Корнелия Функе
Мастилено сърце (38)

Тихи слова

Неговите сълзи толкова харесваха на феята, че тя протегна хубавата си ръка, за да падат върху пръстите й. Гласът й бе толкова слаб отначало, че той не можеше да чуе думите й. После започна да разбира. Тя казваше, че може да се спаси, ако децата вярват във феи.

Джеймс М. Бари, „Питър Пан“

Меги наистина опита.

Щом се смрачи, тя заудря с юмрук по вратата. Фенолио се събуди, ала преди да успее да я задържи, тя вече бе извикала на пазача, че трябва да отиде до тоалетната. Човекът, сменил Плосконосия, бе късокрак тип с щръкнали уши, който се забавляваше, като убиваше със сгънат вестник молците, направили грешката да се окажат наблизо. Когато пусна Меги в коридора, по бялата стена бяха размазани повече от дузина.

— И аз имам нужда! — извика Фенолио след Меги, може би за да я разубеди, но пазачът затръшна вратата под носа му.

— Един по един! — изгрухтя той по посока на стареца. — А ако имаш толкова голям зор, пикай от прозореца.

Докато придружаваше Меги до тоалетната, той не се раздели с вестника си и по пътя уби още три молеца и една пеперуда, която неуморно пърхаше между голите стени. Накрая блъсна и отвори някаква врата, последната преди стълбата, която водеше надолу. Само още няколко стъпки — помисли си Меги. По-бързо от него ще скоча по стълбите.

„Моля ти се, Меги, забрави за бягството — бе повтарял Фенолио в ухото й. — Ще се заблудиш. Наоколо няма нищо освен пущинаци, и то в продължение на десетки километри! Баща ти би те напляскал, ако знаеше какво замисляш!“

Съвсем не, беше отговорила наум Меги. Но докато стоеше в малката стаичка, където нямаше нищо друго освен тоалетна чиния и кофа с вода, смелостта почти я напусна. Навън беше толкова тъмно, толкова ужасно тъмно. А и входът на къщата беше далеч.

— Въпреки това трябва да опитам — реши тя полугласно, докато отваряше вратата. — Трябва!

Пазачът я улови още на петото стъпало. Отнесе я обратно като чувал с картофи.

— Следващия път ще те заведа при господаря! — заплаши той и я блъсна в стаята. — Каприкорн със сигурност ще ти измисли подходящо наказание.

Близо половин час Меги хълца, а Фенолио седеше до нея и гледаше нещастно пред себе си.

— Всичко е наред — мърмореше той, макар че нищо, ама нищичко не беше наред.

— Дори нямаме лампа! — изхлипа по някое време момичето. — И ми взеха всичките книги!

В отговор на това Фенолио пъхна ръка под възглавницата си и пусна в скута й джобно фенерче.

— Намерих го под дюшека — прошепна той. — Заедно с няколко книги. Изглежда, някой ги е скрил там.

Дариус, четецът. Меги добре помнеше как слабоватият нисичък човечец припряно прекосяваше църквата на Каприкорн с куп книги под мишница. Фенерчето сигурно беше негово. Колко ли дълго го бе държал Каприкорн в тясната гола стая?

— В гардероба открих и едно вълнено одеяло, оставил съм го на горното легло — прошепна Фенолио. — Не мога да се кача там. Опитах, но креватът се заклати като кораб в мъртво вълнение.

— Бездруго предпочитам да спя горе — Меги избърса сълзите си с ръкав. Сълзите нямаше да й помогнат.

Освен одеялото Фенолио бе оставил върху леглото и няколко от книгите на Дариус. Маги внимателно ги подреди една до друга. Почти всички бяха книги за възрастни: опърпано криминале, албум за змии, биография на Александър Велики, „Одисея“. Единствените детски книжки бяха томче с приказки и „Питър Пан“, която беше чела повече от десет пъти. Навън пазачът отново удари по стената с вестника си, а на леглото под нея Фенолио неспокойно се мяташе в тесния креват. Меги знаеше, че няма да заспи. Безполезно беше дори да опитва. Още веднъж огледа чуждите книги. Всяка беше затворена врата. През коя да влезе? Зад коя се криеше свят, който ще й позволи да забрави всичко — и Баста, и Каприкорн, и „Мастилено сърце“, и себе си, просто всичко? Отмести настрана криминалето и биографията на Александър Велики, поколеба се и взе „Одисея“. Личеше, че томчето често е прелиствано, Дариус сигурно го бе обичал. Дори беше подчертал някои пасажи на места толкова силно, че хартията бе почти раздрана: „Но колкото и да се старае, не съумява да донесе спасение на приятелите.“ Меги нерешително разлисти захабените страници, после затвори книгата и я остави настрана. Не. Прекалено добре познаваше историята, за да знае, че тези герои й внушаваха почти толкова силен страх, колкото и хората на Каприкорн. Тя избърса сълзата, която беше спряла по средата на бузата й, и погали с ръка останалите книги. Приказки. Не обичаше особено приказките, но тази книга изглеждаше много красива. Когато я разлисти, страниците прошумоляха. Бяха фини като паус, покрити с миниатюрни буквички. Имаше великолепни илюстрации с джуджета и феи, а в историите се разказваше за могъщи създания с великански ръст, силни като мечки, дори безсмъртни, ала всичките бяха коварни: великаните бяха човекоядци, джуджетата — алчни за злато, а феите бяха зли и отмъстителни. Не. Меги насочи лъча на фенерчето към последната книга. „Питър Пан“.

Феята в тази книга също не беше от най-любезните същества, но светът, който я очакваше зад кориците, й беше познат. Може би той бе точно това, което й трябваше в подобна тъмна нощ. Навън се разнесе крясък на кукумявка, но иначе в селото на Каприкорн беше тихо. Фенолио промърмори нещо насън и захърка. Меги се сгуши под бодливото одеяло, после измъкна от раницата пуловера на Мо и го пъхна под главата си.

— Моля! — пророни тя, докато разгръщаше книгата. — Моля те, отведи ме далеч оттук, само за час или два, но, моля те, далеч, много далеч оттук.

Навън пазачът ръмжеше нещо нечленоразделно. Вероятно скучаеше. Дървеният под скърцаше под стъпките му, докато крачеше напред-назад зад залостената врата.

— Махни ме оттук! — шепнеше Меги. — Отведи ме надалеч! Моля те!

Плъзна показалец по редовете, по грапавата като пясък хартия, докато очите й следваха буквите, и се отправи към друго, по-хладно място, в друга епоха, в къща без залостени врати и облечени в черно мъже.

— Миг след като феята влезе в стаята, звездите задухаха така силно с уста, че прозорецът се разтвори… — прошепна Меги и чу как дървената рамка изскърца, а стъклото издрънча — … и Питър Пан скочи на пода. През по-голямата част от пътя той бе носил Камбанка и едната му ръка беше още изцапана с прашец от крилцата й.

Феи, помисли си Меги. Мога да разбера защо Прашнопръстия тъгува по тях. Но тази мисъл бе забранена сега. Тя не желаеше да си спомня за Прашнопръстия, искаше да мисли само за Камбанка и за Питър Пан, и за Уенди, която си лежеше в леглото и още не подозираше нищо за странното момче, влетяло в стаята, облечено в одежди от шума и паяжини.

— Камбанке — повика я той тихо, след като се увери, че децата са заспали. — Къде си? В този момент тя беше в една кана, където много й харесваше; никога преди не беше влизала в кана.

Феята Камбанка. Меги прошепна името, после го повтори. Обичаше да го произнася на глас, докосваше съвсем леко езика си с устните и то излиташе, сякаш беше нежна целувка.

— Хайде, излез от тая кана и ми кажи къде са ми скрили сянката. — В отговор се чу прелестен звън като от сребърна камбанка. (Това е езикът на феите.) Вие, обикновените деца, никога не можете да го чуете; но ако веднъж го чуете, ще се сетите, че вече сте го чували.

Ако можех да летя като феята Камбанка, помисли си Меги, щях просто да се покача на перваза на прозореца и да отлетя. Нямаше да се тревожа за змиите и щях да открия Мо, преди да дойде тук. Сигурно се е заблудил. Да. Точно така. Но ако нещо му се е случило… Меги поклати глава, за да прогони мислите, които отново я обсебиха.

— Феята Камбанка казва, че сянката е скрита в голямата кутия — продължи да чете тя. — Имаше предвид скрина. С един скок Питър се озова пред него, изтегли чекмеджетата и почна да изхвърля на пода всичко, което се намираше вътре…

Меги спря да чете. В стаята имаше нещо светло. Тя загаси фенерчето, но светлината остана… хиляди пъти по-ярка от нощните лампи.

— Но когато за миг спря да си почине — пророни Меги думите, които знаеше почти наизуст, — можеше да се види, че беше… — тя не изрече думата. Само проследи светлинната с очи, а тя пърхаше насам-натам, бърза, много по-бърза от светулка. И много по-голяма.

— Фенолио! — Пазачът пред вратата не се чуваше. Сигурно беше заспал. Меги се наведе надолу и докосна с пръсти рамото на Фенолио.

— Фенолио, виж! — тя го разтърси, докато той най-сетне отвори очи. Ами ако излети през прозореца?

В следващия миг тя скочи от кревата. Затръшна прозореца толкова рязко, че едва не заклещи едно от лъскавите крилца. Феята уплашено запърха обратно. На Меги й се стори, че чува писукащи проклятия.

Фенолио се блещеше с подпухнали от съня очи в лъскавото същество.

— Какво е това? — попита той с дрезгав глас. — Мутирала светулка?

Меги се върна към леглото, без да изпуска от очи феята. А тя пърхаше из тясната стаичка все по-бързо като заблудена пеперуда — нагоре към тавана, назад към вратата, обратно към прозореца. Момичето пусна книгата в скута на Фенолио.

— „Питър Пан“ — той погледна книгата, после феята, после пак книгата.

— Не го исках! — промълви Меги. — Наистина.

Феята повторно се блъсна в прозореца, после трети път, после четвърти.

— Не! — Меги изтича при нея. — Не бива да излизаш навън! Не разбираш.

… беше фея, голяма колкото ръката ти. Беше момиче и се казваше Камбанка. Изящната рокля от жилчици на листа с ниско четвъртито деколте подчертаваше грациозната й фигура; личеше, че е склонна към пълнеене.

— Някой идва! — Фенолио се изправи толкова рязко, че си удари главата в горния креват. Прав беше. Навън по коридора приближаваха стъпки, бързи и решителни. Меги отстъпи към прозореца. Какво означаваше това? Беше среднощ. Мо е дошъл, зарадва се тя. Тук е, рече си, и сърцето й подскочи от радост, макар да съзнаваше, че не бива да се радва.

— Скрий я! — прошепна Фенолио. — Бързо, скрий я!

Меги объркано го погледна. Разбира се. Феята. Не биваше да я открият. Тя се опита да я улови, ала съществото се промуши през пръстите й и изпърха към тавана. Остана там като лампичка от прозрачно стъкло.

Стъпките бяха съвсем близо.

— Така ли според теб се стои на пост? — прозвуча гласът на Баста. Меги долови приглушено охкане, вероятно бе събудил пазача с ритник. — Отключвай, няма да те чакам до утре.

Някой пъхна ключ в ключалката.

— Не е този, заспал идиот! Каприкорн иска да види момичето и аз ще му кажа кой го е накарал да чака толкова дълго.

Меги се покатери на кревата. Той заплашително се разклати, когато тя се изправи.

— Камбанке! — прошепна тя. — Моля те! Ела тук.

Но когато предпазливо протегна ръка, феята отхвръкна към прозореца, а Баста влезе.

— Я, откъде се е взела пък тая? — удиви се той, застанал в рамката на вратата. — Цяла вечност не съм виждал подобни крилати.

Меги и Фенолио мълчаха. Какво можеха да му кажат?

— Не си въобразявайте, че ще се измъкнете без отговор! — Баста съблече сакото си и бавно се отправи към прозореца. — Застани на вратата, за да не избяга — заповяда той на пазача. — Ако я изпуснеш, ще ти отрежа ушите.

— Остави я! — Меги побърза да се смъкне от леглото, но Баста я изпревари. Той метна сакото си и светлината на Камбанка загасна като свещ, която са духнали. Когато дрехата падна на пода, в черния плат се образува леко помръдваща издутина. Баста предпазливо вдигна сакото си, сгъна го като торба и застана пред Меги.

— Е, съкровище, изплюй камъчето! — изрече той със заплашително спокоен глас. — Откъде се взе феята?

— Не знам — успя да промълви Меги, без да го поглежда. — Тя… просто се яви.

Баста изви очи към пазача.

— Някога да си виждал феи наоколо? — попита той.

Пазачът вдигна сгънатия вестник, по който бяха залепнали няколко размазани крилца на молци, и с широка усмивка го удари в рамката на вратата:

— Не, но ако видя, знам какво да сторя с тях!

— Да, тези мъничета са досадни като комари. Но казват, че носели щастие — Баста отново се извърна към Меги. — Хайде, започвай да пееш! Откъде се взе това нещо? Няма да те питам повече.

Погледът на Меги неволно се отмести към книгата, която Фенолио беше изпуснал на пода. Баста го проследи и я вдигна.

— Хубава работа! — промълви той, докато оглеждаше картинката на корицата. Художникът бе изобразил Камбанка изключително сполучливо. В действителност феята беше малко по-бледа, отколкото на илюстрацията, и една идея по-мъничка, но Баста при все това лесно я разпозна. Той тихо свирна през зъби, после тикна книгата в лицето на Меги.

— Само не ме баламосвай, че старецът я е докарал тук с четене! — възкликна той. — Ти си била! Залагам ножа си. Татко ти ли те научи, или просто си го наследила? Е, все едно. — Той пъхна книгата в колана си и улови ръката на Меги. — Ела да разкажем това на Каприкорн. Всъщност трябваше да те доведа само за да се срещнеш с един стар познат, но господарят определено няма да има нищо против да научи толкова вълнуващи новини.

— Баща ми ли дойде? — Меги безропотно се остави да я завлекат към вратата.

Баста поклати глава и я изгледа подигравателно.

— Не, той още не се е появил. Очевидно собствената му кожа все пак му е по-скъпа от твоята. Ако бях на твое място, нямаше да съм му особено благодарен.

Меги изпита едновременно две усещания: разочарование, остро като нож, и облекчение.

— Признавам, и аз съм доста разочарован от него — продължи Баста. — В края на краищата заложих главата си, че ще се появи, но сега вече не ни трябва, нали? — Той разклати сакото си и Меги отчаяно долови тихо звънтене.

— Заключи старчока! — заповяда Баста на пазача. — И горко ти, ако отново те сваря да хъркаш!

После повлече Меги по коридора.