Корнелия Функе
Мастилено сърце (3)

На юг

— Зад дивата гора започва широкият свят — каза плъхът. — А той не ни засяга, нито мен, нито теб. Никога не съм бил там, няма и да отида, нито пък ти, особено ако имаш капка ум в главата.

Кенет Греъм, „Вятърът във върбите“

Прашнопръстия сигурно беше дебнал зад зида край пътя. Меги стотици пъти бе вървяла по него, внимателно балансирайки до ръждивите панти на портата и обратно, със затворени очи, за да вижда по-ясно тигъра с кехлибареножълти ириси, спотаил се в бамбуковата гора край стената, или да долавя шума на ревящия поток, който се пенеше от двете й страни.

Сега обаче там беше само Прашнопръстия и нищо не би могло да накара сърцето на Меги да забие по-лудо. Беше се появил толкова неочаквано, че Мо едва не го сгази. Беше облечен само с пуловер, с ръце, зиморничаво увити около тялото. Палтото му може и да беше още влажно от дъжда, но косата му вече бе суха. Рижав ореол се издигаше около белязаното му лице.

Мо нечленоразделно изруга, спря мотора и излезе от буса. Прашнопръстия нахлузи странната си усмивка и се облегна на зида.

— Накъде си се запътил, Вълшебноезични? — попита той.

— Нима нямахме уговорка? Веднъж вече ме изпързаля по същия начин, спомняш ли си?

— Знаеш защо бързам — отговори Мо. — Причината е същата. — Той стоеше до отворената врата на автомобила, напрегнат, личеше, че няма търпение Прашнопръстия да се махне най-сетне.

Но онзи се преструваше, че не забелязва нетърпението на Мо.

— Мога ли поне сега да узная накъде си се запътил? — продължи той. — Последния път ми се наложи да те търся цели четири години. Малко остана хората на Каприкорн да те открият преди мен. — Намигна към Меги, но тя му отвърна с враждебен поглед.

Мо помълча, преди да отговори.

— Каприкорн е на север — каза накрая. — Затова ние се отправяме на юг. Или междувременно е ощастливил с присъствието си някое друго място?

Прашнопръстия погледна надолу по пътя, по който блестяха локви от предишната нощ.

— Не, не — отрече той. — Не, още е на север. Това се чува, а тъй като ти очевидно си решен да не му дадеш, каквото търси, и за мен би било по-добре да се отправя колкото може по-бързо на юг. Бога ми, не искам аз да съм този, който ще съобщи лошата новина на обесниците на Каприкорн. Та ако мога да се повозя с вас… Готов съм за път! — Двата сака, които измъкна иззад зида, изглеждаха така, сякаш са направили поне две околосветски пътешествия. Освен тях Прашнопръстия носеше и една раница.

Меги стисна устни.

Недей, Мо, помоли наум тя. Недей, не бива да го взимаме! Но един поглед към баща й бе достатъчен, за да разбере, че неговият отговор няма да е отрицателен.

— Хайде, хайде — увещаваше го Прашнопръстия. Какво да кажа на хората на Каприкорн, ако ме докопат? — Приличаше на изоставено куче. И колкото и да се опитваше, на сивата утринна светлина Меги не успя да открие нищо страшно у него. Въпреки това никак не й се искаше този човек да пътува с тях. И това сигурно беше ясно изписано върху лицето й, макар никой от двамата мъже да не й обърна внимание.

— Вярвай ми, не бих могъл дълго да крия от тях, че съм те срещнал — продължаваше Прашнопръстия. — И освен това… — той се поколеба да завърши изречението — … освен това си ми длъжник, нали?

Мо наведе глава. Меги видя как ръката му сграбчи дръжката на автомобилната врата.

— Щом виждаш нещата по този начин — потвърди той. — Да, предполагам, че съм ти длъжник.

Върху белязаното лице на Прашнопръстия се разля облекчение. Той чевръсто нарами раницата, грабна саковете и се запъти към буса.

— Чакайте — извика Меги, когато Мо тръгна към спътника им, за да му помогне с багажа. — Ако ще го взимаме, първо искам да знам защо бягаме. Кой е този Каприкорн?

Мо се извърна към нея.

— Меги… — започна с тон, който тя познаваше прекалено добре: Меги, не бъди глупава. Хайде, Меги, хайде.

Тя отвори вратата на буса и скочи.

— Меги, по дяволите! Качвай се. Трябва да тръгваме!

— Ще се кача само ако ми кажеш.

Мо се насочи към нея, но тя се изплъзна от ръцете му и изтича през портата на пътя.

— Защо не ми казваш? — извика тя.

Шосето беше пусто, сякаш на света нямаше никакви други хора. Подухваше лек ветрец, който галеше лицето на Меги и караше листака на крайпътната липа да шумоли. Небето още беше безцветно сиво, денят сякаш се противеше да настъпи.

— Искам да знам какво става! — викна Меги. — Искам да знам защо е нужно да ставаме в шест часа и да не ходя на училище. Искам да знам дали ще се завърнем и кой е този Каприкорн!

Когато изрече името, Мо се озърна, сякаш непознатият, от когото двамата мъже явно се страхуваха, всеки момент можеше да излезе от обора тъй внезапно, както Прашнопръстия се бе появил иззад зида. Ала дворът си остана пуст, а Меги бе прекалено ядосана, за да се уплаши от някого, чие го име дори не бе чувала досега. — Винаги си ми казвал всичко — упрекна тя баща си. — Винаги!

Но Мо мълчеше.

— Всеки си има тайни, Меги — проговори накрая той. — А сега, качвай се най-сетне. Трябва да тръгваме.

Прашнопръстия учудено погледна първо него, а после и Меги.

— Значи ти не си й казал нищо? — чу го Меги да пита с приглушен глас.

Мо поклати глава.

— Но все нещо трябва да й кажеш! Опасно е да не знае нищичко. В крайна сметка тя вече не е малка.

— Опасно ще бъде и ако знае — възрази Мо. — И нищо не би се променило.

Меги продължаваше да стърчи на пътя.

— Всичко чух — извика тя. — Какво е опасно? Няма да се кача, преди да науча.

Но Мо мълчеше.

Прашнопръстия го изгледа нерешително, после пусна саковете си на земята.

— Добре тогава — съгласи се той. — Ще ти разкажа за Каприкорн. — Той бавно се приближи към Меги. Тя неволно отстъпи назад.

— Срещала си го — започна Прашнопръстия. — Много отдавна, няма да си спомниш, ти беше ей толкова мъничка — той отпусна длан на нивото на колената си. — Как да ти обясня какъв е той? Представи си, че си принудена да наблюдаваш как котка изяжда малко птиче, сигурно би се разплакала, нали? Или би се опитала да помогнеш. Каприкорн би нахранил котката с пилето, за да види как го разкъсва с нокти, а писъците и гърчовете на мъничето щяха да му се усладят като мед.

Меги се препъна още една крачка назад, но Прашнопръстия продължаваше да се приближава.

— Предполагам, че не изпитваш удоволствие да плашиш хората дотам, че коленете им да се разтреперват от ужас, нали? — попита той. За Каприкорн няма по-голямо удоволствие. Ти вероятно не смяташ, че можеш просто да си вземеш всичко, което искаш, въпреки че не ти принадлежи, все едно как, кога и къде. Каприкорн е убеден в противното. И за съжаление баща ти притежава нещо, което той на всяка цена иска да има.

Меги извърна очи към Мо, но той само стоеше и я гледаше.

— Каприкорн не умее да подвързва книги като баща ти — продължи Прашнопръстия. — Той не притежава никакви особени умения, освен само едно: да плаши. Но го владее до съвършенство. Макар че според мен самият той не знае какво изпитва човек, когато страхът сковава крайниците му и го смазва. Много добре обаче знае как да извика страха и да го всели в домове и легла, в умове и сърца. Хората му разнасят страха като скръбна пощенска пратка, пъхат го под вратите и в пощенските кутии, мажат с него стени и врати, докато започне да се разпространява от само себе си, безшумен и вонящ като чума. — Прашнопръстия беше много близо до Меги. — Каприкорн има много слуги — прошепна той. — Повечето са при него от деца и ако заповяда на някого от тях да ти отреже ухо или пръст, онзи ще го стори, без да му мигне окото. Те обичат да се обличат в черно, като гарвани, само предводителят им носи ослепително бяла риза под катраненочерното си сако и ако някога ги срещнеш, наведи се, смали се, та дано не те видят. Разбираш ли?

Меги кимна. Сърцето й биеше толкова силно, че едва дишаше.

— Разбирам защо баща ти никога не ти е разказвал за Каприкорн — рече Прашнопръстия и се огледа за Мо. — И аз бих предпочел да разправям на децата си само за приятни хора.

— Много добре знам, че не всички хора са приятни! — Меги не можа да скрие яда в гласа си, примесен със страх.

— Наистина ли? И откъде? — загадъчната усмивка отново се появи, тъжна и едновременно снизходителна. — Нима някога си имала работа с истински злодеи?

— Чела съм за тях.

Прашнопръстия се изсмя.

— Вярно, то е почти едно и също — съгласи се той. Присмехът му пареше като коприва. Наведе се и се взря в лицето на Меги.

— Все пак ти желая да си останеш само с четенето — прошепна. Мо качи чантите на Прашнопръстия отзад.

— Надявам се, не си опаковал вътре нищо летящо — каза той, докато Прашнопръстия се сви на седалката зад Меги. — При твоя занаят не бих се учудил.

Преди Меги да успее да запита какъв е този занаят, Прашнопръстия отвори раницата си и внимателно извади от нея животинче, което примигваше сънливо.

— Тъй като очевидно ще предприемем заедно по-дълго пътуване — обърна се той към Мо, — бих искал да представя дъщеря ти някому.

Животното беше голямо почти колкото питомен заек, но много по-слабо, с пухкава като кожена яка опашка, която притискаше към гърдите на Прашнопръстия. Впиваше тесните си нокти в ръкава му, докато оглеждаше Меги с черни, лъскави и кръгли като копчета очи, а когато се прозя, разкри остри като игли зъбки.

— Това е Гуин — обяви Прашнопръстия. — Ако искаш, можеш да го почешеш зад ушите. Доста е сънлив, сигурно няма да те ухапе.

— Иначе хапе ли? — попита Меги.

— И още как — обади се Мо, докато отново се наместваше зад волана. — Ако бях на твое място, щях да се пазя от малкия звяр.

Но Меги не можеше да се откъсне от животинчето, колкото и остри да бяха зъбките му.

— Това е невестулка или нещо такова, нали? — попита тя, докато внимателно поглаждаше с върховете на пръстите си кръглото ушенце.

— Нещо такова. — Прашнопръстия бръкна в джоба на панталона си и пъхна коричка сух хляб между зъбите на Гуин. Докато дъвчеше, Меги продължи да чеше малката главица и изведнъж пръстите й напипаха нещо твърдо под копринената козина: миниатюрни рогца точно зад ушите. Тя удивено вдигна ръка:

— Невестулките имат ли рогца?

Прашнопръстия й смигна и остави Гуин да се шмугне обратно в раницата.

— Тази има — потвърди той.

Меги объркано го наблюдаваше как затяга каишките. Сякаш още чувстваше допира на пръстите си до рогцата на Гуин.

— Мо, знаеше ли, че невестулките имат рогца? — настоя тя.

— Глупости, Прашнопръстия само ги е залепил на главата на малкия зъбльо. За да отговаря на представите му.

— Какви представи? — Меги погледна въпросително първо Мо, а после Прашнопръстия, ала Мо мълчаливо запали мотора, а Прашнопръстия изу ботушите си, които, изглежда, бяха изминали не по-малко път, отколкото саковете му, и се изтегна с дълбока въздишка на леглото на Мо.

— Нито дума, Вълшебноезични — предупреди той, преди да затвори очи. — Аз не издавам твоите тайни, но в замяна и ти ще пазиш моите. Освен това за целта би трябвало да се стъмни.

 

 

Цял час Меги си блъска главата какво ли означаваше този отговор, но имаше нещо друго, което я безпокоеше още по-силно.

— Мо — попита тя, когато зад гърба им се разнесе хъркането на Прашнопръстия, — какво иска от теб този… Каприкорн? — Преди да изговори името, тя сниши глас, сякаш за да отнеме малко от заплашителното звучене.

— Книга — отговори Мо, без да откъсва поглед от пътя.

— Книга ли? Защо не му я дадеш?

— Не може. Скоро ще ти обясня, но не сега. Става ли?

Меги погледна през прозореца. Светът, който прелиташе покрай тях, вече изглеждаше чужд — чужди къщи, чужди улици, чужди нивя, дори дърветата и небето изглеждаха чужди, но Меги бе свикнала. Никога досега, никъде не беше се чувствала наистина у дома. Мо беше нейният дом, Мо и нейните книги, и може би този бус, който я отнасяше от едно чуждо място към друго.

— Тази леля, при която отиваме… — полюбопитства тя, докато пътуваха през безкрайно дълъг тунел. — Има ли деца?

— Не — отвърна Мо. — И се боя, че не ги обича особено. Но както вече казах, ще се спогодите.

Хълмовете се бяха превърнали в планини, склоновете от двете страни на пътя ставаха все по-стръмни и в един момент къщите започнаха да изглеждат не само чужди, но и чуждоземни. Меги се опита да скъси времето, като брои тунелите, но когато хлътнаха в номер девет и мракът все не искаше и не искаше да свърши, тя заспа. Сънува невестулки в черни сака и книга, обвита в кафява опаковъчна хартия.