Корнелия Функе
Мастилено сърце (24)

Фенолио

Надали ще ме знаете, ако не сте чели книгата за приключенията на Том Сойер; но това не е важно. Тази книга е от мистър Марк Твен и е горе-долу вярно написана. Някои работи ги е поизмислил, но, общо взето, казва истината. Както и да е. Не съм видял още човек, който да не послъгва сегиз-тогиз…

Марк Твен, „Приключенията на Хъкълбери Фин“

Когато излязоха от хотела, Прашнопръстия и Фарид вече ги чакаха на паркинга. Над близките хълмове бяха надвиснали дъждовни облаци. Топлият вятър бавно ги тласкаше към морето. Този ден всичко изглеждаше сиво, дори пъстро боядисаните къщи и цъфналите храсти край шосето. Мо пое по крайбрежния път, за който Елинор им бе разказала, че е построен още от римляните, и се отправи на запад.

През цялото време пътуваха покрай морето. Водата стигаше чак до хоризонта и на места я закриваха ту къщи, ту дървета. Но тази сутрин морето не изглеждаше дори наполовина тъй приветливо, колкото в деня, когато Меги бе пристигнала от планините с Прашнопръстия и Елинор. Сивото небе мътно се оглеждаше във вълните, които се пенеха като в леген със сапунена вода, с която е бил измит най-мръсният под на света. Меги все по-често усещаше как погледът й бяга надясно, към хълмовете, сред които, някъде там, сред пустошта, се криеше селото на Каприкорн. По едно време й се стори, че в една от сенчестите гънки изниква бялата камбанария и сърцето й заби до полуда, макар да знаеше, че е невъзможно това да е църквата на Каприкорн. Та нали краката й все още помнеха безкрайния път дотам.

Мо караше по-бързо от обикновено, много по-бързо, личеше си, че няма търпение да стигне целта. След близо час те отбиха от крайбрежното шосе и поеха по тесен, криволичещ път през долина, посивяла от къщи. Хълмовете бяха покрити с оранжерии, изложили белите си стъкла срещу слънцето, което днес се криеше зад облаците. Едва когато пътят започна да се изкачва, зеленината се завърна от двете му страни. Ливади изместиха зидовете, край шосето се подредиха възлести маслинови дървета. Минаха няколко разклона и Мо бе принуден често да поглежда картата, която беше купил, но накрая видяха името, което търсеха, изписано на указателната табела.

Навлязоха в малко селище — самотен площад с няколко десетки къщи и църква, която много приличаше на онази в селото на Каприкорн. Когато Меги излезе от колата, съзря морето дълбоко под тях. Дори от такова разстояние си личеше пяната по вълните, толкова бурно беше този ден. Мо беше паркирал на селския площад, точно до паметника на загиналите в две отминали войни. Списъкът с имена бе прекалено дълъг за такова малко селце; на Меги й се стори, че имената на загиналите са толкова, колкото и къщите.

— Спокойно можеш да оставиш колата отворена, аз ще я пазя! — обади се Прашнопръстия, когато Мо понечи да я заключи. Той метна раницата си на рамо, завърза сънливия Гуин и седна на стъпалата пред паметника. Фарид мълчаливо се отпусна до него. Меги тръгна след Мо.

— Помни, че си обещал да не разказваш нищо за мен! — викна Прашнопръстия подире им.

— Да, да, знам — отговори Мо.

Фарид отново си играеше с кибрита. Меги няколко пъти се обърна да го види. Доста добре беше овладял номера с лапането на горящата клечка, но Прашнопръстия въпреки това му отне кутията. Фарид нещастно заоглежда празните си ръце.

 

 

Поради професията на баща си Меги често се бе запознавала с хора, които обичаха, продаваха и колекционираха книги или ги предпазваха от разпадане като баща й, но никога не бе срещала човек, който пишеше изреченията, които пълнеха страниците. Всъщност тя дори не знаеше имената на авторите на някои от любимите си книги, да не говорим, че нямаше понятие как изглеждат. Мо беше прав: хората най-често си представяха писателите мъртви или много, много грохнали. Но мъжът, който им отвори, след като Мо позвъни два пъти на вратата му, не беше нито едното, нито другото. Е, всъщност си беше стар, поне стар в очите на Меги — към шестдесетте или дори повече. Лицето му беше набръчкано като костенурка, но косата му беше съвсем черна (по-късно тя щеше да установи, че я боядисва), а и не изглеждаше немощен. Напротив, той толкова впечатляващо запълни рамката на вратата, че езикът на Меги се скова начаса. За щастие Мо не се поддаде на объркването.

— Господин Фенолио? — попита, той.

— Да? — изражението на лицето стана още по-отнесено. Всяка бръчка изразяваше неодобрение. Но Мо, поне видимо, не се засегна.

— Мортимер Фолхарт — представи се той. — А това е дъщеря ми Меги. При вас ме води една от вашите книги.

Редом с Фенолио изведнъж изникна момче, хлапенце на не повече от пет годинки, а от другата страна на писателя се промуши момичешка глава. Малката любопитно загледа първо Мо, после Меги.

— Пипо изчопли шоколада от сладкиша — чу я да шепне Меги. Момиченцето вдигна тревожен поглед към Мо. Той и смигна и малката с кикот се скри зад гърба на Фенолио, чийто поглед остана недружелюбен.

— Целият шоколад ли? — промърмори писателят. — Идвам веднага. Междувременно можеш да кажеш на Пипо, че ще си има страхотни неприятности.

Момиченцето кимна и хукна назад, очевидно нямаше нищо против да бъде приносителка на лошите вести. Момченцето продължаваше да се притиска към крака на Фенолио.

— Става дума за точно определена книга — продължи Мо. — За „Мастилено сърце“. Написали сте я много отдавна и за съжаление никъде вече не може да се намери. — Меги се зачуди как Мо успяваше да говори под този тежък поглед, който тегнеше върху тях.

— А, онази история. Е, и? — Фенолио скръсти ръце. От лявата му страна отново се появи момиченцето.

— Пипо се е скрил — прошепна то.

— Това няма да му помогне — закани се Фенолио. — Винаги ще го намеря.

Малката отново изчезна. От вътрешността на къщата Меги я чу как на висок глас започна да зове крадеца на шоколад.

Фенолио се обърна към Мо:

— Какво искате? Ако сте дошли да ми задавате дълбокомислени въпроси за книгата, забравете. Нямам време за подобни неща. Освен това, както сам казахте, я написах преди цяла вечност.

— Не, нямам въпроси за книгата освен един. Бих искал да зная дали притежавате още екземпляри и дали ще позволите да купя един.

Погледът на стария човек омекна.

— Я виж ти. Книгата наистина трябва да ви е впечатлила. Чувствам се поласкан. Макар че… — лицето на писателя отново стана мрачно. — Да не би да сте някой от онези изперкали люде, които колекционират книги само защото са редки?

Мо се усмихна.

— Не — отрече той. — Искам да я прочета. Просто да я прочета.

Фенолио се опря на рамката на вратата и се втренчи в отсрещната къща. Уличката, на която живееше, беше толкова тясна, че ако застанеше по средата и изпънеше ръце, Мо щеше да докосне срещуположните стени. Повечето от къщите бяха изградени от пясъчносиви, грубо издялани камъни, подобно на къщите в селото на Каприкорн, но тук пред прозорците и край вратите бяха подредени саксии с цветя, а дървените им рамки им бяха прясно боядисани. Пред една от къщите беше оставена детска количка, пред друга бе облегнат мотопед, иззад пердетата се разнасяха гласове. Имало е време, помисли си Меги, когато и селото на Каприкорн е изглеждало така.

Покрай тях мина стара жена и недоверчиво изгледа непознатите. Фенолио й кимна, промърмори неразбираем поздрав и я изчака да се скрие зад боядисана в зелено врата.

— „Мастилено сърце“ значи — повтори той. — Наистина беше много отдавна. Странно, че питате точно за нея.

Момиченцето се върна. То дръпна Фенолио за ръкава и прошепна нещо в ухото му. Сбръчканото лице на писателя се разтегна в усмивка и Меги почти започна да го харесва.

— Да, той всеки път се крие там, Паула — обърна се той към момиченцето. — Може би ще го посъветваш да опита друго скривалище.

Паула избяга за трети път, но не преди да удостои Меги с дълъг любопитен поглед.

— Добре, влизайте, щом е така — покани ги Фенолио. Без дума повече той махна на Меги и Мо да го последват в къщата и тръгна пред тях по дълъг тъмен коридор, като накуцваше, защото момченцето все още висеше като маймунка на крака му. После бутна вратата към кухнята, в чийто център, върху старата маса, стърчеше развалината на въпросния сладкиш. Кафявата глазура беше надупчена като корица на книга, с която книжните червеи са се угощавали от столетия.

— Пипо? — извика Фенолио тъй високо, че дори Меги се стресна, макар да нямаше никаква вина. — Знам, че ме чуваш. И ти обещавам, че за всяка дупка в този сладкиш ще ти направя възел в ухото. Разбра ли?

Меги чу кикот. Изглежда, идваше от шкафа до хладилника. Фенолио отчупи парче от сладкиша.

— Паула — нареди той, — дай едно парче и на момичето, в случай че не го дразнят дупките.

Паула изпълзя изпод масата и въпросително погледна Меги.

— Не ме дразнят — съобщи Меги, след което Паула взе един огромен нож, отряза също толкова огромно парче от сладкиша и го остави на покривката пред нея.

— Пипо, я подай една от чиниите с розите — помоли Фенолио и от шкафа се показа ръка. В оплесканите си с шоколад пръсти държеше чиния. Меги припряно я улови миг преди да падне на пода, и постави в нея парчето сладкиш.

— А за вас? — предложи Фенолио на Мо.

— Аз бих предпочел книгата — отвърна Мо. Беше бледен, твърде бледен.

Фенолио откъсна момченцето от крака си и седна.

— Рико, потърси си друго дърво за катерене — посъветва го той. После замислено изгледа Мо. — Не мога да ви я дам — продължи. — Не притежавам нито един екземпляр. Откраднаха всичките. Бях ги предоставил за една изложба на стари детски книги в Генуа. Имаше едно пищно илюстрирано извънредно издание и друго, на което илюстраторът саморъчно ми бе изрисувал посвещение, както и два екземпляра, които принадлежаха на моите деца, заедно с всички изписани от тях забележки (винаги ги молех да посочат кое им харесва най-много), и накрая моят личен екземпляр. Откраднаха всичките два дни след откриването на изложбата.

Мо прекара ръка по лицето си, сякаш да изтрие разочарованието си.

— Откраднати — повтори той. — Естествено.

— Естествено ли? — Фенолио присви очи и го погледна с любопитство. — Трябва да ми обясните. Няма да ви пусна да си тръгнете, преди да ми обясните защо търсите точно тази книга. Ще насъскам децата срещу вас, а, уверявам ви, това не е никак приятно.

Мо се опита да се усмихне, но без особен успех.

— И моята книга я откраднаха — промълви накрая той. — Тя също беше много специален екземпляр.

— Удивително! — Фенолио вдигна вежди. Те се извиваха над очите му като мъхнати гъсеници. — Хайде, разкажете ми. — По лицето му вече нямаше и следа от враждебност. Любопитството, всевластното любопитство бе удържало победа. В очите на Фенолио Меги видя същия неутолим глад за непознати истории, който я обземаше при вида на всяка нова книга.

— Няма много за разказване. — По гласа на Мо Меги позна, че нямаше намерение да сподели истината. — Аз се занимавам с реставриране на книги. Така си изкарвам прехраната. Вашата открих преди доста години в една антикварна книжарница, имах намерение да я подвържа наново и да я продам, но толкова ми хареса, че я задържах. А после ми я откраднаха и аз напразно се опитах да си купя нова. Накрая една приятелка, която е много веща в откриването на редки книги, ми предложи да опитам с автора. Тя ми даде адреса ви. И аз дойдох.

Фенолио бръсна с ръка няколко трохи от сладкиша от покривката.

— Хубаво — установи той. — Но това не е цялата история.

— Какво искате да кажете?

Възрастният човек се взря в лицето на Мо, а после отвърна поглед към кухненския прозорец.

— Искам да кажа, че надушвам добрата история от километри, така че не се опитвайте да я криете от мен. Разкажете я. За награда ще получите парче майсторски изчоплен сладкиш.

Паула се настани в скута на Фенолио. Пъхна главата си под брадичката му и се втренчи в Мо със същото нетърпеливо очакване.

Но Мо само поклати глава.

— Не, по-добре да не го правя. И без това няма да ми повярвате нито дума.

— О, аз вярвам в най-налудничавите неща! — възрази Фенолио, докато си отрязваше поредното парче сладкиш. — Вярвам на всяка история, стига да е добре разказана.

Вратичката на шкафа се открехна и Меги забеляза как една момчешка глава се промуши през процепа.

— Какво става с наказанието ми? — попита главата. Трябва да принадлежеше на Пипо, ако се съдеше по омацаните с шоколад пръсти.

— По-късно — успокои го Фенолио. — Сега имам друга работа.

Пипо разочаровано се измъкна от шкафа.

— Каза, че ще ми направиш възли в ухото.

— Двойни възли, моряшки възли, пеперудени възли, каквито си пожелаеш, но първо искам да чуя тази история. Така че докато се освободя, можеш да извършиш още няколко лудории.

Пипо обидено издаде напред долната си устна и изчезна в коридора. Момченцето го последва с подскоци.

Мо все още мълчеше, подритваше трохите на пода и рисуваше с показалеца си по неравния плот на масата.

— В нея има едно действащо лице, на което обещах да не разказвам за него — оправда се той.

— Лошото обещание не става по-добро от това, че го спазват — цитира Фенолио. — Поне така пише в една от любимите ми книги.

— Не знам дали беше лошо обещание. — Мо въздъхна и погледна към тавана, сякаш там бе написан отговорът. — Е, добре. Ще ви разкажа. Но Прашнопръстия ще ме убие, когато научи.

— Прашнопръстия ли? Така нарекох един от героите си… Разбира се, фокусника от „Мастилено сърце“. Описах смъртта му в предпоследната глава и плаках, докато писах, толкова ме трогна краят му.

Меги едва не се задави с парчето сладкиш, което преглъщаше в същия миг, но Фенолио невъзмутимо продължи:

— Не съм убивал много от героите си, но понякога е просто неизбежно. Сцените на смъртта се пишат трудно, защото неусетно могат да се получат прекалено сладникави, но тази на Прашнопръстия ми се удаде много добре.

Меги потресена погледна Мо.

— Той умира? А ти… ти знаеше, нали?

— Разбира се. Чел съм цялата история, Меги.

— Но защо не си му казал?

— Той не желаеше да чуе.

Фенолио озадачено следеше диалога им.

— Кой го убива? — попита Меги. — Баста ли?

— Ааа, Баста! — Фенолио се усмихна. — Всяка една от старческите му бръчки издаваше самодоволство. — Един от най-добрите негодници, които съм измислял. Бясно куче, но дори и наполовина не толкова опасен като другия ми герой — Каприкорн. Заради господаря си Баста би си изтръгнал сърцето от гърдите, ала на Каприкорн са чужди подобни страсти. Той не изпитва нищо, нищичко, дори собствената му жестокост не го забавлява. Да, в „Мастилено сърце“ измислих наистина куп мрачни герои, накрая и Сянката, кучето на Каприкорн, както го нарича самият той. Разбира се, това е твърде ласкаво име за едно чудовище.

— Сянката ли? — Меги едва успя да прошепне въпроса. — Сянката ли убива Прашнопръстия?

— Не, не. Извинявай, съвсем забравих да ти отговоря. Като започна да разказвам за героите си, никой не може да ме спре. Не, Прашнопръстия го убива един от главорезите на Каприкорн. Наистина, много добре написана сцена. Прашнопръстия има за домашен любимец една питомна невестулка и човекът на Каприкорн иска да я убие просто защото изпитва огромно удоволствие да убива животинчета и, е… Прашнопръстия се хвърля да спасява рунтавото си приятелче и умира заради него.

Меги замълча. Клетият, помисли си тя. Клетият, клетият Прашнопръст.

— Кой от хората на Каприкорн го убива? — попита тя накрая. — Плосконосия? Или Кокерел?

Фенолио я изгледа възхитено.

— Я виж ти! Запомнила си всички имена. Самият аз ги забравям малко след като ги измисля.

— Нито един от двамата, Меги — отговори й Мо. — В книгата дори не се споменава името на убиеца. Цяла глутница от главорезите на Каприкорн е подгонила Гуин и някой от тях пронизва Прашнопръстия с ножа си. Някой, който вероятно още го чака.

— Чака ли? — Фенолио объркано изгледа Мо.

— Това е отвратително! — възмути се Меги. — Добре че не я дочетох.

— Какво трябва да означава това? Да не би да говориш за книгата ми? — Гласът на Фенолио прозвуча обидено.

— Да — потвърди Меги. — Точно това правя. — Тя изгледа въпросително баща си. — А Каприкорн? Него кой го убива?

— Никой.

— Никой ли?

Меги с такъв укор се вгледа във Фенолио, че той виновно се почеса по носа. Беше забележителен нос.

— Какво ме гледаш? — възкликна писателят. — Да, оставям го да се измъкне. Той е един от най-добрите ми негодници. Защо да го убивам? В живота нямаше да стане по-различно: големите убийци се измъкват и заживяват щастливо до края на дните си, докато добрите умират, често умират най-най-добрите. Така върви светът. Защо в книгите трябва да е различно?

— Ами Баста? Да не би и той да остава жив? Меги си спомни думите на Фарид в къщурката. „Защо не ги убиете? — беше запитал той. Нали това искаха да сторят с нас?“

— И Баста остава жив — потвърди Фенолио. — По онова време си играех с мисълта да напиша продължение на „Мастилено сърце“ и никак не ми се искаше да се лиша от двамата. Гордеех се с тях! Е, и Сянката беше добро попадение, наистина, но най-много държа на героите си с човешки черти. Знаеш ли, ако по онова време ме бяха попитали с кого се гордея повече — с Баста или с Каприкорн, нямаше да мога да отговоря!

Мо отново гледаше през прозореца. После прикова очи във Фенолио.

— Бихте ли искали да се срещнете с двамата? — попита той.

— С кого? — Фенолио го погледна втрещен.

— С Каприкорн и с Баста.

— По дяволите, не! — Фенолио се изсмя толкова високо, че Паула уплашено му затисна устата.

— Е, ние ги срещнахме — уморено произнесе Мо. — Аз, Меги… и Прашнопръстия.