Корнелия Функе
Мастилено сърце (17)

Предаденият предател

Особено удоволствие му доставяше да гледа как огънят поглъща, почерня, променя вещите. (…) В очите му проблясваха оранжеви пламъчета при мисълта за това, което ей сега щеше да последва. Пристъпи напред сред рояка светулки, докато книгите, размахвайки криле като гълъби, умираха на входа и на моравата пред къщата, издигаха се във водовъртежа от искри, които почернелият от пожара вятър отнасяше.

Рей Бредбъри, „451 градуса по Фаренхайт“

Малко преди да се зазори, електрическата крушка, чийто блед зрак им бе помогнал да прекарат нощта, започна да примигва и накрая изгасна. Мо и Елинор бяха заспали до залостената врата, но Меги лежеше с отворени очи в тъмнината и чувстваше как страхът изпълзява от тъмните стени. Тя се вслушваше в дишането на леля си и на баща си и в този миг не изпитваше по-силно желание от това, да има на разположение свещ и книга, която да прогони страха. Защото той беше навсякъде — злонравно, безтелесно същество, което само бе чакало крушката да загасне и сега се промъкваше в мрака, за да я задуши в студената си прегръдка. Меги се изправи, с усилие си пое дъх и допълзя на четири крака до Мо. Сви се до него, така правеше от малка, и зачака утринната светлина да си проправи път през процепа под вратата.

Светлината обаче доведе двама от главорезите на Каприкорн. Мо тъкмо се изправяше, а Елинор с проклятия се опитваше да масажира схванатия си гръб, когато чуха стъпките.

Добре поне, че Баста го нямаше. Единият от мъжете беше висок като гардероб, а лицето му сякаш бе топка пластилин, върху която някакъв великан бе оставил отпечатък от гигантския си палец. Вторият беше нисък и кльощав, с рехава козя брадичка и докато непрестанно си играеше с пушката, ги оглеждаше толкова враждебно, сякаш нямаше търпение да ги застреля начаса.

— Хайде, излизайте. Вън! — кресна им той. Тримата примигвайки залитнаха към яркото слънце. Меги се опита да си спомни дали бе чула този глас в библиотеката на Елинор, ала не беше сигурна. Каприкорн имаше много помощници.

Беше топла, красива утрин. Безоблачното небе се издигаше над селото на Каприкорн, а в подивелия трендафил, който растеше сред порутените къщи, чинките цвърчаха толкова весело, сякаш освен няколко прегладнели котки, на света не съществуваха никакви заплахи. Когато излязоха, Мо улови ръката на Меги. Елинор се забави да си обуе обувките и Козята брада грубо посегна да я издърпа през вратата, но тя отблъсна ръката му и го засипа с порой от ругатни. Двамата мъже обаче само се засмяха, което накара Елинор да стисне устни и да ги изгледа враждебно.

Хората на Каприкорн бързаха. Поведоха ги обратно по същия път, по който миналата нощ Баста ги бе довел. Онзи с плоското лице вървеше пръв, а Козята брада ги следваше, държейки ги на прицел. Когато ходеше, провлачваше единия си крак, но въпреки това не спираше да ги подканя.

Селото на Каприкорн и на светло имаше вид на запуснато и това не се дължеше само на многобройните изоставени къщи, които изглеждаха още по-тъжно, когато ги огряваше слънцето. Из уличките почти не се мяркаше жива душа, от време на време минаваше по някой от чернодрешковците, както тайничко ги бе кръстила Меги, или някое мършаво момче подтичваше зад тях като бездомно куче. Разминаха се и с две забързани жени. Меги не видя никакви деца — деца, които да играят или да тичат след майките си. Имаше само котки — черни, бели, ръждивочервени, на петна и на ивици, изтегнали се върху напечените зидове, пред праговете и по стрехите. Сред къщите в селото на Каприкорн цареше тишина и каквото и да ставаше, изглежда, ставаше скрито-покрито. Само мъжете с пушките не се криеха. Мотаеха се пред портите и край ъглите, скупчваха се на групички и се подпираха на оръжията си. Пред къщите нямаше цветя, каквито Меги бе видяла в крайбрежните селища. Вместо това имаше порутени покриви и разцъфнали храсти, избуяли от слепи прозорци. Някои ухаеха толкова упоително, че на Меги й се зави свят.

Когато стигнаха площада пред църквата, Меги първо реши, че отново ги водят в дома на Каприкорн, но те го подминаха и се насочиха право към големия църковен портал. Вятърът и природните стихии бяха оставили следите си по камбанарията. Ръждива камбана висеше под островърхия покрив, а току под нея от някое довеяно от вятъра семенце бе израснало рахитично дърво, вкопчило се нависоко в стената от пясъчник.

Над църковния портал бяха изрисувани очи, присвити червени очи, а от двете страни на входа пазеха грозни каменни дяволи с човешки ръст, оголили зъби като зли кучета.

— Добре дошли в дома на дявола! — рече Козята брада с подигравателен поклон, преди да отвори тежкия портал.

— Престани, Кокерел! — скара му се онзи със смачканото лице и плю три пъти върху прашния паваж. — Такива приказки носят нещастие.

Козята брада само се засмя и поглади тлъстия корем на един от каменните дяволи.

— Хайде, хайде, Плосконоси. Същият си като Баста. Липсва ти само вонящата заешка лапа около врата.

— Просто съм предпазлив — изръмжа Плосконосия. — Знаеш какви приказки вървят.

— Да, и кой измисля тези врели-некипели? Ние, глупако!

— Някои от историите ги имаше и преди.

— Каквото и да се случи — промълви Мо към Меги и Елинор, докато пазачите им се караха, — оставете ме да говоря аз. Острият език тук може да бъде опасен, повярвайте ми. Баста е чевръст с ножа и обича да го използва.

— Тук не само Баста носи нож, Вълшебноезични! — обиди се Кокерел и блъсна Мо в църквата. Меги забърза след тях.

В храма беше хладно и сумрачно. Утринната светлина проникваше през тесните, високи прозорци и рисуваше бледи петна по стени и колони. Някога те вероятно са били сиви като каменните плочи на пода, но сега в църквата на Каприкорн имаше само един цвят. Стените, колоните, дори таванът, всичко беше боядисано в червено, в цвета на сурово месо или засъхнала кръв, и за миг Меги изпита чувството, че пристъпва в търбуха на чудовище.

В ъгъла зад входа беше натикана статуя на ангел с отчупено крило, на другото някой от хората на Каприкорн бе закачил черната си дреха. Към главата на ангела бяха закрепени дяволски рога, каквито децата си слагат на карнавалите, а между тях още се виждаше нимбата. Вероятно ангелът някога е бил пред каменната колона отпред, но сега мястото му бе заето от друга статуя. Изпитото й восъчнобяло лице равнодушно гледаше надолу към Меги. Личеше, че създателят на статуята не е бил особено даровит, лицето й бе изрисувано като на пластмасова кукла с необичайно ярки червени устни и сини ириси, които дори смътно не напомняха белезникавите очи, с които истинският Каприкорн гледаше света. Но в замяна на това статуята беше поне двойно по-висока от модела и всеки, който минаваше покрай нея, бе принуден да вдигне глава, ако искаше да погледне бледото й лице.

— Позволено ли е, Мо? — попита тихо Меги. — Позволено ли е да поставиш собствената си статуя в църква?

— О, това е древен обичай! — прошепна й Елинор. — Много рядко статуите в храмовете изобразяват светци. Причината е, че повечето светци са нямали пари, за да платят на скулпторите. В катедралата на…

Кокерел я блъсна толкова силно, че Елинор се спъна.

— Продължавай — изръмжа той. — И следващия път, когато минеш покрай него, ще се поклониш, ясно ли е?

— Да се поклоня? — Елинор понечи да спре, но Мо бързо я повлече нататък.

— Но, моля ти се, можеш ли да се отнасяш сериозно към подобна клоунада! — скара му се Елинор.

— Ако не млъкнеш — отвърна Мо шепнешком, — много бързо ще усетиш, че тук всичко е повече от сериозно, разбра ли ме?

Елинор погледна драскотината на челото му и притихна.

В църквата на Каприкорн нямаше скамейки, каквито Меги бе виждала в други храмове, а само две дълги дървени маси с грубо сковани пейки от двете страни на централния проход. Върху тях се трупаха мръсни чинии, чаши със следи от засъхнало кафе, дървени копанки с остатъци от сирене, нагризани колбаси, празни панерчета за хляб. Няколко жени бяха заети да раздигат масите и едва вдигнаха поглед, когато Кокерел и Плосконосия минаха покрай тях с пленниците си, а после отново се наведоха и продължиха работата си. Меги ги оприличи на птици, които крият глави в раменете си, за да не им ги отсекат.

В църквата на Каприкорн липсваха не само пейките, нямаше и олтар. Вместо него на края на стълбите, които в миналото са водели към олтара, бе поставено само огромно кресло, тапицирано в червено, с пищни дърворезби по краката и облегалките за ръцете. Към него водеха четири плоски стъпала — Меги не разбра защо ги преброи. Покрити бяха с черен килим, а на най-горното стъпало, само на няколко крачки от креслото, клечеше Прашнопръстия. Червеникаворусата му коса бе както винаги рошава, а той самият беше потънал в мисли, докато Гуин сновеше напред-назад по протегнатата му ръка.

Когато Меги и Мо закрачиха по централния проход, той за миг вдигна глава. Гуин спря на рамото му и оголи малките си, остри като натрошено стъкло зъбки, сякаш бе забелязал с какво отвращение Меги гледа неговия господар. Тя вече знаеше защо невестулката има рога, а близнакът й украсява началната страница на поредната глава в книгата. Знаеше всичко — защо според Прашнопръстия нейният свят е прекалено бърз и прекалено шумен, защо той не разбираше нищо от коли и защо често гледаше с отнесен поглед. Но тя не изпитваше състрадание като Мо. Белязаното му лице й напомняше само, че я беше излъгал, че я беше подмамил като Ловеца на плъхове от легендата. Беше си поиграл с нея като с огъня, като с малките си шарени топки: Ела, Меги, насам, Меги, довери ми се, Меги. Изпита силно желание да се втурне по стъпалата и да го зашлеви през лъжливата уста.

Прашнопръстия сякаш отгатна мислите й. Той избегна погледа й, престори се, че не вижда Мо и Елинор. Вместо това бръкна в джоба на панталона си и извади кутийка кибрит. С отнесено изражение взе една клечка, запали я и загледа пламъка, потънал в мисли, после го погали с върха на пръстите си, сякаш даряваше милувка, докато не се опари.

Меги отвърна поглед. Не искаше да го вижда, искаше да забрави присъствието му. Вляво от нея, в основата на стълбите, бяха поставени два ръждивокафяви тенекиени варела, а в тях бяха подредени прясно нацепени дърва. Меги тъкмо се чудеше за какво ли са предназначени, когато в църквата отново отекнаха стъпки. По централния проход се зададе Баста, понесъл туба с бензин. Кокерел и Плосконосия недоволно му направиха място, когато той профуча покрай тях.

— О, нима Мръснопръстия отново си играе с най-добрия си приятел? — попита Баста, изкачвайки плоските стъпала. Прашнопръстия пусна клечката и се изправи. — Ето — рече Баста и му подаде тубата. — Ето ти още една играчка. Запали огън. Нали това е любимото ти занимание.

Прашнопръстия хвърли догорялата клечка кибрит и запали нова.

— А ти? — попита той тихо, като тикна пламъчето в лицето на Баста. — Ти все още се боиш от него, нали?

Баста изби клечката от ръката му.

— О, не би трябвало да постъпваш така — предупреди го Прашнопръстия. — Носи нещастие. Знаеш колко е докачлив огънят.

За миг Меги си помисли, че Баста ще удари фокусника, и очевидно не беше единствената. Всички наоколо приковаха очи в двамата спорещи. Ала Прашнопръстия сякаш бе поставен под особена закрила. Може би наистина огънят го пазеше.

— Имаш късмет, че току-що си излъсках ножа — изсъска Баста. — Но още само една подобна игричка, и ще украся грозната ти мутра с една-две прекрасни нови шарки. А от невестулката ти ще си направя кожена яка.

Гуин издаде тихо, заплашително гъргорене и се притисна към врата на Прашнопръстия. Господарят му се наведе, вдигна догорелите клечки кибрит и ги напъха обратно в кутията.

— Да, това вероятно би ти харесало — съгласи се, без да поглежда към Баста. — Защо искаш да запаля огън?

— Защо ли? Просто го направи. Наша грижа ще бъде да го подхраним. Но гледай да го стъкнеш буен и гладен, не като питомните пламъчета, с които обичаш да се занасяш.

Прашнопръстия вдигна тубата й бавно слезе по стълбите. Тъкмо бе застанал пред ръждивите варели, когато църковната врата отново се отвори.

При скърцането на тежките дървени крила Меги се обърна и съзря Каприкорн да се появява между червените колони. На минаване той хвърли кратък поглед към идола си, после се приближи с бързи стъпки. Носеше червен костюм, карминен като стените на църквата, само ризата му беше черна, а също и перото, което украсяваше ревера му. Половин дузина мъже го следваха като гарги — папагал. Шумът от стъпките им отекваше под високите сводове.

Меги улови ръката на Мо.

— А, гостите ни вече са тук — установи Каприкорн и спря пред тях. — Добре ли спа, Вълшебноезични? — Устните му имаха необичайно мека извивка, като на жена, и докато говореше, той ги поглаждаше с кутрето си, сякаш ги мажеше с червило. — Нима не постъпих възхитително любезно, като заповядах да ти доведат малката още снощи? Първоначално възнамерявах да ти я сервирам вместо сутрешна изненада, но после размислих: Каприкорн, всъщност ти си длъжник на момичето, рекох си, то абсолютно доброволно ти донесе онова, което толкова дълго си търсил…

В ръцете си държеше „Мастилено сърце“. Меги забеляза как погледът на Мо буквално залепна за книгата. Каприкорн беше висок, но Мо го надвишаваше с няколко сантиметра. Това очевидно не се нравеше на Каприкорн и той се държеше изправен като глътнал бастун, сякаш така можеше да компенсира разликата.

— Пусни Елинор и дъщеря ми да си отидат вкъщи — помоли Мо. — Пусни ги и ще ти прочета всичко, каквото пожелаеш, но първо ги освободи.

Какво говореше баща й? Меги го погледна стреснато.

— Не! — възрази тя. — Не, Мо, не искам да си тръгвам! — Но никой не й обърна внимание.

— Да я пусна да си върви ли? — Каприкорн се извърна към хората си. — Чухте ли? Защо да постъпя толкова глупаво, след като двете вече са тук? — Мъжете се разсмяха, а Каприкорн отново се обърна към Мо. — Ти много добре знаеш, че отсега нататък ще правиш всичко, което поискам от теб — продължи той. — След като дъщеря ти вече е тук, ти със сигурност ще забравиш ината си и повече няма да ни лишаваш от демонстрацията на вълшебните си умения.

Мо толкова силно стисна ръката на Меги, че почти смаза пръстите й.

— А що се отнася до книгата — Каприкорн хвърли на „Мастилено сърце“ толкова недоволен поглед, сякаш го беше ухапала по пръстите, — тази извънредно досадна, глупава и непоносимо бъбрива книга, то мога да те уверя, че нямам никакво намерение отново да стана пленник на нейното повествование. Цялата тази пасмина излишни същества… пърхащите феи с техните скрибуцащи гласчета… този свят, в който на всяка крачка нещо пъплеше и пълзеше, вонеше на кожи и тор, човек не можеше да прекоси пазарния площад, без да се препъне в някой кривокрак коболд, а когато тръгнех на лов, все се намираше някой тромав великан да подплаши дивеча. Шепнещи дървета, мълвящи езерца… Нима имаше нещо, което да не умееше да говори? А и безкрайните тинести пътища до най-близкия град, ако подобна сбирщина от къщи можеше да се нарече град… Благородната, богато облечена княжеска сган в замъците, вонящите селяни, толкова бедни, че нямаше какво да им вземеш, скитниците и просяците, в чиито чорлави коси се прескачаха всякакви гадини… Нямаш представа колко ми бяха дошли до гуша всички те.

Каприкорн махна с ръка и един от хората му с усилие домъкна голям картонен кашон. Личеше, че е много тежък. С въздишка на облекчение мъжът постави кашона на сивите плочи. Каприкорн подаде на застаналия до него Кокерел книгата, която Мо толкова дълго бе крил, и отвори кашона. Беше пълен догоре с други книги.

— Настина ни струваше много усилия да се доберем до всички тях — обясни Каприкорн, като бръкна в кашона и измъкна две. — Изглеждат различно, но съдържанието е същото. Търсенето ни бе допълнително затруднено от факта, че историята е била преведена на няколко езика — една от изключително неудобните странности на този свят са различните езици. В нашия беше далеч по-просто, нали, Прашнопръсти?

Прашнопръстия не отговори. Беше застинал с тубата в ръце, впил поглед в кашона. Каприкорн се приближи до него и хвърли двете книги в един от варелите.

— Какво правите? — Прашнопръстия посегна да извади книгите, ала Баста го блъсна назад.

— Остави ги, където са — нареди той.

Прашнопръстия отстъпи и скри тубата зад гърба си, но Баста я изтръгна от ръцете му.

— Изглежда, днес нашият гълтач на огън иска да отстъпи палежа на другарите си — присмя се той.

Прашнопръстия му хвърли изпълнен с омраза поглед. С вкаменено лице той наблюдаваше как хората на Каприкорн започнаха да мятат книгите във варелите. Накрая повече от двадесет екземпляра от „Мастилено сърце“ бяха натрупани върху подредените цепеници, със смачкани страници и разперени корици, щръкнали като счупени криле.

— Знаеш ли какво постоянно ме подлудяваше в стария ни свят, Прашнопръсти? — попита Каприкорн, докато поемаше тубата с бензин от ръцете на Баста. — Колко трудно беше да се запали огън. — Ти, разбира се, нямаше подобни проблеми, ти умееше да разговаряш с огъня, вероятно те е научил някой от грухтящите коболди, но за нашего брата си беше мъчително начинание. Или дървата бяха влажни, или коминът не теглеше. Знам, че ти се съсипваш от мъка по добрите стари времена и че ти липсват всичките ти цвърчащи и пърхащи приятели, но аз не тъгувам за онзи свят. Този, в който попаднахме, е далеч по-добре устроен от стария, с който години наред трябваше да се задоволяваме.

Прашнопръстия, изглежда, не чуваше нито дума от онова, което му говореше Каприкорн. Той не откъсваше поглед от бензина, чиито миризливи струи се изливаха върху книгите. Страниците им го попиваха с такава готовност, сякаш приветстваха близкия си край.

— Откъде се взеха всички тези томове? — заекна фокусникът. — Нали ми каза, че съществувал само екземплярът на Вълшебноезичния?

— Да, много неща ти казах — Каприкорн пъхна ръката си в джоба на панталона. — Ти си толкова лековерен, Прашнопръсти. Удоволствие е да те измами човек. Простодушието ти винаги ме е удивлявало, при положение че ти самият лъжеш твърде умело. Но ти просто обичаш да вярваш в онова, което би искал да бъде, това е. Е, сега вече можеш наистина да ми вярваш, защото тези тук — и Каприкорн почука с показалец по подгизналите от бензин купчини — са наистина последните екземпляри от мастиленочерната ни родина. На Баста и останалите им бяха нужни години, за да ги съберат от затънтени градски библиотеки и антикварни книжарници.

Прашнопръстия гледаше книгите, както умиращ от жажда гледа последната капка вода.

— Но ти не можеш да ги изгориш! — заекна той. — Обеща ми, че ще ме върнеш обратно, ако ти донеса екземпляра на Вълшебноезичния. Затова ти разкрих неговото убежище, затова ти доведох дъщеря му…

Каприкорн само сви рамене и взе от Кокерел книгата с бледозелената подвързия, която Меги и Елинор му бяха донесли с такава готовност, заради която бе заповядал да отвлекат Мо и заради която Прашнопръстия бе извършил предателство.

— Бих ти обещал дори да ти сваля слънцето и луната — призна злодеят с отегчена физиономия, докато хвърляше последното „Мастилено сърце“ върху купчината негови събратя. — Обичам да давам обещания, особено такива, които няма да удържа. — После извади запалка от джоба на панталона си. Прашнопръстия понечи да се нахвърли върху него, за да я избие от ръката му, но Каприкорн даде знак на Плосконосия.

Човекът със смачканото лице беше толкова огромен и як, че редом с него Прашнопръстия приличаше на дете. Той сграбчи фокусника като непослушен малчуган. Гуин скочи от рамото на Прашнопръстия с наежена козина, един от хората на Каприкорн посегна да го ритне, докато се шмугваше между краката на пазачите, но животинчето се изплъзна и се скри зад една от червените колони. Останалите мъже се присмиваха на отчаяните опити на Прашнопръстия да се освободи от желязната хватка на Плосконосия. Последният се забавляваше да го държи ниско над варелите, току над напоените с бензин книги.

На Меги й прилоша от толкова много злоба, а Мо пристъпи напред, сякаш за да се притече на помощ на Прашнопръстия. Но Баста препречи пътя му. В ръката му ненадейно проблесна нож. Острието беше тясно и лъскаво и изглеждаше ужасяващо остро, когато го опря до врата на пленника.

Елинор нададе вик и заля Баста с поток от ругатни, които Меги никога не бе чувала. Момичето не можеше да помръдне. Само стоеше, приковало очи в острието, притиснато в гърлото на Мо.

— Остави ми една, Каприкорн, само една! — изпъшка баща й и тогава Меги разбра, че се бе хвърлил не за да помогне на Прашнопръстия, а заради книгата. — Обещавам ти, че няма да прочета нито изречение, в което се споменава твоето име.

— На теб? Умът ли си изгуби? Ти си последният, на когото бих дал книгата — отговори Каприкорн. — Някой ден няма да можеш да обуздаеш езика си и аз отново ще попадна в онази жалка история. Не, благодаря.

— Глупости! — извика Мо. — Не бих могъл да те върна обратно, дори да го искам, колко често да ти го повтарям? Попитай Прашнопръстия, на него съм го обяснявал хиляди пъти. Самият аз не разбирам как и кога става чудото, повярвай ми най-сетне!

Лицето на Каприкорн се изкриви в усмивка.

— Съжалявам, Вълшебноезични, но един от принципите ми е да не вярвам на никого, би трябвало да си разбрал това. Всички ние лъжем, когато ни е изгодно. — С тези думи той щракна запалката и я опря в книгите. Напоени с бензин, страниците им бяха станали почти прозрачни, като пергамент, и пламнаха начаса. Лумнаха дори кориците, макар твърди и подвързани с плат. Огнените езици ги облизаха и ленените подвързии бързо се овъглиха.

Когато се възпламени и третата книга, Прашнопръстия толкова силно ритна Плосконосия по капачката на коляното, че онзи извика от болка и неволно го пусна. Бърз като невестулката си, фокусникът се измъкна от мускулестите му ръце и се запрепъва към варелите. Решително бръкна в пламъците, но книгата, която извади, вече гореше като факла. Прашнопръстия я хвърли на пода и отново посегна към огъня, този път с другата си ръка, ала Плосконосия вече го беше уловил за яката и го разтърсваше толкова грубо, че не му даваше да си поеме въздух.

— Вижте го този загубеняк — присмя му се Баста, докато Прашнопръстия гледаше протегнатите си ръце с изкривено от болка лице. — Може ли някой тук да ми обясни по какво толкова тъгува? Може би по грозните мъхнатки, които му правеха мили очи, докато показваше фокусите си на пазарния площад? Или по мръсните дупки, в които намираше подслон с другите скитници? По дяволите, там вонеше по-лошо, отколкото в раницата, в която държи своя миризливец.

Хората на Каприкорн се разхилиха, а в това време книгите бавно се превръщаха в пепел. В празната църква все още миришеше на бензин, и то толкова остро, че Меги се закашля. Мо я прегърна през рамо, сякаш да я запази от Баста. Но кой щеше да предпази баща й?

Елинор загрижено огледа врата му, опасявайки се, че ножът на Баста е оставил кървава следа.

— Тези типове са тотално побъркани — прошепна тя. — Нали знаете поговорката: „Където изгарят книги, там не след дълго ще горят и хора.“ Ами ако следващите на кладата сме ние?

Баста извъртя очи към нея, може би беше чул думите й. Хвърли й подигравателен поглед и целуна острието на ножа си. Елинор занемя, сякаш си бе глътнала езика.

Каприкорн извади снежнобяла носна кърпа от джоба на панталона си. Старателно избърса с нея пръстите си, сякаш да изтрие и последния спомен за „Мастилено сърце“.

— Е, добре, най-сетне свършихме тази работа — установи той, гледайки доволно пепелта, от която се виеше пушек. После със самодоволно изражение изкачи стъпалата към креслото, поставено на мястото на олтара, и с дълбока въздишка се отпусна в него.

— Прашнопръсти, иди в кухнята, за да се погрижи Мортола за ръцете ти! — заповяда той с отегчен глас. — Без ръце наистина не си годен за нищо.

Преди да изпълни заповедта, Прашнопръстия дълго гледа Мо. С несигурни стъпки и наведена глава той мина покрай хората на Каприкорн. Пътят до портала изглеждаше безкраен. За миг в църквата блесна светлина — Прашнопръстия беше открехнал вратата. После тежките крила хлопнаха и Меги, Елинор и Мо останаха сами с Каприкорн и хората му — и с миризмата на бензин и изгоряла хартия.

— Да се върнем към теб, Вълшебноезични — проговори Каприкорн и протегна крака. Носеше черни обувки. Доволно огледа лъскавата кожа и махна от носа на едната късче изгоряла хартия. — Досега аз, Баста и достойния ни за съжаление прашнопръст приятел сме единственото доказателство за удивителното ти умение да извличаш разни неща от буквите. Самият ти, изглежда, не се доверяваш на дарбата си, ако може да се вярва на думите ти — в което аз не съм убеден. Напротив, твърдо вярвам, че си майстор на занаята, и с нетърпение чакам най-сетне да ни удостоиш със своето изкуство. Кокерел! — Гласът му прозвуча раздразнено. — Къде е четецът? Не Ти ли казах да е тук?

Кокерел нервно поглади козята си брада.

— Беше зает да избира книгите — заекна той. — Но веднага ще го доведа.

Той бързо се поклони и изчезна.

Каприкорн забарабани с пръсти по облегалката на стола.

— Сигурно си чул, че бях принуден да ползвам услугите на друг четец, докато ти толкова успешно се криеше от мен — обърна се той към Мо. — Открих го преди пет години, но се оказа ужасен некадърник. Само погледни какво представлява лицето на Плосконосия. — Назованият срамежливо наведе глава, когато всички погледи се отправиха към него. — А Кокерел му дължи и куция си крак. О, и да можеше да видиш какви момичета ми извади от книгите! Получавах кошмари само при вида им! Накрая се принудих да го ползвам единствено когато исках да се позабавлявам с изродите, които произвеждаше, а започнах да си събирам помощниците от този свят. Беше много лесно — прибирах ги при себе си, докато още бяха млади. Във всяко село има самотни момчета, които обичат да си играят с огъня. — Каприкорн усмихнато погледна ноктите си, като котарак, който доволно се възхищава на остротата им. — Поръчах на четеца да ти избере подходящи книги. Клетникът знае всичко за книгите, живее в тях като онези белезникави червеи, които се хранят с хартията.

— И какво ще заповядаш да ти извадя от тях? — В гласа на Мо прозвуча горчивина. — Едно-две чудовища и неколцина човекоподобни мизерници, които да бъдат подходяща компания за онзи там? — той кимна към Баста.

— За Бога, не го подсещай! — прошепна Елинор с тревожен поглед към Каприкорн.

Но злодеят само поизтупа панталона си от пепелта и се усмихна.

— Не, благодаря ти, Вълшебноезични. Имам си достатъчно хора, а що се отнася до чудовищата, към тях може би ще се върнем по-късно. Засега ни стигат кучетата, които Баста дресира, и змиите, които обитават възвишенията наоколо. Те са чудесни смъртоносни подаръци. Не, Вълшебноезични, всичко, което днес изисквам от теб като доказателство за твоята дарба, е злато. Аз съм неспасяемо алчен. Хората ми наистина правят всичко по силите си, за да изцедят каквото е възможно от областта — при тези думи Каприкорн нежно поглади ножа на Баста. — Но парите никога не стигат за всички онези прекрасни неща, които можеш да купиш на този хубав бял свят. В него има толкова много страни… или трябва да кажа страници, Вълшебноезични? Вашият свят има толкова много страници и върху всяка от тях аз искам да запиша своето име.

— С какви букви смяташ да го сториш, любезни? — поинтересува се Мо. — Нима ще заповядаш на Баста да ги издълбае с ножа си?

— О, Баста не умее да пише — отговори спокойно Каприкорн. — Никой от хората ми не умее нито да пише, нито да чете. Забранил съм им. Само аз се научих, накарах една от прислужниците ми да ми покаже. Да, вярвай ми, аз съм напълно в състояние да сложа клеймото си на този свят. А ако се наложи да пишем нещо, то ще бъде грижа на четеца.

В този миг църковната порта се отвори, сякаш Кокерел бе чакал точната реплика. Човекът, когото водете със себе си, беше скрил глава между раменете и не поглеждаше нито наляво, нито надясно. Беше нисък и слаб и със сигурност не беше по-възрастен от Мо, но извиваше гръб като старец и докато ходеше, размахваше крайниците си, сякаш не знаеше какво да ги прави. Носеше очила, които нервно побутваше нагоре дори докато вървеше. Рамките им бяха увити с лепенка, личеше, че често се бяха чупили. С лявата си ръка притискаше към гърдите си няколко книги, сякаш те щяха да го предпазят от погледите, които се забиваха в него от всички страни, и от ужасното място, на което го бяха довели.

Когато двамата най-сетне стигнаха в основата на стълбите, Кокерел безмилостно ръгна четеца в хълбока и той се поклони толкова дълбоко, че книгите му изпопадаха. Човекът набързо ги събра и за втори път се поклони пред Каприкорн.

— Очаквахме те, Дариус — рече Каприкорн. — Надявам се, намерил си каквото ти поръчах.

— О, да, да — заекна Дариус и хвърли почти благоговеещ поглед към Мо. — Това той ли е?

— Да. Покажи му книгите, които си избрал.

Дариус кимна и отново се поклони, този път пред Мо.

— Тук до една са истории, в които се разказва за големи съкровища — запелтечи той. — Не беше толкова лесно да ги подбера, както си мислех отначало, защото се оказа — в гласа му прозвуча слаб, едва доловим упрек, — че в това село няма толкова много книги. А колкото и да повтарям, не ми носят нови, а ако донесат, те за нищо не стават. Но както и да е… ето ги. Мисля, че въпреки всичко ще останеш доволен от избора ми. — Той коленичи пред Мо и подреди книгите на каменните плочи така, че да се виждат заглавията им.

Още при вида на първата Меги се стресна. „Островът на съкровищата“. Тя неспокойно погледна книгата. Само не тази, помисли си. Не тази, Мо. Но Мо вече бе взел в ръка друг том. „Приказки от хиляда и една нощ“.

— Мисля, че е подходяща — реши той. — Вътре сигурно ще намерим достатъчно злато. Но ти казвам още веднъж: не знам какво ще се случи. Никога не става така, както искам аз. Знам, че всички тук ме смятате за магьосник, но аз не съм такъв. Магията идва от книгите, а начинът й на действие ми е известен точно толкова, колкото на теб или на някой от хората ти.

Каприкорн се облегна на стола си и огледа Мо с безизразно лице.

— Колко често ще ми повтаряш това, Вълшебноезични? — произнесе той отегчено. — Колкото и да ми го повтаряш, няма да ти повярвам. В света, чиито врати днес окончателно затворихме, съм имал понякога работа с магьосници и вещици и често се налагаше да се справям с техния инат. Баста вече твърде впечатляващо ти демонстрира нашите способи да пречупим дебел оглавите. Но в твоя случай подобни болезнени методи сигурно вече няма да са необходими, особено след като ни гостува и дъщеря ти. — С тези думи Каприкорн погледна Баста.

Мо се опита да задържи Меги, но Баста го изпревари. Той я дръпна към себе си и обви с ръка шията й.

— От днес, Вълшебноезични — продължи Каприкорн, а гласът му продължаваше да звучи равнодушно, сякаш говореше за времето, — Баста ще бъде личната сянка на дъщеря ти. Това ще й гарантира сигурна защита от змии и зли кучета, но, разбира се, не и от самия Баста, който ще се държи с нея любезно, докато не го посъветвам обратното. А това, от своя страна, зависи доколко ще съм доволен от твоите услуги. Достатъчно ясно ли се изразих?

Мо погледна първо него, а после и Меги. Тя с всички сили се стараеше да изглежда безстрашна, за да убеди Мо да не се тревожи — винаги бе успявала да лъже по-убедително, отколкото баща й. Но този път той не се заблуди. Знаеше, че страхът й е толкова голям, колкото уплахата, която тя четеше в очите му.

Може би всичко това е само поредната приказка, помисли си Меги отчаяно. Всеки момент някой ще затвори книгата, защото повествованието е ужасно и отвратително, и ние с Мо отново ще се озовем у дома, и аз ще му приготвя кафе. Тя затвори очи, стисна ги силно, сякаш така можеше да принуди мислите си да се сбъднат, но когато след малко примигна, Баста продължаваше да стои зад нея, а Плосконосия търкаше размазания си нос и гледаше с кучешка преданост Каприкорн.

— Добре — съгласи се Мо уморено. — Ще ти прочета. Но не в присъствието на Меги и Елинор.

Меги много добре знаеше защо. Мо мислеше за майка й и за това, кой ще изчезне този път.

— Глупости. Разбира се, че ще останат тук — гласът на Каприкорн вече не звучеше толкова спокойно. — А ти започвай най-сетне, преди книгата да се разпадне в ръцете ти.

За миг Мо затвори очи.

— Добре, но Баста ще прибере ножа — съгласи се той прегракнало. — И ако от главите на Меги или Елинор падне дори един косъм, то, заклевам се, ще направя така, че чумата да отнесе и теб, и хората ти.

Кокерел уплашено изгледа Мо. Сянка Пробяга дори по лицето на Баста, но Каприкорн само се разсмя.

— Мога ли да ти напомня, че говориш за прилепчива болест, Вълшебноезични? — каза той. — Която в никакъв случай няма да се спре пред малки момиченца. Затова остави празните заплахи и започвай да четеш. Сега. Незабавно. И за начало искам да чуя нещо от тази книга!

Той посочи книгата, която Мо бе оставил настрана.

„Островът на съкровищата“.