбал и смачка стръкче папрат между пръстите си. — С подобно отношение твърде скоро можеш да се превърнеш в труп… — Главата му кимна по посока на Блис: — Надявам се, че си се погрижил за половинката си, тъй като ще й трябва доста кураж, след като прескочиш в отвъдното…

— Винаги ли говориш толкова много?

— Само когато имам нещо предвид.

— Е, добре, вече го каза — въздъхна Джейк. — Стана ли ти по-леко?

— Не дрънкам заради себе си, приятел — отвърна Симбал. — А заради теб.

Джейк замълча. За пет минути преброи над четиридесет въоръжеше мъже в района на фабриката. Лошо…

— Трябва да намерим начин не само да проникнем вътре, но и да се измъкнем — промълви след известно време той.

— За това, второто, ще ни трябват два хубави чамови сандъка! — изръмжа Симбал. — Това е единственият начин да се измъкнем от тази крепост! Разбира се, ако все още настояваш да изпълним номера си в тандем… Иначе ще ни трябват поне чифт от онези портативни ядрени заряди…

— Остави тези фантазии за филмовите сценаристи — въздъхна Джейк. — Тук не можем да разчитаме на никаква помощ.

До ушите им достигнаха приглушени викове. Скочиха на крака и се оттеглиха към временния си лагер, издигнат сред най-гъстите храсталаци на джунглата.

Под дърветата стоеше висок мъж с маскировъчно яке. Отдолу носеше фланелена риза, анцуг от шушлякова материя „Найки“ и кожени маратонки „Еди Бауър“. На главата му имаше шапка с широка периферия — като онези, които употребява Харисън Форд в приключенските филми.

Блис беше насочила дулото на автомата си в гърдите му.

— Пипнах го да се спотайва в храстите — поясни тя, доловила шума от стъпките им.

— Господи Исусе! — смаяно промърмори Симбал. — Какво, по дяволите, търсиш тук, Роджър?! — Нямаше смисъл да му казва, че отдавна го чакат.

Роджър Донован протегна ръка и отмести дулото на автомата.

— Реших да си взема малко отпуска — тръгна към тях той. — Здрасти, Джейк, отдавна не сме се виждали… — очите му отново се върнаха върху лицето на Симбал: — Дал си доста подробна информация на Кубинеца… Но едва ли си очаквал, че ще си вдигна задника от директорския стол, нали?

— Ти не си оперативен агент, Роджър — отвърна Симбал.

— Нима съм сбъркал нещо в облеклото? — загрижено се намръщи онзи.

— Ами! — засмя се Симбал. — Страхотен си, направо за кино!

— Това няма значение — тръсна глава Донован. — Нали вече съм тук? Следователно трябва да ме информирате за последните операции на „Дикуи“. — Забеляза погледите, които си размениха двамата мъже, и добави: — Сигурно съм пропуснал доста, особено след като заварвам тук и Джейк… Какви са твоите интереси тук, приятелю?

— По-добре кажи защо ти припари толкова във Вашингтон — отвърна Джейк.

— Какво искаш да кажеш?

— Ето това! — намеси се Симбал и тикна в ръцете му купчината уличаващи документи.

Донован бавно започна да ги прелиства.

— Какво означава това? — попита след известно време той.

— Надгробният ти епитаф — отвърна Джейк и мислено се помоли на Бога Симбал да не се изпусне за Аполо.

Донован сведе поглед към образа на Даниела Воркута на снимката в ръката си.

— Не си прилича твърде… — промърмори той.

— Вероятно вече знаеш къде допусна грешка, нали? — мрачно го изгледа Симбал. — Не трябваше да окачаш проклетия Сьора в кабинета си, Роджър… Ако си го беше държал у дома, никой в нищо нямаше да те заподозре… Но Макс го е видял и веднага е разбрал, че става въпрос за оригинала. Защото го е виждал и преди, Роджър… На някакъв аукцион в Париж, където го е купила Даниела Воркута, лейтенант от КГБ…

— Ясно — кимна с глава Донован.

— Ясно, а? — извика извън себе си Симбал. — Само това ли имаш да кажеш?

— Ти си Химера — процеди Джейк. — Дълбоко законспирираният агент на Даниела Воркута… — Тялото му видимо потръпна: — Ти ме накара да убия Хенри! Моят настойник и най-близък приятел!… Ти!…

Изгубил дар слово от ярост, Джейк скочи към Донован, който уплашено вдигна ръце. Симбал успя да се мушне между тях миг преди пръстите на Джейк да се впият в гърлото на другия.

— Стига! — изкрещя той. — Това няма да ни доведе до нищо!

В съзнанието на Джейк изплува споменът за първата му среща с Хенри Ундерман. Беше пристигнал в Хонконг специално заради него. Я ми кажи защо си тук, на този къс скала и работиш в полза на триадите, беше го попитал той. Защото съм наполовина китаец, отвърна младият Джейк. А ако беше чист китаец? — попита Ундерман. Тогава щях да направя така, че триадите да работят за мен! Ундерман се усмихна на този отговор, после попита: Ще проявиш ли интерес, ако се опитам да ти помогна в това отношение? Джейк отвърна утвърдително. Американецът помълча, после тихо добави: Може би по този начин ще разберем какво е станало с баща ти… Ундерман го беше проучил добре, знаеше какво е най-съкровеното му желание…

Джейк тръсна глава и с усилие се върна в действителността.

— Трябва да си плати за смъртта на Хенри! — просъска той.

— И да изпере гузната ти съвест, нали? — сопнато попита Симбал.

Джейк позволи да го отблъснат и усети присъствието на Блис зад гърба си.

— Той е прав, Джейк — прошепна тя.

— Разбира се, че съм прав — изръмжа Симбал и се обърна към началника си: — Вече си разкрит, Роджър… Сега ще ти кажа какво ще направим с теб… Ще запазиш директорския пост в Агенцията, но вече ще работиш за нас!

— Добре си го намислил — изсумтя Донован. — Но те изпревариха…

— Тъй ли? — изгледа го Симбал. — Кой?

— Президентът на Съединените щати — отвърна Донован.

— Какво?!

Донован престана да му обръща внимание и се извърна към Джейк:

— Не аз бях този, който те изправи срещу Ундерман. Не беше и Даниела, макар и до днес да е убедена в противното. Беше президентът…

— Не ти вярвам — поклати глава Джейк.

— На твое място и аз бих имал същото отношение — призна с въздишка Донован. — Но ако се замислиш, ще видиш, че това е най-добрият начин да циментирам връзката си с Даниела…

— Хенри е бил изкупителна жертва, така ли? — погледна го с изненада и гняв Джейк. — А аз съм получил ролята на троянския кон?!

— Така е, Джейк… Кой би могъл да изиграе тази роля по-добре от теб? Даниела те мрази и се страхува от теб… Намесата ти в операцията моментално изтрива подозренията й, независимо какви са били те…

— Нещо не пасва, Роджър — обади се след кратък размисъл Симбал. — Защо Макс иска да те види мъртъв, ако наистина си троен агент и работиш за президента?

— Значи Тренъди ви е доставил уликите — въздъхна Донован. — Би трябвало да отчета този факт… Ти винаги си бил неговият любимец, Тони… Страшно се разсърди, когато те измъкнах от ръцете му, още ме засипва с писмени обвинения за нелоялна конкуренция…

— Хайде стига, Роджър — изгледа го скептично Симбал. — Добре знаеш, че това няма нищо общо!

— Има — поклати глава Донован. — Макс иска стола ми, цял живот е мечтал за властта, която би му дала Агенцията. Но ти сигурно знаеш това не по-зле от мен… Особено сега, след като най-сетне е успял да влезе под кожата на президента…

— Какво се опитваш да ни пробуташ? — ядоса се Джейк. — Директор на Агенцията не може да стане външен човек и ти прекрасно го знаеш! Просто нещата там не стават по този начин!

— Личи си колко дълго си извън играта, Джейк — погледна го някак тъжно Донован. — Преди години нещата наистина не ставаха така. Просто защото Беридиън не би го позволил. Но него отдавна го няма и нещата претърпяха промяна…

— Президентът имаше нужда от външен човек, на когото да възложи разследването на убийството на Беридиън. Този човек трябваше да има авторитет и съответния висок ранг. Изборът му паднал върху Макс Тренъди. И от този момент нататък Макс го обработва в една-единствена посока — да ме уволни и да назначи него за директор на Агенцията. Основният му аргумент е връзката ми с руснаците, която поставя лоялността ми под съмнение.

— Макс знае ли за Лесли? — изведнъж попита Симбал.

— Изглежда знае всичко за мен, да го вземат мътните! — въздъхна с нескрита горчивина Донован. — Абсолютно всичко! Знае, че в Париж съм се влюбил в агентка на КГБ, която поразително прилича на младежката ми любов… Достатъчно, нали? Прави една проста аритметика и сметката излиза…

— Иде ми да се разплача от умиление, като те слушам — изръмжа Симбал. — Сега остава да кажеш, че не си знаел какво вършиш в Париж…

— Исках я — простичко отвърна Донован. — А тя знаеше как да дърпа конците.

— Нямал си избор, така ли? — изгледа го Симбал. — Това ли искаш да ни внушиш?

Донован мълчеше и го гледаше.

— О, я стига вече! — обади се Джейк.

Донован го погледна стреснато, сякаш очакваше ново нападение. После очите му бавно се преместиха върху лицето на Симбал.

— Тя е красива и чувствена… — прошепна той. — Превъплъщаваше всичко, за което мечтаех у Лесли… Ти поне ще ме разбереш, Тони… Би трябвало да не съм човек, за да не захапя въдицата!

— Кога стана троен агент? — попита Джейк. Донован се обърна към него, от шапката му капеше вода.

— Сравнително неотдавна…

— Кога? — настойчиво повтори Джейк.

— О, Господи! — простена Донован.

— По-добре изплюй камъчето, Роджър — посъветва го Симбал. — Макс заповяда да те ликвидирам в момента, в който те видя, не вярвам Джейк да има нещо против… Но, колкото и странно да ти прозвучи, в момента ние двамата сме единствените ти приятели…

Донован свали широкополата шапка от главата си и я захвърли в храстите.

— Защо нося това, по дяволите?!

Един от бойците на Симбал вдигна шапката и я нахлупи на главата си. Не изглеждаше по-смешен от Донован.

— След убийството — промърмори тихо Донован.

— След кое убийство?

— На Беридиън…

— Мамка ти! — ревна Джейк, усетил как пред очите му се спуска червената пелена на гнева. — Би трябвало да те очистя на място! Цялата гадна история е била организирана от теб и Воркута!

Донован мълчаливо кимна.

— Роджър — обади се тихо Симбал. — Макс каза, че заповедта за ликвидирането ти е одобрена лично от президента…

— Казал го е, защото няма начин да провериш дали наистина е така.

— Какво имаш предвид?

— Нещата са дълбоко лични. Президентът иска да се стигне до някакъв изход, независимо от изпълнителите.

— Не се ли изкушава да те остави в тройната игра? — попита Симбал.

— Това би бил най-логичният изход — кимна Донован. — Но Макс се погрижи да му пусне мухата за съмнителната ми лоялност… Ето защо нещата опират до Макс и мен. Битката ще приключи само със смъртта на единия от нас. Макс знае, че няма да му е лесно, и е готов да прибегне до крайни мерки. Нормално. Същото важи и за мен. Тукашният декор е изключително подходящ. Кой би се захванал да разследва убийство сред пущинаците на Шан? — на устните му се появи подигравателна усмивка. — Истината никога няма да излезе наяве. А ако вие двамата ми видите сметката, ще се окажете свързани с него завинаги… Ще ви държи в ръцете си, докато сте живи… — въздъхна, непонятно спокойствие изпъна чертите на лицето му: — Е, все още ли искате да ме ликвидирате?

— Какво ще кажеш? — попита Симбал, обръщайки се към Джейк. — Лъже ли, или казва истината?

— Безпокои ме нещо друго — поклати глава Джейк. — Онова, което е споделил с теб Тренъди… Че Бенет и Кърън са измъкнали от компютрите на АН имена на агенти, пароли и явки…

— Тук може би аз ще ти помогна — обади се Донован. — Понякога полуистината е най-добрата лъжа… Тези копелета са отмъкнали и всички директиви на президента, предназначени за новосформирания Корпус за борба с тероризма.

Какво ми убягва, запита се Джейк. Наркотрафик, „Кам Сан“, кражба на антитерористични директиви… Разполагаме отделни късчета информация, но не мога да направя връзката.

Лицето му остана безизразно.

Симбал също имаше храна за сериозен размисъл. В главата му отново прозвучаха думите на Йе Бегача: Бенет е духът, който ще отвори бутилката… Как? Чрез антитерористичните директиви? Тези оръжия са достатъчно мощни, за да унищожат света… Противопехотните ракети Т-93? Как ще стане това? Имаше чувството, че е плъх, попаднал в капан.

— Не зная — промърмори на глас той. — Не виждам каква полза би имал Макс, ако ме излъже по този въпрос…

— Вероятно не е в течение — рече Донован. — Знаеш, че си пада бюрократ… В момента положително мисли единствено как да се отърве от мен и нищо друго не го интересува.

— Залогът е прекалено голям, за да повярваме на думата на някой от тези мръсници — обади се Джейк.

— Добре — въздъхна Донован. — Виждам, че ще ми трябват още аргументи… Помниш ли, че Хенри Ундерман поддържаше връзка с един дълбоко законспириран агент на име Аполо?

— Да — отвърна Джейк. Не смееше да погледне Симбал, за да не се издаде.

— Даниела знае за него, знае и самоличността му.

— Тя ли ти го каза? — попита Джейк, прикривайки с мъка възбудата си.

— Да.

— Кой е той?

— Нямаш никаква полза да узнаеш името му…

— Казвай го! — изръмжа Джейк. — И без повече приказки!

— Михаил Карелин.

Пресвети Боже, въздъхна Джейк. Карелин е труп!

— Кога го е разкрила?

— Свързахме се, преди да тръгна насам — отвърна Донован. — Беше получила информацията броени минути преди това.

— Какво мислиш, Джейк? — обади се Симбал.

Дали Донован казва истината, питаше се Джейк. Или следва собствената си максима да ни подхвърля полуистини?

— Ако ми повярваш, Тони… — преглътна Донован. — Ако ми повярваш, това ще означава да се обърнеш срещу Макс Тренъди. Аз обаче се съмнявам, че си готов на подобна стъпка…

— Искам да се добера до Даниела Воркута — промълви Джейк, отговаряйки на въпроса на Симбал. — И това може да стане само чрез Донован…

Освен ако Аполо не я докопа пръв, добави наум той.

— Струва ли си рискът?

— Бих заложил ада и рая едновременно, ако имам шанс да се докопам до директора на Първо главно управление на КГБ — тръсна глава Джейк.

А Симбал мислеше за Макс Тренъди. За това, което беше сторил на Моника и Кубинеца, на него самия… Всичко беше част от играта, така пише в наръчника на Макс. Но дали и в момента не се разиграва някаква тактика? Кой иска да се възползва от него? Макс или Роджър?

— Добре — въздъхна най-сетне той. Решението беше взето. Извика двама от бойците си и им посочи Донован.

— Ще бъдеш под стража, докато всичко приключи, Роджър — обяви той. — Съветвам те да не вършиш глупости… Не ни карай да съжаляваме, че те оставихме жив…

 

 

Дъждът отново се усили. Прозрачната водна стена връхлетя откъм южните склонове на планината, тежките капки забарабаниха по зелените листа.

От мястото си сред храсталаците Джейк и Тони Симбал виждаха ясно огромните каменни вани, в които се вареше маковото семе. Въздухът тежеше от упойващата миризма. Бойците от екипа им не се виждаха никъде, маскирани отлично сред буйната растителност.

— Ще имаме известни шансове само ако успеем да пипнем генерал Куо — прошепна Симбал.

— Шансове за какво?

— Да се измъкнем живи — отвърна Симбал и протегна изтръпналия си крак. — Не зная на каква вълна си ти, приятелю, но на мен никак не ми се умира…

— Какво те кара да мислиш, че на мен ми се умира?

— Не знам — сви рамене Симбал.

— Бъди спокоен.

Симбал премести калашника в скута си и за трети път провери затвора му. Тук подобна проверка е задължителна, тъй като въздухът е изключително влажен, а планинците не обичат да почистват оръжието си.

— Исусе! — ухили се той. — Какво толкова има да му мисля, по дяволите?

— Какво предлагаш? — попита след известна пауза Джейк.

— Проникваме само ние двамата. Междувременно пращаме бойците да вдигнат шум в другия край на периметъра, симулирайки нападение. Това ще ни донесе две неща. Първо: ще накара генерал Куо да се покаже на открито и ние ще имаме шанс да го пипнем. Второ: хората му ще имат с какво да запълват времето си, докато ние търсим Бенет и Кърън.

— И Чен Ю — добави Джейк.

— Добре де, и Чен Ю…

Джейк отправи поглед към постройката и дълго мълча.

— Мисля, че имаш право да знаеш каква е ситуацията — промълви най-сетне той. — Учените в „Кам Сан“ са създали портативен ядрен заряд, който може да се изстрелва от обикновени минохвъргачки. Но ръководителите на проекта считат откритието за безполезно, тъй като радиацията след взрива без съмнение ще убие не само жертвата, но и войника, който изстрелва заряда…

— Исусе! — възкликна Симбал. — Значи това е причината, поради която „Дикуи“ купува и складира противопехотните ракетни минохвъргачки Т-93! Със зарядите на „Кам Сан“ те действително могат да унищожат света!

— Какво?! — стреснато го погледна Джейк. Ето го липсващото късче от мозайката! — Откъде знаеш това? — Изобщо не е ставало въпрос за контрабанда на наркотици. Чен Ю е имал далеч по-опасни планове. Очите му дълбаеха лицето на Симбал.

— От един човек на име Йе Бегача — отвърна Симбал. — Преди да умре, беше шеф на нюйоркския клон на „Дикуи“…

— Преди да умре ли? Какво е станало?

— Имал е нещастието да се натъкне на Едуард Мартин Бенет — отвърна Симбал и накратко му разказа за инцидента в хотел „Трилиант“.

— Това е стратегията на Чен Ю! — простена Джейк. — Членовете на „Дикуи“ ще бъдат снабдени с Т-93 и портативния ядрен заряд, създаден в „Кам Сан“! А с помощта на откраднатата от Бенет и Кърън информация един-единствен боец на „Дикуи“ ще бъде в състояние да унищожи половината от всеки голям американски град, а другата половина да вземе за заложници!

— Господи, Боже мой! — възкликна Симбал. — Запознат със секретните директиви на Корпуса за борба с тероризма, всеки бандит ще може да избира маршрута си и да бъде практически неуловим.

Джейк замаяно кимна с глава. Ето каква била крайната цел на Чен Ю! Това е далеч повече от унищожението на „юн-хюн“!

— Ще превзема населените пунктове един по един и ще поставя ултиматуми — промълви на глас той. — Членовете на „Дикуи“ са фанатици, които няма да се трогнат от смъртта на невинни хора. А Чен Ю иска да завладее целия свят! Налудничавата мечта на всеки терорист…

— Което означава, че няма да продаде новата технология на онзи, който му предложи най-висока цена, така ли? — попита Симбал.

— Изключено — поклати глава Джейк.

— Значи е променил основната дейност на организацията си. От мрежа за контрабанда на наркотици „Дикуи“ се превръща в терористична армия. С портативните ядрени заряди Чен Ю лесно би могъл да постави на колене дори Съединените щати!

— И ще го стори, можеш да бъдеш сигурен в това — мрачно въздъхна Джейк. — Но в твоите разсъждения има една грешка — Чен Ю изобщо не е променил основната дейност на „Дикуи“. Едва сега виждам как стоят нещата. Контрабандата си е контрабанда, но се появява нова играчка и съответните нови налудничави желания…

— Исусе, трябва да го спрем! — прошепна Симбал.

— Да не губим повече време!

Симбал отиде да даде инструкции на бойците си, после се върна и впи очи в профила на Джейк. Би дал мило и драго, за да научи мислите, които пробягваха през главата му в този миг.

— Хронометърът е включен — обяви след известно време той. — Всички са се събрали, предстои размяната на информация… — Погледна калашника в ръцете си, сякаш да се увери, че всичко е наред.

Джейк само кимна. Бойците се бяха пръснали по позициите си като безплътни духове.

Симбал хвърли поглед на ръчния си часовник.

— Време е!

Скочиха на крака и едновременно напуснаха прикритието на гъсталаците.

 

 

Птичите крясъци бяха предупредителният сигнал. Генерал Куо се стегна пред предстоящото нападение на врага. Войниците му бяха тренирани добре — това беше първото и единствено правило, към което се придържаше. Много войни са били загубени заради слабо подготвени редници. Но в армията на генерал Куо такива нямаше. Просто защото не бяха между живите.

Птичето цвърчене (негово лично изобретение) го наелектризира. Дойде от север и той излезе на верандата да извика на висок глас своите заповеди. Направи го както винаги — бързо, точно, ясно. Припрените действия са най-краткият път към поражението, генерал Куо отлично знаеше това. Беше от хората, които проявяват хладнокръвие при всякакви обстоятелства. Особено в боя, към който питаеше обич и дълбока наслада.

Нямаше представа за противника, не знаеше дали срещу него са бирманци, китайци, руснаци или американци. Или пък бойците на някой от завистливите му съседи и съперници. Това беше без значение. Неговият отговор винаги беше един и същ, винаги победоносен. В подобни ситуации генерал Куо не изпитваше безпокойство, а по-скоро нещо като радостна възбуда. Сякаш остър нож се насочваше към сърцето му и го караше да примира в нетърпеливо очакване.

Сложил ръка върху кобура на своя колт 45-и калибър, американски военен образец, той бързо изскочи на верандата. От северния край на базата потегляха конвоите от тежко натоварени с готова продукция мулета, обикновено именно там го атакуваха. „Сълзите на мака“ бяха неговата кръв и плът, съвсем нормално беше враговете да се стремят към тях, независимо от своята националност.

Край верандата се появиха трима от тежковъоръжените му бойци. Той се приведе над перилата и им извика да се насочат към северния край на периметъра. Нямаше смисъл да рискува. Генерал Куо отдавна беше разбрал, че е най-добре да залага на сигурността, особено когато се защитава.

Напусна верандата и с бързи крачки тръгна в обратна посока — към цеха за преработка на опиум. Всички бяха там: Хуайшан Хан, Чен Ю и двамата американци. Генерал Куо съвсем наскоро беше открил, че тези хора обичат да говорят за бизнес в обкръжението на стоката. Тя има даваше чувство за сигурност. Така, както рубините и сапфирите в джоба му го правеха спокоен, свободен и независим… Друг начин тук нямаше. Всеки носеше богатството си на гръб. Или в джобовете си…

Генерал Куо завъртя пръстена с огромен кралски сапфир на пръста си. Мистичният, благословен от Боговете камък, носеше късмет. И не само късмет, а здраве и дълголетие.

С тази мисъл в главата той свърна зад ъгъла и усети хладното дуло в тила си. Понечи да извие глава, но го спря болезнен удар в бъбреците.

— Не прави това! — изръмжа напрегнат глас в ухото му.

Генерал Куо се намръщи и прехапа устни, за да не изкрещи от болка. Това би означавало да се изложи пред непознатия враг.

Запита се кой ли е този враг, промъкнал се толкова ловко в лагера, но въпросът му остана без отговор. Разнесе се рязко щракане и коланът с безценния колт се отдели от кръста му.

— Това няма да ти се размине! — изръмжа с потрепващ от болката глас генерал Куо. — Ще те разпъна на кръст в центъра на лагера и ще гледам как те разкъсват дивите зверове!

— Големи приказки, няма що! — отвърна Тони Симбал, притиснал дулото на револвера си в тила на китаеца. Не се сдържа и хвърли кос поглед към колана, прехвърлен вече в ръцете на Джейк. Вместо от кожа, патронташът му беше направен от чист имперски кехлибар.

— Много впечатляващо — подхвърли на английски той, после отново премина на местния диалект и се обърна към генерала: — Заповядай на охраната на цеха да се насочи към мястото на престрелката!

— Но аз… Ох! — Тялото на генерал Куо се разтърси от болка, очите му овлажняха. Прехапа устни и изпълни заповедта.

Симбал изчака отдалечаването на войниците и едва тогава издаде втората си заповед:

— Тръгвай!

— Накъде? — попита генерал Куо, опитвайки се да намери изход от създалото се положение.

— Към цеха — обади се Джейк.

За разнообразие Симбал го смушка с дулото на калашника в другата си ръка и китаецът покорно се запрепъва напред. В душата на генерал Куо за пръв път се промъкна тревога. Тези двамата не бяха нито от ЦРУ, нито от КГБ. Бяха успели да се промъкнат в лагера, което означаваше, че съвсем не са глупаци. Повечето „чуждестранни дяволи“, с които се сблъскваше генерал Куо, се оказваха или глупаци, или кретени. Но тук нещата бяха по-различни и от това никак не му стана приятно. Той беше подреден човек, живееше в строго съответствие с правилата, които сам беше установил. Строги правила, необходими за контрол над една огромна и богата империя.

— Какво искате? — попита с по-различен тон той. Меко, почти приятелски. Може би трябва да опита някаква сделка. — Една пратка е готова за експедиция. Ще тръгне утре сутринта. Шестстотин килограма „номер 4“ с отлично качество… Ако сте тук за нещо подобно, аз бих…

— Върви без повече приказки! — смушка го Тони Симбал и той залитна към стената от поцинкована ламарина на цеха.

Генерал Куо скръцна със зъби, лявата му ръка легна върху тежката тока на колана. Пръстите му опипаха хладната ръкохватка на малкия пистолет 22-ри калибър, майсторски скрит зад нея. Още е рано, рече си той. Няма смисъл да оправя единия, само за да бъде застрелян от другия… Трябваше да издебне момента, в който ще има възможност да гръмне и двамата…

— Каква работа имате в цеха? — попита той. — Тук няма готов опиум…

— Но в замяна на това вътре са всичките ни приятели — обади се Джейк.

Генерал Куо усети как по гърба му пробягва хладната тръпка на страха. Буда, простена вътрешно той. Тези типове изобщо не се интересуват от опиум! Пръстите му стиснаха ръкохватката на малкия пистолет. Още малко, рече си той и се насочи към вратата. Още съвсем мъничко!

— Оттук — промърмори той и изкачи дървените стъпала на верандата. Напрегнатите му до крайност сетива ясно усещаха присъствието на двамата зад гърба му. Бяха съвсем близо, в очакване да отворят вратата. Преценката му беше правилна, сега вече знаеше със сигурност точното им положение.

Сложи дясната си ръка на бравата и я дръпна към себе си. Едновременно с това лявата издърпа малкия пистолет от колана, тялото му рязко се завъртя. Пръстът му обра луфта на спусъка. Разстоянието беше толкова малко, че нямаше начин да ги изпусне…

 

 

Изстрелите проехтяха точно в момента, в който Чен Ю се готвеше да приеме скъпоценните разузнавателни данни от двамата американци срещу себе си. Рязко се завъртя по посока на вратата, останалите сториха същото.

Вятърът изпълни помещението с вой и дъждовни пръски. Сред тях изплува фигурата на генерал Куо, очите му бяха разширени от учудване.

— Какво има? — раздразнено излая Чен Ю, недоволен от ненавременното прекъсване.

— Какво правите тук, когато навън… — от устата на генерал Куо бликна фонтан алена кръв. Краката му неуверено пристъпиха към близката поцинкована маса, лявата му ръка се плъзна по гладката повърхност и събори някакъв спиртник. Очите му се сведоха към изцапаната униформа.

— По дяволите! — изръмжа генералът и това бяха последните му думи. Коленете му се подвиха и тялото му се строполи на пода. Очите му продължаваха да гледат обвинително, но престанаха да мигат. Зениците се замъглиха, бялото се покри с пелената на смъртта.

После вятърът и дъждът отстъпиха място на две едри мъжки фигури, запълнили рамката на вратата.

Джейк и Тони Симбал се втурнаха във вътрешността на лабораторията, автоматът на Симбал се насочи към групичката вцепенени от изненада мъже.

— Мамка му стара! — смаяно прошепна Едуард Мартин Бенет.

— Отдавна не сме се срещали — отвърна Тони Симбал и зае позиция за стрелба.

Джейк клекна до тялото на генерал Куо и потърси пулса му.

— Мъртъв е — съобщи той, а Тони Симбал само кимна с глава.

Почти скрит зад тялото на Питър Кърън, Чен Ю вдигна крак и му нанесе силен ритник.

Кърън не очакваше това и неволно политна напред, Тони Симбал натисна спусъка на автомата си. Върху момчешкото лице на Кърън се изписа изненада, тялото му сякаш се блъсна в стена. Куршумите го вдигнаха във въздуха и го тласнаха назад.

Джейк долови тихо пропукване край себе си. Рязко завъртя глава и видя как събореният от генерал Куо спиртник избухва в синкави пламъци. Огънят светкавично се разпространи по дъсчения под и се насочи към рафтовете, на които бяха подредени стъклени и метални контейнери.

— Да се махаме оттук! — изкрещя той. — Тези химикали ще избухнат всеки момент!

— Искам ги тези копелета! — изръмжа Симбал с разкривено от ярост лице.

— Хайде, нямаме време!

Джейк профуча покрай него, награби Бенет и го блъсна към изхода. Старецът със странно повдигнато рамо го изгледа със спокойния поглед на сфинкс.

— Ши Джейк… — прошепна тихо, но отчетливо той. Джейк сграбчи съсухрената му фигура и я метна на рамо. Отдалеч личеше, че този човек отдавна вече е изгубил способността да се придвижва бързо, от него лъхаше на пръст.

Вътрешността на лабораторията се изпълни с лютив дим, дишането стана трудно. В дъното блесна ослепителна светкавица, последвана от оглушителен взрив. Химикалите! Джейк изнесе Хуайшан Хан на верандата и го положи на мокрите дъски. Дъждът се сипеше като из ведро, вятърът се усилваше. Облаците бяха надвиснали ниско, сивите им краища почти докосваха върховете на околните дървета. Очите му уловиха фигурите на Симбал и Бенет, реакцията му беше мигновена. Четвъртият мъж в цеха не можеше да бъде друг, освен Нага! Или Чен Ю — главатарят на „Дикуи“. Направи крачка към вратата, но в същия миг се разнесе оглушителен тътен и покривът на леката постройка хвръкна във въздуха. Една от стените се срути. Ярки пламъци се вдигнаха към небето, дъждът беше безсилен да ги потуши.

Проникването в руините беше невъзможно, жегата и задушливият дим се бяха погрижили за това…

Джейк се обърна, очите му опипаха фигурата на стария китаец, облегната на близкото дърво. Лицето му беше разкривено от болка.

— Ти си Хуайшан Хан — приклекна до него Джейк.

Клепачите на стареца потрепнаха, в очите му се появи изненада.

— Покойният ти баща със сигурност не е споменавал името ми пред теб — прошепна той, използвайки мандаринско наречие.

— Научих го от един човек, миг преди да издъхне — отвърна Джейк. — Той беше от „Дикуи“, а ти си създателят на тази организация, нали?

— Да — отвърна старецът. — Тя даде властта в ръцете на Чен Ю…

— А на теб какво даде, старче? — разтърси го Джейк.

— На мен ли? На мен ми върна живота… — Кльощавата ръка на Хуайшан Хан се вдигна, докопа дрехата на Джейк и го притегли по-близо. — Животът, който ми беше отнет от баща ти… Той ми отне всичко: съпруга, дете, кариера… Превърна ме в развалина… Но „Дикуи“ ми върна желанието за живот… Благодарение на нея аз отново получих благоволението на китайския комунистически режим, който почти бях забравил… Старата гвардия отдавна я нямаше, изтребена до крак… Само баща ти оцеля… Само той помнеше, само той беше в състояние да попречи на възхода ми… — изви глава, сякаш да се вслуша в пропукването и съскането на яростните пламъци: — Затова трябваше да умре… Само той можеше да ме спре… И ти…

— Ти си заповядал убийството на баща ми!

Само планината знае… Това бяха думите на Хиге Моро. Ето коя планина е имал предвид! Шан!

— Отмъщението беше сладко — промълви Хуайшан Хан. — Някога баща ти ме унищожи. Дори нещо повече — унищожи моето бъдеще… Унищожи Сен-лин, скъпата ми съпруга, още нероденото ми дете… Хвърли ни в кладенеца на Шуан Джин, запрати ни в ада… — Очите на стареца трескаво блестяха, в зениците им се отразяваше гъстият дим на подпалените химикали.

— Той беше сторил нещо на Сен-лин… Нещо грозно, нещо неописуемо… Духът й се промени, личността й стана друга, съвсем различна… Но въпреки това аз продължавах да я обичам, да я искам… Тя беше единственият човек на този свят, когото истински съм обичал!

Последните думи Хуайшан Хан проплака, Джейк никога не беше чувал по-смразяващо стенание. Дъждът барабанеше по пребледнялото старческо лице. Дишаше тежко и на пресекулки, сякаш се намираше в средата на дълъг маратон.

— Кладенецът… — думите излитаха от устата му с тихо съскане. — Почти седмица живях в този ад… Със счупен гръбнак, неспособен да се движа… Но при падането успях да взема със себе си и любимата Сен-лин… — В очите му се появиха сълзи. Подвижни като буреносните облаци над главите им, те отразяваха алените пламъци с необикновена яснота. — Беше над мен… Потрошеното ми тяло я предпази от тежки контузии… Стърчащият от стената камък, който ми счупи гръбнака, на практика ни спаси живота. Иначе щяхме да полетим надолу, в бездънната пропаст…

Главата му безсилно увисна на тънкия врат, острата брадичка опря в мършавите гърди.

— Но тя можеше да се спаси! — проплака Хуайшан Хан — Можеше да спаси и двама ни! Попречи й магията на баща ти, която я караше да се бори с мен… О, Буда, каква ужасна магия!

— Не можех да повярвам на очите си… Започнах да й се моля. Тя можеше да спаси и двама ни. Чувах гласа на баща ти, който я викаше от ръба на кладенеца. О, как го мразех! Изстрелях цялата си омраза нагоре, сякаш исках да го отровя с нея…

А моята Сен-лин възвърна силите си и започна да ме блъска. Надникнах отблизо в очите й и разбрах всичко. Тя беше луда. Вече не беше моя, вече нямаше нищо общо с онази Сен-лин, която познавах и обичах…

Дишането на стареца стана опасно накъсано, гърдите му се загърчиха в конвулсии.

— Тя беше непозната! Непозната, която искаше да ме убие… — очите му се вдигнаха към лицето на Джейк. — Сторих единственото, което можех… Каза ми, че е бременна и аз също полудях… Това е неговото дете, рекох си. А не моето! И я убих… Убих и детето… За една секунда всичко свърши, бъдещето се стопи… Цяла седмица останах в мъртвата им компания…

Ръцете на стареца се вкопчиха с всички сили в дрехата на Джейк.

— Но това не беше достатъчно, Ши Джейк!… Смъртта на бащата беше слаба утеха за мен! — Сълзите бяха изчезнали, очите му гледаха с хладна враждебност.

Вероятно точно този израз е бил в тях, когато Хуайшан Хан е удушил любимата си жена, помисли си Джейк. А заедно с нея и така жадуваното дете…

Стана му гадно, направи опит да се отдръпне. Но съсухрените пръсти на стареца го стискаха здраво.

— Това не беше достатъчно, Ши Джейк! — изкрещя Хуайшан Хан. — Той ме лиши от бъдеще, затова и аз трябва да отнема неговото!

Джейк отблъсна лудия старец от себе си с цената на доста усилия. Отвратен до дъното на душата си, той бавно се обърна с лице към пожара. Искаше да открие Симбал и Бенет, но изведнъж се оказа лице в лице с неясна фигура, която бавно се насочваше към него.

Косата й беше подстригана късо, фигурата й беше дребна, но стегната. Профилът й за миг се очерта на фона на ярките пламъци и Джейк разбра, че това е жена. Още няколко крачки и вече беше в състояние да различи чертите на лицето й. Черти, които постоянно му се присънваха. Черти, които никога не можеше да забрави… Въпреки че бяха изминали години от онзи ужасен ден на брега на река Сумчун, в който Ничиреншу я застреля пред очите му!

Това беше Лан, неговата дъщеря! Лан е жива!

— Лан!… — тихо прошепна той. — Моята Лан!

— Здравей, татко — каза тя, точно според инструкциите на полковник Ху. После измъкна автоматичния си пистолет, прицели се и натисна спусъка.

 

 

Тони Симбал чу изстрела и рязко се завъртя. Успя да зърне неясната фигура срещу Джейк, после Бенет хукна да бяга и той се спусна след него.

Комбинацията от бурята, експлозията в цеха и диверсионния рейд в северния край на периметъра вече беше довела до очаквания хаос. Бенет умно предпочете да бяга по посока на пожара, към южния край на зоната. Защото всяко друго направление би го довело до риска да бъде застрелян от войниците на генерал Куо или пък от планинците на Симбал.

Симбал моментално оцени обстановката и с пълна скорост се насочи към оградата отвъд пламтящия цех — точно натам би се насочил, ако беше на мястото на Бенет.

Наближаваше границата на джунглата. Растителността видимо се увеличи, въпреки скорошните следи от сеч.

Спря между дърветата, дулото на калашника започна да се обръща назад — бавно, стабилно, без да пропуска нищо. Дъждът пречеше на зрението му, само на няколко крачки по-нататък всичко изглеждаше разкривено като през огромна призма.

Бенет не се виждаше никъде и Симбал изруга. Изтръска водата от косата си и започна да се придвижва успоредно на пламтящия цех.

Очите му уловиха някакво движение, мускулите му се стегнаха. Приклекнал ниско до земята, той бързо се насочи натам. В същия миг усети как въздухът напуска гърдите му с болезнено свистене. При втория ритник в бъбреците се преви на две, изпусна автомата и видя как фигурата на Бенет се навежда да го вземе.

Протегна ръце и полетя напред. Успя да докопа краката на едрия мъж и рязко дръпна. Бенет се строполи, но тялото му се изви още във въздуха за смъртоносен ритник.

Носът на каубойския ботуш само одраска скулата на Симбал, но за сметка на това токът потъна в челюстта му. Люшна се назад, през това време Бенет убия да вдигне калашника и да го насочи в гърдите му.

Симбал скочи напред в момента, в който едрият мъж натисна спусъка. Усети топлината на гилзите и с облекчение установи, че е успял да се вмъкне в мъртвия ъгъл на откоса. Ръбът на дланта му се стрелна към шията на Бенет, онзи издаде едно изненадано „Ох“, натежало от болка, после се строполи по гръб. Симбал скочи отгоре му като разярен тигър, но реакциите на врага му се оказаха наистина светкавични. Прикладът на калашника потъна в корема му с огромна сила.

Пред очите му заиграха звезди, в гърлото му се надигна горчива слюнка, която заплашваше да го удави.

Бенет с олюляване се изправи, дулото на автомата се сведе надолу.

— Винаги си бил трън в задника ми, Тони! — задъхано изръмжа той. — Защо се държиш като някакъв шибан рицар? Мисля, че ще ти направя огромна услуга, като те гръмна! Така ще ти спестя гадните години, които те чакат… Да слугуваш на хора с малко мозък в главата и още по-малко мангизи в чековата книжка! — пръстът му се сви около спусъка на автомата: — Сбогом, Тони…

Притиснал корема си с ръка, Симбал направи едва доловимо движение. Острият нож с къса дръжка излетя от лявата му длан и се заби дълбоко в гърдите на Бенет. Онзи го изгледа с дълбоко смайване, после умря.

Симбал направи три дълбоки вдишвания и издишвания, след което бавно се изправи на колене. Изтръгна калашника от безжизнените пръсти на Бенет и закуцука обратно към зоната.

Джейк усети как кръвта му се смесва с дъждовните струи. Тялото му се олюля и падна на колене, от гърдите му се откъсна дрезгав вик:

— Лан! О, Буда! Лан!…

Видя как пистолетът бавно се насочва в гърдите му и си помисли: „Не, това е сън! Това е поредният ужасен кошмар! Всеки момент ще се събудя!…“

Но болката беше съвсем истинска. Чувстваше как силите му изтичат с всеки удар на сърцето. Как е възможно това, запита се той. Как?!

Направи върховни усилия и се повлече към нея. Вятърът и дъждът бързо го повалиха на колене. Дишаше тежко, всичко се размиваше пред очите му. Направи опит да мисли трезво, но не успя. Пречеше му призракът на дъщеря му, пречеше му това, което беше сторила. Замръзна на място, обзет от ужас и отчаяние.

— Лан! — тихо прошепна той. — Лан, обичам те…

Беше ли й го казвал някога? Кога за последен път я беше прегръщал, кога й беше предлагал сигурността на бащината милувка? Вероятно никога. Едва сега си даде сметка, че не беше искал дъщеря, че когато жена му роди момиче, в душата му нахлу черно разочарование. И може би затова се беше заел да гради твърдия й характер, да вселява в душата й непреклонния мъжки дух…

И беше успял. В душата й не бе останала дори капчица радост, дори прашинка удоволствие от живота. Последните остатъци от хуманност се бяха стопили в компанията на Железните тигри — бандитите, които вилнееха край границите на Китай.

И сега, лишена от капчица разум, тя се готвеше да го убие. Вдигна глава и погледна бавно спускащото се дуло на пистолета. Движението му спря, черната дупка сочеше точно между очите му. Лицето на дъщеря му беше напълно безизразно — една съвършена машина, програмирана за това, което предстоеше…

Джейк направи последен опит да я доближи. Изправи се на крака с цената на огромни усилия, прекрачи напред… Стъпка, две… Строполи се на сантиметри от краката й…

Цялото внимание на Ки-лин беше насочено към този мъж. Чу името, с което я викаше, но то не й говореше нищо. Изобщо не допускаше, че някога това име е било нейно. Мъжът й говореше на някакъв непознат език, който тя възприемаше не по-различно от тропота на дъждовните капки.

Духът на полковник Ху изплува от мрака на нощта и започна да й говори. Думите му бяха нежни като милувка. Каза й какво да прави и тя внимателно го слушаше. Прицели се и пръстът й бавно обра луфта на спусъка. Този изстрел щеше да бъде фатален за мъжа срещу нея…

После изведнъж се оказа по гръб на мократа земя, устата й отчаяно се бореше за кислород. Над главата й се надвеси лицето на непозната жена.

Блис се появи изотзад, тялото й се стовари върху Лан с цялата отчаяна енергия, която притежаваше. Рамото й потъна дълбоко в корема на момичето.

Вършеше всичко по инстинкт, единствената мисъл в главата й беше за Джейк. Напусна планинците почти веднага след началото на атаката и тръгна из района да търси Джейк. Беше ядосана, че я отстрани от сцената на главното действие, но си даде сметка, че в такъв момент няма смисъл да спори. Други неща ангажираха съзнанието му, едва ли щеше да я чуе. Реши да потърси шанса си на по-късен етап.

Този шанс се появи заедно с експлозията в цеха и тя моментално се възползва от него. Видя фигурата, която изскочи срещу Джейк с пистолет в ръка, дулото на автомата й инстинктивно се насочи натам. Чу го да крещи името на Лан, осъзна, че това е дъщеря му успя да отдръпне пръста си от спусъка.

Първата й мисъл беше да обезоръжи момичето, без да го наранява. Но в момента, в който ръцете й докоснаха тялото на Лан, тя си даде сметка, че нещо не е наред. Лицето насреща й се разтегна в животинска гримаса, животинско ръмжене заклокочи дълбоко в гърлото й.

Вкопчена в нея, Блис се опита да й говори, но Лан нито я чуваше, нито я разбираше. Държеше се като луда, в това не можеше да има никакво съмнение. Решението дойде спонтанно и Блис потъна в „да-хей“, за последен път в живота си. Понесе се над неспокойните, призрачно осветени от луната океански вълни, духът й се насочи към странното присъствие…

Видя как светът се преобръща и променя. Видя как се променя и самата тя… Великото колело на съдбата се раздвижи и тръгна напред, понасяйки я със себе си… Напред към хоризонта на осветеното от луната море, към неизвестното отвъд този хоризонт…

Духът й се докосна до могъщото „ки“ на Лан и моментално потръпна от ужас. Сред гърчещите се пипала зърна мрачното лице на една жестока войнственост, ръмжаща като свиреп хищник… Едновременно с това улавяше и остатъците от истинската същност на момичето. Те бяха бледи и неясни, дълбоко скрити зад косматото чудовище на злото…

Душата на Лан умираше, изтерзана и болна, подложена на бог знае какви изтезания. Блис изпита желанието да плаче за нея и едновременно с това да крещи от гняв.

Ясно разбра какво трябва да прави. Разбра защо Ши Зи-лин я беше посветил в тайнството на „да-хей“, защо усеща смъртоносния вятър на отминалите векове право в лицето си…

Приготви се да стори онова, за което я бе подготвял Ши Зи-лин. Някъде дълбоко в душата й се появи подозрението, че той е знаел за настъпването на този ужасен миг. Защото тя вече не беше Блис, не беше любимата на Джейк, не беше дори любимата внучка на Ши Зи-лин… Беше едновременно всичко това, но беше и нещо друго. Неусетно се превърна в това, което беше истинското й призвание. Пратеник на Небесните пазители на Китай, обладан от вековната мъдрост на един древен народ…

Превърна се в дух, всичко тленно се стопи. Някъде встрани тялото й продължаваше да се бори с Лан. Но духът беше могъщ. Ослепителният лъч на „да-хей“ бавно проникваше в измъченото съзнание на Лан, възприела името на тайнственото двуполово чудовище Ки-лин от китайската митология…

Звярът, настанил се в душата на Лан, притежаваше огромна сила. Но Блис не беше сама срещу него. До нея се изправи Ши Зи-лин и още някой… Духът на една жена, живяла в древността, притежавала огромна власт…

Стройните тела на двете жени паднаха в калта, вкопчени в борба на живот и смърт. Но истинската битка се водеше на друго, непознато за човешкия дух равнище…

Напрегнал сили до крайност, Джейк скъсяваше разстоянието до тях бавно, сантиметър по сантиметър. Леден страх беше сграбчил, сърцето му. На бойното поле може да има само един победител. А за победения остава смъртта…

Но той обичаше тези жени. Обичаше ги до лудост, и двете… Трябваше да направи всичко възможно да прекрати смъртната им схватка. Сега, още преди да е станало късно.

Стисна зъби и понечи да се хвърли между тях. Но изведнъж се закова на място и стреснато се вслуша в един познат и едновременно с това напълно чужд глас: Стой настрана, Джейк! Мога да я спася само ако се държиш настрана!

— Блис!

Продължи напред, препъна се в някакви коренища и падна на колене.

Моля те, Джейк, остани там, където си! Иначе дъщеря ти ще умре!

Думите отекнаха в съзнанието му като звън на огромна камбана. Сигурно халюцинирам, помисли си той, но веднага разбра, че това не е вярно. Промените, които забелязваше у Блис от известно време насам, изведнъж нахлуха в главата му с кристална яснота. След смъртта на баща му Блис стана друга. Сякаш през душата й течеше потокът на мъдростта. Джейк вече знаеше, че може да отличава истината от лъжата, но способностите й очевидно не спираха дотук… Какво още може?

— Блис! — отчаяният му вик се сля с воя на бурята. С подобен вик баща му се беше разделил с любимата Сен-лин. — Блис! Не искам да те загубя! Не искам да те оставям сама!

Не съм сама, Джейк. Това трябва да се случи, иначе ще изгубиш дъщеря си завинаги.

— Не искам да избирам между двете!

Джос, Джейк. Колелото се завъртя…

— Блис! Обичам те, Блис! И искам да…

Под оловния покров на небето се носеше ужасният вой ва звяра. Цинкови капки дъжд барабаняха по същества с непознати форми. Натежалите от киселина облаци се разкъсаха и зад тях надникна живачният диск на луната.

Блис сключи договор с Буда… Всъщност стори го не тя, а безплътният й дух… Последният й час наближаваше, но тя беше спокойна и уверена, стоплена от духа на Ши Зи-лин в гърдите си. Лан е богоизбраната, тя е пряк наследник на Небесния пазител на Китай и трябва да живее. А Блис трябва да прочисти душата й, да прогони злото от нея… Точно както го беше сторил Фаз-хан с душата на Сен-лин преди много години… Само по този начин ще се съхрани мъдростта и магията на древния народ, само по този начин Китай ще навлезе достойно в двадесет и първи век.

Блис се сля с Вселената. Потънала дълбоко в ласкавата прегръдка на „да-хей“, тя усети как осъществява жив и непосредствен контакт между поколенията. Беше млада и стара едновременно, малка и голяма, мъж и жена… Превърна се в Божествената люлка, съхраняваща живота и смъртта, превръщаща ги в нещо неизмеримо, в незначителна частица от Вечността. Превъплъти в себе си светлината и мрака, превърна се в река и океан…

Безбрежната морска шир стана нейна мантия, да де й неограничена власт. Същото сториха Ветровете и Бурите. Драконите на нощта напуснаха убежищата си, изправиха се от двете й страни и обляха с огнен дъх Свирепия звяр в душата на Лан. Друг начин за пречистването й нямаше. Едва след пълното пречистване можеше да й вдъхне Мъдростта на вековете, да я превърне в истински Небесен пазител на Китай…

Изпита огромно удоволствие от този процес. Може би защото разбра колко ограничени са човешките представи за живота и смъртта, колко слабо е човешкото въображение.

А Блис се издигна високо над тези концепции. Превърнала се в Космическа енергия, тя разпростря волята си по всички посоки на света. Концентрирала в себе си елементите на Вечността, тя изведнъж си даде сметка, че съществуванието е нещо по-богато и по-силно от обикновения човешки живот.

Превърна се в богата палитра от цветове: синьо-зеления цвят на Морето, синкавосивото Небе, пръстения цвят на Камъка, оранжево-червеното на Огъня, зелено-кафявото на Горските листа… Единственото нещо, което нямаше цвят, беше Злото в душата на Лан. Блис разпери крила и литна към него.

Стисна го в прегръдката си и потръпна от внезапен хлад. Злото, беше могъщо, представата за силата му накара душата й да се свие. После тресна оглушителна гръмотевица и тя изведнъж разбра, че страхът е още едно слабо и ограничено човешко несъвършенство, за което няма място тук, в Сияйните висини…

Концентрира силата в душата си и разпери ръце.

Погълна Злото и започна да го разтопява. Разтърси се от огромната кинетична енергия на този процес, далечната Земя под нея сякаш се сви от уплаха. Реките спряха да текат, океаните замръзнаха, планинските върхове се разтърсиха като от могъщо земетресение…

До слуха на Джейк долетя странен звук. Сякаш се строши суха съчка. Забравил болката и предупрежденията на Блис, той стана на крака и с олюляване се насочи към вкопчените тела. Блис беше отгоре, от устата й излитаха протяжни стонове. Дръпна я от тялото на дъщеря си, ръцете му я обвиха с безкрайна нежност.

— Блис!

Очите му с ужас се сведоха към огромната дупка в гърдите й. Там, където е било сърцето… Раната беше ужасна, но странна. Нямаше кръв, в ноздрите го удари миризмата на лятно море…

— О, не!

Дъждът барабанеше по лицето и раменете му. Всяка капчица напомняше за греховете му.

— О, Блис!

Не можеше да повярва, че я няма. Ще се погрижа за нея, чичо… Това беше обещанието, което даде на Трите клетви, преди да тръгнат насам. Твоето съкровище е скъпо и за мен… Едва сега, в този ужасен миг, той си даде сметка колко скъпо на душата му е това съкровище…

— Исусе!

Джейк бавно вдигна глава.

— Добре ли си, Джейк? — попита Симбал.

— Не зная…

Симбал се отпусна на колене до него и попила раната му.

— Какво стана?

Джейк сведе очи към прекрасното лице на Блис и тъжно поклати глава:

— И това не зная…

— Бенет е мъртъв. А старецът със счупения гръбнак е там, където го остави — край дървото. Киска се като луд, вероятно е превъртял…

Джейк почти не го слушаше.

— Кое е другото момиче? — наведе се напред Симбал.

— Дъщеря ми…

— Още е жива — установи Симбал, след като ловко провери пулса й.

Джейк внимателно отстрани Блис от скута си. Чувстваше се ужасно уморен. Наведе се и впи очи в лицето на дъщеря си. Беше до болка познатото лице от сънищата му, но едновременно с това и някак странно променено.

— Лан — промълви той. — Лан…

Клепачите й потрепнаха, очите й бавно се фокусираха върху лицето му.

— Татко… — прошепна с недоверие тя, тихо и отчетливо. После заплака. — Колко бавно тече времето! Колко много ми липсваше!…