Ерик Лустбадер
Наследникът (3)

Планината на Джиана
Лято 1945 — Зима 1949
Чункин / Йенан / Пекин

В човешката история има периоди, в които е възможно всичко.

Такива периоди е имало и в историята на Китай — невероятни като фантастична приказка. Могъщи дракони обитавали непристъпните планини, небето се раздирало от светкавици, реките течали окървавени… Било времето на великите герои и страшните злодеи…

Именно в това време духът на Зи-лин се върна към живота. Към своите корени. Благодарение на едно момиче.

На пръв поглед това беше невъзможно. Събитията се развиваха като част от съвременната история, но въпреки това в тях участваха истински герои, ходът им се направляваше от древна, но могъща магическа сила… Може би силата на Небесните пазители…

Днес Чонкин е град с модерна архитектура и важно икономическо значение. Разположен на мястото, където се сливат великата река Яндзъ и пълноводната Джиалинг, той разполага с широки булеварди и всички останали средства за комуникация. Пристанището му е оживено, пълно със сампани и джонки, превозващи стоки за консумация и износ.

Но в ерата на драконите и гръмотевиците градът се казвал Чункин, а сградите му били предимно от кирпич, с покриви от тежки кафяви плочи. По тесните улички се движели прегърбени жени, натоварени с чай и подправки в плетени кошници.

И тогава летните месеци били непоносимо горещи, и тогава хората, които не понасяли жегата, търсели прохлада в сенчестите склонове на Жинян Шан — Копринената планина.

В края на август 1945 година Мао Дзъ-дун и хората от близкото му обкръжение отседнаха на улица „Дзенжиан“ 50. Пристигнаха тук със самолет специално за срещата с генералисимус Чан Кай-шъ и американския посланик в Китай генерал-майор Патрик Дж. Хърли. На тази среща трябваше да бъде намерен компромис между двете основни сили в следвоенен Китай.

Президентът на САЩ Рузвелт се обяви срещу възобновяването на гражданската война в Китай, прекратена временно само поради военните стълкновения в световен мащаб. Но тайно се страхуваше от Мао и неговата идеология.

Самият Мао беше склонен на компромис с Чан. Даваше си ясна сметка колко пагубна за страната е гражданската война, изпитваше сериозна загриженост за нейното бъдеще. Беше твърдо убеден, че ако Китай иска да заеме достойно място в международната общност, той трябва да постигне политическа стабилност и бързо развитие на индустрията си. Но това не можеше да стане без привличането на чуждестранни инвестиции.

Същевременно Чан — един човек с пъргав ум и неизтощима енергия, беше предвидил развоя на събитията доста по-рано от Мао. Броени дни преди срещата той вече беше подписал договор за дружба и взаимопомощ със Съветския съюз, а след това, мъдро отчитайки отношението на американците към комунизма, подписа подобен договор и със САЩ.

Това, според Зи-лин, беше сериозна грешка.

— От два стола на земята — беше коментарът му по време на полета за Чункин. — Това е изключително опасна за Китай политика, този човек не бива повече да ни представя пред света.

— С коалицията, която възнамерявам да, предложа, поне ще го държим под контрол — отвърна Мао.

— Силно се съмнявам в това, другарю Мао. Самият Чан често повтаря, че който държи армията, той управлява Китай. Докато продължава да мисли така, поведението му едва ли ще подлежи на контрол… Американските военни съветници са неотклонно до него, в другото му ухо шепнат Сталин и Молотов. Руснаците завладяха Манджурия, трябва да се запитаме какви са скритите им намерения. Те наистина разбиха нашия общ враг Япония, но окупацията на нови територии е опасна, другарю Мао…

Мао дълго мълча. След инцидента в планините на Юнан преди две години той неизменно търсеше съветите на Зи-лин, човек с наистина забележителен ум. Тогава, водач на една все още неопитна армия, той се вслуша в съвета на Зи-лин и разби войските на Чан — далеч по-опитни и по-добре въоръжени от неговата армия.

Победата имаше изключително висока цена. Заповедите даваше Мао и авторитетът му скочи до небето. Населението на Южните провинции го превърна в бог, пред пунктовете за набиране на доброволци се проточиха дълги опашки от хора. Тогава, през 1936 година, само най-приближените му знаеха колко малка е всъщност числеността на неговата армия — едва 80 хиляди души. Но след победата в Юнан тя набъбна до близо един милион, плюс още толкова хора в народната милиция.

Зи-лин с нищо не показа, че търси компенсация за тази неоценима услуга, не пожела никакви постове. Мао сам му предложи министерското кресло в своето правителство, но за голяма негова изненада Зи-лин отказа.

— Благодаря за доверието, другарю Мао — беше се усмихнал тон. — Но аз предпочитам да си остана сред хората. Там, откъдето съм дошъл… — сведе глава и тихо подхвърли: — Ще бъда доволен, ако продължим да обменяме мисли и крайният резултат от нашите разговори има някакъв практически ефект… — Мао го гледаше и мълчеше, може би за пръв път усетил вътрешната сила на този човек.

— Мисля, че вие разполагате с достатъчно официално назначени съветници… Затова предпочитам да остана в сянка, напълно невидим за останалите. Така ще ви бъда най-полезен, ще спечели и нашата кауза…

Припомнил си този разговор, Мао тихо въздъхна и отправи поглед надолу, към живописния ландшафт на любимата страна.

— Положението ни е сериозно — извърна се той към Зи-лин. — Трябва ни спешна помощ отвън. Руснаците се страхуват от нас, наричат ни „кашкавалени“ комунисти, защото не се придържаме стриктно към директивите на Москва. Да не говорим за твърдението им, че истинската комунистическа революция се осъществява от пролетариата, а не от селячеството…

Изпусна нова въздишка и продължи:

— Единствената ни надежда остава Америка. Американците са вече тук, защото много обичат да си пъхат носовете във вътрешните работи на други страни. Аз вярвам, че следвоенната индустриализация на Китай може да се осъществи единствено по пътя на свободната пазарна икономика. И това ще им хареса. Те имат пари, много повече пари от руснаците… Ако водим преговорите умно, с положителност ще ги накараме да си развържат кесията. В тази връзка искам да ви помоля да обърнете специално внимание на Рос Дейвис, съветник на техния посланик. Някога е бил офицер, достигнал е чин майор. От сведенията, с които разполагам, личи, че е бил добър офицер. Поговорете за Сун Тцу, може би ще го заинтригувате с „Изкуството на войната“, независимо че е „чуждестранен дявол“.

— Чух, че посланикът Хърли споделя с него абсолютно всичко, и много ми се иска да разбера какви са намеренията на президента Рузвелт. Особено по въпроса за евентуалната финансова подкрепа…

Зи-лин изобщо не хранеше надежди в тази посока. Защото знаеше, че американците използват Чан за проникване в цял Китай, ловко подхранвайки жаждата му за власт. Докато от Мао се страхуват и едва ли биха дръзнали да му отпуснат икономическа помощ.

— А какво ще правим, ако страната отново пламне? — попита на глас той.

— Трябва да приемем, че война вече няма да има — твърдо отвърна Мао. Той си даваше сметка, че дори и без специалната мисия, пак не би искал Зи-лин да присъства на преговорите с Чан. Първата му жена Май е била помощник на доктор Сун Ят-сен — някогашен партньор на генералисимуса и създател на Гуоминдан, безмилостно унищожен след разрива между двамата.

Една нощ Май е била отведена от хората на Чан. Страхувайки се за живота й, Зи-лин ги настигнал и ги застрелял, но те все пак успели да я убият.

Вероятно след толкова години Чан вече е забравил този инцидент и организираното впоследствие преследване. Но Мао не беше сигурен в това и не би позволил двамата да се изправят един срещу друг. Всъщност до последния момент се колеба дали изобщо да включва Зи-лин в състава на делегацията си. Накрая реши да го вземе, тъй като се нуждаеше от съветите му.

Първата среща между Зи-лин и Рос Дейвис стана в една ранна утрин. Зи-лин се занимаваше с „тай чи чуан“, въздухът беше напълно неподвижен. Слънцето все още не беше надникнало над околните покриви, но атмосферата беше наситена с влага. В краката му проблясваше бяло-синкавата вода на реката, по огледалната й повърхност вече плуваха подранили сампани. Някъде наблизо пропя петел.

Дейвис се събуди облян в студена пот. Седнал в леглото, той правеше отчаяни опити да вкара в дробовете си малко кислород. Огледа се. Разсъмваше се, но във въздуха липсваше утринната свежест. Вече от доста време беше в Китай, но не можеше да свикне с климата на тази страна. През лятото беше най-лошо, дори нощем дрехите му подгизваха от пот.

Стана, облече се и побърза да излезе. Тясната стаичка го потискаше. Избърса потта от лицето си, чу кукуригането на петела, а миг по-късно видя Зи-лин, зает със своите упражнеше. Беше взел една книга за военната тактика на римляните, възнамеряваше да почете под сянката на някое дърво. Но сега, изправен под ослепителните лъчи на слънцето, той внимателно наблюдаваше гимнастиката на Зи-лин.

И друг път беше виждал как се практикува „тай чи“, но за пръв път се натъкваше на човек, който играе толкова грациозно, изпълнявайки и най-сложните фигури със завидна лекота.

Този мъж беше единственият от свитата на Мао, за когото Хърли не успя да открие военно досие. Не знаеха нищо за него, дори постът му в комунистическата йерархия остана загадка за тях.

Дейвис се насочи към близката сянка, но продължаваше да се поти. Беше едър мъж със здраво и стегнато тяло, от което, за разлика от повечето му сънародници, никой не можеше да съди за годините му. Това беше така, защото той винаги го поддържаше във форма. Занимаваше се с гимнастика, два пъти по четиридесет и пет минути на ден. Но в Китай му беше трудно да поддържа този ритъм, особено през лятото.

Гледаше Зи-лин и открито му се възхищаваше. Сякаш за пръв път виждаше бавните, чисти и някак ритуални движения. Макар и изложен на ярките слънчеви лъчи, този мъж не изпитваше никакви затруднения с дишането, по голото му тяло нямаше дори капчица пот.

Най-накрая Зи-лин привърши. Задържа се в последната позиция безкрайно дълго, тялото му беше неподвижно като бронзова статуя. Вятърът вдигна малко прах пред краката му и това беше единственото движение, нарушаващо пълната неподвижност на сцената.

Някъде излая куче и Зи-лин се отърси от състоянието, което наподобяваше транс. Видя Дейвис, изправен на вратата с книга в ръка, на лицето му се появи усмивка.

— Добро утро — поздрави той.

Обзет от леко притеснение, Дейвис само кимна с глава. След две и половина години в Китай все още не знаеше кога нарушава местните обичаи.

— Наблюдавах великолепната ви утринна гимнастика — промърмори той. — Надявам се, че не съм ви обезпокоил.

— Съвсем не — отвърна Зи-лин и пристъпи към него. — Радвам се, когато имам компания — отново се усмихна. Напрежението на „чуждестранния дявол“ се стопи. Това беше начинът, по който си контактуват белите хора, той винаги му напомняше за ритуалите, чрез които общуват африканските планински горили. Беше чел някъде, че сведените очи и безизразността на лицето означават добронамереност, докато оголването на зъбите е сигурен признак за враждебност.

Проклетите „чуждестранни дяволи“ приличат на горили, въздъхна в себе си Зи-лин. Те са силни, примитивни и опасни, човек трябва да бъде сигурен в намеренията им, преди да ги доближи…

— Говорите много добре английски — отбеляза Дейвис, в гласа му трепна неволна нотка на превъзходство.

Май и той ме мисли за маймуна, рече си Зи-лин. Е, няма как… Цивилизованият човек трябва да се примирява с недодяланите маниери на варварите…

— Учих го някога, преди много години, в Шанхай — любезно се усмихна той. — Имах един приятел от Вирджиния, който разполагаше с безгранично търпение… — Откровена лъжа, но при дадените обстоятелства — съвсем уместна.

— Аз също съм от Вирджиния — светнаха очите на Дейвис. Факт, който беше много добре известен на Зи-лин. — Семейството ми имаше ферма в околностите на Роанук. Баща ми отглеждаше коне. Расови коне, за състезания… Как се казва вашият приятел?

— Сойър — отвърна Зи-лин. — Бартън Сойър. И неговото семейство е било фермерско, но не мисля, че са имали нещо общо с конете…

— Не го познавам — въздъхна с нескрито разочарование Дейвис. — Но Вирджиния е голям щат, а и аз от доста време не съм си бил у дома… Всъщност откакто завърших гимназия…

Зи-лин забеляза как се смекчават чертите на лицето му. Все пак някои неща са универсални, отбеляза в себе си той, а на глас каза:

— Вероятно Вирджиния ви липсва точно така, както Сучоу липсва на мен…

Дейвис се усмихна, лицето му стана съвсем момчешко. Имаше широка и подвижна уста, яркосини очи и огромен извит нос — истинска забележителност за азиатския континент. Червеникаворусата му коса беше дълга почти до раменете, далеч от строгите военни прически.

— Предполагам, че е така — промърмори той, извади сребърна табакера от джоба си и любезно я отвори пред Зи-лин, който отказа с поклащане на глава. Пъхна една цигара между устните си и драсна клечка кибрит. — Някога бях доста добър жокей… Искам да кажа ездач…

Зи-лин потисна желанието си да заръмжи и завие като горила. „Това едва ли ще го изненада, след като се чувства длъжен да ми разяснява някои по-сложни думички в езика си, отбеляза той. Може би в бъдеще ще съумея да се възползвам от това невежество…“

— В Китай конете не са на почит — каза. — Малко хора знаят как се язди…

— Никой не знае — засмя се Дейвис и издуха облаче дим.

— Тук наблизо има една ферма, в която с положителност ще се намери подходящ кон за вас…

— Наистина ли? — Дейвис се спусна няколко стъпала надолу и така разликата в ръста им почти се стопи. — Това би било чудесно! — помълча за миг, изтръска пепелта от цигарата си и попита: — А вие наистина ли имате желание да се научите да яздите, господин Ши?

За нищо на света, въздъхна в себе си Зи-лин и неволно потръпна, като си представи как се катери върху огромното животно.

— Наистина, господин Дейвис. С удоволствие бих опитал.

Сините очи на Дейвис заискриха.

— Предлагам ви сделка, господин Ши. Аз ще ви науча да яздите, а вие ще ме запознаете с техниката на „тай чи чуан“. Какво ще кажете?

Дано чума тръшне проклетите ти коне, изруга безгласно Зи-лин.

— Чудесна идея, господин Дейвис. Приемам я с удоволствие. Какво ще кажете за утре в пет и половина?

— Сутринта? — смаяно преглътна Дейвис.

— Възприемате бързо, сър — леко се поклони Зи-лин.

— Готово! — извика Дейвис и протегна мечешката си лапа. На лицето му се появи широка усмивка. Сега вече наистина прилича на горила, рече си Зи-лин.

 

 

Рос Дейвис се оказа наистина способен ученик. „Тай чи“ е дисциплина, в която нищо не става бързо и леко, но той моментално схвана психологическите й аспекти. Зи-лин беше доста изненадан, тъй като дяволските чужденци обикновено нямат никакъв усет към философската същност на „тай чи“ и неизменно я считат за „старческа“ игра, практикувана единствено от хора, които не притежават достатъчно сила и издръжливост за „истинските“ бойни изкуства.

На практика обаче беше точно обратното: за практикуването на „тай чи“ се изисква голяма сила и издръжливост, тъй като бавните упражнения са доста по-трудни за изпълнение от бързите. Тук предимството е на страната на умствената дейност и пълното осмисляне на движенията — нещо, което е невъзможно при гимнастиката от военен тип.

Дейвис сподели тези свои наблюдения две седмици след началото на утринните им срещи.

— Когато ставам и започвам своите подскоци, тялото ми прегрява за броени минути — каза той. — А с „тай чи“ не е така — мога да го практикувам почти цял час, без дори да се изпотя. Едновременно с това тялото ми е толкова натоварено, колкото след пълна серия упражнения по гимнастика.

— Не зная много за съдържанието на вашата гимнастика — отвърна Зи-лин. — Но зная друго — дух и тяло трябва да бъдат в пълна хармония, иначе упражненията стават безсмислени.

Седяха на дървена пейка в двора и отпиваха чай от широки порцеланови чаши.

— Спя далеч по-добре, откакто се залових за „тай чи“ — отбеляза Дейвис. — И пуша по-малко… Но най-важното е, че мога да изпия цяла чаша горещ чай под слънцето, без дори да се изпотя! Какво ще кажете за това, господин Ши?

— Ще кажа, че започвате да ставате китаец — засмя се Зи-лин.

След съответните проучвания откри и подходяща ферма. Намираше се недалеч от града, в подножието на Жинян Шан — Копринената планина. Районът се славеше с великолепния си жинянски чай и Зи-лин подозираше, че именно по тази причина конете все още не са били изклани и изядени. Богатата чаена реколта се нуждае от превоз и конят е по-полезен за селяните жив, отколкото мъртъв. Екземплярът, на който попаднаха, беше наистина добър. Оказа се, че храната му е по-богата дори от тази на господарите му.

Семейството беше многодетно. Петимата синове бяха войници, във фермата бяха останали трите дъщери и жената на селянина, който беше горе-долу на годините на Зи-лин. А конят действително се оказа единственото им средство за препитание в тежките военни години. Тук, по склоновете на планината, нямаше мъртъв сезон. Изключително плодородната земя раждаше в изобилие субтропични плодове, но най-важната култура беше чаят. Просто защото в Китай винаги се търси добър чай и пласирането на реколтата е сигурно.

При първото посещение Зи-лин занесе подарък на семейство Пу — прясна риба и макарони с яйца. За „чуждестранен дявол“ като Дейвис тази храна е боклук, но за бедните селяни — истинска манна небесна.

— Защо просто не им дадете малко пари? — полюбопитства Дейвис, а Зи-лин замълча и съжалително поклати глава. „Горилите са си горили“, независимо от опитите им да мислят като цивилизовани хора, въздъхна в себе си той.

На Дейвис му дойде до гуша от поклони и продължителни любезности, особено като се имаше предвид, че тези хора са обикновени селяни и нищо повече. Но той потисна нетърпението в душата си и започна да копира поведението на Зи-лин. Селяни или не, те бяха собственици на единствения кон в областта.

— Животното е много хубаво — призна след известно време той, когато двамата бяха поканени в порутена постройка, изпълняваща ролята на обор. Прокара ръка по кадифената кожа, под която помръдваха гладки, еластични мускули. — Откровено съм учуден, че го гледат така добре…

— Някога опитвали ли сте да слезете от планината с половин тон чаени листа на гърба? — изгледа го продължително Зи-лин.

Дейвис продължи да гали коня, главата му леко кимна:

— Разбирам какво искате да кажете.

— Трябва да бъдем безкрайно внимателни по отношение на това животно — добави Зи-лин и предпазливо се дръпна по-надалеч от чудовището. Не изпитваше никакво желание да попадне в обсега на копитата му. — Защото без него семейството ще бъде обречено на гладна смърт.

— Няма проблеми — кимна Дейвис, подскочи и със смайваща бързина се озова на гърба на коня. Разнесе се тихо процвилване и тропот на копита, Зи-лин се дръпна още по-настрана. Ако американецът си беше направил труда да го погледне, той несъмнено би открил паниката в черните му очи. Зи-лин стискаше една от подпорните греди на обора с такова отчаяние, сякаш беше корабокрушенец в бурно море.

Но цялото внимание на Дейвис беше насочено към коня. Приведен ниско над шията му, той шепнеше напевни, успокоителни слова в ухото му.

След миг жребецът се успокои, единствено тръпките, пробягващи по стройните му крака, носеха следи от напрежение. Дейвис го смушка и той покорно тръгна напред Зи-лин пък изобщо не разбра как го е постигнал.

Тръгна внимателно по следите на коня. Наближаваше обед, семейството се беше оттеглило на почивка. Зи-лин неслучайно подбра именно този час за неочакваното им посещение. Не можеше да си позволи да прекъсне трудовия процес на тези бедни люде, особено пък с напълно идиотската молба да поразходят коня им…

Излезли на верандата, момичета наблюдаваха с огромно любопитство високия „гуай-лох“, покатерил се върху гърба на животното. Размениха се смаяни погледи, после се разкикотиха. Едно от тях пристъпи към Зи-лин и попита защо варваринът не изгаря от своята огненочервена коса.

Зи-лин гледаше като омагьосан как Дейвис се привежда напред, прошепва нещо в ухото на животното и то се понася в галоп, нагоре по извитата пътечка. Ято уплашени птици заплескаха с криле и се вдигнаха високо над гората, сред гъстата трева се мерна бялата опашка на обзет от ужас заек.

До ушите му долетя странен звук. Чуха го и момичетата, оживлението ги напусна. Нека Буда ме закриля, потръпна Зи-лин. Варваринът се смее! Възбудените крясъци на Рос Дейвис дълго се носеха над притихналите склонове на Копринената планина. Тук такива крясъци се чуваха за пръв път…

 

 

След време Дейвис се върна. Беше оставил коня да върви по-бавно. Обясни на Зи-лин, че това е изключително важно за животното, което трябва да преодолее изпотяването от галопа. Възбуден и със зачервени страни, американецът се плъзна от седлото:

— А сега е ваш ред.

Стомахът на Зи-лин болезнено се сви.

— Какво?!

— Нали не допускате, че съм забравил, господин Ши? — наклони глава Дейвис. — Вие ме учите на „тай чи“, а аз вас — да яздите.

Това ли е наградата за почтения живот, който водих, отчаяно се запита Зи-лин.

— Вече е късно — направи опит за измъкване той. — Нека бъде друг път…

— Глупости — усмихна се Дейвис и потупа запотения конски гръб. — Лесно е. Елате, ще ви помогна… — преплете пръсти, наведе се и добави: — Стъпете тук и скачайте на седлото. Нямате представа колко е приятно.

— Нямам, господин Дейвис — призна Зи-лин. — Но изведнъж много ми се прииска да се върна в Чункин…

— Разбирам — въздъхна Дейвис. Чувствата му бяха толкова прозрачни, че Зи-лин почти видя мехурчетата, които пробягаха под черепа му. Скочи обратно на гърба на жребеца, протегна ръка и рязко го дръпна. Преди да разбере какво става, Зи-лин се оказа седнал зад него.

— Просто ме хванете през кръста, господин Зи-лин — промърмори американецът и заби пети в хълбоците на животното.

О, Буда, това не може да бъде, пропищя ужасеното съзнание на Зи-лин. Физически контакт от тоя сорт, особено пък на публично място, беше обиден не само за него, но и за всички китайци.

В следващия миг полетяха напред, той се плъзна по гладкия гръб на звяра и почти падна. Инстинктивно протегна ръце и ги уви около кръста на варварина, затвори очи и отправи гореща молба към небесата. Дано свещените му прадеди спят и не са свидетели на това огромно унижение!

Вятърът го блъсна в лицето, ушите му се изпълниха с тропота на копитата, тялото му почувства съвършената координация на мускули, кости и сухожилия, с чиято помощ могъщият звяр го понесе напред.

Отвори очи и почти припадна, улучен от първия пристъп на световъртеж. Светът се беше превърнал в кафяво-зеленикави светкавици, които ослепително проблясваха от двете му страни.

Усещането за бързо движение без закрилата на автомобилно купе преобърна стомаха му. Подобно чувство беше изпитал преди много години, като невръстно дете. Разлюлян от вълните на високата температура и треската, беше повърнал топлата рибена чорба, с която майка му се опитваше да го нахрани. Беше достатъчно голям, за да изпита чувство на вина от този акт. Унесен от пристъпите на болестта, той все пак си даде сметка, че унищожава храна, от която умишлено се бяха лишили останалите членове на семейството.

Сега стомахът му се свиваше по същия начин и той потръпна от ужас. Нима ще направи това, което се беше заклел да не повтаря още като дете? Унижението и срамът ще бъдат огромни… Още повече че това ще се случи пред очите на един варварин! Не, невъзможно!

Затвори очи и отправи гореща молитва към Буда да успокои стомаха му. После я подкрепи с усилията на добре тренираната си воля. Концентрира се, потърси мястото, което съдържаше могъщото му „ки“…

Все още не познаваше своето „ки“ така добре, както щеше да го опознае през идващите десетилетия. То беше суров и общо взето примитивен източник на духовни сили, поддаващ се на епизодичен контрол.

Насочи волята си към мястото, известно с дългото име „шужин бан-де ксиао-лу“, или „кристалната пътека“. То лежеше някъде в средата между съзнателното и подсъзнателното. Там, където, благодарение на опит и практика, човек може да превърне мисълта си в действие и да изгради позитивната стратегия на поведението си. Приличаше на висок връх, от който се разкрива великолепна гледка към света на обикновените хора. Оттам човек лесно разгадава намеренията на противника и изгражда цялостната си стратегия. В сиянието на „кристалната пътека“ ясно се виждат най-кратките пътища към успеха, светещи ярко със собствена светлина. Тази пътека беше „ки“, но едновременно с това и нещо много повече…

Зи-лин се докосна до нея, без да разбере. Страхът изведнъж го напусна, усети как тялото му се слива с могъщия звяр, превърнал се в отлично смазана машина за придвижване.

Сетивата му уловиха превъзходната координация на мускули и кости, силата на звяра стана и негова… Очите му се отвориха, душата му запя от възторг.

Ръцете му сякаш прегърнаха стремително летящите клони над главата му, започна да лети заедно с чучулигите и другите горски птици, понесе се към облаците… Летеше през гората с лекотата на див звяр, беше се слял с вселената…

 

 

Спряха да починат край водите на бистро поточе. По хлъзгавите камъни клечаха зелени жаби, опулените им очи ги наблюдаваха с интерес. Във въздуха се носеше жуженето на насекоми, звукът беше приятен. Слънчевите лъчи пронизваха зеленината и сякаш ставаха тежки и влажни от бистрите води на поточето. Навсякъде около тях се издигаха могъщите склонове на Копринената планина, натежали от растителност. Ароматът на пресен, все още неузрял чай беше тежък и главозамайващ, но въпреки това изключително приятен.

Конят се беше върнал в обора, готов да поеме задълженията си като част от отруденото семейство Пу. Но телата им все още излъчваха миризма на конска пот, силна като непознат парфюм.

Рос Дейвис извади цигара от сребърната си табакера. Очите му се присвиха от златистия блясък на слънчевите лъчи, надничащи иззад зелените склонове.

— Някой ден ще зарежа цигарите — промърмори той и изпусна лениво колелце дим. Но пушеше с такава наслада, че Зи-лин беше убеден в обратното.

— Защо никога нищо не питате? — продължи Дейвис. — Аз самият постоянно задавам въпроси, може би защото така са ме учили… Тази табакера е спомен от баща ми, подарък по случай дипломирането ми… Той беше първият човек, който ме научи да задавам въпроси… Човек не може да научи нищо, без да пита, нали?

— Има и други начини — тихо отвърна Зи-лин, очите му бяха заковани върху едра мравка, която с мъка си пробиваше път към тях. — Аз например предпочитам наблюдението…

— Това не мога да го разбера — въздъхна Дейвис. — Откакто съм в Китай, гледам и наблюдавам непрекъснато, но не съм станал по-мъдър… Много неща все още не разбирам и едва ли някога ще ги разбера.

— Може би защото гледате, но не наблюдавате. Между двете неща има огромна разлика.

— Какво искате да кажете? — надигна се Дейвис.

— Вземете тази мравка например — посочи с пръст Зи-лин. — Какво виждате?

Дейвис сведе очи към мравката, която пъплеше към краката му, и сви рамене. Тя стигна до панталона му и той я изтръска с ръка.

— Виждам едно нахално насекомо!

— А сега започнете да го наблюдавате, господин Дейвис. Не с очите, а със сърцето си.

— Нямам никаква представа какво искате да кажете.

— Едва ли щяхте да твърдите същото, ако в момента се намирахме в двора на „Дзенжиан“ номер 50 и вие започвахте своите упражнения по „тай чи“.

— Вътрешната дисциплина е друго нещо…

— Извинете, че ви прекъсвам, господин Дейвис — повиши глас Зи-лин. — Но вътрешната дисциплина не се практикува само в определените за това часове. Човек не може да я пуска и спира като водопроводен кран. Човек трябва да я практикува винаги и навсякъде, иначе животът му ще бъде труден…

— Но какво общо има това с една мравка?

— Виждате как се съвзема от страхотния удар, който й нанесохте, нали? — попита Зи-лин, изчака кимването на събеседника си и продължи: — В момента се насочва към мястото, на което е била победена. И какво прави?

— Катери се.

— Точно така, господин Дейвис. Катери се, при това решително, без никакво колебание. За мравката вие сте Шан, огромната планина. Представете си, че изкачвате Копринената планина, господин Дейвис. Представете си, че на даден етап ви връхлита силна буря и ви изтласква обратно надолу. Как ще постъпите? Ще се откажете или отново ще поемете нагоре?

— Аз съм човек, а не насекомо, господин Ши — поклати глава Дейвис. — Аз притежавам способността да разсъждавам. Докато това създание знае, че трябва да върви напред и нищо повече. Дори с риска да бъде унищожено от неизвестна сила… — протегна ръка и смаза мравката между палеца и показалеца си.

— Ех, господин Дейвис — въздъхна Зи-лин. — Можете ли да ми кажете защо изпитвахте любов и възхищение към жребеца, чийто гръб яздихте, а мравката убихте с такова безразличие?

— Мравката е безполезна за мен — отвърна Дейвис.

— Разбирам. Значи това е вашият критерий за живота и смъртта — очите на Зи-лин се заковаха в лицето на американеца: — И мен ли ще убиете, ако се окажа безполезен за вас?

— Не ставайте смешен!

— Не аз съм смешният, господин Дейвис — отвърна Зи-лин, надигна се и започна да се спуска по пътечката.

Дейвис скочи на крака и го настигна.

— Обидих ви, господин Ши — промърмори той. — Моля за извинение, макар да нямам никаква представа с какво ви засегнах.

— Точно тук е проблемът — спря се Зи-лин. — Питам се дали изобщо сте в състояние да извлечете поука…

— Искате да кажете, че съм примитивен като животните? — посърна Дейвис.

— Да Или, ако искате да бъда откровен — като варварин.

Огромните сини очи на Дейвис объркано примигнаха.

— Предполагам, че трябва да се обидя — промърмори той.

— Нищо подобно. Голяма част от моите сънародници са убедени, че „гуай-лох“ нямат способността да извличат поука… Че никога не могат да се цивилизоват…

— Разбирам.

— Не, господин Дейвис. За съжаление не разбирате — въздъхна Зи-лин. — Говорите, без да се замисляте, виждате, без да наблюдавате. С други думи, вървите през живота с убеждението, че светът е създаден за вас, вземате от него това, което ви харесва, без да се замисляте за последиците.

— Тук вие сте на чужда земя. Не сте желан, от вас се страхуват. Понякога ви мразят и едва ви понасят. Не би трябвало да ви го напомням, защото е унизително и за двама ни.

Момчешките бузи на Дейвис пламнаха от обидата, в очите му се появиха болка и гняв.

— Проклет да сте! — изръмжа той. — Наистина сте голям мръсник!

Зи-лин не отвърна. Ушите му попиваха пърхането на птичките, жуженето на насекомите, шумоленето на листата. Приятни звуци, истинският живот…

— Наистина мисля това, което казах преди малко — обади се след продължителното мълчание той. — Според мен вие можете да извличате поука. Можете да придадете смисъл на престоя си в Китай. Това рядко се случва с чужденец, но на ваше място наистина бих се замислил…

— Но не сте на мое място, господин Ши! — троснато отвърна Дейвис, бръкна във вътрешния си джоб и измъкна малък револвер. Малък, но достатъчно мощен, за да бъде смъртоносен, прецени Зи-лин. — Никога не можете да бъдете на мое място, нямате и най-бледа представа какво означава да си бял. Вие имате жълта кожа и издължени очи, непрекъснато дрънкате глупости. При това опасни глупости, ако се вземе предвид мнението на някои влиятелни хора там, в родината ми…

Дръпна предпазителя на револвера и изръмжа:

— Мога да ви убия с лекотата, с която размазах мравката. Какво ще кажете за тази демонстрация на сила?

— Това не е демонстрация на сила, господин Дейвис — поклати глава Зи-лин. — Това е принуда. Двете понятия често се бъркат и резултатът е загуба на човешки живот.

— Глупости!

— Така ли? Тогава ще ви кажа нещо, господин Дейвис. Вие ще ме убиете, но ще бъдете победен. Защо? Защото ще ме изгубите.

— Напротив, Ши. Ще ви отнема най-скъпото — живота. И по този начин ще демонстрирам силата си, пълната си власт над вас.

— Не. Ще постигнете точно това, което постигнахте с мравката. Ще извършите един безполезен, бих казал дори небрежен акт… Най-добре бихте демонстрирали силата си, ако съхраните живота ми, поемете закрилата ми и ме направите свой приятел. Така бихте ме привлякъл към своята кауза, а ако това не стане, поне ще можете да разчитате на мен в трудни мигове… Ето това е разумното действие, това е смелостта. Така се ражда победната стратегия.

Дълго време стояха един срещу друг, гледаха се в очите и мълчаха. Между тях мътно проблясваше дулото на револвера, готово да избълва смърт. Стояха напълно неподвижно, сякаш се бяха превърнали в каменни статуи. Години по-късно Рос Дейвис беше готов да се закълне, че е усетил присъствието на нещо съвсем осезаемо там, сред пустите гористи склонове на Копринената планина. Би уверил другарите си по чашка, че е изпитвал огромна ярост, но само пред себе си би признал, че думите на Зи-лин са проникнали дълбоко, до най-потайните кътчета на душата му. Но това щеше да дойде по-късно, сега усещаше само едно — този дребен китаец го беше превърнал в незначително същество. Давеше се от безсилен гняв, не можеше да се примири с факта, че тази странна и посвоему привлекателна страна го отблъскваше, отказваше да сподели тайните си…

По-късно щеше да изпита смайване от това, че е бил на крачка от решението да натисне спусъка. Войник по рождение, той добре знаеше как изглежда жаждата за убиване. В ноздрите го удари миризма на изгоряло и изведнъж разбра, че това е миризмата на унищоженото му самочувствие.

Точно в този миг го обзе странната неподвижност. Изпита усещането, че долавя могъщия ритъм на земната гръд, беше сигурен, че пулсациите на вселената проникват в жилите му.

Помисли си за „тай чи“, за сребърната река на координираните мисли и движения, които направляваха тялото му, които му помагаха да се слее с настъпващия ден…

Примигна и сведе очи към оръжието в ръката си. Изпита ужас и отвращение от скритата му мощ, пръстите му се разтвориха и револверът потъна във високата трева.

 

 

— Какво стана?

Беше нощ. Мракът се спускаше по склоновете на Копринената планина, неусетно заел мястото на златистите слънчеви лъчи.

Една от дъщерите на семейство Пу им беше донесла храна. Същата, която попита защо варваринът не изгаря от пожара в косите си. Храната беше част от подаръка на Зи-лин и нямаше как да откажат.

Започнаха да се хранят в мълчание, наслаждавайки се на всеки залък. Дейвис проговори, едва когато отместиха празните купички настрана.

— Някои въпроси не изискват отговори — прекъсна го с тих глас Зи-лин.

— Но…

— Трябва да се научите да приемате тайнственото, господин Дейвис. Животът не обича да ни разкрива своите загадки… — Вдигна глава и насочи поглед към звездите, които проблясваха между теменужените листа на дърветата. Бяха прекрасни, отдавна не беше виждал толкова едри и сияйни звезди. Блясъкът им задълго беше удавен в отровните изпарения на войната.

— Ще ви споделя една тайна, господин Дейвис — промълви той. — Днес следобед ми беше много приятно и това също е една от загадките на природата…

— Наистина ли ви хареса да яздите?

— Да.

Могъщата планинска гръд отвръщаше с многогласно ехо на тракането на цикадите.

— Мислят ви за превъплъщение на дявола — долетя някъде отдалеч гласът на Дейвис. — За Звяра, който се споменава в Светото писание… Според Алън Дълес вие сте този Звяр. Вие, Мао и всички останали комунисти…

— Само господин Дълес ли мисли така?

— Господи, не… Много богати и много влиятелни хора споделят неговото мнение. Хенри Лус, Бил Донован, Хенри Форд… Всички… — главата на Дейвис се извърна към него: — Говорят ли ви нещо тези имена?

— Мисля, че да — кимна Зи-лин и колебливо замълча. Не знаеше дали трябва да зададе следващия, най-главния въпрос. Все още усещаше полюшването на коня под себе си, душата му тръпнеше от близостта, появила се между него и този чужденец. Близостта на онази особена неподвижност в слънчевия следобед…

— А какво е мнението на президента Рузвелт по въпроса? Съгласен ли е с тези богати и влиятелни хора?

— Честно казано, мнението на господин Рузвелт е без значение — поклати глава Дейвис.

Зи-лин се замисли над думите му. По негово мнение американският президент мразеше Мао и се страхуваше от него.

— Президентът управлява страната, нали? — попита той.

— Да — кимна Дейвис. — Но само до известна степен. Той трябва да се съобразява с куп ограничения от законодателната власт.

Тъмнината му попречи да види как Зи-лин замислено поклаща глава.

— Значи наблюдаваме действието на един от основните закони на вселената… Колкото по-богат е човек, толкова по-голям натиск може да оказва на околните…

— Мисля, че е точно така — размърда се до него Рос Дейвис. — Правилно схващате същината на нещата…

 

 

При следващата им среща в подножието на Копринената планина Дейвис не беше сам. До него стоеше един офицер от свитата на Чан. Зи-лин не каза нищо.

— Това е Хуайшан Хан — представи го американецът. — Подполковник в Националистическата армия.

— И близък съветник на генералисимус Чан — добави Зи-лин и леко се поклони. — Чувал сам за вас…

— Предлагам да похапнем — потърка ръце Дейвис. — На тръгване се отбих при нашия готвач и взех това-онова… — Яркосините му очи се местеха от единия на другия, сякаш не искаха да пропуснат момента, в който ще припламне неизбежната искра. Под сянката на близкото дърво ги очакваше голяма плетена кошница. Времето беше горещо, следобедният въздух тегнеше върху плещите им като задушлив саван.

Дейвис отвори капака на кошницата и започна да вади сандвичи, салати и подправки, доставени Бог знае откъде. Вътре се гушеше дори бутилка бяло вино.

— Надявам се да имате апетит — вдигна глава той. — Не искам толкова много и добра храна да отиде на вятъра…

Хуайшан Хан изви глава и хвърли поглед към ястията на чужденеца. Беше слаб и жилав мъж с квадратна челюст, характерна за жителите на северните погранични райони. Малките му уши бяха плътно прилепнали за черепа, през сивата и доста оредяла коса личеше виолетово петно, очевидно по рождение. Очите и носът му бяха някак незабележими, отстъпили доминиращо място на масивната челюст.

Дейвис подреди лакомствата на тревата и вдигна глава:

— Не ви ли харесват?

— Аз ще взема един сандвич — каза Зи-лин.

— Нямате ли чай? — попита Хуайшан Хан.

Слънцето се скри зад облак, полянката изведнъж помръкна и някак се смали. В далечината се виждаше семейство Пу, което забързано товареше жребеца с чували чаен цвят.

— Предлагам да го заместим с вино — усмихна се Дейвис, извади кристални чашки от страничния джоб на кошницата и ловко измъкна тапата с помощта на сгъваем тирбушон.

— Нямам нищо против — отвърна Хуайшан Хан и седна на тревата до американеца. — Не зная обаче дали нашият другар тук ще бъде на същото мнение… — Пое кристалната чашка и я вдигна в шеговита наздравица: — По-добре не опитвайте, другарю — извърна се към Зи-лин той. — Това елитарно питие положително ще ви задави! — сведе глава и белегът на темето му проблесна. — Наблизо тече поточе — бистрата му водичка е най-доброто питие за един комунист!

Зи-лин се отпусна от другата страна на Дейвис. Все още не можеше да разбере защо американецът е взел със себе си човек от щаба на Чан. Бързо стигна до заключението, че ще е най-добре да мълчи и да наблюдава развоя на събитията. Така лесно ще разбере каква е целта на тази среща.

Дейвис благоразумно остави чашката с вино в краката на Зи-лин.

Хуайшан Хан се наведе напред, устните му блестяха от алкохолната влага.

— Виното е отлично, другарю — иронично подхвърли той. — То също произхожда от земята и това би ви позволило да го опитате… — усмивката му разкри низ от ситни и безупречно равни зъби. — Няма значение, че е предпочитана напитка на експлоататорите капиталисти. — На лицето му се появи престорено загрижен израз: — О, извинете! Забравих, че капитализъм е мръсна дума за вас… Тръпки ме побиват, като си представя какво ще стане със страната ни, ако властта премине в ръцете на Мао!

— Без комунизма Китай е обречен на разпокъсаност — невъзмутимо отвърна Зи-лин. — Комунистическите идеи са единственият обединяващ фактор за милионите селяни в Китай. Без тях страната ни ще бъде слаба, лесна плячка в ръцете на чужденците.

Хуайшан Хан презрително изсумтя.

— А чужденците са хищници — продължи Зи-лин. — Те не притежават нашето изтънчено отношение към културата, нямат понятие от чувството ни за чест. Затова, ако се лишим от обединяващата сила на комунистическите идеи, ние ще бъдем оглозгани до кокал! Всичко ценно ще бъде разграбено, Китай ще се превърне в пустиня…

— Добре боравите с думите — отбеляза Хуайшан Хан. — По нищо не отстъпвате на своя бог Мао…

— Моят бог е Буда — кротко отвърна Зи-лин. — Мислех, че това е ясно за всички. — Извади ножа си, отсече няколко гъвкави пръчки бамбук и започна да ги дялка.

Дейвис преглътна част от огромния триъгълен сандвич и любопитно го изгледа:

— Какво правите?

— Гладен съм и вземам съответните мерки — отвърна Зи-лин. Изправи се, протегна ръка и откъсна няколко пръчки от дивата лоза над главите им. После се шмугна в храсталаците.

Върна се след няколко минути и спокойно седна на мястото си.

— Сега вече мога да опитам виното — промърмори той, отпи една глътка от кристалната чашка и като истински познавач задържа кехлибарената течност в устата си. После преглътна и бавно кимна с глава: — Добро е… В днешно време рядко може да се намери толкова хубаво вино.

— Слушайте го как приказва — усмихна се Хуайшан Хан. — Звучи ли ви като комунист?

— Политическата принадлежност се създава от силата на убеждението — поклати глава Зи-лин. — Докато готовите догми са нещо съвсем друго…

— Убеждението по природа е нещо свободно.

— Имам предвид целенасоченото убеждение — поясни Зи-лин. — Човек трябва да проявява гъвкавост, когато се е заел с нелеката задача да внушава добродетели на околните. Ако строго се придържаме към догмите, ние положително няма да успеем да предпазим народа от бедност, болести и чуждо господство…

Хуайшан Хан опразни чашата си и поиска още.

— Коремът ми започва да стърже — с неудоволствие отбеляза той.

— Поне в това отношение няма разлика между комунисти и националисти — усмихна се Зи-лин, стана и отново изчезна в храсталаците. След малко отново се появи, в ръцете му мърдаше заек. — Ето го обяда — обяви той, уби животинчето и сръчно се залови да го дере. Очевидно го беше уловил в саморъчно направения капан. — Виждате ли, господин Дейвис? — попита с усмивка той. — Земята изхранва народа, който я населява. Това е общ закон на природата!

Дейвис изтръска трохите от скута си.

— Нали Буда проповядва, че да убиваш е грях? — полюбопитства той, после извади цигара от сребърната си табакера. Хуайшан също си взе, двамата запалиха. — Чувал съм, че монасите не разкопават градините си, защото се страхуват да не убият някое насекомо… Вярно ли е това, другарю Ши?

— Вярно е — кимна Зи-лин, зает с изкормването на заека. — Но аз не съм монах. Всеки от нас има определена мисия на тази земя, господин Дейвис. Може би аз приличам на лисица малко повече, отколкото би ми се искало. Но в живота няма пълно съвършенство, вие сигурно отдавна го знаете. Човек трябва да се примирява с това, което има… Нали така?

Хуайшан Хан стана и се зае да разчиства мястото за огъня. Броени минути по-късно двамата китайци вече въртяха заека на импровизирано чеверме над весело пламтящите сухи съчки. Капчици мазнина зацвъртяха над жарта, във въздуха се разнесе приятната миризма на печено месо.

Дейвис не можеше да отмести поглед от изцъклените очи на животинчето, които втренчено го наблюдаваха. Стомахът му се сви на топка, беше сигурен, че няма да хапне нито залък от зайчето. Предпочете да остане настрана и да пуши.

Зи-лин и Хуайшан Хан си разделиха крехкото месо, изцяло концентрирани в храненето. Не отрониха нито дума, преди да свършат, а Дейвис със смайване установи, че изядоха всичко — дори вътрешностите, почистени с тънка пръчка и изпечени за десерт.

— Може би се питате защо днес поканих и Хуайшан Хан — промълви най-сетне той.

Зи-лин мълчеше. Отдавна беше разбрал, че е глупаво да даваш отговор на подобни въпроси.

— Ние двамата, имам предвид Хуайшан Хан и себе си… — Дейвис сведе поглед към върховете на обувките си, гласът му прозвуча странно. — Ние двамата се питахме… хм… дали бихте преминали на наша страна…

Всеки друг на мястото на Зи-лин би скочил на крака да изрази възмущението си. Особено идеолог като него, праволинеен до мозъка на костите… Но той остана неподвижен и мълчалив, не можеше да се отърве от чувството, че нещо не е наред… Имаше някакво прекъсване, липса на последователност в стратегията на противника. Нещо, което едва ли би допуснал човек с опита на тези двамата…

— Под „наша страна“ вероятно разбирате каузата на националистите, нали? — пожела да се осведоми той.

— Тя е и кауза на американците — отвърна Дейвис.

— О, да — кимна Зи-лин. — Вече получихме многобройни доказателства за вашия патриотизъм, господин Дейвис.

— Нима толкова много личи? — объркано го изгледа американецът.

— Свети като ярка звезда в безлунна нощ — увери го Зи-лин и за пръв път допусна известна доза сарказъм в гласа си. — Но във вашата прозрачност има нещо изключително свежо. Надявам се, че то няма да увехне с течение на времето…

— Много интересни разсъждения — намеси се Хуайшан Хан. — Но вие не отговорихте на въпроса ни, другарю…

Зи-лин заби поглед в черните като копчета очи насреща си:

— Това е така, защото не го приемам сериозно. Освен това нито за минута не допуснах, че въпросът е зададен от името на двама ви. Господин Дейвис ме познава достатъчно добре, за да допусне подобна глупост. — Още докато говореше, усети напрежението, надигащо се в тялото на другия. Какво пропускам, за Бога, с леко притеснение се запита той.

— Съвсем не се шегуваме, другарю — премина на мандаринско наречие Хуайшан Хан. — Въпросът е важен за нас, отговорът ви — също.

— Вече го получихте, скъпи приятелю — отвърна на същото наречие Зи-лин. — По-лесно бих се самоубил, отколкото да премина на страната на националистите. Китай е на ръба на пропастта. Най-важното нещо в моя живот е щастливото бъдеще на родината ми. Ето защо ще ви кажа какво мисля за вашето предложение: вие искате от мен да предам родината си, а не само другаря Мао!

Хуайшан внимателно го наблюдаваше. Помълча известно време, после решително кимна с глава. Странно, но този жест не беше предназначен за Зи-лин, а за Рос Дейвис.

— Е, хубаво — надигна се американецът и започна да прибира остатъците от пикника. — Мисля, че е време да се връщаме в Чункин…

 

 

Потънал в мрака на нощта, Зи-лин сънуваше. Духовете на хиляди китайци, загинали от ръцете на презрените „гуай-лох“, крещяха на отдавна забравени наречия.

Дъждът барабанеше по стъклото на прозореца, бамбуковите щори тихо потрепваха. Зад вратата се появи издължена сянка. Зи-лин се стегна, дишането му стана равно и дълбоко. Потъна в тайнството на „кристалната пътека“ и се опита да улови онова, което не беше наред.

На фона на природната стихия чуваше съвсем ясно дишането — своето и на другия. Блесна светкавица, грохотът на гръмотевицата беше силен и продължителен.

Гледаше в правилна посока, в подходящо време. Кристалната пътека му показа пътя. В стаята му се беше появил Хуайшан Хан!

Зи-лин си спомни напрежението на националиста, отново чу думите му: Това не е шега, другарю. Имаме причини да търсим бърз и искрен отговор от вас. После пред очите му изплува револверът, който Дейвис насочи в гърдите му.

Тихо се плъзна от леглото, духът му се приготви за бой. Нямаше намерение да напада, но беше убеден, че ще се защитават до последен дъх.

— Другарю Ши…

Грохотът на дъжда се усили.

— Другарю Ши…

Капаците на прозорците гневно потракваха.

— Тук съм — обади се Зи-лин и безшумно смени позицията си. Но националистът не предприе нищо заплашително.

— Трябва да говоря с вас.

— Избрали сте странен начин…

— Не по-странен от войната, която вече толкова време водим помежду си.

— Хубаво — кимна Зи-лин. — Започвайте. А аз ще запаля лампата.

— Не!

Зи-лин усети тревогата в гласа му и спря.

— Умолявам ви да останем на тъмно. Никой не трябва да знае за моето посещение тук.

— Ще извините недоверието ми, Хуайшан Хан — изгледа го внимателно Зи-лин. — Но вие сте заклет националист и днес следобед ясно го показахте. Освен това направихте опит да ме вербувате, да ме превърнете в предател на каузата, на която съм посветил целия си живот. Казано с две думи — вие сте мой враг. Защо тогава да не докладвам за действията ви, където трябва?

— Защото сте осъден на смърт от моите началници — отвърна с дрезгав шепот Хуайшан Хан.

— Пояснете се.

— Ще го сторя — кимна онзи. — Но първо ми обещайте да не палите лампата.

— Добре.

— Чан е успял да ви зърне, не зная къде и как…

Сърцето на Зи-лин прескочи един такт, пулсът му се ускори.

— Все още помни, че няколко от най-приближените му помощници са били убити от съпруга на жената, която е била сътрудничка на Сун Ят-сен. Не е забравил и безплодните си опити да открие този човек. Сега ви е видял и заповяда да бъдете ликвидиран.

— Глупости! — поклати глава Зи-лин, но самоувереността беше повече в гласа, отколкото в душата му. — Тук сме за важни политически преговори, ще решаваме съдбата на Китай. Ако Чан и Мао стигнат до споразумение, коалицията ще…

— Няма да има никаква коалиция! — изсъска Хуайшан Хан. — Това мога да ви го гарантирам.

— Защо тогава се провежда тази среща?

— От гледна точка на генералисимуса — само за да хвърли прах в очите на руснаците и американците, които го натискат за преговори. Е, и заради народа на Китай, на когото е дошло до гуша от войните и бедността. Но мога да ви гарантирам, другарю Ши, че Чан е взел своето решение далеч преди вашата делегация да пристигне в Чункин. За него е достатъчно, че „великият Мао“ му идва на крака да търси мир… — Хуайшан Хан поклати глава: — Но коалицията е изключена. Чан възнамерява да протака колкото може, а после да обвини комунистите за провала на преговорите. След което ще поведе армията си в решителна битка…

Зи-лин смаяно мълчеше. Точно по този начин беше предвидил ходовете на Чан, но Мао отказа да му повярва. Зи-лин нито за момент не си беше представял някаква бъдеща коалиция, а сега излезе, че и Чан е мислел така. Ако Хуайшан Хан казва истината, разбира се…

— Не виждам защо трябва да вярвам на всичко това — промълви на глас той. — Вие сте мой враг и го доказахте с вчерашното си поведение.

— Така е — въздъхна другият. — Особено след като не знаете истинския повод за пикника. Аз нямах никакви намерения да ви вербувам, другарю Ши. Исках просто да ви проверя, да зная с кого си имам работа…

— Дейвис твърдеше, че може да ви се вярва, но аз запазих известни резерви. В крайна сметка той е „гуай-лох“, нали? Какво знаят варварите за китайската душа?

— И решихте да ме проверите лично — вдигна глава Зи-лин. Нещата започваха да се изясняват.

— Точно така — кимна Хуайшан Хан. — Подхвърлях ви въдички, направих опит да ви вербувам. Сега вече съм убеден, че сърцето ви е чисто и мога да ви се доверя.

— Да ми се доверите? За какво?

— Аз съм този, който желае да бъде вербуван, другарю Ши. Не понасям Чан и налудничавите му милитаристични планове. Той мисли единствено за бойна слава, по-точно за една предполагаема бойна слава… Вярва в силата на оръжието, за него тя е алфата и омегата на живота… А за съдбата на народа изобщо не мисли…

— Значи искате да станете комунист, така ли?

— Искам по-добро бъдеще за родината си. И зная, че Чан не може да й го осигури.

— Разбира се, вие казахте това и на Рос Дейвис, преди да го помолите за посредничество…

— Нищо подобно — обидено вдигна глава Хуайшан Хан. — За глупак ли ме вземате? Казах му, че искам да опипам почвата за една бъдеща коалиция и толкоз. Подхвърлих идеята, че преговорите на ниво съветници може би ще се окажат по-плодотворни от срещата на високо равнище…

— И той ви повярва?

— Защо да не ми повярва? Познавате го не по-зле от мен. Идеята е твърде съблазнителна, за да я отхвърли. Натежала от патриотизъм…

— Да, да — засмя се Зи-лин. — Именно от патриотизъм…

— Най-доброто качество на благородния дивак — убедено кимна Хуайшан Хан.

— Тоя Дейвис не е толкова лош — отбеляза Зи-лин. — Особено като се има предвид, че е „гуай-лох“…

Хуайшан Хан пристъпи навътре в стаята.

— Ще ви помогна да съберете нещата си — прошепна той. — После двамата ще заминем на север, далеч от лапите на генералисимуса.

— Това не решава нищо — поклати глава Зи-лин. — Вашето бягство ще създаде сериозни неприятности на Мао и нищо повече. Трябва да намерим по-добро решение.

— Решение? — учудено го изгледа другият. — Как можете да мислите за някакво решение, когато всеки момент можете да бъдете убит?

— Успокойте се, другарю — отвърна Зи-лин. — Чан едва ли ще прати наемен убиец да ми пререже гърлото, докато спя. Такъв скандал дори той не може да си позволи. Ако вашият разказ е искрен, той отчаяно се нуждае от едно — да излезе от застоя в преговорите с чисти ръце. Американците положително ще държат на това, в замяна на своята подкрепа. А без американците Чан е нула. Следователно няма защо да бърза. Той знае, че докато Мао е тук, аз също съм на негово разположение. Убийството трябва да изглежда като нещастен случай, без абсолютно никакви следи към делегацията на националистите…

— Да, разбирам — кимна Хуайшан Хан. — Но все пак…

— Търпение, нови приятелю. Търпение. Ще намерим начин.

 

 

На другата сутрин обаче Зи-лин съвсем не изглеждаше толкова уверен, колкото се беше представил. Преди всичко, защото Рос Дейвис не се появи на обичайния урок по „тай чи“. Това се случваше за пръв път и не можеше да бъде случайно. Зи-лин не беше от хората, които правят прибързани заключения, но всички знаеха за времето и мястото на утринната му гимнастика. Чан едва ли би си позволил убийство пред очите на един американец, следователно ще потърси начин да го отстрани от мястото на престъплението.

В допълнение на всичко това се оказа, че въпреки ранния час, Мао вече се беше оттеглил на заседание със своите съветници. Следователно Зи-лин не получи възможност да докладва за фактите, които беше научил от Хуайшан Хан. Разбраха се националистът да остане на поста си и да чака знак от Зи-лин. Успя да го убеди, че така ще бъде далеч по-полезен за Мао…

Утрото беше тихо и спокойно. Отъпканата пръст на двора беше влажна от нощната роса. Тишината не се нарушаваше от нищо — нито от кукуригане на петли, нито от кучешки лай. Небето беше покрито с оловна пелена.

Зи-лин започна гимнастиката, но умът му отказваше да се концентрира. Сетивата му бяха насочени навън, отвъд стените на къщата. Опипваха внимателно околността, търсеха врага. Очите му не изпускаха арката на входната врата.

Изведнъж усети как косъмчетата на врата му настръхват, а кожата му потръпна като от електрически ток. Почти физически усети как дългото дуло на пушката се завърта в негова посока, а телескопичният мерник търси тила му. Стоманеният куршум свирва във въздуха и се понася към целта.

Движение!

Не извърна глава единствено благодарение на желязната си воля. Продължи упражненията, опитвайки се да отпусне напрегнатите докрай мускули.

С крайчеца на очите си направи опит да установи дали действително е доловил някакво движение, или всичко е било плод на въображението му.

Да, движение имаше.

Вратата!

Помръдна навътре, спря, после отново помръдна. Зи-лин напусна мястото си в средата на дворчето и изтича на пръсти по посока на оградата.

Вратата беше открехната сантиметър-два и не помръдваше. Сякаш човекът зад нея предпазливо оглеждаше обстановката. Дишането на Зи-лин беше равно и спокойно, но кожата му изведнъж овлажня. В главата му се появиха думите на Дейвис: Дори след цял час упражнения „тай чи“, аз не съм потен и се чувствам добре…

Сега се потеше Зи-лин. Не от физически усилия, а от страх. Не искаше да умира. Жаждата за живот се надигна в душата му като гигантско хвърчило, тялото му се стегна и потръпна от гняв. Гняв срещу коварния убиец, пристигнал тук да му отнеме най-скъпото. А без този гняв Зи-лин никога не би могъл да отнеме живота на друго човешко същество…

Дървената врата, открехната само на няколко сантиметра от лицето му, отново помръдна. При мисълта за това, което щеше да стане по заповед на злокобния Чан, кожата на Зи-лин настръхна.

Вече можеше да усети чуждото присъствие оттатък тънката преграда. Движенията на непознатия бяха предпазливи, но без сянка от колебание. Зи-лин разбра, че решителният миг е близо. Ще убие или ще бъде убит, друг изход няма… Нямаше да му е за прът път. Преди години наистина беше убил хората на Чан. Но го стори, за да спаси живота на Май…

Тогава нямаше избор, сега — също. В главата му се появи мисълта за Буда и неговото учение. Дейвис се оказа абсолютно прав, когато направи забележката си относно житейските правила, към които трябва да се придържат всички вярващи в Буда…

Времето за разузнаване отлетя, вратата отскочи на пантите си. Мислите изчезнаха, остана действието. Действието на един жив организъм, решен на всичко, за да се спаси.

Неясна фигура се стрелна напред, Зи-лин протегна ръце и полетя след нея. Стовари се отгоре и с цялата тежест на тялото, стократно увеличена от силата на инерцията. Ръцете му се вдигнаха за смъртоносно „атеми“, в същия миг очите му регистрираха лицето на врага и изпратиха сигналите си до мозъка.

Ръцете му бавно се отпуснаха, тялото му потръпна от притока на адреналин. Гневът се стопи.

— Какво правиш тук?

Тя реши, че е много ядосан и се разплака. Беше една от дъщерите на Пу — онази, която откри огъня в косите на Рос Дейвис…

 

 

Положението беше сериозно, изход нямаше.

Конят се беше препънал. Може би товарът е бил прекалено тежък, а може би копитото му просто е попаднало в дупка. В крайна сметка това не беше от особено значение.

Значение имаше друго — стотиците килограми живо тегло, които се бяха стоварили върху стария Пу. Кракът на коня, естествено, беше счупен, но пораженията на човека бяха далеч по-сериозни. След кратък преглед Зи-лин установи, че Пу е мъртъв, вероятно от скъсване на далака и преплитане на червата, последвани от обилен вътрешен кръвоизлив.

Животното също страдаше. Със счупен крак то вече не ставаше за нищо, освен за временно изхранване на семейството. Но Зи-лин искаше да прекрати мъките му.

Спомни си за възбудените викове на Рос Дейвис, залепил се за гривата на жребеца, спомни си и онова замайващо чувство за свобода, което сам беше изпитал върху могъщия гръб. После напипа нервния възел и рязко натисна. Очите на животното бясно се завъртяха, после светлината ги напусна.

Момичетата ридаеха, но майка им успяваше да запази спокойствие. Празните очи и лишеното от изражение лице напомниха на Зи-лин за хилядите бежанци, станали жертва на безсмислената война. Неволно се запита за кого повече жали старицата — за коня или за съпруга си. Защото, макар и обречено на мизерия, семейството ще продължи да крета и без стария Пу, докато смъртта на коня го лишаваше от препитание.

— Нямаме пари дори за едно скромно погребение — каза по-късно жената. Гласът й беше тих, натежал от отчаяние.

Зи-лин и момичетата се забавиха с транжирането на коня, тъй като месото му трябваше да бъде употребено веднага, докато е още прясно. А старецът лежеше там, където го настигна нещастието. Слаб, с почерняло лице и окървавено тяло, полузасипано от свежи чаени листенца…

— Какво ще стане с духа му, ако не бъде изпратен по съответния начин?

Старицата не се обръщаше към никого, макар Зи-лин и дъщерите й да бяха вече около нея. Сякаш усещаше мъртвия си съпруг навсякъде из къщата — между изгнилите дъски на пода, зад вратичките на грубо скованите шкафове…

Идеята хрумна на Зи-лин, докато режеше трупа на коня заедно с дъщерите на Пу. Не каза нищо, само я прехвърляше в ума си като скъпоценен камък, който трябва да бъде огледан отвсякъде.

Идеята беше смела, дори безумна. Но и времената са такива, окуражи се той. В нея присъстваше нещо от будистката симетрия, от онова вечно равновесие между загуба и печалба, което в крайна сметка определя доброто и злото в поведението на обикновените смъртни.

Гледаше бледото и измъчено лице на вдовицата, усещаше мъката й като своя. Едновременно с това се чудеше как да проговори. Има ли право изобщо да иска нещо от нея? Или, по-скоро, има ли право да не й го поиска?

Строго погледнато, това, което възнамеряваше да поиска, влизаше в противоречие с каноните на будизма. Но Китай воюваше, целта на хората е да оцелеят и нищо повече… Именно оцеляване се готвеше да предложи на тези хора Зи-лин. Оцеляване срещу…

— Госпожо — реши се най-сетне той и се наведе напред, за да не повишава глас. На този етап нямаше смисъл да го чуват и момичетата: — Зная как да осигурите за съпруга си достоен преход в отвъдното…

Главата й се вдигна, преждевременно побелелите кичури коса се плъзнаха встрани от лицето й. Едва сега Зи-лин видя, че то е мокро. Жената беше плакала напълно беззвучно, вероятно за да не разстройва децата си. Но очите й бяха ясни и живи, без следа от умора или отчаяние. Такива са хората, принудени да водят ежедневна борба за своето съществуване. Тя отдавна беше приела жестоката си съдба, душата й беше изпълнена с решителност, нищо не можеше да я спре.

— Загубата ни е тежка, господин Ши — прошепна тя. — Но вие вече направихте за нас повече, отколкото можех да си представя… Не искам да ви създавам трудности.

— Напротив, госпожо — внимателно отвърна Зи-лин. — Аз съм този, който трябва да се извини. Всъщност искам да ви помоля за една голяма услуга… Имам възможност да уредя достойно погребение за мъжа ви, а след това да ви намеря и нов кон…

Госпожа Пу не каза нищо, но сълзите й пресъхнаха. Помълча в продължение на минута, после въздъхна:

— Войната носи страдания на всички ни, нали?

Зи-лин кимна в знак на съгласие.

— Ние трябва да оцелеем, господин Ши — продължи тя с поукрепнал глас. — Цената няма значение. Ако наистина можете да ни осигурите това, което споменахте, аз и моите дъщери ще ви бъдем вечно признателни.

Зи-лин ясно съзнаваше, че той трябва да изпитва признателност, но благоразумно премълча.

— Преди да взема съгласието ви, бих искал да ви обясня за какво става въпрос — каза той.

— Няма да ми вземете дъщерите, нали? — разшириха се за миг очите на нещастната жена.

— Не, госпожо, в никакъв случай!

— Така си и знаех — видимо се отпусна тя. — Вие сте добър човек, господин Ши — това разбрах още щом ви зърнах… Направете каквото считате за нужно, имам ви доверие. Ще оцелеем, въпреки нещастието… Защото сме жилави като бамбук.

— Искам да знаете за какво става въпрос.

— Джос — сви рамене тя.

— Джос — кимна Зи-лин.

 

 

— Вие сте луд! — прошепна Хуайшан Хан. — Напълно луд!

— Защо? — изви вежди Зи-лин. — Защото искам да умра?

— Това няма да ви се размине!

— Ще ми се размине и още как! Особено ако ми помогнете…

— Изключено!

Зи-лин изпрати едно от момичетата да го повика, но той се появи едва след мръкване.

— Буда! — въздъхна с бледо лице Хуайшан Хан. — Изчезнахте изведнъж и вече бях сигурен, че ви се е случило най-лошото! Какво стана?

Зи-лин му разказа накратко за нещастието на семейство Пу, после стигнаха и до разменените преди миг реплики.

— Елате — поведе го извън къщата той. — Ще ви докажа, че планът ми е напълно реален…

Около тялото на нещастния Пу горяха огньове. Беше ги запалил Зи-лин, който не искаше да го мести, но едновременно с това трябваше да го пази от хищниците.

— Ето вижте — пристъпи в кръга на светлината той. — На години съм почти колкото него, телосложенията ни са приблизително еднакви. Никой няма да забележи…

— Но в лице изобщо не си приличате — отбеляза Хуайшан Хан.

— Вярно — кимна Зи-лин. — Но след като приключим с него, това няма да има никакво значение.

— Вие наистина сте луд! — втренчи се в него Хуайшан Хан.

— Напротив. Просто открих изход от ситуацията, в която ме е поставил Чан. Смъртта ми слага край на всякакви заговори и толкоз. Жаждата за отмъщение на Чан ще се стопи като облаче дим.

— Как ви хрумна това?

— Този човек с мъртъв — въздъхна Зи-лин. — Не съм желал смъртта му, но тя е факт. Семейството му е безкрайно бедно, а сега остана и без кон. Само боговете знаят какво го чака… Вземам на заем тази тленна обвивка, чиято душа отдавна е отлетяла, а срещу нея им давам средство за препитание…

— Искам честно да ми отговорите на един въпрос, другарю Ши — погледна го право в очите Хуайшан Хан. — Какво щяхте да направите, ако вдовицата беше отказала? Щяхте ли да ги оставите да умрат от глад?

— Щях да направя точно това, което правя в момента — отвърна Зи-лин. — Щях да осигуря средства за достойно погребение на господин Пу, а след това щях да им намеря и нов кон. Друг начин наистина няма…

Хуайшан Хан го гледа в продължение на цяла минута. Огньовете весело пропукваха, миризмата на изгоряло дърво почти поглъщаше сладникавата воня на насилствена смърт.

— Госпожа Пу положително е усетила истинското състояние на нещата, но се чувства задължена и вероятно затова не отхвърли предложението — продължи Зи-лин. — Единственото й желание беше да не отвеждам дъщерите й. А с тази услуга ще бъдем квит…

Хуайшан Хан се обърна и приклекна до трупа. Взе ръката му и я обърна с дланта нагоре.

— Лицето ще гримираме — промърмори той. — Но какво ще кажете за това? — пръстите му пробягаха по огромните жълтеникави мазоли на селянина.

Зи-лин се засмя и протегна ръце. Мазолите по дланите му бяха не по-малки от тези на Пу, гладката им повърхност блестеше като слонова кост.

— Забравяте, че аз съм истински революционер, другарю — промърмори той. — Години наред съм работил на полето редом със селяните. Аз съм един от тях, такива трябва да бъдат всички комунисти…

Ще разменя дрехите си с неговите, ще сложа халката си на пръста му и всичко ще е наред. Особено след като вие потвърдите, че сте ме открили случайно… Ще бъда обявен за мъртъв и въпросът ще приключи веднъж завинаги.

И наистина стана така. Мао отказа подробно разследване на инцидента. Тялото на Зи-лин беше открито в подножието на Копринената планина, в дълбоката пропаст край тесния коларски път, без видими следи от насилие. На всички беше ясно, че е излязъл да се поразходи и е бил блъснат в пропастта от превозно средство или див звяр. Жалко, но такъв е бил късметът му. Джос…

По изрично настояване на Мао, Хуайшан Хан запази поста си на съветник в свитата на генералисимус Чан Кай-шъ и това се оказа един изключително мъдър ход. Информацията му, поне по мнението на Зи-лин, се оказа решаващ фактор за промяната в съотношението на силите.

Мао остана в Чункин до средата на октомври 1945 година, вероятно ръководен от своето изключително изострено чувство за дълг. Стори го, въпреки информацията на Зи-лин, според която Чан няма никакво намерение да постига споразумение с комунистите.

Настъпи есента и Мао се върна в Юнан, а на свое място изпрати Джоу Юн-Лан. С това показа, че не вярва в успешния изход на преговорите и посланик Хърли беше принуден да се примири.

Военният съвет беше свикан веднага след завръщането на вожда. Руснаците най-накрая бяха започнали военни операции срещу Япония, тъй като Сталин надушваше плячката. Няколко съветски дивизии нахлуха дълбоко в територията на Манджурия, помитайки демобилизираната японска армия.

Мао беше много загрижен, тъй като имаше голяма вероятност прочистените от японците територии да бъдат заети от войските на генералисимус Чан — разбира се, с подкрепата на САЩ. А там имаше огромни количества изоставена бойна техника, от която комунистическата армия отчаяно се нуждаеше. Тялото на вожда неволно потръпна, когато си представи как войските на Чан слагат ръка върху тази техника и я обръщат срещу собствената му армия.

Страховете си сподели със Зи-лин — единствения от неговите съветници, пред когото разкриваше душата си.

— Чан има превъзходство в жива сила — промърмори той в едно мрачно и дъждовно декемврийско утро. — Освен това разчита на подкрепа от страна на Русия и САЩ, а неговото правителство има международно признание. Страхувам се, че всичко това ще се окаже напълно достатъчно за нашето пълно поражение.

Облегнат на каменната стена в пещерата, която бяха избрали за свой щаб, Зи-лин леко поклати глава:

— Превъзходството на Чан в жива сила изобщо няма да повлияе на изхода от предстоящите сражения.

Седнал с кръстосани крака върху дебел килим на пода, Мао вдигна глава и заби очи в лицето на доверения си съветник:

— Моля, продължавайте.

Зи-лин затвори очи и опря тил в хладния камък. Дъждът навън се превърна в плътна сиво-зелена стена, закривайки панорамата изцяло.

— Сун Тцу казва, че дори и многоброен, врагът е безсилен, когато не знае твоите намерения… Трябва да променим стратегията си, другарю Мао. Това несъмнено ще обърка Чан, който в момента е абсолютно сигурен по отношение на плановете ни. Такава е информацията, получена от Хан…

Ако прибегнете до бързи рейдове в тила на врага, объркването на Чан положително ще се усили. А след това ще изработим тайна стратегия за окончателната победа. Стратегия, която няма да споделяме дори с генералите от Военния съвет. Ще я приведем в изпълнение и вие ще оберете лаврите за най-голямата победа в историята на борбата за комунизъм…

Мао се изправи и замислено закрачи напред-назад.

— Ключът е Манджурия — промълви най-сетне той. — Усещам го… Чан знае, че Манджурия е ключът към окончателната победа и именно затова прояви такава неотстъпчивост в преговорите. Ще го разбием само ако успеем да му заложим капан именно там, в Манджурия…

— Значи трябва да насочим натам всички свои усилия, другарю Мао — прошепна Зи-лин с все още затворени очи.

— Точно така!

— Ще примамим армията на Чан на север, ще си подготвим едно истинско поражение в равнините на Манджурия…

— Какво?! — закова се на място Мао.

— Да, точно така — унесено прошепна Зи-лин. — Ще направим така, че Чан да отгатне нашите намерения… Ще струпаме войски в някой от важните стратегически градове на подстъпите към Манджурия… Кой да бъде той?

Мао неволно се поддаде на магическото му излъчване.

— Супинг ми се струва подходящ — промърмори той.

— Да бъде Супинг — кимна Зи-лин и отвори очи. — Страхувам се, че ще дадем много жертви, другарю Мао… Но след поражението Чан със сигурност ще бъде напълно уверен в победата си… Така превъзходството му в жива сила ще се обърне срещу него…

После Зи-лин пристъпи към лампата и започна да разяснява подробностите на плана си.

 

 

Комунистическата армия претърпя тежко поражение в битката за Супинг през май 1946 година. Два месеца по-късно Мао обяви, че войската му се преименува в Народоосвободителна армия.

Първата му стъпка след разгрома при Супинг беше да изостави защитата на всички градове в Манджурия, която изискваше концентрацията на значителни войскови части. Основната част от Народоосвободителната армия премина към партизански действия, създавайки бързоподвижни отряди с достатъчно опит и въоръжение.

Главозамаян от победата при Супинг, генералисимус Чан възприе промяната в тактиката на НОА като ново доказателство за превъзходството си. Незабавно заповяда изоставените манджурски градове да бъдат окупирани от неговите елитни дивизии, а след това, в началото на 1947-а, предприе решителна офанзива срещу комунистическата армия. Подразделенията на Мао отстъпиха към планините на Юнан и се разцепиха на отделни отряди. Чан вече предвкусваше сладостта на окончателната победа и заповяда окупацията на нови населени пунктове в необятната Манджурия. В крайна сметка стана това, което очакваше Зи-лин — Националистическата армия се разкъса върху огромна територия, комуникациите и целостта й безнадеждно се влошиха.

Следвайки указанията на Хан, частите на НОА предприеха първата си сериозна контраофанзива. Този път бойните действия се водеха сериозно, партизанската тактика беше забравена. Боевете се водеха седмици и месеци без никакво прекъсване. Изминаха девет месеца преди първото сериозно поражение на националистите. Пен те-хуай, един от най-способните пълководци на комунистическата армия, разби националистите в решителното сражение за Сиам. С това пътят за отстъпление на Чан беше отрязан и силите на Мао започнаха да обкръжават остатъците от армията му.

Обезпокоени от хода на бойните действия, американците открито заеха страната на Чан и започнаха да изпращат все повече пари и военни съветници в армията му. Колкото по-тежко ставаше положението на националистите, толкова повече средства хвърляха уплашените „гуай-лох“…

Няколко месеца по-рано генерал-майор Дейвид Бар поиска среща с Чан и настоя за незабавно изтегляне на войските му от Манджурия. Мао беше оставил там само няколко гарнизона, но мъдро наблегна на разяснителната работа и в резултат на негова страна преминаха почти триста хиляди бойци от марионетната манджурска армия, изоставена на произвола на съдбата както от японците, така и от руснаците… Така НОА укрепи позициите си на север, без да се налага да отслабва своята численост на юг.

Но Чан, подведен от своите съветници (най-ревностен сред които беше, разбира се, Хуайшан Хан), отказа да напусне Манджурия. В крайна сметка генерал Бар не бе нищо повече от един презрян „гуай-лох“ и едва ли можеше да разбере историческото значение на Манджурия за огромната Китайска империя…

През ноември 1948 година НОА под командването на генерал Чен И започна широко настъпление в централните и източните провинции на страната. В рамките на три месеца бяха унищожени половин милион войници на Националистическата армия и Чан вече беше склонен на преговори за мир. Но великият освободителен поход беше започнал и нищо не можеше да го спре — нито генералисимусът, нито американските пари, нито агресивните намерения на руснаците.

През април армията на Мао завзе Нанкин, а в началото на есента дойде и окончателната победа. На 1 октомври 1949 година в Пекин беше обявено създаването на Китайската народна република.

Народът бурно приветстваше Мао, вече Председателя Мао! Малцина познаваха човека, родил брилянтната стратегия на победата, още по-малко знаеха името му…