Корнелия Функе
Мастилено сърце (5)

Само картина

Който краде книги или задържа книги, взети назаем, то нека книгата в неговите ръце да се превърне в отровна змия. Болест като гръм да го порази и да скове крайниците му. Жално да хленчи за милост, ала мъките му да не се облекчат, докато не се разкалят месата му. Книжни червеи да гризат вътрешностите му като трупните червеи, що не умират. А когато удари часът на последното наказание, адският огън да го погълне завинаги.

Надпис в библиотеката на манастира „Сан Педро“ в Барселона, цитиран от Алберто Мангел

Вяха разопаковали книгата, Меги видя кафявата хартия, смачкана и захвърлена върху един стол. Никой не забеляза влизането й. Елинор се бе надвесила над един от читателските пултове, Мо стоеше до нея. И двамата бяха с гръб.

— Невероятно. Мислех, че не е останал нито един екземпляр — казваше Елинор. — Странни истории се носят за тази книга. Един антиквар, при когото често пазарувам, твърди, че преди години му откраднали три екземпляра, всичките в един и същи ден. Почти същата история съм чувала от двамина други търговци на книги.

— Наистина ли? Колко необикновено! — възкликна Мо, но Меги прекалено добре познаваше гласа му и веднага разбра, че удивлението му е престорено. — Е, както и да е. И да не е рядка книга, за мен е много ценна и бих искал да знам, че е на сигурно място. След време ще си я прибера.

— При мен всяка книга е на сигурно място — благосклонно го успокои Елинор. — Знаеш, че е така. Книгите са моите деца, моите мастиленочерни деца, които гледам и обгрижвам. Пазя страниците им от слънчевата светлина и ги защитавам от гладни хартиени червеи и мърляви човешки пръсти. Тази ще получи почетно място и никой няма да я зърне, преди да си я поискаш обратно. Бездруго посетителите в библиотеката ми не са желани. Не оставят нищо друго, освен пръстови отпечатъци и мазни следи по бедните ми книги. Освен това, както знаеш, разполагам с твърде скъпа алармена инсталация.

— Да, това наистина е успокоително! — В гласа на Мо прозвуча облекчение. — Благодаря ти, Елинор! Наистина ти благодаря много. И ако тези дни някой все пак почука на вратата ти и попита за книгата, моля те, престори се, че никога не си чувала за нея, нали?

— Разбира се. Какво ли не прави човек, за да си осигури добър книговезец. Освен това ти си съпруг на племенницата ми. Знаеш ли, че понякога тя ми липсва? Е, сигурно и с теб е същото. Но дъщеря ти, изглежда, се справя доста добре и без нея, или се лъжа?

— Тя почти не си спомня майка си — тихо отвърна Мо.

— Е, и слава Богу, нали? Понякога е много практично, че нашата памет не е и наполовина толкова добра, колкото на книгите ни. Без тях, предполагам, вече нищо нямаше да си спомняме. Всичко щеше да бъде забравено: Троянската война, Колумб, Марко Поло, Шекспир, всичките луди крале и богове… — Елинор се обърна и се вцепени.

— Нима съм пропуснала да чуя почукването ти? — попита тя и толкова враждебно изгледа Меги, че момичето трябваше да извика на помощ цялата си смелост, за да не се обърне и да не побегне.

— Откога си тук, Меги? — сряза я Мо.

Меги вирна брадичка.

— На нея й позволяваш да я види, а от мен я криеш! — възкликна тя. Винаги беше смятала нападението за най-добрата защита. — Досега никога не си крил от мен книга! Какво й е толкова особеното на тази? Ще ослепея ли, ако я прочета? Да не би да ми отхапе пръстите? Какви толкова ужасни тайни крие, че не бива да ги узная?

— Имам причини да не ти я показвам — настоя Мо. Беше пребледнял като платно. — Без да продума повече, той понечи да я изблъска към вратата, но Меги се откъсна.

— О, тя е доста дебелоглава! — установи Елинор. — Почти ми става симпатична. Спомням си, че майка й беше същата. Ела — лелята отстъпи настрана и помаха на Меги. — Ще видиш, че в книгата няма нищо особено вълнуващо, поне не за твоите очи. Но се убеди сама. Човек вярва най-много на собствените си сетива. Или баща ти е на друго мнение? — Тя хвърли въпросителен поглед към Мо.

Мо се поколеба и после примирено поклати глава.

Книгата лежеше отворена върху пулта за четене. Не изглеждаше особено стара. Меги знаеше как изглежда истинска старинна книга. В работилницата на Мо беше виждала издания, чиито страници бяха станали петнисти като леопардова кожа и почти толкова жълти. Спомни си един том, чиято подвързия бе нападната от дървояди. Следите им приличаха на миниатюрни следи от куршуми. Мо бе разделил тялото от подвързията, старателно бе съшил страниците наново и както обичаше да казва, им бе скроил нова дреха. Подобна дреха можеше да бъде от кожа или от лен, скромна или украсена с релефна щампа, която Мо постигаше с помощта на миниатюрни печати и понякога позлатяваше.

Подвързията на тази книга беше от лен, сребристозелен като листата на върба. Ъглите й бяха малко ожулени, но страниците й бяха още бели, така че всяка буква се открояваше ясна и черна върху хартията. Там, където беше разгърната, лежеше тясна червена лентичка. На дясната страница се виждаше илюстрация. Изобразени бяха великолепно облечени жени, един гълтач на огън, акробати и фигура, която напомняше крал. Меги разлисти нататък. Нямаше много илюстрации, но началната буква на всяка глава представляваше малка картина. Върху някои от буквите се бяха покатерили животни, около други се виеха растения, едно В гореше, цялото в пламъци. Те изглеждаха толкова истински, че Меги неволно ги поглади с пръст, за да се увери, че не парят. Следващата глава започваше с Н. Буквата се бе разперила като воин, върху протегнатата му ръка се бе закрепило животинче с пухкава опашка. „Никой не видя как той се измъкна от града“, прочете Меги, ала преди да продължи, Елинор хлопна книгата под носа й.

— Според мен е достатъчно — отсече тя и стисна тома под мишница. — Баща ти ме помоли да запазя книгата на сигурно място и така възнамерявам да постъпя.

Мо още веднъж посегна към ръката на Меги. Този път тя не се възпротиви.

— Моля те, Меги, забрави тази книга — пророни той. — Тя носи нещастие. Ще ти дам хиляди други.

Меги мълчаливо кимна. Преди Мо да затвори вратата, успя да зърне за миг Елинор. Лелята толкова нежно оглеждаше книгата, че й напомни погледа на Мо, когато вечер я завиваше до брадичката.

Сетне вратата към библиотеката хлопна.

— Къде ще я скрие? — попита Меги, докато Мо я отвеждаше надолу по коридора.

— О, тя разполага с няколко прекрасни тайника за подобни случаи — отговори уклончиво Мо. — Но те са секретни, каквито са всички скривалища. Какво ще кажеш да те заведа в твоята стая? — Баща й се опитваше гласът му да прозвучи ведро, но без особен успех. — Все едно ще нощуваш в най-скъп хотел. Какво говоря, много по-луксозна е.

— Добре звучи — промърмори Меги и се огледа, но от Прашнопръстия нямаше следа. Къде беше? Трябваше да му зададе един определен въпрос. Не можеше да мисли за нищо друго, докато Мо й показваше стаята и я успокояваше, че вече всичко се било наредило, че само ще си свърши работата с книгите на Елинор и ще си заминат у дома. Меги кимаше и се преструваше, че го слуша, ала в действителност мислите й бяха заети само с въпроса към Прашнопръстия. Той пареше устните й така, че не би се учудила, ако Мо го видеше там. Точно в средата на устните й.

 

 

Когато баща й я остави сама, за да пренесе багажа им от буса, Меги изтича в кухнята, но и там не откри Прашнопръстия. Надникна дори в спалнята на Елинор, ала колкото и врати да отваряше в огромната къща, Прашнопръстия сякаш бе потънал вдън земя. Накрая тя се изтощи да го търси. Мо отдавна си бе легнал, Елинор също бе изчезнала в спалнята си. Ето защо и Меги се оттегли в своята и се изтегна върху огромното легло. Почувства се напълно изгубена, сякаш се бе смалила като джудже. Все едно съм Алиса в страната на чудесата, помисли тя и поглади с длан чаршафите на цветя. Иначе стаята й харесваше. Пълна беше с книги и картини. Имаше дори камина, макар че изглеждаше така, сякаш не е била използвана от хиляда години. Меги се смъкна от леглото и приближи до прозореца. Навън отдавна се беше стъмнило и когато разтвори капаците, хладен повей я блъсна в лицето. Единственото, което различаваше в мрака, бе поръсената с чакъл площадка пред къщата. Раираният бус на Мо стоеше редом със сивото комби на Елинор, като зебра, която погрешка е попаднала в конюшня. Баща й беше нарисувал ивици върху бялата боя, след като бе подарил на Меги „Книга за джунглата“. Тя си спомни за дома, който така набързо бяха напуснали, за стаята си и за мястото си в училище, което днес бе останало празно. Не беше сигурна дали изпитва носталгия.

Когато си легна, остави капаците отворени. Мо бе поставил сандъчето с книги до леглото й. Уморена, тя взе една и се опита да си свие гнездо сред познатите слова, но не й се удаде. Отново и отново споменът за другата книга изтласкваше думите, отново и отново Меги виждаше пред себе си началните букви на главите й — едри и пъстри, заобиколени от образи, чиито истории тя не познаваше, защото книгата не бе имала време да й ги разправи.

Трябва да намеря Прашнопръстия, помисли си тя, унасяйки се. Но тогава книгата се изплъзна от ръцете й и тя заспа.

На следващата утрин я разбуди слънцето. Въздухът още бе хладен, но небето беше безоблачно и когато Меги се надвеси от прозореца, в далечината, сред клоните на дърветата, съзря отблясъците на езерото. Стаята, която й бе отредила Елинор, бе на първия етаж. Мо спеше през две врати, но Прашнопръстия бе принуден да се задоволи с малка стаичка на тавана. Вчера Меги я бе видяла, докато го издирваше. В нея имаше само тесен нар, обкръжен от сандъци с книги, които стигаха до гредите на покрива.

Мо и Елинор вече седяха на масата за закуска, когато Меги влезе в кухнята, ала Прашнопръстия не се виждаше никъде.

— О, той вече закуси — изсъска Елинор в отговор на въпроса на Меги, — и то в компанията на някакво острозъбо животно, което се настани на масата и не спря да ръмжи, защото съм се осмелила да стъпя, без да поискам разрешението му, в собствената си кухня. Опитах се да уведомя вашия странен приятел, че мухите са единствените животни, които търпя на масата си, в отговор на което той изчезна навън с косматия си любимец.

— Какво искаш от него? — поинтересува се Мо.

— О, нищо особено, аз… исках да го питам нещо — измънка Меги, припряно се натъпка с половин филия хляб, отпи от отвратително горчивото какао на Елинор и изскочи на двора.

Откри Прашнопръстия зад къщата, върху окосена до бодливо морава, на която редом с един гипсов ангел бе поставен шезлонг. От Гуин нямаше и следа. Няколко пилета спореха на висок глас в покрития с червени цветове рододендрон, а Прашнопръстия жонглираше с унесено изражение на лицето. Меги се опита да преброи шарените топки, бяха четири, не, шест, не, осем. Той толкова чевръсто ги улавяше във въздуха, че й се зави свят само от гледане. Хващаше ги небрежно, както си стоеше на един крак, дори не беше нужно да ги следи с поглед. Едва когато забеляза Меги, една топка му се изплъзна и се търкулна пред краката й.

Меги я вдигна и му я подаде.

— Откъде сте научили това? — възхити се тя. — Беше… чудесно.

Прашнопръстия подигравателно се поклони.

— Така си изкарвам прехраната — обясни той. — Така и с още няколко неща.

— Как може човек да си изкарва прехраната с това?

— По пазарите. По панаирите. На детски рождени дни. Някога посещавала ли си някой от онези сборове, където хората се преструват, че живеят в Средновековието?

Меги кимна. Мо я беше водил на такъв панаир. Там бе видяла прекрасни неща, чуждоземни, сякаш не идваха от друга епоха, а от друг свят. Мо й подари кутийка, украсена с пъстри камъни и малка рибка от метал, който хвърляше златни и зелени отблясъци, с широко отворена уста и топче в кухия корем, което звънтеше като камбанка, когато човек разклатеше кутийката. Въздухът ухаеше на прясно изпечен хляб, дим и влажни дрехи. Меги бе наблюдавала как се кове меч и се бе скрила зад гърба на Мо от една преоблечена вещица.

Прашнопръстия събра топките си и ги метна обратно в разтворения сак, захвърлен на тревата. Меги небрежно се приближи и надникна вътре. Видя стъклени бутилки, бял памук и картонена кутия с мляко, но преди да разузнае нещо повече, Прашнопръстия го затвори.

— Съжалявам. Професионална тайна — рече той. — Баща ти е дал книгата на тази Елинор, нали?

Меги вдигна рамене.

— Можеш спокойно да ми кажеш. И без това знам. Подслушвах. Лудост е да я остави тук, но какво от това? — Прашнопръстия седна на шезлонга. От раницата се подаваше пухкава опашка.

— Видях Гуин — съобщи Меги.

— Наистина ли? — Прашнопръстия се излегна назад и притвори очи. На слънчевата светлина косата му изглеждаше по-светла. — И аз. В раницата е. Време му е за сън.

— Видях го в книгата. — Меги бе приковала очи в лицето на Прашнопръстия, което не трепна. Неговите мисли не се изписваха на челото му като тези на Мо. Прашнопръстия приличаше на затворена книга и Меги имаше чувството, че удря през пръстите всеки, който се опита да я прочете. — На едно Н. Видях рогата му.

— Наистина ли? — Прашнопръстия дори не отвори очи. — Знаеш ли на кой от хилядите си рафтове я е скрила дъртата книгоманка?

Меги се престори, че не е чула въпроса.

— Защо Гуин прилича толкова на животното от книгата? — попита тя. — Наистина ли сте му залепили рогцата?

Прашнопръстия отвори очи и примигна към слънцето.

— Ммм, да, наистина, така ли съм постъпил? — повтори той, докато оглеждаше небето. Няколко облачета се носеха над къщата на Елинор. Слънцето изчезна зад едно от тях и сянката му падна върху зелената морава като грозно петно.

— Баща ти често ли ги чете на глас, Меги? — обади се Прашнопръстия.

Меги го погледна подозрително. После коленичи до раницата и поглади пухкавата опашка на Гуин.

— Не — призна тя. — Но ме научи да чета, когато бях на пет.

— Попитай го защо не ти чете на глас — посъветва я Прашнопръстия. — Но не му позволявай да увърта.

— От къде на къде? — Меги ядосано се изправи. — Той просто не обича да чете на глас, това е всичко.

Прашнопръстия се усмихна. Наведе се от шезлонга и пъхна ръка в раницата.

— А, изглежда си напълнил коремчето — установи той. — Предполагам, че нощният лов на Гуин се е увенчал с успех. Дано не е плячкосал пак някое гнездо. Или си нагънал само хлебчетата и яйцата на Елинор? — Опашката на Гуин потрепваше като котешка.

Меги плахо погледна към раницата. Доволна бе, че муцуната на Гуин не се виждаше. Може би по нея още имаше следи от кръв.

Прашнопръстия отново се изтегна в шезлонга на Елинор.

— Да ти покажа ли довечера за какво използвам бутилките, памука и всичките тайнствени неща в сака? — попита той, без да я погледне. — Но за целта трябва да стане тъмно, тъмно като в тунел. Осмеляваш ли се да излезеш от къщи посред нощ?

— Естествено! — обиди се Меги, макар че да скита по тъмно навън съвсем не беше върховно удоволствие. — Но първо ще ми кажете защо…

— Вие? — Прашнопръстия се изсмя. — За Бога, в следващото си изречение ще ме титулуваш господин Прашнопръсти. Не мога да понасям да се говори на вие, затова престани.

Меги прехапа устни и кимна. Прав беше. Вежливото обръщение не му подхождаше.

— Е, добре, защо си залепил рогца на Гуин? — завърши въпроса си тя. — И какво знаеш за книгата?

Прашнопръстия кръстоса ръце зад главата си.

— Знам доста неща — призна той. — И може би някога ще ти разкажа за тях, но преди това ние двамата с теб имаме уговорка. Тази нощ, към единадесет, точно тук. Съгласна ли си?

Меги вдигна поглед към един кос, който цвърчеше, та се късаше, кацнал върху покрива.

— Добре — потвърди тя. — В единадесет. — После се върна обратно в къщата.

 

 

Елинор бе предложила на Мо да устрои работилницата си точно до библиотеката. Там имаше малка стая, където пазеше сбирката си от стари енциклопедии за животни и растения (всъщност май нямаше вид книги, които Елинор да не колекционира). Те бяха подредени в шкафове от светло дърво с цвят на мед. По някои от рафтовете, до книгите бяха изложени кутии със стъклени капаци, в които се мъдреха бръмбари, забучени с карфици, с което Елинор буквално се срина в очите на Меги. Пред единствения прозорец имаше красива маса със струговани крака, ала тя бе наполовина по-къса от работния плот в ателието на Мо. Може би заради това той тихо ругаеше, когато Меги пъхна главата си през вратата.

— Погледни тази маса! — оплака се той. — Става да подредиш колекцията си от пощенски марки отгоре, но не и за книговезка работа. Къде да поставя пресата, къде да сложа сечивата си… Последния път работих горе, на тавана, но там вече е претъпкано със сандъци с книги.

Меги поглади с ръка плътно подредените едно до друго книжни гръбчета.

— Кажи й просто, че ти е необходима по-голяма маса.

Тя внимателно извади една книга от редицата и я разгърна. Вътре бяха изобразени най-необикновените насекоми: бръмбари с рога, бръмбари с хоботи, един имаше дори същински нос. Меги прекара показалец по бледите илюстрации.

— Мо, защо никога не си ми чел на глас?

Баща й се извърна толкова рязко, че тя едва не изтърва книгата.

— Защо ме питаш? Говорила си с Прашнопръстия, нали? Какво ти е казал?

— Нищо. Абсолютно нищо! — Тя пъхна книгата с бръмбарите обратно на мястото й. Сякаш някой оплиташе нея и баща й в тънка паяжина, увиваше ги в мрежа от потайности и лъжи, която ставаше все по-плътна. — Според мен това е добър въпрос — продължи тя, докато взимаше друга книга. Казваше се „Майстори на маскировката“. Животните вътре приличаха на оживели клони или сухи листа.

Мо отново й обърна гръб. Започна да подрежда сечивата си върху масата: най-вляво инструмента за сгъване, после дървения чук с кръгла глава, с който оформяше гърбовете на книгите, острия нож за хартия…

Обикновено Мо тихо си свирукаше, докато се подготвяше за работа, но сега мълчеше. Меги усети, че мислите му са много, много далеч. Но къде?

Най-накрая той седна на ръба на масата и /я погледна.

— Просто не обичам да чета на глас — съобщи той, сякаш на света нямаше нищо по-безинтересно. — Знаеш това. Такъв съм си.

— Защо не обичаш? Та ти постоянно ми разказваш разни истории. Умееш да разказваш прекрасно. Можеш да имитираш всички гласове, създаваш напрежение, разсмиваш…

Мо скръсти ръце пред гърдите си, сякаш да се предпази.

— Би могъл да ми четеш „Том Сойер“ — размечта се Меги — или „Как носорогът се сдоби с бръчки“. — Това бе една от любимите приказки на Мо. Когато беше малка, си играеха, представяйки си, че в дрехите й има трохи, с каквито бе пълна и набръчканата кожа на носорога.

— Да, прекрасна история — Мо отново й обърна гръб. Сложи на масата папката, в която държеше мострите си за форзац хартии, и унесено ги заразлиства. „Всяка книга би трябвало да започва с подобна хартия — беше казал веднъж на Меги. Най-добре би било да е тъмна: тъмночервена, тъмносиня, според цвета на подвързията. И когато разтвориш книгата, става като в театър: има завеса, ти я вдигаш, и представлението започва.“

— Меги, наистина трябва да работя — каза баща й, без да се обърне. — Колкото по-бързо свърша с книгите на Елинор, толкова по-скоро ще се върнем вкъщи.

Меги остави книгата с маскираните животни на мястото й.

— Ами ако не е залепил рогата? — попита тя.

— Какво?

— Рогата на Гуин. Ами ако Прашнопръстия все пак не ги е залепил?

— Залепил ги е. — Мо приближи стола до прекалено късата маса. — Между другото, Елинор замина на пазар. Ако сметнеш, че умираш от глад, преди да се е върнала, можеш да се спасиш с палачинки. Става ли?

— Става — промърмори Меги. За миг тя се поколеба дали да му разкаже за среднощната си уговорка да се срещне с Прашнопръстия, но реши да не го прави. Вместо това попита:

— Смяташ ли, че мога да взема в стаята си една-две книги?

— Определено. При условие че не изчезнат безследно в сандъка ти.

— Спомняш ли си крадеца на книги, за когото веднъж ми разказа? — Меги стисна под лявата си мишница три тома, а под дясната — четири. — Колко беше отмъкнал? Тридесет хиляди?

— Четиридесет хиляди — поправи я Мо. — Но поне не е убивал собствениците.

— Не, онзи, другият, беше испански монах, забравила съм името — Меги се отправи към вратата и я отвори с крак. — Прашнопръстия твърди, че Каприкорн ще те убие, за да получи книгата — тя се постара пасът й да прозвучи равнодушно. — Би ли го сторил, Мо?

— Меги! — Мо се извърна и заплашително я посочи с ножа за хартия. — Бягай да се припичаш на слънце или си заври любопитното носле в онези книги, но ме остави да работя! И предай на Прашнопръстия, че ще го нарежа на тънки филийки с ей този нож, ако продължава да ти пълни главата с глупости.

— Това не е никакъв отговор — възрази Меги и се измъкна навън с книгите.

В стаята тя тръсна товара си на огромното легло и се зачете: за бръмбари, които се нанасят в изоставените черупки на охлювите, както правят хората в пустеещи къщи, за жаби с формата на листа и гъсеници с шарени бодли, за белобради маймуни, за раирани мравояди и за котки, които изравят от земята сладки картофи. Изглежда, на света живееха всякакви същества, някои от които Меги можеше да си представи и други, които не можеше.

Но в никоя от мъдрите книги на Елинор тя не откри и думица за рогати невестулки.