Корнелия Функе
Мастилено сърце (20)

Змии и тръни

Бориблите се обърнаха и точно в началото на моста съзряха ослепително бяло петно светлина, което се пречупваше в тъмното небе. Бяха фаровете на автомобил, наближаващ мястото, което бегълците току-що бяха напуснали.

Майкъл де Ларабети, „Бориблите, част втора — В лабиринта на венделите“

Светлините на фаровете приближаваха, колкото и решително Елинор да натискаше педала на газта.

— Може пък да е някоя случайна кола — предположи Меги, но сама знаеше, че вероятността е повече от нищожна. Край черния, осеян с дупки, път имаше само едно село, и то беше на Каприкорн. Само оттам можеха да са потеглили преследвачите.

— Ами сега? — възкликна Елинор. От възбуда не можеше да удържи колата и автомобилът се движеше като змия. — Няма да позволя отново да ме затворят в онази дупка. Не. Не. Не — при всяко отрицание тя удряше с длан по кормилото. — Не казахте ли, че сте им пробили гумите? — заяде се тя с Прашнопръстия.

— Правилно сте ме разбрали! — отвърна той ядно. — Но очевидно те са били подготвени за подобни случаи, или никога не сте чували за резервни гуми? Дайте газ! Скоро трябва да стигнем някое селище. Не може да е далеч. Ако успеем да се доберем дотам…

— Ако, правилно, ако! — възкликна Елинор и почука с пръст по стъклото на бензиномера. — Горивото ще свърши най-много след десетина-двадесет километра.

Но бегълците не стигнаха и дотам. На следващия остър завой се спука предната гума. Елинор едва успя да завърти волана, и автомобилът излезе от пътя. За момент помислиха, че ще се сринат по стръмния склон, който се спускаше вляво, но колата литна надясно, бръсна с калника си ниския каменен зид, който опасваше пътя, издаде последна въздишка и спря под висящите клони на един благороден дъб, надвесили се над пътя, сякаш искаха да докоснат остатъците асфалт.

— О, проклятие, проклятие, проклятие — изруга Елинор, докато се мъчеше да откопчае колана си. — Наред ли е всичко?

— Вече знам защо автомобилите винаги са ми изглеждали подозрителни — мърмореше Прашнопръстия. После отвори вратата. Меги трепереше цялата. Мо я измъкна от колата и я погледна тревожно.

— Всичко наред ли е?

Меги кимна.

Фарид се измъкна от страната на Прашнопръстия. Дали продължаваше да вярва, че всичко е сън?

Прашнопръстия застана край пътя, нарами раницата си и се ослуша. В нощта се чуваше далечен рев на мотор.

— Трябва да махнем колата от пътя! — каза той.

— Какво? — Елинор го погледна, сякаш не беше с всичкия си.

— Трябва да я бутнем надолу по склона.

— Моята кола? — Елинор вече крещеше.

— Той е прав, Елинор намеси се Мо. Може би така ще ни се удаде да се отървем от тях. Ще бутнем колата по склона. Така няма да я забележат в тъмнината. А ако я видят, ще си помислят, че сме катастрофирали. През това време ние ще се покатерим нагоре и ще се скрием между дърветата.

Елинор го погледна отчаяно.

— Прекалено стръмно е! Ами змиите?

— Баста положително вече се е обзавел с нов нож — предположи Прашнопръстия.

Елинор го изгледа мрачно. После безмълвно заобиколи колата и хвърли поглед в багажника.

— Къде е багажът ни? — изуми се тя.

Прашнопръстия я изгледа развеселено.

— Предполагам, че Баста го е раздал на прислужниците на Каприкорн. Той обича да им се подмилква.

Елинор недоверчиво го погледна. После хлопна капака на багажника, опря ръцете си на автомобила и започна да го тласка напред.

Не успяха. Колкото да бутаха и да се потяха, автомобилът на Елинор се запъна на не повече от два метра под нивото на пътя. Там заклещи тенекиения си нос в ниските храсти и не помръдна. Ръмженето на другия мотор обаче звучеше сред безнадеждната пустош и се усилваше заплашително. Плувнали в пот, те отново се изкачиха на пътя, но не преди Прашнопръстия да награди с последен ритник упорития автомобил, прехвърлиха се през ниския каменен зид, който изглеждаше така, сякаш всеки от камъните му беше поне на хиляда години, и запъхтяно се закатериха по склона. Единственото им желание бе да се махнат по-далеч от пътя. Мо влачеше Меги, а Прашнопръстия помагаше на Фарид. Елинор беше достатъчно заета със себе си. Целият склон беше пресечен от ниски зидове — мъчителни опити да се отвоюват тесни ивици градини или ниви от бедната земя, върху която тук-там растяха маслинови дървета и лози. Ала дръвчетата отдавна бяха подивели, а земята беше осеяна с плодове, които никой не беше прибрал, защото хората отдавна бяха напуснали това място, за да намерят по-лек живот някъде другаде.

— Наведете се! — изпъшка Прашнопръстия и заедно с Фарид се хвърли зад полуразрушените зидове. — Идат!

Мо дръпна Меги под най-близкото дърво. Храсталаците които стърчаха между възлестите му корени, криво-ляво ги закриха.

— А змиите? — прошепна Елинор, която се метна подире им.

— За тях нощем е прекалено студено! — изсъска Прашнопръстия от укритието си. — Нищо ли не сте научили от умните си книги?

Елинор вече бе отворила уста да отговори, но Мо я запуши с ръка. Под тях се появи автомобилът на преследвачите. Беше пикапът, от който се бе измъкнал заспалият пазач. Без да намалява, той подмина мястото, на което бяха избутали комбито на Елинор по склона, и изчезна зад следващия завой. Меги облекчено понечи да надигне глава от тръните, но Мо я натисна обратно.

— Още не! — промълви той и се ослуша.

Меги не помнеше толкова тиха нощ. Струваше й се, че долавя как дишат дърветата, тревата, дори самата нощ.

Фаровете на пикапа се появиха на отсрещния хълм: две пипала от светлина, които опипваха невидимото шосе. Но изведнъж се заковаха на място.

— Обръщат! — прошепна Елинор. — О, Господи! Ами сега?

Тя понечи да се изправи, но Мо я задържа:

— Полудя ли? Късно е да се катерим нагоре. Ще ни видят.

Прав беше. Пикапът бързо се връщаше. Меги видя как спря само на метри от мястото, където бяха избутали комбито на Елинор. Чу как се отварят вратите, от които изскочиха двама мъже. И двамата стояха с гръб, но когато единият се извърна за част от секундата, на Меги й се стори, че разпознава лицето на Баста, макар да беше само бледо петно в нощта.

— Ето я колата! — възкликна вторият. Може би беше Плосконосия? Приличаше на него.

— Провери дали са вътре! — Да, това беше Баста. Нямаше как да сбърка гласа му дори сред глъчка от хиляди други.

Тромав като мечка, Плосконосия заслиза по склона. Меги го чу да ругае тръните, храсталаците, бодлите, мрака и проклетите нещастници, заради които бе принуден да се блъска среднощ по пътищата. Чертите на лицето му рязко изпъкнаха, когато щракна запалка, за да си запали цигара. Белият дим се извиси към тях и Меги дори го подуши.

— Няма ги! — викна Плосконосия. — Продължили са пеш. По дяволите! Смяташ ли, че трябва да ги последваме?

Баста пристъпи до ръба на шосето и погледна надолу. После вдигна очи към склона, където Меги с туптящо сърце се притисна към Мо.

— Не може да са много далеч — предположи той. — Но в тъмнината ще е трудно да намерим следите им.

— Точно това имам предвид! — изпъшка Плосконосия, когато отново се изкачи на равното. — В крайна сметка ние не сме някакви си проклети индианци, нали?

Баста не отговори. Стоеше мълчаливо, слухтеше и дърпаше от цигарата си. Накрая тихо каза нещо на Плосконосия. Сърцето на Меги спря.

Плосконосия загрижено се озърна.

— Не, по-добре да доведем кучетата — дочу възражението му Меги. — Дори да се крият някъде наоколо, откъде да знаем дали са тръгнали да се катерят, или да слизат?

Баста хвърли поглед към дърветата, после надолу към пътя и стъпка фаса си. Накрая се върна до пикапа и извади две пушки.

— Първо ще опитаме надолу — каза той и хвърли едната на Плосконосия. — Дебеланата със сигурност предпочита да слиза. — Без дума повече той изчезна в мрака. Плосконосия погледна с копнеж към пикапа, после с мърморене последва спътника си.

Двамата едва се бяха скрили, когато Прашнопръстия се изправи безшумно като сянка и посочи нагоре към стръмното. Поеха нагоре. Сърцето на Меги биеше до пръсване. Катереха се от дърво към дърво, от храст на храст, винаги с боязлив поглед назад. При всяко пукане на клон под краката им Меги се стряскаше, но за щастие Плосконосия и Баста също вдигаха шум, докато си проправяха път.

 

 

След време пътят се скри от очите им. Страхът, че Баста се е върнал и ги преследва нагоре по склона, все още не им даваше мира. Ала когато спираха да се ослушат, чуваха само собственото си дишане.

— Скоро ще разберат, че са сбъркали посоката! — прошепна Прашнопръстия. — И тогава ще доведат кучетата. — Имаме късмет, че не са ги взели от самото начало. Баста не ги обича особено, смята ги за негодни, и то с основание, понеже аз често ги хранех със сирене. То притъпява кучешкото обоняние. Но въпреки това ще ги доведат, защото дори Баста не обича да носи лоши вести на Каприкорн.

— Това означава, че трябва да побързаме — рече Мо.

— Накъде? — задъха се Елинор.

Прашнопръстия се огледа. Меги се запита какво би могъл да види в този толкова непроницаем мрак, в който тя самата не различаваше нищо.

— Трябва да поемем на юг — обясни Прашнопръстия. — Към крайбрежието. Да сме сред хора, само това може да ни спаси. Там долу нощите са ясни и никой не вярва в дяволи.

Фарид стоеше до Меги. Взираше се в нощта тъй усърдно, сякаш така би могъл да примами изгрева или да открие в непрогледния мрак хората, за които бе споменал Прашнопръстия, ала в тъмнината не се виждаше никаква светлинка, само небрежно разпръснатите купчини звезди, които хладно и чуждо светеха високо в небето. За миг те се сториха на Меги предателски очи и тя сякаш ги чу да шептят: „Виж, Баста, бегълците са там долу! Хайде, хвани ги!“

Петимата продължиха да се препъват из храсталаците в плътна групичка, за да не изгубят някого. Прашнопръстия извади Гуин от раницата и го завърза с повода, после го пусна на земята. Това не хареса на животинчето. Господарят му бе принуден постоянно да го дърпа и да го извлича от гъсталаците, където го мамеха безброй изкусителни миризми, недоловими за човешките носове. Гуин гъргореше и ръмжеше недоволно, хапеше верижката и продължаваше да се дърпа.

— По дяволите, следващия път проклетият звяр ще ме препъне! — избухна Елинор. — Не може ли да се съобрази с изранените ми крака? Едно е сигурно: само да стигнем човешкия свят, и ще си взема най-скъпата хотелска стая, където ще положа бедните си нозе върху мека възглавница.

— Нима си успяла да запазиш парите си? — Гласът на Мо прозвуча недоверчиво. — На мен ми взеха всичко още в началото.

— О, Баста, разбира се, веднага отмъкна портмонето ми — обясни Елинор. — Но аз съм предвидлива жена. Кредитната ми карта е скрита на сигурно място.

— Има ли място, недостъпно за Баста? — Прашнопръстия смъкна Гуин, който се бе покатерил по дънера на едно дърво.

— Разбира се — потвърди Елинор. — Никой мъж не напира да претърсва някаква стара дебелана. Това си има своите предимства. Дължа някои от най-ценните си книги на това… — Тя рязко прекъсна и се покашля, когато погледът й срещна очите на Меги. Ала Меги се престори, че не е чула последното изречение на Елинор.

— Не си чак толкова дебела — успокои тя леля си. — А да се наричаш стара, е чиста хипербола. — Господи, колко я боляха краката!

— О, много ти благодаря, съкровище — изуми се Елинор. — Смятам да те откупя от баща ти и да те натоваря със задължението три пъти на ден да ми говориш все подобни любезности. Колко искаш за нея, Мо?

— Трябва да помисля — поколеба се Мо. — Какво ще кажеш за три шоколада дневно?

Те продължаваха да си разменят реплики с приглушени гласове, докато си проправяха път из трънливата козина на хълмовете. Нямаше значение за какво говореха — всички прошепнати думи имаха една-единствена цел: да прогонят страха и да облекчават умората, от която крайниците им тежаха като оловни. Вървяха все по-нататък с надеждата, че Прашнопръстия знае накъде ги води. Меги се движеше плътно след Мо. Гърбът му предлагаше поне малко защита от бодливите клони и храсти. Те все закачаха дрехите и драскаха лицето й като зверове, които дебнат в мрака с остри като игли нокти.

По едно време се натъкнаха на тясна пътечка и поеха по нея. Отстрани бяха разпилени празни гилзи — следи от ловци, донесли смъртта в безутешната пустош. По отъпканата земя се вървеше по-лесно, макар че от изтощение Меги едва влачеше крака. Когато за втори път настъпи петите на Мо, той я метна на гръб и я понесе така, както беше правил толкова често по времето, когато беше малко детенце и не успяваше да го настига. Тогава се обръщаше към нея с шеговити имена: моя бълхичке, сладкото ми перце или Камбанке, като феята от „Питър Пан“. Понякога още я наричаше така.

Меги уморено долепи буза до неговата и безуспешно се опита да мисли за Питър Пан, вместо за змии или мъже с ножове.

Фарид не беше продумал от дълго време. Само се препъваше зад Прашнопръстия. Изглежда, беше харесал Гуин и всеки път, когато невестулката се заклещваше някъде, Фарид се втурваше да я освободи, макар че животинчето гъргореше и се опитваше да го захапе за пръстите. Веднъж дори успя — заби зъбките си толкова дълбоко в палеца му, че рукна кръв.

— Е, още ли вярваш, че всичко е сън? — подигравателно попита Прашнопръстия, докато Фарид бършеше кръвта.

Момчето не отговори. Само погледна ранения си пръст. После го засмука и изплю кръвта.

— Какво друго може да бъде? — попита то.

Прашнопръстия погледна Мо, но той бе потънал тъй дълбоко в мислите си, че дори не го забеляза.

— Какво ще кажеш за такъв отговор: това е просто друга история — предложи Прашнопръстия.

Фарид се засмя.

— Нова история. Това ми харесва. Винаги съм обичал приказки и истории.

— Така ли? А как ти харесва тази?

— Тръните ми идват в повече, би могло вече да се е съмнало, но в замяна на това още никой не ме е накарал да работя. Все е нещо.

Меги неволно се усмихна.

В далечината се чу птичи крясък. Гуин се закова на място и вдигна муцуна с душещ нос. Нощта винаги е принадлежала на хищниците. Под покрив, на сигурно и светло зад каменните стени, този факт лесно се забравя. Нощта пази ловците, улеснява ги да се прокрадват и наказва жертвите им със слепота. Меги си спомни думи от една от любимите си книги: „Защото часовете на нощта са часове на мощта за Зъб, Остър нокът и Тежка лапа…“

Тя скри лице в рамото на Мо. Толкова дълго ме носи вече, помисли си тя. После задряма.