Корнелия Функе
Мастилено сърце (15)

Щастие и нещастие

Беше полунощ и Бинго не можеше да заспи. Подът бе твърд, но бе свикнал с него. Завивката му бе мърлява и миришеше ужасно, но и с това бе свикнал. В главата му звучеше песен, която не можеше да прогони. Беше тържествуващата песен на венделите.

Майкъл де Ларабети, „Бориблите, част втора — В лабиринта на венделите“

Кафезите, както ги беше нарекъл Баста и които Каприкорн пазеше за неканени гости, се намираха зад църквата, край асфалтиран площад, засипан от камари строителни отпадъци, кофи за боклук и празни контейнери.

Във въздуха се носеше слаба миризма на бензин, а безброй светулки безцелно се стрелкаха в нощта, сякаш сами не знаеха какво ги бе довяло на това затънтено място. Прозорците бяха само дупки в сивите стени. Няколко прогнили парчета дограма висяха накриво на пантите си и чакаха следващия порив на вятъра да ги изтръгне. Само вратите на партера очевидно бяха прясно боядисани в мръснокафяво, а върху тях неуверена ръка беше изписала числа. Последната врата, която Меги успя да различи в тъмнината, бе означена с номер седем.

Баста подкара нея и Елинор към номер четири. За миг Меги изпита облекчение, че не ги затварят в истински кафези, макар вратата в стената без прозорци да изглеждаше всичко друго, само не и гостоприемна.

— Но това е смехотворно! — възпротиви се Елинор, докато Баста отключваше вратата и дърпаше резетата. Беше си довел подкрепление — кльощаво момче, облечено в същата униформа като големите мъже в селото на Каприкорн. То изпитваше видимо удоволствие да насочва заплашително пушката си към Елинор всеки път, когато тя отвореше уста. С което не успя да я накара да млъкне.

— Каква комедия разигравате? — продължи да се кара лелята, без да сваля погледа си от дулото. — Чувала съм, че тези планини винаги са били рай за разбойниците, но ние живеем в двадесет и първия век, хора! Днес никой не завира дулото на пушката си в корема на някого, до не говорим за недорасло създание като това там…

— Доколкото съм осведомен, във вашия префинен век вършат всичко, което са вършили и в предишните — възрази Баста. — А момченцето там е точно на подходящата възраст, да го вземем за калфа. Аз бях дори по-млад от него — той отвори вратата и ги наблъска в помещението. Мракът вътре беше по-черен от нощта.

Меги чу как ключът се превъртя в ключалката, как Баста изрече нещо, а момчето се засмя и стъпките им заглъхнаха. Тя простря ръце настрани, докато докосна с върховете на пръстите си стена. Очите й бяха ненужни като на слепец, не можеше да различи дори Елинор. Но я чуваше да ругае някъде вляво:

— Нима в тази дупка няма никаква проклета лампа? Дяволите го взели, чувствам се, сякаш съм попаднала в някой от проклетите, непоносимо блудкави приключенски романи, където злодеите носят превръзки на очите и мятат ками. — Елинор обичаше да ругае, Меги вече беше забелязала това, но колкото повече се вълнуваше, толкова повече се развихряше.

— Елинор? — гласът се разнесе нейде от мрака.

Радост, страх, изненада, всичко това бе изразено само с една-единствена дума.

Меги се препъна в собствените си нозе, толкова рязко се обърна.

— Мо?

— О, не. Меги! Как попадна тук?

— Мо! — Меги продължи да се препъва из мрака по посока на гласа. После една ръка сграбчи нейната, пръсти зашариха по лицето й.

— Е, най-накрая! — Под тавана блесна мъждивата светлина на гола крушка и Елинор доволно свали ръката си от прашен електрически ключ. — Електричеството наистина е великолепно откритие — призна тя. Поне с това нашият век значително надминава предходните, не намирате ли?

— Какво правите тук, Елинор? — попита Мо, притиснал Меги към себе си. — Как можа да допуснеш тя да попадне тук?

— Как съм могла да допусна ли? — Гласът на Елинор почти пресекна. — Не съм те молила да ме назначаваш за детегледачка на дъщеря ти. Знам как се пазят книги, но с децата е доста по-различно, мътните го взели! Освен това тя се тревожеше за теб. И как постъпва безмозъчната Елинор, вместо да си остане в уютния дом? Както виждаш, не съм я пуснала да се разхожда сама. Но ето я отплатата за моето благородство! Принудена бях да слушам всякакви гадости, забучиха ми пушка в корема, а сега и ти ме упрекваш…

— Добре, добре — Мо отлепи Меги от себе си и я огледа от глава до пети.

— Добре съм, Мо! — успокои го момичето, макар и с треперещ глас. — Наистина.

Мо кимна и погледна към Елинор.

— Донесли сте книгата на Каприкорн, така ли!

— Разбира се! Нали и ти щеше да му я дадеш, ако не я бях… — Елинор се изчерви и сведе поглед към прашните си обувки.

— Ако не я беше подменила — довърши Меги. Тя улови ръката на Мо и силно я стисна. Не можеше да повярва, че отново са заедно, че той е жив и здрав с изключение на кървавата драскотина на челото му, която тъмната му коса почти скриваше.

— Биха ли те? — Тя загрижено докосна засъхналата кръв.

— Няма нищо! Добре съм. Не се тревожи.

Според Меги това не беше отговор, но тя не настоя.

— Как се озовахте тук? Нима Каприкорн изпрати хората си за втори път?

Елинор поклати глава.

— Не беше необходимо — горчиво каза тя. — Твоят приятел със слузестия език се погрижи. Хубава змия ми насади в пазвата. Първо те предаде, а после поднесе книгата и дъщеря ти на Каприкорн върху сребърен поднос, украсени с червена панделка! „Момичето и книгата“ — Каприкорн току-що сам ни каза какво поръчение е дал на кибритогълтача. А онзи го изпълни блестящо.

Меги взе ръката на Мо, сложи я на рамото си и зарови лице на гърдите му.

— Момичето и книгата? — Мо още веднъж притисна Меги към себе си. — Разбира се. Сега Каприкорн може да бъде сигурен, че ще направя всичко, което пожелае. — Той се извърна и се запъти към купчината слама, хвърлена в единия ъгъл. С въздишка се отпусна върху нея, опря гръб о стената и за миг затвори очи.

— Мдааа, сега вече сме си разчистили сметките, Прашнопръстия и аз — установи той. — Макар да се питам… каква ли награда му е подготвил Каприкорн за предателството? Няма да може да му даде каквото иска.

— Разчистили сте си сметките? Какво искаш да кажеш? — Меги коленичи до него. — И какво трябва да направиш за Каприкорн? Какво иска той от теб, Мо?

Мо мълча цяла вечност. Шареше с очи по голите стени, залостената врата, мръсния под.

— Мисля, че е време да ти разкажа цялата история — проговори той накрая. — Макар че не исках да ти я разправям на толкова безутешно място, а и не докато още си толкова малка…

— Аз съм на дванадесет години, Мо! — Защо възрастните смятаха, че децата понасят тайните и лъжите по-добре, отколкото истината? Не знаеха ли какви мрачни истории си измислят децата, за да си обяснят тайните? Едва много години по-късно, когато самата Меги вече имаше деца, тя разбра, че има истини, които карат сърцето да прелива от отчаяние и за които човек не обича да разказва, особено на децата си, освен ако не притежава надежда, която да се противопостави на отчаянието.

— Седни, Елинор! — каза Мо и се отмести настрана. — Историята е дълга.

Елинор въздъхна и тромаво се отпусна на влажната слама.

— Не е истина! — промърмори тя. — Всичко това просто не е истина.

— Същото си мисля от девет години, Елинор — рече Мо. А после започна да разказва.