Корнелия Функе
Мастилено сърце (18)

Вълшебноезичния

Тъй като скуайър Трелони, доктор Ливси и останалите господа ме помолиха да опиша подробно историята с Острова на съкровищата отначало докрай, като спестя само местонахождението на острова по причини, че там има още неприбрано съкровище, аз взех перото в лето Господне 17.. и се върнах към времето, когато баща ми бе собственик на странноприемницата „Адмирал Венбоу“ и под нашия покрив намери подслон почернелият от слънцето стар моряк с белег от саблен удар.

Робърт Л. Стивънсън, „Островът на съкровищата“

И тъй, в пустата църква, за първи от път девет години Меги чу баща си да чете на глас. А след този ден винаги когато разгърнеше някоя от книгите, от които той чете онази сутрин, тя долавяше мириса на изгоряла хартия.

В църквата на Каприкорн беше хладно, макар слънцето вече да се беше издигнало високо в небето, затова Меги запази завинаги спомена как я побиха студени тръпки. Мо просто се отпусна на пода с кръстосани крака и книга в скута, няколко други бяха струпани на купчина до него. Меги коленичи и се притисна към баща си, преди Баста да успее да я задържи.

— Хайде, съберете се на стълбите! — заповяда Каприкорн на хората си. — Плосконоси, ти доведи жената. Само Баста да остане, където е.

Елинор се дърпаше, но Плосконосия просто я улови за косата и я повлече след себе си. Мъжете се разположиха на стълбите в нозете на своя господар. По средата Елинор се бе накокошинила като гълъбица сред ято гарги.

Клетият четец Дариус също изглеждаше не намясто, застанал в края на черната редица. Той постоянно повдигаше очилата си.

Мо разтвори книгата в скута си и я заразлиства с навъсено чело, сякаш търсеше сред страниците съкровищата, които да овеществи за Каприкорн.

— Кокерел, задачата ти е да отрежеш езика на всеки, който издаде и най-малкия звук, докато Вълшебноезичния чете! — заповяда Каприкорн, а Кокерел извади ножа от колана си и огледа насядалите в редица мъже, сякаш вече си избираше жертва. В червената църква настана мъртвешка тишина. Меги долавяше как Баста диша във врата й. Но може би това бе само собственият й страх.

Ако можеше да се съди по лицата им, и главорезите на Каприкорн не се чувстваха особено сигурни. Наблюдаваха Мо със смесица от враждебност и страх. Меги много добре ги разбираше. Може би в следващия миг някой от тях щеше да изчезне в книгата, която Мо нехайно разлистваше. Дали Каприкорн им беше разказал какво може да се случи? Дали изобщо го знаеше? Какво щеше да стане, ако наистина ги връхлетеше злината, от която се страхуваше Мо — ако изчезнеше тя самата? А ако нещастието постигнеше Елинор?

— Меги! — прошепна й Мо, сякаш бе чул мислите й. — Хвани се за мен, чуваш ли?

Меги кимна и сграбчи ръкава му. Сякаш това можеше да помогне!

— Мисля, че открих подходящото място — прогърмя гласът на Мо в тишината. Той хвърли последен поглед към Елинор, отново извърна очи към Каприкорн, покашля се и започна.

 

 

Всичко наоколо изчезна. Стопиха се червените стени на църквата, хората на Каприкорн и дори самият Каприкорн в креслото си. Съществуваше само гласът на Мо и образите, които той извайваше от буквите като килим върху тъкачен стан. Ако бе възможно Меги да намрази Каприкорн още повече, сега беше моментът. В крайна сметка вината, че през всичките тези години Мо не й беше чел на глас нито веднъж, беше негова. Колко много картини би могъл да нарисува в детската й стая с вълшебния си глас, който придаваше на всяка дума различен привкус и различна мелодия на всяко изречение! Дори Кокерел забрави ножа си и езиците, които се канеше да отреже, и се заслуша с отнесено изражение. Плосконосия гледаше с толкова възторжен поглед, сякаш пиратски кораб в същия този миг влизаше с издути платна през един от църковните прозорци. Всички мълчаха. Не се чуваше друг звук освен гласа на Мо, който вдъхваше живот на буквите и думите.

Само един човек в църквата не даваше вид, че е подвластен на магията. С безизразно лице, впил безцветните си очи в Мо, Каприкорн беше застинал неподвижно и чакаше звънът на монетите да отекне сред благозвучието на думите, чакаше да се появят прогнилите дървени сандъци, пълни със сребро и злато.

Мо не го остави да чака дълго. Докато четеше за ужасните приключения на момчето Джим Хокинс в тъмната пещера, чудото се случи:

… жълтици с образа на свети Джордж, луидори, двойни гвинеи, мойдори, цекини, пари с ликовете на всички европейски крале от последните сто години, чудати източни монети, сякаш с отпечатъци на парченца от върви или паяжина върху тях, кръгли монети и монети с дупки в средата, сигурно за да се носят като наниз — струва ми се, че всички видове монети на света си бяха дали среща тук. Що се отнася до броя им, мога да кажа само, че бяха колкото листата наесен, така че гърбът ме заболя от навеждане, а пръстите — от подреждането им, за да ги отделя.

Слугините долу още бършеха последните трохи от масата, когато върху голото дърво изведнъж се изсипа водопад от монети. Жените се дръпнаха, изпуснаха парцалите и притиснаха ръце към устата си, докато в краката им заподскачаха пари — златни, сребърни, медни монети задрънчаха по каменния под и със звън започнаха да се трупат около пейките на все по-големи купчини. Няколко монети се изтърколиха пред стълбите. Хората на Каприкорн се спуснаха и запълзяха на четири крака, за да съберат лъскавите парчета метал, които отскачаха от ботушите им, но после отдръпнаха ръце. Никой не се осмели да докосне омагьосаните пари. Нима не бяха прави? Какво беше това злато, излязло от хартия и печатарско мастило с помощта на човешки глас?

В мига, в който Мо затвори книгата, златният дъжд секна и Меги забеляза, че лъскавите купчини тук-там бяха примесени с пясък. Няколко синкави бръмбарчета бързо се скриха из ъглите, а от купчина дребни монетки се показа главата на смарагдовозелен гущер. Той се огледа с кръглите си очи. Езикът му заподскача пред острата муцунка. Баста хвърли ножа си по него, сякаш с гущера щеше да прониже и страха, който бе обхванал всички, но Меги нададе предупредителен вик и гущерчето толкова бързо се изниза, че острието се удари в камъка и отскочи. Баста вдигна ножа си и заплашително го насочи към Меги.

Но Каприкорн стана от стола си с все тъй безизразно лице, сякаш не беше се случило нищо, което да си струва вълнението, и плесна с украсените си с пръстени ръце.

— За начало не беше зле, Вълшебноезични! — одобри той. — Погледни, Дариус! Ето как изглежда златото, то няма нищо общо с ръждясалото старо желязо, което ти сполучи да ми изчетеш. Но след като чу как се прави, надявам се поне да си усвоил нещо полезно, в случай че отново ми потрябват услугите ти.

Дариус не отговори. Гледаше Мо с такова възхищение, че Меги не би се изненадала, ако се хвърлеше в нозете на баща й. Когато Мо се изправи, четецът колебливо се запъти към него.

Хората на Каприкорн все още не помръдваха и втрещени продължаваха да се взират в златото.

— Какво сте зяпнали? — скара им се Каприкорн. — Съберете го.

— Беше прекрасно — промълви Дариус на Мо, докато мъжете предпазливо започнаха да сипват златото в сандъци и чували. Очите зад очилата му блестяха като на дете, което е получило дългоочакван подарък. — Толкова често съм препрочитал тази книга — продължи той с несигурен глас, — но никога не съм виждал историята така ясно, както днес. И не само видях… помирисах, долових аромата на соленото море, миризмата на катран и прогнилата смрад на проклетия остров…

— „Островът на съкровищата“! Небеса, едва не се напишках от страх! — Елинор изникна зад гърба на Дариус и безцеремонно го избута настрана. Очевидно Плосконосия я беше забравил. — Мислех си, че всеки миг ще се появи онзи злодей, че старият Джон Силвър а-ха, ще изникне отнейде и ще ни погне със своята патерица.

Мо само кимна, но Меги прочете облекчение по лицето му.

— Ето, вземете я! — каза той на Дариус и тикна книгата в ръцете му. — Надявам се, че никога повече няма да ми се наложи да я чета на глас. Човек не бива да предизвиква късмета си.

— Ти всеки път бъркаше името му — прошепна Меги.

Мо нежно щипна нослето й.

— А, забелязала си значи. Да, помислих си, че това може да помогне. Може би така жестокият стар пират нямаше да разбере, че го викам, и щеше си остане там, където му е мястото. Защо ме гледаш така?

— А ти как смяташ? — отвърна Елинор вместо Меги. — Защо според теб това момиче се е втренчило тъй възхитено в баща си? Защото никой никога не е чел като теб — дори и да не беше се случило онова със златните монети. И аз видях всичко — морето, острова, просто всичко, беше тъй истинско, че можех да го докосна, а дъщеря ти сигурно е преживяла същото.

Мо се усмихна и подритна няколко монети на пода. Един от хората на Каприкорн ги вдигна и тайничко ги пусна в джоба си. При това хвърли тревожен поглед към Мо, сякаш бащата на Меги бе способен с едно мляскане на езика да го превърне в жаба или в бръмбар като онези, които все още пъплеха между монетите.

— Страхуват се от теб, Мо — прошепна Меги. Страх се четеше дори по лицето на Баста, колкото и да се опитваше да го скрие зад отегченото си изражение.

Единствено Каприкорн явно не беше поразен от случилото се. Със скръстени ръце той наблюдаваше как хората му събират последните монети.

— Колко още да чакам? — скара им се накрая. — Зарежете дребните грошове и сядайте. А ти, Вълшебноезични, взимай следващата книга!

— Следващата ли? — гласът на Елинор почти пресекна от възмущение. — Какво искате? Златото, което струпаха хората ви, ще ви стигне за два живота! Ние си тръгваме!

Тя понечи да се обърне, но Плосконосия отново си бе спомнил за нея. Той грубо я улови за ръката.

Мо вдигна поглед към Каприкорн. А Баста със злобна усмивка сложи ръка на рамото му.

— Хайде, Вълшебноезични, давай. Нали чу. Там има още много книги.

Мо дълго гледа Меги, преди да се наведе и да вдигне книгата, която вече бе държал — „Приказки от хиляда и една нощ“.

— Книгата без край — промърмори той, докато я разгръщаше. — Знаеш ли, че според арабите никой никога не е в състояние да я дочете докрай?

Меги поклати глава и отново се отпусна до баща си на студените плочи. Баста я остави, но се приближи плътно зад нея. Меги не знаеше много за „Хиляда и една нощ“, освен че всъщност книгата е съставена от многобройни части. Томчето, което Дариус бе дал на Мо, трябва да беше кратък откъс. Дали вътре се разказваше за четиридесетте разбойници и за Аладин и неговата лампа? Коя история щеше да прочете Мо?

Този път Меги забеляза по лицата на главорезите две противоречащи си чувства: страх от онова, на което Мо щеше да вдъхне живот, и същевременно копнеж гласът му да ги отнесе още веднъж надалеч, на място, където можеш да забравиш почти всичко, дори и себе си.

 

 

Когато Мо започна да чете, слушателите не доловиха мирис на морска сол и ром. В църквата на Каприкорн стана горещо. Очите на Меги започнаха да парят, а когато ги потърка, по кокалчетата на ръцете й полепна пясък. Хората на Каприкорн отново затаиха дъх, омаяни от гласа на Мо, който сякаш ги беше вкаменил. И отново изглеждаше, че Каприкорн единствен е неподвластен на магията. Само очите му издаваха, че и той е очарован. Неподвижни като очите на змия, те се бяха впили в лицето на Мо. От червения костюм зениците му изглеждаха още по-бели. Тялото му беше напрегнато като на куче, подушило плячка.

Но този път Мо го разочарова. Вярно, думите му рисуваха безбройни сандъци със съкровища, перли и украсени с драгоценни камъни ятагани, а гласът му ги изобразяваше блестящи пред очите на мъжете — толкова истински, че хората на Каприкорн протягаха ръце да ги грабнат. Само че от страниците се изплъзнаха не несметни съкровища, а нещо друго — дишащо същество от плът и кръв.

Между все още димящите варели, в които по заповед на Каприкорн бяха изгорили книгите, изведнъж се появи момче.

Меги беше единствената, която го забеляза. Всички други бяха прекалено увлечени от историята. Не го видя и Мо, защото се намираше прекалено далече, сред пясъка и пустинния вятър, докато очите му си проправяха път през гъсталака на буквите.

Момчето беше три-четири години по-голямо от Меги. Чалмата на главата му бе замърсена, очите на мургавото лице — потъмнели от страх. Търкаше ги с длан, сякаш така можеше да изличи онова, което виждаше — мястото, на което беше попаднал. Озърташе се в пустата църква, като че ли никога не беше виждал подобна постройка. И как иначе? В неговата история определено нямаше островърхи черкви и зелени възвишения като онези, които се диплеха навън. Дрехата му висеше почти до босите му нозе, проблясваща като парче синева в сумрачната църква.

Какво ще стане, когато го видят, помисли си Меги. Той в никакъв случай не е онова, което Каприкорн се надяваше да получи.

В същия миг Каприкорн забеляза момчето.

— Стой! — викна той толкова високо, че Мо спря насред изречението и вдигна глава.

Сепнати и недоволни, хората на Каприкорн бяха принудени да се върнат в действителността. Кокерел скочи пръв.

— Ей, откъде се появи този? — изръмжа той.

Момчето се сви, озърна се с изкривено от страх лице и се спусна да бяга на зигзаг като заек. Само че не стигна далеч. Трима главорези се втурнаха след него и го заловиха пред статуята на Каприкорн.

Мо остави книгата на плочите до себе си покри с длани лицето си.

— Ей! Фулвио е изчезнал! — провикна се един от чернодрешковците. — Все едно потъна вдън земята!

Всички приковаха очи в Мо. Страхът по лицата им се появи отново, но този път примесен не с възхищение, а с гняв.

— Махни момчето оттук, Вълшебноезични! — заповяда Каприкорн гневно. — Имам предостатъчно като него. И ми върни Фулвио.

Мо свали ръце от лицето си и се изправи.

— За стохиляден път ти казвам: никого не мога да върна! — изрече той с усилие. — И това не е лъжа, макар да не вярваш. Не мога. Нито е по силите ми да определя кой ще се яви и кой ще изчезне.

Меги посегна да хване ръката му. Неколцина от хората на Каприкорн се приближиха, двама държаха момчето. Дърпаха го за ръцете, сякаш искаха да го разкъсат на две. С разширени от ужас очи то гледаше непознатите им лица.

— Връщайте се по местата си! — скара се Каприкорн на разгневените главорези, защото някои бяха опасно близо до Мо. — За какво е цялото това вълнение? Забравихте ли колко безмозъчно се прояви Фулвио при изпълнението на последната си задача? Едва не ни докара до главата полицията. Следователно е пострадал точно който е трябвало. А и кой знае? Може би това момче има дарба за подпалвач… Но въпреки всичко сега искам да видя перли, скъпоценности, злато. В крайна сметка в тази история не се разказва за нищо друго, затова ми ги дайте!

Сред мъжете се надигна тревожен ропот. Въпреки това повечето се върнаха към стълбите и отново седнаха. Само трима останаха, вперили погледи в Мо. Един от тях беше Баста.

— Е, добре, ще минем и без Фулвио! — възкликна той, без да сваля очи от Вълшебноезичния. — Но кого ще изпари следващия път този проклет вещер? Не искам да свърша в някоя трижди проклета пустинна история с чалма на главата!

Хората около него занимаха утвърдително и изгледаха Мо толкова мрачно, че Меги почти забрави да диша.

— Баста, няма да повтарям — в гласа на Каприкорн звънна заплаха. — Оставете го да продължи да чете! А който от вас не може да накара зъбите си да спрат да тракат от страх, по-добре да излезе навън и да помогне на жените с прането.

Неколцина от обесниците с копнеж погледнаха към църковната врата, но никой не посмя да си тръгне. Накрая двамата до Баста се обърнаха и се присъединиха към другарите си.

— Ще ми платиш за Фулвио! — изсъска Баста към Мо, преди да заеме отново мястото си зад Меги. Защо ли не изчезна той, помисли си момичето с копнеж.

Новодошлото момче все още не беше издало звук.

— Затворете го, по-късно ще видим дали ни е нужен — заповяда Каприкорн.

Момчето дори не се възпротиви, когато Плосконосия го повлече навън, препъваше се като упоено след пазача си, сигурно всеки миг очакваше да се събуди от страшния си кошмар. Кога ли щеше да разбере, че този сън няма да свърши?

Когато вратата зад двамата хлопна, Каприкорн се върна при стола си.

— Продължавай да четеш, Вълшебноезични — подкани той. — Денят не е свършил.

Ала Мо погледна книгите в нозете си и поклати глава:

— Не! Ти видя, че онова нещо се случи отново. Уморен съм. Задоволи се с богатството, което ти взех от Острова на съкровищата. Осигурих ти цяло състояние. Искам да се прибера у дома и никога повече да не зърна лицето ти. — Гласът му прозвуча по-дрезгав от обикновено, сякаш беше чел с дни.

Каприкорн за миг го изгледа преценяващо. После плъзна поглед по чувалите и сандъците, които хората му бяха натъпкали с монети, навярно пресмяташе наум колко дълго съдържанието им ще му подслажда живота.

— Прав си — каза накрая. — Утре ще продължим. Иначе може да се яви някоя воняща камила или нов полуумрял от глад хлапак.

— Утре ли? — Мо пристъпи към него. — Какво означава това? Един от хората ти вече изчезна, искаш ли ти да бъдеш следващият?

— Мога да живея с този риск — не се впечатли Каприкорн. Хората му наскачаха, когато той бавно се изправи от креслото и заслиза по стълбите на олтара. Стояха като ученици, макар че имаше и по-високи от Каприкорн, със скръстени на гърба ръце, сякаш ги беше страх да не провери чисти ли са им ноктите. Меги си спомни думите на Баста, който разказваше колко млад бил дошъл при Каприкорн. И се запита дали главорезите снишават гласовете си от страх, или от възхищение.

Каприкорн бе застанал пред един от натъпканите със злато чували.

— Повярвай ми, имам големи планове за теб, Вълшебноезични — каза той, бръкна в чувала, загреба шепа монети и ги остави да се изсипят между пръстите му. — Днес беше само генералната репетиция. В крайна сметка трябваше да се убедя в способностите ти, нали? Златото наистина няма да ми е излишно, но утре ще ми прочетеш нещо друго.

Той се приближи до кашоните с книги, от които вече не бе останало нищо освен пепел и някоя друга обгорена корица, и бръкна в единия.

— Изненада! — във вдигнатата си ръка Каприкорн държеше книга. Усмихна се. Томчето не приличаше на онова, което му бяха донесли Меги и Елинор. Запазило, беше пъстрата хартиена обложка с илюстрация, която Меги не можеше да различи отдалеч.

— Да, една ми остана — обяви Каприкорн. Изпитваше видимо удоволствие от поразените физиономии на околните. — Може да се каже, че е моят личен екземпляр, а утре, Вълшебноезични, ти ще ми го прочетеш на глас. Поне някои подбрани откъси. Както вече казах, този свят извънредно ми харесва, но ми липсва един приятел от старото време. Никога не се осмелих да разреша на твоя заместник да се опита да го върне, защото се страхувах, че ще вземе да го материализира без глава или само с един крак, но ето че ти вече си тук, и при това си истински майстор.

Мо все още гледаше невярващо книгата в ръцете на Каприкорн, сякаш очакваше тя всеки момеят да се стопи.

— Почини си, Вълшебноезични — посъветва го Каприкорн. — Пази безценния си глас. Ще имаш предостатъчно време, защото ми се налага да замина и ще се върна едва утре след обяд. Заведете тримата в покоите им! — заповяда той иронично на хората си. — Погрижете се да получат достатъчно храна и им дайте няколко одеяла за през нощта. А, и нека Мортола му занесе чай, разправят, че вършел чудеса за дрезгав и уморен глас. Ти не се ли кълнеше в лечебните свойства на чая с мед, Дариус?

Четецът само кимна и погледна Мо със съжаление.

— Покоите ли? Да не би да имате предвид дупката, в която снощи ни натика този касапин? — Лицето на Елинор се покри с червени петна и Меги така и не разбра дали причината бе ужас, или възмущение. — Това е самоуправство, ако искате да знаете. Какво говоря, чисто отвличане си е! Знаете ли колко години затвор се полагат за това?

— Отвличане, да — Баста премлясна, изричайки думата, сякаш ядеше сладолед. — Добре звучи. Наистина.

Каприкорн му се усмихна. После огледа Елинор, като че ли я виждаше за първи път.

— Баста — попита той. — Имаме ли някаква полза от дамата там?

— И да имаме, не ми е известна — отрече Баста и се усмихна като палавник, комуто са позволили да строши някоя играчка. Елинор пребледня и понечи да отстъпи крачка назад, но Кокерел й препречи пътя.

— Как обичайно постъпваме с ненужните неща, Баста? — тихо попита Каприкорн.

Баста продължаваше да се усмихва.

— Престани! — сряза го в този миг Мо. — Веднага престани да я плашиш, Каприкорн, или няма да прочета нито думица повече!

Каприкорн си наложи отегчена физиономия и му обърна гръб. Меги видя как Елинор притиска устата си с треперещи пръсти. Бързо застана до леля си.

— Тя не е ненужна! Познава книгите по-добре от всеки друг! — Меги стисна ръката на Елинор.

Каприкорн се обърна. Погледът му накара Меги да потръпне, сякаш студена ръка пролази по гърба й. Миглите му бяха светли като паяжини.

— Елинор със сигурност знае повече истории за съкровища, отколкото мършавия ти четец! — заекна Меги. — Със сигурност!

Елинор толкова силно отвърна на ръкостискането, че почти смаза пръстите на Меги. Ръката й беше мокра от пот.

— Да, наистина — проговори тя дрезгаво. — Със сигурност ще се сетя за някои.

— Тъй-тъй — поколеба се Каприкорн и сви красиво оформените си устни. — Е, ще видим. — После даде знак на главорезите, които подкараха Елинор, Меги и Мо пред себе си, покрай масите, покрай идола на Каприкорн и червените колони, през тежката порта, която изскърца, когато я разтвориха.

Навън църквата хвърляше сянката си върху площада сред къщите. Ухаеше на лято и слънцето грееше от безоблачното небе, сякаш нищо не се беше случило.