Корнелия Функе
Мастилено сърце (21)

Баста

Представях си как гората, в която сега цареше дълбоко спокойствие, в миналото е била огласяна от предсмъртни стонове. И мисълта за това бе толкова настойчива, че сякаш ги чувах.

Робърт Л. Стивънсън, „Островът на съкровищата“

Меги се събуди, когато Мо спря. Пътеката ги беше извела почти до билото. Все още беше тъмно, но нощта бледнееше и новото утро скоро щеше да настъпи.

— Трябва да починем, Прашнопръсти — чу Меги баща си. — Момчето едва се държи право, нозете на Елинор сигурно също имат нужда от отмора, а това място не е най-лошото, ако ме питаш.

— Кои нозе? — удиви се Елинор и с въздишка се отпусна на земята. — Имаш предвид болезнените буди на мястото на стъпалата ми?

— Точно тях — потвърди Мо, докато отново я изправяше. — Трябва да направиш само още няколко стъпки. Ще си починем ей там.

На петдесетина метра вляво, на върха на хълма, сред маслинените дървета се гушеше къща, ако можеше да се нарече къща. Преди да поемат нагоре, Меги се плъзна от гърба на Мо. Стените на постройката сякаш бяха струпани набързо от неодялани скални отломъци, покривът бе продънен, а там, където в миналото е била вратата, зееше черна дупка.

За да се промуши вътре, Мо трябваше да се наведе много ниско. Подът бе осеян със счупени керемиди, в ъглите се валяха празен чувал, глинени парчета, може би от чиния или паница, както и няколко старателно оглозгани кокала.

Мо въздъхна:

— Не е най-уютното местенце, Меги. Но просто си представи, че си в скривалището на изгубените момчета или…

— … в бъчвата на Хъкълбери Фин. — Меги се извърна. — Май въпреки всичко предпочитам да спя навън.

Елинор също влезе. И на нея убежището, изглежда, не й хареса особено.

Мо целуна Меги и тръгна към вратата.

— Повярвай ми, тук вътре е по-сигурно!

Меги го погледна тревожно.

— Къде отиваш? Нали и ти трябва да поспиш?

— Глупости, аз не съм уморен — лъжата ясно пролича на лицето му. — Сега ще поспиш, нали? — и Мо изчезна.

Елинор подритна с крак счупените керемиди.

— Ела — тя съблече жилетката си и я постла на пода. — Ще опитаме да се сгушим заедно. Баща ти е прав, просто ще да представим, че сме някъде другаде. Защо ли приключенията са толкова забавни само докато четеш за тях? — въздъхна лелята и се изтегна на пода.

Меги колебливо се отпусна до нея.

— Поне не вали — установи Елинор с поглед към продънения покрив. — И можем да гледаме звездите, макар вече да избледняват. Може би трябва да накарам да пробият няколко дупки в тавана на къщата ми. — Елинор с нетърпеливо кимане подкани Меги да сложи глава на ръката й. — За да не ти влязат в ухото паяци, докато спиш — обясни тя и затвори очи. — Небеса — чу я Меги да мърмори. — Май ще трябва да си купя нов чифт крака. Тези вече не стават за нищо.

После Елинор заспа.

Меги обаче лежеше, с широко отворени очи и се ослушваше за шумовете отвън. Чу как Мо тихо разговаря с Прашнопръстия, но не успя да разбере за какво. Май споменаха името на Баста. Момчето също беше останало навън. Фарид. И от него не се чуваше звук.

Само след минути Елинор захърка. Но Меги не успя да заспи, колкото и да се опитваше, затова накрая тихичко стана и излезе навън. Мо беше буден. Беше опрял гръб на едно дърво и гледаше как утринта прогонва нощта над околните хълмове. На няколко крачки от него седеше Прашнопръстия. Когато Меги излезе на прага, той вдигна глава. Дали си мислеше за феите и коболдите? Фарид лежеше до него, свит като куче, а Гуин се беше изтегнал в нозете му и ръфаше нещо, но Меги бързо извърна глава.

Над хълмовете се развиделяваше, светлината очертаваше гърбиците на възвишенията. В далечината Меги забеляза къщи, пръснати по зелените склонове като играчки. Някъде зад онези хълмове трябваше да се намира морето. Тя положи глава в скута на Мо и вдигна очи към лицето му.

— Тук няма да ни намерят, нали?

— Не, със сигурност няма! — уверено отговори той, но в очите му се таеше тревога. — Защо не си поспиш при Елинор?

— Тя хърка — промърмори Меги.

Мо се усмихна. После отново погледна намръщен надолу по хълма, където, скрита сред жълтуга и диви рози, се виеше пътечката, довела ги тук.

Прашнопръстия също не сваляше очи от нея. Гледката, на двамата бдящи мъже успокои Меги и скоро тя заспа също толкова дълбоко, колкото и Фарид — сякаш земята пред порутената къщурка не бе покрита с тръни, а с пух. А когато усети, че Мо я разтърсва и едновременно закрива устата й с ръка, реши, че сънува кошмар.

Видя как баща й предупредително вдига пръст към устните си. Дочу шумолене на суха трева и кучешки вой. Мо я изправи на крака и заедно с Фарид я изтласка в сигурната тъмнина на къщурката. Елинор все още хъркаше. В светлината, в която настъпващата утрин потапяше лицето й, тя изглеждаше като младо момиче, но щом Мо я събуди, и умората, и тревогите, и страхът се завърнаха.

Мо и Прашнопръстия се залепиха един срещу друг от двете страни на вратата, с опрени до стената гърбове. В утринната тишина се чуваха мъжки гласове. На Меги й се счу душене на кучета и тя с цялата си душа пожела да се превърне във въздух, във въздух без вкус, цвят или мирис. Фарид стоеше до нея с разширени от страх очи. Меги за първи път забеляза, че са черни. Никога не беше виждала толкова тъмни очи, обрамчени с дълги като на момиче мигли.

Елинор се облегна на срещуположната стена и прехапа устни от страх. Прашнопръстия даде знак на Мо и преди Меги да разбере какво замислят двамата, те се промъкнаха навън. Маслинените дървета, зад които се криеха, бяха ниски, с преплетени клони, увиснали доземи, сякаш бремето на листата им тежеше. Дете лесно би се прикрило зад тях, но бяха ли достатъчна защита за двама възрастни?

Меги надникна иззад вратата. Сърцето й се бе качило в гърлото, малко оставаше да я задуши. Навън слънцето се издигаше все по-високо. Дневната светлина проникваше във всяка падина, под всяко дърво и изведнъж на Меги й се прииска нощта да се върне. Мо беше коленичил, за да не стърчи главата му над гъсталака от клони. Прашнопръстия се притискаше към кривия дънер, а ужасно близо, най-много на двадесетина крачки от двамата, крачеше Баста. И приближаваше нагоре по склона сред тръните и високата до коленете трева.

— Онези отдавна са стигнали долината! — чу Меги недоволен глас и в следващия миг до Баста изникна Плосконосия. Водеха две кучета със заплашителен вид. Меги видя как душеха и се провираха през тревата.

— С двете деца и дебеланата? — Баста поклати глава и се озърна. Фарид погледна през рамото на Меги и като разпозна двамата, се дръпна назад като опарен.

— Баста? — устните на Елинор безмълвно оформиха въпроса. Меги кимна, а леля й пребледня още повече.

— Проклет да си, Баста, колко дълго искаш още да обикаляме? — Гласът на Плосконосия прокънтя надалеч в тишината, която обгръщаше хълмовете. — Скоро ще се разбудят змиите, пък и съм гладен. Нека просто да кажем, че са паднали с колата си в пропастта. Ще я избутаме още малко и никой няма да усети лъжата! Вероятно змиите и без това ще ги довършат. Ако ли не, ще се заблудят, ще умрат от глад, ще ги убие слънчев удар или не знам какво още. Така или иначе, никога няма да ги видим отново.

— Той им даваше сирене! — Баста гневно придърпа поводите на кучетата. — Проклетият огнегълтач ги хранеше със сирене, за да им съсипе обонянието. Но нали не ми вярвахте. Нищо чудно, че всеки път, щом видят онзи грозник, песоглавците започват да квичат от радост.

— Ти прекалено много ги биеш — промърмори Плосконосия. — Затова не си дават зор. Кучетата не обичат да ги бият.

— Глупости! Трябва да се бият, защото иначе ще те ухапят. Те затова обичат огнегълтача, защото е същият, като тях: квичащ, вероломен, хаплив. — Едно от кучетата легна в тревата и облиза лапите си. Баста гневно го срита и го дръпна нагоре. — Но аз ще хвана онзи проклетник и ще му отрежа пръстите един по един. Да видим ще може ли тогава да си играе с шарените си топки. Винаги съм казвал, че не може да му се има доверие, но господарят тооолкова се забавляваше с неговите огнени игрички.

— Еее, добре. Всеки знае, че никога не си могъл да го траеш — прозвуча отегченият глас на Плосконосия. — Но може би той няма нищо общо с изчезването на пленниците. Винаги е идвал и си е отивал както му падне и кой знае, може утре да се появи, без нищо да подозира!

— Да, нищо чудно! — изръмжа Баста. С всяка стъпка се приближаваше към дърветата, зад които се криеха Мо и Прашнопръстия. — Ами ключът от колата на дебеланата? Сигурно Вълшебноезичния с магия го е измъкнал изпод възглавницата ми, а? Не. Този път няма да му помогне и най-умелото извинение. Защото е откраднал още нещо, което ми принадлежи.

Прашнопръстия неволно опипа с ръка колана си, сякаш се боеше, че ножът на Баста може да привлече своя господар. Едно от кучетата вдигна глава, подуши и повлече Баста към дърветата.

— Надушил е нещо — Баста сниши глас. Беше дрезгав от вълнение. — Тъпото животно действително е надушило нещо!

Прашнопръстия и Мо бяха изтръпнали.

След десетина стъпки той щеше да се озове точно между двете дървета. Какво да правят? Какво да правят?

Плосконосия тромаво се влачеше след Баста. По лицето му беше изписано недоверие.

— Може да са надушили глиган — чу го Меги. — Трябва много да се пазиш от тези зверове, способни са да те стъпчат до смърт. О, проклятие, там май има змия. От черните. Нали носиш противоотрова в колата?

Беше замръзнал неподвижно, не помръдваше, втренчен в краката си. Баста не му обърна внимание. Следваше душещото куче. Само още няколко крачки, и Мо можеше да протегне ръка и да го докосне. Баста смъкна пушката си от рамото, спря и се ослуша. Кучетата го повлякоха наляво и с вой заскачаха около един дънер.

Между клоните висеше Гуин.

— Какво ти казах? — викна Плосконосия. — Надушили са невестулка! Тия животни смърдят така, че дори аз мога да ги открия.

— Това не е обикновена невестулка — просъска Баста. — Не я ли позна? — Той се втренчи в порутената къщурка.

В този миг Мо изскочи иззад дървото, налетя върху него и се опита да му отнеме пушката.

— Дръжте! Дръжте го, проклети песове! — кресна Баста и кучетата се втурнаха към Мо с оголени жълти зъби.

Меги не успя да изтича при баща си, защото Елинор я задържа, колкото и да се съпротивляваше, както беше направила онази нощ в къщата си.

Но този път имаше кой да се притече на помощ на Мо. Прашнопръстия се появи, преди кучетата да впият зъбите си в краката му. Той ги улови за нашийниците и ги откъсна от баща й, когато Меги ужасена си помисли, че ще го разкъсат. Вместо това те заблизаха ръцете му, заподскачаха около него като около стар приятел и почти го събориха на земята, докато Мо затискаше с ръка устата на Баста, за да не може да ги повика. Но оставаше Плосконосия. За щастие умът му не беше особено бърз. Това ги спаси — краткият миг, в който той спря като ударен от гръм, докато Баста се извиваше в хватката на Мо.

Прашнопръстия беше отвел кучетата до най-близкото дърво и тъкмо увиваше поводите им около възлестия дънер, когато Плосконосия се събуди от вцепенението си.

— Остави го! — ревна той и насочи пушката си към Мо.

Фокусникът изруга тихо и пусна кучетата, но по-бърз от него се оказа камъкът, който хвърли Фарид. Той уцели Плосконосия в средата на челото. Беше малко камъче, но огромният великан рухна в тревата като повалено дърво, точно в нозете на Прашнопръстия.

— Пази ме от кучетата! — викна Мо, който все още се опитваше да отнеме пушката на Баста. Едно от тях беше захапало ръкава му, поне Меги се надяваше да е само ръкавът.

Преди Елинор да успее да я възпре, Меги се откъсна, изтича при разярените животни и грабна бодливия нашийник на едното. Кучето не пускаше, колкото и да го дърпаше. Тя видя кръв да избива по ръкава на Мо, а дулото на Баста почти опря в главата й.

Прашнопръстия се опита да викне обратно кучетата и отначало те почти му се подчиниха, поне пуснаха Мо, но в същото време Баста успя да се освободи.

— Дръжте — насъска ги той и песовете се заковаха, без да могат да решат дали да се подчинят на него или на Прашнопръстия.

— Проклети помияри! — изкрещя Баста и насочи пушката към гърдите на Мо, но в същия миг Елинор опря дулото на другата пушка в главата му. Ръцете й трепереха, а лицето й бе покрито с червени петна, както винаги, когато се вълнуваше, но беше повече от ясно, че е твърдо решена да използва оръжието.

— Свали пушката — произнесе тя с пресекващ глас. — И горко ти, ако кажеш на кучетата и една неправилна дума. Може и да не съм пипвала пушка в живота си, но определено ще успея да натисна спусъка.

— Мирно! — заповяда Прашнопръстия на кучетата. Те се хвърлиха на тревата и приковаха очи в Баста, но понеже той мълчеше, позволиха на Прашнопръстия да ги завърже за най-близкото дърво.

От ръкава на Мо продължаваше да се процежда кръв и Меги усети как от гледката й се завива свят.

Прашнопръстия превърза раната с червения си копринен шал, който попи кръвта и я скри.

— Не е и наполовина толкова страшно, колкото изглежда — успокои той Меги, която се приближи с омекнали колене.

— Имаш ли в раницата си нещо, с което да го вържем? — попита Мо и кимна към Плосконосия, който продължаваше да лежи в несвяст.

— Човекът с ножа също трябва да бъде добре опакован! — напомни им Елинор. Баста прикова в нея пълен с омраза поглед. — Не се пули така — подвикна му тя и заби в гърдите му дулото на пушката. — Тази пушка със сигурност е способна да направи също толкова бели, колкото и ножът ти, а аз, повярвай ми, имам няколко извънредно неприлични идеи.

Баста презрително сви устни, но не изпускаше от очи показалеца на Елинор, легнал на спусъка.

В раницата на Прашнопръстия намериха въже, не особено дебело, но здраво.

— Няма да стигне за двамата — установи фокусникът.

— Защо ще ги връзвате? — удиви се Фарид. — Защо направо не ги убиете? Нали това искаха да направят с нас!

Меги го погледна изумена, но Баста се изсмя.

— Я виж ти! — подигра се той. — Момчето можеше да ни свърши добра работа. Но кой ти каза, че сме искали да ви убием? Каприкорн ви иска живи. Мъртъвците не могат да четат.

— Наистина ли? А не се ли канеше да ми отрежеш няколко пръста? — попита фокусникът, докато увиваше с въжето краката на Плосконосия.

Баста сви рамене.

— Откога се умира от рязане на пръсти?

В отговор Елинор толкова силно го ръгна в ребрата с пушката, че той едва не се претърколи назад.

— Чухте ли? Според мен момчето е право. Май наистина ще трябва да застреляме тези типове.

Естествено, не го направиха.

Намериха още едно въже в другия сак на Прашнопръстия, който се зае да овърже и Баста. Фарид му помогна, очевидно разбираше от тази работа.

Отнесоха пленниците в порутената къщурка.

— Нима не сме любезни? Под покрив змиите ще ви оставят на мира, поне на първо време — каза Прашнопръстия, докато внасяха Баста през тясната врата. По обяд дори тук ще стане доста горещо, но дотогава, надяваме се, ще са ви намерили. Ще пуснем на свобода кучетата. Ако са умни, няма да се върнат в селото, но кучетата рядко биват умни — ето защо най-късно следобед цялата банда вече ще е тръгнала да ви търси.

Плосконосия се събуди едва когато го сложиха до Баста под продънения покрив. Очите му гневно се завъртяха в орбитите си, лицето му се обагри в пурпурночервено, но и той като Баста не можа да издаде нито звук, защото Фарид майсторски бе запушил устата на двамата.

— Момент още — каза Прашнопръстия, преди да ги изостави на съдбата им. — Има нещо, което трябва да свърша, нещо, което винаги съм искал да направя. — За ужас на Меги той извади ножа на Баста от колана си и се приближи към двамата пленница.

— Какво си намислял? — Мо му препречи пътя. Очевидно си беше помислил същото като Меги, но Прашнопръстия само се засмя. — Не се тревожи, не се каня да издълбая на бузите му същия мотив, с който ме украси той. Само искам да го посплаша.

В следващия миг се наведе и сряза кожената каишка, която Баста носеше около врата си. На нея висеше малка торбичка, завързана с червен конец. Прашнопръстия се надвеси още по-ниско над Баста и разклати торбичката над лицето му.

— Взимам със себе си твоя късмет, Баста! — каза той тихо и се изправи. — Вече нищо не те пази от зли очи, духове и демони, от проклятия, черни котки и от каквото още се страхуваш.

Баста се опита да го ритне със завързаните си крака, но Прашнопръстия го избягна без усилие.

— Надявам се никога повече да не те видя, Баста! — извика той. — А ако пътищата ни някога отново се пресекат, имам това тук. Той старателно нави около пръста си кожената каишка. — Сигурно вътре има кичур от твоите коси, нали? Не? Може би тогава ще е добре да си взема един. Нали най-страшното наказание постига някого, ако хвърлиш кичур от косата му в огъня?

— Стига! — намеси се Мо и го дръпна назад. — Да се махаме. Кой знае кога Каприкорн ще усети, че двамата липсват. Разказах ли ти всъщност, че той не е изгорил всички книги? Съществува един последен екземпляр от „Мастилено сърце“.

Прашнопръстия спря толкова рязко, сякаш го беше ухапала змия.

— Не можех да не ти кажа — Мо го погледна замислено. Макар и да е възможно тази вест да те накара да извършиш някои глупости.

Прашнопръстия само кимна. После тръгна, без да каже и дума.

— Защо да не вземем тяхната кола? — предложи Елинор, когато се върнаха на пътечката, по която бяха дошли. Сигурно са я оставили на шосето.

— Прекалено е опасно — възрази Прашнопръстия. Кой знае дали някой не чака на пътя. Освен това обратният път ще ни отнеме повече време, отколкото да стигнем оттук до най-близкото село. А и подобна кола се открива лесно. Нима искате да покажете на Каприкорн следите ни?

Елинор въздъхна:

— Беше само идея — и потърка глезените си.

Придържаха се към пътечката, защото във високата трева вече пъплеха змии. Веднъж една прекоси пътя им — тънка назъбена линия, открояваща се на фона на жълтата земя. Прашнопръстия плъзна пръчка под люспестото й тяло и я метна обратно в храсталаците, откъдето беше изпълзяла. Меги си беше представяла опасните змии по-големи, но Елинор я увери, че най-малките са най-страшни. Елинор куцаше, но с всички сили се стараеше да не бави останалите. Мо също вървеше по-бавно от обикновено. Опитваше се да го скрие, но ухапването на кучето му създаваше проблеми.

Меги го следваше плътно, приковала тревожен поглед в червения шал, който Прашнопръстия бе увил около раната. След известно време най-сетне стъпиха на истинско шосе. Срещу тях изникна камион, натоварен с ръждясали бутилки за газ. Вяха прекалено изтощени, за да се крият, а освен това автомобилът не идваше от посоката на Каприкорн. Меги забеляза колко учудено ги изгледа шофьорът, докато ги задминаваше. Сигурно представляваха странна гледка. Дрехите им бяха замърсени, подгизнали от пот и разкъсани от трънаците.

Малко след това стигнаха до първите къщи, а после домовете, залепнали за стръмните склонове, с пъстро боядисани стени и цветя по прозорците, ставаха все по-многобройни. Не след дълго се озоваха в покрайнините на доста голямо селище. Меги видя къщи на няколко етажа, палми с прашни листа и изведнъж, все още далечно и посребрено от слънцето, пред очите им блесна морето.

— За Бога, надявам се да ни пуснат в банката — рече Елинор. — Сигурно изглеждаме така, сякаш си имаме вземане-даване с разбойници.

— И това е чистата истина — потвърди Мо. — Не си ли съгласна?