Корнелия Функе
Мастилено сърце (9)

Злощастната размяна

Безмилостна, горчива книжна болест е налегнала душата. Колко е позорно да бъдеш прикован към тромавата грамада от хартия, печатарски материали и чувства на умрели хора. Нима не би било по-добре, по-благородно и по-смело да оставиш сметта там, където е струпана, и да излезеш навън в света като свободен, необвързан, неграмотен Супермен?

Соломон Ийгъл, „Да преместиш библиотека“

Тази нощ Меги не спа в леглото си. Щом стъпките на Елинор заглъхнаха, тя изтича в стаята на Мо.

Не беше имал време да разопакова нещата си. Пътната чанта зееше отворена до леглото му. Само книгите му бяха подредени на нощното шкафче, до тях имаше блокче шоколад. Мо беше луд по шоколада. Нямаше да се откаже дори и от най-гранясалия шоколадов Дядо Коледа. Меги си отчупи парченце и го пъхна в устата си, но не усети никакъв вкус. Само тъга.

Завивката на Мо беше студена, когато се сгуши под нея; възглавницата не миришеше на него, а на прах за пране и омекотител. Меги пъхна ръка отдолу. Да, беше си на мястото — не книга, а снимка. Меги и измъкна. Снимката на майка й, която Мо винаги държеше под възглавницата си. Когато беше още малка, Меги за известно време бе вярвала, че Мо просто е измислил майка й, защото е смятал, че на нея й се иска да има майка. Разказваше й прекрасни истории за нея.

— Тя обичаше ли ме? — все питаше Меги.

— Много.

— А къде е сега?

— Трябваше да замине, когато ти беше на три години.

— Защо?

— Просто трябваше да замине.

— Надалеч ли?

— Много надалеч.

— Мъртва ли е?

— Не, определено не.

Меги беше свикнала със странните отговори на Мо. Когато стана на десет, вече не вярваше, че Мо е измислил майка й, а че тя просто ги е напуснала. Такива неща се случваха. А докато имаше Мо, майка й не й липсваше особено.

Но сега Мо беше изчезнал.

А тя беше останала сама с Елинор.

Меги измъкна от сака пуловера на Мо и притисна лице към него. Книгата е виновна, не спираше да си повтаря тя. Защо просто не я даде на Прашнопръстия? Понякога, когато човек се е побъркал от мъка, гневът помага. Но после сълзите отново се върнаха и Меги заспа със солен вкус на устните.

 

 

Събуди се с биещо до полуда сърце и мокра от пот коса и всичко се върна: мъжете, гласът на Мо и пустият път. Тръгвам да го търся, реши Меги. Да, точно така ще постъпя. Навън небето едва бе започнало да порозовява. Още малко и слънцето щеше да изгрее. По-добре беше да се измъкне, преди да разсъмне.

Якето на Мо висеше на облегалката на стола под прозореца, сякаш току-що го е съблякъл. Меги извади портфейла му — парите щяха дай потрябват. После се прокрадна в стаята си, за да си вземе нещо за обличане и снимката им с Мо, та да може да я показва и да разпитва за него. Налагаше се да остави сандъчето с книгите. Първо понечи да го скрие под леглото, но после реши да напише бележка на Елинор:

Мила Елинор, написа тя, макар да не смяташе, че това е подходящото обръщение. После се запита дали да премине на „ти“, или да продължи с учтивата форма. Глупости, хората говорят на лелите си на „ти“, реши Меги, освен това така е по-лесно. Трябва да потърся баща си — написа тя. — Не се тревожи — Елинор бездруго нямаше да се съсипе — и, моля, не казвай на полицията, че съм тръгнала, защото ще ме върнат обратно. В сандъка са любимите ми книги. За съжаление не мога да ги взема със себе си. Моля те да ги пазиш, ще си ги прибера, когато намеря татко. Благодаря. Меги.

П.П. Знам със сигурност колко точно са книгите в сандъка.

Меги задраска последното изречение, защото само щеше да ядоса Елинор и кой знае тогава какво щеше да стори с книгите й. Можеше да ги продаде. А Мо бе подвързал всяка от тях с особено старание. Вярно, никоя нямаше кожена подвързия, защото Меги не желаеше, докато чете, да си представя, че заради книгите й са одрали кожата на някое теле или агне. За щастие Мо проявяваше разбиране към чувствата й. Веднъж й беше разказал, че преди стотици години подвързвали кориците на особено ценни книги с кожата на неродени телета: charta virginea non nata — прекрасно име за ужасно дело.

— И в тези книги — беше казал Мо — били написани много умни слова за любов и милост, и състрадание.

Докато Меги пълнеше сака си, се постара да не размишлява, къде трябва да търси баща си. Няколко пъти отпъди този въпрос, но накрая движенията й станаха по-бавни и тя се изправи до претъпканата пътна чанта, безсилна да отбягва тъничкия гласец, който напираше в нея.

— Хайде, Меги, кажи — промълви тя. — Къде ще го търсиш? Наляво или надясно ще тръгнеш по пътя? Не знаеш дори това. Колко далече, смяташ, ще стигнеш, преди полицията да те хване? Дванадесетгодишно момиче с пътен сак и някаква невероятна история за изчезнал баща, и без майка, която да си го прибере?

Меги притисна длани към ушите си, за да заглуши гласа, който идваше отвътре! Дълго остана така. После тръсна глава и затътри чантата си по коридора. Беше тежка, прекалено тежка. Меги спря и започна да хвърля нещата си обратно в стаята. Остави само един пуловер, една книга (просто й беше нужна книга, поне една), снимката и портфейла на Мо. Вече можеше да носи сака толкова дълго, колкото бе необходимо.

Тихичко се промъкна по стълбите, в едната си ръка държеше пътната чанта, в другата стискаше бележката за Елинор. Сутрешното слънце вече се прокрадваше през капаците на прозорците, но в къщата цареше пълна тишина, сякаш дори книгите в шкафовете и по лавиците спяха. Меги опита да пъхне бележката под вратата, но не можа. Поколеба се за миг, после натисна бравата. В спалнята на Елинор беше светло, макар капаците да бяха затворени. Лампата на нощната масичка светеше, очевидно Елинор бе заспала, докато е чела. Лежеше по гръб и хъркаше, зинала по посока на гипсовите ангели, надвесени от тавана. Към гърдите си притискаше книга. Меги веднага я позна.

С няколко крачки се озова до леглото.

— Откъде я имаш? — изкрещя момичето и измъкна книгата от ръцете на Елинор, омекнали от съня. — Тя принадлежи на баща ми!

Елинор скочи, сякаш Меги я беше заляла с гореща вода.

— Откраднала си я! — разбесня се Меги, излязла от кожата си. — Ти си повикала онези мъже, да, точно така! Ти и онзи Каприкорн сте съучастници! Ти си наредила да отвлекат баща ми и кой знае какво си сторила на онзи клетник Прашнопръстия… Искала си книгата за себе си от самото начало! Видях как й се любуваше — сякаш е живо същество! Вероятно струва милион или два, или три…

Елинор седеше в леглото си, втренчена в цветчетата по нощницата си, и не казваше нищо. Помръдна едва когато Меги млъкна, за да си поеме дъх.

— Свърши ли? — попита тя. — Или смяташ да крещиш, докато получиш удар? — гласът й звучеше грубо, но в него се долавяше нещо необичайно. Гузна съвест.

— Ще кажа на полицията — изригна Меги отново. — Ще им кажа, че си откраднала книгата и че трябва да питат теб къде е баща ми!

— Аз… аз… аз спасих теб… и тази книга!

Елинор стана от леглото, отиде до прозореца и разтвори капаците.

— Нима? А какво стана с Мо? — извиси се отново гласът на Меги. — Какво ще стане, когато онези забележат, че им носи друга книга? Ти ще си виновна, ако му сторят нещо. Прашнопръстия го каза: Каприкорн ще го убие, ако не му даде книгата. Ще го убие!

Елинор се надвеси от прозореца и пое дълбоко въздух.

— Всичко това са глупости! — заяви тя. — Прекалено се връзваш на приказките на онзи гълтач на кибритени клечки! А и очевидно си чела твърде много блудкави приключенски книги. Защо ще убиват баща ти, за Бога, да не би да е таен агент или да върши нещо престъпно? Та той реставрира старинни книги! Що се отнася до мен, аз само исках да разгледам книгата на спокойствие. Именно заради това я смених. Нима можех да предположа, че онези горили ще цъфнат тук посред нощ, за да приберат баща ти заедно с книгата? На мен той ми разказа, че някакъв си побъркан колекционер от години го притиска за нея. Откъде да знам, че този човек не се спира пред взлом и отвличане? Дори на мен не би ми хрумнало нещо подобно. За никоя книга на света не бих отишла толкова далеч… освен може би заради една-две.

— Но Прашнопръстия го каза. Каза, че ще го убие! — Меги здраво стискаше книгата, сякаш само така можеше да предотврати опасността от нея да изпълзи нова беда. Стори й се, че отново чува гласа на Прашнопръстия.

— А писъците и гърчовете на мъничето — прошепна тя — щяха да му се усладят като мед.

— Какво? За кого говориш? — Елинор седна на леглото и дръпна Меги до себе си. — Сега ще ми разкажеш всичко, което знаеш за тази работа. Хайде!

Меги разгърна книгата. Разлисти страниците, докато стигна до главното Н и животинчето, което толкова много приличаше на Гуин.

— Меги! Ей, на теб говоря! — Елинор грубо я разтърси. — За кого ми разказа току-що?

— За Каприкорн — прошепна Меги едва чуто. По името сякаш лепнеше заплаха, по всяка негова буква.

— Каприкорн ли? А по-нататък? Вече няколко пъти споменаваш това име. Но кой е той, по дяволите?

Меги затвори книгата, погали подвързията и я огледа от всички страни.

— Няма заглавие — промърмори тя.

— Не, нито върху корицата, нито вътре. — Елинор стана и отиде до гардероба. — Има много книги, които не разкриват заглавието си веднага. По времето, когато подвързвали книгите така, че гърбовете им да са вдлъбнати, било възможно да го узнаеш само ако разтвориш книгата. Едва когато книговезците се научили да правят изпъкнали гръбчета, преместили заглавието върху тях.

— Да, известно ми е! — прекъсна я нетърпеливо Меги. — Но това не е старинна книга. Знам много добре как изглеждат старинните книги.

Елинор й хвърли подигравателен поглед.

— О, извинявай! Забравих, че си истински експерт. Но имаш право, тази книга не е особено стара. Излязла е преди почти тридесет и осем години. Наистина смешна възраст за една книга! — тя се скри зад отворената врата на гардероба. — И въпреки това си има заглавие. Казва се „Мастилено сърце“. Предполагам, баща ти нарочно я е подвързал така, че да не се вижда от пръв поглед. Дори няма титулна страница, а ако се вгледаш внимателно, ще видиш, че я е откъснал.

Нощницата на Елинор се свлече на килима и Меги видя как босите й крака тромаво се напъхаха в чорапогащите.

— Трябва да отидем в полицията — реши тя.

— Какъв е смисълът? — Елинор метна един пуловер през вратата на гардероба. — Какво ще им кажеш? Не видя ли как ни гледаха вчера онези двамата? — Елинор преправи глас: — Дааа, я повторете още веднъж, госпожо Лоредан? Някой е влязъл с взлом в къщата ви, след като любезно сте изключили алармената инсталация. После тези толкова изкусни крадци са взели само една-единствена книга, макар в библиотеката ви да има томове за милиони, и са отвели бащата на момиченцето, след като той и без това им е предложил да ги придружи. Даааа, много интересно. И вероятно мъжете са изпратени по поръчение на човек, който се нарича Каприкорн. Това не означава ли Козирог? За Бога, момиче — Елинор отново се появи иззад вратата на гардероба си. Носеше ужасна карирана пола и трикотажна блуза с цвят на карамел, с която изглеждаше бледа като тесто. — Всички, които живеят около езерото, ме смятат за малко луда, но ако сервираме тази история на полицията, ще плъзне вестта, че Елинор Лоредан окончателно е изперкала. Което отново доказва, че страстта към книгите е твърде нездраво увлечение.

— Обличаш се като някоя баба — установи Меги.

Елинор се огледа.

— Сърдечни благодарности — рече тя. — Но нямам нужда от коментари относно външния ми вид. Освен това наистина бих могла да ти бъда баба. С малко повече усилия.

— Била ли си омъжена?

— Не, Не виждам причината. А сега може ли да престанеш да задаваш лични въпроси? Баща ти не те ли е научил, че това не е прието?

Меги млъкна. Сама не знаеше защо бе попитала.

— Много е ценна, нали? — смени темата тя.

— „Мастилено сърце“ ли? — Елинор взе книгата от ръцете на Меги, погали подвързията и й я върна. — Да, според мен е ценна. Макар че не е включена в нито един от каталозите или списъците на ценни книги. Междувременно научих нещичко за нея. Не един колекционер би предложил на баща ти доста пари, след като стане известно, че той притежава единствения екземпляр. Защото е не само рядка, но и добра книга. Ала по този въпрос все още нямам мнение, тъй като снощи не успях да мина и десет страници. Заспах, когато се появи първата фея. Никога не съм изпадала във възторг от истории, в които се разказва за феи, джуджета и какво ли още не. Макар че с радост бих приютила няколко екземпляра в градината си.

Елинор отново се приближи до вратата на гардероба, очевидно за да огледа отражението си в огледалото. Навярно все пак се бе засегнала от забележката на Меги за облеклото й. — Да, мисля си, че е много ценна — повтори тя със замислен глас. — Макар че вече е почти забравена. Едва ли ще се намери някой, който да си спомня за какво се разправя в нея, почти няма човек, който я е чел. Дори в библиотеките не можеш да я намериш. Но от време на време се появяват истории за нея, например, че е изчезнала, защото всички съществуващи екземпляри били откраднати. Вероятно това са празни приказки. Не само животните и растенията изчезват, книгите също. И за жалост това явление дори не е рядкост. С безследно изчезналите книги биха могли да се напълнят стотина къщи като тази, чак до тавана. — Елинор затвори вратата на гардероба и вдигна с треперещи пръсти косата си. — Доколкото знам, авторът е още жив, но очевидно никога не е опитал да преиздаде творбата си… което според мен е странно, та нали човек пише книги, за да бъдат четени? Е, може би собствената му история вече не му харесва или пък се е продавала толкова зле, че никое издателство не желае да я отпечата отново. Знам ли?

— Въпреки това не вярвам, че са я откраднали само защото е ценна — промърмори Меги.

— Така ли? — Елинор се изсмя. — Боже, ти наистина си дъщеря на баща си. Мортимер също никога не е могъл да си представи, че хората вършат престъпления само заради пари, защото самият той не държи особено на тях. Имаш ли представа колко ценна може да бъде една книга?

Меги ядно я погледна.

— Да, имам. Но въпреки това не вярвам, че това е причината.

— Аз обаче вярвам. И същото би си помислил Шерлок Холмс. Някога чела ли си книгите за него? Прекрасни са. Особено в дъждовни дни. — Елинор нахлузи обувките си. За такава яка жена имаше удивително малки стъпала.

— Може би в нея се крие някаква тайна — промърмори Меги. И замислено погали плътно напечатаните страници.

— А, имаш предвид нещо като невидими послания, написани с лимонов сок, или карта на тайнствено съкровище, скрита в илюстрациите. — Гласът на Елинор прозвуча толкова подигравателно, че Меги изпита желание да й извие врата.

— Защо не? — Тя отново затвори книгата и я пъхна под мишница. — Защо иначе ще вземат и Мо? Книгата би била достатъчна.

Елинор сви рамене.

Естествено, тя няма да признае, че не е помислила за това, презрително реши Меги. Тя е от хората, които винаги смятат, че са прави.

Елинор я погледна, сякаш прочела мислите й.

— Знаеш ли какво, защо просто не я прочетеш? — предложи тя. — Може би ще откриеш в историята нещо, което не е намясто. Няколко излишни думи тук, няколко безполезни букви там… и ето че си разгадала тайното послание. Разкрила си кода, който води към съкровището. Кой знае кога ще се върне баща ти, нали с нещо трябва да си запълниш времето тук.

Преди Меги да успее да отговори, Елинор се наведе и вдигна бележката, паднала до леглото. Прощалното писмо на Меги. Сигурно го беше изпуснала, когато откри книгата в ръцете на Елинор.

— А това пък какво е? — попита лелята, след като прочете бележката с навъсено чело. — Искала си да тръгнеш да търсиш баща ти? Но къде, за Бога? Момиче, по-луда си, отколкото си мислех.

Меги притисна към гърдите си „Мастилено сърце“.

— А кой друг ще го потърси? — възкликна тя и не можа да спре треперенето на устните си.

— Е, ако изобщо го търсим, ще го търсим заедно — сопна се Елинор. — Но първо ще му дадем възможност да се завърне сам. Или според теб ще му хареса да си дойде и да установи, че си се залутала да го дириш сама по широкия бял свят?

Меги поклати глава. Килимът на Елинор се размаза пред очите й, а край нослето й се търкулна едра сълза.

— Е, поне изяснихме този въпрос — измърмори Елинор, докато й подаваше хартиена салфетка. — Избърши си носа, после ще закусим.

Елинор пусна Меги да излезе навън едва след като я накара да преглътне, макар и с огромни усилия, филия хляб и чаша мляко.

— Закуската е най-важното хранене — провъзгласи тя, докато си мажеше третия сандвич. — Освен това не желая да рискувам да разкажеш на баща си, че в негово отсъствие съм те уморила от глад. Нали помниш, като козата от приказката.

Меги преглътна отговора си с последната хапка и изтича навън с книгата.